Свидетел в смъртта

Двайсета глава

Решиха първо да посетят Трухарт, но по настояване на Пийбоди се отбиха в търговския център за подарък с пожелание за бързо оздравяване.

— Ще ни отнеме само пет минути, лейтенант — умолително каза тя.

— Нали участвахме в купуването на букета — промърмори Ив. Отново й се повдигна при мисълта за планините от стоки и мелодичните женски гласове от високоговорителите, които обявяват различни разпродажби и специални намаления. Предпочиташе да влезе в ръкопашен бой със сто и петдесет килограмов престъпник, отколкото да обикаля из универсален магазин.

— Букетът е от всички колеги — търпеливо обясни Пийбоди. — Подаръкът ще бъде само от нас двете.

Въпреки нежеланието си да пазарува, Ив спря пред остъклен шкаф, в който бяха изложени тъмнозелени хирургически престилки с емблемата на болницата. Срещу десет долара допълнително продавачката напръскваше престилката с червена течност, подобна на кръв.

— В какъв болен свят живеем — промълви тя.

— Няма да купуваме сувенири — отсече Пийбоди. — Когато човек е в болницата, му е необходимо забавление.

— Нищо не разбираш — промърмори Ив, но последва помощничката си в магазина за играчки, където ги посрещна оглушителни изстрели, викове и подсвирквания.

Според светещите рекламни надписи тук клиентът можеше да избира между десет хиляди артикула, предназначени за забавление и за обучение. Необходимо бе само да въведе в компютъра заявка за желаната играчка и говорещата карта или някой от работниците щяха да го насочат към щанда. От гигантския монитор с менюто пулсираше ярка жълтеникава светлина. Ив усети, че очите й се премрежват.

Всички демонстрационни кабинки бяха заети, а магазинът беше претъпкан с клиенти. Някои избираха играчки, други обикаляха като замаяни от изобилието.

— Тези хора не са ли на работа? — учуди се Ив.

— Улучихме времето, когато служителите в предприятията и канторите имат обедна почивка.

— Какъв късмет, а?

Пийбоди се насочи към отдела за „бойни“ игри.

— Най-добре да му подарим игра, симулираща ръкопашен бой. Така ще чувства, че контролира положението, макар че ръката му е гипсирана. Божичко! Погледнете! Получили са новата игра, наречена „Супер уличен боец“. Казаха ми, че била страхотна. — Погледна етикета, потръпна, като видя цената и забеляза името на производител — „Рурк Индъстрийз“. Няма ли да ни направят някакво намаление? Добре, де, нали ще си разделим сумата. — Тръгна към автоматичната каса, но се обърна към Ив: — Съпругът ви сигурно притежава складове, пълни с такива игри.

— Сигурно. — Ив извади кредитната си карта, пъхна я в процепа на скенера и притисна палеца си към пластината за идентифициране.

Благодаря за покупката, Ив Далас. Изчакайте проверката на кредитната карта.

— Ще ви дам моята половина от сумата на заплата, става ли? — попита Пийбоди.

— Добре, не се притеснявай. Защо се бави толкова?

Благодаря за изчакването, Ив Далас. Стойността на вашата покупка — компютърната игра „Супер уличен боец“ — възлиза на сто и шестнайсет долара и петдесет и осем цента. Според инструкция №1 от сметката ви няма да бъде удържана съответната сума. Пожелаваме ви приятен ден.

— Какви ги дрънкаш? Каква е тази инструкция №1.

Според инструкция №1 от „Рурк Индъстрийз“ получавате безплатно всички стоки, произведени от тази компания.

— Уха! Ще изпразним магазина! — Пийбоди алчно изгледа рафтовете, отрупани с мечтани игри. — Може ли да си избера някоя?

— Не се дръж като дете! — скастри я началничката, сетне се обърна към касовия автомат: — Държа да заплатя за стоката. Заобиколи идиотската инструкция №1 и изтегли пари от сметката ми.

Невъзможно ми с да се подчиня. Желаете ли да изберете друг артикул?

— Мамка му! — Тя подаде играта на Пийбоди. — Този път на Рурк няма да му се размине.

Помощничката й прекара играта през автоматичния контрольор и изтича да я настигне:

— Слушайте, лейтенант, след като вече сме тук, не може ли да си взема само една…

— Не!

— Но…

— Не! — Ив гневно изрита корпуса на ескалатора, но все пак реши да го използва, за да се качи в болницата.

— Повечето жени ще бъдат щастливи, ако съпрузите им връчат кредитна карта без лимит.

— Аз не съм като повечето жени.

Пийбоди забели очи:

— На мен ли го казвате?

Докато вървяха по дългия коридор, продължи да прави обидени физиономии, задето не й бяха разрешили да се възползва от жеста на Рурк. Настроението й се подобри едва когато видя радостта на Трухарт от подаръка.

— Страхотна игра. Знам, че току-що е пусната в продажба! — възкликна младежът. Ръката, която бе счупил при падането, беше гипсирана. Шията му също беше стегната в гипсова яка, беше включен на система, а през широкото деколте на болничната роба се виждаше страховитата синина на рамото му. Левият му крак беше повдигнат и Ив си спомни как кръвта от дълбоката рана бе обагрила ръцете й.

Около него тихо бръмчеше болничната апаратура.

Ив си помисли, че ако беше на неговото място, нямаше да е в толкова добро настроение. Освен това винаги се чувстваше неловко при посещение в болница и не знаеше какво да каже. Ето защо остави Пийбоди да води разговора.

— След като лазерният лъч ме улучи, всичко ми се губи. — Младежът погледна към Ив. — Командир Уитни ми каза, сме заловили заподозрения.

— Да. — Сега тя се чувстваше в свои води. — Ти го залови, ако не беше реагирал толкова бързо и не го беше повалил, сигурно щеше да се изплъзне.

— Командирът ми съобщи, че сте ме предложили за награда.

— Заслужил си я напълно.

— Можеше да се справя и по-добре. — Младежът се размърда, опитвайки да заеме по-удобна поза. — Щях да го заловя, ако онзи тъп бързак от железопътната полиция не се беше намесил.

— Браво, мой човек. Така те искам. Искам да те утеша, че тъпият бързак и още по-тъпата му началничка доста ще си изпатят.

— Нямаше да им се случи, ако ви бяха послушали. Положението беше овладяно от вас.

— Ако владеехме положението, нямаше да си тук. Не стига, че те простреляха с лазер, ами падна много лошо. Ако нервите ти са изопнати, потърси съвет от полицейския психолог.

— Нищо ми няма, лейтенант. Мечтая отново да облека униформата, да се върна на работа. Надявам се като приключите разследването да ми съобщите подробностите.

— Дадено.

— И още нещо… Извинете, знам, че бързате, но искам да кажа… знам, че онази вечер сте разговаряли с майка ми.

— Да, срещнахме се случайно. Тя е много симпатична.

— Нали? — Лицето му грейна. — Майка ми е неповторима. Баща ми ни изостави още когато бях малък, ето защо с нея сме свикнали да се грижим един за друг. Тя сподели с мен как сте изчакали да ме изнесат от операционната и сте се интересували от състоянието ми…

— Раниха те, докато беше под мое командване. — „Кръвта ти течеше по ръцете ми“ — добави тя мислено.

— Искам да ви благодаря, че сте били там. За мама това е било много важно.

— Недей да ми благодариш, а се постарай повече да не се изпречваш на пътя на лазерни лъчи.

Кенет Стайлс, който лежеше в стая на долния етаж, се размърда, погледна сестрата, проверяваща показанията на мониторите, и заяви:

— Искам да направя самопризнание.

Тя се обърна към него и машинално се усмихна:

— Ето, че се събудихте, господин Стайлс. А сега трябва да хапнете нещо.

Кенет беше дошъл в съзнание отдавна, но бе лежал неподвижно, обмисляйки положението.

— Искам да направя самопризнание — повтори.

Сестрата се приближи до него и попита:

— Свещеник ли да ви изпратя?

— Не. — Той сграбчи ръката й с неподозирана сила. — Повикайте Далас. Лейтенант Далас. Кажете й, че съм готов да направя самопризнание.

— Не бива да се вълнувате.

— Намерете лейтенант Далас и й предайте какво съм казал.

— Добре, само не се вълнувайте. Обещайте, че няма да се преуморявате. Паднали сте много лошо. — Оправи завивката му и като видя, че пациентът й затворил очи, заяви: — Ще се погрижа за храната ви. — Отбеляза нещо на диаграмата, излезе от стаята и уведоми униформения полицай, че Стайлс е дошъл в съзнание.

Извади електронен бележник от джоба на престилката си и уведоми службата по изхранване, че пациентът Стайлс от стая № 6503 иска обяда си. Полицаят понечи да каже нещо, но тя вдигна ръка:

— Изчакайте малко. Трябва да предам поръчката, та да сервират храната преди полунощ. От седмица насам службата изостава с доставките. — Пациентът не беше направил избора си от менюто, затова тя поръча печено на скара пилешко бяло месо, ориз, броколи, приготвени на водна баня, цяло пшеничено хлебче, парче заместител на маслото, обезмаслено прясно мляко и желе от боровинки.

— Ще сервират храната след час — обясни на полицая.

— В стаята на Стайлс може да се влиза само със специално разрешение — предупреди я униформеният.

Сестрата гневно изсумтя, отново извади бележника си и отбеляза изискването, сетне промърмори:

— О, щях да забравя. Пациентът настоява да открия някоя си Далас. Знаете ли коя е?

Полицаят кимна и извади комуникатора си.

— Трухарт е роден за полицай — отбеляза Пийбоди, докато вървяха по коридора. — Във вените му тече кръвта на ченге.

— Още е доста неопитен, но бързо схваща. — Комуникаторът й избръмча и тя посегна към джоба си: — Далас.

— Лейтенант, обажда се полицай Кларк, охраняващ Кенет Стайлс. Заподозреният е в съзнание. Иска да говори с вас.

— Намирам се на горното ниво. Идвам веднага.

— Събудил се е тъкмо навреме. — Пийбоди с надежда погледна асансьора, но като видя, че началничката й тръгна към стълбите, въздъхна и неохотно я последва.

— Защо да вървим пеш?

— Не е далеч — само едно ниво.

— Едно ниво се равнява на три етажа.

— Тъкмо ще изразходваш излишните калории от курабийките.

— От тях ми остана само скъп спомен. Мислите ли, че Стайлс най-сетне е готов да каже истината?

— Мисля, че е готов за нещо. — Ив отвори вратите към следващото ниво и зави наляво. — Не знае, че сме разговаряли с Анджа Карвъл, нито че сме разбрали кой е родният баща на Карли. Да видим какво ще ни каже, преди да сме му съобщили новините.

Спря пред вратата на Стайлс и се обърна към униформения:

— Вие ли сте полицай Кларк?

— Да, лейтенант.

— В стаята влизали ли са посетители?

— Не, лейтенант. Пациентът допреди няколко минути беше в безсъзнание. Сестрата ми съобщи, че се е свестил и е пожелал да разговаря с вас.

— Добре. Вземи си петнайсет минути почивка.

Ив отвори вратата, изруга и се втурна в стаята. Вкопчи се в краката на Стайлс и го повдигна.

Пийбоди вече се бе качила на леглото и се опитваше да развърже примката. Кларк скочи зад нея и пое обесения върху широките си плещи.

— Хванах го, лейтенант.

Заподозреният се беше обесил като бе направил примка от чаршафите.

— Не диша! — извика Кларк, когато тялото на Стайлс се стовари върху него.

— Извикайте лекар! — Ив обкрачи Стайлс, сложи длани на гърдите му и започна масаж на сърцето. — Дишай, подлецо! Дишай! Наведе се и приложи изкуствено дишане уста в уста, после продължи масажа.

— О, Господи! Божичко! Кенет! — Арина Мансфийлд се вцепени на прага и изпусна грамадния букет.

— Не се приближавай! — изпъхтя Ив. Пот се стичаше по лицето й. Откъм коридора се чуха стъпки на тичащи хора, запищя аларма.

— Отдръпнете се, моля, отдръпнете се!

Тя се подчини, изправи се и се втренчи в лекарите, които се бореха за живота на Стайлс.

— Няма пулс.

„Не умирай! — мислено повтаряше Ив. — Не умирай!“

Видя как му инжектират адреналин, чу как единият лекар промърмори:

— Не реагира. Дефибрилатор!

Намазаха малките дискове с гел, поставиха ги на гърдите на Стайлс и наредиха на всички да се отдръпнат. Включиха дефибрилатора и тялото на обесения подскочи и се изви като дъга, но синята линия, обозначаваща сърдечната дейност, остана права.

Повториха процедурата, тялото на Стайлс отново се сгърчи. Чу се бръмчене, линията стана вълнообразна, синият цвят премина в червен.

— Синусов ритъм. Имаме пулс.

Арина, която още стоеше до вратата, закри с длани лицето си.

— Какво е състоянието му? — напрегнато попита Ив.

— Жив е — отвърна лекарят, без да вдигне поглед от бележника, в който записваше нещо. — Констатирахме минимално увреждане на мозъка вследствие липсата на кислород. Ще се справим с него, ако успеем да спасим пациента.

— Как мислите, ще се справите ли?

— Затова сме тук. — Пъхна бележника в джоба на престилката си и продължи: — Склонен съм да вярвам в благоприятния изход. Намесата ви е била своевременна. Нямаше надежда да го спасим, ако бяхте закъснели с няколко минути. Медицината е напреднала много, но още не можем да връща към живот мъртъвци.

— Кога ще бъде възможно да разговарям с него?

— Не мога да кажа със сигурност.

— Имате ли някакво предположение?

— Съществува вероятност след двайсет и четири часа да бъде вън от опасност, но едва след приключване на изследванията ще преценя степента на мозъчното увреждане. Възможно е да изминат няколко дни или няколко седмици, преди пациентът да бъде в състояние да отговаря на елементарни въпроси. Мозъкът „заобикаля“ увреждането и ние имаме начини да подпомогнем процеса, но възстановителният период е доста продължителен.

— Уведомете ме незабавно, когато Стайлс проговори.

— Ще се погрижа да ви информирам. Извинете, но визитацията започва.

— Лейтенант. — Полицай Кларк, който изчакваше Ив да приключи разговора с лекаря, се приближи до нея. — Тук е сестрата, нали искахте да я разпитате?

— Разкажете какво се случи, Орманд. — Ив беше прочела името й на значката за самоличност.

— Нямах представа, че е намислил да се самоубие. Пък и не бих предположила, че може да го направи — беше слаб и безпомощен като пеленаче.

— Човек намисли ли да посегне на живота си, намира начин. Не ви обвиняваме за случилото се.

Сестрата кимна и видимо се успокои.

— Малко преди да се… да опита да се самоубие, бях в стаята за рутинна проверка на показанията на апаратурата. Пациентът беше в съзнание и каза, че иска да направи самопризнания. Помислих, че желанието му е да повикам свещеник. Обаче той се разтревожи… поведението му беше доста странно. Заръча ми да намеря лейтенант Ив Далас и да й съобщя, че искал да признае.

— Какво?

— Не каза. Хрумна ми, че сигурно е убил онзи, другия актьор, как му беше името… Ричард Дрейко. — Сестрата изгледа Ив и сви рамене. — Помъчих се да го успокоя, обещах да се свържа с вас. Поръчах обяда на пациента, после казах на полицая за желанието му да говори с лейтенант Далас. Това е всичко.

— Добре. Свободна сте. — Ив се обърна към полицай Кларк: — Ще дежуриш пред интензивното отделение. След един час ще изпратя някого да те замести. Незабавно ме осведоми ако настъпи промяна в състоянието на Стайлс.

— Слушам, лейтенант. Да се обесиш, като използваш чаршафите — добави. — Изисква се голяма смелост.

— Не съм сигурна — кисело отговори Ив, обърна му гръб и тръгна към чакалнята, където Пийбоди бе завела Арина.

— Как е Кенет? — попита актрисата, понечи да стане и се олюля.

— Ще го прехвърлят в интензивното отделение.

— Мислех, че е… като го видях, ми се стори… — Тя тежко се отпусна на стола. — Господи, какво ли още ще се случи?

— Според Елайза Ротчайлд трагичните събития се случват по три едно след друго.

— Глупаво суеверие! Не съм вярвала в суеверията, но сега… Как е той?

— Лекарят е оптимистично настроен. Как разбрахте, че Кенет Стайлс е в „Рузвелт“?

— Как ли? Ами… тази сутрин съобщиха новината по телевизията. Казаха, че е бил ранен, когато се е опитал да напусне града. И още, че е главният заподозрян в убийството на Дрейко. Не вярвам, че е виновен. Дойдох тук, за да му го кажа.

— Защо не вярвате?

— Защото Кенет не е способен да убие човек. Извършването на най-тежкото престъпление изисква хладнокръвие и пресметливост, а той не е нито хладнокръвен, нито пресметлив.

— Понякога убийците са импулсивни и буйни хора.

— Безспорно много по-добре от мен познавате психиката на убиеца. Ала аз познавам Кенет. Невъзможно е да е престъпник.

— Чували ли сте за някоя си Анджа Карвъл?

— Карвъл ли? — Арина смръщи вежди. — Не, не я познавам. Ще ми разрешат ли да видя Кенет?

— Не съм сигурна.

— Ще помоля да го зърна само за миг.

Арина стана, Ив също се изправи и каза:

— Навярно сте разбрали, че Кенет Стайлс е замислил убийството на Дрейко, той е разменил ножовете. Превърнал ви е убийца. Ръцете ви са окървавени, госпожо Мансфийлд.

Арина потръпна, пребледня и прошепна:

— Ето още една причина да се съмнявам, че той е организирал престъплението.

— За какво намеквате?

— Той е благороден човек и истински джентълмен. Свободна ли съм, лейтенант?

— Да, можете да си вървите.

Когато стигна до вратата, Арина спря и се обърна:

— Направихте всичко възможно да спасите живота му. Убедена съм, че е убиец, а се постарахте да го спасите. Защо?

— Да речем, че съм искала да го предам на правосъдието.

— Мисля, че има и друга причина, но не се досещам каква е.

— Господи, какъв ден! — изпъшка Пийбоди, като останаха сами.

— Тепърва ни предстои много работа. Стегни се, Пийбоди. Да вървим.

Излезе от чакалнята и в коридора едва не се сблъска с Надин.

— Виждам, че обикаляш болниците в търсене на сензации — подхвърли й. — Мислех, че това е работа на стажант-репортерите.

— Престани да ме иронизираш. Какво е състоянието на Кенет Стайлс?

— Не коментирам!

— Не ме поднасяй, Далас. Имам си информатор в болницата. Научих, че Стайлс се е опитал да се обеси. Той ли е виновникът за убийството на Ричард Дрейко?

— Не коментирам! — повтори Ив и бързо закрачи по коридора. Макар че носеше неудобни обувки с много високи токове, Надин успя да я настигне и продължи да я разпитва:

— Предявено ли му е обвинение в убийство? Има ли други заподозрени? Потвърждаваш ли, че Стайлс е бил ранен при опит за бягство?

— Медиите вече са разпространили новината за раняването му.

— Вярно е, но колегите се застраховат с думичките „предполага се, че“. Искам потвърждение.

— А пък аз искам да изляза в отпуска. По всичко изглежда, че нито твоето, нито моето желание няма да се сбъднат в близкото бъдеще.

— Нали сме приятелки, Далас. — Надин очевидно бе решила да смени тактиката. Хвана под ръка Ив и я отведе встрани от Пийбоди и от многострадалния оператор, който я следваше като вярно куче. — Сподели с мен нещичко. Сън не ме хваща, повярвай ми. Кажи ми какво става, няма да го използвам за репортаж. Искам веднъж завинаги да затворя тази страница от миналото и да започна отново.

— Не е редно ти да отразяваш разследването на този случай.

— Зная. Ако случайно се разчуе, че съм била любовница на Ричард, ще имам големи неприятности в професионален и в личен план. Но ще откача, ако стоя със скръстени ръце в очакване какво ще се случи. Предпочитам да рискувам.

— Наистина ли си изпитвала толкова силни чувства към Дрейко?

— Уви, да. Любовта ми към него умря много преди края на живота му, но все пак искам кръгът да се затвори.

— След час ще те чакам в управлението. Ще ти съобщя всичко, което не е служебна тайна.

— Благодаря. Възможно ли е още сега да ми кажеш дали Кенет…

— Ще се срещнем след един час, Надин — отсече Ив и я заобиколи. — Не насилвай късмета си.

След двайсет минути двете влязоха в хотелския апартамент на Анджа Карвъл, но от обитателката му нямаше и следа.

Пийбоди се спусна към дрешника, отвори го, надникна вътре и възкликна:

— Избягала е! — Обърна се към Ив и добави: — Предполагали сте, нали?

— Не очаквах да я заварим тук. Умна е и навярно е предположила, че ще се върна.

— Тя ли е виновна за смъртта на Дрейко?

— Мисля, че е участвала в заговора за убийството му. — Ив надникна в банята, където още се долавяше ароматът от парфюма на Анджа.

— Да се свържа ли с полицията в Монреал? Трябва незабавно да издействаме екстрадирането й.

— Не си губи времето. Тя е предвидила подобен ход. Дори наистина да е живеела в Монреал, няма да се върне там. Укрила се е, но няма да е задълго. Да действаме. Повикай „метачите“.

— Нямаме разрешително за обиск.

— Не е необходимо, хотелът е собственост на съпруга ми. Изчакай колегите и им кажи да работят по-експедитивно. Отивам да поговоря с охраната.

Отне й повече от очакваното време да привърши огледа в хотел „Палас“ и да рапортува на Уитни. Забързано влезе в малката си канцелария и се нервира, като завари Надин да я чака.

— Кой ти разреши да влезеш тук?

— Симпатичните ти колеги. Почерпих ги с понички. Известна е слабостта на ченгетата към поничките.

— Къде е моята поничка?

— Много съжалявам, но момчетата се нахвърлиха върху тях като плъхове. Бакстър облиза дори трохите.

— Изобщо не съм учудена от постъпката му. — Ив седна зад бюрото. — Къде е операторът?

— Чака отвън.

— Повикай го, нямам време за губене.

— Ама аз си помислих…

— Искаш ли интервю или се отказваш?

— И още как! — Надин извади джобния си видеотелефон и се свърза с оператора, сетне намръщено изгледа Ив: — Постарай се да замаскираш торбичките под очите си. — Подаде й комплекта за гримиране. — Тук ще намериш всичко необходимо.

— Не ми пробутвай тези боклуци.

— Както решиш. Обаче те предупреждавам, че изглеждаш така, сякаш не си мигнала няколко денонощия. — Тя отвори пудриерата и използва огледалцето, за да поправи грима си. — Може би така е по-ефектно — отговаряш на представата за безкомпромисно ченге, което е посветило живота си в служба на закона.

— Ами аз съм точно от безкомпромисните ченгета.

— Напрегнатото ти лице действа вълнуващо на зрителите. Между другото, пуловерът ти е страхотен. От кашмирска вълна ли е?

Ив с безразличие огледа тъмносиньото си поло.

— Нямам представа. Но цветът ми харесва. Репортажът ще бъде ли излъчен довечера?

— Съмняваш ли се?

— Добре — промълви Ив и си каза, че този път е ред на някого другиго да прекара безсънна нощ.

Надин няколко пъти накара оператора да се премести търсейки най-добрия ъгъл, от който да бъде заснета, сетне погледна монитора и нареди да се усили осветлението.

— Не участваме в конкурс за красота — подхвърли Ив, която започваше да губи търпение.

— Представа нямаш от репортаж на живо. Да, така е добре — обърна се към оператора. — Можеш ли да изрежеш от кадър натовареното въздушно движение. Да му се не види, сякаш се намираме в транспортен център!

— Поставил съм специален филтър. — Операторът настрои за последен път камерата. — Готово. Можем да започваме.

— Ще ударим в земята конкуренцията! Старт. — Втренчи се в окуляра и заговори: — Аз съм Надин Фарст от Канал 75. Намирам се в централното полицейско управление, по-точно в канцеларията на лейтенант Ив Далас, която разследва убийството на актьора Ричард Дрейко. — Обърна се към Ив и продължи: — Лейтенант, ще ни съобщите ли някакви новини?

— Разследването напредва. Няма да издам служебна тайна, ако кажа, че имаме няколко заподозрени.

— Господин Дрейко е бил убит на сцената пред очите на две хиляди зрители. Вие също сте били сред публиката.

— Вярно е. Сами разбирате доколко работата ни е затруднена от характера на престъплението, тъй като се наложи да разпитаме буквално хиляди свидетели.

Тъй като не обичаше да бъде длъжница, добави:

— Изказвам специална благодарност на детектив Бакстър от нашия отдел, на когото се падна задължението да се запознае със свидетелските показания и да елиминира зрителите, които са извън всякакво подозрение.

— Лейтенант, вярно ли е, че хората, които наблюдават едно и също събитие, го виждат по различен начин?

— В това твърдение има известна доза истина, но само що се отнася до цивилните лица. Полицейските служители са обучени да забелязват всички подробности.

— Да разбирам ли, че при разследването се доверявате най-вече на вашите наблюдения? Че сте свидетелката, от чийто поглед не се е изплъзнало почти нищо.

— Да… в известен смисъл.

— Вярно ли е, че главният заподозрян е Кенет Стайлс, който е колега и приятел на Дрейко и също е участвал в пиесата?

— Разпитахме Стайлс, както и останалите членове на трупата. Вече казах, че вървим по няколко следи. Кръгът се стеснява, очакваме до двайсет и четири часа да арестуваме виновника за престъплението.

Новината изненада Надин, но тя бе истинска професионалистка и не издаде изумлението си.

— Ще ни съобщите ли името на главния заподозрян?

— Нямам право да ви дам тази информация. Повтарям, че виновникът за убийствата на Ричард Дрейко и на Лайнъс Куим ще бъде задържан в разстояние на двайсет и четири часа.

— Кой е…

— Няма да научиш повече, Надин. Край на интервюто.

Репортерката се канеше да възрази, ала Ив стана, за да покаже, че говори сериозно. Надин въздъхна, нареди на оператора да изключи камерата и кисело промърмори:

— Бомбата си я биваше, Далас. Ако ме беше предупредила, че ще съобщиш толкова важна новина, щяхме да излъчим на живо интервюто.

— Не се оплаквай, драга. Въпреки че репортажът ще бъде показан довечера, пак си изпреварила конкурентите си.

— Вярно е. Все пак няма ли да ми кажеш още нещичко? Любопитни подробности от „кухнята“ на разследването, например от колко души сте взели показания, колко време ви е отнело и така нататък.

— Тези сведения ще получиш от отдела за връзки с обществеността. — Ив се обърна към оператора и му направи знак да излезе. Той погледна към Надин, която му кимна, а след като вратата се затвори, нетърпеливо започна:

— А сега сподели с мен. Ще си остане между нас.

— Утре ще научиш всичко. А сега аз ще ти задам въпрос: забелязах, че не спомена името на Рурк и факта, че той е собственик на театъра, продуцент на пиесата и съпруг на лейтенант Далас, която ръководи разследването. Защо?

— На хората им омръзна да слушат за Рурк. Целта ми е да изложа най-същественото.

— Кого баламосваш, Надин? Всяка история, свързана с него, повишава рейтинга.

— Добре, де! Да речем, че съм ти се отблагодарила. — Тя сви рамене и преметна през рамо голямата си чанта. — Задето ми даде възможност да се възползвам от услугите на онази вълшебница Трина.

— Добре. — Ив извади от задния си джоб запечатан диск. — Заповядай.

— Какво е това? — попита репортерката, но в следващия миг се досети. Сграбчи диска и промълви: — Записът, който Ричард е направил на двама ни в леглото.

— Вече не фигурира в списъка на веществените доказателства. Няма друго копие. Предположих, че чрез този диск кръгът се затваря.

Надин мълчеше, задавена от противоречиви чувства. След няколко секунди промълви:

— Да! Да! Нещо повече, прекъсва го! — И счупи диска на две.

Ив пъхна ръце в джобовете си, одобрително кимна:

— Някои жени не биха устояли на изкушението да изгледат записа. Знаех, че ще постъпиш разумно.

— Да, наистина поумнях. Вече не съм наивницата, влюбена до полуда в Ричард Дрейко. Тази история ще ми бъде като обица на ухото. Не знам как да ти благо…

Ив отскочи назад и престорено ужасено възкликна:

— Да не си посмяла да ме разцелуваш.

Надин се засмя и пъхна в чантата си счупения диск с намерението да го изхвърли в първата кофа за смет.

— Дадено, обещавам да не се разнежвам. Но съм ти задължена, Далас.

— Разбира се, че си ми задължена. Следващия път запази една поничка и за мен.