Стоманена целувка

16.

Утро. Утро в Челси. Светлината на Челси струи през вдигнатите щори.

Аз съм в Стаята с играчките и отново записвам на хартия компютърния си дневник. Идеално изписаните букви върху дебелата хартия разкриват усърдието на сестра Мари Франсес.

Оставям настрана дневника и MP3-плейъра. Протягам се, ставам, отивам до сгъваемия матрак, свеждам очи и оглеждам тялото на Алиша. Много бледо. Устните леко разтворени, очите притворени.

Хубава е, дори с изцапаните дрехи и сред разхвърляните, измачкани чаршафи.

До леглото има лентъчен трион, който всъщност е доста зловещ инструмент. Ако са имали такова нещо през Средновековието, представям си колко много хора щяха да се отрекат от дявола. Клъц-клъц. Оставаш без пръст.

Или без нещо друго.

Някакъв глас ме кара да подскоча.

— Върнън.

Обръщам се. Алиша се размърдва. Примигва срещу халогенните лампи.

Надига се, сяда и също се протяга.

— Добро утро — казва тя. Срамежливо и предпазливо.

Никога не ми го е казвала. За пръв път остана да пренощува при мен.

За пръв път вижда Стаята с играчките. Никой друг не я е виждал. Мислех си, че и Алиша няма да я види. Че това никога няма да се случи.

Изключително трудно ми беше да пусна някого в моето светилище, да му позволя да види истинската ми същност. Не мога да го обясня добре, но все едно рискувах всичко, когато я пуснах да влезе. Чукането цяла нощ до изтощение беше лесно. Но да заведеш жена в галерия, където са показани картини, по които изпитваш безнадеждна страст, това е огромен риск. Ами ако тя се изсмее, ако изглежда отегчена, ако реши, че ти изобщо не я разбираш?

И поиска да се махне?

Снощи обаче, когато влезе в Стаята с играчките и по моя команда отвори очи, Алиша остана възхитена. Огледа работния тезгях, трионите, инструментите, чуковете и длетата. Новият ми уред, острието с мънички зъбци, любимият ми. Рожбата ми. Изпитах огромно удоволствие, когато видях как бледото ѝ лице грейна от синкаво-белите отражения, излъчващи се от всички стоманени повърхности.

Най-много обаче я очарова онова, което бях създал с тези инструменти.

— Ти ли си ги направил? — попита тя.

— Да — отговорих колебливо.

— О, Върнън, това са произведения на изкуството.

Когато чух това, животът ми стана идеален.

Хубав ден…

След това, през нощта, бяхме много заети и бързо заспахме. И сега, на сутринта, Алиша иска да види още от нещата ми.

Преди да успея да се обърна или да ѝ подам халат, тя скача от леглото и прави по свой начин онова, което направих аз, споделяйки стаята с нея. Защото Алиша остава гола и на светлината ясно виждам белезите ѝ. За пръв път ми позволява да ги видя напълно. Блузата или роклята поло ги закриват, когато е облечена. Дебелият сутиен с подплънки и дълбоките гащи, когато е полугола. А когато сме в леглото, осветлението е съвсем слабо. Сега обаче слънчевите лъчи озаряват всеки сантиметър от тялото ѝ — разрязаната гърда и бедрото, изгорените слабини, ивицата, където костта на ръката ѝ стърчи през бледата кожа, след като е била жестоко извита.

Сърцето ме боли за тази жена — заради външните и вътрешните белези, всичките причинени от съпруга ѝ преди години, през онова ужасно време. Искам да възвърна целостта ѝ, да я направя съвършена отново, да оправя ръката ѝ, която съпругът ѝ бе изкривил, да премахна изгарянията по слабините ѝ, да излекувам гърдата ѝ. Но всичко, което имам, са стоманените ми инструменти, а те могат да направят точно обратното — да разрязват, да смазват или да разкъсват плът.

Онова, което мога да направя, е да пренебрегна увредената ѝ плът, което изобщо не е трудно, и да ѝ покажа — сега вече е очевидно — колко много я желая. И мисля, че по този начин мога да излекувам и другите белези, онези в душата ѝ.

Посветил съм част от живота си на тази цел — да залича белезите ѝ.

Алиша ме поглежда в очите и устните ѝ се разтеглят в нещо като усмивка. След това е време да увие измъчената си плът в чаршаф, изцапан и от двама ни, защото това би направила всяка нормална двойка, когато се събуди. Тя се приближава до лавиците и отново разглежда миниатюрите, които съм създал с множеството си инструменти.

Правя предимно мебели. Не играчки, нито пластмасови детски конструктори или дървени части, залепени от китайски деца, а фино изработени, качествени неща, само че съвсем мънички. Работя по няколко дни над всяко, понякога седмици. Въртя с крака грънчарско колело, използвам безценния трион пасвател, за да правя равни шевове, лакирам скринове, писалища и лицеви дъски на кревати с десет пласта лак, за да са гладки, лъскави и тъмни като спокойно езеро през есента.

— Тези предмети са хубави като всичко, което можеш да намериш в занаятчийска работилница в Хай Пойнт, Северна Каролина — казва Алиша. — Където правят истински мебели. Наистина, Върнън, изумителни са.

По изражението ѝ виждам, че говори сериозно.

— Ти ми каза, че продаваш разни неща, за да си изкарваш прехраната. По Ибей и онлайн. Помислих си, че ги купуваш, маркираш ги и ги продаваш.

— Не, това не би ми харесало. Обичам да изработвам разни неща.

— Не трябва да ги наричаш „неща“. Те са повече от неща. Те се творби на изкуството.

Може би се изчервявам. Не знам. И за момент изпитвам желание да я прегърна и целуна, но не по начина, по който обикновено я сграбчвам и смуча пръста, устните, зърното на гърдата или слабините ѝ, а само да допра устни до слепоочието ѝ. Вероятно това е любов, но аз не знам нищо за любовта и не искам да мисля за това сега.

— Страхотна работилница — добавя тя и се оглежда наоколо.

— Моята Стая с играчки. Така я наричам.

— Защо не ми каза, че правиш това? Много си загадъчен.

— Аз само… — Повдигам рамене. Отговорът, разбира се, е Безочливите. Хулиганите, грубияните, хората, които унижават другите за удоволствие. Върнън Грифит седи в тъмната си стая и изработва играчки… Защо да си правят труда да го опознават? Нуждаят се от някого, който е шик, готин или красив.

Не отговарям.

— Кой ги купува?

Не се стърпявам и се разсмивам.

— Онези, които плащат най-много, са „Американ Гърл“4. Повечето клиенти са адвокати, лекари и изпълнителни директори, които биха направили всичко и биха похарчили каквато и да е сума за малките си момиченца. — Знам, че те не ценят нещата ми — дори онези, които плащат по хилядарка повече, отколкото биха дали за парче отлят в калъп полиуретан. И се съмнявам дали се радват на изражението на децата си, когато отворят пакета. Подозирам, че реакцията на хлапетата е един милиметър над безразличието. Не, онова, което доставя удоволствие на бизнесмените и бизнес дамите, е да се фукат пред съседите. „О, виж какво поръчах на Ашли. От тиково дърво е.“

(И винаги съм си мислил за иронията родители да купят на прелестните си дечица скрин, направен от същите ръце, които са разбивали черепи или прерязвали крехки гърла с някой прекрасен инструмент.)

— Знам ли — казва Алиша. — Аз бих си ги купила. Бих ги оценила. О, и виж. Ти изработваш исторически предмети. — Тя гледа катапулт, кула за обсади, средновековна маса за пиршества и диба (едно от популярните ми произведения, което намирам за забавно).

— Трябва да благодаря на „Игра на тронове“ за това. Направих и много джуджета и орки, когато излязоха филмите от поредицата „Хобит“. Всичко средновековно е хубаво, стига да е популярно. Щях да правя и „Игрите на глада“, но се притесних за търговската марка и авторските права. Трябва да се внимава и с „Дисни“. И с „Пиксар“. О, виж това.

Намирам книга на лавицата и ѝ я показвам. „Кратки изследвания на случаи на необяснима смърт“.

— Какво е това, Върнън? — Алиша се приближава до мен и аз усещам тялото ѝ до моето, докато прелиствам страниците.

— Една жена от Чикаго, наследница на милионер. Отдавна. Умира през 1962 година. Франсес Глеснър Лий. Чувала ли си за нея?

— Не.

— Интересна личност. Не я привличал светският живот, както е обичайно за богатите наследници. Привличала я престъпността, най-вече убийствата. Давала разкошни приеми за следователи от полицията. Научила всичко за разкриването на убийства. Искала обаче да направи повече. Затова проучила детайлите на нашумели убийства и направила диорами — макети, миниатюрни копия, нещо като стаички в кукленска къща — на местопрестъпленията. Всеки детайл бил съвършено изпипан.

Книгата съдържа фотографии на миниатюрните ѝ сцени. Имена като „Тристайно жилище“ и „Розовата баня“. Във всяка има кукла там, където е лежал трупът, и петна от кръв, където са били в действителност.

Изведнъж се сещам за Червенокоска. Открих, че госпожица Безочлива Амелия Сакс е специалист криминалист. Веднага ми хрумнаха две мисли. Първо, тя вероятно ще оцени книгата.

И второ, миниатюрна диорама, в която кукла с хубавото ѝ тяло лежи на пода в дома ѝ. С разбит череп и червена коса, още по-червена от кръвта.

Двамата с Алиша се смеем на някои от безупречните детайли, които Лий е включила в творбата си. Прибирам книгата — Искаш ли една? — питам.

Тя се обръща.

— Какво?

Кимам към лавиците.

— Миниатюра.

— Ами… не знам. Те не са ли част от инвентара ти?

— Да, но купувачите може да почакат. Коя искаш? Имаш ли предпочитания?

Алиша се навежда напред и очите ѝ се спират на бебешка количка.

— Идеална е — за втори път се усмихва тя.

Имам две бебешки колички. Едната е правена по поръчка, а другата изработих само защото ми доставя удоволствие да правя бебешки колички. Не мога да кажа защо. Бебетата и децата никога не са фигурирали в моя живот (и никога няма да ги има).

Алиша посочва онази, която е по поръчка. По-хубавата. Взимам я и ѝ я давам. Тя я докосва внимателно и повтаря:

— Идеална е. Всяка част. Виж как се въртят колелата! Има дори пружина!

— На бебето трябва да му е удобно.

— Благодаря ти, Върнън. — Алиша ме целува по бузата. Обръща се, оставя чаршафа да се плъзне на пода, ляга в леглото и ме гледа.

Двоумя се. Един час няма да ме забави много.

Пък и ми се струва хуманно да дам малко повече време на божията земя на човека, когото ще убия днес.

— Искам да разкараш това проклето нещо оттук — измърмори Линкълн Райм на Том и кимна към ескалатора.

— Твоето веществено доказателство номер едно? Какво да направя с него? Това е петтонен индустриален механизъм.

Райм наистина се дразнеше от присъствието на устройството. Напомняше му, че ескалаторът може би никога няма да бъде веществено доказателство номер едно в съда.

Том преглеждаше документацията, която беше пристигнала с машината.

— Обади се на Уитмор. Господин Уитмор. Той уреди да го донесат.

— Позвъних, но той не върна обаждането ми.

— Е, Линкълн, не мислиш ли, че ще е най-добре да го оставим той да се занимава с този въпрос? Или наистина искаш да потърся служба за преместване на ескалатори в крейгслист5?

— Какво е крейгслист?

— Ще изчакаме адвокатът да се свърже с фирмата. Поне неговите хора знаеха какво правят. Подът не е издраскан никъде. Изненадан съм.

На вратата се позвъни и Райм с удоволствие видя, че е дошла Джулиет Арчър. Забеляза, че е сама. Брат ѝ не беше с нея. Линкълн подозираше, че Джулиет е настояла той да я остави на тротоара, за да изкачи сама „опасната“ рампа. Тя не му позволяваше да се държи с нея като с бебе.

Райм се зачуди каква задача да ѝ възложи. Нямаше нищо вълнуващо. Научно изследване за школа по криминалистика в Мюнхен, доклад за масспектрометрията за публикуване в американско научно списание, за което пишеше, и предложение за извличане на микроследи от пушек.

— Добро утро — каза Джулиет и вкара инвалидната си количка в дневната. Усмихна се на Том.

— Добре дошла отново — отвърна болногледачът.

— Случайно да говориш немски? — попита Линкълн.

— Опасявам се, че не.

— Е, добре. Ще намеря нещо друго, с което да запълня времето ти. Мисля, че имам няколко проекта, които не са прекалено скучни.

— Скучни или не, с удоволствие ще работя по всичко, което ми предложиш.

Той се усмихна.

— Желаеш ли закуска, Джулиет? — попита Том.

— Вече закусих. Благодаря.

— Линкълн? Какво да бъде?

Райм приближаваше инвалидната си количка към ескалатора.

— Мисля, че тук няма част, която да тежи повече от четиридесет и пет килограма. Всеки може да го разглоби. Но предполагам, че трябва да чакаме… — Той изведнъж млъкна.

Том отново питаше нещо.

Райм не чу нито дума.

— Линкълн? Какво… Е, много свирепо гледаш. Питах само какво искаш за закуска?

Райм не обърна внимание на болногледача, приближи се още до скелето и огледа смъртоносния капак за достъп и превключвателя и сервомотора, който задействаше заключващия механизъм.

— Кое е първото правило в инженерството? — промълви той.

— Нямам представа. Какво искаш за закуска?

Райм продължи да задава риторични въпроси.

— Отговорът е ефективността. Механизмите не трябва да имат повече съставни части…

— … отколкото са абсолютно необходими за извършването на проектираната функция — довърши мисълта му Арчър.

— Точно така!

— Добре, чудесно — пак се обади Том. — А сега, какво? Палачинки, сусамово геврече, кисело мляко? Или и трите?

— По дяволите — каза Райм, но не на болногледача, а на себе си.

— Какво има, Линкълн? — попита Джулиет.

Райм беше допуснал грешка. А нищо не го вбесяваше повече от това. Той бързо насочи инвалидната си количка към най-близкия компютър и отвори на екрана снимките в едър план, които Мел Купър беше направил на вътрешната част на ескалатора. Да, Линкълн беше прав.

Как го беше пропуснал, по дяволите?

Всъщност не беше пропуснал важния факт. Беше го отбелязал, но не се беше съсредоточил върху собствената си мисъл.

Кабелът на превключвателя завършва в контакт, вграден в един от изходите отстрани на сервомотора вътре…

Един от изходите.

Райм обясни това на Арчър.

— Виж сервомотора, който задвижва заключващия механизъм. Отдясно.

— Аха — отвърна тя с леко възмутен тон. — Има два изхода.

— Именно.

— Видяхме го. Гледахме право в него. — Джулиет поклати глава.

Райм се намръщи.

— Така е.

Нямаше причина в мотора да има втори изход, освен ако нещо — вероятно друг превключвател — не се включи в него.

Разбира се, това беше вярно за двойника на ескалатора пред тях. Ами истинският ескалатор, въвлечен в нещастния случай? Райм зададе този въпрос на Арчър.

Тя му напомни, че Амелия Сакс му е направила снимки, неофициално.

— Добре. — Той ги отвори на монитора.

Том опита отново.

— Линкълн? Закуска?

— После.

— Сега.

— Все едно. Не ми пука. — Райм и Арчър гледаха снимките, които обаче не даваха отговор на въпроса. Ъглите бяха неподходящи и в шахтата, където се беше случила трагедията, имаше твърде много кръв, за да се вижда ясно.

— Питам се… втори превключвател — промълви Райм.

— Който се е повредил — добави Арчър. — И ако извадим късмет, е произведен в друга фирма, не от „Мидуест Кънвейънс“. Компания с много авоари.

— Къде би могъл да бъде другият превключвател? Има ли нещо в документацията?

Джулиет прегледа информацията, която беше свалила, и отговори, че няма.

— Как можем да разберем?

— Ето какво мисля. Молът в Бруклин, където се е случило нещастието… Всички ескалатори там би трябвало да са еднакви, нали?

— Предполагам.

— Представи си следното. Уитмор наема частен детектив. Сигурно използва десетина. Частният детектив слага нещо в стъпалата на ескалатора и го спира.

Райм кимна. Идеята му хареса.

— Веднага ще извикат ремонтен екип. Човекът на Уитмор може да остане наблизо и да направи снимки на вътрешността, когато го отворят.

Том, който слушаше разговора им, се намръщи.

— Ти сериозно ли, Линкълн? Не мислиш ли, че това би преминало някаква граница?

Райм сбърчи чело.

— Мисля единствено за Санди Фромър и сина ѝ.

— Преди да го направиш, може ли аз да опитам нещо? — попита Арчър.

Райм доста хареса идеята за саботажа, но все пак се поинтересува:

— Какво предлагаш?

— Ало?

— Адвокат Холбрук?

— Да. Кой се обажда? — Гласът отекна по високоговорителя на стационарния телефон на Райм.

— Казвам се Джулиет Арчър. Работя с хората, с които говорихте по Скайп вчера. Евърс Уитмор и Линкълн Райм.

Последва момент мълчание, докато той си припомняше.

— А, онзи случай. Адвокатът и консултантът. За съдебното дело за морални щети и телесни повреди. Грег Фромър.

— Точно така.

— Да, мисля, че някой спомена вашето име. И вие ли сте консултант?

Райм наблюдаваше продълговатото ѝ лице. Сините ѝ очи бяха приковани в пода. Тя се съсредоточаваше усилено.

— Да.

— Ами все още сме разорени — измънка Холбрук. — Нищо не се е променило. Както казах, ако искате да заведете иск запорът да бъде вдигнат, направете го. Попечителят ще го оспори и се съмнявам, че ще спечелите, но моля, заповядайте.

— Не. Обаждам ви се за нещо друго. — Райм помнеше, че Арчър говореше със същия раздразнен тон, когато я отпрати от дома си в първия ден на стажа ѝ.

Той се запита какво ли е наумила.

— Какво? — попита Холбрук.

— Вие бяхте любезен да ни предложите да потърсим други ответници, въпреки че не стигнахме доникъде.

— Да, това е малко вероятно — предпазливо отговори юрисконсултът. — Отговорна е фирмата „Мидуест Кънвейънс“. Признах това. И съжалявам, че не можем да помогнем на клиентката ви, вдовицата.

— Малко вероятно — повтори Джулиет. — И все пак вие не предложихте единствената фирма, която може да е възможен ответник.

Мълчание.

— Знаете за коя говоря, нали?

— Какво намеквате, госпожице Арчър?

— Че не ни казахте за втория превключвател, който отваря капака за поддръжка.

— Втори превключвател? — Тонът му загатна, че той протака.

— Именно това е въпросът ми, господин Холбрук. Кой го произвежда? Как функционира? Искаме да знаем тези неща.

— Наистина не мога да ви помогна, госпожице Арчър. Трябва да затварям.

— Знаете ли, че Линкълн Райм, другият консултант по случая, често работи с полицията и…

— Не сме в тази юрисдикция.

— И с ФБР.

— В случая няма щатски или федерални престъпления. Има поверителни споразумения, които не ми позволяват да говоря за фирмите, с които имаме договорни отношения.

— Вие току-що потвърдихте, че има втори превключвател, който отваря капака за достъп.

— Аз… Ами прекратявам разговора. Сега ще затворя и…

— И след като го направите, ще се обадя на Санди Фромър и ще предложа тя и адвокатът ѝ да дадат пресконференция за липсата на съдействие от страна на „Мидуест“ в опитите ѝ да разбере кой всъщност е виновен за смъртта на съпруга ѝ. Ще ѝ предложа да използва думата „потулване“. Предполагам, че това няма да прозвучи добре в съда за фалити, особено на кредитори, които ги сърбят ръцете да се докопат до личните авоари на изпълнителните директори на компанията.

Въздишка.

— Помогнете ни. Тя е вдовица с дете. Повярвах ви, когато казахте, че съжалявате. Направете следващата крачка и ни кажете. Моля ви. Кой е произвел втория превключвател?

— Имате ли време да четете за удоволствие, госпожице Арчър?

Тя се намръщи и погледна Райм.

— Понякога.

Линкълн чу, че Холбрук прелиства страници.

— Аз самият съм голям любител на „Ентъртейнмънт Уийкли“6. И разбира се, на „Лов и риболов“. Но все още намирам време за месечното списание „Индустриални системи“. Особено много ми хареса мартенският брой. Страници четиридесет и четиридесет и първа.

— Какво…

— Сбогом, госпожице Арчър. Няма да вдигна, ако позвъните пак.

Джулиет прекрати разговора.

— Добре — похвали я Райм. — Това от „Адвокатите от Бостън“ ли беше?

— От „Закон и ред“ — поправи го тя. — Но не. Скалъпих го набързо.

Райм вече беше онлайн. Намери дигитален вариант на списанието, което беше споменал Холбрук, и превъртя до цитираните страници. Там имаше реклама за продукт, произведен от фирма на име „Микросистеми“. По-голямата част от текста беше техническа, неразбираема на пръв поглед. Имаше снимка на сива кутия със стърчащи от нея жици. Според обяснението това беше „Дейта Уайз 5000“.

— Какво е това, по дяволите? — попита Райм.

Арчър поклати глава и влезе в интернет. Търси няколко секунди в Гугъл и намери отговор.

— Аха. Това е интелигентен контролер.

— Мисля, че съм чувал термина. Кажи ми повече.

Джулиет чете няколко минути и после обясни:

— Вградени са в много продукти. Конвейерни системи, строително оборудване, ескалатори, асансьори, автомобили, влакове, индустриални механизми, медицинска апаратура. Стотици потребителски уреди — готварски печки, отоплителни системи, осветлението в дома, алармата, ключалките на вратите. Можеш да получаваш информация от контролера чрез телефона, таблета или компютъра си, където и да се намираш. И управлява дистанционно продуктите.

— Затова някой работник от поддръжката може да е изпратил сигнал по погрешка и да е отворил капака за достъп. Или да са го задействали заблудени радиовълни.

— Възможно е. В Уикипедия съм. И… О, боже!

— Какво?

— Чета за „Микросистеми“, производителят на контролера.

— И?

— Шефът ѝ Виней Парт Чаудари е определян като новия Бил Гейтс. — Тя погледна Райм. — И компанията струва осемстотин милиарда долара. Нека се обадим на Евърс Уитмор. Мисля, че отново сме в играта.

17.

Амелия Сакс не получи помощ от Главната лаборатория по криминалистика за вида лак за дърво, нито за козметиката, открита на предишните местопрестъпления, или вида дърво на стърготините. Не научи и нещо повече за микроследите или ДНК-то върху салфетките от „Уайт Касъл“.

Но поне следата от таксиметровата фирма доведе донякъде.

— Ето какво разбрах. — Рон Пуласки показа тефтерчето си на Сакс, която седеше срещу него в бойния им щаб в Главното управление на полицията. Младият полицай започна да чете от записките си. — Шофьорът е Едуардо. Спомня си заподозрения. Качил го от улицата срещу „Уайт Касъл“. Заподозреният носел плик, пълен с бургери. Изял ги, докато пътували. Пет-шест. Може би повече. Мърморел нещо под носа си със странен монотонен глас. Мършав, през цялото време седял с наведена глава. Плашещ. И това е било в деня на убийството на Тод Уилямс.

— Огледал ли го е добре?

— Не съвсем. Видял само, че е висок, дългурест като върлина и кльощав. Със зеленото сако и бейзболната шапка на „Атланта“.

— Защо не го е огледал добре?

— Преградата от плексиглас била мръсна. — Пуласки добави, че шофьорът оставил заподозрения в центъра на Манхатън, на четири преки от мястото на убийството.

— В колко часа?

— Около шест вечерта.

Няколко часа преди убийството? Амелия се запита какво е правил през това време.

— Шофьорът останал на ъгъла, където заподозреният слязъл — продължи Пуласки. — Трябвало да проведе няколко телефонни разговора. Наблюдавал го известно време. Високият мъж не влязъл в нито една от сградите на кръстовището, близо до което спрели. Извървял една пряка до друга сграда. Можел е да каже на шофьора да го остави там, но сигурно не е искал да го видят, че отива на определено място. — Младият полицай влезе в интернет и отвори на екрана карта на града, а после щракна върху сателитно изображение на сграда. — Ето. Това трябва да е.

Снимката показваше малка постройка, кафеникаво-червена на цвят.

— Малка фабрика, офиси, склад?

— Не прилича на жилищна сграда.

— Хайде да отидем да я огледаме — предложи Сакс.

Двамата излязоха от Главното управление на полицията и се отправиха към колата на Амелия. След десетина минути си проправяха път в натовареното движение в центъра на града. Сакс настъпваше газта, когато беше възможно, и преминаваше от една лента в друга агресивно, както винаги.

Чудеше се какво ли ще научат.

Нерядко уликите предоставят по някой дребен факт, който помага на разследването.

Друг път са загуба на време.

А понякога те отвеждат право до вратата на извършителя.

Мел Купър се беше върнал в дома на Райм в Сентръл Парк Уест.

Съжалявам, Амелия, помисли си Линкълн, но след откриването на евентуален нов ответник аз се нуждая повече от Мел, отколкото ти. После ще спорим.

Там беше и Евърс Уитмор.

Тримата мъже гледаха в тъмна част на стаята, където Джулиет Арчър седеше пред компютър и издаваше гласови команди.

— Нагоре три реда. Вдясно две думи.

Райм си помисли колко труден е животът без съкратени процедури. Недъзите те връщат в свят, подобен на XIX век. Всичко отнема много повече време. Самият той беше опитал с разпознаване на окото и на гласа, лазерно устройство, прикрепено към ухото му, което активираше части от екрана. Беше прибягнал до старомодните начини, използвайки ръката си, джойстик или тъчпад. Това беше тромаво и бавно, но методът се доближаваше до нормалния и Линкълн най-после го беше усъвършенствал. Той видя, че Арчър трябва да се приспособи към възможния начин, който ѝ е най-удобен.

След няколко минути тя се присъедини към тях. На близкия екран бяха резултатите от работата ѝ, но Джулиет започна да разказва на глас какво е открила, без да поглежда към записките на мониторите:

— И така, „Микросистеми“. Фирма на Виней Чаудари, собственик и главен изпълнителен директор. Номер едно производители на интелигентни контролери в страната. Приходи два милиарда долара годишно.

— Леле, това много помага — иронично подхвърли Уитмор.

— По принцип контролерът представлява малък компютър с мобилна или безжична връзка или блутут, вграден в машината или уреда, който управлява. Всъщност е доста елементарно. Да речем, че е монтиран в готварска печка. Контролерът е онлайн в облачен сървър на производителя на печката. Собственикът на уреда има приложение в смартфона си за връзка с печката от всяка точка на света. Регистрира се в сървъра и може да изпраща или да получава сигнали от контролера — да изключва или да включва печката. Производителят също е онлайн с печката, за да събира данни от контролера — потребителска информация — диагностика, график за под дръжката, неизправности. Може да бъде предупреден дори за изгоряла лампа във фурната.

— Имало ли е досега проблеми с контролера „Дейта Уайз 5000“? — попита Купър. — Например да се активира, когато не трябва?

— Не открих нищо, докато си играех на рулетка с Гугъл. Дайте ми малко време и може да намеря повече.

— Тогава какво е отворило капака? — зачуди се Райм. — Заблуден сигнал е подал команда на контролера да отвори капака? Нещо в самия мол? Или от облака? Или „Дейта Уайз“ е направил късо съединение и само е изпратил командата за отваряне?

Арчър отмести поглед от компютъра.

— Открих нещо. Вижте. В един блог отпреди два месеца. „Социално инженерство“. Актуализира се всяка секунда, не месечно или седмично. Поне така пише. Обаче не става точно така.

— Понякога си прекадено умен, за да е за твое добро — отбеляза Линкълн.

Той и другите прочетоха следното:

— Бинго! — усмихна се Арчър.

— Може да се помъчим да докажем, че контролерът е дефектен, защото не е бил предпазен от атмосферни сигнали — по-сдържано каза Уитмор.

— Кой е качил информацията? — попита Райм. — Трябва да говорим с него.

В блога имаше малко лична информация и нямаше адрес.

— Родни — отговори на въпроса си Линкълн.

— Кой? — попита Джулиет.

— Ще видиш.

Той погледна Купър, който се усмихна многозначително и каза:

— Аз ще намаля силата на звука. — И намали високоговорителя на телефона.

Въпреки понижените децибели, когато след миг отсреща вдигнаха телефона, в дневната се разнесе оглушителна рок музика.

— Още малко! — извика Райм и Купър изпълни желанието му.

— Ало? — чу се глас от другия край на линията.

Арчър сбърчи чело от любопитство.

— Родни! Може ли да спреш музиката?

— Разбира се. Здравей, Линкълн. — Ритмичният бас намаля до шепот, но не спря.

Родни Шарнек беше старши детектив от елитния отдел „Компютърни престъпления“ на Нюйоркската полиция. Той беше гениален в залавянето на извършители и помагаше на другите следователи с компютърната страна на разследванията, но беше страстно влюбен в най-дразнещата музика на света.

Райм обясни, че го е пуснал на високоговорител, и после му разказа за случая. В интелигентния контролер на ескалатор може да е възникнала някаква неизправност, причинявайки ужасяваща смърт.

— Но разследването не е официално, Родни.

— Как така?

— Гражданско е. Мел Купър е тук на почивка.

— А пък аз съм озадачен.

— И не работя с полицията — търпеливо добави Линкълн.

— Не.

— Да.

— Ако си напуснал, защо още се занимаваш с такива неща? Питам само защото водим този разговор.

— Оттеглих се от криминалните разследвания. Консултант съм по гражданско дело.

Мълчание.

— А, добре. В такъв случай не мога да ти помогна. Разбираш, нали? Бих искал, но не мога.

— Знам. Искам само да ни кажеш как да намерим адреса на един блогър, който е писал за тези контролери. Искаме да говорим с него, може би да го наемем като вещо лице. Представи си, че сме на коктейл, ти и аз.

— Да намериш някого онлайн? Лесно е. Потърси в „Кой кой е“. Пусни там името на сайта, .com или .net. Разбира се, той може да използва уебуслуга за поверителност като регистриран в домейна, за да не могат ядосани съпруги или съпрузи да разберат къде живее.

Райм погледна Купър, който тракаше на клавиатурата пред монитора си. Той кимна към резултатите и Линкълн ги прочете.

— Тук пише Прайвъси Плъс, Нова Зеландия.

— Да, има Прайвъси Плъс, Нова Зеландия.

— Да, има уебуслуга за поверителност, която замаскира адреса му. Ами Нова Зеландия?

— Няма съдебна заповед. Прецакани сте.

— Не можем да си позволим да бъдем прецакани, Родни — спокойно каза Райм. — Да помислим по-усилено.

Шарнек се прокашля.

— Говоря само теоретично. Схващаш ли? Те-о-ре-тич-но. За да заобиколиш уебуслугата за поверителност, трябва да отидеш онлайн и да свалиш и да инсталираш — разбира се, на флашка, която после да бъде унищожена — програма като, да речем, „Хидън Сърф“. След това я пускаш и търсиш в руски уебсайтове програма, да речем, „Ограбление“. Означава „грабеж“ на руски. Обожавам финеса на нашите славянски приятели. „Ограбление“ е хакерски код. Абсолютно нелегален. Това е ужасно. Изобщо не го одобрявам. Позволява на хората да хакнат, да речем, някоя уебуслуга за поверителност дори, да речем, в Нова Зеландия и намира адреса на човек, чийто айпи адрес знаеш.

— По-добре да затварям засега, Родни.

— Аз съм „за“. Макар че как да затворя, като изобщо не сме разговаряли?

Музиката отново се увеличи до високи децибели и те прекъснаха разговора.

— Някой записа ли всичко това? Знае ли какво да направим? Трябва да… — започна Райм.

Арчър вдигна глава от компютъра си и каза:

— Една лоша и една добра новина.

— Каква?

— Изпълних указанията. Лошата новина е, че компютърът ти вече започна да се пълни с руски порнографски спам. Но добрата новина е, че открих адреса на блогъра. И още по-добрата новина е, че той е тук, в града.

18.

— В този град има твърде много хора — каза Рон Пуласки, а после, изглежда, съжали за забележката си, тъй като извършителят, когото издирваха в момента, действаше по своя откачен начин за намаляване на прираста на населението.

Всъщност младият полицай искаше да каже, че твърде много хора пресичат на червено и че светофарите не работят в полза на него и Амелия Сакс.

Тя обаче явно не се притесняваше от тези ограничения. Вярно, движеха се бавно, но постепенно напредваха от Главното управление на полицията към кръстовището, където нелегалното такси беше оставило Неизвестния заподозрян 40 в нощта, когато беше убил Тод Уилямс с неелегантния си, но ефикасен инструмент. Сакс правеше онова, което наричаше „побутване без докосване“ — с разсеян вид доближаваше колата до пешеходците, които препречваха пътя, за да ги накара да се почувстват застрашени и съответно да се разкарат.

Най-после излязоха от централната част на града, известна през XIX век като „Файв Пойнтс“, най-опасните няколко километра в Съединените щати (сега много по-чиста и сигурна, макар и населена със също толкова много престъпници като тогава, както цинично отбелязваха някои; кварталът включваше Кметството).

След десетина минути те видяха нелегалното такси в Долен Ийст Сайд, части от който се разрастваха в анклави на хипстъри и художници. Но не и тук, където преобладаваха порутени търговски сгради и незастроени парцели.

По време на телефонния разговор, докато уговаряха срещата, шофьорът беше казал:

— Ще ме видите. Бял форд.

Акцентът му беше загадъчен.

Сакс паркира ториното си на свободно място, заобикаляйки купчини боклук, струпани до тротоара, и двамата с Рон слязоха от колата. Ниският, мургав шофьор с джинси и синя футболна фланелка на „Реал Мадрид“ слезе от таксито и отиде при тях.

— Аз съм детектив Сакс. Това е полицай Пуласки.

— Здравейте, здравейте. — Той въодушевено стисна ръцете им. Някои хора са нервни, когато се срещнат с полицаи, други критикуват властта, а трети — малцина — се държат така, сякаш са в присъствието на рок звезди.

Едуардо направо слагаше в малкия си джоб Шарлот от „Уайт Касъл“.

— Много съм щастлив да помогна. Щастлив.

— Добре. Оценяваме го. Разкажи ни за мъжа.

— Много висок и много слаб. Странен. Разбирате ли?

— Някакви…

— Отличителни белези? — изтърси той.

— Да.

— Не, не, не видях много. Беше с шапка. На „Брейвс“. Отборът, знаете ли го?

— Да, знаем го. — Пуласки оглеждаше безлюдната улица. Складове, малки офиси. Нямаше жилищни сгради или магазини. Той отново наведе глава към тефтерчето си, в което записваше онова, което имаше да каже шофьорът.

— Носеше и слънчеви очила.

— Цвят на косата?

— Светъл, мисля. Но шапката, разбирате ли?

— А дрехите му?

— Зелено сако. Жълто-зелено. Тъмен панталон. И раница. А, и плик.

— Плик?

— Найлонов плик за пазаруване. Сякаш си беше купил нещо и му го бяха сложили в плик. Погледна в плика няколко пъти, докато го карах.

Шарлот беше казала същото.

— Имаше ли някакво лого на плика?

— Лого?

— Името на магазина, картинка? Усмихнато лице?

— А, емотикон! Не.

— Колко голям беше пликът? — попита Сакс.

— Неголям. Ягоди.

— Носел е ягоди? — учуди се Пуласки.

— Не, не. Исках да кажа горе-долу колкото пакет ягоди. Или боровинки, или дресинг за салата, или голяма консерва домати. Толкова голям — засмя се Едуардо. — Точно.

— Имаш ли някаква представа какво имаше вътре?

— Не. Чух нещо метално. Трак-трак.

— Той говори ли по телефона?

— Не, но си мърмореше нещо. Казах ви го по телефона. Не го чух добре. Попитах го: „Какво казахте?“. Помислих, че говори на мен. Но той отвърна: „Нищо“. И после млъкна. Само зяпаше през стъклото. Не поглеждаше към мен. Затова не видях белези. Вие от полицията харесвате белезите. Отличителни неща. Но не видях никакви.

— Имаше ли акцент? — попита Пуласки.

— Да.

— Какъв?

— Американски — отвърна Едуардо. И не го каза иронично.

— И спряхте тук? На това кръстовище?

— Да, да. Мислех, че ще искате да видите точно къде.

— Искаме. В брой ли плати?

— Да, да. Ние приемаме само в брой, разбирате ли?

— Предполагам, че парите, с които ти е платил, вече не са у теб?

— За пръстови отпечатъци?

— Точно така.

— Не. — Шофьорът поклати глава.

— Къде отиде? Разбрах, че си чакал тук и си го видял да влиза в една от онези сгради. — Пуласки гледаше в тефтерчето си.

— Да. Ще ви кажа. — Едуардо посочи. — Вижда се оттук. Онази бежовата.

От мястото, където стояха, те виждаха само част от пететажна сграда. Предната част беше на съседна улица. От едната ѝ страна имаше незастроен парцел, а от другата — полуразрушена постройка.

— Спомням си, защото си помислих, че онзи, при когото отива, не е вкъщи, или че е сбъркал квартала. И тъй като не минаваха други таксита, ще поиска да го закарам обратно в Куинс. Но го видях да влиза през задната врата. И тогава потеглих, разбирате ли?

— Благодарим за помощта.

— Той убиец ли е? — щастливо се ухили Едуардо.

— Издирваме го във връзка с убийство, да. Ако го видиш пак, ако дойде в офиса ви в Куинс, обади се на 911 и им кажи моето име. — Сакс му даде визитна картичка. — Не предприемай нищо сам. Не се опитвай да го спреш.

— Не, ще ви се обадя, полицай детектив.

Шофьорът замина и Пуласки и Сакс тръгнаха към сградата, която той беше посочил. Изминаха половин пряка, когато Амелия внезапно спря.

— Какво има? — прошепна Пуласки.

Сакс присвиваше очи и се взираше.

— Коя е онази улица? Накъде гледа сградата?

— Не знам. — Рон извади смартфона си и отвори на екрана карта. — „Ридж“. — Младият полицай се намръщи. — Звучи ми познато… По дяволите.

Амелия кимна.

— Да. Там е работел Тод Уилямс. — Тя беше научила къде е офисът на жертвата и бе извървяла маршрута от мястото на убийството дотук, търсейки улики. Освен това се беше опитала да разпита други в порутената сграда, но от малцината, които имаха офиси там — само трима-четирима, останалото пространство беше празно — никой не беше видял нищо полезно за разследването.

— Те са се познавали. Заподозреният и Уилямс. Е, това променя всичко.

Изобщо не беше обир или произволно убийство.

— Заподозреният е дошъл тук четири часа преди убийството — размишляваше на глас Сакс. — Останали ли са в сградата? Какво са правили? Или са отишли някъде другаде?

И още въпроси: Често ли е идвал в този район неизвестният заподозрян? Наблизо ли е живял?

Амелия огледа улицата. Обитаемите сгради включваха няколко жилища, складове и търговци на едро. Огледът вероятно нямаше да продължи твърде дълго. Сакс щеше да събере екип от местния участък.

Тя забеляза бездомник, мършав, жилав и блед, който ровеше в контейнер за отпадъци.

Приближи се до него и попита:

— Здравей. Мога ли да ти задам един въпрос?

— Току-що го направи. — Черното му лице се намръщи.

— Моля?

Той отново започна да рови в боклука.

— Току-що зададе въпрос.

Сакс се засмя.

— Наблизо ли живееш?

— Саймън казва7. — Бездомникът намери половин сандвич и го пусна в торбата си. — Е, добре. Правя се на забавен. Живея в приют по-нататък по улицата. Или под моста. Зависи.

Ръцете, вратът и прасците, които мазните му дрехи не закриваха, бяха доста мускулести.

— Виждал ли си един висок и много слаб мъж да влиза в онази сграда преди няколко седмици? Или по някое друго време?

— Не. — Той отиде до друг контейнер.

Сакс и Пуласки го последваха.

— Сигурен ли си? — попита Рон. — Искаш ли да си помислиш пак?

— Вие попитахте дали съм го видял да влиза в сградата. Не. Не попитахте дали съм го виждал. Точка. Видях го. Саймън казва.

— Добре, виждал ли си го?

— Сега вече загряхте. Стоеше точно там. — Бездомникът посочи кръстовището отпред, в посоката, в която отиваха. — Кльощав, но яде като… Хамалите ядат ли? Не, те псуват. Комините пушат. Той ядеше нещо, дъвчеше и преглъщаше. Щях да го цапардосам, за да му гепя нещо. Но се отказах. Мърмореше под носа си. Като лапаш по този начин, изглеждаш лаком. Алчен. Гъл-гъл-гъл. Нямаше да измъкна нищо.

— Кога беше това?

— Преди известно време.

— Кога? Преди седмица? Няколко дни?

— Саймън казва.

— Какво имаш предвид под известно време?

— Десет-петнайсет.

— Дни?

— Минути. Той беше тук преди малко.

Господи!

Сакс разкопча якето си и огледа улицата. Пуласки също започна да се озърта бдително.

— Накъде отиде? — попита тя. — И не ми казвай Саймън казва.

— Само стоеше там. Аз отидох да търся разни неща и това беше всичко. Не го видях отново. Може да е тук, може да е там, може да е навсякъде.

Пуласки натискаше бутона на предавателя, прикрепен на рамото му. Поиска подкрепления и преди Сакс да му напомни да го направи, добави:

— Безшумна обсада. Заподозреният може да знае за присъствието ни. Край.

— Прието — чу се отговорът на фона на атмосферните смущения.

Амелия записа името на бездомника, което не беше Саймън. Благодари му и каза, че ще е най-добре да тръгва. Изкушаваше се да му даде двайсет долара, но ако се стигнеше до даване на показания в съда за присъствието на заподозрения, адвокатът на обвиняемия щеше да попита дали полицията му е платила.

— По-добре се върни в приюта. По-безопасно е.

— Слушам, мадам. Тъй вярно, полицай.

Той тръгна.

— Хей, виж — каза Рон Пуласки.

Бездомникът бавно се обърна. Пуласки сочеше нещо на улицата на няколко крачки от тях. Двайсетдоларова банкнота.

— Ти ли я изпусна? — попита Рон.

— Аз? Ха?

— Ако я вземем, ще трябва да докладваме за нея. Досадна работа.

— Глупости — каза бездомникът.

— Така е. Правила — включи се в играта Сакс.

— Ти я вземи. Който намери, печели.

— Мисля, че ще го направя — рече бездомникът. — Саймън казва. Има причина да намериш половин сандвич в боклука. Никой не изхвърля хубав сандвич. — Той взе парите с дългите си жилести пръсти и ги пъхна в джоба си.

Сакс кимна на Пуласки, оценявайки доброто дело. На нея не ѝ хрумна да го направи по този начин.

Мъжът тръгна, като мърмореше нещо под носа си.

— Кога мислиш, че ще дойдат? — попита Амелия.

— Подкрепленията ли? След осем-девет минути.

— Той не може да е отишъл много далеч. Да проверим земята за отпечатъци от стъпки и да видим накъде се е отправил заподозреният.

Те започнаха да вървят бавно, търсейки следи, като от време на време вдигаха глави, озъртайки се за заплаха.

Фактът, че Неизвестният заподозрян 40 все още не беше застрелял никого, не означаваше, че няма желание да опита да го направи.

19.

Том беше оставил Евърс Уитмор и Линкълн Райм пред сградата, където се намираше офисът на блогъра, чийто адрес беше открила Джулиет Арчър, и потегли да паркира микробуса, приспособен за инвалидна количка, на паркинг няколко преки по-нататък.

Адвокатът натисна още веднъж бутона на домофона. „Социално инженерство“ се намираше на последния етаж.

Пак не отговори никой.

— Може да продължим да търсим — каза Уитмор. — Сигурно и други хора са проучвали „Дейта Уайз“.

Райм обаче искаше човека, написал информацията, която беше открила Арчър. Искаше да знае какви точно атмосферни радиовълни са активирали контролера.

Вещо лице…

Идеално.

Уитмор огледа безлюдните улици.

— Може да оставим бележка, предполагам.

— Не — възрази Линкълн. — Той няма да се свърже с нас. Сега знаем къде работи. Хайде да дойдем пак утре. Може да…

— Какво беше това? — прекъсна го адвокатът.

Райм също чу стържене на подметка върху паважа. Зад ъгъла.

Линкълн знаеше, че Уитмор не показва чувствата си, но съдейки по нехарактерно стрелкащите се насам-натам очи на адвоката, разбра, че е обезпокоен.

Райм също се притесни.

Стъпките се промъкваха крадешком. Кварталът беше безлюден.

— Не съм се занимавал с криминална работа, но са стреляли по мен два пъти, докато съм водил граждански дела — каза Уитмор. — Извършителите не улучиха и двата пъти и може би са се опитвали само да ме сплашат. Но въпреки това преживяването беше неприятно.

По Линкълн също бяха стреляли и той беше на същото мнение.

Пак стържене.

Откъде? Райм нямаше представа.

— Освен това получих по пощата плъх с отрязана глава — продължи адвокатът. — Главата пристигна седмица по-късно с бележка, в която се настояваше да се оттегля от делото. — Той явно беше нервен, за да говори в такъв момент.

— Но не си го направил. — Линкълн оглеждаше улиците и сградите. Статистически кварталът не беше особено опасен, но ако крадец искаше лесно да обере някого, двамата бяха добър избор. Слаб адвокат с вид на интелектуалец и инвалид.

— Не — отвърна Уитмор. — Всъщност дадох да изследват плъха, намериха човешка ДНК и моят частен детектив взе проби от лични вещи на всички, свързани със случая. Оказа се, че гризачът е подарък от брата на подсъдимия. — Той се озърна отново.

Особено много го тревожеше един тъмен прозорец, въпреки че Райм можеше да му каже, че снайперистите не са главният риск. — Човек би си помислил, че братът е доста очевиден заподозрян. Той обаче явно смяташе, че ще се измъкне. Съдих го за умишлено нанасяне на емоционален стрес. В действителност не бях толкова стресиран, но се представих като убедителен свидетел. Съдебните заседатели проявиха съчувствие. Дадох показания, че сънувам кошмари за плъхове. Това беше вярно, но адвокатът на подсъдимия не се сети да попита кога. Последният път беше, когато бях на осем. Господин Райм, чухте ли пак онзи шум?

Линкълн кимна.

— Имате ли пистолет? — попита адвокатът.

Райм се обърна към него. Изражението му казваше: Приличам ли на стрелец, който може бързо да извади патлака?

И после се чуха още стъпки, които се приближаваха.

Линкълн наклони глава надясно и прошепна:

— Идва от онази посока.

Двамата останаха неподвижни за момент. От посоката, в която беше посочил Райм, се чу изтракване на метал.

Някой зареждаше патрон, преди да ги пребие и обере?

Или смяташе първо да стреля и след това да ги обере?

Време беше да тръгват. Райм направи знак с глава и Уитмор кимна. Линкълн можеше да се придвижи бързо към едно от оживените авенюта в посока север-юг, макар че се друсаше по паважа.

Той прошепна номера на Том в ухото на Уитмор.

— Изпратете му съобщение. Да ни посрещне една пряка на север, Бродуей.

Адвокатът го направи и пъхна телефона обратно в джоба си. С усилие избута тежката инвалидна количка на Райм на тротоара.

— Близо е — отново прошепна Линкълн. — По-живо.

Те тръгнаха по улицата покрай сградата с офисите.

Когато стигнаха до ъгъла и завиха, двамата мъже рязко спряха.

Гледаха право в дулото на пистолет.

— О, боже — промълви Уитмор.

Реакцията на Линкълн Райм беше по-спокойна.

— Сакс! Какво правиш тук, по дяволите?

20.

Амелия Сакс се втренчи изпитателно в Райм и Уитмор и се намръщи озадачено, а после пъхна ъгловатия австрийски пистолет „Глок“ обратно в пластмасовия кобур.

Намръщената ѝ гримаса. Тя се обърна надясно и извика:

— Рон! Чисто е!

Зад ъгъла се чуха стъпки. Пуласки се приближи и също прибра оръжието си в кобура.

— Линкълн! — възкликна той и хвърли любопитен поглед на адвоката.

Райм ги запозна.

— Какво правиш тук? — попита Рон.

— И аз те питам същото, новобранец.

Скоро изясниха въпроса. Райм и Сакс обясниха какво ги е довело до сградата на Ридж Стрийт в Долен Манхатън на съответните им мисии. Оказа се, че жертвата на Неизвестния заподозрян 40, по чиито следи вървеше Амелия от няколко седмици, Тод Уилямс, е блогърът, който беше написал информацията за опасностите от контролерите „Дейта Уайз 5000“. Тъй като Райм вече не се занимаваше с криминални разследвания, тя не беше споменала името на Уилямс, а само му беше разказала накратко за случая с Неизвестния заподозрян 40.

Сакс обясни, че двамата с Пуласки са попаднали на следа — заподозреният беше взел такси от Куинс до този район и шофьорът го беше видял да влиза през задната врата на тази сграда четири часа преди убийството на Уилямс.

— Уилямс е публикувал дълга статия за рисковете от един интелигентен контролер — същия вид, който мислим, че е предизвикал неизправност в ескалатора и вероятно е станал причина за отварянето на капака за поддръжка. Тъй като вдовицата не може да съди производителя на ескалатора, защото е фалирал, смятаме да заведем иск срещу фирмата, произвела контролера. Надявахме се да привлечем Уилямс като вещо лице или поне да поговорим с него и да ни каже повече за това как може да се повредят контролерите. Но сега…

— И ти ли мислиш същото като мен? — прекъсна го Сакс.

— Абсолютно. Твоят заподозрян прочита блога на Тод за контролера и решава, че това може да е готино оръжие за убийство.

Свързва се с Тод и се уговарят да се срещнат тук. Научава каквото му трябва, за да хакне контролера.

Сакс продължи да разказва вероятния сценарий:

— След това предлага да отидат в клуба „40 градуса север“. Преди обаче да стигнат дотам, дръпва Тод в строежа и го пребива до смърт с чук. Прави така, че да прилича на обир. Убива го там, не тук, за да съсредоточи разследването далеч от офиса на Уилямс.

— Не разбирам ясно мисълта ви, господин Райм — каза Уитмор.

— Амелия е преследвала извършителя в мола в Бруклин. Предположила е, че повредата на ескалатора там е случайно съвпадение.

— Но не е било — добави Сакс. — Неизвестният заподозрян 40 е знаел как да хакне контролера и да отвори капака нарочно.

— За да отвлече вниманието от себе си и да избяга? — попита Пуласки. — Кога те видя, че го следиш?

Райм смръщи лице заради погрешното мислене на младия мъж.

— Откъде е знаел, че в ескалатора има контролер „Дейта Уайз“?

Рон се изчерви.

— Да, разбира се. Не помислих. Планирал е всичко предварително. Отишъл е в мола, за да убие произволен човек или пък точно Фромър, като отвори капака за достъп.

Предавателят на Пуласки изпращя. Той отстъпи встрани, за да отговори на обаждането.

— Заподозреният е бил забелязан тук преди двайсетина минути — обясни Амелия на Райм и Уитмор. — Повикахме подкрепления. Затова извадихме оръжията си. Помислихме ви за него, когато ви чухме от другата страна на сградата.

Младият полицай отново се присъедини към тях.

— Една кола, патрулираща из квартала. Идват и други. Още няма следа от него.

— Възможно ли е да е в сградата? — попита Линкълн.

— Бездомникът каза, че е стоял на това кръстовище — отговори Сакс и посочи. — Вероятно би го видял, ако заподозреният беше дошъл насам.

— Любопитен съм, защо ще се връща тук? — попита Уитмор.

— Може би живее наблизо — отвърна Райм. Районът беше предимно търговски, но тук-там имаше по-нови — по-точно седемдесет и пет-осемдесетгодишни сгради с апартаменти.

— Или се тревожи, че не е прикрил достатъчно добре следите си, и се е върнал да търси улики. Видял ни е и е офейкал. — Сакс огледа сградата. — Провери дали не е влязъл с взлом, Рон.

Той обиколи постройката и се върна.

— Прозорците са непокътнати, но задната врата може би е разбита. Има драскотини.

Линкълн не можеше да усети тупкането на сърцето в безчувствените си гърди, но разбра какво се е случило по ускорения пулс в челото си.

— Ти каза, че търси улики, Сакс, но той може…

— Да е дошъл да ги унищожи! — Тя се завъртя към сградата.

В същия момент отвътре се чу глух тътен. Каквото и запалително устройство да беше поставил Неизвестният заподозрян 40, сигурно беше доста голямо. След секунди от разбитите от топлинната вълна прозорци започнаха да се вият пушек и пламъци.

Райм се нагълта с дим и пепел, закашля се силно и се помъчи да дръпне назад инвалидната си количка. Евърс Уитмор му помогна, като ритна кофа за боклук, която препречваше пътя за бягство на криминалиста. Рон Пуласки се обади на диспечера да изпрати пожарна кола.

Амелия Сакс хукна към предната врата на сградата, взе изкъртено паве и го използва да строши стъклото. Обърна се към Линкълн и извика:

— На кой етаж е офисът на блогъра?

— Недей, Сакс!

— На кой етаж?

— На последния — все още кашляйки, отвърна той.

Амелия се втурна вътре, вмъквайки се през острите стъкла на вратата, които изтракаха като зъби на акула.

Тя влиза?

Чудесно. Извадих късмет.

Моята полицайка, Червенокоска, крадлата на „Уайт Касъл“, няма представа, че в мазето са обхванати от пламъци пет галона нискооктанов бензин. Океан от огън. Сградата, която е суха като калифорнийска пиния, няма да издържи дълго.

Ами тя? Ще издържи ли дълго?

Връщах се у дома, в Челси. Щях да се отбия в някое интернет кафене, за да изпратя няколко имейла. Но реших да остана. Гледам през прозорец на коридор на петия етаж на изоставена жилищна сграда на отсрещната страна на улицата, няколко врати по-нататък. Лошо за живеене, добро за шпиониране. Приклякам и се смалявам, за да наблюдавам какво става долу.

Никой от тях не може да ме види тук.

Убеден съм.

Пък и никой не поглежда нагоре. Наоколо обикалят полицейски коли, но ченгетата оглеждат само улиците и тротоарите. Мислят си, че съм заминал. Защото кой на мое място би останал да чака?

Ами аз. За да видя кой точно ме преследва. И за да разбера кой ще се изпържи до смърт или ще се задуши благодарение на подаръка, който оставих. Пушекът от сградата се сгъстява все повече. Как ли диша Червенокоска? Как ли вижда?

Чувам сирени. Вой на пожарна кола. Обожавам този звук, който известява болка и скръб.

Ако всичко мине по план, дребните остатъци от улики, които оставих в офиса на Тод — колко съм немарлив — ще бъдат разтопени и от тях няма да остане нищо. От кукленските къщички на местопрестъпления на Франсес Лий знам колко издайнически могат да бъдат доказателствата… Хей, виж как Червенокоска сложи край на моите безценни хамбургери от „Уайт Касъл“.

Най-добре е да изгорят.

Да бъдат изпепелени до прах, до мазен пушек, вонящ на пластмаса.

Ами Червенокоска?

Не обичам да горя кости. Това не ме удовлетворява. Предпочитам да ги троша. Но както и да умре тя, все ще е добре. Изгоряла коса, кожа, плът и после костите. Чудесно. Стига да умре. И малко болка няма да е зле.

Пушекът се вие нагоре като огромна свинска опашка. Помощта ще дойде скоро. Но пожарът се разпалва хубаво.

Не съм близо до бушуващия огнен ад, но не съм и твърде далеч. Може би ще чуя писъците ѝ.

Малко вероятно, но надеждата крепи човека.

21.

Пушекът е влажен, пушекът е люспест, пушекът е същество, което пропълзява в тялото ти и те задушава отвътре.

Амелия Сакс присвиваше очи и се взираше през белите, после кафявите и накрая черните облаци, докато тичаше нагоре по стълбите към последния етаж на сградата, която загиваше от пожар в недрата си.

Трябваше да влезе в офиса на блогъра. Щом заподозреният си беше направил труда да разруши мястото, това означаваше, че вътре има улики. Нещо, което води до него или до бъдещи жертви.

Върви, каза си тя, повърна, изплю се и после изрече на глас заповедта.

Вратата беше заключена, разбира се. Затова заподозреният беше запалил пожара в мазето, което беше по-достъпно от стаята, която искаше да унищожи. Амелия блъсна вратата с рамо. Не, нямаше да успее да я разбие. Врати се разбиват с железни лостове, тарани и специални пушки, чиито патрони се изстрелват в пантите, не в ключалката. Но не можеш да разбиеш с ритници повечето дървени врати.

Около нея се събираше пушек. Горещината ставаше все по-нетърпима. Сакс се запрепъва към прозореца в коридора, вдигна крак и го ритна. За разлика от вратата долу, където останаха остри стъкла, прозорецът тук изчезна във водопад от парчета. В празното пространство се отвори дупка с формата на звезда. В коридора нахлу хладен въздух. Амелия вдъхна дълбоко, изпитвайки облекчение от кислорода, но по внезапно засилилото се бучене зад себе си разбра, че само е подхранила пламъците.

Погледна навън и надолу. Первазът не беше широк, но беше достатъчен. И прозорецът на офиса на блогъра се намираше само на пет-шест крачки от отворения правоъгълник, през който тя се провря. Зарадва се на чистия въздух и го пое дълбоко в парещите си дробове. Хвърли поглед към земята долу. Нямаше никого под нея. Намираше се в задната страна на сградата. Надяваше се, че Райм и другите чакат пожарната да дойде да потуши пламъците.

Да, Сакс чу сирени и мълчаливо им заповяда: Елате по-наблизо, ако обичате.

Погледна зад себе си. Облаците пушек се сгъстяваха. Сега всичките бяха черни. Нямаше бели или кафеникави.

Гърдите я боляха от кашляне и повръщане.

Качи се на перваза.

Първичният ѝ страх беше от затворени пространства, не от височини, и все пак не бързаше да полети от петнайсет метра към хлъзгавите павета. Первазът беше широк двайсетина сантиметра и трябваше да измине само два метра до офиса на Уилямс. По-добре беше без обувки, но трябваше да счупи прозореца, за да влезе вътре, и подът щеше да се осее с остри стъкла. Не събу обувките си.

Вървѝ. Няма време.

Телефонът ѝ иззвъня.

Едва ли беше възможно да отговори на обаждането в този момент.

Тя стъпи на перваза, хвана се за рамката на прозореца и обърна лице към външната стена на сградата. След това премести тежестта си върху пръстите на краката, вкопчи пръсти в шевовете между изцапаните със сажди тухли и се запромъква надясно. Китките ѝ потръпнаха от крампи.

От сградата се разнесе трясък. Срутваше се подпорна греда.

Лоша ли беше идеята?

Моментът не беше подходящ да си задава този въпрос.

Един метър, после втори и Сакс стигна до прозореца на Уилямс. Вътре се стелеше тънък пласт дим, но видимостта беше добра. Амелия хвана рамката, дръпна назад краката си и ритна. Стъклото се разби на хиляди парченца, които се посипаха на пода в малкия, тъмен кабинет.

Влизането вътре обаче се оказа по-сложно, отколкото предполагаше. Проблем с гравитацията. Сакс наведе глава и сви рамене. Задникът ѝ се подаде в празното пространство и започна да я тегли назад.

Не…

Поне ръцете ѝ държаха здраво рамката — там, където не бяха останали стъкла. Опитай странично. Амелия се изви надясно, провря вътре левия си крак и после премести тежестта си върху него. Протегна ръце и потърси нещо, за което да се хване. Докосна метален шкаф. Гладък, без дръжки. Сакс напипваше само едната му страна. Спомни си предаване за скално катерене по „Дискавъри Чанъл“ и си представи как катерачите вкопчват пръсти в мънички процепи и отпускат цялата си тежест. Тя премести ръката си към задната страна на шкафа, вмъкна пръсти между метала и стената и започна да прехвърля тежестта си вътре.

Повратна точка.

Няколко сантиметра. Запази равновесие.

Изтласкай се. Сега.

Амелия се прекатури в стаята и падна върху натрошените стъкла на пода.

Не се поряза. Е, поне нищо сериозно. Почувства болка в коляното — ставата, която я измъчваше с артрит допреди операцията. Сега болката се беше завърнала благодарение на падането. Сакс обаче се изправи и стъпи на проблемния крак. Движеше го свободно. Погледна пушека, който проникваше на кълба изпод вратата. В офиса беше горещо. Възможно ли беше пламъците да са се издигнали толкова бързо и да изгарят дъбовите дъски под краката ѝ?

Амелия се закашля силно. Намери неотворена бутилка минерална вода, отвъртя капачката и отпи. Пак се изплю.

Бързо огледа стаята и забеляза три шкафа и лавици, отрупани с хартия във всевъзможни форми — списания, вестници, разпечатки, бюлетини. Всичките силно запалими. Прерови ги и видя, че съдържат предимно статии на теми като опасностите от събирането на данни, нахлуването на властите в личния живот на хората и кражбата на самоличност. Не откри нищо, свързано с контролерите, за които бяха говорили Райм и Уитмор, нито нещо друго, което би мотивирало заподозрения да убие Уилямс.

Пламъците се промъкнаха изпод перваза на дюшемето в ъгъла. В отсрещната страна на стаята друг огнен език облиза кашон и без да се бави, го запали.

Сградата отново изскърца и лакът на вратата се разтопи и потече.

Амелия се стресна, когато чу друг звук. Прозорецът срещу онзи, през който се беше вмъкнала, в предната страна на сградата се разби. Сакс светкавично извади пистолета си, въпреки че го направи инстинктивно, защото знаеше, че новодошлият не е заплаха, а човек, на когото се надяваше за спасение. Тя кимна на пожарникарката, която безстрашно стоеше на стълбата, свързана с камион, спрял на дванайсет-тринайсет метра долу.

Жената насочи горната част на стълбата на трийсетина сантиметра от перваза на прозореца на офиса и извика:

— Сградата ще рухне всеки момент, детектив! Тръгвайте! Веднага!

Ако разполагаше с един час, Амелия щеше да прегледа документите и да открие нещо, което може би щеше да ги доведе до мотива на заподозрения, предишни и бъдещи жертви и самоличността му. Тя направи единственото възможно. Грабна лаптопа, изтръгна кабела за захранването и без да има време да отвинтва жиците, които го свързваха с монитора, ги сряза с джобния си нож.

— Оставете го — каза пожарникарката през маската на устата и носа си.

— Не мога — отвърна Сакс и забърза към прозореца.

— Ще ви трябват и двете ви ръце!

Постройката изскърца и подпорните ѝ греди се прекършиха.

Амелия стисна под мишница компютъра и се покачи на стълбата, използвайки само дясната си ръка. Кръстоса крака около ръба и стъпалото на стълбата. Всеки мускул в тялото ѝ се схвана. Но се държеше.

Операторът долу ги отдалечи от сградата. Офисът, от който Сакс се беше измъкнала преди секунди, изведнъж избухна в пламъци.

— Благодаря! — извика тя. Жената или не я чу заради бученето на огъня, или беше ядосана, че Амелия не я послуша, и не отговори.

Стълбата постепенно започна да се прибира. Намираха се на шест-седем метра над земята, когато се разтресе, и Сакс най-после беше принудена да пусне лаптопа, за да не полети към улицата.

Компютърът падна на тротоара и се отвори, разпръсквайки дъжд от пластмасови парчета и клавиши в десетина посоки.

Час по-късно Линкълн Райм и Джулиет Арчър бяха до една от масите за улики. Мел Купър беше наблизо. Евърс Уитмор стоеше в ъгъла и говореше едновременно по двата си мобилни телефона.

Те чакаха уликите от изгорялата сграда, която се беше срутила напълно в купчина от димящи отломки, разтопена пластмаса, стъкло и метал. Сакс беше поръчала багер да разкопае развалините и Райм се надяваше, че е останало нещо от запалителното устройство.

Рон Пуласки беше занесъл лаптопа в отдел „Компютърни престъпления“ в Главното управление на полицията с надеждата, че вертикалната каскада на Сакс не е била напразна. Родни Шарнек щеше да го прегледа и да прецени дали информацията може да се възстанови.

Външната врата се отвори и в дневната влезе още един човек. Лицето на Амелия Сакс беше изцапано със сажди и косата ѝ беше разрошена. Имаше две превръзки, вероятно върху порязвания. Все пак беше счупила три стъкла по време на драматичното си проникване в офиса на Уилямс.

Райм се изненада, че тя не е ранена по-сериозно. Не беше доволен, че Сакс не обърна внимание на предупреждението му и рискува. Но преди години двамата бяха сключили негласно споразумение. Тя полагаше енергични усилия да постигне целта си. Такава си беше.

Когото се движиш, не могат да те хванат.

Израз на баща ѝ и девизът в живота ѝ.

Амелия носеше малък кашон от мляко, който съдържаше улики от сградата, но много малко, както често се случва, когато местопрестъплението е унищожено от пламъци.

Тя се закашля и по лицето ѝ потекоха сълзи.

— Сакс, добре ли си? — попита Линкълн. Амелия беше отказала да отиде на преглед в спешното отделение и остана при опожарената постройка, за да направи оглед веднага щом пожарникарите разрешат, а Райм, Уитмор и Том се върнаха в дома на Линкълн.

— Само малко пушек, нищо особено. — Сакс продължи да кашля и даде кашона на Купър, който разгледа прозрачните найлонови пликчета.

— Това ли е всичко?

— Да.

Той отиде до хроматографа и започна да прави анализи. Амелия избърса очите си и погледна Джулиет Арчър. Райм осъзна, че те не се познават, и ги представи.

— Чувала съм много за вас — каза Арчър.

Сакс само кимна и разбира се, не подаде ръка.

— Вие сте стажантът, за който Линкълн каза, че ще дойде да помага.

Райм предположи, че е пропуснал да спомене, че Арчър е в инвалидна количка. Всъщност той не беше казал на Амелия нищо за студентката си, нито дори името и пола ѝ.

Сакс му хвърли бърз, загадъчен поглед, може би упрекващ, а може би не, и после се обърна към Джулиет.

— Приятно ми е да се запознаем.

Уитмор приключи с телефонните разговори.

— Детектив Сакс? Сигурна ли сте, че сте добре?

— Няма ми нищо.

— И през ум не ми е минавало, че когато ми се обадят да поема някое дело за неправомерно нанесени повреди, ще стане така.

— Оказва се, че твоят случай и нашият случай е един и същ — каза Райм на Сакс.

— Не разбирам съвсем какво става — обади се Мел Купър от мястото си пред газовия хроматограф с масспектрометър.

Линкълн обясни, че Неизвестният заподозрян 40 вероятно е прочел блога на Тод Уилямс и е решил да измъкне от него помощ, за да хакне контролера „Дейта Уайз“ и да го превърне в оръжие.

— Може би е казал на Уилямс, че иска да му помогне да разтръби колко опасни са тези устройства в условията на дигиталната общност, капитализма и други подобни щуротии. — Райм кимна към статията в блога, която все още беше на единия монитор. — Уилямс научава заподозрения как да хакне системата и онзи го убива. Уилямс е заменим.

— Освен това е бреме — добави Арчър. — Някой новинарски репортаж в пресата за произшествието с ескалатора може да спомене за контролера и Уилямс ще се досети кой стои в дъното.

Райм само кимна и продължи:

— Амелия го преследва в Бруклин и го проследява в мола, където той ще убие първата си жертва.

— Откъде знаем, че това е първата му жертва? — попита Джулиет.

Логичен въпрос.

— Уилямс е бил убит само преди няколко седмици и не си спомням репортажи по новините за съмнителна смърт, причинена от някакъв продукт — каза Линкълн. — Може да открием повече, но засега нека предположим, че жертвата с ескалатора е първата. Въпросът е дали ще е единствената? Или извършителят планира и други?

— И защо? — обади се адвокатът. — Какъв е мотивът му? Да използва контролер, за да убива — това е трудна работа.

— И е много по-рисковано — допълни Райм.

— И за него рискът е по-голям — каза едновременно с него Арчър.

Криминалистът се засмя.

— Е, не знаем защо и не ни интересува особено много. Когато го заловим, ще го попитаме. Кога ще бъде готов лаптопът, по дяволите?

— Рон каза, че може би до час.

— И къде е новобранецът? — измърмори Райм. — С онзи другия случай ли се занимава? Мисля, че той спомена Гутиерес.

— Така мисля.

— Гутиерес убиецът ли е или убитият?

— Извършителят — отговори Сакс. — Не знам защо претопля този случай.

— Е, и без него ще се справим…

Амелия насочи вниманието си към Линкълн.

— Сериозно ли говориш?

— За кое? — Райм изобщо не разбираше за какво намеква тя.

— „Ще се справим.“ Ще ни помогнеш ли? Сега случаят е криминален.

— Разбира се, че ще помогна.

На лицето ѝ разцъфна усмивка.

— Нямам избор — добави Райм. — Ще хванем заподозрения и тогава Санди Фромър ще съди него за неправомерно причинена смърт.

Линкълн си спомни какво беше казал Уитмор за външната намеса. Самият контролер не беше причината за смъртта на Грег Фромър, а това, че Неизвестният извършител 40 го беше хакнал. Все едно някой да среже маркуча на спирачките на кола и да убие шофьора. Производителят на автомобила не носеше отговорност.

Той погледна адвоката.

— Санди ще съди заподозрения, нали?

— Разбира се. Сценарият О. Джей Симпсън. Ако ни провърви, вашият заподозрян може да има пари.

— Не се връщам към полицейската работа, Сакс, но сега пътищата ни се пресичат.

Усмивката ѝ помръкна.

— Разбира се.

Мел Купър анализира уликите, които беше намерила, и попита:

— Място на произхода?

— Да.

При умишления палеж има много отличителни характеристики на избухването и разпространението на пламъците. Следователите се надяват да намерят най-добрите улики за извършителя на мястото на възникването.

Той започна да чете от монитора на газовия хроматограф с масспектрометър:

— Следи от восък, нискооктанов бензин — недостатъчно, за да ги свържем с определен производител — и памук, пластмаса и кибритени клечки.

— Бомба със свещ.

— Точно така.

Това елементарно, импровизирано взривно устройство можеше да се направи от бензин и свещ като детонатор.

Купър потвърди, че следата е толкова микроскопична, че не може да открие източника на никоя от другите съставки на самодейното взривно устройство на заподозрения. Точно както предполагаше Райм.

Телефонът на Сакс иззвъня. Тя се закашля и после отговори на обаждането.

— Ало? — Кимна и се заслуша. — Благодаря.

Линкълн разбра, че новината не е добра.

Амелия приключи разговора и се обърна към другите в стаята.

— Претърсили са квартала и са разпитали хората. Никой не го е виждал. Сигурно е избягал, след като е поставил бомбата.

Райм повдигна рамене. Не очакваше друго.

Минута по-късно последва още едно обаждане. От Родни Шарнек.

Линкълн се надяваше за най-доброто.

— Отговори — подаде команда той.

Отново се разнесе рок музика. Но само за миг. Преди Райм да успее да каже: „Изключи проклетата музика, моля“, полицаят намали звука.

— Линкълн.

— Родни, включил съм те на високоговорител. Слушат те… няколко души. Нямам време да ги изброявам. Може ли да се извлече информация от компютъра на Тод Уилямс?

Последва мълчание. Райм го прие като изненада.

— Разбира се. Падане като това е нищо. Може да пуснеш компютър от самолет и информацията пак ще оцелее. Черни кутии, нали се сещаш.

— Какво научи?

— Изглежда, че връзката между този Уилямс и вашия заподозрян е отскоро. Намерих няколко имейла, разменени между тях. Ще ви ги изпратя.

След минута на екрана се появи имейл. Те прочетоха първия прикрепен файл, който го придружаваше.

— Аха. Имаме инициали — отбеляза Арчър.

— Може би — отвърна Райм. — Продължавай, Родни.

— Вашият заподозрян използва анонимна имейл регистрация, непроследим айпи адрес. Уговорили са си среща в деня на убийството.

Купър прегледа имейла.

— Не е много умен. Вижте колко грешки, липса на запетаи и членуване. „Твой блог“ вместо „твоя“. „Треба“ вместо „трябва“.

— Не мисля, че е глупав — възрази Джулиет. — Смятам, че се преструва. Нарочно прави грешки. Твърде очевидни са. С изключение на тези грешки, останалото е правилно.

Линкълн се съгласи с нея.

— И програмата за коригиране би трябвало да сигнализира за грешките. Има я дори в мобилните телефони. Права си, той се преструва.

— А сега голямото откритие — продължи Шарнек. — Най-обезпокоителното откритие.

— Какво, господин Шарнек? — попита Уитмор.

— Четири часа преди убийството, по време на срещата между Тод и вашия заподозрян, предполагам, Тод е бил онлайн. Направил е две неща. Първо, купил е база данни. Използвал е Биткоин регистрация и я е купил от комерсиален събирач на данни. Представил се е за рекламна агенция — използвал действително съществуваща, с регистрация, която хакнал — и твърдял, че се нуждае от информацията за проучване на пазара. Контролерите „Дейта Уайз 5000“ са в дълъг списък на продукти.

— Колко са?

— Много. Около осемстотин различни продукта, близо три милиона бройки, изпратени в североизточната част на САЩ, включително в района на Ню Йорк. Някои не могат да причинят реална вреда, ако поеме контрол трета страна: компютри, принтери, лампи. Други може да бъдат смъртоносни: автомобили, влакове, асансьори, дефибрилатори, сърдечни монитори, пейсмейкъри, микровълнови фурни, електрически инструменти, пещи, кранове — големите, които се използват в строителството и на доковете. Предполагам, че шейсет процента от тях са опасни. Второто, което е купил, е база данни за купувачите на тези продукти. Някои са производители на оборудване. Като „Мидуест Кънвейънс“. Други са индивидуални потребители, които купуват интелигентни устройства. Имена и адреси. И пак предимно в Ню Йорк и Североизтока.

— Достъпна ли е тази информация? — попита Арчър.

Отново мълчание. Този път може би от учудване.

— Събирането на данни, госпожице…

— Арчър.

— Нямате представа какво знаят за вас събирачите на данни. Информацията се събира, защото ако си купите например интелигентна печка, започвате да получавате на имейла си реклами за други продукти, които може би са в един облак. Купувайки печката, вие се обявявате да бъдете включени в определени статистики.

— Тогава той преглежда списъка и намира опасен продукт с вграден „Дейта Уайз“ като ескалатора. Хаква го и чака — ако е свястно чудовище — да няма дете или бременна жена, които пътуват към втория етаж, и натиска бутона.

— Как го хаква? — попита Сакс. — Не може да е толкова лесно.

Този път нямаше мълчание. Имаше смях.

— Ами може ли да ви изнеса кратък урок за „Интернетът на нещата“ — име, което ненавиждам, но съществува.

— Ще ми хареса, ако наистина е кратък, Родни.

— Интелигентните продукти, от домашни лампи до онези, които току-що споменах, са с „вградени“ безжични вериги за връзка.

Райм си спомняше това от блога на Уилямс.

— Вградените устройства използват специални протоколи — да ги наречем правила, които управляват как компютърните устройства общуват с облака и помежду си в мрежите. Най-популярните протоколи са „Зиг Би“ и „Зед-Уейв“. Контролерът „Дейта Уайз“ и някои други фирми използват „Уай-Суифт“. Протоколите осигуряват шифроващи ключове, за да се погрижат да бъдат разпознавани само легитимни потребители и устройства, но има момент на уязвимост, докато печката или уебкамерата и мрежата се опитват да се ръкуват, така да се каже, и хакерите надушват това и се добират до ключа на мрежата. За да влошат нещата, производителите са алчни! Не се шокирайте. Новият софтуер изисква време да бъде написан, а високотехнологичните компании бързат да пуснат продуктите си на пазара. И това е проблем. Колкото повече се бавиш да започнеш да продаваш някой продукт, толкова по-голям е рискът да те изпреварят. Ето защо фирмите за интелигентни контролери използват съществуващия софтуер за тези вградени продукти — и имам предвид стар, древен софтуер. От ерата на динозаврите. Първите операционни системи „Уиндоус“ и „Епъл“ и някакъв отворен код, позволяващ достъп до софтуерния източник. Софтуерът е по-уязвим за експлойт на сигурността, отколкото ако фирмата напише нов код, специфичен за продуктите, в които е инсталиран интелигентният контролер.

— Експлойт? — попита Уитмор.

— Код, който се използва в хакерството. Намираш уязвимо място и го експлоатираш. Знаете ли за хакването на хладилника? Беше абсолютно страхотно. Производствена линия за интелигентни хладилници работи с някакъв стар софтуер, написан за персонални компютри. Хакери проникват вътре и превръщат контролера в спамбот. Хладилници из целия свят пишат и изпращат реклами за уголемяване на пениси и предложения за витамини на милиони адреси. Собствениците на продукта не разбират нищо.

— Компаниите, които произвеждат интелигентни контролери, не могат ли да ги защитят от хакери? — попита Арчър.

— Ами опитват се. Постоянно изпращат актуализации на сигурността. Налагало ли ви се е да чакате, когато включите персоналния си компютър, защото „Уиндоус“ инсталира актуализации на софтуера? Това вероятно е актуализация на сигурността. Понякога — като при Гугъл — те се изтеглят и инсталират автоматично. Обикновено вършат работа… докато някой хакер не измисли нов експлойт, разбира се.

— Заподозреният може ли да бъде проследен, докато е онлайн и манипулира продукта? — попита Райм.

— Възможно е. Ще трябва да говорите с производителя на контролера за това.

— Ще го направим. Благодаря, Родни.

Те затвориха.

— Ще накарам някой от Главното управление да ни намери номера за контакт с компанията, произвела контролера — каза Сакс и отстъпи встрани, за да се обади. Приключи разговора и добави: — Веднага ще се свържат с нас.

И после в дневната едновременно иззвъняха три телефона — на Сакс, на Уитмор и на Купър.

— Аха — рече Амелия, докато четеше съобщението. — Изглежда имаме мотив. — Екранът на телефона осветяваше лицето ѝ.

— Какво? — попита Линкълн.

— Помощничката ми е изпратила един текст — каза Уитмор. — Постинг в няколко вестника, онлайн издания. Някой претендира за заслугата за смъртта в ескалатора.

— Статията е качена тук — рече Купър и всички се обърнаха към монитора.

Райм спомена, че имейлът на неизвестния заподозрян до Тод Уилямс е подписан Н. П.

— От същия човек ли е? — попита Купър.

Странно беше колко много хора си приписваха заслугата за престъпления, с които нямат нищо общо.

— Сигурен съм, че е от него — отговори Линкълн.

— Как разбра? — попита Арчър и после се досети. — Разбира се, думата „контрол“. Беше в кавички. И споменаването на „разумно“ и „данни“.

— Именно. Хакването на „Дейта Уайз“ не е публична информация. Само нашият заподозрян знае за нея. И някои от същите умишлени граматически и стилистични грешки — „ваша страст“ и „който се случва“.

— Хайде да проверим дали го е правил и преди… — предложи Сакс, влезе в интернет и започна да търси. След няколко минути каза: — В НИЦП няма нищо. — Националният информационен център за престъпността съдържаше съдебни заповеди и постановления и информация за профилите на десетки хиляди лица в Съединените щати и някои чужди страни. Амелия добави, че в популярните печатни издания не се съобщава за активистки групировки, които планират атаки, подобни на извършените от Неизвестния заподозрян 40, нито пък някъде се споменава за „Народен пазител“.

Райм осъзна, че Джулиет Арчър се е отделила от другите и гледа екрана на единия компютър.

— Намерих го! — извика тя.

— Какво? — рязко попита Линкълн, раздразнен, че няма нови улики в едно разследване, в което заподозреният вероятно е взел на прицел още мишени.

— Фирмата, производител на контролера. „Микросистеми“, нали? — Арчър се обърна към другите и кимна към екрана. — Това е директният телефон на главния изпълнителен директор Виней Чауцари.

— Как го направи? — попита Сакс, ядосана, че помощта на Нюйоркската полиция, която беше поискала, не пристигна толкова бързо и че тази аматьорка ги изпревари.

— Само малко детективска работа — отговори Джулиет.

— Хайде да говорим с него — предложи Райм.

Сакс набра номера на телефона си и доколкото разбра Линкълн, явно се свърза с помощник на Чаудари. След като Амелия обясни, езикът на тялото ѝ показа изненада, която предполагаше, че говори със самия изпълнителен директор. Тя затвори и каза, че той е готов да разговаря с тях, но в момента не е свободен. Щял да бъде на разположение след около четиридесет и пет минути.

Вероятно след като събере адвокатите си и уговорят отбранителна стратегия за вражеските набези.

22.

— Какво става, сержант? — ясно се чу в слушалката на полицая.

Полицейският микробус за тактическо наблюдение, днес замаскиран като превозно средство на водопроводна фирма, беше спрял от другата страна на улицата срещу бара и сержант Джо Райли добре виждаше какво става в заведението.

— Двамата седят и пият бира, сякаш нямат никакви грижи на света — отговори той. Райли беше с прошарена коса, възпълен полицай от отдел „Наркотици“, ръководител на програмата „Да изчистим улиците от наркотиците“, откакто беше започнала преди години. Навремето предавателите пращяха като намачкана восъчна хартия. Истинско чудо беше, че изобщо успяваха да координират арестите. Сега всичко беше дигитално, с висока разделителна способност, сякаш полицаят от тактическия екип, с когото разговаряше, беше само на няколко крачки, а не в ресторант на отсрещната страна на улицата в този западнал и съмнителен бруклински квартал.

Райли не беше сам в микробуса. На контролното табло на камерата до него седеше надута и превзета, яка, възпълна полицайка афроамериканка, факир по електронните очи и уши, макар че си беше сложила твърде много парфюм.

— Оръжия? — попита гласът в ухото му. Тактическият екип под прикритие беше на половин пряка от бар „Ричи“ в Бедфорд-Стайвесънт и по-добре да бяха поръчали пицата калцоне, която Райли им беше казал да му донесат. И без спанак. С шунка и швейцарско сирене. И безалкохолно. Диетично.

Райли се втренчи в изображението на екрана на двамата пиячи на бира, които наблюдаваха. Полицайката поклати глава.

— Не виждам — отвърна Райли.

Това, разбира се, не означаваше, че двамата не са въоръжени до зъби.

— Само двамата ли са?

— Да. — Райли се протегна. Надяваше се, че наблюдението не е загуба на време. Имаха надеждна разузнавателна информация, че някакъв високопоставен задник от банда в Доминиканската република ще се срещне с местен бандит в „Ричи“. Може би щяха да си разменят нещо голямо. Доминиканецът обаче закъсняваше и хлапакът — кльощав и нервен — седеше с някакъв неизвестен тип, млад бял мъж, който също нервничеше.

Полицаят от тактическия екип отпи глътка от нещо, млясна шумно и попита:

— С колко закъснява Голямото момче?

Доминиканецът не само беше високопоставен в групировката, но и тежеше над сто и тридесет килограма.

— Половин час. — Райли погледна часовника си. — Четиридесет минути.

— Няма да дойде — измърмори другото ченге. Сега дъвчеше нещо.

Райли предполагаше, че отсъствието на бандита не се дължи на страх. Наркопласьорите на неговото ниво бяха много, много заети.

— Сигурен ли си, че непознатият с него не е от бандата на доминиканеца?

Райли се засмя.

— Ако времената не са станали толкова тежки за тях, че да наемат момчета от църковен хор, при това бели. А не са я закъсали чак дотам.

— Имаш ли представа кой може да е?

— Не. Русокос, метър и осемдесет, адски кльощав. — Райли внимателно огледа лицето на мъжа. — Знаеш ли, изглежда странен.

— В какъв смисъл? — попита полицаят от тактическия екип, докато дъвчеше.

Мамка му, искам си пицата калцоне.

— Нервен е.

— Видя ли те, сержант?

— Седя в шибан микробус на водопроводна фирма на улица в Бруклин, която е пълна с магазини за водопроводни стоки. Обективът на камерата е голям колкото пишката на котарака ти.

— Нямам котарак.

— Не, не ме е видял, но сякаш не му се иска да е с нашето момче.

— Че кой би искал?

Уместен въпрос. Алфонсо Гравита — или Алфо, но по-популярно Алпо — беше голям боклук. Дребният дилър беше извадил късмета да не го арестуват, но имаше амбицията да се издигне и да разшири уличния си бизнес от минимаркета, в който висеше в Оуигън Хил, до Бедфорд-Стайвесънт и Браунсвил.

— Почакай. — Райли седна по-изправено.

— Дойде ли доминиканецът?

— Не. Но Алпо и приятелчето му… Почакай, става нещо.

— Какво? — Ченгето спря да дъвче.

— Прилича на размяна… Увеличи — каза Райли на напарфюмираната полицайка до него.

Тя увеличи образа, за да обхване всичко, което правеха Алпо и русокосият. Алпо се озърташе и ровеше в джоба си. Русокосият също. И после дланите им се допряха.

— Имаше размяна.

— На какво?

— Мамка му. Доста банкноти. Но не видях продукта. Ти видя ли го?

— Не — отговори полицайката. Райли си помисли, че парфюмът ѝ ухае на гардения, въпреки че нямаше представа как миришат и изглеждат гардениите.

— Ти си на ход, сержант — каза ченгето от тактическия екип.

Райли се колебаеше. Току-що бяха видели незаконна сделка с наркотици. Можеше да се приберат с два трофея. Щеше да е по-хитро да заловят бялото момче само навън, за да оставят Алпо в играта. Щяха да запишат поне един арест като своя заслуга, ако не можеха да се върнат в Седемдесет и трети участък със закопчания с белезници доминиканец. Освен това младият мъж можеше да има информация за доминиканския бос. Можеше да притиснат нервния малък мухльо, докато изпее всичко.

Или пък да подминат случая. Сделката очевидно не беше толкова голяма. Русокосият можеше да си тръгне, а важната клечка можеше да се появи.

— Там ли са още, седят ли?

— Да.

— Ще влизаме ли?

— Не. Не искам да изпусна връзката на Алпо с нашите приятели от Доминиканската република. Може да приберете другия, ако си тръгне. А дотогава чакайте.

— Доминиканецът закъснява с петдесет минути.

Райли взе решение.

— Добре, ще ти кажа какво ще направим. Но ми отговори на един въпрос: поръча ли ми пица калцоне?

— Знаем, че той отново ще убие някого — заяви Линкълн Райм. — Искам да изпратим съобщение до всички участъци и пожарни. Трябва да ни уведомят за всеки привидно нещастен случай, свързан с продукт. Статистика. Веднага. Незабавно.

Мел Купър каза, че ще се погрижи за това, и извади телефона си с жест, с който би измъкнал малкия револвер, който носеше по старомодния начин на кръста си.

Сакс получи съобщение и погледна телефона си.

— Фирмата, производител на контролера. Искат да разговаряме.

— Или да ни кажат в очите, че няма да ни съдействат — обади се Арчър.

Райм си помисли, че тя е доста схватлива в следователската работа, и извика Том да включи връзката по Скайп.

В стаята скоро започна да пулсира характерният сигнал на сърдечен ритъм на приложението и минута по-късно екранът оживя.

Отбраната не беше многочислена. На екрана се появиха само двама души от „Микросистеми“. Единият беше самият Виней Парт Чаудари. Приличаше на южноазиатец и имаше властен вид. Носеше риза без якичка и стилни очила с метални рамки.

Другият беше блед, едър и набит мъж на петдесет и няколко години. Вероятно адвокатът. Беше с костюм, без вратовръзка.

Двамата седяха в безупречно чист кабинет, пред маса, върху която бяха поставени два монитора. На стената зад тях имаше петно от розова и синя боя. Отначало Райм си помисли, че това е картина, но после видя, че е направено върху стената. Може би беше стилизиран вариант на логото на компанията.

— Аз съм Амелия Сакс, детектив от Нюйоркската полиция. Говорихме преди малко. Това е Линкълн Райм, консултант по криминалистика, който помага в нашия случай. — Бяха само двамата. Райм беше решил, че фирмата няма да бъде толкова отзивчива, ако присъстват повече хора, въпреки че компанията не беше мишена на съдебен спор.

— Аз съм Виней Чаудари, президент и главен изпълнителен директор. Това е Стайли Фрост, нашият главен юрисконсулт. — Гласът му беше приятен и спокоен. Говореше монотонно. Не изглеждаше уплашен. Райм предполагаше, че всички хора, които струват четиридесет милиарда долара, не се страхуват.

— За престъпление, свързано с някой от нашите продукти ли става дума? — попита Фрост.

— Да. Вашият интелигентен контролер „Дейта Уайз 5000“. Някой тук в Ню Йорк умишлено е изпратил сигнал до едно от тези устройства, инсталирано в ескалатор на „Мидуест Кънвейънс“, и е активирал капака за под дръжка. Вътре падна човек и загина.

— Чух за нещастния случай, разбира се — каза Чаудари. — Не знаех обаче, че е предизвикан умишлено. Колко ужасно. Длъжен съм да отбележа, че казахме на „Мидуест“ да използват „Дейта Уайз“ единствено за изтегляне на диагностика и данни за поддръжката и за аварийно изключване. Не за да позволяват достъп.

— Имаме кореспонденция, която показва това — добави юрисконсултът.

— И контролерите на „Мидуест Кънвейънс“ бяха инсталирани преди няколко години — продължи главният изпълнителен директор. — Оттогава сме изпратили на фирмата четиридесет-петдесет актуализации на сигурността. Би трябвало да са могли да се предпазят от хакера. Ако не са ги инсталирали веднага, тогава не можем да направим нищо.

— Не става дума, че вие сте отговорни — обади се Райм. — Преследваме хакера, не вас.

— Как ви беше името, извинете? — попита Чаудари.

— Линкълн Райм.

— Мисля, че съм чувал за вас. Във вестниците или по телевизията.

— Възможно е. И така, заподозреният е научил как да проникне вътре от човек, който е писал блог по въпроса.

Президентът на компанията кимна.

— Вероятно имате предвид блога „Социално инженерство“.

— Да.

— Блогърът е използвал стар модел и нарочно не е изтеглил и не е инсталирал актуализациите на сигурността. Ако го беше направил „Дейта Уайз“ никога нямаше да покаже неизправност. Но той, разбира се, не споменава за това в блога си. Много по-сензационно е да предположиш, че всяко тринайсетгодишно хлапе може да извърши експлойт. Получаваш много повече резултати в интернет за блога си, когато развееш бойното знаме на нарушаването на личното пространство и техническите неизправности. „Дейта Уайз“ има далеч по-малко уязвими места от деветдесет процента от всички системи на пазара.

— Работим с фирма на етични хакери, които проникват в компютърни системи, за да проверят сигурността им — добави Фрост. — Знаете ли термина?

— Досещаме се — отвърна Сакс.

— Те по цял ден търсят начини да хакнат сървърите на „Дейта Уайз“, които използват нашите клиенти. Открият ли дори намек за експлойт, изпращаме актуализация. Ако блогърът беше инсталирал актуализациите, хакерът нямаше да проникне вътре. Какво каза той за това?

— Опасявам се, че нашият заподозрян го е убил, след като е научил как да хакне системата.

— Не! — възкликна Чаудари.

— Вярно е.

— Много съжалявам. Какъв ужас!

— Лицето, което издирваме, има списък с продукти, които използват вашия контролер, и на хора и фирми, които са купили тези продукти — продължи Райм. — Много дълъг списък.

— Минаха няколко години.

Юрисконсултът се обърна към директора, без да каже нищо, но вероятно изпращайки му сигнал да не намеква за нетната стойност на компанията, въпреки че не ставаше въпрос за евентуална отговорност.

— Всичко е наред — каза му Чаудари. — Искам да помогна.

— И имаме причина да смятаме, че той ще убие още някого — подчерта Линкълн.

Чаудари се намръщи.

— Нарочно? Но защо, за бога?

— Може да се каже, че е домашен терорист — отговори Амелия. — Мрази консуматорството. Може би капитализма като цяло. Изпратил е гневни имейли до различни новинарски станции. Сигурна съм, че ще ги намерите. Нарича се „Народен пазител“.

— Но… психопат ли е? — попита Чаудари.

— Не знаем какъв е — нетърпеливо отговори Райм. — А сега, защо се обаждаме. Бих искал да знам няколко неща. Първо, възможно ли е да се проследи физическото му местоположение, докато той манипулира някой продукт? И изглежда иска да бъде наблизо, за да види произшествието и да прецени точно кога да активира контролера. И още един въпрос: възможно ли е да се установи самоличността му?

— Техническо проследяване, да — отговори Чаудари. — Но това пак е работа на производителя — на уебкамерите, на печките, на автомобилите. Не можем да го направим с нашето оборудване. Ние произвеждаме само хардуера на контролера и пишем програмното осигуряване — софтуера в контролерите. Той ще хакне системата чрез облачните сървъри на клиентите ни.

— Така казват и от техническия отдел на полицията — потвърди Райм.

— Тогава, ако знаете предварително в кой уред или устройство се е прицелил, компанията производител може да проследи местоположението му. Но не знам как ще откриете печката или бойлера, който е набелязал. И дори да го направите, той ще използва проксита, за да се регистрира в облака. Трябва да ги идентифицирате. И накрая, ще разполагате само със секунди да разберете това, преди той да се изключи и да угаси компютъра си след хакването. Колкото до самоличността му, този човек явно е умен и използва телефони за еднократна употреба, измислени регистрации или компютри и анонимни проксита или виртуални частни мрежи.

Положението беше по-обезкуражаващо, отколкото предполагаше Линкълн.

— Добре — каза той. — И още нещо. Има ли мерки за сигурност, които вие можете да вземете, за да му попречите да получи достъп?

— Разбира се. Производителите на вградените продукти — печки, системи за отопление, вентилация и климатизация, медицинско оборудване, ескалатори — трябва само да инсталират актуализациите на сигурността, които им изпращаме. От блога знаем как онзи човек… Как му беше името?

— Тод Уилямс.

— Как е извършил експлойта. Да, имаше уязвимо място. Оправихме го за един ден и разпространихме актуализациите. Това беше преди месец. Може би повече.

— Защо „Мидуест Кънвейънс“ не са ги инсталирали?

— Някои фирми не актуализират софтуера си от мързел, а понякога са твърде заети. Актуализирането изисква рестартиране на компютъра и често смяна на паролата. Известно време целият облак трябва да бъде офлайн. Клиентите им не са доволни от прекъсването на услугата. Свикнат ли хората с някакво удобство, невъзможно е да им го отнемеш. Да угасиш дистанционно лампите, ако си забравил, когато си отивал на почивка? Да наблюдаваш детегледачката в реално време? Преди десетина години това не беше възможност за избор. И през ум не ти минаваше, че може да го правиш. Но сега? Всеки, който има интелигентен продукт, очаква, че устройството ще работи безотказно. В противен случай отива в друга фирма.

— Казахте, че няма да отнеме много време.

Чаудари се усмихна.

— Изучаването на психологията на потребителите е интересна тема. Разочарованията се помнят. Лоялността се сменя за милисекунди. А сега, господин Райм и детектив…

— Сакс.

— Трябва да отивам на съвещание. Но преди това ще изпратим на всички наши клиенти още един линк за актуализация на сигурността заедно със съобщение, с което ще им напомним, че трябва да я инсталират. Може би е застрашен човешки живот.

— Благодаря — каза Амелия.

— Желая ви успех. Ако можем да помогнем, моля, обадете се.

Уебкамерата се изключи. Райм и Сакс повикаха останалите от екипа и им обясниха какво е казал Чаудари.

Информацията можеше да осуети някои от бъдещите атаки на Неизвестния заподозрян 40, но не помагаше да бъде открит.

Линкълн погледна бялата дъска, на която с Арчър и Уитмор бяха записали всичко по случая „Мидуест Кънвейънс“.

— Искам да сравним информацията си, Сакс. Да видим с какви улики разполагаме.

Вместо да пренесе табла̀та с данните за Неизвестния заподозрян 40 от бойния щаб на Главното управление в дневната на Райм, Амелия помоли един помощник от Криминалния отдел да им направи снимки и да ги изпрати по имейла. Фотографиите пристигнаха за секунди.

Сакс преписа детайлите на местопрестъпленията на бялата дъска на Линкълн и добави онова, което бяха научили от компютъра на Уилямс. След това екипът ги прегледа.

Райм видя, че Сакс се втренчи в таблицата. Показалецът и палецът на дясната ѝ ръка неволно въртяха пръстена ѝ със синия камък. Тя поклати глава и измърмори:

— Все още чакаме анализа на стърготините, лака, ДНК-то и пръстовите отпечатъци от салфетките. Криминалистите от лабораторията в Куинс така и не ни се обадиха. — Амелия го погледна хладно, сякаш Линкълн беше виновен за забавянето. И може би донякъде беше така, защото той беше отвлякъл Мел Купър.

— Дай да видя микроснимките на стърготините — каза Линкълн.

Сакс влезе в интернет, в сигурната база данни на лабораторията по криминалистика, написа номера на случая и отвори на екрана изображенията.

Райм ги разгледа.

— Според мен е махагон. Мел, какво ще кажеш?

Експертът хвърли един поглед и отвърна:

— Деветдесет и девет процента. Да.

— Сакс, ти беше права. Вината е моя, че го отмъкнах под носа ти. — Линкълн го каза с шеговит тон, но Амелия не отговори и той продължи: — Права си и за шкуренето. Частиците не са от рязане с трион. Това предполага фино обработване на дърво. — Сакс си го записа, а Райм добави: — Нямам представа какъв е лакът. Не съществува такава база данни. Ще трябва да изчакаме какво ще кажат анализаторите. Каква е историята със салфетките?

Амелия обясни за уликата от „Уайт Касъл“.

— Не знам защо се бавят толкова много да ги анализират за ДНК и пръстови отпечатъци, по дяволите. — Тя извади телефона си и се обади в лабораторията в Куинс. Проведе кратък разговор и затвори, а после се намръщи. — Бавят се, защото са ги изгубили.

— Какво? — учуди се Купър.

— Някой е изгубил салфетките. Изглежда, че са ги надписали погрешно. В момента проверяват.

Райм знаеше, че търсенето ще е трудно. Имаше няколко стаи с веществени доказателства, които съдържаха стотици хиляди улики. Все едно да търсиш игла в купчина игли, както се беше изразил някой.

— Дано да го уволнят — троснато каза той.

Прегледа таблицата, обръщайки внимание на новите данни. Неизвестният заподозрян беше или голям късметлия, или изключително внимателен. Уликите не показваха ясно нито къде може да живее или да работи, нито къде може да нанесе следващия си удар, при положение че той е пренесъл някои от микроследите, докато преценява коя да е следващата му жертва.

Значи това е домът ѝ.

На Червенокоска.

Амелия Сакс, Безочливата.

Безочливата, която не беше така любезна да изгори до смърт в сградата с офиса на Тод Уилямс.

Намирам се на отсрещната страна на улицата срещу дома ѝ в Бруклин. Облечен съм в работнически дрехи, гащеризон, за да не привличам внимание. Уморен съм в края на този дълъг, дълъг работен ден (и въпреки че в момента се преструвам, умората е неподправена). Държа кафе в едната си ръка и мобилен телефон в другата и се правя, че чета съобщения, макар че всъщност чета колко добре е приета в пресата моята писмена тирада срещу консуматорството. Еха, дори имам няколко харесвания!

Внимателно оглеждам къщата на Червенокоска. Една от Безочливите. Да, такава е и ще страда заради това, но аз малко омекнах (сандвичите на „Уайт Касъл“ от отделението за замразени храни не са лоши) и реших, че Червенокоска не е садистка. Тя е Безочлива със сърце. Момиче, което ако поканя на среща, няма да се изсмее в лицето ми и да изръси поток от обидни думи като Върлина и Чувал с кокали. Червенокоска ще се изчерви, ще запази красивата усмивка на красивото си лице и ще отговори: „Съжалявам. Имам други планове“.

Може и да има, може и да няма. Това обаче не е въпросът. Лошото, абсолютно най-лошото ще е изчервяването и престорената формална усмивка — върхът на айсберга на неудобството, което съм ѝ причинил. Сякаш съм се опитал да спася пеперуда и неволно съм я смачкал, а мъртвото ѝ тяло лежи в ръцете ми, искрящо от синкав и златист прашец от прекършените ѝ криле.

Това би било най-лошото. Да ме накара да се почувствам два пъти по-лош.

Безочлива със сърце…

Ето защо, когато погубя живота на Червенокоска, вероятно ще изпитам известно съжаление. Мисля обаче, че ще е мимолетно, и се връщам към предстоящата задача.

Хубава къща. Старовремска, типично бруклинска. Класическа. Амелия Сакс. Немско име, предполагам. Тя не прилича на германка, но всъщност не знам как изглеждат германките. Амелия Сакс няма сплетени руси коси и сини арийски очи.

Чудя се какво да направя с нея. Червенокоска не притежава продукти с контролери „Дейта Уайз 5000“ в дома си. Поне аз не открих такива. Тя не е във вълшебните списъци, които Тод толкова любезно ми предостави, преди костите му да започнат да се трошат. Разбира се, щом попадне в ръцете на хората, продуктът може да изскочи като коркова тапа в океана и после вълните да го пренесат в нечия друга кухня, гараж или дневна. Но аз сканирах къщата на Червенокоска за сигнали, както ми показа Тод, и макар че открих няколко самотни малки устройства, които изпращат безжичен радиосигнал, молейки се да бъдат включени в мрежа, никое от тях няма да ми помогне да я превърна в купчина натрошени кости или осеяна с мехури плът.

Преструвам се, че отпивам от кафето и гледам мобилния си телефон. Сливам се с обстановката — нетърпелив работник, който чака да го закарат у дома в края на деня.

Въпреки че изобщо не съм нетърпелив.

Търпелив съм като вол.

И това ме възнаграждава, защото само половин час по-късно виждам нещо интересно.

И осъзнавам, че сега имам последното парче от ребуса, за да реша проблема с Червенокоска.

Е, добре, мисля си, допивам кафето и пускам смачканата чаша в джоба си (научих си урока!), време е да тръгвам. Имаме работа.

23.

Рон Пуласки излезе от бар „Ричи“. Чувстваше се добре, почти замаян.

Зави на юг и продължи да върви бързо, с наведена глава.

В предния му ляв джоб имаше нещо миниатюрно, но беше като пет килограма злато. Той небрежно пъхна ръка в джоба си и го докосна за утеха. Благодаря ти, Боже.

Благодаря и на теб, помисли си Рон за човека, с когото допреди минута беше пил бира — Алфо (Пуласки не обичаше да използва името „Алпо“ на кучешката храна, защото дори престъпниците заслужаваха уважение). Алфо му беше дал точно каквото му трябваше. О, да.

Рон можеше…

— Извинете, господине. Спрете, моля. Извадете ръката си от джоба.

Пуласки спря. Лицето му пламна и сърцето му заблъска в гърдите. Знаеше, че не го обират. Знаеше и какво става. Тонът на гласа, думите. Той се обърна и видя двама едри мъже, облечени с джинси и якета, дрехи за улицата, но веднага се досети кои са — не имената, а професията им. Ченгета под прикритие от тактическия отдел. Погледна златните им значки, окачени на сребърни верижки.

Мамка му…

Рон бавно протегна ръце с дланите нагоре. Не заплашително. Знаеше процедурата. Беше стоял от другата страна стотици пъти.

— Аз съм полицай от Криминалния отдел — каза той. — Нося оръжие в кобур на глезена си и значката ми е в якето. — Опитваше се да говори уверено, но гласът му потреперваше. Сърцето му думкаше в гърдите.

Те се намръщиха.

— Добре — каза по-едрият, плешив мъж, и пристъпи напред. Партньорът му държеше ръката си близо до пистолета си. — Не искаме никой да пострада. Ще те помоля да се обърнеш и да сложиш ръцете си на стената.

— Разбира се. — Нямаше смисъл да спори. Пуласки се зачуди дали няма да повърне. Пое си дълбоко дъх. Добре, овладя се. Горе-долу.

Ченгетата взеха пистолета и значката му. Прибраха и портфейла му. Той беше склонен да възрази срещу това, но не го направи.

— Добре. Обърни се — каза другият полицай, русокос, с прическа със стърчащи кичури. Прерови портфейла и го прехвърли в лявата си ръка, в която държеше пистолета и значката на Рон.

Двамата се огледаха наоколо и вкараха Пуласки в един вход, за да не се виждат от улицата. Рон разбра, че те са следили „Ричи“, вероятно Алфонсо, и са чакали някой да се свърже с него. И не искат да провалят операцията, като ги забележат сега.

— Сержант, хванахме го — съобщи по предавателя плешивият.

— Проблемът е, че той е ченге. От Криминалния отдел… Знам… Ще разбера. — Той наклони глава настрана. — Пуласки? Операция ли провеждаш тук? Криминалният отдел винаги съгласува действията си с нас, отделът за тактическо наблюдение. Затова сме озадачени.

— Не е операция.

— Какво купи? — попита плешивият, който задаваше повечето въпроси. Стоеше близо до Рон. Дъхът му миришеше на пица. На чесън и риган. Той погледна към джоба на Пуласки.

— Нищо.

— Виж, записали сме го на видео. Всичко.

Мамка му. Микробусът на водопроводната фирма на отсрещната страна на улицата. Пуласки трябваше да им признае, че са находчиви. На улицата имаше десетина магазина за водопроводни стоки. Камион на склад за дърво, микробус за доставки на мексиканска храна, микробус на фирма за отопление, вентилация и климатизация… Това би му се сторило странно. Но не и бусът на водопроводната фирма.

— Не е каквото си мислите.

— Напротив, точно това е, което си мислим, Пуласки. Не можем да направим нищо. Всичко е на запис, който ще бъде предаден — каза русокосият партньор, който изглеждаше разстроен, че ще арестуват колега ченге, защото е купил наркотици. Това обаче нямаше да го спре. Нито него, нито другия. Само че блондинът нямаше да изпита такова удоволствие от ареста, както партньорът си.

— Загазил си, Пуласки. Трябва да ни дадеш онова, което си купил. Ако количеството е малко, положението няма да е толкова лошо. Можеш да уредиш нещо с прокурора и полицейския профсъюз.

Те вероятно мислеха, че самият Рон участва в „ужилването“ — купува наркотици, като знае, че го наблюдават, и проверява дали плешивият и русокосият ще го пуснат да си върви в знак на професионална колегиалност. И след това Отделът за вътрешни разследвания ще се намеси и ще ги накаже. Затова трябваше да се държат с него като с всеки друг купувач.

— Не съм купувал наркотици.

Мълчание.

— Претърсете ме.

Двамата се спогледаха и блондинът го обискира. Направи го добре. Знаеха как да претърсват.

— Сержант, у него няма нищо — съобщи по предавателя русокосият. — Добре. — Той прекъсна разговора и изрева: — Какво става тук, по дяволите, Пуласки?

— Това. — Рон кимна към пачката долари, която блондинът беше извадил от джоба му. Онзи му ги върна. Пуласки разгърна малък лист и му го даде.

— Какво е това?

— Миналия месец имах финансови затруднения. Трябваха ми два бона. Някой ме свърза с Алфо, а той — е един човек с пари. Днес му върнах последните двеста. И той ми върна бележката за дълг.

Ченгетата погледнаха бележката.

Взимането на пари назаем с безбожна лихва не беше незаконно, освен ако не бе направено с цел изпиране на пари, въпреки че вероятно нарушаваше някои правила на полицията.

— Не са били наркотици, сержант — докладва по предавателя плешивият. — А пари. Платил е последната вноска и е получил обратно бележката за дълг… Да… Ще го направя.

— Това беше много глупаво, полицай.

— Така ли? Глупаво ли е да вземеш назаем кинти за приятел, който ще изгуби крака си, защото е болен от рак и няма застраховка? — Страхът на Рон се превърна в гняв и той реши да измисли възможно най-сърцераздирателна история.

Това малко ги стресна и разколеба. Плешивият обаче бързо се окопити.

— Можеше да прецакаш важна операция. Твоето момче там, Алпо, трябваше да се срещне с някаква важна клечка от банда в Доминиканската република. Я си представи, че той беше дошъл и бе разбрал, че си ченге. Бог знае какво можеше да се случи. Можеше да носи пистолет.

Пуласки повдигна рамене.

— Алпо спомена ли нещо за някакъв доминиканец?

— Не. Говорихме за спорт и колко се прецакват хората, когато вземат заем с двайсет процента лихва. Пистолетът и значката ми. И портфейлът.

Рон си ги взе, прибра оръжието си в кобура и се изправи.

— Нещо друго? — попита той, но не получи отговор. Пуласки се втренчи в двамата за момент, а после, без да пророни нито дума повече, се обърна и тръгна.

Ако преди няколко минути си мислеше, че сърцето му бие бързо, сега беше като картечница.

Боже, боже. Голям късметлия си, копеле. Не всичко обаче беше късмет. Рон беше планирал нещата предварително. Алфо му се беше обадил и му беше казал, че има следа към Один, човека, който можеше да снабди Пуласки с новия вид оксиконтин. „Кеч или както там му викаш.“ Уговориха се да се срещнат в „Ричи“ и Пуласки да му плати две хиляди за информацията.

След като излезе от Главното управление обаче, където остави компютъра от мястото на умишления палеж, Рон започна да се тресе от параноя. Ами ако някой приятел или колега ченге го види, че говори с Алфо? Нуждаеше се от обяснение защо е с него. Веднъж си купи дрога от Алфо и това нямаше да се повтори.

Хрумна му идеята, че му дължи пари. Не беше лоша. Пуласки надраска фалшива бележка за дълг. Когато Алфо му даде информацията за Один, той я пъхна в същия джоб при бележката. Нямаше да покаже нищо при евентуален лабораторен анализ, защото по нея нямаше други пръстови отпечатъци освен неговите… и едва ли щяха да направят анализ на почерка. Предполагаше, че ченгетата от тактическия отдел не бяха толкова загрижени за него. Те искаха само да се върнат към пицата си и наблюдението на доминиканския бандит.

Пуласки извади бележката, която му беше дал Алфо, и я прочете. Запомни адреса и другата информация. Затвори очи и ги повтори десетина пъти.

Ставаше късно. Линкълн и Амелия сигурно се чудеха къде е. Пък и той самият беше любопитен дали в лаптопа на Уилямс има нещо, което може да доведе до Неизвестния заподозрян 40. Провери телефона си, но никой от тях не се беше обаждал. Изпрати съобщение на Амелия, че си отива вкъщи, тъй като случаят „Гутиерес“ му е отнел повече време, отколкото е предполагал, но ако ѝ трябва нещо, да му се обади.

Луда ли беше Амелия? Вероятно. Но Пуласки не можеше да направи нищо по въпроса.

Той се готвеше да спре такси, но болезнено съзнаваше колко много от собствените си пари е дал на Алфо, затова реши да се прибере с метрото. Върна се на Бродуей Джънкшън, за да започне сложното пътуване към съпругата и децата си. Чувстваше се омърсен, опетнен. Представи си нежните им, усмихнати лица, но това не му донесе утеха.

Амелия Сакс спря ториното си до тротоара и угаси двигателя. Остана на мястото си и прочете съобщенията си. Прибра телефона, но пак не слезе от колата.

След като напусна дома на Райм, тя отиде на две мисии. Първата беше да се срещне с репортер от един от големите местни вестници и да му разкаже как се е развила историята с „Народен пазител“. Като част от статията журналистът щеше да отпечата списъка с продукти, които съдържат интелигентни контролери, макар и в онлайн изданието, защото бяха много. Освен това му обясни какво е казал Чаудари — че производителите не желаят или са твърде мързеливи да инсталират актуализациите на сигурността, за да подобрят защитата. Изпълнителният директор щеше отново да се свърже с тях, но Амелия реши, че един репортаж в новините за този мълчалив отказ ще упражни известен обществен натиск върху тях да инсталират актуализациите.

Репортерът ѝ благодари за информацията и тръгна да направи още проучвания и да напише статията.

След това Сакс се отби за малко в Главното управление на полицията и сега беше тук на втората си мисия — в Малката Италия, която беше превзета от хипстъри в северната част и китайски ресторанти и магазини за подаръци в южната. Тя слезе от колата, взе куфарчето си и тръгна на юг. Изведнъж забави крачка и спря, когато видя силуета на мъжа през стъклото на кафенето пред нея.

Заведението беше тук от години, класическа сладкарница за еспресо и пасти от филм от 40-те години на миналия век. Казваше се „Антонио“ и Амелия го предпочиташе пред три-четири други оцелели бистра тук, в централната част на южен Гринич Вилидж, всичките упорито съпротивляващи се срещу подхода към кофеина на големите търговски вериги.

Сакс влезе вътре. Камбанката на вратата весело иззвъня. Посрещнаха я ухания на хубаво кафе, канела, мускатово орехче и мая.

Амелия прикова поглед в Ник Карели, който гледаше нещо на айпада си.

След малко се приближи до него и каза:

— Здравей.

— Хей. — Той стана и се вгледа в очите ѝ. Не я прегърна.

Сакс седна и сложи куфарчето на коленете си. Отбранително, така както понякога заподозрените, които разпитваше, скръстваха ръце.

— Какво ще пиеш? — попита Ник.

Той пиеше кафе без захар и сметана и Амелия си спомни едно студено неделно утро, когато двамата не бяха на работа, тя с горнище на пижама, а той — с долнището, когато направи две чаши кафе, като наля вряла вода през коничен филтър и се разнесе звук като от мачкане на целофан. Сакс започваше да пие кафето си веднага, докато Ник оставяше чашата си в хладилника за няколко минути. Обичаше го хладко, никога горещо.

— Нищо. Не мога да остана.

Разочарование ли се изписа на лицето му? Амелия се надяваше да е така.

— Нов е. — Той посочи айпада си и се усмихна.

— Много неща се промениха.

— Мисля, че съм в неизгодно положение. Не трябва ли да си на тринайсетина години, за да овладееш нещо като това?

— Това е горната граница — отвърна Сакс. Отново забеляза, че Ник изглежда добре. Дори още по-добре от предишния път. Сега не беше толкова изнурен. Раменете му вече не бяха прегърбени, а изправени. Имаше и хубава прическа. Сега изглеждаше по-добре, отколкото в младежките си дни, когато беше твърде слаб. За това помагаше и леко прошарената му черна коса. И годините — и затворът — не бяха помрачили искрящите му очи и младежкия му вид. В него винаги щеше да живее ентусиазираното момче. Навремето Амелия мислеше, че за Ник планирането и извършването на кражбата не е било толкова важно, колкото това напук на всичко да опита нещо дръзко, без да мисли за последиците. — Ето, заповядай. — Тя отвори куфарчето и му даде три дебели папки, които съдържаха общо осемстотин страници. Документацията по неговия случай и свързаните с него разследвания. Беше прегледала досието преди години — не че искаше, но не устоя. Научи, че тогава в града са действали няколко банди за кражби. Арестът на Ник беше един от седем в период от три месеца. И някои други извършители бяха ченгета. Ако Ник беше единственият крадец — и особено ако беше обжалвал присъдата — досието щеше да бъде много по-тънко. Ник бързо прелисти едната папка, усмихна се и докосна ръката ѝ.

Не пръстите ѝ. Това би било неуместно. Малко над китката. Но макар и през пластовете вълна и памук, Амелия почувства електричеството, което помнеше отпреди години. Искаше ѝ се да не го беше почувствала.

Той явно усети, че тя се скова, видя я, че отмести очи, и дръпна ръката си от ръкава ѝ.

— Трябва да внимаваш, Ник — каза Сакс. — Не трябва да общуваш с никого, който има криминално досие. Надзорникът ти го е казал.

— Ако някой може да ми помогне и има риск, или дори ако само изглежда, че е замесен в нещо, ще използвам посредник, приятел, за да се свърже с него, обещавам.

— Непременно го направи.

Амелия стана.

— Сигурна ли си, че нямаш време за бърза вечеря?

— Трябва да се прибера вкъщи при майка си.

— Как е тя?

— Достатъчно добре за операцията.

— Не знам как да ти се отблагодаря, Амелия.

— Докажи, че си невинен. Ето как.

24.

Ник Карели знаеше, че полицейската работа се състои предимно от писане на доклади.

Искаш да извършваш арести, но в същото време ги мразиш заради всичките формуляри, докладни записки и три, четири или пет копия, които трябва да правиш на всичко.

Добрата новина сега обаче беше, че ченгетата от Отдела за вътрешни разследвания, които бяха работили по неговия случай, и другите полицаи бяха свършили добре работата си, и той имаше купища документи, които да прочете. Вероятно бяха толкова много, защото си мислеха, че са заловили корумпирано ченге, а корумпираните ченгета са най-добрите извършители. Заковеш ли момче със синя униформа, светът е твой. Медии, повишение, обществени похвали.

Ник беше в апартамента си. Седеше пред маса, която смяташе да подпре с прегъната хартия, откакто се беше върнал, и преглеждаше материалите, които му беше дала Амелия, търсейки ключ за спасението си.

Пиеше кафе, черно и хладко. Не горещо, нито студено. Леко затоплено. Не знаеше защо, но винаги го пиеше така. Спомняше си, че когато беше с Амелия, тя правеше кафе по старомодния начин — през коничен филтър. Сред любимите му спомени беше едно мразовито утро, когато пиеха кафе, облекли грозни раирани бежови пижами. Ноктите на краката ѝ бяха сини от лак, а неговите — от студ.

Ник беше изпил няколко големи чаши кафе, откакто започна да преглежда папките. От колко време четеше? Не искаше да гадае.

Изведнъж долови мирис, който го върна години назад. Наклони глава настрана и го вдъхна. Да, определено. Източникът? Ник повдигна едната папка. Там, където Ами… не, Амелия, несъмнено я беше държала. Тя не си падаше по парфюмите, но използваше едни и същи лосиони и шампоани, които имаха отличително ухание. Ник усети мириса на крема ѝ за ръце. „Герлен“. Изуми се, че си спомня името.

Той прогони още няколко спомена, макар и трудно, и се върна към докладите от разследването. Страница след страница.

Измина час. После още един. Ник се схвана от седене и реши да излезе да потича, въпреки че беше късно. Още пет минути.

Но откри онова, което отчаяно искаше, само след две.

Господи! Мили боже!

Ник четеше доклад, съставен като част от по-голямо разследване за участието на полицаи в кражбите. Беше написан година след влизането му в затвора. Имаше фотокопие на записките на детектива, чийто почерк беше труден за разчитане и който, изглежда, беше използвал молив.

Ключът и още как, помисли си Ник Карели. Поне за моята мисия. „Фланиган“ беше едно от тайните места за операции на организираната престъпност. Загадъчният Дж., който току-що беше пристигнал в БК — Бруклин — с връзки и със съпруга Нанси, сигурно знаеше кой кой е в кражбите навремето. И ако не можеше лично да помогне на Ник, той вероятно познаваше някого, който може. Ник прелисти останалите страници, надявайки се да намери напечатан вариант на записките, който да прочете по-лесно, но нямаше много повече. Нямаше и допълнителна информация за откриването на Дж. и съпругата му Нанси.

И после видя защо.

Докладна записка известяваше края на операция „Възвръщане“. Комисарят хвалеше полицаите, че значително са намалили кражбите и участието на корумпирани ченгета в тях. Много крадци и съучастниците им от полицията бяха зад решетките, а други, срещу които не бяха повдигнати обвинения, бяха лишени от бизнеса си. Отговорът се изясни в няколко други докладни записки, в които се съобщаваше за създаването на няколко отряда със специални задачи за борба с тероризма и разпространението на наркотици. Вярно, ресурсите на Нюйоркската полиция бяха ограничени, пък и откраднатите телевизори се нареждаха доста ниско в списъка „Трябва да спрем това“ в сравнение с подражателите на „Ал Кайда“ в Уестчестър, които взимаха на прицел синагоги и Таймс Скуеър.

Е, добра новина за Ник. Това означаваше много по-голяма вероятност Дж. и Нанси да са все още на свобода и да могат да му помогнат.

Първата му реакция беше да вдигне телефона, за да се обади на Амелия и да ѝ каже, че онова, което е направила — доверието ѝ в него — е дало резултат. След това обаче реши да не ѝ звъни. Беше я търсил по-рано, за да ѝ благодари, но тя не вдигна. Ник имаше чувството, че няма да отговори и сега. Но той и без това искаше да ѝ каже нещо по-важно и трябваше да намери Дж. и да го убеди да му помогне. Ник не се ползваше с доверие на улицата. Той беше бивше ченге и бивш затворник. Това означаваше, че много хора от двете страни на блатото нямаше да са склонни да му помогнат.

Освен това разговорът с Амелия отново щеше да отприщи онези чувства, а Ник предполагаше, че идеята не е добра.

Или пък беше добра?

Той си я представи отново, дългата ѝ червена коса, лицето ѝ, сочните устни. Тя изобщо не изглеждаше остаряла, докато Ник беше в затвора. Той си спомни как Амелия се събуждаше до него и двамата слушаха говорителя по радиочасовника: „Това е «Тен-Тен Уинс»8… Дайте ни двайсет и две минути и ние ще ви дадем света“.

После ще мислиш за нея, троснато си каза той. Стегни се! Имаш работа.

25.

Това беше първият им значим спор.

За нещо дребно. Основният аспект на работата на криминалиста обаче е, че именно нещо дребно може да позволи на извършителя да убие отново или да спре завинаги.

— Базата данни е твоя — каза Джулиет Арчър на Райм. — Ти си я съставил. — Това беше донякъде отстъпка, но после тя добави: — Разбира се, било е отдавна.

Те бяха в дневната. От другите присъстваше само Мел Купър. Пуласки беше в дома си, а Сакс при майка си.

Купър държеше маркер и търпеливо поглеждаше ту Райм, ту Арчър, очаквайки да стигнат до някакво заключение.

— Геологичните промени стават много бавно, в продължение на милиони години — отвърна Линкълн. Коварна и язвителна атака срещу мнението ѝ.

Спорният въпрос беше елементарен, свързан с хумуса — разложена пръст, която Сакс беше намерила на предишното местопрестъпление. Райм смяташе, че разлагането на хумуса говори, че източникът му е Куинс. Там ползваха големи количества изкуствен тор и хербициди, защото това е място, където обширната морава е важна колкото крайградски клуб, курорт, внушителна градска къща или игрище за голф.

Арчър беше на мнение, че Куинс е твърде ограничена територия, въпреки че солидната база данни на Райм, която той наистина беше задал преди години за Нюйоркската полиция, предполагаше, че следата, която беше намерила Сакс, е от източната част на квартала, там, където граничи с Насау Каунти.

Тя обясни защо мисли така:

— Добре, признавам, че пръстта може да произхожда от Куинс, но колко фирми за градинарство и пейзажно оформление има там? Тонове.

— Тонове? — Тонът на Райм беше подигравателен заради неправилно употребената дума.

— Много — поправи се Арчър. — Може да е пренесена в някой курорт в Уестчестър, където е поела хербицидите и изкуствения тор. Или във филтър за мръсотия на игрище за голф на Статън Айлънд или нещо друго…

— Не мисля, че в игрищата за голф има филтри за мръсотия.

— Каквото и да имат, игрищата поръчват градинарски припаси и пръст от Куинс и им ги докарват в Ню Джърси, Кънектикът и Бронкс. Пръстта може да е полепнала по заподозрения в Берген Каунти, където той живее или работи, и да е оставила следа на местопрестъплението. Може той да е дърводелец в някой баровски извънградски клуб там.

— Възможно е, но ние се надяваме на определен резултат — обясни Линкълн. — По-вероятно е хумусът да е полепнал по него в Куинс.

Арчър не отстъпваше.

— Когато извършваме медицински разследвания в епидемиологията и проследяваме източника на инфекциозни заболявания, най-лошото е да направим прибързано заключение. Запознат ли си с изследването на късогледството?

Какво общо има късогледството, зачуди се Райм.

— Пропуснал съм го. — Погледът му беше прикован в бутилката с малцово уиски, която беше недостъпна за него.

— Преди няколко години лекари забелязали, че децата, които спят на запалена лампа, са по-склонни да развият късогледство.

Започнали да създават програми, за да променят навиците им на спане, да сменят осветлението в стаята и да организират консултации, ако децата се страхуват да спят на тъмно. Много пари бяха похарчени в кампании за намаляване на случаите на късогледство.

— И?

— Изследователите се фиксирали върху причина от самото начало. Запалените лампи водят до късогледство.

Въпреки нетърпеливостта си Райм беше заинтригуван.

— Но причината не е там.

— Не. Късогледството е наследствено. Поради своите проблеми със зрението родителите със силно късогледство оставят лампите запалени в стаите на децата си по-често от родителите с нормално зрение. Запалените лампи не причиняват късогледство, те са последица от късогледството. И тази грешка в преценката за причината върна научноизследователската работа години назад. Искам да кажа, че в нашия случай, ако сме убедени, че заподозреният има връзка с Куинс, ще престанем да търсим други вероятности. Набиеш ли си веднъж нещо в главата, знаеш ли колко трудно е да го избиеш?

— Като „Канон в ре мажор“ на Пахелбел. Много мразя тази музика.

— Аз пък я намирам за прекрасна.

— Знаем, че той има връзка с Куинс — рязко каза Райм. — Бургерите от „Уайт Касъл“ и фирмата за таксита, която е използвал там. Вероятно и някои магазини, в които ходи.

— Това е Западен Куинс. До река Ийст. Пръстта и изкуственият тор са от километри разстояние. Виж, не казвам да игнорираш Куинс, но не му придавай толкова голямо значение — настоя Арчър. — Търси други места в Ню Йорк, където са доставени градинарски припаси от Куинс. Това е всичко. Той може да е пренесъл следата в Бронкс или Нюарк, Ню Джърси.

— Или Монтана — разсъждаваше Райм на глас с хладния, ироничен тон, който много обичаше. — Хайде да съберем десетина полицаи и да ги накараме да претърсят Хелена за човек, който е посетил фирма за градинско оформление в източен Куинс, за да си купи градинско джудже.

Търпението на Мел Купър най-после се изчерпи. Той размаха маркера и попита:

— Какво искате да напиша на дъската?

— Напиши, че хумусът е от Куинс, но че извършителят може да го пренесъл от Монтана. Не, да започнем по азбучен ред. Алабама, Аляска, Аризона, Арканзас…

— Линкълн, става късно — прекъсна го Купър.

— Ще преживееш ли Куинс с въпросителен знак? — обърна се Райм към Арчър.

— Два въпросителни знака — отговори тя.

Смешно. Никога ли не отстъпваше тази жена?

— Добре. Два проклети въпросителни знака.

Купър записа.

— И не забравяй „добре под държана морава“ — добави Линкълн и погледна Джулиет, която, изглежда, нямаше възражения.

Истината беше, че това му доставяше удоволствие. Спорът беше сърцето и душата на работата по местопрестъплението. Той и Сакс непрекъснато спореха.

На прага се появи Том.

— Линкълн…

— О, познавам този тон. По-добре да свикнеш с него, Джулиет. Болногледачът с железния юмрук. Измий си зъбките и заспивай.

— Днес стоя буден прекадено много часове — каза Том. — И напоследък кръвното ти налягане е високо.

— Високо е, защото ти ме тормозиш да ми го мериш.

— Каквато и да е причината — каза болногледачът с вбесяващо бодряшки глас, — не можем да си позволим да е високо, нали?

Той беше прав. Физическото състояние на страдащия от квадриплегия води до няколко заболявалия, които може да застрашат живота му. Сепсис от рани по тялото вследствие на дълго залежаване, проблеми с дишането, кръвни съсиреци и асото пика — автономна дисрефлексия. Ако не бъде облекчено дори най-малкото дразнение — например пълен пикочен мехур, може да се случат различни промени, докато организмът се мъчи да се саморегулира. Сърцебиенето се забавя, за да компенсира, и кръвното налягане се повишава. Това може да доведе до инсулт и смърт.

— Е, добре — отстъпи Райм. Щеше да се съпротивлява още, но му хрумна, че трябва да бъде образцов пример за подражание за стажантката. Тя също можеше да е в риск от дисрефлексия и трябваше да приеме сериозно заплахата.

— Брат ми и без това ще дойде всеки момент. Ще се видим утре — каза Арчър и насочи инвалидната си количка към коридора.

— Да, да, да — измърмори Райм. Втренчи се в таблиците с уликите и си помисли: „Какво ни говорят уликите? Какъв ще бъде следващият ти ход, Неизвестен заподозрян 40? И къде си окачваш шапката?“.

В Монтана, Алабама, Уестчестър… Бронкс?

Или в Куинс?

— Един човек влиза в бар и казва: „По дяволите, боли“.

Ник Карели говореше на гърба на мъжа, зад когото се беше промъкнал в един бар.

Фреди Каръдърс не се обърна. Погледът му беше прикован в телевизора над лавиците с алкохол. Това се случваше в донякъде стилната бруклинска кръчма „Парк Слоуп“.

— По дяволите. Познавам този тас. Не. Няма начин. Ник?

— Здрасти.

Фреди се обърна, огледа Ник от главата до петите и го прегърна.

Каръдърс приличаше на крастава жаба.

Макар и дружелюбна, весела. На лицето му разцъфна усмивка.

— Боже, боже, боже. Чух, че си излязъл. — Фреди отстъпи назад и го огледа от една ръка разстояние. — Мамка му.

Фреди и Ник се познаваха отдавна. Бяха съученици в държавното училище (в Санди Хук нямаше частни училища, поне за тях). Ник беше хубавецът, атлетът. Фреди, висок само метър петдесет и пет, не можеше да замахне с бейзболната бухалка или да хване пас, още по-малко да отбележи точка. Притежаваше обаче други умения. Нуждаеш ли се от домашно, той ще ти го напише. Безплатно. Искаш ли да знаеш дали Майра Хандълман има кавалер за бала, Фреди ще ти каже кой е и ще ти даде добър съвет как да я убедиш да го разкара и да се съгласи да отиде с теб. Трябва ли ти помощ за някой тест, Фреди знае какви въпроси ще дадат (учениците говореха, че той влиза в кабинетите на учителите късно през нощта — облечен като нинджа, както твърдяха някои, — но Ник подозираше, че Фреди просто разсъждава като учителите).

Ник си беше създал слава благодарение на внушителните си постижения в бейзбола и разбира се, на хубавата си външност.

Фреди беше изградил доверие в себе си по различен начин, разработвайки системата така, както Амелия би настроила карбуратор. Носеше се слух, че е чукал повече момичета от всеки друг в гимназията. Ник се съмняваше в това, но още си спомняше, че Фреди беше на бала с Линда Ролинс, трийсетина сантиметра по-висока от него и красива като фотомодел. А самият той си остана вкъщи с телевизора и „Мете“.

— Е, с какво се занимаваш, пич? — попита Ник и седна. Направи знак на бармана и си поръча безалкохолна напитка с джинджифил.

Фреди пиеше светла бира.

— Консултант съм — засмя се той. — Харесва ли ти наименованието на длъжността? Ха! Наистина звучи като наемен убиец. И „Аквариум с акули“9 ми харесва.

Ник поклати глава. Нямаше представа за какво говори Фреди. В затвора не проникваха много явления от популярната култура.

— Телевизионен сериал за начинаещи в бизнеса. Свързвам предприемачи с инвеститори. Дребен бизнес. Научих арменски и…

— Какво?

— Арменски. Език.

— Знам, но защо?

— Тук има много арменци.

— Къде?

— В Ню Йорк. Свързвам арменски бизнесмени с хора с пари. И не само арменци, но и други. Има и много китайци.

— Говориш за…

— Именно.

— Богат си. — Двамата плеснаха длани.

Фреди направи гримаса.

— Мандаринският език е шибан. Значи си излежал присъдата си. Свободен си. Това е хубаво. Хей, чух, че брат ти е починал. Съжалявам.

Ник се огледа наоколо и въздъхна. И после с тих глас разказа на Фреди за брат си и за своята невинност.

Приятелят му присви очи.

— Мамка му, пич… Истинска трагедия.

— Дони не знаеше в какво се забърква. Помниш го какво дете беше.

— Да, винаги сме мислили, че той има проблеми, но на никого не му пукаше. Смятахме, че момчето не е наред. С цялото ми уважение.

— Не се тревожи — каза Ник и отпи от безалкохолната напитка, която си беше поръчал.

— Делгадо. Не се учудвам. Боклук. Пълна отрепка. Заслужава си го.

— Ти се държеше добре с Дони.

— Нямаше начин той да лежи в затвора. — Фреди въртеше бирената бутилка между пръстите си и обели влажния етикет. — Постъпил си правилно. Господи, не знам дали аз щях да мога да го направя. — Ухили се. — Разбира се, моят брат е задник. Бих го оставил да се пържи на огъня.

Ник се засмя.

— Сега обаче си върнах живота. Загубих няколко години. Ще се залавям за работа.

— Намери си мадама, Ник. Мъжът се нуждае от жена в живота си.

— О, работя по въпроса.

— Браво на теб. И все още можеш да имаш деца.

— Ти имаш близнаци, нали?

— И още две. Близнаците са момчета. Другите са момичета на четири и на пет години. Жената вика: „Стига толкова“. Но за какво ни е създал Бог? Значи се нуждаеш от пари. Мога да ти дам малко. Не много. Десет-дванайсет бона.

— Не, не, в това отношение съм добре. Получих наследство.

— Мамка му, сериозно?

— Нуждая се от услуга, Фреди.

— Каква?

— Един човек може да знае, че Дони е извършил кражбата. Може би е бил търговец на крадени вещи или само е приел част от стоката, за да я скрие. Може пък да е финансирал удара. Надявам се той да знае, че аз не съм участвал. Трябва да го намеря.

— Кой е той?

— Там е проблемът. Не знам много за него. Мога да поразпитам в квартала, но знаеш, че…

— Да, никой ти няма доверие. Мислят, че си бил доносник или нещо такова.

— Така е, но преди всичко, ако този човек е бил замесен, не трябва да ме виждат да говоря с него.

— Мамка му. Вярно. Наскоро си излязъл от затвора.

— Именно.

— Искаш да поразпитам тук-там?

Ник вдигна ръце.

— Можеш да откажеш.

— Ник, трябва да ти кажа, че много хора в квартала не вярваха, че ти си направил такова нещо. Мислеха, че те е натопило някое друго ченге, защото не си се съгласил да участваш. Всички те харесваха, Ник. Ти беше златно момче.

Ник потупа Фреди по рамото и очите му се насълзиха.

— Това означава много за мен, пич.

— Каква работа си търсиш?

— Реших да купя ресторант.

— Да. Трудна работа. Но трябва да се изкарват пари. Аз правя сделки за един арменски ресторант. Ял ли си арменска храна?

— Не. Никога.

— Ще ти хареса. Близкоизточна. Повече се занимавам с магазини за обувки и дрехи и за предплатени телефонни карти, но и с няколко ресторанта.

— Адвокатът ми търси заведение.

— А онзи човек? — Фреди енергично пресуши бирата си и поръча друга.

— За когото споменах ли? Той ходи във „Фланиган“. Или е ходил.

— О, тогава по всяка вероятност е замесен.

— Малкото му име започва с Дж. и има съпруга на име Нанси.

— Това ли е всичко, което знаеш?

— Боя се, че да.

— Е, поне е някакво начало. Ще направя каквото мога, пич.

— Ще ти се отплатя по един или друг начин.

— Не се тревожи за това. — Фреди се засмя. — Дните в гимназията бяха страхотни. Ходехме на стадиона „Шей“ или в Бронкс. Спомняш ли си онова чувство в началото на сезона? Ти…

— О, боже. Знам какво ще кажеш. Качваш се по стълбите на стадиона преди мача, минаваш през тунела, отиваш при скамейките и целият терен е пред теб, сякаш свети Петър е отворил райските порти.

— Как миришеше всичко! Влажен бетон, пуканки, бира, тревата.

— Мисля, че миришеше и на изкуствен тор.

— Не ми е минавало през ума. Да, вероятно изкуствен тор. Знаеш ли, Ник, може би няма да е трудно да намерим този тип Дж. и неговата дама… Как ѝ беше името?

— Нанси.

— Нанси. Откакто ти влезе в затвора, появи се нещо на име събиране на данни.

— Какво е това?

— Да речем, че можеш да направиш всички проучвания, които ти трябват, като си седиш на задника.

— Използвам Гугъл.

— Това е мястото, откъдето да започнеш, но има и повече. Има услуги. Пуснеш им няколко банкноти и те могат да открият всичко. Не се занасям. С малко късмет ще научиш името му, адреса, къде е ходил на училище, какво куче има, колко големи са циците на Нанси и колко дълга е оная му работа.

— Сериозно?

Фреди се намръщи.

— Е, може би не циците и оная му работа, но не е невъзможно. Светът се промени, приятелю мой. Светът се промени.