Стоманена целувка

61.

На вратата се позвъни и Райм погледна монитора. Лон Селито и неговият бастун.

Том излезе в коридора и отвори на детектива. Той забеляза, че Селито се насочи право към Линкълн, без да се отклонява към подноса с курабии, които Том беше направил. Във въздуха още се разнасяше ухание на горещо масло и канела. Погледът му към сладкишите обаче разкри съжаление. Може би Лон Селито беше качил един-два килограма през последните няколко дни и отново беше на диета.

— Хей. — Той кимна на Том и после сковано се приближи до инвалидната количка на Райм. Токовете на обувките му потракваха, но протритият гумен връх на бастуна му не издаваше звук. — Линк. Амелия.

Сакс кимна. Беше дошла да остави уликите от ранния етап на разследването на Неизвестния заподозрян 40, които се съхраняваха в Главната лаборатория по криминалистика в Куинс. Тя беше убедена, че нещо от тях може да се изгуби, както се случи със салфетките от „Уайт Касъл“, и лично бе събрала уликите рано тази сутрин и ги беше донесла в дома на Райм.

Амелия нямаше да остане дълго тук. След няколко часа щеше да закара Роуз в болницата, за да я оперират.

— Нищо ли? — обърна се Том към детектива. — Кафе?

— Не. — Селито гледаше нагоре, отбягвайки очите им.

Райм се вгледа изпитателно в лицето му. Нещо не беше наред.

— Ескалаторът. Трябва да го зарежеш, Линк.

Добро начало на разговора.

Умело отклоняваш темата, помисли си Райм. Беше нетърпелив. Трябваше да организира уликите. Имаше и среща с прокурора, водещ делата срещу Грифит и Морган, пък и Мел Купър щеше да дойде скоро.

— Какво има, Лон?

— Добре, ще ти кажа.

Райм го погледна, но Селито беше вперил очи в Сакс.

Тя приключи с подреждането на уликите, изхлузи латексовите ръкавици и духна на пръстите си. Райм от години не беше изпитвал облекчението, което носеше елементарно действие като това, след като часове наред ръцете ти са били стегнати в ръкавиците, но ясно помнеше усещането.

— Казвай, Лон. — Амелия искаше да чуе новината веднага — поне лошата. Добрата, изглежда, не я интересуваше особено много.

— Отстраниха те.

— Какво?

— За какво става дума? — троснато попита Райм.

— Проблем в Главното управление на полицията.

Сакс затвори очи.

— Защото от мен изтече информацията за интелигентните контролери, нали? Не казах на шефовете. Но се налагаше да го направя, Лон.

— Това са глупости — отсече Линкълн. — Тя вероятно е спасила живота на много хора. Компаниите изключваха сървърите си и Грифит не успя да ги хакне.

На бледото, меко лице на Селито се изписа озадаченост.

— За какво говорите?

Сакс обясни за тайната си среща с репортера, който публикува статията, че някои компании се колебаят по финансови причини да изключат облачните си сървъри, за да ги осъвременят с нови актуализации на сигурност на „Микросистеми“.

Селито я погледна намусено.

— Все едно. Но аз имам предвид Мадино, Амелия. Съжалявам.

И тогава Райм си спомни за капитана от Осемдесет и четвърти участък, който беше свикал Комисията по балистика, след като Сакс беше стреляла в мотора на ескалатора, за да спаси живота на Грег Фромър.

— Оказва се, че няколко репортери са проявили интерес към случая.

— Той ми каза, че са се разкарали.

— Но не са отишли много далеч. Сега въпросът е голям. Полицията стреля.

— Да, бе, по невъоръжени хлапета — язвително подхвърли Райм. — Не по индустриална машина.

Селито вдигна длани.

— Моля те, Линк. Аз съм само вестоносец.

Райм си спомни разговора си със Сакс преди няколко дни.

Стига да няма репортери, опитващи да направят кариера с истории за ченгета, които стрелят в молове, всичко ще бъде наред.

Не мисля, че това е широко разпространена журналистическа подспециалност.

Тогава изглеждаше смешно.

— Продължавай — каза Сакс.

— Репортерите настоявали Мадино да им каже какво се е случило и кой е стрелял. Заплашили, че ще действат през главата му и ще зададат въпросите на някого по-нагоре в йерархията.

Амелия се подсмихна.

— И той се е уплашил, че ако не ме хвърли на вълците, това ще застраши луксозния му нов кабинет в Главното управление на полицията.

— Накратко казано, да.

— Основният акцент? — измърмори тя.

— Отстраняват те за три месеца без заплата. Съжалявам, Амелия. Трябва да взема оръжието и значката ти. Също като в проклетите филми. — Селито изглеждаше искрено възмутен.

Сакс въздъхна и му ги даде.

— Ще оспорим решението. Ще говоря с адвоката на полицейския профсъюз.

— Можеш. Разбира се. — Тонът на Селито беше като плаващи пясъци.

Амелия го погледна изпитателно.

— Но?

— Съветът ми е да приемеш пляскането по ръката и да продължиш по-нататък. Мадино може да се заяде с теб.

— Аз ще се заям с него.

За момент настъпи мълчане. И после Сакс, изглежда, проумя политиката на Нюйоркската полиция — всъщност политиката на всяка правителствена институция — и на лицето ѝ се изписа примирение.

— След няколко месеца всички ще забравят за това — продължи Селито. — Ще се върнеш към ежедневната си работа. Ако се бориш, нещата ще се проточат. Те не искат това. Може да те изолират за дълго време. Знаеш как работи системата, Амелия.

— Това са глупости, Лон — презрително заяви Райм.

— Аз го знам, ти го знаеш и те го знаят. Разликата е, че на тях не им пука.

— Но ние трябва да приключим случая „Грифит/Морган“.

— Решението влиза в сила веднага.

Сакс съблече лабораторната си престилка и я замени с тъмносивото си сако, скроено да приляга на фигурата ѝ и пистолета ѝ „Глок 17“. Райм смяташе, че ушиването му е било сложно.

— Предполагам, че моментът не е от най-лошите — с безразличен гласа каза тя. — Ще имам възможност да се грижа по-добре за майка си през следващите две седмици. Може би е благословия.

Но разбира се, не беше. И Райм видя, че Сакс изобщо не мисли така. Предстояха ѝ три месеца на бездействие и нервно напрежение и тя беше адски вбесена. Линкълн беше сигурен в това, защото и той би се чувствал така при тези обстоятелства. Кучетата, конете и хората са създадени да работят. Без работа ние сме принизени, понякога необратимо.

— Трябва да я закарам в болницата — каза Амелия и излезе от къщата.

Райм чу, че външната врата се затвори, и не след дълго забръмча големият мотор на ториното ѝ. Не се изненада, че Сакс не форсира двигателя. Амелия Сакс отприщваше конските сили на автомобила от радост, никога от гняв.

62.

Отначало Линкълн Райм не позна мъжа, който влезе в дневната му и погледна ядосано Том. Защо не го беше предупредил, че е дошъл непознат?

След няколко секунди обаче осъзна, че това е Евърс Уитмор, превзетият, словоохотлив адвокат с изискан почерк и още по-изискани маниери.

Причината, че не го позна веднага, беше, че Уитмор се беше издокарал неузнаваемо — сив вълнен панталон, синя карирана риза без вратовръзка и дебела вълнена зелена жилетка (и трите ѝ копчета бяха закопчани в най-добрия стил на баща от ситуационна комедия от петдесетте години, който търпеливо понася палавите, но безобидни лудории на децата си). На главата си имаше шапка за голф „Тайтлист“ в яркозелено и жълто.

— Господин Райм.

— Господин Уитмор. — Линкълн се беше отказал да се обръща към него на малко име.

Адвокатът видя, че Райм оглежда дрехите му.

— След един час ще бъда треньор във футболен мач. На синовете ми.

— О, вие имате семейство. Не знаех.

— Предпочитам да не нося венчалната си халка през повечето време, защото издава факт за мен на опониращия адвокат. Самият аз не бих използвал тактически лична информация за друг адвокат, но някои не мислят така. Сигурен съм, че това не ви изненадва.

— Казахте синове?

— Имам и дъщери. Три момчета и три момичета.

Еха!

— Момчетата са трима близнаци и всичките са в един футболен отбор. Това обърква противниците. — Уитмор се усмихна.

Райм се замисли дали това е първата му усмивка, откакто го познава. Във всеки случай беше лека и кратка.

Адвокатът се огледа наоколо.

— Къде е детектив Сакс?

— В болницата. Ще оперират майка ѝ. Ще ѝ поставят байпас.

— О, боже! Обади ли се?

Райм поклати глава.

— Още не, но тя е борбена. Ако това е показателно за добра прогноза.

Педантичният адвокат, който възприемаше дословно нещата, изглежда, не разбра.

— Когато говорите с детектив Сакс, предайте ѝ моите най-добри пожелания. И на майка ѝ.

— Ще го сторя.

— Разбрах, че сте имали сблъсък със заподозрения.

— Да. Аз не бях ранен. Джулиет Арчър пострада, но не е сериозно.

Без да разкопчава дебелата си вълнена жилетка, Уитмор седна благоприлично на стола и сложи на коленете си куфарчето, което носеше. Щракна два пъти ключалките и вдигна капака.

— Опасявам се, че имам лоши новини. Съжалявам, но поръчах на моя следовател да прегледа щателно финансите на Алиша Морган и Върнън Грифит. Тя има спестовна сметка на стойност около четиридесет хиляди долара, а той има сто петдесет и седем хиляди, плюс пенсионна осигуровка, но е защитена срещу кредитори.

— Общо около двеста хиляди.

— Ще заведа иск, но ако има и други ищци, а ви уверявам, че ще има, сумата ще трябва да бъде разпределена между всички оцелели пострадали, роднини и членове на семействата. Съпругата на Ейб Бенкоф. Роднините на Тод Уилямс. Претенции ще има дори дърводелецът, който беше ранен в бродуейския театър.

— И хората, съсипани завинаги, защото не могат да се качат на ескалатор — добави Райм, имайки предвид многобройните клиенти, за които беше споменала Джулиет Арчър в началото и за които Уитмор бе прогнозирал, че ще се наредят на опашка с шапки в ръка.

— И моят хонорар — продължи адвокатът. — Госпожа Фромър ще вземе най-много двайсет хиляди.

Чекът, който щеше да бъде изпратен в Скънектади.

Уитмор започна внимателно да подрежда документи на близката ратанова масичка за кафе. Вероятно това бе анализът на финансовото положение на двамата извършители, изготвен от следователя му. Райм не знаеше защо му го е донесъл. Предполагаше, че частният детектив на адвоката си е свършил работата и че резултатите са точни. Не бяха необходими доказателства.

— И така — каза Уитмор, подреждайки документите още по-прецизно. — Ще трябва да прибегнем до план А.

— План А?

Доколкото знаеше Райм, екипът не беше подредил в азбучна последователност плановете си за действие, но след фалита на „Мидуест Кънвейънс“ и липсата на вина на „Микросистеми“ бе предположил, че единственият начин е да вземат на прицел личните авоари на затворниците — стратегия, която сега се оказваше безсмислена.

Линкълн отбеляза това. Уитмор го погледна озадачено.

— Не, господин Райм. Това беше план Б. Първият ни подход — отговорност за продукта от страна на производителя — винаги е бил осъществим. Ето, вижте. — Адвокатът бутна към Райм един документ и Линкълн се приближи до масата, за да го прочете. Видя, че всъщност това не е финансов анализ.

Райм непохватно прелисти с дясната си ръка дългия иск. Имаше втора партида сходни документи от името на сина ѝ за неправомерно причинена смърт и трети комплект от името на самия Грег Фромър за болката и страданията през последните петнайсет минути от живота му. И купища съпътстващи документи.

Искът беше за петдесет милиона долара.

Райм вдигна глава.

— Но… аз мислех, че не може да има дело срещу производителя на контролера. Мислех, че „Дейта Уайз“ не е дефектен.

— Защо мислите така?

Райм повдигна рамене.

— Върнън Грифит каза…

— Външна намеса?

— Да.

— Но предвидима външна намеса, срещу която е трябвало да се предпазят. Небрежността се определя чрез умножаването на вероятността от нараняване по тежестта на това нараняване и сравняването на това с колко би струвало да се предотврати. Позовавам се на делото „Съединените щати срещу компанията «Каръл»“. Обжалване на втора инстанция. Прилагайки това правило, ще отстоявам позицията, че първо, вероятността да се хакне интелигентен продукт е изключително голяма, като се има предвид броят, находчивостта и мотивацията на днешните хакери. Второ, сериозността на нараняването може да е изключително голяма. Господин Фромър и Ейб Бенкоф са мъртви. Res ipsa loquitur18. И трето, тежестта на адекватните предпазни мерки е минимална. „Микросистеми“ лесно можеха да осигурят автоматично актуализиране на сигурността, както сами признаха, и го правят сега. Те трябваше да предвидят, че някой хакер може да причини сериозно нараняване и за тях е щяло да бъде лесно да отстранят проблема. Ето защо „Микросистеми“ са проявили небрежност и са отговорни за смъртните случаи. Освен това ще твърдя, че контролерите са дефектни според Закона за строгата отговорност за продукта. Вашият сътрудник каза, и имам експерти, които допълнително проучват този въпрос, че софтуерът в продуктите с вграден контролер е стар.

Това беше вярно. Родни Шарнек им беше обяснил, че за фирмите, производители на интелигентни контролери, е по-евтино и по-лесно да използват лесен за хакване стар софтуер, лишен от някои функции, отколкото да напишат нов код, за да спестят пари и по-скоро да изкарат продуктите на пазара.

Хладилници със спам…

— И така, небрежност и строга отговорност за продукта. Вероятно ще добавя и нарушаване на спецификациите в гаранцията на продукта. Няма нищо лошо в тази стратегия, когато съдиш богат ответник.

— Разбира се, ще се опитате да постигнете извънсъдебно споразумение.

— Да. Те знаят, че ще представя като доказателства всички други инциденти — готварската печка на господин Бенкоф, микровълновата фурна в театъра, автомобилите, върху които беше поет контрол. За „Микросистеми“ ще бъде кошмар да се борят в съда, като се има предвид острата обществена реакция. И мога да накарам съдебните заседатели да им изпият кръвта за обезщетения. Като вампири.

Аха, оказваше се, че сериозният адвокат има чувство за хумор.

— Е, няма да получа петдесет милиона, но ще договоря приемлива сума. И това ме води към повода за посещението ми. Има някои въпроси, свързани с доказателствата, които вие трябва да решите, преди да изпратя иска на господин Фрост, адвоката на „Микросистеми“, и да започнем пазарлъка.

Последва мълчание.

— Опасявам се, че не мога да ви помогна в това отношение.

— Не? Мога ли да попитам защо?

— Помагам на прокурора да подготви криминалното обвинение. Ще има конфликт на интереси, ако продължа да работя за вас.

— Разбирам. Да. Съжалявам да го чуя. Не искам да изложа на риск гражданското дело.

— Не.

— Трябва обаче да отбележа, че е важно да представим нашия случай колкото е възможно по-убедително. Не може да има пропуски в аргументите, пред които ще изправим ответника. А доказателствата са жизненоважни за това. Нуждая се от експерт. Сещате ли се за някого, господин Райм?

— Здравей, Роуз.

Възрастната жена отвори очи.

— Линкълн. Дошъл си ми на свиждане. Радвам се да те видя.

Тя оправи косата си с ръката, към която не беше прикрепена интравенозната система, въпреки че прическата ѝ беше безупречна. Амелия я беше сресала, докато майка ѝ спеше, когато с Райм дойдоха преди малко в болничната стая.

— Къде е Ами?

— Говори с лекаря кога да те прибере вкъщи. И какво може да правиш и какво не.

— Утре трябва да започна да ходя. Кой би си помислил? Разрязват те, оправят сърцето ти… и си готов за маратон. Не е честно.

Роуз не беше толкова бледа, колкото очакваше Райм. Всъщност имаше по-здрав вид. Подобреното кръвообращение, предположи Райм и се замисли за Алиша Морган. Един малък невзрачен предмет, продукт в семейната кола, завинаги беше променил живота ѝ към по-лошо. И тук, в болницата, имаше малки невзрачни предмети, които току-що бяха добавили години към един живот, който иначе можеше да свърши внезапно всеки момент. По същия начин различни предмети поддържаха жив и функциониращ самия Райм.

Той се подсмихна на тази сложна мисъл. Беше дошъл да види бъдещата си тъща. Стаята на Роуз беше хубава, с изглед към парка на отсрещната страна на улицата. Той коментира гледката.

Роуз погледна през прозореца.

— Да, хубава е. Макар че не съм от хората, които си падат по стаи с хубави гледки. Онова, което става вътре в стаите, е далеч по-интересно, не мислиш ли?

Райм беше напълно съгласен с нея.

Не я попита как се чувства, харесва ли ѝ храната в болницата и всичките други банални неща, за които посетителите питат пациентите. Линкълн бе забелязал на нощното шкафче една от книгите на Стивън Хокинг. Беше я чел преди няколко години. Двамата с Роуз се впуснаха в оживен разговор за теорията за големия взрив.

В стаята влезе болногледач, красив мъж, мускулест, със силен карибски акцент.

— Госпожо Сакс. А, вие имате известен посетител.

Райм беше склонен да му отправи презрителна гримаса, но заради Роуз само кимна и се усмихна.

Човекът я прегледа и провери мястото на разреза и интравенозната система.

— Всичко изглежда добре, много добре.

— Господин Ерандо знае какво говори — отбеляза Роуз. — А сега, Линкълн, мисля да си почина.

— Разбира се. Утре ще дойдем пак.

Райм излезе от стаята и се отправи към стаята на сестрите, където Амелия приключваше телефонен разговор.

— Тя е добре. Иска да поспи — каза той.

— Ще надникна да я видя.

Сакс отиде в стаята на майка си и след минута се върна при Райм.

— Спи като бебе.

Те тръгнаха по коридора. Не че му пукаше, но Райм забеляза, че никой тук не погледна към него, за разлика от улиците на града. В болницата, разбира се, хората очакваха да видят човек в инвалидна количка. Нищо необикновено, нищо интересно за зяпане. Всъщност Линкълн беше мобилен и се движеше с лекота по коридора заедно с придружител, след като беше извадил по-голям късмет от мнозина в сумрачните, тихи стаи, покрай които минаха.

In regione caecorum rex est luscus.

В страната на слепите едноокият е цар.

Един до друг те прекосиха препълненото фоайе, излязоха навън в облачния пролетен следобед и се отправиха към микробуса, който беше паркиран на място за инвалиди.

— Е, реши ли какво ще правиш по време на тримесечното си отстраняване? — попита Райм.

— Освен да съм бясна ли?

— Освен това.

— Ще се грижа за майка си. Ще работя по ториното. Ще изстрелям много олово в хартиени мишени на стрелбището. Ще готвя.

— Ще готвиш?

Е, добре, не и това.

— Струва ми се, че имаш предвид нещо — каза Сакс, когато се приближиха до микробуса.

Райм се подсмихна. Лон Селито… Какво щяхме да правим без теб?

— Евърс Уитмор, адвокатът, дойде да говори с мен. Знаеш, че вече не работя за него по случая „Фромър“. Сега се занимавам с криминалната страна и би имало конфликт на интереси.

— Какво искаш да ми кажеш, Райм?

— Искам услуга, Сакс. Първоначалната ти реакция ще бъде да откажеш, но ме изслушай.

— Звучи познато.

Линкълн повдигна учудено вежди.

— Да ме изслушаш ли?

Амелия сложи ръка на рамото му и каза:

— Договорихме се.