Свидетел в смъртта

Девета глава

— О, лейтенант Далас ме е удостоила с посещение! — Тъмните очи на шефа на клиничната лаборатория проблясваха иззад очилата за микрохирургия. Веждите му бяха като два триъгълника. На лявата имаше мъничка сребърна обица. Той щракна с пръсти и протегна ръката си, която беше напръскана със спрей, заместващ хирургическите ръкавици. Асистентът му се намръщи и пусна в дланта му двайсетдоларов жетон. — Далас, никога не си ме разочаровала. А ти, Рочински, запомни едно — никога не залагай срещу банката. — Широко се усмихна и пусна жетона в джоба на отровно зеления си гащеризон.

— Изглежда, че си спечелил някакъв облог — отбеляза Ив.

— Вярно е. Обзаложих се с колегата, че ще се появиш в нашия щастлив дом преди пет следобед.

— Приятно е да разбереш, че хората познават и кътните ти зъби. — Тя погледна жената, която лежеше на масата. Беше на средна възраст, от смесена раса, а Морис вече беше направил с лазерния скалпел характерния клинообразен разрез. — Това не е „моят“ мъртвец.

— Божичко, каква наблюдателност. Запознай се с Алиан Прийн, мъртвото „момиче на детектив Харисън“, което трябваше да обслужа преди твоя човек. Била е улична проститутка. Открили са я в кола марка „Лексъс“, модел ’49, изоставена на автомобилното гробище „Лагуардия“, което наричаме дългосрочен паркинг.

— Клиент ли я е очистил?

— Няма следи от насилие, не е имала скорошен полов контакт. — Той извади черния дроб, претегли го и записа данните.

— Кожата й има синкав оттенък. — Ив се наведе да огледа пъдете на мъртвата. — Най-добре се забелязва под ноктите. Почти сигурна съм, че е умряла от свръхдоза наркотик.

— Отлично, драга моя. Уведоми ме, ако решиш да си смениш професията. Уверявам те, че тук падат страхотни забавления.

— Да, така се говори.

— Онова, което се разказва за увеселението по случай деня на Свети Патрик в помещението за леда е… съвсем вярно. — Очите му се смееха зад изпъкналите лещи.

— Жалко, че съм го пропуснала. Къде е моят мъртвец? Необходими са ми токсикологичните данни.

— М-м-м. — Морис работеше бързо и сръчно, ръцете му сякаш се движеха в такт с бунтарската рок музика, която звучеше от високоговорителите. — Предположих, че ще бързаш. — За миг вдигна поглед, после отново се съсредоточи върху онова, което правеше. — Ето защо възложих на младия Файнстийн аутопсията на твоя човек. Момчето е при нас от миналия месец, но е доста кадърно.

— Какво? Възложил си аутопсията на някакъв начинаещ, така ли?

— Всички сме били начинаещи, Далас. А като стана дума за новаци, къде е многоуважаваната Пийбоди?

— Отвън. Проверява едни данни чрез джобния си компютър. Слушай, Морис, моят „случай“ е особен.

— Всички все тази песен пеете.

— Бас държа, че човекът е бил убит, но е инсценирано самоубийство. Трябва ми опитен патолог, не някакъв младок.

— Тук не назначаваме некадърници. Успокой се, Далас, че току-виж стресът те погубил. — Той включи видеотелефона и набра вътрешния номер на Хърбърт Файнстийн. — Сега ще дойде — обяви и се обърна към асистента си: — Рочински, занеси и започни работа по тях.

Ив, която потрепваше с крак, нетърпеливо възкликна:

— Имам вече двама мъртъвци. Твърде вероятно е помежду им да съществува някаква връзка.

— Може би, но това е по твоята специалност. — Той грижливо изми ръцете си и ги подсуши под топлата струя въздух, лъхаща от сешоара. — Ще наблюдавам работата на младежа, Далас, но те моля да му дадеш възможност и да не го подценяваш.

— Добре.

Морис свали очилата и хирургическата маска и се усмихна. Смолисточерната му коса беше сплетена на плитка, която стигаше до кръста му. Той свали предпазния гащеризон и остана по яркорозова риза и синьо-зелен панталон.

— Много си шик — кисело отбеляза Ив. — Пак ли отиваш на празненство?

— Вече ти обясних, че тук всеки ден е празник.

Тя си каза, че Морис носи елегантно и дори екстравагантно облекло, за да се разграничи от професията си, която не бе от най-леките. „Възможно е да му помага — помисли си. — Не е лесно ден след ден да се сблъскваш със смъртта и с трагедиите, които хората взаимно си причиняват. Ако нямаш предпазен клапан, ще експлодираш.“

Какъв ли е нейният отдушник?

— Как е Рурк? — попита патологът и прекъсна размишленията й.

— Добре. Много добре, благодаря — отвърна тя. Да, Рурк беше нейният „предпазен клапан“. Преди да се запознае с него, живееше само заради работата си. Дали някой ден ще се случи така, че да прекрачи границата и душата й да се разпръсне на хиляди отломки?

Каква кошмарна мисъл!

— Файнстийн идва — прошепна й Морис. — Бъди по-любезна с него.

— Според теб каква съм?

— Грубиянка — любезно обясни той и сложи ръка на рамото й. — Хърбърт, лейтенант Далас се интересува от сведенията за мъртвеца, чиято аутопсия ти възложих днес следобед.

— Да. Бил е намерен мъртъв. Името му е Лайнъс Куим, от бялата раса и от мъжки пол, на петдесет и осем години. Смъртта е настъпила поради задушаване при обесване. — Файнстийн беше кльощав тъмнокож с необикновено светли очи и с писклив глас. Докато говореше, нервно опипваше многобройните моливи, пъхнати в горния му джоб.

„Не само, че е новак — гневно си помисли Ив, — ами е и тъпак!“

— Желаете ли да огледате трупа?

— За какво, мислиш, съм тук? — избухна Ив. Морис предупредително стисна рамото й и тя посмекчи тон: — Да, искам да огледам мъртвеца и да прочета вашето заключение… ако обичате.

— Последвайте ме, моля. — Забързано излезе от залата, а Ив забели очи и процеди:

— Хубав номер ми скрои, Морис! Как можа да му възложиш аутопсията на „моя човек“? Та този хлапак сигурно е дванайсетгодишен!

— На двайсет и шест е. Прояви малко търпение, Далас.

— Знаеш, че не съм от търпеливите и не понасям мудната работа. — Все пак последва Файнстийн до стената с вградени хладилни камери и изчака, докато младежът разкодира една от тях. Издърпа чекмеджето с трупа и заговори:

— Както виждате… — Смутено се изкашля, после продължи: — Няма следи от насилие освен белезите по шията, причинени от въжето. Липсват рани, които да е получил при нападение или самоотбрана. Под ноктите на мъртвеца са намерени микроскопични влакънца от въжето, което показва, че сам го е привързал към гредата, фактите говорят, че човекът е посегнал на живота си.

— Браво! Стигнали сте до заключението, че той се е самоубил, така ли? — гневно възкликна Ив. — Къде са токсикологичният анализ и резултатите от изследванията на кръвта?

— Тъкмо щях да ви ги съобщя, лейтенант. В кръвта на мъртвеца открихме малки количества ейджлоксит и…

— Не използвай научните названия, Хърбърт — прекъсна го Морис и насърчително му се усмихна. — Лейтенант Далас е ченге, не химичка.

— О, да… извинете. Открихме малки количества от… успокоително средство и от евтин алкохол. Самоубийците често прибягват към тази „смес“, за да добият смелост.

— Този човек не се е самоубил!

— Съгласен съм, лейтенант — едва чуто каза Файнстийн, преди тя да продължи гневната си тирада.

— Съгласен сте?

— Да. Час преди смъртта си човекът е изял голям сандвич, обилно полят с горчица. И то след като е закуси вафли и яйца на прах и е изпил около три чаши кафе.

— Не разбирам какво общо има храната със самоубийството.

— Ако този човек е знаел, че комбинацията от успокоително и алкохол помага за отпускане на нервите, то сигурно му е било известно, че кафето може да им противодейства и дори да предизвика страх. Освен това количеството на изпития алкохол е минимално в сравнение с лекарството, следователно версията за самоубийство отпада.

— Значи заключението ви е, че Лайнъс Куим е бил убит.

— Още не мога да дам окончателно заключение. — Той преглътна под изпепеляващия поглед на Ив. — Намирам, че човекът е починал при съмнителни обстоятелства, но ще се наложи да съберем още доказателства, за да решим дали е бил убит или се е самоубил.

— Точно така — намеси се Морис. — Браво, Хърбърт. Лейтенант Далас ще има грижата да ти съобщава новата информация.

Файнстийн с облекчение въздъхна и побърза да изчезне от полезрението на страховитата Далас.

— Натикахте ме в задънена улица! — възнегодува Ив.

— Напротив, Хърбърт ти дава възможност да лавираш. Друг съдебен лекар на бърза ръка щеше да обяви, че Куим се е самоубил, или в най-добрия случай, че обстоятелствата около смъртта му са неизяснени. Моето момче обаче действа предпазливо и задълбочено и не се съобразява само с фактите.

— Неизяснени обстоятелства около смъртта — промърмори Ив и седна зад волана на служебния автомобил.

— Поне ни дава възможност да лавираме. — Пийбоди вдигна очи от джобния си компютър и забеляза, че Ив я наблюдава с присвити очи. — Какво има, лейтенант? Какво толкова казах?

— Ако още някой ми спомене за лавиране, ще го изхвърля през прозореца! — Включи двигателя и попита: — Пийбоди, грубиянка ли съм?

— Наистина ли искате да ви покажа синините си или въпросът е подвеждащ?

— Млъкни устатнице! — процеди Ив и насочи автомобила към полицейското управление.

— Куим е заложил стотачка за мача, който ще се играе довечера — изтърси Пийбоди и самодоволно се усмихна. — Макнаб току-що ми го съобщи. Нашият приятел никога не е рискувал толкова голяма сума. Нещо не се връзва: залага сто долара и се самоубива, без да дочака изхода от мача и евентуалната печалба. Имам името и адреса на неговия букмейкър… Извинете, лейтенант. Наредихте ми да млъкна, а аз бърборя ли, бърборя. Още веднъж моля да ме извините.

— Май си просиш нови синини.

— Не е вярно. Вече имам любовник и не искам да се излагам пред него. Букмейкърът на Куим всъщност е жена. Казва се Мейлу Йоргенсен и живее в Уест Вилидж.

Пийбоди обичаше този квартал, който бе населен от бохеми и от чиновници с официални костюми, които мечтаеха да бъдат изискани като хората на изкуството. Тротоарите гъмжаха от пешеходци с дълги и широки манти или с гащеризони, с бръснати глави или с къдрици, обагрени във всички цветове на дъгата. Харесваха й уличните художници, които се преструваха, че им е безразлично дали ще продадат творбите си.

Дори джебчиите бяха някак изискани, а на подвижните павилиони се предлагаха първокачествени храни и пресни зеленчуци.

Стомахът й се сви от глад и тя отчаяно си помисли, че до вечерята има още много време.

Ив паркира пред наскоро ремонтирано здание, което някога е било склад, а сега беше жилищна сграда. После включи светлинния надпис „Дежурна патрулна кола“, защото беше спряла неправилно.

— Мечтата ми е да живея в такава сграда — просторна и с изглед към улицата — заяви помощничката й, слезе от колата и се огледа. — Погледнете, на ъгъла има прекрасен магазин за хранителни стоки, а срещу него денонощен супермаркет.

— Нима си търсиш жилище според близостта му до магазините за хранителни продукти?

— Защо не? Удобството е голямо.

Ив показа значката си пред охранителната камера над външната врата на зданието и двете с Пийбоди влязоха, фоайето беше чисто, имаше асансьор, а вратичките на четирите пощенски кутии не бяха изтръгнати.

— Представете си — само четири апартамента в такава голяма сграда — въздъхна Пийбоди.

— Представям си, че парите, които изкарва един букмейкър, няма да му стигнат за наема в този квартал. — Ив не натисна звънеца, а отново показа значката си на поредната камера и се заизкачва по стълбата. — Хайде да изненадаме Мейлу.

Цареше тишина, което й подсказваше, че звукоизолацията на зданието е първокласна. Спомни си мизерното жилище на Куим, което се намираше само на няколко пресечки от тук. Очевидно събирачите на облози изкарваха много по-добри пари от техните клиенти.

„Никога не залагай срещу банката“ — бе казал Морис. Каква истина се съдържаше в думите му!

Тя позвъни на вратата на апартамент 2А и зачака. След няколко секунди отвори много тъмна червенокоса жена, около която с лай подскачаше бяло кученце.

— Защо се забави? — Жената смаяно примигна и присви златистите си очи. Лицето й беше бяло и гладко като алабастър.

— Помислих, че е дошъл човекът, който разхожда кучето. Като никога закъснява. Извинете, но ако предлагате някакви стоки, не ме интересуват.

— Вие ли сте Мейлу Йоргенсен?

— Да речем, че съм аз. И какво от това?

— Полиция! — Ив й показа значката си, в този момент косматото животинче се озова в ръцете й, като лаеше истерично.

— Махай се! — извика тя, подхвърли кучето на Пийбоди и се втурна в апартамента тъкмо когато червенокосата се затича към голямото командно табло под множеството монитори, заемащи цялата стена. Хвърли се върху нея и двете се строполиха на пода.

Преди Ив да поеме дъх, се озова по гръб, притисната от здравенячката Мейлу, която я удари с коляно в слабините, изплю се в лицето й и за малко не го издра с дългите си, лакирани в синьо нокти.

Само бързите й рефлекси спасиха Ив от обезобразяване, ала червенокосата все пак постигна целта си — ноктите й оставиха дълбоки бразди по шията на неканената гостенка. Рукна кръв, което вбеси Ив. Изруга и с всички сили заби лакът в носа на Мейлу и го разкървави. Червенокосата изстена, забели очи и се отпусна върху Ив.

— Разкарай я, за бога! Сигурно е цял тон, започвам да се задушавам!

— Помогнете ми, лейтенант, тежи като олово. Опитайте да я повдигнете.

Ив, която беше обляна в пот и в кръв, се подчини, а помощничката й задърпа Мейлу, докато я преобърнаха по гръб.

— Пфу! Все едно ме беше затиснала планина! Накарай проклетото животно да млъкне!

— Невъзможно е. Много е изплашено. — Пийбоди съчувствено изгледа кученцето, което се беше свряло в ъгъла и продължаваше да лае.

— Тогава използвай електрошоковата палка!

— Лейтенант! — укоризнено прошепна Пийбоди.

— Нека ни проглуши ушите, щом толкова си падаш по досадни животинчета. — Ив огледа кървавите петна по ризата и по якето си, сетне предпазливо опипа шията си. — Толкова ли са сериозни раните ми?

Помощничката й огледа шията й и зацъка с език:

— Все едно сте се борили с тигър. Ще взема от колата портативната аптечка.

— После ще се занимаваме с раните ми. — Ив клекна и намръщено се втренчи в жената. — Да я обърнем и да й наденем белезниците, преди да се е свестила.

Доста се поизпотиха, докато преобърнат тежката като канара Мейлу, но накрая успяха и извиха ръцете й зад гърба. Ив се изправи и се приближи до командното табло.

— Очевидно госпожата се занимава с нещо незаконно и реши, че сме дошли да я арестуваме. Да видим дали ще открием причината.

— Да поискам ли разрешително за обиск?

— Ето го разрешителното! — Ив докосна разранената си шия и седна пред таблото. — На пръв поглед всичко е наред: сметки, залози, имена на длъжници… — Обърна се към помощничката си: — Нашата любезна домакиня свести ли се?

— Не, лейтенант. Добре сте я подредили.

— Тогава намери парцал и запуши устата на проклетото псе, иначе ще подредя и него!

— Какво е виновно животинчето — промълви Пийбоди и отиде в кухнята.

— Сумите са прекалено големи… — замислено промълви Ив. — Струва ми се, че това не е малък букмейкърски пункт. Става въпрос за… ами да, ясно е като бял ден — отпускат се заеми с незаконна лихва! А където са лихварите, там са и биячите. Какво още? Какво още?

Обърна се и видя, че помощничката й нежно говори на кучето и му подава бисквитка. Извади джобния си телефон и се свърза с единствения човек, който можеше да се ориентира сред този океан от цифри.

— Искам да разговарям с Рурк — заяви, когато на монитора се появи секретарката му. — Само за минута ще отвлека вниманието му от много по-важните му дела.

— Разбира се, лейтенант. Сега ще ви свържа.

— Милото ми кученце, много си сладко — гукаше Пийбоди, ала Ив не я скастри, задето се лигави.

— Лейтенант! — Лицето на Рурк се появи на екрана. — Какво ще… — Внезапно усмивката му помръкна, а погледът му стана тревожен. — Какво се е случило? Сериозни ли са нараняванията ти?

— Не. Повече пострада онази, която ме нападна. Слушай, намирам се в частно бюро за залози и подозирам, че нещо не е наред. Имам известни подозрения, но искам и твоето мнение.

— Съгласен съм, но само при условие, че веднага ще отидеш в някоя болница, където ще се погрижат за раните ти.

— Нямам време за болници.

— Тогава и аз нямам време за консултации.

— Истински изнудвач си! — Изкушаваше се да прекъсне разговора, вместо това дълбоко си пое въздух и заяви: — Пийбоди ще донесе портативната аптечка. Не се притеснявай, имам само няколко драскотини, кълна се.

— Обърни глава наляво.

Тя забели очи, но се подчини.

— Дезинфектирай раните — процеди Рурк, сетне сви рамене, сякаш в знак на съгласие. — А сега да погледнем.

— Залаганията са много и за различни игри — започна Ив и обърна видеотелефона така, че и той да наблюдава екраните на стената. — Футбол, бейзбол, конни състезания, бой между плъхове дроиди… Мисля, че на третия монитор отдясно са изписани…

— Просрочените заеми, отпуснати на участници в залаганията. Лихвата е много по-висока от законната. На друг екран имаме схема за събиране на заемите, а на монитора до него… чакай да видя… нещо като „частни игри“. Погледни дали на командното табло има бутон за този монитор. Сигурно е обозначено с цифрата 3, заради местоположението на екрана.

— Да, намерих го.

— Натисни го. О! — възкликна, когато се появи изображение на задимена зала на казино. Около масите седяха играчи със замъглени погледи. — В каква сграда се намираш?

— Двуетажна, с четири апартамента.

— Няма да се учудя, ако казиното се намира на другия етаж.

— Заведенията, предлагащи хазартни игри са забранени в този район.

— Тези хора сигурно не го знаят — усмихна се Рурк. — Как не ги е срам?

— Благодаря за помощта.

— Няма защо, лейтенант. Погрижи се за раните си, скъпа Ив, или ще дойда да те превържа. Ако не го направиш, ще ти се разсърдя. — Прекъсна разговора, преди тя да е подхвърлила язвителна забележка.

Ив с облекчение въздъхна, обърна се и забеляза любопитния поглед на Пийбоди, която беше прегърнала кученцето.

— Съпругът ви е много вещ в незаконните хазартни залози, лейтенант.

— Също така вещ е и в законните. Подсказа ми с какво се занимава нашата тъй мила домакиня. Искаш ли да ти обясня?

— Не. — Пийбоди потърка страната си в пухкавата козина на животинчето. — Обаче ми е интересно да наблюдавам. Ще наредите ли да затворят казиното?

— Зависи от любезната Мейлу.

В този момент жената на пода се размърда. Изстена, от устата й излязоха мехурчета слюнка, закашля се. Опита се да стане, като подритваше с крака, но не успя.

Ив клекна до нея и занарежда:

— Нападение на полицейски служител, оказване на съпротива при арестуване, раздаване на заеми с непозволено големи лихви, изнудване, притежаване на незаконно казино… Как ти се струва като начало, Мейлу?

— Счупила си ми носа — промърмори червенокосата.

— Да, така изглежда.

— Трябва да повикаш линейка. Такъв е законът.

— Точно ти нямаш право да ме учиш какво е законно и какво не е. Струва ми се, че не се налага спешна медицинска помощ само заради един счупен нос. Разбира се, счупената ръка трябва да се гипсира.

— Ръката ми не е счупена.

— Все още не е — злобно се усмихна Ив. — Слушай, Мейлу, ако искаш да повикам линейка и да се престоря, че не знам за казиното на долния етаж, ще ми разкажеш от игла до конец за Лайнъс Куим.

— Ама… не си ли дошла да ме арестуваш?

— Зависи от теб. Разкажи за Куим.

— Дребна риба е. Не е страстен комарджия, хазартните игри са му нещо като хоби. Пък и не го бива — губи по сто хилядарки годишно. Никога не залага повече от стотачка, понякога си позволява само петдесет долара, но е редовен клиент. Божичко, носът много ме боли. Ще ми дадете ли нещо болкоуспокояващо?

— Кога за последен път разговаря с него?

— Снощи. Той предпочита да залага чрез електронната поща вместо по видеотелефона. Играе най-малко два пъти седмично. Снощи заложи сто долара на „Бролърс“ — мачът ще се играе днес. Както казах, обикновено не се изхвърля с големи суми, обаче снощи обяви, че предчувства как късметът му ще проработи.

— Така ли? — Ив се приведе. — Спомни си точно какво е казал.

— Рече: „Залагам стотачка на «Бролърс» в утрешния мач. Предчувствам, че късметът ми ще проработи.“ Дори се поусмихна. Заяви още, че ако спечели, ще удвои сумата и ще я заложи отново.

— Бил е в добро настроение, така ли?

— Да, което беше много необичайно. По принцип е голям досадник. Вечно е намръщен и целият свят му е крив. Не обичам мрънкала като него, ама си плаща и е редовен клиент, затова не му връзвам кусур.

— Браво. Е, не беше толкова страшно да отговориш на въпросите ми, Мейлу.

— Няма ли да ме арестуваш?

— Не работя в отдела за борба с незаконния хазарт. Не се интересувам от теб. — Свали белезниците, пъхна ги в задния си джоб и добави: — Препоръчвам ти като дойде линейката да обясниш, че си се ударила в стената, защото си се спънала в кучето.

— Скуики! — Мейлу седна и разпери ръце, а животинчето скочи на скута й. — Гадното ченге направи ли нещо на моето момиченце?

Ив поклати глава и тръгна към вратата.

— Пийбоди, след две седмици се обади на Хансън от отдела за борба с незаконния хазарт и му дай този адрес.

— Но нали обещахте да не я арестувате?

— Казах, че не се интересувам от нея. Но Хансън сигурно ще се заинтересува.

— А кой ще се грижи за кучето? Хей, може би заради скандала с ареста ще намалят наема на апартамента. Какво ли не бих дала да живея тук. Да бяхте видели кухнята, лейтенант! Все едно е снимка от списание…

— Продължавай да мечтаеш — измърмори Ив, седна зад волана и се намръщи, когато помощничката й отвори жабката. — Какво правиш?

— Ще взема аптечката.

— Да не си посмяла да ме докоснеш!

— Добре, тогава ще отидем в болницата.

— Няма да стъпя в болница. Казах ти да не ме докосваш!

— Не постъпвайте като малко дете — смъмри я Пийбоди, която изпитваше удоволствие да играе ролята на медицинска сестра. — Грубиянките не се страхуват, когато превързват раните им. Затворете очи, ако ви е неприятно да гледате.

Ив стисна кормилото и затвори очи. За миг усети опарване от дезинфекциращото средство, после то притъпи болката. От острата му миризма й се зави свят, повдигна й се.

Чу тихото жужене на електрическата игла.

Тъкмо се канеше да подхвърли шеговита забележка, за да не мисли за неприятната процедура, когато изведнъж се пренесе в миналото.

Лежеше в мрачната и занемарена болнична зала. Лекарят нанасяше дезинфектант върху безбройните й рани. Последва тихо бръмчене, докато преглеждаха със специално устройство счупената й ръка.

Как се казваш? Трябва да ни кажеш името си. Кой те нарани? Как се казваш? Какво се е случило с теб?

„Не зная!“ — мислено крещеше тя. Ала лежеше неподвижно и безмълвно, вцепенена от ужас, докато непознатите я преглеждаха, взираха се в нея и я разпитваха.

Как се казваш?

„Не зная!“

— Лейтенант! Какво ви е?

Ив отвори очи. Помощничката й разтревожено я наблюдаваше.

— Какво? Какво има? Защо ме гледаш така?

— Пребледняхте като платно, изглеждате зле. Може би е по-добре да отидем в болница.

— Нищо ми няма. — Ив стисна юмруци, докато се поовладя. — Само да глътна малко въздух. — Нареди на стъклото да се спусне, подкара колата и прогони безпомощното момиченце в дълбочините на съзнанието си.