Свидетелства за прехода 1989 - 1999

Разпадането и втората коалиция СДС

Разпадането на първата коалиция СДС започна още веднага след изборите с разногласия. Затова се формира парламентарен съюз, а не парламентарна група. Ръководството бе споделено между Петър Дертлиев и Стоян Ганев^[72]. Този съюз гласува за създаване на правителството на Димитър Попов, но се раздели по отношение на самото коалиционно „Споразумение за гарантиране на мирен преход към демократично общество“. С особено мнение подписаха Зелената партия в България, Обединен демократичен център (ОДЦ), Радикалдемократическата партия (РДП), Демократическата партия (ДП), „Екогласност“, Федерацията на клубовете за гласност и демокрация (ФКГД). В следващите години политиците, особено тези от БСП, често се позоваваха на това Споразумение. Възприемаха го като национален консенсус за прехода, въпреки че в него нямаше записани конкретни политически действия и не се даваха никакви гаранции, че те ще бъдат изпълнени. Защитниците на Споразумението поставяха акцента върху това, че то самото е гаранция за мирния преход в България. Както ще стане ясно по-нататък, БСП първа наруши този консенсус още в 7-ото ВНС.

Основната причина за позицията на повечето от подписалите с особено мнение бе нежеланието им да поемат отговорност за действията на коалиционното правителство на Димитър Попов. Освен това те водеха своята битка срещу БСП. В това направление основанията им бяха много. На първо място – те не бяха съгласни с твърде компромисния тон на Споразумението. В него липсваше констатация за историческата вина на БКП за националната катастрофа. На второ – искаха да не се ограничава дейността на синдиката „Подкрепа“, който в началото бе най-активната сила на СДС. На трето – виждаха, че бавенето на работата на парламента е предизвикано нарочно и настояваха за скорошни парламентарни избори.

Първият СДС нямаше своя идея каква точно следва да бъде основата на българската демократична държава. Затова нямаше своя единна позиция за конкретни текстове на Конституцията. Не застана зад предложения от Светослав Лучников^[73] проект, който бе републикански вариант на Търновската конституция. Някои от нас може би са считали, че силно променената от 9-ото Народно събрание Конституция е достатъчна като основа на демократизацията. Ако е било така, никой не го казваше гласно. Битката се водеше с БСП и затова повечето от партиите в Съюза бяха склонни да отхвърлят променената от БКП Живкова конституция. В декларацията на 39-имата народни представители (РДП, ДП, ОДЦ и др.), които напуснаха ВНС на 14 май, се казва, че причината за тяхното напускане е, че предлаганата Конституция осигурява ненаказуемостта на главните виновници за националната катастрофа. Това, както показа времето, се оказа вярно. Нещо повече. Запазената в основния закон сталинска структура на прокуратурата продължава да е напълно несъстоятелна и вредна в демократични условия. Тя се изроди в инструмент за обслужване на мафията и олигархията и за нарушаване на законите на страната.

Разпадането на първата демократична коалиция протече заради няколко конфликта.

Първият конфликт бе относно единството на СДС и за отношението към БСП. Националният координационен съвет (НКС) начело с Филип Димитров и подкрепящите го партии сочеха неспазването на коалиционното Споразумение и конкретно – неспазването на предвидения в него срок за провеждане на парламентарни избори „не по-късно от май 1991 г.“. Тези членове на СДС не подкрепяха подписването на Конституцията. Бе очевидно, че забавянето е важно за БСП и затова основният закон не се изготвя в предвидените срокове. На митинга на СДС на 17 март 1991 г. в София бе посочено, че под прикритието на извършваните от кабинета на Димитър Попов реформи БСП концентрира икономическа мощ и преразпределя държавно имущество. Ръководството и избирателите на СДС виждаха, че парламентарното мнозинство на БСП блокира работата на изпълнителната и на съдебната власт и обявиха ВНС за нелегитимно. И то всъщност бе такова, защото мнозинството не изпълняваше своето „Споразумение за гарантиране на мирен преход към демократично общество“. Допълнителна мотивация даваха социологическите проучвания, които показваха, че ако се проведат избори в този момент, СДС би спечелил 36.4%, а БСП – 17.5%. Съпротивляващата се група бе от депутати от малки партии. Те също не бяха с единни политически цели и интереси. Най-вероятно всеки участник в нея имаше своите мотиви, но през цялото време тя защитаваше единството на СДС, настояваше за туширане на тяснопартийните интереси и за прерастване на коалицията в единна организация.

За НКС и партиите от коалицията говоря като външен наблюдател, защото не съм участвал в техните заседания и при вземането на техните решения. Пет години бях участник в събитията като експерт. Не бях член на НКС до 1994 г., когато направо станах председател на СДС.

Ръководствата на по-големите формации в СДС – БЗНС „Никола Петков“, БСДП, ФКГД, „Екогласност“ и Зелената партия в България, се примиряваха с неспазването на коалиционното споразумение. Те се обявиха за запазване на ВНС, за приемане на нова конституция и за избори през септември 1991 г. Причините за този конформизъм бяха следните: първо, тези партии се нуждаеха от време, за да се подготвят за самостоятелно участие на бъдещите парламентарни избори. Затова още на 10 април БЗНС „Никола Петков“ и БСДП създадоха СДС-център[74] и се разграничиха от НКС на СДС^[75]. Второ, заявяваха, че не са съгласни СДС да се превърне в единна политическа формация.

Решенията на 2-рата Национална конференция (НК) на СДС бяха: подкрепа на курса към предсрочни избори, срещу приемане на Конституцията със съществуващото мнозинство и срещу създаването на блокове в СДС. Освен това Националната конференция обяви, че: 1) решенията ѝ са задължителни за всички партии; 2) подкрепя напусналите парламента депутати; 3) задължава останалите депутати на СДС във ВНС да внесат предложение за саморазпускането му; и 4) решава до края на месец май да се изготви ново споразумение между организациите в СДС. Идеята на синдиката „Подкрепа“ бе за създаване на движение с единна организация и ръководство. Конференцията показа също, че в общинските координационни съвети на СДС категорично надделяваха позициите на НКС.

Веднага с декларация от 19 май (прочетена по радиото от Петко Симеонов^[76], заради което оперативното бюро на Федерацията на клубовете за демокрация (ФКД)^[77] поиска и гласува оставката му) водачите на несъгласните партии оспориха легитимността на решенията на 2-рата Национална конференция на СДС и настояха за ново вътрешно съюзно споразумение. В сградата на Института по социология бе направен опит за подписване на ново споразумение между несъгласните партии. Още след Декларацията от 19 май несъгласните с решенията на конференцията партии започнаха да се разцепват – 19 от делегатите, членове на БСДП, излязоха с декларация в подкрепа на 39-имата, напуснали парламента. Отстрани се виждаше, че лидерите на тези партии нямат подкрепата на техните членове. За да запазят мястото си в НКС, привържениците на решенията на Втората НК на СДС започнаха да създават дубликати на напусналите партии.

Това бе мъчителен процес за много политически активни демократи. Трябваше да избират вярната страна в един конфликт, в който всички имаха свои аргументи. Не само партиите се конфронтираха. Това правеха и двете демократични институции. Парламентарният съюз се противопоставяше на НКС на СДС. Разделяхме се помежду си. Разделяха се съпартийци. Разделяхме се с приятели заради политически несъгласия. Имаше хора, които виждаха в това разделение последици от въздействието на БКП и на службите на тоталитарния режим.

Вторият конфликт в СДС, тогава по-скоро още разделителна линия, бе между монархисти, каквито се твърдеше, че са Константин Тренчев^[78] и Стефан Савов, и републиканци. Привърженици на републиката бяха голямото мнозинство народни представители, партиите, обединени около НКС, включително депутатите от БЗНС „НП“, БСДП, ФКГД, „Екогласност“ и Зелената партия. Първоначално разделението не бе отчетливо. Например имаше множество обвинения в монархически подбуди срещу напусналата ВНС група на 39-имата, които те отхвърляха. Манол Журналов^[79] внесе проектозакон на 29 март 1991 г. (подписан от 30 народни представители) за обявяване на референдума от 1946 г. за антиконституционен. Сред подписалите го бяха 15 души от излезлите от ВНС.

На 28 май фактически бе отхвърлено предложението за разпускане на ВНС. То бе обвързано с приемането на Конституцията. На 5 юни 1991 г. ВНС отхвърли и предложението за референдум „република-монархия“.

През май се очерта и конфликтът „за“ и „без“ реформи. Стоян Ганев бе готов да пожертва направените реформи: Аз отдавна се стремя към правителствена криза. Влизането ни в правителството бе грешка. Ние трябва да накараме Костов да си подаде оставката. Идеята на напусналите ВНС депутати да предизвикат парламентарна криза чрез правителствена, бе недомислена. Както показаха гласуванията на 28 май и на 5 юни, във ВНС имаше огромно мнозинство, което нямаше да допусне правителствена криза в резултат на подаване на оставка от един или двама министри.

Макар често да ходех при напусналите ВНС депутати в градинката на църквата „Света София“, имах с тях съществено различие. Заедно с останалите в кабинета се стремях да придвижа започнатите реформи колкото се може по-напред и особено – решаването на въпроса за фалита на страната. Опитвахме се да не подведем МВФ и да изпълним мерките, предвидени със споразуменията за отпуснатите заеми и финансиране. Напусналите 39-има не се интересуваха от тези въпроси. Тяхната битка бе изцяло и само политическа – срещу БСП. И за себе си те са били прави. Но ако бяха последователни, нямаше да гласуват СДС да ни изпрати министри в кабинета на Димитър Попов. За мен бе достатъчно не 39-имата, дори един от тях да не гласува нашето участие в правителството, за да откажа да бъда министър, а те всички гласуваха. Но бунтовниците много късно разбраха, че сме влезли в коловоза на БСП.

Страховете на конформистите в СДС умело се подклаждаха от комунистите. На 9 юни 1991 г. председателството на Висшия партиен съвет (ВПС) на БСП излезе с Декларация, че в страната се провокира опасна обстановка на безвластие – посяга се на съществуването на ВН. Комунистите заплашиха: (…) алтернативата на гражданския мир е гражданска война.

За всяване на допълнително напрежение, за задълбочаване на различията и конфликтите и за дискредитирането на СДС бе използвано огласяването на резултатите от действията на Анкетна комисия за досиетата на депутатите, председателствана от Георги Тамбуев^[80]. Напусналите депутати бяха атакувани, че искат бързо разпускане на ВНС, за да не бъдат огласени собствените им досиета^[81]. За първи път се заговори открито за плана „Клин“, за внедряване на агенти в средите на опозицията. Филип Димитров и Петър Дертлиев се опитаха да защитят депутатите от СДС, обявени, че имат досиета на сътрудници на ДС, но ударът бе нанесен. Атмосферата на параноя се задълбочи и измести протеста.

Президентът Желев бе „за“ приемане на Конституцията. Отчасти от страх от гражданска война, отчасти да не бъде оспорен републиканският ѝ характер, той се обяви срещу провеждането на референдум „монархия-република“. Без да влиза открито в конфликтите на СДС^[82], той даде знак за подкрепа на СДС-либерали^[83], като гостува на формацията на Петко Симеонов.

Всичко това разби първата коалиция СДС и консолидира БСП.

Формирането на втората коалиция СДС не стана чрез избиране на правилната позиция по всички линии на конфликти и различия. Не стана и на базата на обединение или отхвърляне на една принципна политическа платформа за реформи. Първият СДС се разпадна основно защото едната част искаше да запази своето единство, а другата – своята партийна самостоятелност. В общи линии в СДС останаха неконформистите, тези, за които битката с БСП бе приоритет. Втората коалиция на СДС претендираше да е антикомунистическа. Това не попречи в нея да попаднат хора, които търсеха политическа кариера, които не можеха да правят нищо друго, и такива, които търсеха облагодетелстване във властта.

След подаването на оставката на правителството на професор Беров охарактеризирах втория СДС така: „Вместо нов демократичен политически елит – разпокъсани некомунистически формации, враждуващи вътрешно повече, отколкото с противника си. В голямото си мнозинство те нямат свои убеждения и позитивни представи за демократичното изграждане на страната, т.е. загърбили са интересите на нацията. Люшкат се между невъзможната „перманентна революция срещу комунизма“ и „морала над/в политиката“ до откровени предателства в полза на БСП“^[84].

На 22 юли 1992 г. вече бе ясно, че разпадането и на този СДС е неминуемо. Направиха се усилия лидерите на партиите и движенията да започнат консултации за постигане на три споразумения: за водене на мирна кампания помежду им; за неучастие в коалиция с БСП; и за бъдещо коалиционно партньорство. Усилията не дадоха резултат. Партиите започнаха да се разцепват и тези части от ФКД, Зелената партия и БСДП, които бяха за нова консолидация, създаваха втората коалиция СДС.

Макар да ги посрещах с нарастващо огорчение, много от тези политически битки в СДС минаваха някак си покрай мен. Във всички случаи, ставаха без мое участие. Бях съсредоточен единствено в икономическите и финансови реформи, и в преговорите и отчитането на двете споразумения с МВФ. Освен това бях подложен на много агресивен натиск от БСП при 5-те актуализирания на бюджета. През цялото време си обяснявах това, което се случва, по следния начин: партиите във ВНС не искат да поемат отговорността за започнатите реформи. Правителството ги прави без парламентарна подкрепа. Огромното мнозинство от политиците не разбираха какво и как се прави. Не разбираха също и защо се прави. За тях бъдещето на държавните институции и на икономиката бе terra incognita. Те водеха своята война и не си даваха сметка, че в нея могат да изгорят възможностите на страната.

На мен първоначално ми изглеждаше, че в СДС-движение^[85] са останали привърженици на реформите. Ако бях по-наблюдателен, трябваше да забележа, че това не е така. Отпаднаха политици, които твърдо подкрепяха реформите, включително най-болезнените от тях във финансовата сфера. Такива бяха голяма част от депутатите и ръководството на ФКГД, Зелената партия в България и разбира се, Любомир Иванов. И обратно, във втората коалиция СДС се оказаха политици, за които тогава реформите въобще не бяха приоритет, като Стефан Савов, Константин Тренчев и Николай Василев.

Втората консолидация на БСП

След като си гарантираха достатъчно бавен и мирен преход, за да постигнат общите си цели, двете основни крила на бившата комунистическа партия направиха компромис и избраха за председател на партията 32-годишния Жан Виденов.

БСП доведе страната до парламентарни избори в момента, в който желаеше. И се изправи на тях единна срещу четирите парчета^[86], на които се бе разпаднал първият СДС. Най-вероятно е искала и се е стремяла това да се случи. Такъв е естественият политически нагон.

Тук ще отбележа, че до 2001 г. БСП и СДС бяха антиподи в двуполюсно политическо пространство. Засилването на едната политическа формация бе за сметка на отслабването на другата и обратно – отслабването на първата ставаше причина за политически възход на втората. Ако СДС се бе явил на изборите през 1991 г. в състава си от първата коалиция, щеше да има 124-ма депутати и самостоятелно мнозинство в 36-ото ОНС. БСП щеше да има само 94-ма депутати. ДПС нямаше да може да свали правителството на Филип Димитров. Това, разбира се, е хипотеза.

Освен избора на момент БСП запази всичките си преимущества в имущество и ресурси пред СДС. Политическите сили се бяха договорили в коалиционното споразумение на ВНС: „Имуществото, придобито на основата на държавни субсидии, безвъзмездно или чрез принудително отчуждаване в полза на партии, коалиции, синдикати и организации (с изключение на субсидиите за изборите от юни 1990 г.), да бъде върнато на държавата освен имуществото, необходимо за осигуряване на минималните потребности за дейността им (…)“. Трябваше партиите да се споразумеят за това необходимо имущество и това съгласие да се утвърди от ВНС. БСП третираше имуществото и ресурсите на БКП като придобити от членски внос. Затова не изпълни тази, може би най-съществена в онзи момент, част от договореността.

На върха на преимуществата на БСП стоеше влиянието на Държавна сигурност върху дълбоко скрития ѝ резерв – Ахмед Доган и ДПС. Така бившите комунисти можеха да продължат да контролират политическата система на страната във времената на реформи.

Втората коалиция направи погрешна оценка на политическото съотношение на силите след изборите за 36-о ОНС. Тогава направеното изявление, че изборите са спечелени „с малко, но завинаги“, се оказа съвсем невярно.

Икономическите условия в 1991 г.

Икономическата обстановка в 1991 г. продължаваше да бъде катастрофална. Тук, по-долу, а и в друга част на тази глава ще привеждам данни от Годишния отчет на БНБ за 1991 г.^[87], защото е един от най-безпристрастните свидетели на времето:

БВП спадна в реално изражение с 16.7% в сравнение с 1990 г. и с 24.3% в сравнение с 1989 г. Още по-голям бе реалният спад на натрупването в активи. Спадът на промишлеността бе 46.5%. Очерталата се от 1988 г. тенденция на намаляване на селскостопанската продукция продължи и през 1991 г. Спадът в селското и горското стопанство бе с 12.9%.

Броят на заетите намаля със 17.1% в сравнение с 1990 г. Общо до 1992 г. спадът е с 616 хил. – от 4082 хил. на 3466 хил. души. От това намаляване 240 хил. души са останали без работа в селското и горското стопанство. Коефициентът (нормата) на безработица достигна 12%.

Към 31 декември 1991 г. БНБ поддържаше основен лихвен процент от 54%. Независимо от него, от отварянето на валутния пазар, от споразуменията с МВФ и от получената външна финансова подкрепа инфлацията не бе спряна. Цените продължаваха да се покачват, макар и не със скоростта от месеците февруари и март. От края на лятото до октомври инфлацията бе средномесечно почти 5%. До края на 1991 г. цените на 1700 потребителски стоки и услуги нараснаха с 473.7%. Проф. Л. Беров не се оказа прав с прогнозата си, че в повсеместните дефицити на стоки и услуги е скрито увеличение на цените от 250%.

„През 1991 г. заплатите и пенсиите значително нараснаха номинално, но в реално изражение рязко се съкратиха. В края на годината реалният спад на средната работна заплата бе около -20%, а на средната пенсия – -38%.“^[88]

Трите антиинфлационни котви – свободната обмяна на лева във валута, високите лихви и намалението на реалните доходи, не бяха в състояние да задържат натрупаната без покритие парична маса в тесните рамки на потребителския и валутния пазар.

За коалиционното правителство бе изключително трудно да поеме отговорността за реалното намаление на доходите. Първо, защото нямаше консенсус за това, и второ, защото популизмът на БСП бушуваше в 7-ото ВНС с пълна сила, подкрепян от значителна част от депутатите от СДС.

Намалението на реалните доходи се постигаше чрез ограничения на бюджетните разходи за заетите в обществения сектор и за пенсионерите. Правехме го от Министерството на финансите, в строго изпълнение на приетия закон за държавния бюджет, който ограничаваше разходите на държавните институции. Тогава насъбрах много негативи сред политическото представителство. Особено агресивно се възползваше от това БСП. За да се разбере по-добре обстановката, следва да се посочи, че независещите от държавния бюджет доходи на заетите в земеделието изостанаха още повече. Средната работна заплата в сектора бе с около 100 лева (11%) по-ниска от средната за страната.

Министерството на финансите нямаше никакъв избор за бюджетна политика освен ограничения върху нарастването на разходите, защото приходите не бяха изпълнени с 8.2% независимо от актуализациите. Заради това разходите бяха намалени със 7.1% в сравнение с предвидените в Закона за актуализиран държавен бюджет за 1991 г. БНБ кредитира бюджетния дефицит с печатане на пари за 4236.5 млн. лева^[89].

С икономическата политика от 1991 г. нямахме никакъв шанс да спрем инфлацията и да постигнем макроикономическа стабилизация. За укротяване на инфлацията бяха необходими много по-ефикасни котви. Бе абсолютно необходимо да създадем пазари на производствени активи, на недвижими имоти и на земеделска земя. Такива пазари липсваха и никоя политическа сила не се наемаше да ги създаде.

Подкрепата от двете споразумения с МВФ и от страните от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) помагаше на правителството, но бе капка в морето от нужди на държавните предприятия, които трябваше да внасят суровини, материали и резервни части. Положението им ставаше все по-критично независимо от помощта, която Министерството на финансите им оказа, като остави в техните приходи ценовите разлики от инфлацията и като продължи да поема част от техните дългове^[90]. В същото и дори още по-критично положение изпаднаха кооперативите в селското стопанство. ВНС обсъждаше мерки как да спре тези от тях, които разпродаваха своето имущество, за да плащат текущите си разходи.

В цялата 1991 г. коалиционното правителство имаше на разположение наследство от управлението на БСП да разходва, заедно с дефицита, само US$ 4745.6 млн. В 2018 г. държавата ще похарчи над пет пъти повече – над US$ 25 000 млн. И се намират хора да твърдят, че сега България е по-бедна.

Отчетеният бюджетен дефицит в 1991 г. от 24.4% бе огромен. Минималният дефицит, който препоръчваха МФИ, беше до 3% от БВП. От постигането му и от отчитането на първичен бюджетен излишък зависеше напредъкът в преговорите с кредиторите. Размерът на финансовата катастрофа и последиците от инфлацията върху бюджета в 1991-ва и 1992-ра могат да бъдат илюстрирани със следните данни: отчетът за направените през 1991 г. разходи показва 64 647.4 млн. лева; планирахме разходите за 1992 г. на стойност 79 412.8 млн. лева, или с 22.8% повече. Това, от една страна, бе едно огромно повишение, от друга – бе съвсем недостатъчно на фона на обезценяването на стоките и услугите и на покачването на размера на работната заплата.

Правителството на Филип Димитров още в началото на своя мандат (8 ноември 1991 г.), макар и да не разполагаше със свое парламентарно мнозинство, бе политически много смело и честно в опитите си да изпълнява поетите от страната задължения. Бе много смело и в други отношения. Например, без да се съобразява с никого, първо в света призна Република Македония и появилите се след разпадането на Югославия държави.

Правителството бе на малцинството. ДПС го подкрепяше в ключови гласувания до вота на доверие. Но тази подкрепа не бе пряко за втората коалиция СДС и за нейния председател. Нямаше подписано коалиционно споразумение за парламентарна подкрепа. Ако е имало някакви устни договорености, те не са ми известни. Движението не участваше със свои представители в правителството. Подкрепата му бе косвена и опосредствана. Минаваше през президента Желю Желев. След президентските избори той спечели своя мандат с пълната подкрепа на СДС, на останалите извън парламента партии от първата коалиция на Демократичните сили и на ДПС. Победата му показваше реално голямата слабост на БСП и нейните съюзници. Те дори не посмяха да издигнат свои партийни кандидатури и застанаха зад инициативния комитет на Велко Вълканов^[91] и бившия седесар Румен Воденичаров. Може би това даваше увереност и смелост на политическото ръководство на втората демократична коалиция. Със сигурност много важен фактор за това е бил и твърдият антикомунизъм и безусловният евроатлантизъм на Филип Димитров, на Стефан Савов, на Елка Константинова, на ключовите министри Светослав Лучников и Йордан Соколов.

За разлика от обстановката в 7-ото ВНС, вътре във втората коалиция на СДС се усещаше политическо желание за смяната на системата, която смяна тогава се виждаше преди всичко и на първо място като декомунизация на България.

Отнемането на имуществото на БКП/БСП и нейните сателити

Декомунизацията започна с отнемане на имуществото на БКП/БСП и нейните сателити. След изборите за 36-о ОНС на 28 ноември 1991 г. бе избрана отново Комисия за контрол върху приходите, разходите и имуществата на политическите партии, начело с Илко Ескенази. Той бе òбичен човек, много уважаван в СДС, с остър и духовит език^[92]. Винаги подкрепяше тезите си със силни аргументи. Политическите му позиции имаха голяма тежест сред нас. Бяхме много близки приятели още от ВНС. Имахме еднакви възгледи почти по всичко. За разлика от моята склонност към конфликти, Илко бе човек на дискусията, умееше да убеждава и да постига съгласие – бе истински политик във времена, в които такива почти нямаше. По отношение на бившата комунистическа партия бе безкомпромисен. Внесе и защити по време на дебатите закон за отнемане на имуществото на БКП и сателитните ѝ партии и организации^[93].

Това бе един от първите приети актове на парламента след изборите. Още по време на дебатите бе определен като закон за декомунизацията. Откъдето и да се погледнеше, бе справедлив закон. Дори в БСП имаше кръгове, които не можеха да отрекат аргумента, че като отнемахме материалните ресурси на бившата комунистическа партия, всъщност изравнявахме всички партии в политическата система на страната – правехме я демократична. Заедно с това много по-слабите нейни сателити губеха част от своите възможности да я подпомагат със своето обществено влияние. На трето място, без материални ресурси оставаха медиите на бившите комунисти и на техните сателити. Ако не бе приет този закон, БСП щеше да продължава да има голямо преимущество пред СДС^[94].

Други действия за декомунизация не последваха. Беше невъзможно комунистическият режим да бъде обявен за престъпен.

Парламентът възложи на министъра на финансите изпълнението на Закона за имуществото на Българската комунистическа партия, Българския земеделски народен съюз, Отечествения фронт, Димитровския комунистически младежки съюз, Съюза на активните борци против фашизма и капитализма и Българските професионални съюзи. И тогава започна кампанията срещу мен.

Цената за декомунизацията

Отначало БСП бе изненадана и раздвоена. Вицепрезидентът ѝ Атанас Семерджиев в изказването си пред парламента твърдеше, че БКП с цената на огромни усилия и жертви е започнала сама декомунизацията. Признаваше, „че революционното насилие бе лишено от морал. Това е голямата трагедия на нашето поколение“. Същевременно обяви, че СДС прави „декомунизация с недемократични средства“ (…) „установява ред, при който няма да бъдат спазени международните стандарти за правата на човека“^[95].

Скоро комунистическият властови инстинкт взе връх. Председателят на ПГ на БСП Нора Ананиева определи закона така: „На практика актът за забрана на Българската социалистическа партия е факт. Той е противоконституционен, той е антидемократичен, той е терористичен, това е акт на неприкрита диктатура и насилие“. И заплаши: „Надявам се, че тази историческа сметка, която вие днес направихте, ще платите много скоро вие самите, а не вашите деца и внуци“^[96]. Тоест децата и внуците ни останаха незаплашени да плащат нашето посегателство върху БКП, но това се оказа временно. След известно време видях как бяха преследвани и дъщерите ми.

Но първо започнахме да плащаме ние.

Бяха ми „вдигнали мерника“ още във ВНС. Любимото им обръщение бе „асистентът“ или „главният асистент“, въпреки че бях доцент в Техническия университет^[97]. Никога не съм ги опровергавал. Бе под достойнството ми. Не можех дори да си представя как казвам всеки път: „Не съм асистент, доцент съм“. Пък и единици от техните депутати икономисти тогава имаха научна степен и научно звание. Освен това тези техни депутати не слизаха на посоченото ниво. Между нас имаше някакво професионално уважение.

След приемането на закона за отнемане на партийното ѝ имущество БСП организира масова кампания. Пусна специални марки по 5, 10, 20 и 50 лева и отправи призив да бъдат изпратени на министъра на финансите. Вестник „Дума“ публикува призива с моя образ и текст. Започнах да получавам изрезки от вестника с нарисуван пречупен кръст на челото ми. В домашната ни поща заваляха стотици и хиляди марки. Между тях – и заплашителни писма. Няколко от тях бяха написани „с кръв“, които НСО прибра за спомен. Още пазим на тавана стотици марки като „богатство“, натрупано от участието ми в политиката.

Първоначално бяхме слисани. Но скоро стана ясно, че това не бе цялата цена, която трябва да платим за това, че посегнахме на комунистическата партия.

Започнаха чести телефонни заплахи за живота ми. Най-често ги отправяха, когато на телефона се оказваше тъщата ми.

Изненадващо, домът ни стана любим обект на крадци. Първия път (от общо 7), когато разбиха дома ни, бе през януари 1992 г. Един арогантен цивилен полицай или следовател отъпка всички оставени в снега следи от крадците. Пушеше цигара след цигара и ги хвърляше на мястото, на което крадците бяха чакали, смесвайки ги с техните фасове. На моя въпрос какво да направим, за да се защитим, ми препоръча да се застраховаме в СИК. След втория обир ни посъветваха да си вземем куче. Това беше МВР тогава и такова остана много години след началото на прехода.

Клеветата „Сапио“

БСП започна първото ми масирано (и продължаващо и досега) набеждаване за извършване на престъпление през април 1992 г. Йеромонах Христофор Събев достави повода за клеветата. Той дойде на 24 март в кабинета ми с молба от фондация „Сапио“ за освобождаване от митни сборове за внос на копирна машина за издаване на Библията. Поставих резолюция: „По изключение до 31 март 1992“. Основанието ми бе чл. 50, ал. 2 от Закона за митниците, който ми даваше право за частично освобождаване на обществени организации от митни сборове в отделни случаи^[98]. Събев не оставил молбата да се движи по надлежния ред. Затова Главно управление (ГУ) „Митници“ не издават редовен административен акт за освобождаване от задължението да се внесат митни сборове. Следователно правото на министъра на финансите по посочения член от закона не е приложено с редовен митнически документ. Впоследствие се оказа, че Фондацията дори не е искала това изключение.

Вместо копирна машина започнали да внасят акцизни стоки.

Сезирани от медиите и от възбуденото обществено мнение двама главни прокурори – Иван Татарчев и Никола Филчев – по протежение на 7 години правиха предварителни проверки и излязоха със заключения, че не е извършено престъпление и че прекратяват преписките. Впоследствие това не попречи на Татарчев да прави инсинуации.

Съставена бе анкетна комисия към Народното събрание, която спекулативно, преднамерено и без доказателства оцени, че на държавния бюджет за нанесени щети^[99].

Всяка спекула, клевета и набеждаване би следвало да завършат, когато се произнесе съдът. Той, естествено, се произнесе по фактическите обстоятелства, а не по клеветите. Съдът установи следните факти:

Столичната митница законосъобразно е приела още след осъществения внос, че Фондацията дължи митни сборове, и е наложила запор върху внесените стоки, за да обезпечи вземането си. С други думи, освобождаване от митни сборове не е имало.

Фондацията е обжалвала наложения запор пред началника на ГУ „Митници“, който със свое решение е отхвърлил жалбата^[100].

Фондацията е обжалвала пред Софийския градски съд (СГС) Решението на началника на ГУ „Митници“. Съдът е отхвърлил обжалването. Обосновал се е, че в молбата си за освобождаване от митни сборове Фондацията е поискала да се продължи действието на ПМС №133/1990 г. Съдът е посочил, че въпросното постановление не освобождава от данъци, мита и такси фондациите за извършената от тях стопанска дейност. Следователно „резолюцията не предоставя права на жалбоподателя относно стопанската му дейност“. Съдът е приел също, че министърът на финансите не е упражнил правото си по чл. 50, ал. 2^[101].

Фондацията обжалва Решението на СГС пред Върховния касационен съд (ВКС), който остави без разглеждане нейната жалба^[102].

Столичната митница събра митните сборове от Фондацията, така че не може да се говори за каквато и да е нанесена на държавата щета. Това бе ясно още по времето на действието на парламентарната анкетна комисия по случая.

Единствено възможното правно заключение от фактите и решенията на съда е, че обективно резолюцията на министъра на финансите не е създала облаги на фондация „Сапио“ – не я е освободила от митни сборове. Щом няма обективно правонарушение, не може да се говори за някакво субективно правонарушение. Затова Министерството на финансите никога не е поддържало клеветата.

От друга страна, няма как да съм извършил морално нарушение, щом съм имал право по закон да освободя внос на обществена организация от митни сборове.

Няма как да съм извършил престъпление, след като:

• не съм упражнил това свое право и не съм освободил Фондацията от митни сборове;

• с действията си не съм нанесъл каквито и да било щети на държавата;

• съм разпоредил да се блокира вносът, за да бъде удовлетворен държавният интерес.

Действията ми, освен всичко останало, показват, че не съм имал никакъв личен интерес от делата на Фондацията. Никакви анкетни комисии и главни прокурори не могат да променят тези фактически обстоятелства.

Фактите и произнасянето на съда не попречиха на авторите и на глашатаите на клеветническата кампания да я раздуват и досега като „аферата „Сапио“. Всъщност фактите и върховенството на закона не са в състояние да спрат подобна кампания по какъвто и да е начин. Фактите никога не са имали някакво значение за комунистите и за сътрудниците на Държавна сигурност при психическо и публично позорене. Като депутат, като министър и премиер бях посрещан на трибуната в парламента с викове и закани от БСП години наред. На публиката се внушаваше, че съм злоупотребил с властта си и съм се обогатил, като съм внасял акцизни стоки, и същевременно съм ощетил държавата. Клеветите, инсинуациите, набеждаването за извършено престъпление бяха арсеналът, с който трябваше да бъда заставен да платя, че ръководех министерството, което физически отне имуществото на БКП/БСП и на нейните сателити. И не само за това бях длъжен да плащам според заканите на бившите комунисти.

Клеветническата кампания премина в безогледна агресия. От нея растяха страховете ни и особено тези на тъщата ми, която живееше вкъщи с нас, след като дядо Григор почина на 60 години от доброто социалистическо здравеопазване. Грижеше се за нашето семейство и за дъщерите ни. Баба Лаза остава най-добрият човек, когото съм срещал в живота си. Толкова мила, добра и всеотдайна, че преобръщаше всяка злоба и лошотия. Но на това зло, на постоянните заплахи и закани не можа да устои. Тогава разбрах, че изразът „уплашен до смърт“ описва действително човешко състояние. Ужасяваше се, че ще стане нещо лошо с нашето семейство и на първо място – с мен. И не издържа. В края на 1992-ра отиде да живее при другата си дъщеря, по-далече от непрестанната агресия. След по-малко от година почина на 68. Това бе първата скъпа цена, която семейството ни плати заради участието ми в политиката.

Европейският модел за смяна на системата

В интернет може да се прочете, че президентът Желев е балансирал проамериканския курс на Филип Димитров с европейска политика. Читателят може да прецени сам от следващите редове колко невярно е това.

На 20 март 1992 г. Министерският съвет със свое решение създаде Междуведомствена комисия за асоцииране на Република България към Европейските общности и определи за ръководител на Комисията заместник министър-председателя Илко Ескенази. България започна преговори за асоцииране.

Илко започна странни преговори. В началото на 90-те държавите от ЕО имаха многопартийна система, парламентарна демокрация, пазарна икономика и развита система за защита на човешките права. С асоциирането с тях целяхме да осигурим подходящи рамки за постепенното интегриране и прогресивно сближаване на нашата страна, заедно с другите бивши социалистически страни, с общността на демократичните нации. Правителството ни се стремеше да постигне тази цел, защото по този начин преходът получаваше един вид гаранции от Западна Европа и същевременно щеше да протича по неин образец и щеше да бъде постоянно наблюдаван. В правителството не виждахме значението на търговската конкретика на това асоцииране в началото на преговорите.

Страните от ЕО тогава бяха обединени преди всичко икономически – в свободна зона за движение на стоки, хора и капитали. Имаха общи политически структури и функции, но тепърва предстоеше те да се развиват. Може да изглежда странно, но това започна със сключването и ратифицирането на Споразуменията за асоцииране на страните от Централна и Източна Европа (ЦИЕ). Интегрирането на бившите социалистически страни зададе напълно нови политически функции на ЕО. Затова западноевропейците преговаряха за търговски условия, за зоната за свободна търговия, което значи за търговия с бебешко облекло, с тениски, с плюш, прежди, краставички… и с всички други стоки, списъкът на които може да се види в българското споразумение за асоцииране. Стремежът им бе да се разшири търговията, но без да се нанесе ущърб на техните производители и търговци; напротив, те първи да получат ползите от това асоцииране. Обективно погледнато, не можеше и да бъде по друг начин. Ние искахме да отидем при тях, а не те при нас.

За нашия главен преговарящ бе голям шок това разминаване между нашия политически и техния икономически интерес. На всичко отгоре асоциирането на страните от ЦИЕ породи остри вътрешнообщностни дискусии. Редица страни имаха сериозни резерви и несъгласия по много въпроси, бяха притиснати от миграцията от бившите социалистически страни, от необходимостта да заделят финансови средства и от задаващата се конкуренция на евтината работна сила от Източна Европа. От друга страна, бившите социалистически страни се опитваха да решат повече свои проблеми и влязоха в силно противопоставяне помежду си. Европейските споразумения за тяхното асоцииране завършиха с компромисни ограничения за свободното движение на хора и за отпускането на финансова подкрепа.

За България бяха поставени и други, допълнителни ограничения. Министър-председателят и останалите министри подпомагахме всячески българските преговарящи. Министерството на финансите – също, особено по въпросите за свалянето на митата. Илко Ескенази успя да подпише Споразумението за асоцииране през декември 1992 г. преди смяната на нашето правителство. Оставаше само ратификацията.

За нашия главен преговарящ, а и за част от нас, постигнатото съгласие бе свързано с големи разочарования именно заради допълнителните ограничения. Асоциирането за всички страни бе разделено на два етапа по 5 години. Имаше максимална продължителност от общо 10 години. Страните от ЦИЕ подлежаха на редовно наблюдение за своите постижения и за спазването на договорените принципи. Но в българското споразумение бе включена защитна политическа клауза, която позволяваше спирането му преди започването на втория етап. Това спиране не пречеше да продължава действието на онази му част, която уреждаше свободното движение на стоки^[103]. Нямаха доверие за осъществяването на българския преход и както показа времето, са имали всички основания. След договарянето с България Съветът на ЕО прие всички бъдещи споразумения с трети страни да включват подобна клауза. Тя стана известна като клаузата „България“. Освен това, независимо че упорито искахме да бъдем третирани като останалите, митническите отстъпки за България в чувствителните зони за ЕО бяха още по-ограничени.

Заради напредъка на преговорите за асоцииране още през август 1992 г. Народното събрание прие изключително важни актове за смяна на системата в България. Бе ратифицирана Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи^[104]. Бе призната компетенцията на Европейската комисия по правата на човека да разглежда жалби от частни лица, неправителствени организации или групи лица, също и задължителната юрисдикция на Европейския съд по правата на човека^[105]. По този начин България за първи път предостави част от своя суверенитет на ЕО – българските граждани получиха първите си възможности като европейци – можеха да търсят защита на накърнените си права и свободи в европейски съд.

Асоциирането на България към Европейските общности бе изключителен и забележителен успех на СДС. (Днес приписван дори от професионални историци на правителството на Беров.) Изключителен, защото стартовата позиция на България бе възможно най-неблагоприятната в сравнение с останалите асоциирани през 1992/1993 г. страни от ЦИЕ, и забележителен, защото проведохме преговорите най-бързо. Бяхме обнадеждени. Убеждавахме се взаимно, че българската политическа, икономическа и социална реформа са напреднали, че нашите демократични процеси и развитие на пазарната икономика са необратими и дори че са подкрепени от национален консенсус. За мен това бе достатъчно да съм сигурен, че сме на прав път, че това са правилните и необходими действия, за да бъде извършена смяната на системата. Западна Европа поемаше политическа отговорност за нашия преход. Поне така си мислех тогава.

Както често става в политиката, едни са шерпите, които изнасят товара – за други са фанфарите. Правителството на Любен Беров се похвали, че е прибрало посадена и отгледана от други реколта само защото по негово време стана ратификацията на Споразумението за асоцииране на България към Европейските общности. За историците би следвало да е очевидно, че това правителство няма никаква заслуга за неговото постигане.

Първото югоембарго и българската мафия

В своя доклад от 11 декември 1989 г. Петър Младенов призна: „Създадоха се условия за корупция, за разгръщане на „икономика в сянка“, за най-различни мафии“^[106]. Възможно е за известен период мафиите да не са били активни. Първото ембарго над Съюзна федеративна република Югославия със сигурност ги активизира^[107]. Няколко обстоятелства способстваха за това:

На първо място, ембаргото прекъсна прекия път на българския износ и внос за и от европейските страни. Прекъсна и стокообмена на разпадащата се Югославия. Никой в света не е открил как да спре контрабандата при забрана за внос и износ на жизненоважни за две страни стоки.

На второ – по границата функционираха, поддържани от десетилетия, канали за т.нар. „държавна контрабанда“. Например на каптагон, с който ДС рушеше омразния капитализъм. В условия на много слаби държавни институции тези бивши нейни сътрудници, които познаваха каналите, ги превърнаха в пътища за натрупване на бързи пари.

На трето – корупцията я имаше и в ООН. Тези, които познаваха достъпа до съответните чиновници и по време на първото, и по време на второто югоембарго, успяваха да се сдобият с документ за изключение. Техните внос и износ не бяха в нарушение на ембаргото, формално не бяха контрабандни.

През есента на 1992 г. първо Йордан Соколов, а след това и Филип Димитров^[108] алармираха обществото за наличие на мафия. Това изненада обществеността. Повечето не повярваха. В парламента БСП се смееха. Решиха, че е някакъв седесарски номер в битката срещу президента Желев. В този много опасен за държавата момент политиците и обществото проявиха късогледство и безгрижие. Впоследствие това отношение донесе много беди на страната. БСП, ДПС и отцепилите се от СДС продължиха необезпокоявани действията за дискредитиране и сваляне на първото демократично правителство. В техните представи то бе по-опасно от новата мафия, а тя вече активно им помагаше.

От гледна точка на темата за изграждане на демократични институции в България възстановяването на силна и със значителни финансови ресурси мафия означаваше поява на нов център на съпротива срещу смяната на системата. Мафиотите нямаха нужда от силни органи на изпълнителната власт в страната. Те имаха своите контакти с граничните служби, за да извършват заедно с тях контрабандата. След това установиха контакти и с политическата опозиция в парламента.

В тази обстановка на силни интереси против смяната на системата и на мафиотизация политическият курс, представян като търсене на „национално съгласие“ за управлението на страната, бе напълно несъстоятелен.

Трябва да започна с това, че правителството на СДС не осъществи действителна смяна на социалистическата собственост, с изключение на частична реституция на отнетата градска собственост. Тази реституция бе започната, но протичаше бавно и с много съпротива. С много усилия бяха предприети опити за цялостно преструктуриране на собствеността, но те останаха в рамките на нормативите, а не на реалното действие.

Структурната икономическа реформа се нарича така, защото социалистическата собственост с нейните два вида – държавна и кооперативна, се трансформира в предимно частна, като една част, предимно в инфраструктурата, остава държавна. Държавните предприятия загубват привилегироваността си. Всички видове собственост стават равнопоставени пред закона. По принцип никой няма право на държавно подпомагане, защото това нарушава конкурентоспособността в отделните икономически сектори. Всяка собственост трябва да има статут на неприкосновеност и да бъде защитавана от държавата с всички средства.

Преструктурирането на държавната собственост става, от една страна, чрез реституция, включително на земята, приватизация и концесиониране, и от друга, чрез промяна на начина на управление и функциониране на оставащите държавни предприятия.

Както бе посочено в предната глава, социалистическата кооперативна земеделска собственост бе трансформирана в частна на старта на прехода. Седмото ВНС възстанови пълните права на собствениците върху земята с малки ограничения върху правото на продажба. Дебатите по този закон бяха по-дълги от тези по Конституцията. Дори гордо нарекоха реституцията на земеделските земи „малката конституция“.

Ще бъде меко да се каже, че четирите начина на преструктуриране на социалистическата собственост се посрещнаха с подозрение и с неодобрение. Най-често се сблъскваха с открита враждебност от посткомунистическото българско общество. Преструктурирането на собствеността е непопулярно политическо действие. То води до загуба на подкрепа за политическите сили, които го реализират. Извършването му изисква политическа самоотверженост и себеотрицание от тези, които се нагърбват да го правят. А такива трябва да се намерят, защото по друг начин не може да се създаде свободна пазарна икономика. Можеха да се намерят само в СДС.

Реституция

Причината за реституцията е очевидна. Социалистическата държавна собственост в България се установява насилствено чрез отнемане – конфискация или национализация на частна собственост в периода 1948-1949 г. Не е толкова известно, че в мнозинството от държавните предприятия се оказа налична собственост на частни лица. Основно като регулирани парцели, като производствени, административни сгради, офиси и складове. На места бяха останали и машини и съоръжения.

Към 1948-1949 г. една значителна част от отнетите активи е собственост на чужденци – най-вероятно около една трета, ако се оценят съобразно външния дълг и чуждестранните инвестиции в България около Втората световна война. Социалистическа България национализира тези чуждестранни фирми и отказва да възмезди техните собственици. Под натиска на СССР потърпевшите страни се съгласяват на символично обезщетение. Поради това чуждестранни лица не участваха в българската реституция.

Всичко това ни изправи пред изключително трудна задача, на която виждахме различни решения. Светослав Лучников настояваше първо да извършим реституция и след това приватизация. Това по принцип бе справедливо и правилно, но бе изключително трудно за реализиране в краткото време, с което разполагахме. Моята позиция бе първо да приватизираме. След това, в зависимост от получената цена, с част от получените средства да възмездяваме предишните собственици в зависимост от техния дял. Предлагах също да ги възмездим и с финансови инструменти, с които да могат да участват в друга приватизационна сделка. Проблемът за реализацията на този план бе с оценката на приватизационната стойност на държавните предприятия, която в условията на бързо обезценяване на лева винаги щеше да поражда протести.

Светльо надделя в спора, бе по-авторитетен и с много по-голяма подкрепа сред депутатите от СДС. Освен това бе и по-подготвен със закони. Наследяваше и прецедент – първата, макар и много ограничена, реституция направи 7-ото ВНС^[109].

Така 36-ото ОНС още през декември 1991 г. прие първия реституционен закон^[110], с който се възстанови правото на собствениците и техните наследници върху продадените от тях насила с Постановление на МС от 1975 г. магазини, работилници, складове и ателиета. Правото изискваше от бившите собственици в срок от 1 година да върнат на купувачите получените от продажбата суми.

Законът бе справедлив и балансиран. Бившите собственици нямаха право да искат пропуснати ползи от имотите, а лицата, извършили подобрения, трябваше да бъдат възмездени, ако бяха извършили преустройства и добавили нов имот; можеха да станат съсобственици. Имотите, в които се помещаваха магазини за стоки от първа необходимост, детски консултации, млечни кухни и аптеки, запазваха предназначението си в срок от 1 година.

Този закон мина без съпротива в парламента. Той не създаваше големи проблеми пред приватизацията на държавните предприятия. Въпреки че даде основания за редица претенции върху техни офиси и магазини, които някои общини като Столичната удовлетворяваха впоследствие в годините без оглед на действията на Агенцията за приватизация.

Реституцията на недвижими имоти продължи много бързо. През февруари 1992 г. последва приемането на закон за възстановяване на собствеността върху отчуждени за строителство и благоустройство имоти^[111]. Законът даваше право на бившите собственици да поискат отмяна на отчуждаването, ако сградите им съществуват към деня на влизане на този закон в сила и ако мероприятието, за което е отчужден имотът, фактически не е започнало. Този реституционен закон бе балансиран, предвиждаше връщане на паричното обезщетение, уреждаше правата на наемателите; ако имотът е прехвърлен на трето лице, не подлежеше на реституция.

Също през февруари 1992 г., заедно с втория, последва приемането на третия реституционен закон^[112]. Той бе много по-широкообхватен от първите два. Реституираха се недвижимите имоти, отчуждени по Закона за отчуждаване на едрата градска покрита недвижима собственост^[113], които в този момент се притежаваха от държавата, от общините, от обществените организации или от техни фирми или еднолични дружества. Връщаха се на собствениците съществуващи реално имоти до размерите, в които са отчуждени. Тъй като се правеха сделки с това държавно и общинско имущество, те бяха забранени още с решение на ВНС. Нарушенията на това решение се обявиха за нищожни. Законът реституираше имотите, отчуждени по редица специални закони като тези за държавния монопол на тютюна, за монопола на спирта, за книгопечатането, за държавното застраховане и редица други. Най-силно въздействие върху приватизацията оказа предвидената в закона реституция на имоти, отчуждени по Закона за национализация на частните индустриални и минни предприятия^[114]. Този реституционен закон предизвика най-силна съпротива и оспорвания пред Конституционния съд. В периода 1995-1998 г. конституционните съдии се произнесоха пет пъти по него. Това забави значително неговото прилагане.

Оказах се прав за забавянето, което реституцията причини на приватизацията. Посоченото забавяне даде формален мотив на следващите две правителства да я отлагат. Всъщност те нямаха никакво намерение да я правят. Дори в СДС се разминавахме по отношение на целите на икономическата трансформация. Едни искаха с реституция да върнат структурата на собствеността, каквато е била преди национализацията и конфискацията. Това бе невъзможно от материална и финансова гледна точка, а и не бе докрай справедливо. Защото много от собствениците на тези активи са дължали заеми на банките по време на отчуждаването от държавата. Тези заеми не можеха да бъдат отчетени поради пълното унищожаване на документацията на предишните банки при тяхната национализация. Други от СДС искахме бързо да раздържавим държавните предприятия, защото те изпадаха в несъстоятелност пред очите ни, защото бяха лишени от кредити, от доставки на суровини и материали, защото бяха ограбвани на входа и на изхода от инсталирани там представители на комунистическата партийна номенклатура. Колкото повече се отлагаше приватизацията, толкова повече нарастваше съпротивата срещу нея и неприемането ѝ от обществото.

Голямата слабост на възприетото решение с реституцията бе, че в условия на бърза инфлация и без макроикономическа стабилност ставаше все по-малко възможно да се направи достоверна оценка на стойността на притежаваните частни активи в държавните предприятия, така че техните собственици да бъдат възмездени справедливо. От друга страна, трябваше бързо да се приватизира при все по-нарастваща съпротива на посткомунистическото обществено мнение. Намирахме се в капан.

Приватизация

Изборът да се даде приоритет на реституцията, имаше стратегическо значение. От една страна, това ускори процесите, които тогава наричахме „малката приватизация“, защото голям брой обекти на територията на населените места станаха основа за развитие на малки частни фирми за търговия, услуги и туризъм. За това спомогна и високият процент частна собственост на жилищата (85% според тогавашните оценки на МВФ) – много гаражи се превърнаха в магазини. От друга страна, третият реституционен закон забави задълго голямата приватизация.

Тридесет и шестото ОНС прие закона за приватизация^[115] през месец май 1992 г. Това стана едва след като противниците ѝ спечелиха време от колебанията в полза на масовата приватизация с бонове за населението, от прехвърлянето на политически въпроси за решаване вместо от ВНС на Агенцията за приватизация, и то чак след като реституционните закони започнаха да действат и се появиха споровете за собствеността.

За незапознатите – под приватизация се разбира само регламентираният от законите на страната процес. Комунистическото раздържавяване в България, започнало с Указ №56 за стопанската дейност, създаде прослойка, която оказа силна съпротива на реформите и особено на приватизацията, тъй като тя единствено можеше да сложи край на техните злоупотреби. Наред с опитите си да създаде пазарни субекти, първото демократично правителство се опита да спре това първоначално натрупване на капитали с посочения закон за приватизацията. След свалянето на правителството приватизацията бе саботирана от тази прослойка.

По смисъла на закона приватизация е възмездно (срещу пари, поемане и/или изплащане на задължения, приватизационни, инвестиционни и други компенсаторни бонове) прехвърляне на собственост от държавата и общините на частни физически или юридически лица. Сделките са за цели предприятия, за обособени части и незавършено строителство, за дялове и акции от търговски дружества, за магазини, ателиета, складове, сервизи, цехове и други, използвани за стопански цели.

Законът предвиждаше Министерският съвет да одобрява годишна програма за приватизация, разработена от Агенцията за приватизация. Правителството бе длъжно да внася тази програма заедно с отчета за изпълнението на държавния бюджет и с отчета за изпълнението на приватизационната програма за одобрение от Народното събрание. Това означава, че приватизацията не е нечия приумица и зловредно действие, а държавна политика, при това съгласувана с всички външни институции, които подкрепят българските реформи.

В нормативната уредба бе предвидено приватизационната програма да се изпълнява от държавни и общински органи, а не от физически лица. Бе описано в законовата уредба, че тези органи вземат за целта на приватизацията конкретни решения и ги изпълняват. Те бяха посочените в закона: Агенция за приватизация, министерства, ведомства и общински съвети. Действията на посочените органи бяха нормирани от свързаните със закона около 30 наредби и правилници. Според чуждестранни консултанти българската приватизация е протекла като свръхрегламентирана.

Макар и да не е абсолютно невъзможно, нарушаването на посочените нормативи би изисквало престъпен сговор на големи групи лица, излъчени от всички политически сили. В Агенцията за приватизация, в министерствата и общинските съвети по различно време управляваха различни политически сили. Така че политици от всички партии са извършвали приватизационни сделки.

Законът предвиждаше купувачи да бъдат при равни условия всички физически и юридически, включително чуждестранни, лица. Право на преференции в първоначалния закон се даваше само на работниците и служителите в трудово-правни отношения с приватизиращото се предприятие, и на тези, които са пенсионирани най-много преди 10 години в него.

Всички предвидени в закона политики за приватизация на големите и малки държавни предприятия бяха съгласувани с МВФ и Световната банка и правителствата имаха задължението да ги изпълнят^[116] или, ако не го направят, да загубят финансовата подкрепа за страната.

Първото демократично правителство започна да преструктурира държавни предприятия (например в уранодобива), но не осъществи нито една приватизационна сделка. Стартирането на процедурата по закон изискваше съгласувани действия на Агенцията за приватизация, на Министерския съвет и на Народното събрание, което изискваше време. Времето не стигна, а политическата воля за подготовка на стартирането на приватизацията бе пречупена на „Боянските ливади“^[117] в края на лятото на 1992 г.

Беше загубено ценно време за приватизацията. От 1993 г. до първите месеци на 1997 г. продължи обезценяването на лева, а заедно с него – и обезценяването на социалистическата държавна собственост. Освен това Указ №56 за стопанската дейност продължи да функционира. Легитимността на фирмите, инсталирани на входовете и изходите на държавните предприятия, бе утвърдена с приемането на Търговския закон. Ограбването на държавните предприятия продължи необезпокоявано от спряната приватизация.

Реституция на земеделска земя

Същите процеси на разпад се случваха в социалистическото селско стопанство. Те бяха признати от Петър Младенов^[118]. Комунистическата партия веднага се опита да забрави това травматично признание. Пълният провал в селското стопанство бе факт и непрекъснато изскачаше в дебатите на 7-ото ВНС. В Доклада по външния дълг на Република България^[119] се вижда, че само в 1989 г. са внесени зърно, соя, слънчогледово семе, захар и други земеделски стоки за US$ 255.7 млн. (стр. 18); Националният аграрно-промишлен съюз (НАПС) в 1988-1989 г. е с отрицателен баланс на износа и вноса от -US$ 354.4 млн. (стр. 16-17). Изпадащите в неплатежоспособност кооперативи продаваха масово имущество, за да отложат изпадането си във фалит.

Депутатите се опитваха да намерят решение. И като не го намериха, се опитаха да спасят собствеността върху земята на влезлите в ТКЗС. По това имаше консенсус още във ВНС. Една от функциите на Закона за собствеността и ползването на земеделските земи бе точно тази – да се създаде възможност на собствениците да излязат със земята си от изпадащите в несъстоятелност кооперативи. Това решение, както показва анализът в Първа глава, влоши още по-бързо състоянието на социалистическите кооперативи. Процесите на разпад ставаха неудържими.

Затова на 20 декември 1991 г. 36-ото ОНС почти единодушно^[120] взе решение^[121], с което спря трудово-кооперативните земеделски стопанства, държавните земеделски стопанства, аграрно-промишлените комплекси и всички останали агрофирми, опитни станции и институти за 6 месеца да се разпореждат с недвижимо и движимо имущество, с изключение на селскостопанска продукция и други вещи, които според предмета на дейност на тези организации са предназначени за пазара. Забраната не се прилагаше при разпределяне на имуществото между кооперациите или гражданите, имащи право на дял, съгласно приетия от 7-ото ВНС Закон за собствеността и ползването на земеделските земи. Така процесът на излизане от социалистическите кооперативи не беше спрян. Този акт на парламента не бе в състояние да реши нито един от проблемите на българското земеделие. Той само ги отлагаше с 6 месеца до намирането на някакъв изход.

В Първото стендбай споразумение с МВФ правителството на Димитър Попов и съответно управляващата коалиция във ВНС се бяха съгласили и бяха поели задължението да върнат между една трета и една втора от обработваемата земя на нейните собственици в рамките на една година след приемането на Закона за собствеността и ползването на земеделските земи^[122]. Това не бе изпълнено и стана една от важните причини за трескавото търсене на бързо решение в 36-ото ОНС. Неизпълнението на това условие на структурната политика до края на март 1992 г. бе една от причините за спиране на петото откупуване на Специални права на тираж (СПТ) от МВФ.

Още в първите седмици на новия парламент депутатът от СДС Васил Гоцев ми каза, че има готов законопроект за изменение и допълнение на Закона за собствеността и ползването на земеделските земи. Не се запитах кога и как, сам, без да е експерт по земеделие, е успял да изготви толкова голям по обем проект – около 70 текста за промяна на закон с 33 члена. А трябваше да се запитам. Трябваше да представя този законопроект на министър-председателя за обсъждане от правителството и след това от негово име да бъдат внесени промените.

При едно обсъждане на промените на закона в кабинета може би щяхме да намерим по-просто решение. Например да задължим със закон държавните банки да поискат връщането на кредитите и ако това не стане, да обявят в несъстоятелност социалистическите кооперативи^[123]. Да постановим земята да не е част от масата на несъстоятелността, а да се връща на нейните собственици, когато земеделска кооперация изпадне във фалит. Тогава задълженията на кооператива към банките с държавно участие да се поемат от държавата, след като се съберат всички негови вземания и се разпродаде неговото имущество. Това бе записано в §14 на Преходните и заключителни разпоредби на закона. Сигурен съм, че в условията на повсеместна разруха и нарастващи необслужвани кредити до такъв фалит бързо щяха да стигнат голямото мнозинство социалистически земеделски кооперативи. Останалите щяха да преструктурират своята организация и производствени дейности, за да се приспособят към пазарните изисквания. Без внос на резервни части, на необходимите суровини за торове и без защитни препарати, без обновяване на почти амортизираните машини те бяха обречени, също като индустрията.

Земеделието не бе моя отговорност и затова посъветвах Васил Гоцев да запознае с текстовете си ръководството на парламентарната група. Доколкото можах да проследя, този проект бе внесен от името на председателя на ПГ на СДС Александър Йорданов. Не знам каква е била позицията на нашия министър на земеделието Станислав Димитров, дали е бил напълно наясно с последиците от поправките на закона, дали е информирал премиера и каква е била неговата позиция. Като отговорен политик Филип Димитров отдавна поема отговорността за ликвидирането на кооперативите, като го обяснява, че те бяха вече банкрутирали и че ликвидационните съвети бяха неизбежни. Това за голямото мнозинство от тях бе вярно. След време същата съдба щеше да сполети и останалите. Достойна позиция на лидера е да поема отговорността за всички действия на политическата формация, дори и за тези, които са инициатива на други. Същевременно е добре да се знае кой предложи поправките.

В парламента бяха постъпили няколко законопроекта за изменение и допълнение на Закона за собствеността и ползването на земеделските земи. Нито един от тях не бе на правителството. Приемането им бе приоритет и особено належащо след гласуването на мораториума за разпореждане с имуществото на земеделските кооперативи. Измененията и допълненията на закона бяха приети на 20 март 1992 г.^[124] Аргументите на СДС бяха, че ТКЗС-тата трябва да се ликвидират, защото са довели страната до мизерия, че Законът за земята на 7-ото ВНС е създал хаос и е станал пречка за аграрната реформа. Други аргументи бяха, че ликвидирането на ТКЗС-тата ще даде възможност за частна инициатива и хората ще покажат как да стане обработването на земята – от кооперации, акционерни дружества или по друг начин. Националният поземлен съвет следва да се закрие, защото е показал, че не е свършил нищо за 1 година. Депутатите от СДС не се позоваваха и оправдаваха с поетия ангажимент пред МВФ по време на ВНС да бъде върната на собствениците между една трета и една втора от земята.

Както се вижда от стенограмите на разискванията по закона, ДПС имат малко участие в дискусиите. С няколко изказвания подкрепят измененията и допълненията в закона, включително прекратяването на ТКЗС-тата, и не изказват никакви възражения срещу създаването на ликвидационните комисии. Следва да е съвсем ясно, че без техните гласове създаването на ликвидационни съвети бе невъзможно. След това в нито един момент не защитиха тази своя позиция, предпочетоха цялата отговорност да бъде хвърлена на Филип Димитров, дори не на формалния вносител на закона – председателя на ПГ на СДС Александър Йорданов. Никога не получиха и половин упрек за тази своя позиция. Всичко това доказва, че създаването на ликвидационните съвети е само повод за безогледната кампания срещу връщането на земята и за вменяване на персонална вина на лидера на Демократичните сили.

Законът срещна съпротива от БСП. Аргументите им бяха против ликвидирането по административен път и в подкрепа на самоликвидирането. Те твърдяха, че ТКЗС-тата ще отпаднат сами, след като хората получат земята си. Виждаха в закона заплаха за кооперативната идея. Обявяваха се за прекратяване дейността на ТКЗС-тата, но за запазване на земеделските кооперации (по Закона за кооперациите). Виждаха в тях нов тип сдружения, които нямат нищо общо с ТКЗС. Пледираха правото на ликвидация да се даде на хората и те да решават това на общо събрание. Предсказваха, че ще се постави под въпрос изхранването на страната, което не се случи, и че големи части от земеделската земя ще останат пустеещи и неизползвани по предназначението си, което се случи за повече от 10 години.

Ако се вгледаме внимателно в аргументите на БСП, ще видим, че те разбират обречеността на социалистическите форми на земеделие, но искат да печелят време и да отлагат тяхното разпадане. Тяхната съпротива продължи и след приемането на закона и впоследствие се ожесточи. Превърна се в цялостна кампания. С нея бившите комунисти започнаха да прехвърлят своята вина за катастрофалния разпад на българското земеделие върху СДС. И накрая, с помощта на контролираните от тях медии и сателитни организации, успяха – създадоха един от най-фалшивите митове за българския преход, в който днес вярват голямото мнозинство от българите.

По време на правителството на СДС не бяха ликвидирани социалистически кооперативи. Процесът започна със създаването на организация за връщането на земята и на ликвидационни съвети. Ако искаха, второто коалиционно правителство на Любен Беров и новото мнозинство в 36-ото ОНС можеха да спрат процеса. Но тъй като не можеха по никакъв начин да спрат фалита на тези кооперативи, те сами осъществиха тяхната ликвидация. Което не попречи на кампанията им срещу нас.

Опитвах се да споря с баща си за това, което наричахме тогава аграрна реформа. Той не бе съгласен. Казваше, че няма кой и няма с какво да работи земята. Отговарях, че има голяма скрита безработица в селското стопанство и че ще се намери кой да обработва нивите. За собствениците основният ми аргумент бе, че ще си помагат с допълнителен доход от частно земеделие или от аренда. Баща ми не познаваше арендата: „Как, без да работиш земята, ще получаваш пари?“. Нямаше такъв житейски опит, а моята идея бе от учебника по стопанска история. Накрая казваше: „Няма да се обработва земята, защото няма да се събира реколта – няма кой да пази нивите“. И се оказа напълно прав за повече от 10 години. Аз се оказах прав за след това, за далечното тогава бъдеще.

Начало на временна икономическа стабилизация

Трета година продължаваше икономическата криза. В 1992 г. реалният БВП бе по-малък от този в 1991 г. със 7.7%. БНБ обясняваше продължаващия спад с „дълбоката икономическа депресия, съпътстваща прехода от централно планирано към пазарно стопанство, който се осъществява в условията на бавни структурни промени на микроравнище, в общи линии неблагоприятна и непрекъснато усложняваща се външна среда и ограничено чуждестранно финансиране“.

Общият ефект от намаленото вътрешно търсене доведе до продължаващ ускорен реален спад на промишлеността с -16.5% в сравнение с 1991 г. и на селското стопанство – с -7.7%, и до слабо нарастване на транспорта и търговията. Делът на промишлеността в икономиката на страната спадна от 44.3% на 42.4%. Много по-голямо намаление отчете делът на селското и горското стопанство, който спадна от 15.4% на 10.4%.

Правителството продължи политиката на ограничаване на доходите като средство за овладяване на инфлацията. Но във втората половина на годината отслабихме тези ограничения. Доходите нараснаха годишно номинално с 85.8%. Реално продължиха да намаляват, но вече само с 2.9%. В източниците на доходи започна бързо преструктуриране – делът на доходите от друга икономическа дейност се увеличи над 6 пъти – от 5.8% на 22.9%. Реалната работна заплата също нарасна с 3.3% спрямо 1991 г., но това се дължеше на намалението на броя на заетите и на покачване на тяхната производителност. Средната месечна пенсия нарасна номинално от 430 на 674 лева, но претърпя най-силна реална загуба на покупателна способност от -18%. Заради свиването на доходите реалното потребление намаля със същия процент, с който спадна реалният БВП. Катастрофално високият дял на хранителните продукти, спиртните напитки и тютюневите изделия в общите разходи на домакинствата започна да спада от 54.2% на 51.5%.

Зимата на 1991/1992 г. бе много тежка. Покрай общата ни работа по споразуменията и тяхното отчитане се бяхме сближили с Ануп Сингх – водача на мисията на МВФ в България. Той бе отличен политикономист. Опитваше да прилага в България модела на Фонда за прехода. Същевременно разбираше тежкото положение на хората и правеше всичко възможно, включително компромиси, за неговото облекчаване. Чудеше се как понасяме катастрофалното положение на страната. Поканих го на гости у дома. Дойде на вечеря и зададе откровено въпроса си: „Как оцелявате?“. Заведох го да види зимника ни, където бе пълно с буркани. Бяхме консервирали печени чушки, лютеница, туршии, компоти, сладка и мармалади. Беше ни забавно, че е изненадан. За нас запасите бяха нещо естествено, като за стотици хиляди български домакинства. Ануп поиска да остане да живее в нашия зимник.

Заради неговия професионализъм, съчетан със забележителна човещина и способност да разбира другата гледна точка, му предсказах бляскава кариера в МВФ. И това се случи. Стана директор на една от най-големите дирекции на Фонда – тази за Азия и Тихоокеанския регион.

Средногодишният темп на инфлацията в 1992 г. спадна повече от 4 пъти – до 91.3%. За годината цените на стоките от потребителската кошница се повишиха общо до 79.4%, но средно месечно оставаха близо до 5%.

Левът поевтиня спрямо щатския долар през януари от нива над 21.5 до над 24.5 лева/US$; поскъпна малко до 23.5 във втората половина на февруари и се върна до близо 24.5 лева/US$ около приемането на реституционните закони; след това до края на август последва дълъг процес на стабилизиране и постепенно поскъпване до 22 лева/US$. През есента валутният курс започна да консумира ефекта от „Боянските ливади“ и заедно с правителствената криза започна стръмно обезценяване към нива от 24.5-25 лева/US$.

По своите темпове инфлацията изпреварваше динамиката на валутния курс на лева спрямо щатския долар, който в края на годината поевтиня само с около 10-11%. Това доведе до поскъпване на българския износ, съответно до намаление на неговата конкурентоспособност. Общо реалният му обем се стабилизира на добро ниво и дори нарасна реално между 1% и 3%. Разликата между инфлацията и девалвацията водеше и до поевтиняване на вноса и повишаване на неговата конкурентоспособност. Вследствие на този ефект реалното му увеличение бе около 24-26%. Страната се отваряше за реално увеличаване на своя външнотърговски стокообмен. Той бе с 11-15% по-висок от 1991 г., но за сметка на внесените стоки. Внасяше се за 80.6 млрд. лева, само срещу това, което се получаваше от износа, който достигна 81.6 млрд. лева. В този износ делът на бившите страни от СИВ, Югославия и Албания рязко спадна от 57.8% през 1991 г. на 41.9% в 1992 г., а делът на страните от Организация за икономическо сътрудничество и развитие нарасна от 26.3% съответно на 42.3%. Само за страните от Европейските общности износът нарасна от 15.7% в 1991 г. на 30.8% в 1992 г.

Основно заради стръмното обезценяване на лева в предходната година в 1992 г. с положително салдо приключиха текущата сметка (+US$ 451.6 млн.) и платежният баланс (+US$ 399.5 млн.). Признаците на външно стабилизиране и на забавяне на девалвацията на лева дадоха временно възможност на БНБ да намали лихвите от 54% на 41% по време на лятното временно стабилизиране на валутния курс. След това лихвите бяха повишени до 47%^[126], за да се намали натискът за ново обезценяване на лева в последните месеци на годината. Заедно със стабилизирането на валутния курс на лева делът на конвертируемата валута в широките пари^[127] през декември 1992 г. намаля на 29.9% в сравнение с 38.5% през декември 1991 г.^[128]

Заетите в държавния и кооперативния сектор намаляха с -17.2% – от 3204.6 хил. на 2652.6 хил. души. Най-бързо бе освобождаването на заети в селското и горското стопанство. Там работните места спаднаха със 168.8 хиляди, или с -30.5%. При реален спад на БВП от -7.7 това рязко повиши производителността на труда на оставащите. Безработицата прие непознати мащаби – без работа останаха нови 157.8 хил. души, или общо 576.9 хил. души търсеха и не намираха работни места. Само 34.4% от тях получаваха компенсации. Така по силата на суровите, но обективни условия на кризата се създаваше предлагане и пазар на труда.

Външно финансиране и външен дълг

Външно финансиране. През 1991 г. бяха получени общо US$ 758 млн. От тях US$ 203 млн. – от ОИСР, US$ 150 млн. – от Световната банка, и US$ 405 млн. – от МВФ. Външното финансиране продължаваше да зависи изцяло от изпълнението на споразуменията с МВФ. Всички останали кредитори се ориентираха по това как правителството изпълнява съгласуваните с Фонда мерки на икономическата политика. То се отчиташе с периодични прегледи на Мисията на МВФ. Външното финансиране през 1992 г. бе две трети от това през 1991 г. Българският платежен баланс вече приключваше с излишък и се отчиташе, че нуждата от външно кредитиране може да намалее, защото покачваше и без това високия дял на външния дълг спрямо БВП на страната. Страните от ОИСР, основно от Европейските общности, дадоха външно финансиране за US$ 172 млн. Откупихме от МВФ СПТ за US$ 278 млн. заради започналото изпълнение на Второто стендбай споразумение. Това външно финансиране оставаше далече от минимално необходимото, което БНБ оценяваше на US$ 1.6 млрд. в 1991 г. и US$ 0.9 млрд. в 1992 г. „Недостатъчният прилив на външни ресурси е една от съществените причини за по-бавното протичане на процесите на прехода в България, а от друга страна, за по-драстичното свиване (колапс) на българската икономика.“^[129]

Външното финансиране на страната бе капка в морето от нужди на държавните фирми. Експертният Доклад по външния дълг на Република България в 7-ото ВНС^[130] сочи, че на страната само за суровини и материали през 1989 г. са били необходими US$ 1617.4 млн. Най-вероятно нуждите в 1992 г. са били двойно повече, защото през 1990-а и 1991-ва България или нямаше никакъв достъп до валута, или имаше съвсем ограничен. При това валутата бе необходима за други много по-належащи нужди като тези за енергоресурси и лекарства. Голяма част и особено структуроопределящите държавни предприятия бяха изправени пред невъзможност да произвеждат и затова отиваха към несъстоятелност. Това навреди допълнително на бъдещата приватизация.

Външният дълг към 31 декември 1992 г. възлезе на US$ 12.95 млрд.^[131]. Водехме преговори за дълг на БВТБ в размер на US$ 11.3 млрд., т.е. за 87% от него. От дълга на БВТБ US$ 8.5 млрд., или 75%, бе към частните търговски банки от Лондонския клуб; US$ 1.2 млрд. бяха към държави кредитори от Парижкия клуб; и US$ 1.25 млрд. бяха дълг към бивши страни членки и банките на СИВ. След разсрочването на една първа част на дълга към Парижкия клуб платихме US$ 53 млн. На 14 декември 1992 г. сключихме Второто парижко споразумение за разсрочване на част от този дълг. Делът на външния дълг спрямо БВП на страната спадна на 152%. Продължаваше да е непоносимо висок за България, но спадаше в сравнение с катастрофалните 173% през 1991 г.^[132]

На преговорите по външния дълг бе постигнато важно споразумение. Двете договарящи се страни – БКК на Лондонския клуб и българската група за преговори – уточниха и приеха негов размер. Отпаднаха претенциите на банките кредитори за дължими наказателни лихви от страна на България. Договорихме се с БКК да постигнем еднократно решение на целия проблем за дълга с използване на брейди облигации. В едно от предложенията си банките кредитори официално прекрачиха 35-процентната граница на намаление на дълга при облигациите с отстъпка. След постигането на този напредък в преговорите, закрепен с междинно споразумение, Министерството на финансите предложи и правителството внесе в парламента изменение на Закона за държавния бюджет за 1992 г. С изменението, прието на 2 октомври 1992 г., увеличихме бюджетните разходи с 1850 млн. лв. заради плащания в размер на 20% от дължимите текущи лихви от БВТБ към частните банки кредитори от Лондонския клуб. С тези плащания направихме съществена стъпка за излизане от фалита. Издължаването на лихвите бе цената за продължаване отсрочването на плащанията по главницата, докато текат преговорите.

За консултант БВТБ бе наела адвокати от White & Case. Старши съдружникът Джеймс „Джим“ Хърлок, който отговаряше в кантората за „българския проект“, участваше непрекъснато с нас на преговорите. Чрез него в централата на фирмата в Ню Йорк банките кредитори ни направиха неформална оферта за 50-процентно намаляване на главницата на дълга. Обсъдихме я и я отхвърлихме. Настояхме отново за 65% намаление, защото смятахме, че обслужването на дълга ще бъде непосилно при високите лихви, които се искаха от България. Продължавахме да настояваме банките кредитори да се съгласят да заменят български дълг срещу държавна собственост (debt/equity swap).

По някакъв начин две седмици преди „Боянските ливади“ до мен стигна информация, че президентът Желев ще атакува правителството. Поисках среща с него. Бе вторият и последен път, когато съм разговарял с него – този път за интересите на държавата. Разказах му за развитието на преговорите по външния дълг и му казах, че са ни нужни само 6 месеца, за да ги приключим. Заради съгласието, което вече се виждаше на хоризонта на преговорите, го помолих горещо да отложи атаката си срещу правителството.

Не искам да бъда под влияние на онова разочарование, което изживях тогава, и затова ще се огранича да кажа само, че не бях разбран. Може да не съм разказал всичко както трябва; може да не съм бил политически ясен и да не съм привел силни аргументи. След това много пъти съм се питал какво съм объркал и съм търсел вината в себе си. Президентът бе със съвсем други мисли. Държеше се враждебно. От самото начало на разговора бе раздразнен, вероятно от това, че знам какво се кани да направи. Мълчеше почти през цялото време. Накрая каза няколко думи – нещо в смисъл, че ще види, но ние не сме на прав път. Повторих молбата си няколко пъти, преди да си тръгна, без никакъв резултат.

Тогава разбрах, че не за всички политици интересът на държавата е важен. За тях по-важни са други неща като например собствените им интереси, политическото им бъдеще, доверието на избирателите. За мен националният ни интерес бе кристално ясен, а на „любовта на народа“ не държах още оттогава.

Преди напускането на Министерския съвет разказах на Илко Ескенази за молбите си към президента Желев да ни даде време да завършим преговорите с Лондонския клуб на банките кредитори. Лично събрах много негативизъм за това, че казвах непрекъснато „не“ и намалявах, където можех, планираните бюджетни разходи, за да отворим пътя към споразумение по външния дълг. Тогава той каза, някак утешително, че поне сме успели да завършим преговорите за асоцииране с Европейските общности. Но то не можеше да функционира с ползи за България без споразумение по външния дълг. Колкото за по-дълго време се отваряше ножицата от време между двете споразумения, толкова повече чужди стоки навлизаха в България, без срещу това да нараства със същия темп нашият износ към европейските страни. Защото европейските износители имаха достъп до валутни кредити, а нашите износители нямаха. Без споразумение за външния дълг асоциирането носеше много повече ползи за европейските производители, отколкото за българските, които бяха изтласквани дори от своя вътрешен пазар. Това усилваше още повече безработицата.

Непостигането на споразумение по външния дълг разстройваше синхрона на плана за излизане от външна изолация чрез едновременно постигане на двете споразумения за асоцииране с Европейските общности и за уреждане на външния дълг. Това нанасяше големи щети на българския износ за старите и новите му пазари и оттам – на българската икономика и заетост. Тези две споразумения трябваше да започнат да функционират едновременно. Ето защо правителството на Филип Димитров бързаше да напредне с излизането от фалита. Затова направи тежка политическа жертва с намаляването на всички други разходи и с поемането на този нов разход към банките кредитори. Даде един от редките примери за самоотверженост в най-новата българска политика, за да придвижи напред решаването на най-тежките проблеми на България. Направи го в момент, когато нямаше управленска перспектива пред себе си. Бе обругано и оклеветено. Напълно невежи в публичното управление и в макроикономиката – журналисти, философи, патоанатоми и политици без какъвто и да е дори само житейски опит, ни обвиняваха в бездействие, вреди и некадърност. Действията ни бяха станали маловажни и затова никой дори не забеляза какво се мъчехме да постигнем.

Идваше правителството на „истинската“ политика, както тогава се обещаваше. Към него бяха отправени надеждите.

Защо при онази правителствена криза и „война“ срещу политиката на СДС отделях толкова много време, внимание и усилия за решаване на проблема с външния дълг на България? Експертният отговор (бях министър на финансите в това качество) изисква повече място. Тук ще дам по-скоро политически отговор. Както писах тогава: „Възелът на външния дълг е заплетен от много нишки: икономическа, финансова, геополитическа, вътрешнополитическа. Всяка една се преплита и взаимодейства с останалите, скривайки и затягайки проблема“[133].

Първо, износът на България бе най-засегнат. Той бе най-много насочен към Съветския съюз и най-бързо беше изтласкан оттам от по-качествените и евтини стоки от Западна Европа. Бяхме много слабо свързани със световната търговия и затова нямаше възможност за компенсация на загубените източни пазари. Външното преориентиране на търговския стокообмен и особено на износа, при перспективата на Споразумение за асоцииране с ЕО, бе невъзможно, освен ако не излезем от външноикономическата изолация на страната. Стимулирането на външната търговия е невъзможно без гаранции, застраховки и експортни кредити, които бяха прекратени след мораториума. Ако не се решеше проблемът с външния дълг, нямаше как да установим нормални финансово-кредитни взаимоотношения с европейската банкова система, които да позволяват заеми, помощи, банкови услуги и финансови облекчения. Както е посочено по-горе, без тях щяхме да имаме твърде малка полза от асоциирането.

Второ, подкрепата от МВФ бе невъзможна без споразумение за външния дълг, защото целта на тази подкрепа е възстановяване на платежоспособността на страната. Освен това изисква задължително отворен за свободна търговия, но стабилен валутен курс на лева^[134]. Валутният курс на лева, от една страна, бе силно зависим от решаването на дълговия проблем. Същевременно решението за външния дълг зависеше от стабилността на лева. Обезценяването на националната валута водеше до нарастване на дела на дълга от БВП и до намаление на възможностите на бюджета да го обслужва. Така самият валутен курс очертаваше рамката на възможностите за бъдещото обслужване на редуцирания и преструктуриран дълг.

Трето, предупреждавах още тогава, че евентуална девалвация на лева ще накара правителството да взема съдбоносни решения за преструктуриране на собствеността в деформирани условия, че „ще заплатим скъпа социална цена за безсмислени, нецелесъобразни и нежизнеспособни преструктурирания на българските предприятия. Ето защо преди решаването на дълговия проблем ефективно преструктуриране и истинска структурна реформа, основани на здрави принципи и стабилна основа, са невъзможни“^[135]. От решаването на дълговия проблем зависеше дали ще привлечем чуждестранни инвеститори, включително за участие в приватизацията. От това на свой ред зависеше успехът на самата приватизация и приходите от нея за публичните финанси. Нестабилният курс и обезценяването на лева правеха невъзможни плановете за обслужване на валутни инвестиционни кредити, възпираха инвестиционния процес в страната, което препятстваше производственото обновяване и технологичното развитие, а това засилваше икономическата рецесия.

Четвърто, при неспособност да се поддържа стабилен валутен курс, става изключително трудно ограничаването на бюджетния дефицит и неговата способност да обслужва външните задължения на страната. Причината е, че евентуална девалвация на лева автоматично увеличава разходите за обслужване на външния дълг, след като бъде сключено споразумение с кредиторите. Тези разходи са най-нееластични в сравнение с всички останали. Това означава, че обезценяването на лева ще доведе до нарастване на разходите за лихви и съответно до неспособност да се финансират текущите разходи и да се изпълняват функциите на държавата. Недостигът на бюджетни средства ще създаде принуда за увеличение на данъците, което пък ще ограничи възможностите за излизане от икономическата криза. Цялата тази прогноза се сбъдна през 1996-а^[136] при управлението на БСП.

През цялата 1992-ра бившите комунисти с невероятно политическо безочие и наглост ни обвиняваха, че сме предали суверенитета на страната на международните финансови институции. Правеха се, че не разбират, че единственият начин държавата да си върне самостоятелността в управлението, е да реши проблема с външния дълг, а това е невъзможно без подкрепата на МВФ и на СБ. Правеха го според мен с пропагандни цели. Искаха бързо да заличат в представите на обществото собствения си провал и очевидния факт, че ние само инкасираме политическите последици от предизвиканата от тях национална икономическа катастрофа и обявяването на несъстоятелността на страната през март 1990 г. И успяха.

Като се ангажирах толкова много с решаване на проблема с външния дълг в онзи момент, направих две грешки: първо, подцених риска следващите правителства да спрат структурните реформи. Не съобразих, че такова политическо връщане назад ще изиграе решаваща роля за повторна макроикономическа дестабилизация на страната, което ще я доведе до нова катастрофа. Второ, надцених силно възможността и способностите на следващото правителство бързо да се договори с банките кредитори. Освен това си бях въобразил, че България може да излезе на външните пазари на суверенните дългове след решаване на проблема с външния дълг. Не съм допускал, че ще стана свидетел на повторна катастрофа.

Второто разпадане на СДС

Най-важната институционална последица от опита за смяна на системата бе второто разпадане на СДС. Така единствената политическа формация, която стоеше зад целите на прехода и колебливо, и с много компромиси подкрепяше реформаторските действия, излезе от властта.

Хронологията на разцеплението е известна. След отнемането на депутатския имунитет на Андрей Луканов на 7 юли последва внасяне от БСП на вот на недоверие на 17 юли. Вотът на недоверие бе подкрепен от Константин Тренчев и от синдиката „Подкрепа“ със стачка на транспортните работници. На 23 юли бе поискана и гласувана оставката на председателя на Народното събрание Стефан Савов, който бе опора на правителството и премиера. Гласуването не мина за малко, но стана ясно, че парламентарното мнозинство се разпада. Вотът на недоверие също не мина, но ДПС отправи тежки обвинения срещу кабинета и повтори аргументите на БСП и на президента Желев: „Скъсване на диалога със синдикатите, провеждане на конфронтационна политика, липса на напредък“. Ахмед Доган даде знак, като единствен от Движението гласува „за“ недоверие на правителството.

За започналия разпад вътре в ПГ на СДС с основание бе обвинен Димитър Луджев, който бе изваден от правителството и се върна в Народното събрание. На 28 юли Доган даде интервю за в. 168 часа, в което остро атакува правителството, най-вече неговата финансово-икономическа програма: „Монетарният принцип стигна тавана на своите възможности в страната. Когато финансовият министър се превръща в определен цербер, който всичко прибира и нищо не дава, който не дава на частните фирми да дишат, доникъде няма да стигнем“. Опита се да сее вътрешна интрига и разногласия: „Костов, а не Филип Димитров е реалният премиер“. И на въпроса кога ще падне правителството, отговори: „Крайният срок не трябва да бъде по-късно от септември“.

На 30 август в атаката се включи и президентът Желев. От обвиненията му съм запомнил, а и сега отново прочитам същото – че сме нарушили националния консенсус за реформи с БСП, с нейната преса, със синдикатите, с Българската православна църква (БПЦ) (което вкупом значи и с бившата ДС). Всъщност консенсусът бе нарушен от БСП още във ВНС – те не върнаха на държавата имуществото на комунистическата партия и нейните сателити, спираха връщането на земята и осъществяването на малката и голямата приватизация, противопоставяха се на споразуменията с кредиторите на страната. Нямаше как да правим реформи в съгласие с тези, които не искаха те да бъдат направени.

Тъй като едни от най-острите обструкции срещу кабинета, включително от СДС и от синдиката „Подкрепа“, бяха насочени персонално срещу мен, писмено подадох оставка, без да я огласявам. Направих го, за да дам възможност да бъдат отклонени атаките, да бъдат направени промени в кабинета и да продължат реформите. Филип Димитров я взе, но след това пред мен нито веднъж не спомена за нея.

На 17 септември в НС отново бе внесено искане за отстраняване на Стефан Савов, този път подписано и от депутатите от ДПС. Той сам подаде оставка, а не трябваше да го прави според мен. Не трябваше, защото вече беше започнала политическата шетня кой да понесе отговорността за свалянето на първото демократично правителство на България. Примирението му бе допълнителен аргумент, че сами сме се свалили.

На следващия ден съветникът на премиера Константин Мишев бе обвинен в оръжеен скандал от директора на Националната разузнавателна служба Бригадир Аспарухов въпреки липсата на договаряне на сделка за доставка на оръжие.

На 20 октомври на закрито заседание Народното събрание реши по предложение на сътрудника на Държавна сигурност Юнал Лютфи, че „министър-председателят на Република България Филип Димитров със своите действия е създал условия за уронване на престижа на страната и е породил предпоставки за накърняване на националната сигурност“^[137]. На другия ден набеденият в най-тежкия управленски грях министър-председател поиска вот на доверие.

Освен основната политическа причина за искането на вот на доверие имаше още причини, които тогава изтъкнах при дебатите^[138]: правителството беше блокирано. БНБ отказа да преговаря за финансирането на бюджетния дефицит. По тази причина от три седмици Министерството на финансите практически не можеше да решава основните си задачи. Правителствената криза вкара в задънена улица преговорите за външния дълг с банките от Лондонския клуб. За да продължат преговорите, бяха необходими две условия: „Първото условие е срещу банките да стои партньор, който разполага с политически авторитет, с политическа подкрепа, тъй като каквото и решение да се вземе в хода на преговорите по външния дълг, може да бъде атакувано и да бъде обърнато срещу този, който води преговорите“. Другото условие бе: „Страната да има финансова стабилност. Страна, в която не е ясно какъв ще бъде валутният курс и какъв ще бъде лихвеният процент, страна, която не може да си направи сметката на парите, не може да отчете бюджета си и не може да си проектира бюджета за следващата година достатъчно надеждно, очевидно не може да бъде партньор за банките в едно сериозно споразумение с външния дълг“^[139].

В някаква незадоволителна степен тази задължителна яснота бе постигната едва след сключването на Третото стендбай споразумение с МВФ през пролетта на 1994 г.

Основната политическа причина за поисканото доверие от парламента, а и пълното блокиране на правителството останаха скрити от обществото. Самото решение на 36-ото ОНС мина тихомълком. Напразно СДС и в. Демокрация се опитваха да привлекат към него общественото внимание. И това стана една от съществените причини хората да повярват на измамата, че Филип Димитров сам се е свалил.

Сигурен бях в отрицателния резултат от вота на доверие. Всъщност малцина от нас вярваха, че той ще е успешен.

Разбирах действията на Филип Димитров и го подкрепях. Не защото те бяха рицарски, благородни и достойни, а защото политически бяха единствено възможните, за да се запази доверието на демократичните избиратели в СДС. Ако той не бе подал оставка, след като 36-ото ОНС го обвини, че застрашава националната сигурност и след това не му гласува доверие да управлява, всички министри и той самият щяхме да станем кукли на конци. Ако ни оставеха като кабинет, щяха да ни диктуват какво да правим. Щеше да трябва да изпълняваме чужди поръчки. Щяхме да станем Берово правителство, без своя политическа воля. И щяхме да загубим напълно доверието на избирателите си. Желаещи да диктуват в парламента и в президентството имаше предостатъчно. Според мен това е вярната причина на другия ден министър-председателят да подаде оставката на правителството.

Различията с ДПС се очертаха съвсем ясно и се превърнаха в конфликт по най-съществените политически решения за страната. Ахмед Доган, като тясно свързан с „Мултигруп“ агент на Държавна сигурност, отвори фронт на правителството. Заговори за „ляв завой“ и нападна нашата европейска и атлантическа ориентация. „Назрял е моментът да обсъдим и въпроса за статута на България като неутрална страна в нашия регион, който статут да бъде гарантиран от Великите сили“ (...) „Американизацията, както и европеизацията са моди, но не всичко в тях е с положителен знак“^[140]. Всъщност тогавашното настояване на Москва за външнополитически неутралитет на България е записано в предизборната програма на ДПС: „Налице са всички необходими условия за придобиване от Република България на статут на неутрална и необвързана държава, със задължителна гаранция на Великите сили и ООН (...) придобивайки статута на Швейцария на Балканите“^[141].

През 2018 г. дочаках да видя твърдението: „Доктор Ахмед Доган, създавайки ДПС и българския етнически модел, ориентира цяла България към НАТО и ЕС“^[142].

Конкретната и непосредствена причина за падането на правителството на Филип Димитров бе оттеглянето на подкрепата на ДПС. Ще повторя за най-неориентираните в политиката, че то бе правителство на малцинството и не можеше да управлява без гласовете на депутатите от Движението. Затова не съм съгласен с казаното от Филип Димитров в едно интервю през 2010 г. В него той твърди: „Всъщност правителството падна, защото част от СДС гласува против него. Гласовете на ДПС не биха стигнали, ако СДС изцяло ме подкрепяше“^[143]. Последното не е вярно – гласовете „против“ напълно стигат. Парламентарната аритметика показва, че гласовете на БСП и на ДПС – общо 130, бяха достатъчни да бъде свалено правителството на СДС, дори всички депутати от Съюза да гласуваха за него.

Може да се предполага, че ДПС без предателите от СДС е нямало да направи правителство, но доказателства за това няма. Затова пък изобилстват доказателствата за конфронтирането лично на Ахмед Доган с правителството на Филип Димитров. От Движението дойде свалянето на Стефан Савов. Те обвиниха премиера, че е навредил на националната сигурност; те не му гласуваха доверие да управлява, а след това не го подкрепиха да състави ново правителство.

Президентът Желев атакува кабинета, защото нямаше контрол върху него. Остави се да го убедят, че хора от правителството готвят преврат срещу него. Страхуваше се, че социалното недоволство от реформите ще рефлектира върху него. Непрекъснато изтъкваше, че реформите не могат да минат без по-широка социална база, а СДС води конфронтационна политика. Настояваше, че трябва да се търси национално съгласие и единодействие. Бе убеден, че комунистите не могат да дойдат на власт повече никога^[144].

Още оттогава, от упреците за тези последни действия на министър-председателя Филип Димитров, че се свалил сам, че не е трябвало да иска вот на доверие, че след това не е трябвало да подава оставка, се виждаше, че една част от седесарите са обикновени кариеристи и нагаждачи, търсещи облагодетелстване във властта.

Вярно е, че Филип Димитров и НКС надцениха възможностите ни да предизвикаме предсрочни избори. Не оцениха, че нито БСП, нито ДПС ще поискат избори в момент, в който СДС щеше да ги спечели сам, с голямо собствено мнозинство в парламента. Не допуснаха, че точно затова щяха да направят всичко възможно да не ги допуснат. Не вярваха, че ДПС ще направят правителство с БСП, но Доган го направи под крилото на президента Желев и замаскирайки се с отцепилите се от СДС депутати. И като връх на всичко ще си позволят най-безочливото твърдение, че правителството с техния мандат ще реализира програмата на СДС.

Неверните политически преценки не означават, че политическите действия на ръководството бяха погрешни. То се опита да предизвика избори, защото загуби управлението на страната. Затова бе последователно, когато издигна повторно Филип Димитров за премиер, а не Светослав Лучников^[145] например. НКС търсеше бърза развръзка на правителствената криза. Тази политика, макар и обречена в условията на вече разцепил се СДС, нямаше алтернатива. Борбата вече беше да се запази доверието на нашите избиратели.

Имаше и още причини за разцепването на втория СДС. Имаше неприемане на лидера и оспорване на неговата роля, при това от много страни. Продължаваше сговарянето с перестройчиците от БСП. Имаше и много недостойни хора в челните редици – дори министър на образованието, който стачкува срещу своето правителство, а след това подкрепи това на Беров. Липсваше единна политическа воля, но не антикомунистическа, а за конкретните мерки за изграждането на нови демократични институции и на пазарна икономика. Реформите се правеха от част от министрите и от премиера, от така наречените „кинжали“. На тези реформи противодействаше организираната съпротива от БСП, ДПС и от синдиката „Подкрепа“. Президентът, „сините мравки“, предали ПГ на СДС, останалите политици и посткомунистическото общество дълбоко не разбираха външните споразумения и вътрешните икономически компромиси, на основата на които действаше правителството. Имаше и още една съществена слабост – отсъстваше административен капацитет. Във висшите институции на изпълнителната и законодателната власт цареше оскъдна икономическа, правна и административна грамотност.

Сред тези причини най-важната и определяща бе неспособността и нежеланието на президента Желев и на редица депутати седесари да подкрепят реформите. Тази оценка направих на теоретична конференция на СДС на 11 октомври 1993 г. – още по време на разпадащата се ПГ на СДС: „Според мен най-важният фактор е нежеланието на част от СДС да поеме отговорността за икономическата реформа и демократичните преобразования в страната, които се дължат на нея… Политическата формула у нас е „не сме били на власт“. Това е същият стремеж към негативизъм, опозиционерство и критикарство, нежелание да се защитават положителни платформи и действия и да се плаща социалната им цена“^[146].

Отцепилите се депутати и президент нямаха вече извинението на политиците от първия СДС, че не знаят каква е цената на провежданите радикални реформи – просто не искаха да я платят. Нямаха оправдание, че не знаят какво трябва да се постигне – не искаха реформи. Когато това е налице, винаги се намира някой Бригадир Аспарухов^[147] и Стоян Андреев^[148], които да свършат мръсната работа.

По-нататък привеждам в допълнение моите конкретни оценки и аргументи от февруари 1993 г.:

„Най-очевидни бяха противоречията по икономическата политика с президента, който зае конфронтационна позиция по действията и оценките на правителството, насърчи неговите противници и не защити нито веднъж изпълнителната власт в качеството си на национален политически арбитър. Именно неговата преценка, че социалната цена на реформата е твърде висока и че трябва да се търси друг път, спря смяната на системата. Негова ще бъде отговорността за опасните за страната последици от това спиране, тъй като в този момент това е равнозначно на затъване в блатото на латиноамериканския икономически модел, на „перестройката“ и на реставрацията на социализма в България.“[149]

Тази слабост на политическата воля на втория СДС личеше и в действията на парламентарното мнозинство. В 36-ото ОНС се носеха критики както от лявата, така и от дясната половина, че правителството „не внася закони“. А кабинетът на Филип Димитров внесе 93 законопроекта. Парламентът имаше работа да приема по 6 от тях месечно, но не го правеше.

„Статистиката показва, че от 44 икономически законопроекта на правителството бяха приети само 7, от които трите проектобюджета, две ратификации на спогодби и две поправки на реституционни закони. Честа практика бе заместване на правителствен законопроект с друг, набързо съставен в Народното събрание.“[150]

Правителството нямаше подкрепа на законодателните си инициативи в икономическата област. Парламентът прие общо 85 законопроекта. От тях 35 са с икономическа насоченост и всичките са внесени от депутати. Ако се погледнат отблизо тези актове, ще се види:

„... съвсем друга позиция и законодателни цели: по пет поправки на Кодекса на труда, на социалните и на реституционните закони, четири на Закона за собствеността и ползването на земеделските земи, по три – на законите за данъка върху общия доход и за данъка върху оборота и акцизите; две поправки на Закона за кооперациите и дори Закон за финансовото осигуряване на есенната и пролетната сеитба. Тази структура показва, че законодателната политика на Народното събрание съществено се е различавала от правителствената. Тя е свидетелство за тъпчене на място, за стремеж на упражняване на изпълнителна власт, за лобиране в полза на групови интереси. Икономическата смяна на системата не е била сред приоритетите на Народното събрание.“[151]

Второто разпадане на СДС извади БСП от изключително тежката ситуация, в която бе изпаднала. Опозицията започна да се консолидира и се превърна отново в управляваща партия в коалиция с ДПС и с части от разцепилия се СДС. За Демократичните сили единствената разлика с първото разделение бе, че този път мнозинството депутати останаха в коалицията на Съюза, докато в 7-ото ВНС неконформистите и антикомунистите бяха малцинство.

Спирането на декомунизацията и второто „национално съгласие“

Когато в края на август президентът Желев остро атакува правителството за това, че е обявило „война“ на медиите, на синдикатите, на Българската православна църква, на президентската институция и на извънпарламентарните политически формации, той не спомена БСП. Но критиката му бе заради бившата комунистическа партия и нейната ДС. Не може да не е виждал, че тази „война“ я поведоха те заради това, че СДС изпълни със закон отнемането на имуществото на БКП. Социалистите не искаха да се разделят с това имущество, но се бяха съгласили да го направят заради съставянето на коалиционното правителство на Димитър Попов. Те дадоха това съгласие заради това, че искаха колкото се може повече да забавят реформите, за да продължат ограбването на социалистическите предприятия и кооперативи.

Преждевременното спиране на декомунизацията, преди тя да е завършена, бе грешка с много тежки последици за политическия преход на България. Според мнозина от нас това бе непростима грешка, според други – предателство.

Но за част от депутатите и политиците от втория СДС това бе правилният политически курс. Те, заедно с повечето от основателите на СДС и с водачите на извънпарламентарни демократични партии, не вярваха в нашите собствени сили; не познаваха конкретиката на прехода към демократизация, нито стъпките и мерките на политикономическите и макроикономическите реформи. Нямаха представа от публично управление и нямаха желание да се научат. Вероятно заради собствената си слабост и невежество непрекъснато надценяваха силата и способностите на бившите комунисти.

На второ място, те не можаха да осмислят резултатите от изборите за 36-о ОНС и от президентските избори. Не видяха, че БСП не успя да прехвърли върху СДС отговорността за катастрофалното положение в страната. Общественото мнение не се поддаде на тази пропаганда. Конформистите демократи не оцениха, че демократичната общност в онзи период от време беше много по-силна от бившите комунисти и техните сателити. Или може би не искаха преходът да става без тяхното участие, без налагане на техните самодейни представи за това каква трябва да стане България. Тук откровено трябва да кажа, че тази носталгична представа за Отечеството ни отпреди Втората световна война, която част от тях споделяха, беше напълно несъстоятелна. Тази представа още тогава, в началото на 90-те години, имаше много малко общо с обществото и държавното устройство, и с икономиката на страните от Западна Европа. Пример за тази неадекватна представа е приемането на Закона за собствеността и ползването на земеделските земи от ВНС; такава е идеята за възстановяване на семейно земеделие с неголеми участъци земя. Независимо от усилията им тази реставрация на миналото не се случи. Само създаде огромен допълнителен хаос.

На трето място, мнозина в СДС познаваха отблизо истинския лик на комунистическата диктатура и ги бе страх. Това, че успяха да се договорят с комунистите и да стартират демократичния преход, за тях бе голяма победа – най-голямата в живота им. Бяха верни на своя компромис – търсеха непрекъснато кооперация с перестроечните сили в БСП. Водеха нещо като политика на друго ниво, високо над нас. Там Луканов, Желев, Луджев и Доган се разбираха за „голямата политика“. Останалите трябваше да сме изпълнители и пешки за жертване при политически катаклизми.

Четвърто, конформистите не бяха прави, че са победили БКП. Със сигурност българският преход не стартира както трябваше. Той не беше осъществен във вярната посока, по правилния европейски модел. И трябваше пътьом да преодолява вродените си първоначални дефекти и пороци.

За съжаление, една част от депутатите от втората коалиция СДС споделяха тези възгледи и заедно с президента Желев подкрепяха почти две години второ коалиционно правителство между комунисти и демократи.

Резултати от опита за икономически реформи

В края на 1992 г., независимо от множеството нерешени икономически проблеми и продължаващата икономическа криза, управляемостта и контролът върху катастрофиралата национална икономика бяха значително укрепнали и в основни линии бяха създадени възможностите за развитие на пазарите. В следващите години тези възможности не бяха реализирани.

Очертаха се първите признаци за управляемост на бюджета. В 1992 г. по неокончателни данни приходите по консолидирания държавен бюджет (след приспадане на вътрешнобюджетните трансфери и средствата за финансиране на бюджетния дефицит) възлязоха на 81 229.3 млн. лева, а разходите – на 92 404.1 млн. лева. Събрахме приходи – общо в републиканския бюджет в размер на 39 662 млн. лв. при планирани в закона 44 520.2 млн. лв. Въпреки че разходите на републиканския бюджет бяха увеличени непредвидено и допълнително, те бяха задържани до 50 640 млн. лв. при планирани по закон 55 143 млн. лв. Това стана за сметка на намаление до 78.1% на планираните в закона субсидии с производствена цел. Отпуснати бяха субсидии само за енергетиката и за БДЖ.

Така получихме дори незначително намаление на бюджетния дефицит. Той бе 10 978.6 млн. лв.^[152] при планиран 11 018.7 млн. лв.^[153] Дефицитът бе вече само 5.47% от БВП на страната. Това бе голям успех за правителството на СДС, постигнат във втората година след икономическата катастрофа. Структурата на финансирането му обаче продължаваше да е крайно неблагоприятна. За да се справим с недостигащите приходи и с отрицателното нетно външно финансиране от -1618.9 млн. лева, извършихме компенсиращо вътрешно финансиране в размер на 13 341.8 млн. лева, или 95.4% от одобреното по закон финансиране от 13 980.3 млн. лева. От него нетното финансиране с ДЦК бе 4116.3 млн. лева. Средната годишна лихва по ДЦК спадна от близо 60% в началото на годината до около 47% при последните емисии. Обслужването на държавните ценни книжа оставаше скъпо. Банковото финансиране нето бе в размер на 9225.5 млн. лева. С една дума, БНБ продължаваше да печата пари, за да финансираме бюджетните разходи и да започнем плащания по външния дълг^[154].

И все пак на хоризонта на икономическата катастрофа започна да просветлява. Първите признаци за това бяха поставянето под контрол на най-разрушителните процеси и най-вече очертаващото се решение по външния дълг на страната. На 8 декември 1992 г. твърдях, че „условията да постигнем споразумение са налице и почти изпълнени. Има и готовност на нашите партньори на преговорите“^[155].

Валутните резерви на страната от чуждестранна валута и монетарно злато в 1992 г., управлявани от БНБ, „нараснаха от US$ 638.1 на US$ 1258.1 млн. Почти 57% от техния прираст бе за сметка на външно финансиране от МВФ и Европейските общности, а останалите 43% – от нетно купената валута от БНБ на валутния пазар. В резултат на това нетните чуждестранни резерви на Централната банка се увеличиха над 4.5 пъти“^[156]. Освен управляемостта на бюджета и способността му да обслужва лихви, страната ни получаваше финансова подкрепа от редица международни институции.

Свалянето на правителството на СДС отложи решаването на проблема с външния частен дълг с 1 година и 7 месеца. Може да се отговори на въпроса какво струва това отлагане на българския данъкоплатец. В Доклада по външния дълг на Република България, разработен от експертната група към Комисията по външния дълг в 7-ото ВНС, размерът на годишните лихви към частните банки е оценен на 9%. Това означава, че за загубеното време до сключването на споразумението с частните банки от Лондонския клуб към дълга на страната са се натрупали допълнителни лихви в размер на US$ 1120 млн. Това плати впоследствие българският данъкоплатец за отказа на президента Желев да отложи с няколко месеца атаката си срещу правителството на Филип Димитров.

Първите стъпки на преструктурирането на собствеността започнаха да се проявяват. Делът на произведения от частни фирми БВП нарасна с 3.7%, достигайки 15.6%, като това се дължи почти равномерно на частния сектор в селското и горското стопанство, в индустрията и в услугите. В него вече бяха заети 434 хил. души, което частично компенсира силния спад на заетите в държавния и кооперативния сектор.

След направените реформи в края на 1992 г. България започна да настига в реформите най-напредналите източноевропейски страни:

„Според западните критерии българската реформа е на четвърта позиция, с неголямо изоставане от унгарската и чешката, близо до полската, изпреварвайки румънската и оставяйки на голямо разстояние зад себе си реформите от останалите източноевропейски страни и държавите от ОНД^[157]. Тъй като никоя от намиращите се преди нас страни не е постигнала окончателен прелом в реформата, причината за нашето изоставане от авангарда, наред с късния старт, е мораториумът върху обслужването на външния дълг.“^[158]

Прибързано и поради липсваща политическа прозорливост до есента на 1992 г. се убеждавах, че страната е постигнала макроикономическа стабилизация. Наистина тогава тя изглеждаше лесно постижима. Намираше се на края на едно последно управленско усилие. Просто трябваше да се изпълнят приетите закони. Възприемах буквално, но политически напълно погрешно, консенсуса от Споразумението на политическите сили в 7-ото ВНС за връщането на земята, за приватизацията и за реституцията. Бях убеден, че структурната реформа на социалистическата собственост ще продължи, че това споразумение ще бъде изпълнено от второто коалиционно правителство, на проф. Любен Беров. Отрезвяването ми дойде още през февруари 1993 г. Изводите ми бяха:

„Решителният прелом в смяната на икономическата система не бе завършен. Големи държавни сектори като образованието, здравеопазването, вътрешната сигурност, отбраната, енергетиката и транспорта останаха незасегнати от промяната или слабо се повлияха от нея. В огромната държавна и кооперативна собственост, както и при земята, не се постигна напредък в структурната реформа. Финансовата стабилност може да издържи няколко месеца, но частният сектор и населението не могат да бъдат нейни опори без подкрепата на държавната бюджетна политика. Външноикономическата изолация на страната не бе преодоляна най-вече поради неподписването на споразумение по дълга с банките кредитори. Официалните външни източници на заеми не са достатъчни за преодоляване липсата на частен търговски и инвестиционен кредит за българските фирми. Страната няма споразумение с Международния валутен фонд. Неговата подготовка ще бъде сериозно затруднена поради толерирането на инфлацията.“^[159]

Отрезвях в икономическите си изводи, но оставах пълен политически наивник:

„Почти 15 месеца правителството на СДС полагаше усилия да задълбочи икономическата промяна, като създаде нова пазарна организация и запази социалния мир в страната. За това време, въпреки критиките и съпротивата, балансът на нашите икономически плюсове и минуси е положителен. Който не споделя тази оценка, скоро ще има горчивата възможност да се коригира. Правителството водеше единствено възможната политика и опитите да се докаже противното, неминуемо ще се провалят.“

„Ще се запомнят опашките, тоталният дефицит, купоните и паническият страх от декември 1990 г. и трудният път, който извървяхме заедно до Коледните пазари на 1992 г.“^[160]

Нищо не се запомни. Очернящата и охулваща кампания срещу правителството на Филип Димитров придоби такива размери, че отдавна не се казва каквато и да е обективна оценка за неговия принос към българския преход. Никой не се осмелява да коригира наложената от БСП, от нейния репресивен апарат и медии напълно погрешна представа за политическите и икономическите постижения на първото демократично правителство, независимо че поради опитите за реставрация на социализма катастрофата се повтори само след 4 години.

Наблюдения върху първия опит за преход и реформи

Тук ще споделя своите наблюдения по повод реформите и българските консенсуси.

Преди всичко следва да се подредят правилно всички предпоставки за смяната на системата. На първо място, тази смяна е пълно демонтиране на публичните институции на тоталитарната държава и на механизмите на плановата икономика. Демонтажът неминуемо създава дълбоко временно разстройване на обществените системи и причинява хаос. Затова най-важно при реформите е запазването на управляемостта на деструктивно протичащите процеси преди новото строителство. На второ място, и специфично само за България, смяната на системата започна в условия на заварен хаос, предизвикан от националната катастрофа. Трябваше да се сменят неработещи, изпуснали управляемостта и регулирането на обществените отношения публични институции и напълно провалена планова икономика. В България двата породени от различни причини хаоса се насложиха един върху друг. При това номенклатурата на БСП и на ДС, както и новата мафия нямаха никакъв интерес те да бъдат овладени. За тези реакционни сили настъпи златно време за първоначално натрупване на капитали.

На трето място, но от изключителна важност, преходът и реформите ставаха след тежки експертни преговори. След тях изпълнителната власт поемаше за изпълнение комплекс от политически, икономически и финансови мерки. Тези мерки бяха условия за излизане от фалита на страната. За тяхното изпълнение твърдо настояваха всички МФИ, Европейските общности и останалите страни от ОИСР, които даваха на България своята финансова подкрепа.

Преодоляването на хаоса и овладяването на националната катастрофа можеха да станат единствено с концентрирана политическа воля, а не с широк консенсус. Той е невъзможен. Не е възможно да се постига съгласие по всички конкретни действия и детайли на поетите задължения. Това е задължение и отговорност само на правителството, защото нито има време, нито има възможност в дебат с професионални аргументи да убеди парламентарната и извънпарламентарната опозиция, синдикатите и неправителствените организации в правотата на проведените мерки. Не е възможно да бъдат запознати всички с достатъчно подробни аргументи за постигнатите договорености. Често тези договорености не бяха публични. Затова не е възможно да се постигне професионално разбиране за реформите от всички политици. Още по-невъзможно е това в условията на силна съпротива от страна на стари обществени елити и мафия. Тяхната заинтересованост от разпада на държавността нямаше как да бъде неутрализирана с аргументи, за които тук става дума.

Реформи и особено такива, които сменят системата, никога не могат да се направят с „национално съгласие“. Не може цялото общество и всички представляващи го партии да са едновременно съгласни да сменят начина си на живот и при това да понесат различни щети. С едно изключение – когато всички са притиснати така до стената, че правят временен компромис. И след като реформите дадат първи резултати и се появят първите негативи, тогава всички вкупом забравят, че са се съгласили, и се обявяват против. Така направиха със „Споразумението за гарантиране на мирен преход към демократично общество“ от 1991 г. и с „Декларацията за националното съгласие“ от 1997 г. Никога националното съгласие за радикални реформи не е искрено от страна на всички заинтересовани. Има обществен авангард, който ги иска и може да ги осъществи, и обществена съпротива от страна на ариергарда, който ги саботира и спира. Когато резултатът не удовлетвори всички, а това по определение е винаги така, всички се отказват да поемат отговорността и заедно заклеймяват тези, които са ги направили.

Така стана с правителството и особено с премиера Филип Димитров. Толкова гнусни издевателства върху човек оттогава не съм срещал. И няма смисъл да бъдат напомняни и коментирани.

Важно е да се запомни, че цялата тази съпротива върна назад демократизацията на страната и нейната икономическа трансформация.

В тази част нарочно включих разпадането на първия и разцеплението на втория СДС. Идеите за това обединение са две. Първо, да се опитам да потърся причините за тази нестабилност, и второ – да потърся отговор на въпроса защо тези причини са толкова дълбоки и трайни, че още от самото начало са чертаели целия път на българското, в последна сметка единствено реформаторско политическо представителство.

Споделям, че бившата комунистическа партия и нейният репресивен апарат са били важен фактор за разбиването на първата демократична коалиция и за разцеплението на втория СДС, че са създавали целенасочено непреодолима конфронтация между разделящите се крила. Но основната причина бе вътрешна. И не бе само в различната степен и смелост за конфронтиране с комунистическата партия и нейния репресивен апарат. Не бе и само в различните представи за това какво следва да бъде бъдещето на България и как да се изгражда то.

За нашето поколение, живяло десетилетия в комунистическия лагер, в пълна мяра се отнасят думите на освободените концлагеристи: „Хитлеристите смазаха душите ни“. Ние излизахме на свобода със смазани души – изпълнени с омраза, страхове и завист, без човещина и състрадание, неспособни за прошка, непризнаващи лидерите си, дори неразпознаващи общността си, неспособни да носим лична отговорност за действията си. Имахме една смътна демократична принадлежност, но разбирана и преживявана по най-различни начини. Ние не знаехме и не умеехме да водим диалог, да постигаме съгласие помежду си. Не можехме да отстъпваме в името на нещо по-важно – в НКС на СДС се четяха вестници и се отправяха взаимни обвинения. Трябва да призная, че сред демократите нямаше много строители на нова България. Огромното мнозинство бяха рушители на старата. И от това ловко се възползваха бившите комунисти.

Според моите тогавашни и сегашни убеждения огромното мнозинство от избирателите гласуваше да се случи строителството, а не рушенето. Питаха на събрания защо не се разберете там в парламента и не работите заедно. Знам защо го правеха. БСП бе успяла да убеди мнозинството, че е за реформи, за демократизация и за пазарна икономика. Това бе лайтмотивът на тяхната пропаганда, който прикриваше истинските им цели за забавяне на реформите. Тази пропаганда гарнираха със загриженост за единството на страната и с новия си патриотизъм, който набързо подмени техния вроден интернационализъм. И много избиратели им вярваха. И нямаше как да не им вярват. Ние не се противопоставяхме както трябва. Малцина между нас в СДС разбираха конкретните планове за изграждането на демократична България и на нейната пазарна икономика, а още по-малко събираха смелост да ги защитават публично, защото се плащаше скъпа цена от избирателите. Например и сега приватизацията няма защитници сред демократично мислещите българи.

След втората национална икономическа катастрофа от 1996-1997 г. отчаянието и мизерията станаха последните вълни, които отмиха като песъчинки тук-там направените трезви и обективни оценки за изграденото от правителството на Филип Димитров. Дори в демократичните среди постепенно проникнаха съмнения, негативизъм и отрицание на стореното от собственото им смело, раздирано от противоречия, но целеустремено и самоотвержено правителство.

Може би изграденото остана незабелязано, защото не издържа и рухна. Но не рухна всичко. Под руините на втората катастрофа остана направеното за декомунизацията, остана убеждението у мнозина, че бившите комунисти не са всесилни, че са уязвими. Останаха нормативните основи за преструктурирането на социалистическата собственост, остана спасената за собствениците земеделска земя. Остана асоциирана към Европейските общности България, защитените права на българските граждани пред европейски съд и създаденият европейски механизъм за наблюдение на българския преход. Останаха функциониращи пазарните цени, свободният валутен пазар, създадени от реституцията пазари на активи. Остана независещото от политиката преструктуриране на външната търговия.

Остана жива представата, че въпреки всичко можем да успеем. Тогава надеждата беше още жива.