Стоманена целувка

39.

Осем часът сутринта.

Амелия Сакс се прозя. Беше уморена и главата ѝ пулсираше. Беше прекарала неспокойна нощ, меко казано. Не. Бурна.

Беше излязла от апартамента на Ник преди час и сега беше в бойния щаб в Главното управление на полицията, където за втори път от няколко дни преглеждаше документите по случай, по който не работеше.

Първо беше случаят на Ник, а сега друго, много по-малко досие, което нямаше нищо общо с текущото разследване.

Беше рано, но тя вече го беше прочела три пъти, откакто неотдавна го изтегли от архивите. Търсеше позитивни зрънца злато, които да обяснят подозренията ѝ, но не откриваше нищо.

Погледна през прозореца.

Отново насочи вниманието си към досието, но пак не намери нищо.

Нямаше златни бучки. Нямаше спасение.

По дяволите.

На прага застана някой.

— Получих съобщението ти — каза Рон Пуласки — и дойдох веднага.

— Здравей.

Той влезе вътре и огледа бойния щаб.

— Празно е. Различно.

Табла̀та с уликите бяха в ъгъла, но бяха непълни, след като сега двата случая — на Сакс и на Райм — всъщност бяха един и щабът вече не беше централата на операцията срещу Неизвестния заподозрян 40.

Пуласки изглеждаше неспокоен. Понякога беше несигурен — предимно заради нараняването в главата. Това му беше отнело увереността и част от когнитивните умения и той компенсираше с упорство и уличен инстинкт. В края на краищата, решенията на повечето престъпления бяха очевидни — полицейската работа се градеше повече на усилен труд, отколкото на умозаключения в стил Шерлок Холмс. Но в днешно време? Сакс беше по-добре запозната с въпроса.

— Седни, Рон.

— Разбира се, Амелия. — Той се вгледа в отвореното досие на масата пред нея и седна.

Тя обърна папката и я бутна към него.

— Какво е това? — попита младият полицай.

— Прочети го. Последният параграф.

Пуласки го прегледа.

— Случаят „Гутиерес“ е приключен преди шест месеца — каза Сакс. — Защото Енрико Гутиерес е умрял от свръхдоза. Ако ще лъжеш, Рон, не можа ли поне да провериш фактите?

Телефонът го събуди.

Жужеше, не звънеше, не чуруликаше и не свиреше.

Помогна и сънят, който го беше държал почти буден. Когато беше в затвора, Ник сънуваше, че е на свобода, а откакто излезе, сънуваше, че е в килията си. Ето защо беше нащрек, докато спеше.

— Ало?

— Здравей. Ник ли се обажда?

— Да, да.

— Да не би да те събудих?

— Кой се обажда?

— Вито. Виторио Джера. От ресторанта.

— А, да, разбира се.

Ник провеси крака от леглото, седна и потърка очи.

— Събудих ли те? — още веднъж попита Джера.

— Да, но няма проблем. И без това трябва да ставам.

— Ха, откровен си. Повечето хора биха казали не. Но винаги се познава. Звучат сънено.

— А аз звуча ли сънено?

— Малко. Виж, като стана дума за откровеност, ще пристъпя направо към въпроса. Няма да ти продам ресторанта, Ник.

— Имаш по-добро предложение ли? Мога да поработя върху това. За каква сума говорим?

— Не е заради парите, Ник. Просто не искам да продам ресторанта на теб. Съжалявам.

— Заради миналото ли?

— Какво?

— Защото съм бил в затвора.

Джера въздъхна.

— Да, заради миналото ти. Ти каза, че си невинен, и аз ти вярвам. Не приличаш на престъпник. Но въпреки това ще се разчуе. Знаеш как става. Дори да е слух, дори да е лъжа.

— Знам, Вито. Добре. Щом така си решил. Виж, ти имаше смелостта да ми се обадиш лично, а не твоят адвокат да се обади на моя адвокат. Много хора не биха постъпили по този начин. Признателен съм ти.

— Ти си свестен човек, Ник. Знам, че нещата ще се оправят за теб. Имам такова чувство.

— Разбира се. Хей, Вито?

— Да?

— Това означава ли, че мога да поканя дъщеря ти на среща?

Мълчание.

Ник се засмя.

— Бъзикам се, Вито. А, и между другото, яденето, което взех от теб. Моите приятели казаха, че това е най-хубавата лазаня, която са яли.

Отново последва мълчание. Вероятно изпълнено с чувство за вина.

— Свестен си, Ник. Ще се справиш. Пази се.

Те затвориха.

По дяволите.

Ник въздъхна и сковано се приближи до нощното шкафче, където на купчина беше захвърлен панталонът му. Той го нахлузи, замени вчерашната тениска с чиста и среса косата си.

Амелия Сакс беше излязла от апартамента му преди час. Стъпките ѝ и затварянето на вратата го бяха събудили за малко.

Ник влезе в дневната, като мислеше за нея, направи си кафе, наля си една чаша и седна до масата в кухнята да го чака да изстине. След това обаче, докато преглеждаше папките, които тя му беше дала, образът на Амелия и разочарованието от провалената сделка с ресторанта, се замениха със спомени от дните му като ченге.

Сега, както и тогава, в съзнанието му прещрака нещо. Винаги ставаше така, когато започнеше разследване. Все едно се превърта електрически ключ и той се настройва на друг режим. Подозрителен преди всичко. Пресяваше и преценяваше на какво може да вярва и какво да отхвърли. Това не беше трудно за Ник Карели.

И нещо по-важно, правеше скокове. Умът му правеше тези странни скокове. Именно това заковаваше престъпниците.

— Каза ми, че си шофирал до Съфолк.

— Точно така, детектив Карели. Там бях. На гости на моя приятел. Той гарантира за мен. Вие говорихте с него.

— Пътуването в двете посоки е сто седемдесет и седем километра.

— Е, и?

— Когато те спрях, резервоарът ти беше почти пълен.

— Нали ви казах, че презаредих.

— Ти караш турбо дизел. По маршрута, по който каза, че си минал, няма бензиностанция, която продава дизел.

— Ами… искам да говоря с адвоката си.

Да направи този скок — да се обади на всички бензиностанции и да попита дали имат колонка за дизелово гориво — беше нещо, което му хрумваше естествено.

Детектив тогава, детектив сега.

Ник придърпа към себе си списъка с хората, чиито имена започваха с Дж. и които според Стан Вон бяха редовни посетители във „Фланиган“. Надяваше се, че един от тях ще му помогне да промени живота си.

Ник не беше чувал за никого от тях. Макар да му се стори забавно, като си помисли, че единият от тях със сигурност е имал трудно детство с име, сходно с това на сериен убиец13, и хлапетата са го тормозели безмилостно.

Умът му на ченге работеше на пълни обороти, но това не беше достатъчно. Трябваше му още информация и проучване. Той влезе в интернет и започна да проверява имената. В Гугъл, Фейсбук и ЛинкдИн14. Освен това се регистрира в сайта „Търсач на хора“, за който му беше казал Фреди. Боже, колко много информация имаше там. Когато работеше в полицията, му бяха необходими не часове, а седмици, за да намери всичките тези сведения. И се изуми колко много хора качват информация за себе си. Единият, Дж. Дж. Стептоу, беше показан гордо да пуши марихуана на снимка във Фейсбук. Линк водеше до видео в Ютюб, което показваше Джепсън на Карибите, как залита пиян и пада в басейн, а след това излиза от водата и повръща.

Колкото до съпругата на Дж., Нанси, Ник не откри нищо.

Но може би господин Дж. се беше развел с Нанси. Или пък Нанси беше любовница. Вероятно имаше начини да я открие, може би полицейски програми, които свързваха хора дори да не бяха женени или роднини. Ако Дж. беше лежал в затвора, може би имаше регистър, в който беше отбелязано, че Нанси му е ходила на свиждане.

Ник обаче нямаше достъп до такава информация и със сигурност нямаше да помоли Амелия да търси вместо него. Той вече беше поискал твърде много от нея.

Прегледа данните, които беше изтеглил от интернет. Надяваше се, че Дж. е човек от силите на реда и знае за кражбите, извършени по времето, когато го бяха арестували, но никой от хората в списъка не работеше в силите на реда. Или пък Дж. беше някой е връзки в престъпния свят (макар Ник да знаеше, че трябва да бъде много, много внимателен, когато се свързва с такива хора). В списъка обаче нямаше такъв човек. Дженкинс беше арестуван за дребно хулиганство много отдавна. Други двама бяха обект на граждански разследвания — от Комисията по ценните книжа и борсите в единия случай и Данъчната служба в другия, но от това не излезе нищо.

Ник се облегна назад и отпи от хладкото кафе. Погледна часовника. Работата му беше отнела три часа. Един тон информация, но нищо полезно.

Е, добре. Разсъждавай по-усърдно. Мисли като ченге. Разбира се, възможно беше списъкът да е безполезен и Стан Вон да е написал произволни имена, за да похапне дебело панирано пилешко с пармезан. Но беше всичко, с което разполагаше Ник, затова трябваше да работи по него. Така, както работеше по най-крехката следа на улицата, когато беше полицай. Трябваше да извлече нещо от списъка.

Той реши да се вгледа по-внимателно във фирмите, в които работеха мъжете. Възможно ли беше някоя от тях да има връзка с кражбите или с приемането на крадените стоки? Списъкът на Вон не съдържаше всички фирми, но Ник успя да открие повечето от изброените. Транспортните и търговските компании на едро бяха сърцето на операциите с кражбите, но нямаше такива. (Баталия се занимаваше с продажби и ремонт на употребявани автомобили.) Джаки Картър, който притежаваше верига складове, изглеждаше вероятна възможност. Заинтригува го и „Дж. & К. Финанси“ на Джон Пероне. Те можеше да са дали пари назаем на хора, замесени в съмнителни сделки. Ами консултантската фирма на Джонсън? Кой знае в какво беше забъркана?

Ник отпи голяма глътка от хладкото кафе. Изведнъж ръката му застина във въздуха. Той остави чашата, наведе се напред и се втренчи в списъка, а после се засмя. О, боже. Как можа да го пропусне, по дяволите?

ФиНАНСИ.

„Нанси“ не беше съпруга, нито любовница, а част от името на фирмата. Непълните, избледнели записки на детектива бяха виновни, че Ник го беше прочел погрешно.

Той изведнъж се изпълни с вълнението, което си спомняше от дните, когато разследваше и правеше пробиви като този.

Добре, господин Пероне, кой точно сте вие? Ник не откри абсолютно никакъв намек за престъпна дейност. Пероне, изглежда, беше почтен, легитимен бизнесмен, щедър, благодетел на общността, активен в църквата. И все пак Ник трябваше да бъде внимателен. Не можеше да свърже името си с неговото, ако в действителност Пероне беше замесен в престъпна дейност. Помнеше обещанието си пред Амелия.

Ако някой може да ми помогне и има риск ти дори ако само изглежда, че е замесен в нещо, ще използвам посредник, приятел…

Той взе телефона и се обади на Фреди Каръдърс.

40.

Рон Пуласки се втренчи в досието на Гутиерес между него и Амелия Сакс и се размърда неспокойно на стола срещу нея в бойния им щаб.

По дяволите. Защо не беше проверил какво е станало с Гутиерес? Нямаше отговор на този въпрос, предимно защото мислеше, че никой няма да разбере или няма да се интересува какво е намислил.

Сбърках, нали?

По дяволите.

— Рон, кажи ми какво става.

— Говори ли с отдел „Вътрешни разследвания“?

— Не, разбира се. Още не.

Пуласки обаче знаеше, че ако е разбрала, че е извършил престъпление, Сакс веднага щеше да го докладва на отдел „Вътрешни разследвания“. Амелия беше особена в това отношение. Тя нарушаваше правилата, но ако някой друг преминеше границата, това беше грях. Непростим.

Рон се облегна назад, въздъхна и ѝ каза истината.

— Линкълн не трябваше да напуска.

Сакс примигва, без да разбира за какво намеква Пуласки. Той не можеше да я обвини.

— Не трябваше. Това не беше правилно.

— Съгласна съм. Но какво общо има това?

— Всичко. Нека ти обясня. Знаеш какво се случи. Линкълн тласна твърде далеч случая „Бакстър“.

— Знам фактите. Какво…

— Остави ме да довърша. Моля те.

Пуласки си помисли, че красотата е странно нещо. Амелия Сакс беше красива както винаги, но сега красотата ѝ беше ледена. Той погледна покрай нея, през прозореца. Не можа да издържи на изпитателния ѝ поглед.

— Прегледах досието на Бакстър. Чел съм го хиляди пъти, всяка дума в показанията, всяко изречение от криминалистическия анализ, всички записки на детективите. Отново и отново. Открих нещо, в което няма логика. — Пуласки се наведе напред и въпреки факта, че прикритието му беше разкрито и мисията му — застрашена, защото според правилата Амелия трябваше незабавно да ѝ сложи край, почувства прилива на адреналин от това, че е на лов, който още не е свършил. — Да, Бакстър беше престъпник. Но той беше само богаташ, който прецакваше други богаташи. В крайна сметка — безобиден. Пистолетът му беше сувенир. Нямаше патрони вътре. Барутният нагар имаше неясни и неопределени източници.

— Знам всичко това, Рон.

— Но не знаеш за Один.

— Кой?

— Один. Не съм сигурен кой е той, чернокож или бял и на колко е години. Знам само, че има връзки с бандите в източен Ню Йорк. Споменаваше се за него в записките на единия от детективите, които са работили по случая „Бакстър“. Бакстър е бил гъст с Один. Говорих с детектива. Не е проследил дирите на Один, защото Бакстър е бил убит и разследването било прекратено. Отделите „Банди“ и „Наркотици“ не са чували името. Один е загадъчен човек. Но аз поразпитах на улицата и най-малко двама души казаха, че са чували за него. Свързан е с някаква нова дрога. Нарича се кеч. Чувала ли си я?

Сакс поклати глава.

— Може би я е прекарвал от Канада или Мексико. Може би е финансирал канала. Или дори я е произвеждал. Вероятно това е била причината да убият Бакстър. Не е било случайно затворническо сбиване. Бил е взет на прицел, защото е знаел твърде много за този наркотик. Както и да е, работя под прикритие… Неофициално, по собствена инициатива. Подшушнах тук-там, че се нуждая от дрогата, която прави Один. Твърдях, че адски ме боли главата. — Пуласки почувства, че се изчервява. — Господ ще ме накаже за това. Но имам белег и хората ми повярваха, че се нуждая от онази дрога, каквато и да е тя.

— И?

— Искам да докажа на Линкълн, че Бакстър изобщо не е невинен. Той е работил с Один, финансирал е производството или вноса на кеч. Че Бакстър може би е използвал пистолета. Че заради мръсотията, в която се е забъркал, умират хора. — Рон поклати глава. — И Линкълн ще осъзнае, че не се е провалил, и ще се върне на работа.

— Защо…

— Не казах на никого ли? Защо съчиних историята? Ти на мое място какво би казала? Да се откажа? Неофициална операция под прикритие, да харча собствените си пари, за да купувам наркотици…

— Какво?

— Само веднъж. Купих малко оксиконтин. Пет минути по-късно го изхвърлих в канала. Но трябваше да извърша покупката. Да внуша доверие. Не обвиних в незаконно притежание на оръжие един бандит, за да гарантира за мен. Стъпвам по тънък лед, Амелия.

Той погледна папката с разследването на Гутиерес и си помисли: Постъпих глупаво. Къде ми беше умът!

— Близо съм, наистина съм близо. Платих две хиляди долара за следа към този Один. Имам чувството, че планът ми ще проработи.

— Знаеш какво казва Линкълн за чувствата.

— Сега, след като той помага в случая с Неизвестния заподозрян 40, спомена ли, че може отново да работи за полицията?

— Не. Каза ми, че нищо не се е променило. — Сакс направи гримаса. — Той работи с нас предимно за да събере аргументи за гражданско дело заради Санди Фромър.

Изражението на Пуласки остана каменно.

— Иска ми се да не беше научила това, Амелия, сега знаеш. Само че няма да спра. Казвам ти го направо. Трябва да го направя. Няма да позволя на Линкълн да се оттегли, без да се съпротивлявам.

— Този Один в източен Ню Йорк ли се подвизава?

— И в Браунсвил, и в Бедфорд-Стайвесънт.

— Най-опасните райони на града.

— Грамърси Парк ще е не по-малко опасен, ако те застрелят там.

Сакс се усмихна.

— Не мога ли да те разубедя?

— Не.

— Тогава ще забравя всичко по въпроса при едно условие. Ако не се съгласиш, ще те докладвам и ще те отстранят от работа за един месец.

— Какво условие?

— Не искам да разследваш сам. Отидеш ли на среща с Один, искам някой да дойде с теб. Познаваш ли някого, който може да ти пази гърба?

Пуласки се замисли.

— Сетих се за едно име.

Линкълн Райм набра номера на мобилния телефон на Сакс.

Никой не отговори. Той вече беше звънял два пъти сутринта, веднъж рано — в шест часа. Тя не вдигна и тогава.

Райм беше в дневната на дома си с Джулиет Арчър и Мел Купър. Още беше рано, но те вече преглеждаха дъската с уликите и разменяха идеи.

— Попаднах на нещо — каза Купър.

Райм насочи инвалидната си количка към него и едва не се сблъска с Арчър.

— Извинявай. — Той погледна екрана.

— Лакът за дърво, който Амелия откри на едно от предишните местопрестъпления. Анализът току-що пристигна от базата данни на Бюрото.

Брейдън Манифакчъринг, Рич-Коут.

— Доста се забавиха.

— Използва се в изработването на фини мебели — продължи Купър. — Не е за подове или общо дърводелство. Скъп.

— В колко магазина са продава? — попита Арчър.

Уместен въпрос.

— Това е лошата новина — отвърна Мел. — Лакът е един от най-разпространените на пазара. Продават го в сто и двайсет търговски обекта в района. И на едро директно за мебелни фирми. Големи и малки. Както и по интернет на половин дузина прекупвачи.

— Запиши това на дъската — измърмори на Арчър обезсърченият Линкълн.

В дневната настъпи мълчание.

— Аз…

— А, да — поправи се Райм. — Извинявай. Забравих. Мел, запиши го.

Купър добави търговската марка и производителя със ситния си почерк.

— Въпреки че магазините са много, ще започна да ги проверявам — заяви Джулиет. — Да видим дали някой познава нашия заподозрян.

— Винаги има вероятност заподозреният… — започна Райм.

— Да работи в магазина — продължи Арчър. — Помислих за това. Реших да свърша малко предварителна работа. Да проверя магазините и да видя дали имат снимки на служителите си. В техните уебсайтове, Фейсбук, Туитър. Може би имат отбори по софтбол. Участват в благотворителни събития. Кръводаряване.

— Добре. — Линкълн отново се приближи до таблиците и ги разгледа. Сега, след като бяха потвърдили, че Народния пазител, техният Неизвестен заподозрян 40, е сериен извършител, те имаха основателна причина да подозират, че той скоро ще действа отново. Такава е натурата на серийните престъпници. Каквото и да ги мотивира, сексуално удоволствие или терористично изявление, импулсивното им страстно желание обикновено засилва честотата на убийствата, които извършват.

В ключалката се превъртя ключ. Вратата се отвори и в коридора се чуха стъпки.

Бяха дошли Сакс и Пуласки. Младият полицай понякога беше с униформа, понякога с дрехи за улицата. Днес беше облякъл джинси и тениска. Амелия изглеждаше уморена. Очите ѝ бяха зачервени, а раменете — прегърбени.

— Съжалявам, че закъснях.

— Търсих те.

— Заета бях. — Сакс се приближи до таблиците и ги прегледа. — Е, докъде стигнахме?

Райм ѝ разказа за лака и с какво се занимава Арчър — проверява магазините за клиенти, които са купили лака.

— Нещо друго за салфетките? — попита Сакс.

— Не са се обаждали от Главното управление — отговори Купър.

Тя направи гримаса.

— Все още ги няма.

Линкълн също разглеждаше таблиците с уликите.

Отговорът е там…

Само че не го виждаше.

— Пропускаме нещо — троснато каза той.

От вратата прогърмя мъжки глас:

— Разбира се, че пропускаш, Линк. Колко пъти да ти казвам, че трябва да гледаш голямата картина? Постоянно ли трябва да държа проклетата ти ръка?

С тези думи детективът с измачкания костюм от Нюйоркската полиция Лон Селито бавно влезе с накуцване в дневната, подпирайки се на елегантния си бастун.

41.

Ник Карели се усмихна, докато чакаше да дойдат да го вземат и гледаше завивките върху дивана в апартамента си. Не на себе си, а широка усмивка, която просто разцъфна на лицето му.

Той се държа като джентълмен, когато дойде Амелия. Седяха заедно на дивана — масата беше отрупана с материали по операцията за доказване на невинността му — ядоха пиле с къри и изпиха виното до последната капка, цяла бутилка, която Ник купи, тъй като знаеше, че Амелия ще дойде.

Вярно, седеше близо до нея, но се държа джентълменски. Когато, леко фъфлейки, тя каза, че не може да шофира до дома си и че трябва да повика такси, Ник попита:

— Искаш ли да спиш на дивана? Или на леглото, а аз ще спя на дивана. Не се тревожи. Няма да ти се нахвърля. Имаш такъв вид, сякаш се нуждаеш от сън още отпреди час.

— Нямаш ли нищо против?

— Не.

— На дивана.

— Дори ще оправя завивките.

Ник криво-ляво застла дивана, но Амелия не обърна внимание на това и след пет минути заспа. Той се втренчи в красивото ѝ лице за две-три минути. Може би по-дълго. Не знаеше.

Взе чаршафите от дивана, занесе ги в спалнята и ги хвърли в коша за пране. Взе и калъфката на възглавницата, вдигна я към лицето си и я помириса. Почувства присвиване в стомаха, когато долови уханието на шампоана на Амелия. Готвеше се да сложи за пране и калъфката, но после размисли и я остави на нощното шкафче.

Мобилният му телефон сигнализира, че е получил съобщение. Фреди Каръдърс беше пристигнал. Ник стана, облече якето си и излезе от апартамента. Качи се в стария, но добре поддържан джип „Ескалейд“ на приятеля си и му каза адрес в Куинс. Фреди кимна и потегли. Десетина пъти зави ту наляво, ту надясно. Не използваше джипиес. Познаваше отлично района. Изглеждаше дребничък зад големия волан на кадилака, но тази сутрин, неизвестно защо, не толкова много.

Ник се облегна назад на меката кожена седалка и се загледа в градския пейзаж, когато се отправиха на изток. Последваха кръчми и магазини за вино, денонощен магазин и по-големи самостоятелни къщи, оградени с морави и градини. Не беше необходимо да отидеш далеч в Куинс, за да видиш промяната.

Фреди му даде папката.

— Това е всичко, което успях да открия за Джон Пероне и фирмата му. Контактите му. Този човек е гениален.

Ник започна да чете. Водеше си записки. Сравняваше откритото от Фреди с онова, за което сам се беше досетил. Сърцето му биеше силно. Да, може би му трябваше точно това.

Спасение. Той пак се усмихна.

Пъхна книжата във вътрешния джоб на якето си и двамата се заприказваха за дребни неща. Фреди каза, че този уикенд ще води децата на сестра си на бейзболен мач.

— „Мете“. Те са на дванайсет и на петнайсет.

— „Мете“?

— Ха. Момчетата. Малко са вироглави, но с мен не толкова много. Пък и ако си на петнайсет и не си вироглав, тогава нещо не е наред.

— Помниш ли, когато Питърсън ни хвана с бирата във физкултурния салон?

Фреди се засмя.

— И какво му каза ти? Беше нещо… Не си спомням, но не беше много учтиво.

— Той попита: „Пиете алкохол, по дяволите? Не знаете ли, че това е лошо за вас?“. А аз отвърнах: „Тогава защо жена ти ми го даде?“.

— Боже, точно така! Каква реплика! Той те удари, нали?

— Само ме блъсна… И ме отстрани от училище за една седмица.

Те пътуваха мълчаливо няколко преки. Ник се наслаждаваше на спомените от училище.

— Каква е историята между теб и Амелия? Сега тя е с онзи човек, нали? — попита Фреди.

Ник повдигна рамене.

— Да, с него е.

— Това е малко странно, не мислиш ли? Той е сакат. Може ли да се каже така?

— Не може.

— Но той е такъв.

— В неравностойно положение. Потърсих го. Може да кажеш, че е в неравностойно положение. Те не харесват и „инвалид“.

— Това са само думи — рече Фреди. — Баща ми наричаше чернокожите цветнокожи, а не би трябвало. Може обаче да кажеш „хора с различни цветове“. Не го разбирам. Хубава двойка сте, ти и Амелия.

Да, бяхме, помисли си Ник, погледна в страничното огледало и се вцепени.

— Мамка му.

— Какво? — попита Фреди.

— Виждаш ли колата зад нас?

— Коя?

— Зелената. Мисля, че е буик. Не, шевролет.

— Видях я. Какво за нея?

— Завива след нас.

— Да. И защо? Не забелязах никой да ме следи.

Ник отново погледна в огледалото и поклати глава.

— По дяволите.

— Какво?

— Мисля, че е Кал.

— Кой?

— Вини Кал. Онзи задник, детективът, който се заяждаше с нас в „Бей Вю“, когато бяхме със Стан Вон.

— Мамка му. Причакал те е пред дома. Каква гадина. Изхвърлих пистолета. Никога няма да го намерят. Пък и ти не си направил нищо незаконно. Може да кажеш, че не си знаел, че Вон има пистолет, ако се стигне дотам. А и Вон не каза истинското си име. Какво иска този Кал?

— Той е гадняр, това е проблемът. Може би само ме дразни. Боже, не искам Кал да прецака работата с Пероне. Твърде важна е. Това е единственият начин да докажа, че съм невинен. — Ник се озърна наоколо. — Виж, Фреди, той няма нищо срещу теб. Не знае, че си се обадил за фалшивата тревога. Направи ми една услуга.

— Разбира се, Ник. Имаш я.

— Спри на онзи паркинг. — Той посочи.

— Тук ли?

— Да.

Фреди бързо завъртя волана. Гумите изсвириха.

Паркингът беше четириетажен, прикрепен до ограден търговски център.

— Ще сляза тук. Ще се помотая тридесет-четиридесет минути.

— Какво ще правиш? — попита Фреди.

— Ще мина през магазините и ще взема такси, за да отида да говоря с Пероне. Ще се срещнем тук. Съжалявам, но се налага.

— Няма нищо. Ще си взема нещо за закуска.

Фреди спря близо до един до входовете на мола.

— Ти видя Кал в ресторанта, нали? — попита Ник.

— Да, помня го.

— Ако дойде при теб и те попита за мен…

— Ще му кажа, че не мога да говоря. И че чакам жена му. — Фреди намигна.

Ник се ухили и тупна по рамото дребния мъж. Изскочи от джипа и изчезна в търговския център.

Във фоайето на „Дж. & К. Финанси“ нямаше охрана, само обикновен интерком. Ник натисна бутона и се представи.

Последва мълчание.

— Имате ли уговорен час? — попита женски глас.

— Не, но ще ви бъда признателен, ако ми дадете възможност да говоря с господин Пероне. — Той си спомни нещо от записките, които Фреди беше проучил и му беше дал преди един час. — Във връзка с „Алгонкуин Транспорт“.

Отново мълчание. Този път по-дълго.

И после ключалката на вратата избръмча със силен вибриращ звук.

Ник се качи в малък асансьор и на третия етаж влезе в изненадващо хубав офис, като се имаше предвид кварталът и мърлявата фасада на сградата. Джон Пероне, изглежда, преуспяваше. Секретарката беше красива жена с тъмна шоколаденокафява кожа.

През отворените врати зад нея се виждаха два кабинета. И в двата имаше мъже, едри и с къса кестенява коса. Огромните им туловища бяха облечени в безупречно изгладени официални ризи. Единият говореше по телефона. Очите на другия, в по-близкия кабинет, се стрелнаха към Ник. Мъжът беше по-едрият от двамата и носеше жълти тиранти над бледозелена риза. Погледът му беше студен.

Секретарката остави телефонната слушалка.

— Господин Пероне ще ви приеме сега.

Ник ѝ благодари и влезе в най-големия кабинет в апартамента, пълен с книги, таблици, делови документи, сувенири и снимки. Стотици фотографии. На стената, на бюрото, на масичката за кафе. Много от тях изглеждаха семейни.

Джон Пероне стана. Не беше висок, но имаше атлетично телосложение. Като стълб. Носеше сив костюм, бяла риза и вратовръзка с цвета на морето около гръцки остров. Черна коса, пригладена назад. Беше се поразял, докато се бръсне, и Ник се запита дали не използва бръснач. Имаше вид на човек, който използва бръснач. На дясната си китка носеше златна гривна.

— Господин Карели.

— Ник.

— Аз съм Джон. Седни.

Двамата се настаниха в меки кожени фотьойли. Пероне гледаше внимателно Ник.

— Споменал си за „Алгонкуин Транспорт“.

— Да. Чувал ли си за тази фирма?

— Вече не е в бизнеса, но мисля, че беше компания за частни камиони.

— Точно така. Превозваше лекарства и цигари в камиони за големи търговски производители — необозначени, разбира се, защото крадците се прицелват в камиони с логото на „Филип Морис“ и „Пфайзер“.

— Знам за тази практика. Какво общо има това с мен?

— Преди петнайсет години камион на „Алгонкуин Транспорт“, пренасящ отпускани с рецепта лекарства за два милиона долара, беше обран близо до мост над канала Гауънъс.

— Така ли?

— Знаеш го. Крадецът скри лекарствата в склад в Куинс, но преди да се върне и да ги продаде на купувачите, беше арестуван. Бруклинска банда разбрала за откраднатата стока и отмъкнала целия товар от склада. Отне ми известно време, но открих, че е работила за теб.

— Не знам нищо за това.

— Не? Е, аз пък знам.

Пероне не каза нищо, а сетне попита:

— Защо си толкова сигурен?

— Защото аз бях крадецът. — Ник направи пауза, за да може Пероне да проумее думите му. — Делът ми от удара щеше да бъде седемстотин хиляди. Ти ми го отне. Като пресметнем инфлацията и лихвата, дай ми един милион и ще си разчистим сметките.

42.

— Виж ти — ухили се Мел Купър и прокара ръка през оредялата си коса.

Лон Селито бавно влезе в дневната и кимна на присъстващите. Той беше партньор на Райм няколко години, когато криминалистът работеше в Нюйоркската полиция. Напоследък Селито помагаше на Линкълн в консултантската работа, както и на криминалния отдел.

— Лон! — Пуласки скочи на крака и стисна ръката на детектива.

— Добре, добре. По-полека със стареца. — Всъщност Селито беше на средна възраст.

— Желаеш ли нещо, Лон? — попита Том, който му беше отворил да влезе.

— Да, по дяволите. Ако ти си го пекъл, искам.

Болногледачът се усмихна.

— Някой друг?

Останалите отказаха.

Селито беше осакатял и дълго време беше изваден от строя благодарение на престъпник, който го беше отровил. Лон едва не умря и беше подложен на продължително лечение и терапия. За една година отслабна двайсет килограма. Оредялата му коса се прошари. Костюмът му изглеждаше още по-измачкан от обикновено на новото му гъвкаво тяло. Дрехите му бяха станали широки и кожата му беше увиснала на места.

Селито влезе по-навътре в стаята, вперил очи в Джулиет Арчър.

— Какво е това… — Той млъкна.

Райм и Арчър се засмяха.

— Може да го кажеш.

— Аз…

Джулиет наклони глава настрана.

— Изложение на инвалидни колички?

Селито се изчерви, макар че рядко го правеше, и рече:

— Щях да кажа събрание, но твоето е по-смешно.

Линкълн ги запозна.

— Аз съм стажантка — каза Арчър.

Селито стрелна с поглед Райм.

— Ти? Наставник? Господи, Джулиет, желая ти успех.

Сакс прегърна Селито. Тя и Линкълн често се виждаха с детектива и приятелката му Рейчъл, но откакто Райм не се занимаваше с криминални разследвания, а Селито излезе в болнични, не бяха работили заедно.

— Еха! — Очите му блеснаха, когато Том донесе сладкиши. Селито грабна един и бързо го излапа. Том му даде кафе.

— Благодаря.

— Не искаш захар, нали?

— Напротив, искам. Две бучки. — Навремето Селито беше решил да отслабне, като пие кафе без захар и сметана с поничките. Сега, след като се беше вталил, можеше да си угажда.

Той огледа критично дневната, превърната в лаборатория. Половината оборудване беше покрито с найлони. Десетината бели дъски бяха обърнати към отсрещната стена.

— Господи, излизам в отпуск и всичко отива по дяволите — възкликна и се усмихна. — И ти, Амелия. Чух за твоя лов на едър дивеч по ескалатори в бруклински молове.

— Какво точно си чул? Предадох навреме доклада за произшествието.

— Само хубави неща — отговори детективът. — Сега те имат за госпожица Находчивост. И още по-хубаво. Заслугата е на Мадино. Наскоро му предложиха място в Главното управление. Затова имаш подкрепата на звезда.

— Феновете подкрепят звездите, Лон, не обратното — кисело каза Райм.

— Господи, редовно ли те биеха хлапетата в училище, господин „Вдигам ръка пръв с правилния отговор“?

— Хайде после да наваксваме с неуместните въпроси, а? Лон, какво казваше? Голямата картина?

— Прочетох онова, което ми изпрати.

Селито беше експертът, на когото Райм беше изпратил информацията по случая с Неизвестния заподозрян 40. Линкълн се бе подсмихнал на лаконичния му отговор.

Да, добре. Утре…

— Първо, този човек е пълен извратеняк.

Точно, но неуместно.

— Лон? — малко нетърпеливо го подкани Райм.

— И тъй, к’во знайм? Той си пада по продукти, потребителски стоки, дето ги внасяме в домовете си и са обращат срещу нас. Изводът ми? Той се цѐли в две мишени.

— Какви ги говориш? — учуди се Райм.

— Бъзикам се, Линк. Не можах да устоя. От месеци не си ми мачкал топките с уроци по граматика. Извинявай — обърна се Селито към Арчър.

Тя се усмихна.

— Добре — продължи той. — Заподозреният има две цели. Използва контролерите, за да направи изявление или да вземе на прицел богати хора, които купуват скъпи неща. Това е избраното от него оръжие. Шибано е, но това е положението. Втората му цел е самозащита. Той трябва да спре хора, които го преследват, тоест нас. По-точно теб. Бил е на местопрестъпленията, за да въведе кода да манипулира контролера, нали?

— Да — отговори Арчър. — Може да хакнеш облачен сървър от всяка точка на света. Той обаче е искал да бъде наблизо. Смятаме, че в това може би има морален елемент — уверява се, че няма да нарани деца или по-бедни хора, които не харчат много пари, за да се глезят с разни луксозни продукти.

— Или се възбужда, като гледа — обади се Сакс.

— Може да е останал, за да види кой го преследва. Екипът за събиране на улики — ти, Амелия, и Рон.

— И аз бях на едно от местопрестъпленията — каза Райм. — Когато запали офиса на човека, който го е научил как да хакне контролерите. — Линкълн направи гримаса. — И е видял и Евърс Уитмор, адвоката.

— От полицията ли е? — попита Селито.

— Не. Работех с него по гражданското дело за нещастния случай с ескалатора, преди да разберем, че е убийство.

Селито отпи глътка кафе и добави още една бучка захар.

— За заподозрения няма да е трудно да го идентифицира. И ти си твърде публична личност, Линк. Лесно може да намери теб и всичките ти дребни приближени. Ще осигуря охрана на всички. Мога да се справя.

Райм издаде команда на компютъра да направи разпечатка на адреса и телефонния номер на Уитмор. Селито му напомни, че знае личните данни на Купър и Сакс и че ще изпрати охрана в жилищата им. Джулиет каза, че е малко вероятно да е в риск, но Райм беше категоричен.

— Въпреки това искам някого в дома на брат ти. Малко вероятно не означава невъзможно. От сега нататък всички трябва да приемем, че той ни е взел на прицел.

Дневният ред за днес: Народния пазител е планирал още пакости.

И денят е хубав за тази цел.

Прекарах известно време с Алиша и я утешавах. Тя отиде да свърши някаква работа (счетоводителка е, макар че не мога да ви кажа точно къде и точно какво работи. Факт е, че Алиша не се вълнува много за работата си, следователно аз също. Ние не сме типична двойка и животът ни, разбира се, не е напълно сходен). Наслаждавам се на един и после на втори сандвич за закуска на прозореца на моето жилище в Челси. Вкусни, пълни със сол. Кръвното ми налягане е толкова ниско, че докато ме преглеждаше, лекарят се пошегува, че се чуди как още съм жив. Усмихнах се, въпреки че не беше много смешно, изречено от медицинско лице. Бях склонен да му разбия черепа, но не го направих.

Изгълтвам бързо втория сандвич и съм готов да изляза.

Не съм готов обаче за яростна атака на Народния пазител. Първо имам задача.

Днес обличам нов тоалет — този път съм без шапка. Целият свят може да види късо подстриганата ми руса коса. Морскосин анцуг с кантове отстрани на долнището. Грамадните ми обувки. Няма какво да направя с тях. Нуждая се от специален размер. Стъпалата ми са дълги като пръстите и останалите части на мършавото ми тяло. Това състояние се нарича синдром на Марфан15.

Хей, Върн, торба с кокали…

Хей, върлино…

Не мога да обясня на хората, че изборът не е бил мой. Не мога да им кажа, че Господ е мигнал за момент. Или че се е пошегувал. Не мога да изтъкна, че Ейбрахам Линкълн е бил един от нас. Нито пък има ефект, ако кажа: „Дреме ми“.

Затова ги подминаваш — подигравките, ударите, снимките, пъхнати в шкафчето ти.

Освен ако предпочетеш да не ги подминаваш. Ето например партньора на Червенокоска, Линкълн Райм. Тялото му го е предало, но той се справя. Продуктивен член на обществото. Браво на него. Аз поемам по различен път.

Преметнал раницата си през рамо, излизам на улицата, сияеща в този великолепен пролетен ден. Странно е как светът се изпълва с красота, когато си на мисия.

Вървя на запад към реката и колкото повече се приближавам към сивите води на Хъдсън, толкова по-назад се връщам в миналото. Източната и централната част на Челси (близо до мен) са пълни с апартаменти, бутици, шик и луксозни ресторанти. Източната част е индустриална — каквато е била в началото на XIX век. Съзирам сградата, която търся. Спирам, нахлузвам платнени ръкавици и се обаждам по предплатения телефон.

— Печатница „Еверест“ — отговаря глас.

— Едуин Бойл, моля. Случаят е спешен.

— О, така ли? Един момент.

Чакам цели три минути. Колко ли време щяха да се бавят, ако случаят не беше спешен — какъвто всъщност не е, но няма значение.

— Ало, аз съм Едуин Бойл. Кой се обажда?

— Детектив Питър Фолк от Нюйоркската полиция. — Не си падам много по телевизията, но обожавах сериала „Коломбо“16.

— Така ли? Какво се е случило?

— Съжалявам, но трябва да ви съобщя, че някой е влязъл с взлом в апартамента ви.

— Не. Кой? Наркомани ли? Онези хлапаци, които се мотаят на улицата?

— Не знаем, господине. Искаме да огледате жилището си и да ни кажете какво липсва. Колко бързо ще можете да дойдете?

— За десетина минути. Не съм много далеч… Откъде знаете, че работя тук?

Подготвен съм за този въпрос.

— Намерихме визитни картички на пода в апартамента ви. Бил е претършуван.

Страхотна дума.

— Добре. Идвам веднага. Тръгвам.

Затварям и оглеждам тротоара. Други фирми и търговски обекти. Една жалка рекламна агенция, която се стреми да изглежда готина. Няма минувачи. Вмъквам се в товарния двор на изоставен склад. След по-малко от три минути към мен се задава шейсет и няколко годишният Едуин Бойл. Гледа право напред. Лицето му е угрижено.

Изскачам от укритието си, сграбчвам го за яката и го дръпвам в сенките на товарния двор.

— О, боже… — Той се обръща към мен и отваря широко очи. — Ти! От блока? Какво става тук, по дяволите?

Съседи сме, през два-три апартамента един от друг, макар че не си говорим много. Само си кимаме за поздрав от време на време.

Не казвам нищо. Няма смисъл. Никакви остроумни забележки, никакъв шанс за последни думи. Хората стават зли в такива моменти. Забивам заобления край на чука в слепоочието на Едуин. Също като Тод Уилямс, докато отивахме да пийнем нещо, за да отпразнуваме нашето съвместно начинание да прочистим света от интелигентни продукти. Твърде интелигентни, за да не ни застрашават.

Хряс, хряс.

Костта се разцепва. Бликва кръв.

Той се свлича на земята и се гърчи. Очите му се разфокусират. Изваждам чука — не е лесно — и правя същото отново. И отново.

Едуин престава да се гърчи.

Поглеждам към улицата. Няма пешеходци. Минават няколко коли, но ние сме навътре в тъмните сенки.

Завличам горкия Едуин до изоставения склад, отварям изкривената шперплатова врата на стаичката за доставки и го вмъквам вътре. След това приклякам и взимам телефона му. Защитен е с парола, но това няма значение. Познах го от снощи. Алиша и аз правехме любов на дивана, до аквариума с рибките. Погледнах монитора на камерата за наблюдение и видях Едуин, който се прибираше вкъщи пиян, както в повечето нощи, да стои пред вратата ми и да записва звуците, които издавахме. Не казах на Алиша. Щеше да се разстрои. Тя и без това постоянно е разстроена.

Знаех обаче, че трябва да разбия черепа на Едуин заради онова, което беше направил. Бях убеден. Не че имаше улики, които можеше да бъдат използвани, за да ме проследят, а защото постъпката му — да ни записва — беше жестока. Постъпка на Безочлив.

И това беше достатъчна причина този човек да умре. Искаше ми се да беше почувствал по-силна ноцицептивна болка, но не може да имаш всичко.

Разбих и мобилния му телефон — не мога да извадя лесно батерията на тези модели — и по-късно ще го изхвърля.

Забелязвам няколко заинтригувани плъха наблизо. Предпазливи, но душат. Струва ми се, че те са добър начин за унищожаване на доказателства — гладни гризачи, които поглъщат всяка микроследа от трупа.

Излизам на тротоара и вдишвам дълбоко. Въздухът е малко мръсен в тази част на града, но пак е освежаващ.

Денят е хубав…

И скоро ще стане още по-хубав. Време е за главното събитие.

— Стани — заповяда Джон Пероне, приглаждайки гарвановочерната си коса. Боядисваше ли я? Вероятно.

Ник знаеше процедурата. Надигна ризата си и бавно се завъртя. Събу панталона и бельото си. Погледът на Пероне се плъзна надолу по тялото му. Смаян ли беше? Изумен? Много мъже се впечатляваха.

Ник се закопча, вдигна ципа си и напъха ризата в панталона си.

— Изключи телефона си. И извади батерията.

Ник го направи и ги сложи на бюрото.

Погледна към вратата. Мъжът с тирантите беше там. Ник се запита докога ще остане.

— Всичко е наред, Ралф — каза Пероне. — Чист е.

Ник се втренчи в очите на Ралф, докато онзи се обърна и излезе от стаята, а после отново насочи вниманието си към Пероне.

— Нека свържем точките, Джон. Един мой приятел откри един твой приятел — Норман Ринг, в момента гост на щатския затвор. Излежава присъда от пет до осем години в „Хилсайд“. Спечелил си е сериозна присъда, защото се е съгласил да мълчи, когато можеше да те изпее. Но знам достатъчно, за да свържа двама ви.

— Господи, пич. Мамка му. — Зачервеното от голф и слънчеви бани лице на Пероне се зачерви още повече под боядисаната му коса.

— Всичко е написано в писмо до моя адвокат, което ще бъде отворено в случай, че с мен се случи нещо. Схващаш останалото, нали? Затова, нека не се възмущаваме или буйстваме. Или да натиснем спусъка на пистолета. Нека говорим само за бизнес. Не си ли си задавал въпроса откъде е дошла стоката, която си откраднал?

— „Алгонкуин Транспорт“? — Пероне се успокои малко. — Чаках да се появи някой, но не дойде никой. Какво можех да направя? Да пусна обява ли? Намерени оксиконтин, оксикодон и пропофол на стойност два милиона кинта. Обадете се на този номер.

— Не се е случило нищо лошо. Но е време за моите пари.

— Не беше необходимо да нахлуваш като шибания Кръстник.

Ник се намръщи.

— При цялото ми уважение, Джон, какво се случи със собственика на склада, където оставих боклуците? Стан Редман?

Пероне се поколеба.

— Нещастен случай. На строеж.

— Чух, че си го погребал жив, след като се опитал да премести стоката по собствена инициатива.

— Не си спомням такова нещо.

Ник го стрелна с ироничен поглед.

— А сега парите. Спечелих ги. И се нуждая от тях.

— Предлагам шестстотин хиляди.

— Не преговаряме, Джон. Дори да си отишъл при най-неотстъпчивия търговец на крадени вещи в града, ти си изпрал петдесет и пет процента. Това е повече от милион. А се обзалагам, че не си го направил. Ти изобщо не си падаш по отстъпките. Продал си стоката на улицата и вероятно си спечелил чисти три милиона.

Пероне повдигна рамене, сякаш искаше да каже: Да, горе-долу.

— И така, ето каква е сделката. Искам един милион и документи, че това е заем — от фирма, която не може да бъде проследена до теб или някой друг с криминално досие. Едва когато имаме подписано споразумение, дългът ще бъде опростен. Аз ще се тревожа за данъчните, ако се стигне дотам.

Гримасата на Пероне изразяваше неволно възхищение.

— Добре. Искаш ли още нещо, Ник?

— Всъщност, да. Кражбата от камиона на „Алгонкуин Транспорт“, на моста над канала Гауънъс? Искам да пуснеш слух на улицата, че не съм я извършил аз. Беше брат ми, Дони.

— Брат ти? Него ли прикриваш?

— Той е мъртъв. Не му пука.

— Каквото и да чуят хората на улицата, никой няма да отмени присъдата.

— Знам. Искам само да го чуят някои, които са свързани.

— Знаех си, че онази стока ще се завърне да ме преследва. Приключихме ли?

— Почти.

— О, боже.

— Има един човек на име Виторио Джера. Собственик на ресторант в Бруклин. Заведението е кръстено на него. „Виторио“.

— Да?

— Искам да накараш някой да отиде при него и да му каже да продаде ресторанта на мен. На половината цена от тази, която той иска.

— Ами ако не се съгласи?

— Нека твоят човек притисне съпругата и дъщерите му. Мисля, че той има и внуци. Направи им снимки в парка и му ги изпрати. Това би трябвало да свърши работа. Ако не, изпрати някого при малката му дъщеря. Тя прилича на курва. Нека я поразходи из квартала.

— Наистина имаш стил, Ник.

— Ти ме ограби, Пероне. Длъжник си ми.

— Добре. Ще подготвя документите. — Пероне се намръщи. — Как разбра за мен, Ник? Сигурно не е било лесно. Аз прикривам добре следите си. Винаги съм го правил.

— От едно досие от миналото. Приключен случай. Не се тревожи.

— Но сигурно има и нещо по-скорошно. Минах през пет различни фирми, откакто ти замина.

— Един мой познат направи проучване. Фреди Каръдърс.

— Той ме е свързал с кражбата на стоката на „Алгонкуин Транспорт“. И е свързал теб и мен.

— Това ме води до последното ми искане — каза Ник.

Пероне кимна бавно. Погледът му остана прикован в нещо зад Ник, върху шапка на закачалката, мазно петно на стената или негова снимка, докато играе голф в Медоубрук.

Или може би в празното пространство.

— Фреди ме докара донякъде днес. Казах му, че се тревожа, че ме следи едно ченге, и се скрихме в паркинга на търговския център „Гранд Сентръл“. Взех такси за остатъка от пътя дотук.

— Ченге?

— Не, не, измислих си го. Исках Фреди да чака там. — Ник имаше идея как да реши проблема.

— Ще се погрижим за това — тихо каза Пероне и се обади по телефона. Минута по-късно дойде Ралф с яките гърди, пищните тиранти и ледения поглед.

— Ник Карели, Ралф Севил.

Двамата се погледнаха в очите и си стиснаха ръцете.

— Имам работа за теб, Ралф — добави Пероне.

— Разбира се, шефе.

Ник взе телефона си, сложи батерията, включи го и изпрати съобщение на Фреди. Не искаше да чува гласа му.

Връщам се. Някаква следа от Кал?

Нямаше следа, разбира се.

Не.

„Къде си?“ — написа Ник.

„Лилаво ниво близо до вратата на «Форевър 21».“

„Ще се видим след 15 минути.“

„Всичко наред ли е?“

Ник се поколеба и после отговори:

„Чудесно.“

Ник каза на Ралф къде се намира Фреди.

— Черен джип „Ескалейд“. — Той погледна Пероне. — И никакво погребване жив. Бързо и безболезнено.

— Разбира се. Не ми трябва да изпращам послания. Това е само недовършена работа.

— И не искам да разбере, че съм бил аз.

Ралф направи гримаса.

— Ще направя каквото мога, но…

— Постарай се. В телефона му има съобщения от мен. И мои отпечатъци в джипа.

— Ще се погрижа за всичко. — Ралф кимна и излезе от кабинета.

Ник видя голям никелиран автоматичен пистолет на колана му и си помисли, че след половин час един от онези куршуми ще бъде в главата на приятеля му.

Той стана и стисна ръката на Пероне.

— Ще взема такси до града.

— Ник?

Ник спря.

— Интересува ли те да правиш бизнес с мен?

— Искам само да отворя собствен ресторант, да се установя и да се оженя. Но разбира се, ще си помисля за това. — Ник излезе от кабинета, извади телефона си и набра номер.

43.

Райм гледаше Амелия, когато телефонът ѝ иззвъня.

Тя извърна очи от него и отиде в ъгъла на дневната, за да отговори на обаждането. Обърна се с гръб към стаята. Той се запита дали я търси майка ѝ. Раменете ѝ се прегърбиха. Наред ли беше всичко? Линкълн знаеше историята на конфликтите между майката и дъщерята, но също така знаеше, че отношенията им са се подобрили с течение на годините. Роуз беше омекнала. Амелия също по отношение на майка си. Годините минават, остротата се притъпява. Ентропия. А сега и болестта на Роуз. Райм много добре знаеше, че нечие физическо състояние може да промени всичко.

Той не чу много от разговора. Само накрая „ресторант“, „уреди се“ и „честито“. Сакс звучеше въодушевено. И после, след като слуша известно време, тя каза: „Имам доверие в теб“.

Явно не беше Роуз. Тогава кой?

Линкълн отново насочи вниманието си към уликите на белите дъски и доближи инвалидната си количка. Размишленията му бяха прекъснати от Лон Селито.

— Нещо сходно в НБДП?

— Не — отвърна Райм. Четиринайсетте досиета на хора и седемте досиета за имущество в Националната база данни за престъпността бяха съсредоточени върху индивиди с издадени съдебни заповеди за арест или заподозрени за кражба и продажба на имущество. Беше невъзможно да провериш профил на престъпление или сходни престъпления и да изскочат няколко имена, но системата на ФБР не беше предназначена за това.

— В медийните и научните сайтове намерих много статии и репортажи за случаи на хакване на интелигентни системи — каза Джулиет Арчър. — Предимно заради самото хакване. Синът ми каза, че това е естеството на заниманието. Предизвикателството. Никой не е превърнал умишлено в оръжие някой уред, въпреки че някои хакери са поемали контрола върху автомобили и светофари.

— Светофари. Страшно е да си го помислиш — обади се Селито.

— По-евтино е да използваш безжичните контролери в тях. Не е необходимо да копаеш и да поставяш кабели — продължи Арчър.

— Солидни знания — отбеляза Селито. — От теб ще стане добро ченге.

— Ще ми е трудно да взема теста по физическа годност.

— Линк по цял ден си седи на задника — измърмори Селито. — Може да даваш консултации. Да му станеш конкурент. Да го поддържаш във форма. — Детективът с измачкания костюм отново разгледа уликите. — Това ли е профилът му, по дяволите? Може би експлозиви, но напоследък не е имало бомбени атентати. Токсини, но никой не е отровен. Какво мислите, че изработва? Шкафове или лавици за книги? Остъклени?

— Не — отговори Райм. — Частиците стъкло са стари. Амелия намери и силикон за прозорци. Не мисля, че стъклата на мебелите се монтират със силикон. Говоря за жилища. Пък и виждаш ли каучука? Беше намерен заедно с амоняка. Това ми подсказва, че заподозреният е сменил счупен прозорец и е почистил новия с гумена миячка и хартиена кърпа. — Гласът му постепенно заглъхна, докато гледаше написаното на дъската. — Прозорец.

— Дори убийците психопати трябва да правят ремонти вкъщи — обади се Рон Пуласки. — Вероятно това не е свързано със случая.

— Но той го е поправил съвсем наскоро — замислено каза Райм. — Следата беше прясна и открита заедно с други улики на местопрестъплението. Само размишлявам, но ако ще влизаш с взлом в нечий дом или офис…

— Може да се облечеш като майстор — довърши мисълта му Селито.

— Слагаш си работен гащеризон — продължи Сакс. — Носиш ново стъкло. Влизаш, взимаш каквото ти трябва, сменяш стъклото, почистваш го и си тръгваш. Всеки, който гледа, ще си помисли, че си домоуправителят или че са те наели да направиш ремонт.

— Пък и той вече се е правил на работник — в Театралния квартал — добави Джулиет.

— Може да е влязъл някъде, за да провери дали има устройство с контролер — предположи Селито. — Онова нещо, „Дейта Уайз“.

— Не се е налагало — подчерта Арчър. — Първата му жертва, Тод Уилямс, е изтеглил списъка с продукти с контролери и с хората или фирмите, които са ги купили.

Райм с удоволствие слушаше разсъжденията ѝ.

— Да, да, точно така — съгласи се Селито.

— Щях да забележа, ако стъкълцата, които намерихме, бяха матирани — каза Райм. Той е заменил стъклото с прозрачно, за да вижда зоната на убийство. Но счупеното стъкло е било прозрачно. Може да е било старо или евтино, но е прозрачно. Искам да поработя върху това. Да допуснем, че нашият сценарий с поправянето на прозорец, е правилен, и смело да предположим, че той планира друго нападение. Значи този сценарий му е необходим, защото на мястото на прицел няма продукт с вграден контролер.

— И защото иска да убие някого, който не е в списъка — бързо добави Сакс. — Определен човек, не произволен потребител.

— Добре — съгласи се Райм. — Да поработим върху това.

— Но защо? — попита Джулиет.

Линкълн затвори очи за момент и после веднага ги отвори.

— Защото вижда в него заплаха. Както предполага Лон. Това е втората мисия на извършителя. Да спре онези, които го преследват или заплашват. Нас. Или може би свидетел, който го познава и може да заподозре нещо. Има ли нещо в уликите, което предполага жертва, без връзка с продуктите и с манифеста му срещу потребителите?

Той се втренчи в информацията на дъските. Въпреки че източникът на някои улики не беше потвърден (Куинс??), всичко останало беше идентифицирано — с изключение на едно.

— По дяволите, Мел? Какво е това растение? Попитахме Дружеството по градинарство преди цяла вечност.

— Беше вчера.

— Цяла вечност, както казах — троснато отвърна Райм.

Купър потърси номера и се обади.

— Професор Анистън? Аз съм детектив Купър от Нюйоркската полиция. Изпратих ви проба от растителна микроследа, която намерихме на местопрестъпление. Извадихте ли късмет? Времето ни притиска… Добре. — Мел погледна останалите. — Сега ще я погледне.

— Което означава, че искането ни не е било особено обременяващо — измърмори Линкълн може би по-силно, отколкото би трябвало.

Езикът на тялото на Купър се промени, когато телефонният разговор се възстанови. Той записа нещо в тефтера до себе си.

— Разбрах. Благодаря, професоре. — Мел затвори. — Рядко растение. Не се среща много често.

— Това означава рядко, Мел. Какво е, по дяволите?

— Частица от лист на хибискус. Но рядкото е, че е син. Източниците ще са ограничени…

— Боже мой! — възкликна Амелия, извади телефона си и натисна бутон за бързо избиране. — Аз съм детектив 5885, Сакс. Трябват ми полицаи на Мартин Стрийт 421, Бруклин. Вероятно в момента се извършва нападение. Заподозреният е бял мъж, метър осемдесет и пет — метър и деветдесет, тегло около седемдесет килограма. Може би е въоръжен… Тръгвам веднага…

Тя затвори и грабна сакото си.

— Къщата на майка ми. Подарих ѝ син хибискус за рождения ден. В задния ѝ двор е, точно до прозореца на мазето. Той е заредил нещо там.

Сакс се втурна към вратата, набирайки номер на телефона си.

Нещо беше изщракало.

Роуз Сакс беше във влажното мазе на къщата си в Бруклин. Миришеше на мухъл. Тя бавно вървеше към електрическото табло. Бавно, но не заради състоянието на сърцето си, а заради безпорядъка в мазето.

Роуз огледа кашоните, рафтовете и закачалките, отрупани с увити в найлони дрехи.

Дори тук тя се чувстваше добре, въпреки че се наложи да отбегне една дебела паяжина.

Добре.

Роуз обичаше дъщеря си и беше признателна за всичко, което тя правеше за нея. Амелия обаче беше прекадено грижовна и твърде много се притесняваше за операцията. Стой вкъщи, мамо. Хайде. Не, аз ще те закарам. Не, аз ще купя вечеря.

Това беше мило от нейна страна, но истината беше, че Роуз няма да рухне в дните преди операцията. Очевидно беше какво си мисли Ами — че майка ѝ може да не се събуди от дълбокия син, докато хирургът изрязва части от сърцето ѝ и ги заменя с тръбички от не толкова важна част на тялото ѝ.

Тя искаше да прекарва колкото е възможно повече време с майка си — в случай че част А се окаже несъвместима с част Б, въпреки че Господ, между другото, никога не е имал намерение да ги прави съвместими.

Мобилният ѝ телефон звънеше на горния етаж.

Да оставят съобщение.

Или може би упорството — и настойчивостта — на Амелия бяха присъщи на безкомпромисния ѝ характер.

Роуз се усмихна, защото за това беше виновна самата тя. Замисли се за бурните дни с дъщеря си. Какъв беше източникът на настроенията, параноята и подозрителността на Роуз? Мисълта, че бащата и дъщерята заговорничат да избягат от мама?

Не, изобщо не беше параноя. Те наистина заговорничеха.

И имаха право. Колко раздразнителна бях! Кой знае какви бяха причините… Вероятно имаше лекарства, които можеше да взимам, и терапевти, с които можех да споделя. Но това би било признак на слабост.

А Роуз Сакс се стремеше никога да не показва слабост.

Вглъбена в мислите си, тя почувства прилив на гордост. Предимството на тази психическа нагласа беше, че е родила силна дъщеря. Херман беше надарил детето си със смелост и чувство за хумор, а Роуз ѝ беше дала твърдост.

Никакви компромиси…

Лампите в мазето работеха. Беше изгоряла лампата на втория етаж. Роуз се зачуди защо. Не беше включила нищо, нито ютия, нито сешоар. Четеше. И изведнъж щрак — осветлението угасна. Къщата обаче беше стара и може би беше изгорял някой бушон.

Сега пък започна да звъни стационарният телефон.

Роуз спря. Е, и този телефон имаше секретар. Вероятно се обаждаше някой за проучване на общественото мнение. Тя не използваше много стационарния телефон. Говореше предимно по мобилния си.

Добре дошла в XXI век. Какво ли би казал Херман?

Роуз отмести няколко кашона, за да разчисти пътя до електрическото табло, и се замисли за Ник Карели.

Предполагаше, че той казва истината и че наистина е поел вината заради брат си. Постъпката му изглеждаше добра и благородна. Но както беше казала на дъщеря си, ако той наистина я обичаше, нямаше ли да намери по-добър начин да се справи със ситуацията? Ченгетата трябва да постъпват правилно, когато се стигне до спазването на законите. Съпругът ѝ беше полицай цял живот — патрулен — и обикаляше пеша няколко района, предимно Таймс Скуеър. Той вършеше си работата спокойно и решително и беше сговорчив човек, избягваше конфликтите, не ги разпалваше. Херман никога не би поел вината заради друг, защото, макар и в името на добра кауза, това би било лъжа.

Роуз стисна устни. Имаше и друг проблем. Дъщеря ѝ много сгреши, че изобщо установи контакт с Ник. Роуз видя очите му. Беше ясно като бял ден, че той иска двамата отново да се съберат. Роуз се запита дали Линкълн знае за това. Съветът ѝ към Ами би бил веднага да зареже Ник дори ако самият кмет му даде голяма синя лента с надпис „Оневинен“.

Но такива са децата. Създаваш ги, формираш ги, доколкото можеш, и после ги пускаш по широкия свят — вързопчета, които съдържат всичките ти добри и лоши качества.

Роуз се надяваше, че Ами ще вземе правилното решение.

Тя продължи да върви към електрическото табло. Забеляза, че прозорецът до него е съвсем чист. Може би градинарят го беше измил. Трябва да му благодари следващата седмица, когато дойде.

Роуз мина покрай няколко стари кашона с надпис „А. в гимназията“ и тихо се засмя, щом си спомни онези лудешки години. Амелия прекарваше свободното си време, като поправяше автомобили и работеше като манекенка за някои от най-известните агенции в Манхатън. (Роуз помнеше как някогашната седемнайсетгодишна девойка трябваше да си слага черен лак, когато я снимаха, но не защото сцената включваше готически шик, а защото бе невъзможно да изстърже моторното масло под ноктите си.)

Реши да занесе горе един от кашоните. Щеше да бъде забавно да прегледа съдържанието му. Можеше да го направят заедно с Амелия. Вероятно още тази вечер, след като хапнат.

Тя започна да плъзга кашоните встрани, за да разчисти пътя до електрическото табло.

44.

Седя на стъпалата пред вратата с работен гащеризон и шапка. Аз съм работник, който си почива. Държа вестник и чаша кафе и си отдъхвам, преди да се върна на работа.

И поглеждам през прозореца на мазето на къщата на госпожа Роуз Сакс в идиличната част на Бруклин. Аха, ето я, виждам я.

Планът ми проработи много добре. Онзи ден дебнах къщата на Червенокоска, само на шест преки оттук. Забелязах възрастна жена да излиза от дома на полицайката и да заключва вратата. Приликата беше очевидна. Леля или майка. Проследих я дотук. Малко работа в Гугъл… и роднинската връзка се изясни.

Здрасти, мамо…

Червенокоска трябва да бъде спряна и да получи урок. Убийството на майка ѝ ще свърши работа.

Роуз17, хубаво име.

Скоро ще бъде изсъхнало, мъртво цвете.

Искаше ми се отново да използвам моите надеждни експлойти, но онзи ден търсих усърдно и не открих продукти с вградени контролери, които молят да бъдат пуснати в мрежата или да изстрелят данни към небето. Но както знам от дървообработването, понякога се налага да импровизираш. Бразилско розово дърво, няма на склад? Тогава използвам индийско. Не е толкова наситено и пищно розово. Реже се по различен начин. Изглажда се различно. Но върши работа.

И понякога детската количка, тоалетната масичка или застланото с памучен плат легло стават по-хубави, отколкото си планирал.

И така, да видим сега дали импровизацията ми тук ще проработи. Много е елементарна. Приспособих дистанционно устройство за отваряне на гаражна врата да направи късо съединение на лампа в дневната на Роуз. Преди няколко минути натиснах бутона, който изгори бушона. И Роуз тръгна надолу по стълбите да намери електрическото табло и да го оправи.

Обикновено това е лесно. Само го натискаш да се върне на мястото си.

Нека бъде светлина…

Само че този път няма да стане така. Защото аз отклоних главния кабел от входящия кабел към самото електрическо табло. Металният капак е жив проводник, по който протичат двеста и двайсет волта и множество чудесни, спиращи сърцето ампери. Дори ако Роуз направи разумното, безопасното, и изключи централното захранване, преди да щракне бушона, пак ще трябва да отвори капака, за да го направи.

И бум!

Сега тя е на няколко крачки от електрическото табло. И после, за съжаление, се скрива от погледа ми.

Но е ясно къде е. И сега посяга към дръжката…

Да!

Жалък завършек. Но виждам, че проработва идеално.

Когато Роуз затваря веригата с тялото си, главният кабел прави късо съединение и угася електричеството в цялата къща. Лампите на горния етаж, мазето и външната врата угасват.

Струва ми се, че чувам бръмчене, но може би си въобразявам. Твърде далеч съм, за да го чуя.

Сбогом, Роуз.

Ставам и тръгвам бързо.

Една пряка по-нататък по тази приятна улица чувам сирени. Усилват се. Любопитно. Насам ли идват? Възможно ли е да търсят мен?

Досетила ли се е Червенокоска? Че ще излея гнева на Едисон върху мама?

Не, невъзможно. Това е случайно съвпадение.

Не мога да не съм доволен от работата си. Научи ли си урока, детектив Червенокоске? Аз не съм човек, с когото можеш да се заяждаш.

Какъв ден, какъв ден!

Той с нетърпение очакваше да се прибере вкъщи.

Доктор Нейтън Евърс спокойно управляваше големия си седан в уличното движение в Бруклин. Хенри Стрийт в Хайтс не беше толкова оживена. Добре. Той се протегна и чу, че ставите му изпукаха. Петдесет и седем годишният хирург беше уморен. Днес беше оперирал шест часа. Два жлъчни мехура. Един апендикс. И други. Не трябваше да оперира той, но младият хирург със скалпела се нуждаеше от помощ. Част от медицината е свързана с диагностика, консултации и бизнес, а друга — с разрязване на човешкото тяло.

Младият хирург не беше специалист по втората част, но Нейтън Евърс беше.

Вярно, беше капнал от умора, но доволен. Чувстваше се добре, пречистен. Никой не се мие и търка повече от лекарите, особено хирурзите. Приключваш смяната си — също като работник на поточна линия — и си взимаш най-горещия от всички горещи душове. Най-силният сапун. Тялото ти трепти, в ушите си чуваш жужене.

Споменът за жлъчката и кръвта бяха отмити и сега Евърс се беше настроил за съпругата и децата си. Наслаждаваше се на приятното пътуване в тази приятна част на града, която харесваше. Скоро щеше да види съпругата си, а по-късно тази вечер — дъщеря си и първото си внуче. Момченце на име Каспър.

Хм. Каспър.

Това не би бил неговият избор на име.

Каспър? Като духчето? Наистина ли? Интересно.

След това обаче, когато видя сбръчканата малка топчица пред себе си, докосна мъничките му пръстчета и изпадна в захлас пред озадачената усмивка на бебето, Евърс реши, че всяко име е чудесно. Балтазар, Фредерико, Аслан, Сю. Нямаше значение. Раят беше тук, на земята, и в този момент, докато гледаше в очите внучето си, той си спомни защо е положил Хипокраговата клетва. Защото животът е безценен, изумителен. Заслужава си да му посветиш своя живот.

Евърс включи сателитното радио, натисна предварително настроен бутон и започна да слуша чудесното шоу на Тери Грос.

— Това е „Свеж въздух“…

И в същия момент колата му пощуря.

Двигателят изведнъж заскърца, сякаш Евърс беше настъпил до пода газта; светлините на таблото започнаха да присветват и угасват хаотично, без да докосва нищо, сякаш системата подаде команда на мотора да увеличи скоростта до сто и петдесет километра!

— Господи, не!

Стрелката на скоростомера стигна до червената линия и колата се понесе напред. Гумите пушеха и задницата ѝ занасяше насам-натам.

Евърс изкрещя паникьосано, когато се вряза в насрещното движение. В момента лентата беше празна. Скоростта се увеличи на осемдесет, после на деветдесет километра. Главата му подскачаше на облегалката. Очите му се разфокусираха. Той настъпи спирачката, но двигателят се беше устремил толкова неумолимо, че автомобилът изобщо не намали.

— Не! — Паниката го завладя напълно. Евърс продължи да натиска спирачката. Почувства, че пръстите на крака му се схващат. Колата се движеше с повече от деветдесет километра и продължаваше да ускорява, да занася встрани и да криволичи. Другите превозни средства рязко се отклоняваха от пътя му. Свиреха клаксони.

Евърс натисна бутона за изключване на двигателя, но моторът не спря демоничния си рев.

Мисли!

Лостът за скоростите! Да! В неутрално положение. Той бутна лоста в средна позиция и слава богу, имаше ефект. Двигателят все още ревеше, но предавката се освободи. Евърс се люшна напред, когато колата намали на деветдесет и пет-деветдесет километра.

А сега спирачките.

Които обаче не работеха.

— Не, не, не! — извика той.

Завладян от паника и вцепенен, Евърс можеше само да гледа напред, когато колата се отправи към кръстовище с червен светофар. Забеляза, че другите превозни средства са спрели или бавно пълзят по лентата, успоредно с него. Леки коли, боклукчийски камион, училищен автобус. Той щеше да се блъсне в някой от тях, движейки се с осемдесет километра в час.

Хрумна му логична мисъл: ще умреш. Но спасѝ когото можеш. Блъснѝ се в камиона, не в автобуса! Завърти волана леко надясно! Ръцете му обаче не можеха да действат едновременно с мислите и лекото докосване на волана го насочи право към една тойота. Евърс видя паникьосаното лице на шофьора на малката кола, към която се бе устремил. Възрастният мъж беше вцепенен като него.

Още едно потрепване на волана и автомобилът на лекаря удари задната лява страна на японската кола.

Следващото, което Евърс разбра, беше, че се свестява, след като бе изпаднал в безсъзнание при отварянето на въздушната възглавница. Беше неподвижен, в хватката на стоманения скелет на смачканата кола. Заклещен в капан. Но беше жив. Господи, жив съм.

Навън тичаха хора. Мобилни телефони заснемаха катастрофата. Кретени… Поне един нямаше ли да се сети да се обади на 911?

И после, да, Евърс чу сирена. В неговата болница ли щяха да го закарат? Щеше да бъде доста иронично. Може би при същия лекар от спешното отделение, на когото беше помогнал…

Но почакай. Много ми е студено. Защо?

Парализиран ли съм?

И след това Нейтън Евърс осъзна, че има пълна сетивност, но по тялото му като водопад се стича течност, изливаща се от задната част на тойотата, която беше прерязал на две.

Бензин заливаше всеки сантиметър на тялото му от кръста надолу.

45.

Амелия Сакс караше със сто и двайсет километра в час по магистрала „Рузвелт“.

Това не беше лесно. Другите шофьори натискаха клаксоните си и ѝ показваха среден пръст. Тя не обръщаше внимание на протестите. Беше се съсредоточила да намира пролуки между колите, бързо сменяше лентите и трескаво удряше спирачки. Поддържаше високи оборотите. През повечето време използваше пета скорост.

Когато се движиш, не могат да те хванат.

И естествената последица: когато ти се движиш, те не могат да избягат.

— Не — каза Амелия в микрофона на хендсфри устройството, говорейки на патрулния полицай от участъка близо до дома на майка ѝ. — Той е там някъде наблизо. Такъв е методът му на действие. Той… О, мамка му.

— Какво стана, детектив? — попита полицаят.

Сакс овладя занасянето на колата, докато минаваше покрай автомобил, чийто шофьор рязко удари спирачки, за да излезе внезапно от магистралата. Ториното и таурусът, далечни роднини, се разминаха на сантиметри от смъртоносна целувка.

— Методът му на действие е да бъде наблизо, когато напада — продължи Амелия. — Може да инсценира нещастен случай и да избяга, но не го прави. Вероятно е натиснал бутона и чака да се увери, че жертвата… — Гласът ѝ потрепери. — Че майка ми ще стигне до капана. Той има само десетина минути преднина и не смятаме, че се придвижва с кола. Предимно с нелегални таксита.

— Оглеждаме, детектив…

— Още хора. Искам още хора там. Той не може да е отишъл далеч!

— Добре, детектив.

Сакс не чу дали полицаят добави още нещо, защото се съсредоточи да се вмести между две превозни средства, между които нямаше място да мине трето. Ревът на двигателя на ториното ѝ попречи да чуе дали се осъществи контакт. Разсвириха се клаксони. Съдете мен, съдете градската управа, помисли си тя. И ядосана, че е загубила ценни секунди да удря спирачки, рязко превключи скоростите и отново настъпи газта.

— Още хора на мястото — повтори на патрулния полицай и затвори, а след това подаде команда на мобилния телефон: — Обади се на Райм.

Той отговори веднага.

— Сакс. Къде си?

— Качвам се на Бруклинския мост… Почакай.

Амелия заобиколи някакъв кретен с един от онези ниски велосипеди, които караш в полулегнало положение. Гумите на форда ѝ захапаха настилката на моста. Колата не се плъзна и се стрелна напред. Отпред имаше свободно пространство и Сакс отново настъпи газта.

— Лон вече се обади на Командния оперативен център. Засега нищо. Проверяваме и метрото.

— Добре. И… О, боже!

Амелия удари спирачки, превключи на втора скорост, дръпна ръчната спирачка и приплъзна колата, за да спечели малко пространство.

— Сакс!

Ториното спря на две крачки зад такси, под ъгъл четиридесет и пет градуса на лентата. Пред таксито, в което за малко не се блъсна, имаше огромно задръстване.

— Движението спря, Райм. По дяволите. Напълно спря. И аз съм по средата на моста. Може ли да помолиш Мел или Рон да ми кажат маршрут без натоварено движение, щом сляза?

— Почакай — отвърна Райм и извика: — Лон, трябва ми движението от източния край на Бруклинския мост до дома на майката на Амелия!

Сакс слезе от колата и се втренчи напред. Море от автомобили. Всичките неподвижни.

— Защо сега? — измърмори тя. — Защо сега, по дяволите?

Телефонът ѝ иззвъня и екранчето показа номер, който Сакс познаваше. Патрулният полицай, с когото беше говорила неотдавна. Тя остави Райм на изчакване и отговори на обаждането.

— Съжалявам, детектив. Към мястото потеглиха дузина патрулни полицаи с мотори и аварийната служба изпрати камион. Обаче странна работа. Хайтс, Каръл Гардънс, Кобъл Хил. Навсякъде има задръствания.

Амелия въздъхна.

— Дръж ме в течение — отговори тя и се прехвърли на обаждането до Линкълн.

— Там ли си, Сакс? Можеш ли да…

— Тук съм, Райм. Казвай.

— Ще останеш известно време в задръстването. Изглежда са станали пет тежки катастрофи горе-долу по едно и също време. Близо до дома на майка ти.

— Мамка му. Обзалагам се, че е той. Неизвестният заподозрян 40. Спомняш ли си какво каза Родни? Той може да прецаква автомобили с контролери. Това е направил. Ще оставя колата тук и ще взема метрото. Ключовете ще бъдат под задната седалка.

— Ясно.

Сакс тръгна на изток по моста. Половин час по-късно — след като се качи на метрото и после тича — тя беше в къщата на майка си. Втурна се в дневната, кимайки за поздрав на полицаите и медиците, и после спря.

— Мамо.

— Миличка.

Двете се прегърнаха. Майка ѝ беше съвсем крехка в обятията ѝ.

Но беше жива и здрава.

Сакс отстъпи назад и я огледа. Роуз беше бледа, но вероятно от страх. Не беше пострадала физически от нападението на Неизвестния заподозрян 40. Медиците бяха дошли за всеки случай, като предпазна мярка заради състоянието на сърцето ѝ.

Роуз обаче се беше разминала на косъм. Райм беше обяснил на Сакс, че когато осъзнали, че майка ѝ е възможна мишена, той и екипът стигнали до заключението, че заподозреният вероятно е заложил някакъв капан с електричеството в дома ѝ, тъй като бяха открили следи от оголени жици.

Отначало не знаели какво да направят, освен да кажат на Роуз да излезе от къщата. Тя обаче не вдигала телефона, а съседката, на която Сакс позвъни, не беше вкъщи. Те се опитваха да се досетят какво точно е направил заподозреният, когато Джулиет Арчър изтърси:

— Трябва да направим онова, което е направила с циркуляра Амелия в Театралния квартал. Да изключим електричеството. Мрежата! Да изключим електричеството на квартала!

Райм нареди на Лон да го направи.

И го сториха тъкмо навреме. Патрулните полицаи, пристигнали първи на мястото, установиха, че заподозреният е саботирал електрическото табло, към което беше посегнала Роуз в момента, когато електричеството угасна. Сега отново беше включено. Сакс не искаше да мисли за оплакванията, изгубената информация в компютрите и прекъснатите комуникации. Но щяха да се справят с това. Най-важното беше, че майка ѝ е жива.

— Съжалявам за случилото се, мамо.

— Защо той иска да ме нарани?

— За да отмъсти на мен. Аз съм на прицел. Това е нещо като игра на шах между нас. Ход за ход. Сигурно е мислел, че ние не те смятаме за мишена. Сега един от тези полицаи ще те заведе в моята къща и ще остане при теб. Аз ще направя оглед тук, в мазето, където той е влизал. Може да е бил и в останалата част на къщата. Ще бъдеш ли добре без мен за малко?

Роуз хвана ръцете на дъщеря си. Амелия забеляза, че пръстите ѝ изобщо не треперят.

— Разбира се, че ще бъда добре. А сега тръгвай. Хвани копелето.

Амелия и единият патрулен полицай се усмихнаха. Сакс прегърна майка си още веднъж и излезе да я изпрати до патрулната кола и да чака микробуса на криминалистите.

Сега съм пак в Стаята с играчките. Заради спокойствието тук. Работя по скифа „Уорън“ за моя брат.

Правя го от тиково дърво, трудно за обработване, следователно по-предизвикателно. Затова крайният резултат ще ме направи особено горд.

Слушам новините и научавам, че не съм изпепелил майката на Червенокоска. Разбрах го не защото споменаха специално за нея, а защото накратко съобщиха, че електричеството в онази част на Бруклин е спряло за малко. Разбира се, че го е направила Червенокоска Безочливата. Тя или нейните приятели ченгетата са се досетили какво ще направя и са дръпнали шалтера.

Умно. О, те са много умни.

Другият репортаж, повтарян до втръсване (наричам телевизионните новини Хъмпти-Дъмпти; всяка новина е „извънредна“), беше за серия сериозни автомобилни катастрофи, със сигурност странно съвпадение, както обича да казва брат ми, което нямаше нищо общо с техническата неизправност в електрозахранването. Катастрофите не бяха свързани с това, че светофарите угаснаха. Не, кръвопролитието се случи само благодарение на мен и прекрасните контролери „Делта Уайз“.

Изненадан съм, че никой умен репортер не повдига любимата на всички тема: интелигентния контролер.

Не бях сигурен дали планът ми за бягство ще проработи. Никога не съм се опитвал да хакна автомобил. Тод ме научи как да го правя, но тогава това не беше полезно за мисията ми. Мислех, че облаковата система в превозните средства се използва само за диагностика — или изгубваш ключа за колата си, а трябва да я запалиш, обаждаш се на номер 800, който ти е дала автомобилната компания, казваш им какво се е случило и им даваш кода. Те могат да включат колата ти и да отключат заключения волан. Но се оказа, че можеш да правиш всякакви други чудеса. Контролиране на скоростта, спирачки.

Проблемът беше, че нямаше как да знам кои автомобили в Бруклин имат „Дейта Уайз“. Може би много, може би малко.

Оказа се, че са малко. Докато бързо се отдалечавах от къщата на Роуз и чувах сирените, реших, че те може да сигнализират за посетители, които идват за мен. Затова започнах да човъркам софтуера на контролерите в автомобилите. Нищо, нищо, нищо.

Докато най-после на около една пряка от мястото, където се намирах, се чу пронизителен рев на автомобилен двигател, форсиран на високи обороти, и след десетина секунди последва силен трясък.

Колите веднага започнаха да се оттеглят на заден ход.

Чудесно. Усмихвам се.

Няколко преки по-нататък чух друг удар. Оказа се, че е прекрасен сблъсък отзад. Бях спрял кола по средата на пряката. Вносен японски автомобил срещу циментовоз. Познайте кой победи.

На около осемстотин метра на изток — още един.

Няколко минути нямаше нищо, но накрая — друга кола на магистралата Бруклин-Куинс. По-късно научих, че била дълга лимузина.

И така. Научих хубав нов трик. Жалко, че Червенокоска кара такава стара кола. Би било подходящо за нея да си строши костите в автомобилна катастрофа. Е, има и други възможности за избор за моята приятелка.

Сега надничам през лупата и оглеждам скифа „Уорън“. Лодката е готова. Увивам я внимателно и я оставям настрана, а после насочвам вниманието си към дневника, събирайки смелост да запиша откъс, който излъчва болка като разклатен зъб.

Включвам MP3-плейъра, поколебавам се и накрая започвам да пиша.

46.

Амелия Сакс влезе в дневната на Райм, остави кашоните с уликите, които беше събрала в дома на майка си, и се насочи право към Джулиет Арчър. Прегърна изненаданата жена, като за малко не измести китката ѝ, пристегната с ремък за облегалката за ръце на инвалидната количка.

— Аз… — започна Арчър.

— Благодаря. Ти спаси живота на майка ми.

— Всички го направихме — отвърна Джулиет.

— Но ти се сети да спрем електричеството — подчерта Линкълн.

— Не знам как да ти се отблагодаря — добави Сакс.

Арчър повдигна рамене, както правеше Райм.

Амелия го погледна.

— Двамата сте добър екип.

Линкълн, който не обичаше сантименталности или несвързани с разследванията отклонения, се обърна към Мел Купър.

— Какви са последните новини?

Експертът току-що беше приключил телефонен разговор с човек от „Пътна полиция“.

Обясни, че няма жертви. Най-близо до смъртта се бе докоснал един лекар, чийто седан се беше блъснал в задницата на тойота и бе пробил резервоара. Той и другият шофьор бяха залети с бензин, но измъкнати от случаен минувач, преди двете коли да избухнат в пламъци. (За по-сигурно лекарят беше съблечен гол насред улицата, за да се отърве от горящите си дрехи.)

Шест души обаче бяха сериозно ранени.

Райм се обади на Родни Шарнек да го попита за произшествието.

— Някакъв начин да се проследи сигналът?

Компютърният специалист се впусна в дълго обяснение за мобилните мрежи, публичния безжичен интернет и VPN прокси браузърите.

— Родни — прекъсна го Линкълн.

— Извинявай. Отговорът е не.

Райм затвори.

— Дяволско оръжие — каза Сакс на Линкълн и Джулиет.

Обади се Селито и докладва, че всички в екипа — и членовете на семействата им — са под полицейска закрила.

— Приоритет ДЗЗ — измънка той.

Райм се беше отказал да се информира за абревиатурите на Нюйоркската полиция. Но все пак попита:

— Какво означава това?

— Ще ги охраняват, докато заловим задника — отговори Селито.

Арчър се засмя.

Сакс и Купър изваждаха уликите, които тя бе събрала от дома на майка си — от градината, къщата и стъпалата на улицата, където свидетели бяха видели кльощав работник да си почива, да чете вестник и да пие кафе.

Линкълн огледа дневната, превърната в лаборатория.

— Къде е новобранецът, по дяволите? — изръмжа той. — По онзи другия случай ли работи?

— Да — кимна Сакс, но не добави нищо повече.

— Някой да намери този Гутиерес и да го застреля, ако обича.

Амелия се усмихна, но на Райм изобщо не му беше весело.

Тя изброи уликите.

— Не са много. Жица, изолирбанд върху капака на електрическото табло. Извършителят е манипулирал лампата с това. — Сакс вдигна найлоново пликче с малка електрическа платка вътре. — Когато я е задействал, две жички в лампата са се кръстосали и бушонът е изгорял. Това е трябвало да накара майка ми да слезе долу при таблото. Естествено, няма пръстови отпечатъци или косми освен мои и на майка ми. Той е носел памучни ръкавици с телесен цвят.

— Ти намери медни частици по-рано, но сега разполагаме с жицата — отбеляза Купър.

Жицата беше с диаметър 3,2 милиметра, по американския стандарт.

— Може да пренася доста висок волтаж — каза Райм. — Колко, Мел? Четиридесет ампера?

— Точно така, на шейсет градуса по Целзий.

— А производителят?

Линкълн видя, че върху черната изолация има букви.

Купър ги погледна.

— „Хендрикс Кейбъл“. Популярна търговска марка. Продава се на много места.

Райм се намръщи.

— Защо престъпниците не пазаруват в уникални магазини? И пак е използвал макетен нож, за да я среже, нали?

— Да.

— Ами изолирбандът?

— Вероятно е с добро качество — каза Купър, докосвайки част от него със стоманена пинсета. — Добър слепващ материал, траен. По-евтините видове изолирбанд покриват неравномерно и са тънки.

— Изследвай го. Виж дали ще получим търговската марка.

Газовият хроматограф извърши магията си. Мел прегледа резултатите и ги показа на монитора.

— Изглеждат широко разпространени — каза Арчър. — Тези съставки не се ли срещат във всеки вид изолирбанд?

— Качеството — рече Линкълн. — Качеството е всичко.

— Проверявам количествата на всяко от тези вещества в база данни — обясни Купър. — Разликата е в микрограмове. Би трябвало да получим отговор след… Аха, ето го. Едно от тези.

На екрана пишеше:

— Добре, добре — измърмори Райм.

Сакс оглеждаше пликчето, което беше вдигнала по-рано. Дистанционното реле, което беше предизвикало късо съединение в осветлението на Роуз. Купър го сложи под микроскопа. Заразглеждаха изображението на екрана.

— Тук има антена — посочи той. — Сигналът постъпва и затваря превключвателя тук. Не е правено по поръчка. Съставна част е от нещо друго. Виждате ли основата? Използвал е различни части на платката. Има кодов номер.

Райм не го беше видял.

Без да откъсва очи от монитора, Купър започна бързо да пише на клавиатурата. Минута по-късно те отново насочиха вниманието си към екрана.

— Дистанционно управление за отваряне на гаражна врата „Хоум-Сейф Продъктс Атлас“, модел с широк обхват. Отваря вратата от петдесет метра. Предполагам, че извършителят е извадил превключвателя и е изхвърлил останалото.

Другите следи включваха още стърготини от орехово дърво, частици стъкло от къщата на Роуз и още лепило като онова от предишното местопрестъпление, но нищо ново.

— Запиши всичко на дъските.

— Всичко се среща често, нали, Мел? — попита Райм.

— Да. Продава се в стотина магазина в района. Не помага много.

— Той е импровизирал нападението в дома на майка ти, Сакс — каза Линкълн.

— Не е планирал предварително нападението срещу майка ти, Амелия — едновременно с него каза Арчър.

Райм се засмя, че говорят едновременно почти едно и също, и обясни на Сакс:

— Заподозреният е планирал предварително всички други нападения срещу жертвите си. Но е взел решението да нападне майка ти в последната минута. Не е очаквал, че ти ще си толкова упорита и че ще представляваш такъв голям риск за него. Това означава, че е купил изолирбанда, електрическата жица, стъклото, силикона и дистанционното за отваряне на гаражни врати горе-долу по едно и също време, вероятно някои от тези неща или всичките от едно място. Би било умно да ги купи поотделно в период на няколко дни или седмици, но не е имал избор. Трябвало е да те спре.

Арчър погледна таблицата.

— Може би и частите за бензиновата бомба, която е използвал, за да запали офиса на Тод Уилямс.

— Много е вероятно — съгласи се Линкълн. — Да започнем с дистанционното за гаражни врати. Какво ще кажеш, Сакс?

— Какво? — попита Амелия, която четеше текстово съобщение.

— Дистанционното за гаражни врати. Вземи списък на адресите на магазините и после провери дали някой е купил нещата оттам. Започни от Куинс и разшири кръга.

Сакс се обади в Криминалния отдел и събра екип, който да разпита за покупките. След това затвори и им изпрати по имейла списък на нещата, които Неизвестният заподозрян 40 беше купил. Райм забеляза, че тя погледна през прозореца за момент, а след това се обърна и се приближи до него.

— Райм, имаш ли свободна минута?

Един от онези безполезни изрази. Защо просто не каза: „Искам да говоря с теб. Да се отървем от присъстващите“. Той кимна.

— Разбира се.

Линкълн насочи инвалидната си количка към нея и двамата се отправиха към коридора. Отначало Амелия не каза нищо. Той я познаваше добре. Когато някой ти е любовник и партньор в професията, малко неща от психиката му остават скрити. Тя не търсеше драматичен ефект. Преценяваше какво ще каже така, както някой внимателно би измерил наркотик, открит при арест, за да опише точно обвиненията срещу заподозрения. Сакс определено беше импулсивна в някои отношения, но въпросите, близки до сърцето, бяха обвити във внимателен размисъл.

Тя въздъхна, обърна се и седна.

— Искам да говоря за нещо с теб.

— Добре. Казвай.

— Можех да ти го кажа преди няколко дни, но не го направих. Не знам защо. Ник излезе от затвора.

— Карели? Твоят приятел?

— Моят приятел, да. Свърза се с мен.

— И добре ли е?

— Да. Физически. Предполагах, че затворът те променя повече. — Амелия повдигна рамене и на Райм му стана ясно, че тя не иска да тръгне по този път. — Чудех се дали да ти кажа нещо. Не го сторих, но сега се налага.

— Какво предисловие! Моля те, продължавай, Сакс!