Свидетелства за прехода 1989 - 1999

Винаги съм смятал, че най-вредното въздействие на остатъците от миналото произтича от личните зависимости. Виждал съм хора, чието поведение от един момент нататък не може да се обясни по друг начин освен като диктувано от чужда воля. Така нареченото „връзване“, изпълнявано от вербовчиците на ДС, е най-масовото пречупване на хората. То става основно с подписването на декларация за сътрудничество. Най-често се постига с използването на човешките слабости или амбиции. Но и без такива декларации и писмени свидетелства за агентите на ДС бе възможно да подчиняват чуждото поведение; например, когато разполагат с позорящи обстоятелства за обекта, за извършени, но прикрити престъпления, за кражби и друго облагодетелстване.

Имаше такива, които бяха зависими заради финансовата подкрепа от номенклатурата за започване или подпомагане на личен бизнес, за вземане или опрощаване на кредити и пр. Трети – заради лични приятелства. Много често, след съвети и въздействие от приятели офицери от бившата ДС, зависимите лица вземаха решения в политиката или управлението, внасяха законопроекти. Правеха го най-охотно тези, които не можеха да носят лична отговорност, а такива бяха голямото мнозинство.

Няма да мога да изброя всички форми на подчиняване на чуждото поведение, защото не ги познавам. Факт е, че ние не успяхме да изкореним съществуващата още от самото начало зависимост на много важни за държавата лица от номенклатурата на БКП и ДС. Тази зависимост се разпростря още повече с развитието на частното предприемачество поради господстващите позиции на лицата от комунистическия режим в икономиката на страната. След това придоби много нови форми с уреждането на обществени поръчки, с държавното субсидиране, с усвояването на европейско финансиране. Тези зависимости на бизнеса от неизвестни на обществото фактори за успех накараха мнозинството от хората да се настрои срещу частниците въобще, да се отнася враждебно към пазарните реформи и да говори за управляващото ни „задкулисие“. Така изглежда сега, но дълбоката причина за опорочаването на прехода бе тази първоначална, много силна и развращаваща обществените нрави зависимост от властта на бившия комунистически режим. Успехът продължаваше да зависи от връзките с номенклатурата. Срещу тази зависимост неуспешно се опитахме да се борим.

Още тогава, а и сега продължавам да получавам упреци, че не сме се справили на този фронт: „Трябваше да ги смачкаме тогава!“, казват мнозина. Съгласен съм, че никого не смачкахме. Не се справихме и с истинския противник от „задкулисието“. По-нататък ще се опитам да потърся обяснения. Провалът ни се дължи на много обстоятелства.

В рамките на Конституцията от 1991 г. не можехме да предприемем каквото и да било за отстраняване от политиката на висшата партийна прослойка на БКП. Бившите сътрудници на ДС изглеждаха по-уязвими. Те се привиждаха като тайнствения източник на власт по време на комунистическия режим. Разкриването им изглеждаше като начин за справяне с нашите страхове и за неутрализиране на тяхното скрито влияние. Затова първото ни оръжие срещу комунистическите рецидиви бе отварянето на досиетата на репресивния апарат. То не бе ефикасно и поради тази причина остана болна тема на целия преход. Второто бе неуспешният опит за лустрация, който, също както отварянето на досиетата, бе саботиран от среди вътре в СДС. Третото бе обявяването на комунистическия режим за престъпен – с приетия закон не постигнахме заложените цели.

Отварянето на досиетата

В правителството решаването на този проблем бе възложено на вицепремиера Веселин Методиев. Аргументите ни за отварянето на досиетата бяха следните^[378]. Първо, „да се прекрати зависимостта на висшите администратори, висшите магистрати и политическата класа от бившите служители на бившата Държавна сигурност“. Второ, „преследваните лица да получат в един момент възмездие или да се пречисти този процес, на който те са били жертва.(…) просто да видят на какво са били подложени… много от тях в продължение на целия свой живот“. Трето, „без акта на отваряне на архивите на бившата Държавна сигурност ние няма да можем да се справим с проблема за престъпността, в частност особено с организираната престъпност и корупцията“. Четвърто, такъв закон бе „приет от всички страни, които вече се интегрираха в Европа и в Северноатлантическия договор“^[379].

Според мен един от най-важните аргументи беше със закона да се направи невъзможно тези, които разполагат с противоправно отнета и съхранявана от тях информация, да манипулират поведението на хората на властови позиции. За да отнемем това най-добре скрито средство за въздействие, предвидихме да не се считат за източник на информация по смисъла на закона документи, които са били противоправно отнети и съхранени.

Първоначалните идеи бяха да разкрием 250 хиляди досиета, отначало 500 на висши държавни служители – политици, магистрати, министри и администратори. След това да оповестим хората, които бяха пострадали от ДС, и накрая да разкрием сътрудниците на репресивния апарат. Това не бе изпълнено, включително поради вътрешна съпротива от политици от ОДС.

Първият опит за отваряне на досиетата на репресивния апарат бе направен 79 дена след избирането на правителството. Парламентът прие Закон за достъп до документите на бившата Държавна сигурност^[380]. Предвидена бе проверка дали лицата, заемащи 32 управленски позиции в трите власти, са били щатни, нещатни или картотекирани сътрудници. Задължаваха се всички специални служби да предадат архивите на ДС на Държавния архив. Този вариант мина на първо четене.

След много спорове и съпротива темата с отварянето на досиетата бе отнета от Веселин Методиев. Това стана след намеса от страна на председателя на Народното събрание Йордан Соколов, който като министър на вътрешните работи бе работил с Богомил Бонев като главен секретар. За последния се застъпи и президентът Петър Стоянов, който му се доверяваше, след като го бе определил за вътрешен министър в служебното правителство. Натискът се оправдаваше с това, че трябва СДС, а не Демократическата партия „да пише“ този закон.

Спореше се по много въпроси: какъв е обхватът на понятието „сътрудник на бившата ДС“; лицата на кои позиции в държавата да подлежат на проверка. Отхвърлено бе първоначалното ни радикално предложение да предвидим явен достъп до архивите на Държавна сигурност, като за целта всички архиви на специалните служби бъдат предадени на Държавния архив. Дискутираше се кой ще отваря досиетата, как да бъдат защитени правата на проверяваните, какви да бъдат последиците. Давахме си сметка, че без отстраняване от властови и управленски позиции на сътрудниците на ДС отварянето на досиетата няма да даде резултат.

Накрая за второ четене законът бе готвен от министър Бонев, от началника на Националната разузнавателна служба Димо Гяуров и от част от ръководителите на другите специални служби. По тяхно настояване направихме най-голямото отстъпление от първоначалните ни намерения. Те предвидиха да не се обявява принадлежността на превербуваните бивши агенти на ДС, тези, които бяха останали на служба, освен ако не са заемали или не заемаха в момента политически длъжности. Така демократичното ни управление припозна за свои много офицери и агенти на бившата ДС.

Министърът на вътрешните работи и ръководителите на силови ведомства станаха членове на Комисията за отваряне на досиетата. Те наложиха своите позиции и отстъпленията от първоначалните ни обещания продължиха. Направиха закона по-приемлив за опозицията. Въпреки това депутатите от Демократичната левица напуснаха залата при второто гласуване. Определиха закона за удар срещу сигурността на държавата и той действително беше някакъв нерешителен удар, но само срещу тяхната държава.

По настояване на президента Петър Стоянов Комисията „Бонев“ изчака Решение №10 на Конституционния съд от 22 септември 1997 г. С него конституционните съдии обявиха президента, вицепрезидента и себе си за изключение от закона и отмениха една от категориите – тази на „картотекираните сътрудници“.

Месец след решението на КС Комисията обяви своя списък. В него бе направила още компромиси по отношение на проверките на някои лица.

Преди оповестяването председателят на БСП Георги Първанов намери удобна възможност да разговаря с мен. Беше притеснен от това, че ще бъде обявен за принадлежащ към бившата ДС. Твърдеше, че не е бил сътрудник и ще бъде набеден. Уверих го, че ще изчакаме решението на конституционните съдии и няма да позволим без доказателства да бъде обвиняван който и да било. Както казах по-горе, не мога лично да унижавам когото и да било. Не знам дали този разговор е стигнал до Комисията и как е представен. Нямам спомен някой неин член да се е съветвал с мен какво да предприеме по въпросния казус. Ако го е направил, отговорът ми със сигурност е бил да се изпълни точно предвиденото в закона. Не се интересувах конкретно за което и да е лице, за да не се каже, че използвам властта, за да разчиствам свои лични сметки. Освен това бях уверен, че законът ще бъде изпълнен както трябва; нямах причини да се съмнявам.

Както е известно, Комисията „Бонев“ направи компромис с Георги Първанов. От архива ѝ изчезнаха част от неговите документи. На това основание бе определен за „картотекиран“ и неговата принадлежност към ДС не бе обявена.

Вторият опит за отваряне на досиетата бе направен от народни представители от СДС, Народен съюз и други парламентарни фракции в края на мандата на нашето управление. Предложиха допълнения, изменения и разширяване обхвата на закона и нова комисия, начело на която застана депутатът от СДС Методи Андреев^[381]. Новият председател на парламентарната комисия по национална сигурност Йордан Бакалов преодоля забавянето на придвижването на закона в пленарната зала. В резултат от тези усилия Комисията „Методи Андреев“ бе създадена веднага, но отваряше досиета по-малко от една година (2001-2002). Това е твърде кратък срок, за да се произведе осезаем ефект. На 30 април 2002 г. законът бе отменен от правителството на Симеон Сакскобургготски с приемането на Закона за защита на класифицираната информация. В него липсваха каквито и да е разпоредби относно достъпа и използването на документите на бившата ДС. Завесата падна отново.

Публичността на комунистическия репресивен апарат, на която прекомерно разчитахме, се оказа нож с две остриета. От една страна – по най-важното направление, се оказа неспособна да възпре съпротивата срещу прехода. Не само защото я осъществихме с много компромиси и отстъпления от първоначалните си обещания. Разкритията не дадоха резултат. Имаше лица със съвест от висшето ръководство на БКП, които излязоха от политическия живот и не се върнаха в него. Но реваншизмът и съпротивата на другите останаха. Осветляването на привилегирования начин на живот на комунистическите феодали и на висшето ръководство на партията им не предизвика очакваното обществено негодувание. Обявяването на сътрудниците на репресивния апарат не предизвика очакваната буря и отхвърляне в обществото. То се отнесе толерантно към тях и им прости бързо. Освен това мнозинството от ръководителите на ДС не се държаха като виновни; продължаваха да се гордеят с миналото си и открито се противопоставяха. На тях отварянето на досиетата въобще не им подейства.

От друга страна, публичността навреди на излишно много хора. Има съществена разлика между сътрудник и сътрудник на ДС. Едни са тези, които убиха Георги Марков, а преди това измъчваха и убиваха хора в лагерите, други са тези, които са били разузнавачи, преводачи, технически сътрудници, явочници и доносници. Работата ми със специалните служби ме е убедила, че при точно поставяне на задачите разузнавачите и административните служители могат да бъдат много полезни за изработването на правилни управленски решения. Нуждата от технически сътрудници и държатели на квартири се разбира от само себе си. Хората от тези изброени категории изпълниха ролята на жив щит. Сред тях имаше много такива, които бяха принудени или изнудени да участват. Те застанаха между нас и този висш състав на ДС, който репресираше обществото със страх и преследване.

Поради липса на професионализъм и яснота за целите ОДС, както и голяма част от демократичната общност, възприемаше отварянето на досиетата като морален акт, а всъщност целта трябваше да бъде друга – да бъдат защитени демократичните институции на властта от съпротивата срещу прехода. Центърът на тази съпротива успешно разпространи внушението, че именно хората, участвали в живия щит, са виновни за комунистическите репресии, а след това и за саботирането на реформите. Което изобщо не беше вярно. Виновни бяха другите – убийците и насилниците, които бяха надеждно прикрити, включително от прокуратурата и от превербувалите ги колеги от специалните служби на демократичната държава. И най-вече виновниците бяха тези, които останаха на властови позиции. Истинският ни противник бяха тези, които ръководеха политически партии, специални служби, прокуратура, съдебната власт, които бяха в Конституционния съд и в медиите. Ние ударихме встрани, а не по тях.

Най-силното доказателство за тази несправедливост е, че мнозина, макар и ударени от закона, останаха привърженици на демокрацията и на евроатлантическата принадлежност на България. И продължиха да ги защитават и да се борят за това и след като бяха посочени с пръст. Затова главният секретар на Министерски съвет Елиана Масева бе права, когато каза за този закон: „С един акт направихме жертвите на комунизма жертви и на демокрацията“.

Комисията за архивите на ЩАЗИ направи задължителното разграничаване между жертвите и насилниците, между пострадалите и облагодетелстваните от репресивния апарат на Германската демократична република. Оцени степента на вредите, които са нанесени. Германският закон не предвижда задължителни проверки за принадлежност или сътрудничество. Той само дава право на ръководителите на звената на публичната администрация да извършват проверка на миналото на подчинените им държавни служители. В частния бизнес запитвания за справка могат да бъдат отправяни само по отношение на ръководни кадри от определено ниво нагоре. В случай на положителен отговор за дадения подчинен санкциите или изводите зависят от приетата в съответната институция практика. Законът разрешава, но без да го изисква изрично, проверката в архивите на ЩАЗИ за министри, депутати, адвокати, съдии както на централно ниво, така и на ниво провинции.

Още преди да вляза в МС, знаех кой е истинският противник на българския преход. Вече бях персонална мишена на този противник в продължение на 7-8 години. Нямаше как да не науча кой е той. Известно е, че българската ДС и Разузнавателното управление на ГЩ на БНА^[382] са работили в тясно сътрудничество с руските КГБ^[383] и ГРУ^[384]. По-малко е известно, че някои от най-ценните и обещаващи български сътрудници са били превербувани от съветските служби в периода 1981-1986 г., когато в Кремъл вече са били наясно с предстоящия край на комунистическия режим. Този контингент от хора, скрит и недосегаем за нашите закони за досиетата, формира и днес петата колона на московските репресивни служби в България. Те бяха позагубили целите си в периода на големите трудности на Руската федерация при Елцин до 1998 г. След това бяха реактивирани с началото на Косовската криза и военните действия на НАТО за свалянето на Слободан Милошевич. Впрочем във войната срещу нас бяха хвърлени като по обща команда всички преназначени и неоповестени според закона бивши сътрудници на ДС, а също така и вече известните ръководни лица, ще ги нарека „първия ред“ на бившата ДС, които не намираха за необходимост да се крият – открито се афишираха и участваха в активни мероприятия и в обществения дебат. Дори организираха и водеха антиправителствени демонстрации.

Ще бъде неправилно да се търси оправдание във външни причини, преди отново да видим собствените си кривици. Основната слабост, която не позволи да възпрем и изолираме противниците на прехода, бяхме ние самите със своята неподготвеност и непрофесионализъм както в сектора на сигурността, така и в този на политиката. Освен това нямахме и реална обществена опора. Вярно е, че голямото мнозинство от избирателите искаше отварянето на досиетата, но не за да види своите противници и да се изправи твърдо срещу тях. С опустошената си душевност посткомунистическото общество бе неспособно да поиска и още по-малко да се бори за своята свобода и за своите демократични институции. Ние всички сами сме си виновни за това, че отварянето на досиетата се превърна в средство за прехвърляне на политическа отговорност и за безцелни и безпочвени упреци, за празно ровене в съдбите на хората и за тяхното унижаване.

И досега чувам въпроса: „Защо не отворихте досиетата?“. Питащият не дочаква или не изслушва отговора за ролята на Конституционния съд, за отмяната на закона и за закриването на Комисията по досиетата от Симеон Сакскобургготски и Ахмед Доган. Не обръща внимание на това, че все пак досиетата са отворени. Просто отправя безадресен упрек. Казва, че не сме постигнали желания ефект, което е напълно вярно.

Неуспешната лустрация^[385]

Първият опит за лустрация със закона на Георги Панев^[386] от 1992 г. се отнасяше само за ръководителите на научни институти и преподавателите във ВУЗ. Предизвика много обструкции и макар да бе необходим, бе отменен на 30 март 1995 г. от самостоятелното мнозинство на Демократичната левица по време на правителството на Жан Виденов.

Признавам, че в началото на нашето управление подценявах важността на проблема и силно надценявах ефектите от Декларацията за националното съгласие^[387]. Скоро, вследствие нарастващата агресия срещу нас, промених позицията си. Убедих се, че лустрацията е необходимото и достатъчно условие да бъде защитен и проведен успешно преходът към демократизация и пазарна икономика, защото само така можеше да се елиминира съпротивата и да се противодейства на всички рецидиви на комунизма.

Защо не успяхме да направим лустрация в България?

Ние споделяхме, а за съжаление, и сега продължава да се споделя, една погрешна концепция за комунистическото общество като потискано от авторитарен диктатор, подпомаган от неголяма група активни последователи. Когато диктаторът и обкръжението му се махнат – обществото става свободно и демократично. Ако това бе вярно, то отстраняването на Тодор Живков на 10 ноември 1989 г. и на обкръжението му от властта на 8 февруари 1990 г. трябваше да донесе демокрацията и да премахне пречките пред прехода в България. От БКП/БСП непрекъснато твърдяха, че това така е станало и заслугата е тяхна. Мнозина още им вярват и го показват, като честват 10 ноември 1989 г.

Скоро разбрахме, че проблемът не стои така. Силата на съпротивата срещу прехода произтичаше от много места. Комунистическият режим е балансирана със сила система. Изградена е от несигурни взаимоотношения между различни обществени, икономически и етнически групи и е крепена от многобройни техни представители. Взаимоотношенията са несигурни и нестабилни, защото нито една от съставните части на системата, включително нейното ръководство, няма своя собствена основа и затова пребивава в страх. Поддържа се с репресии и заплахи, които произтичат отвътре, от нея самата. Отстраняването на всички нейни крепители от властови и управленски позиции би било пълна лустрация.

От това определение следва, че пълна лустрация не може да се осъществи само с пакет от правни норми. Необходими са както те, така и политики, но също и неформални практики (например както в германските държавни учреждения и бизнес). Успешното осъществяване изисква участие на гражданите и на ръководителите на публичните и частните институции. Декомунизацията не може да се спусне отгоре. В сравнение със страните, извършили политика на лустрация, тези предпоставки у нас никога не са били налице. Защото през по-голямата част от времето на прехода институциите бяха ръководени от същата тази номенклатура на БКП и ДС и от агенти на руските специални служби, които съобразно даденото определение трябваше да бъдат отстранени.

Освен това Демократичните сили у нас не бяха единни в извършването на лустрационна политика. Едни бяхме „за“, други бяха „против“. Правителството на ОДС бяхме „за“ и направихме повторен опит в тази насока. Министърът на държавната администрация подготви и предложи на правителството, а то одобри и внесе в 38-ото ОНС Закон за администрацията^[388], с който се отстраняваха от ръководни позиции бившите ръководители на политическия и административния апарат на Българската комунистическа партия и сътрудниците на бившата ДС.

На 3 ноември 1997 г. в пленарната зала на НС се случва следното. Събират се всички депутати от ОДС. В напрегната обстановка пред тях президентът Петър Стоянов остро атакува предложения закон. Думите му са посрещнати с възмущение и дюдюкане. Отчаян и дълбоко разочарован, вносителят на закона Марио Тагарински губи самообладание. Стоянов гневен напуска събранието.

Тезата на президента, която защитаваше пред мнозина, бе, че с лустрацията депутатите от ОДС се опитват да отвлекат вниманието от участието си в приватизацията. Това може да е било мотив за единици от тях, но голямото мнозинство виждаше ясно истинския си противник и искаше да го отстрани от властови позиции или поне да го обезсили.

С минимално мнозинство от 7 на 5 гласа Конституционният съд (КС) отхвърли лустрационните текстове от закона за администрацията^[389]. Трима от седемте конституционни съдии бяха бивши сътрудници на ДС. За отхвърлянето събраха основания отвсякъде, дори оттам, където ги нямаше. Първо, че законът противоречи на приетата от 7-ото ВНС Конституция. Нейният чл. 6 не допуска „никакви ограничения…., основани на политическа принадлежност…“. Съдиите се мотивираха със Споразумението между политическите сили, представени във ВНС, за гарантиране на мирния преход към демократично общество^[390], което не може да бъде аргумент за тях. Аргументираха се и с това, че въз основа на конституционно недопустими критерии се нарушава правото на труд на предложените за лустрация, а то е гарантирано от чл. 48 на Конституцията.

Конституционният съд отправи тежки квалификации към правителството и мнозинството на ОДС за нарушаване на „основни принципи на правовата държава – индивидуалната отговорност, основана за всяко отделно лице (произтичаща от върховния конституционен принцип на зачитане на човешкото достойнство – Преамбюл на Конституцията, чл. 4, ал. 2 от Конституцията); зачитане правото на защита (чл. 56 от Конституцията), необходим елемент от което е презумпцията за невиновност…“^[391]. Като че ли някой бе тръгнал да съди въпросните лица.

Казано накратко, бяхме разобличени, че се опитахме да отнемем на ръководителите на БКП и на ДС правото им на труд, че ги считаме всичките за виновни и опасни за реформите, че сме посегнали на тяхното достойнство и не сме им дали право на защита. Накърнили сме правото им да продължават да са на власт и да действат със своите неприкосновени комунистически убеждения срещу прехода към демокрация и пазарна икономика и срещу евроатлантическото бъдеще на България.

Според конституционните съдии бяхме нарушили и няколко международни договора, сключени от Република България. Всъщност бяха цитирали избирателно и само това, което им вършеше работа. В Резолюция 1096 (1996) на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ), която сигурно е съобразена с тези договори, е казано следното: „Целта на лустрацията не е да се наказват хората, за които се предполага, че са виновни – задача на прокурорите е да прилагат наказателното право, а да защитава новосъздадената демокрация“^[392]. А ние очевидно искахме не да ги наказваме, а да не управляват.

У нас новосъздадената демокрация остана незащитена.

Колко безпринципно е било отменящото лустрацията решение, се вижда от друго произнасяне на същия състав на Конституционния съд по дело срещу текстове в Закона за радиото и телевизията^[393]. То бе възбудено отново от депутати на Демократичната левица срещу въведената от нас забрана да бъдат членове на Съвета за електронни медии и на управителния съвет на БНР, съответно на БНТ, лица, които са били сътрудници на бившата Държавна сигурност. По това дело конституционните съдии отхвърлиха искането на опозиционните депутати за обявяване на въпросните текстове за противоконституционни. Тоест КС реши, че за една категория държавни служители лустрация бе допустима, за други – не.

По въпросните забрани има още по-интересно развитие. По време на коалиционното управление на БСП и ДПС, при правителството на Пламен Орешарски, друг състав на Конституционния съд, съставен почти изцяло от съдии, посочени от НДСВ, ДПС, БСП, ГЕРБ и президентите Първанов и Плевнелиев, пререши казуса с лустрацията в медиите и обяви въпросните текстове в Закона за радиото и телевизията за противоконституционни^[394]. Само трима от 12 конституционни съдии се противопоставиха на това решение – Благовест Пунев, който бе и докладчик, Кети Маркова и Анастас Анастасов.

Забележителна бе упоритостта на БСП да отвори пътя към ръководни позиции в медиите на сътрудниците на ДС.

Още повече се набива на очи политическото преразглеждане на казус от КС, по който вече се бе произнесъл.

Обявяването на комунистическия режим за престъпен

По инициатива на Георги Панев от СДС група депутати внесоха в парламента проект на Закон за обявяване на незаконността на комунистическия режим в България^[395]. Имахме сериозни съмнения, че този декларативен акт ще стане ефикасно средство в борбата с рецидивите на комунизма. Председателят на ПГ на СДС Екатерина Михайлова се бе въздържала да подкрепи влизането му в пленарната зала: „…смятам, че тази морална оценка, която се съдържа в този законопроект, е дадена вече от голяма част от българското общество. За Обединените демократични сили, за демократичната общност в България тази оценка, която се съдържа в този законопроект, не е нещо ново. България трябваше да приеме такъв закон или акт, като декларация, много по-рано. Питам се обаче дали е дошло времето за Българската социалистическа партия да даде същата оценка?“.

Времето на БСП очевидно не бе дошло. Посрещнаха закона с яростна съпротива. Георги Първанов го обяви за „най-безумния, най-смешния, най-конфронтационния законопроект за периода след 1989 г.“^[396]. Хвърли обвинения във всички посоки и включително по правителството.

Моята позиция след първото гласуване бе, че: „България, като всички останали страни, трябва да скъса окончателно с комунизма. Без значение е под каква форма ще стане това, със закон, резолюция или декларация. Важно е да се формира политическа воля, която да каже, че път за България назад няма. Европа очаква това от нас и доказателството е фактът, че вчерашното решение на парламента стана новина по Евронюз“^[397].

Кой в България е бил прав и кой безумен, показва проведеният общоевропейски дебат и приетите документи. По темата за престъпленията на комунизма има обща европейска позиция. Ние просто бяхме изпреварили времето и затова нямахме външна подкрепа за нашия закон.

До 1996 г. Парламентарната асамблея на Съвета на Европа се надяваше в своя резолюция^[398], че наследството на бившите комунистически режими лесно ще бъде разградено. Чак 10 години по-късно ПАСЕ прие резолюция за Необходимост от международно осъждане на престъпленията на тоталитарните комунистически режими. В нея призова „…всички комунистически или посткомунистически партии в държавите членки, които все още не са направили това, да преосмислят историята на комунизма и собственото си минало, ясно да се дистанцират от престъпленията, извършени от тоталитарните комунистически режими, и да ги осъдят без всяка неяснота“^[399]. У нас БСП не чу този призив.

Две години след втората резолюция на ПАСЕ бе приета Пражката декларация за европейската съвест и комунизма, която започва с това, „че общества, които забравят миналото, нямат бъдеще“^[400]. В нея се настоява комунизмът да бъде признат за „съществена и ужасяваща част от общата история на Европа“. Настоява се за „отговорно отношение на националните парламенти към признаването на комунистическите престъпления за престъпления срещу човечеството, пораждащо съответно законодателство и парламентарен контрол върху изпълнението на тези закони“; за „преразглеждане и коригиране на учебниците по европейска история, така че децата да могат да научат и да са предупредени за комунизма и неговите престъпления по същия начин, по който са научени да осъждат нацистките престъпления“.

Междувременно първият акт на българския парламент срещу комунизма бе забравен и заслугата на ОДС за него бе отнета. В интернет може да се прочете, че „България осъди комунизма на 18 септември 2008 г.“, когато без депутатите от БСП 40-ото Народно събрание одобри Пражката декларация за европейската съвест и комунизма.

Година по-късно, след като българските Демократичните сили бяха вече разбити, Европейският парламент (ЕП) прие резолюция, в която: „Подчертава значението на поддържането на спомените за миналото живи, тъй като не може да има помирение без истина и памет. Отново потвърди своята решителна единна позиция срещу всяка форма на тоталитарно управление независимо от идеологическия контекст“^[401]. Изрази съжаление, че не са отворени архивите „на бившите служби за сигурност, тайната полиция и разузнавателните ведомства…“^[402] и „убеждение, че крайната цел на разкриването и оценката на престъпленията на комунистическите тоталитарни режими е помирение, което може да се постигне с поемане на отговорност, молба за прошка и насърчаване на морално възраждане“^[403]. Двама от европейските парламентаристи от БСП подкрепят резолюцията; трима, сред които е Илияна Йотова, се въздържат.

Колко отговорност у нас е поела БСП, каква молба за прошка е поискала и накрая стигнали ли сме на тази основа до морално възраждане, нека всеки преценява сам.

Моята оценка е, че нашият акт в 2000 г. увисна във въздуха. За да я аргументирам, ще посоча още два факта за българското отношение към комунистическия режим.

Първият. През септември 2015 г. една група депутати внесе и прокара в 43-тото ОНС изменение и допълнение на Наказателния кодекс. В него бе предвидено да не се изключва по давност наказателното преследване и изпълнението на наказанието по отношение на: „1. престъпления против мира и човечеството; и 2. тежки престъпления по глава втора, раздел І, раздел ІІ, раздел ІV и раздел V; глава трета, раздел І, раздел ІІ и раздел ІІІ; глава единадесета, раздел ІІІ от особената част на Наказателния кодекс, извършени в периода от 9 септември 1944 г. до 10 ноември 1989 г. от членове на ръководни органи на Българската комунистическа партия, както и от трети лица, на които са възложени ръководни длъжностни или партийни функции“^[404].

По инициатива на главния прокурор Сотир Цацаров и на основание на Конституцията, приета от 7-ото ВНС, Конституционният съд отмени премахването на давността за престъпленията на комунистическия режим^[405]. Единственият с особено мнение бе Филип Димитров. Българските конституционни съдии не пожелаха да се съобразят с общата европейска позиция, че трябва да признаят комунистическите престъпления за престъпления срещу човечеството. Всъщност и тази позиция увисна в застоялия въздух на българския политически и обществен живот. Увисна по същата причина, както нашият закон. Позицията на Европейския парламент остана само във вид на декларация – който иска, се съобразява, който не иска, не ѝ обръща внимание.

Всъщност още в 1990 г. мнозинството на БСП във ВНС предвиди максимална давност от 35 години за двойно и тройно убийство. В 1980 г. давността за убийците от есента на 1944 г. вече бе изтекла. Нито един извършител на масовите убийства след 9 септември 1944 г. у нас не бе наказан. Всички те бяха опростени от собствената им партия. БКП/БСП се бе погрижила надеждно да защити своите престъпници още на старта на прехода. Направила го бе и в Конституцията, и в Наказателния кодекс.

Вторият. Една група за натиск^[406] внесе проектозакон за изменение и допълнение на Закона за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен^[407]. В него се правеше опит да бъдат задължени всички публични органи и лица да предприемат действия за преодоляване на тежкото наследство от комунистическия режим, като премахнат или не поставят на публични места символи, лозунги и знаци, скулптури, паметници и картини, създадени за възхвала на комунистическия режим или на Българската комунистическа партия и нейните ръководни дейци. Ако не го направят, се задължаваха да поставят надпис: „Комунистическият режим в България 9.09.1944 – 10.11.1989 г. и дейността на БКП са обявени за престъпни със закон, приет от 38-ото Народно събрание“.

Задължаваха се: „Министерството на образованието и науката, директорите на училищата, ректорите и деканите във висшите учебни заведения, както и самите учители и преподаватели, наред с всички държавни и общински органи, публични и граждански организации, имащи отношение към образованието и възпитанието на подрастващите, да предприемат съответните действия в учебните помагала, учебниците, учебните планове и образователния процес, периодът от 9.09.1944 г. до 10.11.1989 г., включително и дейността на партийните и държавни ръководители, да получат точно и обективно отразяване в съответствие с този закон“.

За неизпълнение на закона се търсеше административно-наказателна отговорност – глоба между 200 и 2000 лева, която се удвояваше при повторение за всяко следващо нарушение. Задължаваше се областният управител, подпомогнат от комисия, да изпълни закона. Ако не го направи, се предвиждаше да бъде санкциониран от премиера или упълномощено от него лице.

На 24 ноември 2016 г., независимо от общата европейска позиция, присъстващите депутати от БСП, „Атака“ и АБВ гласуваха заедно против законопроекта на първо четене. Въпреки тях той бе одобрен. Мнозинството на ГЕРБ и Реформаторския блок позволяваше законът да бъде приет окончателно, но това не стана. Ръководството на ПГ на ГЕРБ не го внесе за второ гласуване.

Защо се провалихме срещу номенклатурата?

Ще започна с лично признание. Никога не съм бил краен в противопоставянето на каквото и да било. Християнската ми етика отрича подобно поведение. Политическата атака и разгромяването на противника не са били моя силна страна. Ако мога нещо в такава битка, то е да се защитавам и ако не се защитавам успешно, да понасям и да търпя. Не мога да громя. На Демократичните сили бе необходим лидер с други качества, не с моите, за да води успешна война срещу номенклатурата на БКП и ДС.

Освен това задачата пред нас далеч не бе така линейно поставена. Преодоляването на повсеместните кризи изискваше градеж, а не битка. Те не се съвместяват лесно. На реформаторите им трябваше лидер, който може бързо да оставя мистрията и да взима оръжието, и след това обратното. Макар да опитвах, с това не успявах да се справя.

Срещу широкия фронт, който отваряха комунистическите остатъци, бе нужна организирана, дисциплинирана и всеотдайна сила. СДС, а и ОДС никога не са били такава сила. От целия разказ дотук се вижда колко лесно и бързо сме се разпадали. Това ставаше всеки път поради една и съща причина. Не можехме да се противопоставим на бившата комунистическа партия и на ДС. Ние от СДС си бяхме ентусиасти, а не професионални политици. В редица отношения бяхме експерти, но точно по въпросите на сблъсъка и противоборството – в сектора за сигурност, всички бяхме дилетанти. Там беше голямото предимство на нашия противник. Трябваше да водим битките на неговия терен, с неговите средства, които не познавахме и не бяхме прилагали. Никой от нас не бе професионално подготвен да води такава война. Оставям настрана това, че никой от нас не можеше да прави активни мероприятия или да клевети професионално, каквито умения имаше нашият противник.

По-важно от всичко е, че ние не противодействахме в зависимост от степента на вредата, която зависимите лица нанасяха на демократичните и пазарни реформи. Накараните да пишат доноси не са нанесли най-голямата вреда. Вредата зависи от два фактора – от висотата на позициите на лицето и от силата на зависимостта. От тази гледна точка най-вредни за българския преход са лицата с най-високи политически и държавни властови позиции – такива като Георги Първанов и Ахмед Доган. На другия полюс е силно нашумялото разкриване на сътрудничеството на Юлия Кръстева с ДС. То създава конфузни подозрения сред и за левите интелектуалци в Западна Европа, които впрочем би следвало да са били налице още от времето на маоистките ѝ увлечения, но за България очевидно тя е твърде безвредна, защото никога не е заемала каквито и да било управленски позиции.

Бившата номенклатура воюваше безогледно срещу нас като с класов враг, който трябва да бъде унищожен. Ние трябваше да противодействаме само в рамките на демократичните правила. Трябваше да третираме тяхното политическо представителство – БСП, като противник, който ни е конкурент за по-доброто и по-бързото завършване на прехода. Трябваше да се отнасяме към партията им като към европейска левица. Това се опитвах да правя с напразната надежда, че ще станат такива, защото очевидно не бяха. Тогава ПЕС^[408] още отказваше да ги приеме за член.

Много преди нас нашият противник се бе прегрупирал и реорганизирал, за да се адаптира към новите условия. Разполагаше с партийно представителство в лицето на БСП, която бе запазила масовата комунистическа членска маса. Стопанската номенклатура бе заела ключовите позиции в икономиката и банките. Репресивният комунистически апарат бе останал в органите за сигурност. Верните на Москва военни командваха българската армия. Вербуваните висши духовници управляваха Светия синод на БПЦ и Главното мюфтийство на мюсюлманското изповедание в България. Комунистическата интелигенция доминираше в медийния дебат със своите публични говорители.

Моята оценка и тогава, и сега е, че не сме имали сили да разгромим такъв противник. Ако бяхме опитали, нямаше да запазим гражданския мир. БСП се готвеха за такава развръзка. Дори заплашваха: „С кръв сме взели тази власт – с кръв ще я дадем“. Тези заплахи не ни действаха, но в условия на граждански размирици и насилие бе невъзможно да рестартираме реформите. Затова ни оставаше само да се опитаме да попречим на политическия си противник да саботира демократичното движение на страната и изграждането на пазарната икономика. Въпреки всичко успявахме донякъде в периода 1997-2001 г.

Сред ръководителите на демократичните партии и в банката от кадри, с които разполагахме, имаше зависими хора. След години те бяха разкрити като сътрудници на ДС. При други лица от нашите челни редици зависимостта се дължеше на вербуване на техните бащи или на членове на семействата им от бившия репресивен апарат. Неизвестно бе колко бяха превербувани от руските специални служби. Десетилетията на прехода позволиха да се проследят последиците от такава чужда на интересите на България зависимост, но това стана много по-късно. Превербуваните все по-ясно се очертават, но едва сега. Трети поддържаха тесни приятелски връзки с висши кадри на БКП като Ярослав Радев^[409] например. Имаше и такива, и те се оказаха твърде много, които следваха външни директиви заради своя бизнес или бизнес партньорство, заради своята или на членове от семейството си политическа кариера, или позиции в съдебната власт, или просто заради алчност или амбиции.

Най-много бяха слабоволевите и плашливите, тези, които лесно възприемаха чуждите внушения, клеветите и хулите. Те вземаха своите отрицателни емоции за политика, а на практика не бяха в състояние нито да защитят, нито да атакуват заради реформите. Сред демократите имаше дефицит на хора със свободна воля, а и не само сред тях. Колкото повече от комунизма живееше в посткомунистическото ни общество, толкова по-малко то бе способно да гради новото. Част от хората, които имаха способности да вземат самостоятелни решения, лесно ги прехвърляха на други, включително заради някаква незначителна полза, например да са спокойни, че друг носи отговорността.

Напътстващите ни експерти от МФИ и ЕС, изглежда, не си даваха сметка, че не е възможно да се строи демократична България и конкурентна икономика без тази free will^[410]. Вероятно защото в техните страни тя не бе дефицитна. Възпитаваше се в семействата, в училище и в живота заедно с представите за чест и достойнство. У нас не бе така. И сега не е така.

В своето изказване преди второто четене на Закона за обявяване на комунистическия режим за престъпен депутатът от БСП Янаки Стоилов каза, обръщайки се към вносителите: „Искате или не искате, повечето хора в България над 20 години са деца на комунизма“[411].

Повечето бяха. И за тях казаното е вярно. Децата не могат да са противници на своите родители. Надеждата ми е, че с годините това съотношение се променя.

Войната с организираната престъпност

Поставям организираната престъпност сред рецидивите от комунизма, защото бе създадена и култивирана от ДС. Бурното ѝ разрастване се случи пред очите ни в периода на успешния саботаж на реформите. Тя се проявяваше като въоръжена престъпна група; като такава, организирана за нападения срещу граждани или организации; като организирана престъпна група, в която участват и длъжностни лица от законодателната, изпълнителната и съдебната власт; и като такава, покровителствана политически, която извършва тежки престъпления^[412]. Първите две форми наричахме силови групировки. Бяха създадени от бивши спортисти – сержанти и офицери от полицията и от службите, които със съдействието на служители от митническата администрация и Гранична полиция натрупаха състояние, на първо място, от контрабанда по време на първото и второто югоембарго. Подкупният български митничар стана обесеният грозен герой в световноизвестния филм на Емир Кустурица „Черна котка, бял котарак“.

Проучвайки контрабандата, за първи път чух думите „държавна контрабанда“. Така граничните служители наричаха организирания от ДС трафик на наркотици (каптагон), с който репресивният апарат рушеше „прогнилия капитализъм“. Върху това старо държавно каналджийство се разви българската мафия. Тя съчетаваше легален и нелегален бизнес, проникваше във висшите етажи на властта с цел придобиване на власт и пари. Бившите шефове на ДС и сега получават лепта от своите „момчета“.

С Йордан Соколов като вътрешен министър неуспешно се бяхме опитвали в няколкото месеца на правителството на Филип Димитров да препятстваме превръщането на каналите на ДС в организирана контрабандна мрежа. Познавахме българската мафия от нейното създаване и затова знаехме как следва да се борим с нея. В Предизборната платформа на ОДС обещахме, че ще обявим война на организираната престъпност, че няма да допуснем престъпни групировки да изместят държавните институции, че ще защитим хората от самозвани „застрахователи“ и от безчинствата на престъпниците. Обещавахме да прочистим институциите от корумпирани чиновници, да поискаме доказване на произхода на имуществата и доходите. Обещахме и съд за тези, които ограбиха държавата^[413]. Трябваше да воюваме истински с организираната престъпност, защото тя бе изместила държавните институции и се разпореждаше в страната, защото препятстваше развитието на демократичните процеси, пазарните реформи и присъединяването на Република България към Обединена Европа.

Тази оценка не се споделяше от опозицията в парламента. Когато там се дебатираше Докладът на Комисията за борба с престъпността и корупцията с неговите изводи и препоръки, аргумент номер едно на Демократичната левица бе, че истинският проблем е дребната масова престъпност, кражбите. Съгласен бях, че кражбите са бич за обществото, че ощетяват и едновременно унижават хората. Същевременно питах настойчиво и риторично: тези ли, които крадат от нивите крави и говеда, леки автомобили, ценности и телевизори от жилищата, подкупват митничарите и правят каналите за износ? Битовите престъпници ли подкупват данъчните агенти и укриват данъци в големи размери? Те ли подкупиха банките и взеха огромни кредити, които не върнаха и впоследствие бяха записани като държавен дълг? Те ли сложиха ръка и разориха най-печелившите стопански активи на страната? Те ли претендираха за властта в държавата и дори бяха направили едно правителство на България свой васал? Питах – тези дребни престъпници ли са опасността за страната?

В никоя страна битовата престъпност не е заплаха за националната сигурност. Такава е организираната престъпност и особено тази, свързана с властта.

Със своята позиция за масовата битова престъпност БСП и коалиция правеха опит да избягат от тези въпроси, да сменят най-важната насока на работата на парламентарната комисия. Политически манипулираха нейните изводи и се мъчеха да насочат в неправилна посока противодействието ни. Депутатите от БСП осмиваха, ехидничеха, правеха бутафория от един изключително важен, съдбоносен за държавата въпрос. На мен лично тогава ми загорча много. Заявих, че така се държат само разкритите гузни хора, тези, които искат да прикрият своите другари от престъпния свят.

Парламентарната комисия бе направила анализ на изминалите 7 години от началото на прехода, на опитите на различни правителства да противодействат на престъпността и корупцията. Бяха проучени многобройни документи, оставени от изпълнителната власт. Въпреки нежеланието на Демократичната левица да извлече поуки от собствения си управленски провал, Комисията го бе направила вместо нея. Беше аргументирала изводите си с техните собствени правителствени документи. Всички анализи стигаха до едни и същи или до много сходни изводи – организираната престъпност и корупцията бяха бич за страната. Правозащитните органи можеха да се справят с дребната масова престъпност и да я ограничат на ниски нива. Тези органи бяха безсилни срещу организираната престъпност, която се бе враснала в тях.

Факторите и диагнозата

В Единната национална стратегия за противодействие на престъпността посочихме следните фактори за рязкото увеличаване на престъпността след 1990 г. Първо, лошото икономическо състояние, навлизането на бившата партийна и стопанска номенклатура в сферата на сенчестата икономика, опитите ѝ за непрекъснато трансформиране на политическата власт в икономическа и обратно. Второ, регионалните конфликти и свързаните с тях ембаргови ограничения. Трето, фактическата непригодност на правозащитната система да се справи с новите предизвикателства. Четвърто, срастването на националната с интернационалната престъпност по линията на наркотрафика, нелегалния трафик на хора, контрабандата с оръжие и с акцизни стоки.

Вярно бе, че икономическата криза, обедняването на населението, безработицата, задълбочаващото се разделение между бедни и богати и разпадането на комунистическия мироглед също бяха фактори за бързото нарастване на криминалния контингент, в това число и този на организираната престъпност. Но в дълбочина действаше друг фактор, който създаваше голямата опасност за националната сигурност и за сигурността на гражданите.

„Една част от хората, заети в държавните органи за сигурност, прекрачиха барикадата и минаха от другата страна, и то под насърчителния поглед на определени политически сили. Част от хората, които служеха на държавата, на нейната сигурност, в момента са фактори в тази престъпност и ние не бива да си затваряме очите пред това, защото това е една наистина голяма опасност. Защото това са хора опитни, хора, които са много сериозен противник.

Не е случайно обстоятелството, че те протягат непрекъснато ръка към политическата власт в България, че не се държат като нормален бизнес, който търси лобиране в законодателната, в изпълнителната власт, който се стреми да постига сделки. Не е случайно обстоятелството, че те непрекъснато застават в позата на претенденти – те да определят какво да става в България.“[414]

Организираната престъпност бе най-опасният рецидив от комунизма. Причина за това бе, че страхът от стария репресивен апарат бързо се трансформира в страх от организираната престъпност. Българските граждани се страхуваха повече от нея и имаха по-малко респект от държавата. Точно заради това се съгласяваха да бъдат рекетирани и в същото време си позволяваха в много случаи да не плащат данъците си. Силата на организираната престъпност винаги е в страха на обикновения човек от саморазправа, от това, че срещу него стои организация, която може да го накаже. Трябваше да му дадем смелост да спре да се страхува, а това не бе никак лесно.

Мафията се бе разпростряла в политиката, в банките, в търговията и индустрията. В осемте предишни години в България нямаше воля за борба с нея, даже имаше правителства, които я покровителстваха. От тази протекция произтичаше голямата заплаха за сигурността на личността, за собствеността и за държавността в България.

Ще илюстрирам с пример от земеделието. Групировките изнудваха производителите да продават тон зърно срещу 90 долара при обявена изкупна цена от правителството за 134 долара и това бе масова практика и в други земеделски производства. Особено нашумяха случаите с насилственото изкупуване на череши на ниски цени. Друг пример бе масовото рекетиране с охранителна дейност, знаци за което бяха стикерите на ВИС и СИК, кражбите на коли с цел откуп и други.

В късната есен на 1997 г., по силата на Закона за отмяна на банковата тайна за лица с несъбираеми кредити, приет от 38-ото ОНС по предложение на Александър Каракачанов от Обединението за национално спасение, бяха оповестени имената на над 3000 физически и юридически лица, нередовни длъжници на банковата система. Хората ги нарекоха „кредитни милионери“. Поради слабостите на съдебната власт законът не произведе ефект. След година посочих, че 2.5 млрд. марки са изтекли от банките и не е реално да остават неизвестни имената на раздавалите и получавалите кредити, да няма осъдени. Преди това на 8 януари 1998 г. се бях зарекъл да уволня всеки от държавната и стопанска администрация, който се окаже кредитен милионер, и бях изпратил писмо до управителя на централната банка да ми предостави имената на кредитните милионери, които заемат или са заемали висши постове в изпълнителната власт. Бе очевидно, че само мащабна организирана престъпност е с възможности да нанесе такава голяма щета на банковата система и на държавата.

Тази обстановка определи решаването на проблема с престъпността като първостепенен и изключително спешен обществен приоритет и като основна задача на българското правителство. Спешен, защото не можехме дълго да пребиваваме в състояние на разбити държавни институции. В докладите, които стигаха до мен, непрекъснато се сочеха несъгласувани процедури и конфликти между правораздавателните органи, липса на информация и необясними прекъсвания на наказателно- процесуалния процес. В кулоарите на парламента дадох пример за пуснат за 20 дни престъпник от затвора от главния прокурор Иван Татарчев, който след това бе изчезнал. И това не бе единичен случай.

Трябваше да бързаме и защото границата между държавата и престъпниците почти не съществуваше. Затова организираната престъпност вземаше връх. В продължение на няколко години, заети с битки срещу реформите, управляващата БСП допусна да се отслабят възможностите на държавата да се защитава и тя бе доведена до изключително тежко състояние. По тази причина се опитвах да чертая отново тази граница, която не трябваше да се прескача: „Има един огромен конфликт – между държавата и престъпниците. И въпросът е кой къде застава в този конфликт – дали на страната на държавата и обществото срещу престъпниците, или на страната на престъпниците срещу държавата и обществото“^[415]. Бяха се появили и открито се манифестираха центрове на власт, паралелни на избраната от народа легитимна власт.

Флагман на тези претенции за власт бе създаденият от ДС конгломерат „Мултигруп“. Още преди изборите осъдих стремежа на групировката да контролира парламента. Определих това като безумна и маниакална идея и предупредих, че ще им струва много^[416]. След изборите нейният шеф Илия Павлов до такава степен се бе самозабравил, че претендираше да управлява държавата заедно с нас. Година и половина по-късно казах: „Ако „Мултигруп“ е прегазила закона, държавата прегазва „Мултигруп“^[417]. Това самочувствие ми дойде по-късно. През пролетта на 1997 г. властта бе в процес на полуразпад. И тази власт трябваше да води войната с масово разпространената организирана престъпност и корупцията.

Войната с организираната престъпност бе война с бившата ДС. Само ние имахме смелостта да я започнем. Седемнайсет години по-късно бащата на Илия Павлов, сътрудник на Шесто управление на ДС, простодушно разказва за ударите, с които разбихме групировката, и за появата на тяхната „нова надежда“: „Той (Илия Павлов) очакваше с нетърпение идването на Симеон Втори“^[418].

Ограниченията

Всички политически сили бяха декларирали готовност за борба с престъпността и това ми даде основание да уверя партньорите ни от Европейския съюз и от Европейската комисия, че в България фронтовата линия не е между политическите партии, а е между държавата и престъпността. С началото на кризата в Косово се оказа, че много съм прибързал с това уверение. Готовността на част от политическите сили си бе декларативна. Правителствата на Любен Беров и на Жан Виденов пишеха и обявяваха някакви абсолютно безполезни програми за борба с престъпността. Нужно ни бе действително съгласие по конкретни ангажименти, по специални законодателни мерки, и то съгласие, което трябва да се постигне много бързо. Такова нямаше.

Първото ограничение за разгръщане на ефикасно противодействие срещу организираната престъпност бе най-вече съпротивата на Демократичната левица, Евролевицата и на Обединението за национално спасение срещу опитите за реформи в съдебната власт. Въпреки че тази власт бе очевидно неефективна и безрезултатна. На нея в последна сметка се дължеше кризата на законността. Това ме принуди да заявя:

„Хората трябва да знаят, че войната на БСП и Евролевицата срещу Закона за съдебната власт е война за запазване на тяхната номенклатура, която обра България. Тези хора знаят, че една ефективна съдебна власт ще направи клиенти на съдебната система огромна част от техния актив или свързани с техния актив хора. Битката е за оцеляване. За съжаление, това не се разбра веднага от следствието и прокуратурата. (…) Ние трябва да накажем тези, които обраха България и я съсипаха на два пъти. Ние сме длъжни да го направим, иначе ще има огромно разочарование от нашето управление.“[419]

Медиите и обществеността не разбираха опитите за реформа на съдебната власт. Представяха ги като някакви междуличностни противоречия. Предпочитаха да виждат вместо война на държавата с престъпността – война между институциите, за да имат алиби да не заемат страна. Не искаха да приемат, че борбата срещу престъпността и корупцията е борба за засилване на авторитета на българската държава и на нейните органи. Или просто не искаха да виждат по-силна тази държава, в която нямаха доверие. Определението „междуинституционални войни“ бе вестникарски пресилено. Вярно бе, че не бе ясно кой носи отговорността за реда и сигурността в страната в обстановката на общ разпад на институциите, че доколкото се търсеше такава отговорност, тя се прехвърляше като горещ картоф между държавните органи и структури. Но нали точно това трябваше да преодолее съдебната реформа.

Реалното адресиране на неотменими и персонални отговорности за противодействие на престъпността и корупцията изискваше промяна на Конституцията. Още тогава заявих, че „Без промени в Конституцията съдебната власт няма да е ефективна. Магистратите трябва да имат силна власт и тя да бъде упражнявана със силна ръка от Висшия съдебен съвет. Ние не искаме да заместваме тази власт с друга“^[420].

Част от тези идеи бяха реализирани, но съвсем частично, години по-късно. Българските управляващи и общественост узряваха за подобни промени на Конституцията на два пъти – в 2007 и 2015 г., тоест след 10 и 18 години. За съжаление, поправките бяха крайно недостатъчни, направени под натиска на ЕС и накрая – безрезултатни.

В периода 1997-2001 г. за ПГ на ОДС каквито и да е промени на Конституцията бяха невъзможни – нямахме конституционно мнозинство. Така че ние не можехме да разчитаме на успех. Срещу нас се формира един опозиционен алианс между политици и разбрали-недоразбрали магистрати, който се опита да изкриви идеите ни за реформи. По същество те отхвърляха опита ни да адресираме към следствието, прокуратурата и съда отговорността наказателните производства да завършват с навременно осъждане на престъпниците и с изпращането им в затвора. И това да става под наблюдението и контрола на ВСС. За магистратите от наказателните производства това означаваше да поемат персонална отговорност да бъдат смели и ефикасни срещу организираната престъпност и корупцията. Много от тях бягаха от тази отговорност, криейки се зад своята неприкосновеност и права. Съдиите отказваха изобщо да поемат каквато и да е отговорност за противодействието на престъпността. За тях тя беше изцяло и единствено отговорност на МВР, следствието и прокуратурата. Смятаха себе си за отговорни единствено за спазването на закона, но когато се изправяха пред дела срещу организираната престъпност, намираха вратички да го заобиколят. Примери за това ще дам по-нататък. Значителна част от прокурорите и съдиите конфронтираха опитите ни за реформи, защото те отнемаха или ограничаваха притежаваната от тях дискреционна власт и неограничени правомощия да постъпват както намерят за добре, включително да се спазаряват с престъпниците. Съпротива имаше и сред голямата маса смели и неподкупни магистрати, които си мислеха, че всички в бранша са като тях. А това не бе вярно.

Наред със съпротивата второто ограничение бе, че трябва да противодействаме на организираната престъпност само с демократични средства. Можехме да си позволим да приемаме само закони, които защитават демократичните ценности, правата и свободите на гражданите. Това бе и моето дълбоко вътрешно убеждение:

„Ние не искаме мафиотска, но едновременно с това не искаме и полицейска държава. Ние не приемаме принципа, че трябва да платим със свобода, с част от свободата и правата на гражданите създаването на здрав законов ред. Ще търсим начин да засилим законодателството, отговаряйки на тези високи европейски стандарти. Защото в противен случай ние няма да отговорим на високите изисквания, които България постепенно трябва да изпълни, за да бъде интегрирана в Европейския съюз.“^[421]

Желаните европейски стандарти не бяха пуста фраза. Трябваше да въведем наказателно производство от три инстанции – районен, апелативен и върховен касационен съд; да създадем Върховен административен съд, пред който да бъдат подсъдни актовете на изпълнителната власт. Така да гарантираме надеждна защита на правата и свободите на гражданите и на фирмите от възможни злоупотреби с власт от публичните институции. Всъщност след провеждането на съдебните реформи правителството заставаше като равноправен участник във всички съдебни процеси. Всички субекти, включително и държавните органи, признахме закона и съда като крайна инстанция за реда в страната.

Рецидив от комунизма бе и обстоятелството, че обществото и медиите търсеха отговорност за справянето с престъпността и корупцията от изпълнителната власт, а с посочените реформи правителството загуби значителна част от властта, която притежаваше дотогава. Това също не се разбираше и този аргумент се пренебрегваше напълно. Едни съзнателно и нарочно – по политически мотиви, другите подсъзнателно се връщаха към времената на партията – държава. Не приемаха и не подкрепяха по никакъв начин стремежа ни да разделим отговорността за правовия ред със съдебната власт. Според европейската демократична практика само така Министерството на вътрешните работи с полицията, следствието, прокуратурата и съда можеха да носят споделена отговорност за наказателните производства.

Средствата и подходите

Позицията ми да повишим ефикасността на съдебната власт още тогава е изразявана многократно в парламента. Части от нея просто не функционираха. Делата срещу организираната престъпност и корупцията на високите етажи на властта се избягваха от прокурори и съдии. Не се стигаше до завършване на правораздавателния процес поради две простички причини – страха и корупцията. Същевременно единственият резултат, който обществото признаваше, бе вкарването на престъпниците в затвора. Всички други мерки, като пресичането на контрабандни канали, на трафика на наркотици и хора, публичността на имуществото и доходите на политиците и магистратите, нямаха такъв ефект. Затова призовавах народните представители да накарат съдебната система да работи ефективно, а не да ѝ създават алиби и да ѝ позволяват да се крие зад липсата на закони и зад нежеланието за реформи на парламента^[422].

В същото време закони наистина липсваха и трябваше бързо да бъдат създавани, но липсваше и самата съдебна власт, нямаше система за контрол, която да гарантира, че всеки магистрат може да бъде санкциониран заради своя отказ от правосъдие от ВСС. Липсата на адекватни закони бе очевидна. В резултат на бурните промени правната система в България значително изостана от общественото развитие. Старото законодателство не можеше да обслужва повече обществените нужди. Нормативният вакуум в областта на банковото и кредитното дело, на застраховането улесниха злоупотребите, измамите, присвояването на държавни средства и изтичането им зад граница. В условията на прехода възникнаха нови форми на обществено опасно поведение, които не се санкционираха от Наказателния кодекс. Например използването на служебното положение за незаконно облагодетелстване, включително преди и при приватизацията, при данъчната, митническата, износната, лицензионната и другите дейности. Без обезпечения се даваха кредити, лицензираха се банки, без да разполагат със собствени парични средства. Появиха се нови форми на рекет, на лъжепредприемачество; присвояваше се чуждо имущество. Не се плащаха данъци в големи размери. Пускаха се незаконно ценни книжа и се правеха финансови пирамиди. Извършваше се масово неразрешена търговска и застрахователна дейност. Лесно се легализираше имущество, придобито чрез престъпление, и се изпираха мръсни пари.

Във връзка с тази нова криминогенна обстановка следваше да се предвиди строга наказателна отговорност за създаване и участие в различни престъпни сдружения, като се диференцира отговорността в зависимост от степента на организираност на групата. Необходимо бе да се създадат нови, по-тежко наказуеми състави за незаконната трансгранична търговия с хора, наркотици и оръжие. България трябваше да даде своята дан в борбата с международната престъпност. Трябваше съществуващите разпоредби на Наказателния кодекс да се насочат срещу съвременните специфични прояви на корупция, преди всичко длъжностни злоупотреби при управлението на държавната собственост.

Такива мащабни промени в Наказателния кодекс, дори да се приемат от парламента, имаха нужда от значително време, за да бъдат приложени на практика, защото изискваха специална квалификация от следователите и прокурорите, каквато те обективно нямаше откъде да притежават. Освен това изискваха и много промени в Наказателно-процесуалния кодекс. Например процедури за защита на свидетелите срещу организирана престъпна група, за установяване на банкови и данъчни престъпления и такива по изпирането на мръсни пари. Стигахме и до необходимостта от усъвършенстване на института на неизбежната отбрана, който да предостави по-големи възможности за самозащита на гражданите. Защото държавата не можеше да гарантира тяхната сигурност.

Нужни бяха и много други промени, за да стане състезателен съдебният процес; съдът да се освободи от стария обвинителен уклон в своята дейност; да се въведат най-важните гаранции за законност на правосъдието и за правата на гражданите. В Наказателно-процесуалния кодекс трябваше да се регламентират строго правилата относно доказателствените средства и доказването; данните, получени чрез нарушаване на закона, да не могат да послужат като доказателство по делото; въз основа на тях да не може да се прави извод, че обвиняемият е извършил престъпление. В тази връзка само съдът следваше да дава разрешение за използването на специални разузнавателни средства.

Предвид ограничените възможности да реформираме правораздаването, определяхме наказателното преследване като само едно, при това не решаващо средство за противодействие на престъпността и корупцията. В Единната национална стратегия за противодействие на престъпността^[423] поставихме ударението върху икономическите и административните мерки: върху ускорената приватизация на държавната собственост, за да ограничим източването на предприятията; върху паричната, ценовата и финансовата стабилизация, за да се затворят възможностите за най-масовото ограбване на хората – чрез инфлацията и банковите фалити. Ограничихме до минимум разрешителните режими, за да намалим дискреционната власт на администрацията, която бе най-питателната среда на корупцията. Извършихме административна реформа. Тези мерки ограничиха значително пространството за подвизаване на голямата организирана престъпност и корупцията в публичните институции.

Спечелената битка – загубената война

Измина по-малко от година след началото на мандата на ОДС. Започнах да правя многократни изявления за успехите ни в противодействието на престъпността.

„Всъщност големите престъпни групировки са преустановили дейността си, особено тежкия за хората бизнес, който те развиваха – силови застраховки, силова охрана и т.н. Това вече го няма. В момента се опитват да мимикрират, за да получат разрешение да осъществяват този вид дейности. Но никой вече не си мисли, че може да оспорва на държавата това, което ѝ принадлежи. Просто на никого вече не му минава през ума. Въпреки че доста време – 11 месеца, им се въртеше тази примамлива мисъл в главата. Сега вече знаят къде се намират. Всъщност те в момента са преустановили и престъпния бизнес. Мимикрията не е само формална, те се надяват да получат разрешение да легализират бизнеса си. Но на никого, уверявам ви, на никого не му минава и през ум да оспорва на държавата това, което е тя. А спомняте си откъде тръгнахме, каква вакханалия беше.“[424]

Това беше формално вярна, но дълбоко погрешна преценка. Имаше успехи в битката, която водехме. Организираната престъпност загуби застрашителните си размери. Страховият синдром у хората бе преодолян. Увеличи се значително разкриваемостта на престъпленията, в това число и на икономическите. Разбити бяха 6 наркоканала и 69 канала за незаконен трафик на хора. Пресечени бяха много канали за нелегална имиграция. Изтласкани бяха силовите прекупвачи на земеделска продукция. Създадени бяха с външна финансова подкрепа борси и тържища за фермерите.

Ефикасна мярка на изпълнителната власт за противодействие на организираната престъпност бе отказът на Дирекцията за застрахователен надзор да лицензира охранителни фирми като застрахователи. Защото те просто изнудваха гражданите и малките фирми.

Решен бе проблемът с недостига и бе регулиран износът на зърно. Сега може да изглежда нелепо, но ние тогава почти 2 години се занимавахме с този проблем. Той фактически бе значително по-голям. Поради ниските цени и рекета значителни площи земеделска земя се изоставяха и не се обработваха. Затова приканвах всички народни представители от всички парламентарни групи да използват своя личен авторитет и да дадат на място подкрепата си на земеделците, на полицията, на общинската власт, на правозащитните органи. Хората и институциите да разберат, че политиците са на тяхна страна. Призовавах кметовете и общинските съветници да защитят земеделците на пазарите в своите градове от заплахи и принуда. Целта ни бе българските ниви да бъдат разорани и обработени, а това можеше да стане само ако производителите знаеха, че ще продадат цялата си продукция и ще си получат парите за нея^[425].

Мерките ни ограничиха количеството на лесните бързи пари от контрабандните канали, от инфлацията и от сивата и черната икономика, които се използваха за корумпиране на държавната администрация. Ликвидирано бе пиратското производство на компактдискове в страната и през месец април 1999 г. България бе извадена от списъка на държавите, нарушаващи международно признатите правила за защита на авторските права.

И тогава, и сега смятам, че най-големият ни успех в противодействието на организираната престъпност и корупцията бе разбиването на контрабандата с алкохол, захар, цигари, спирт, оръжие, крадени коли, антики и наркотици и постигането на ниска инфлация. Те бяха стратегическите ни оръжия срещу корупцията и организираната престъпност, защото правеха много по-трудно укриването на доходи и извличането на големи печалби. Затрудняваха злоупотребата с налагане на пазара на монополно високи цени. Бяха признак, че доминиращите силови групировки са изтласкани от пазара. По сигнали на изпълнителната власт бяха образувани над 1000 следствени дела за отпускане на необезпечени кредити и неправомерно издаване на банкови гаранции, за сключване на фиктивни сделки и за неправомерно усвояване на данък добавена стойност. Независимо от изхода на тези дела всички, които бяха взимали евтини банкови и стокови кредити, не можеха повече да обезценяват своите задължения. Големият грабеж в България във времената на ширещата се контрабанда и на двуцифрена месечна инфлация бе приключен.

Имах още една съществена причина да се опитвам да окуражавам приповдигнато депутатите и министрите, за да останат активни във войната срещу организираната престъпност. Остро се нуждаехме от смелост и единство, защото ги нямахме. С изключение на Йордан Соколов и Екатерина Михайлова, останалите видни политици на ОДС мълчаха по тази тема. По време на най-тежките сблъсъци в Народното събрание за реформирането на съдебната власт никой от тях не зае публична позиция. Президентът Петър Стоянов зае един път позиция, когато върна в парламента закона за изменение и допълнение на Закона за съдебната власт. Тогава той видя само две равнища на престъпността – „делничната“ и престъпността на „белите якички“. Въоръжените престъпни групи и организираната престъпност не носеха „бели якички“, нито престъпленията им бяха „делнични“.

Три примера показват с колко слаби сили сме се противопоставяли на организираната престъпност и корупцията. Особено когато са били свързани с руските специални служби.

Телекомуникационната компания „Мобилтел“ дълго време бе единствена на българския пазар. По време на служебното правителство в 1997 г. фирмата смени собственика си. През декември 1999 г. от доклад на службите стана ясно, че зад подставени лица е станала собственост на Майкъл Чорни^[426], който имаше участия със собственост в българския банков сектор, притежаваше футболния клуб „Левски“ и редица български медии. Мобилният оператор имаше задължение да създаде технически възможности за провеждане на специални разузнавателни операции – подслушване на следени лица. Дълго време не изпълняваше своето задължение. В това време лицата от организираната престъпност масово ползваха джиесеми и оставаха недосегаеми за проследяване. В началото на 2000-та стана ясно, че Националната следствена служба е алармирала министъра на вътрешните работи за ситуацията. По неизвестни за мен причини Богомил Бонев бе оставил доклада без последствия. Искането към „Мобилтел“ бе предявено ултимативно от новия вътрешен министър Емануил Йорданов и бе изпълнено. Но времето за ефикасно противодействие на организираната престъпност бе безвъзвратно загубено. Тя функционираше чак до 2000 г., покрита от руски комуникационен чадър.

Вторият пример бе кражбата на импулси от БТК. Разработка на спецслужбите уличи през юли 1999 г. „Мобилтел“ в източване на средства чрез създаване на фиктивен телефонен трафик с БТК. В хода на разследването бяха събрани много улики и доказателства за нарушението. Мобилният оператор и фирми, които предлагаха услуги с добавена стойност (игри, томболи, информационни услуги и др.), прилагаха няколко начина за източване на БТК. По договор приходите от тези дейности се поделяха между БТК и фирмите в определено съотношение. От БТК бяха засекли пиратски свързвания. На един и същ телефон към джиесем номер, който работи като импулсен телефон, се натрупваха разговори. Но те се отчитаха чрез нелегално свързване към линиите на БТК. Така се ограбваше държавната телекомуникационна компания. За мащабите на щетите може да се съди от факта, че 70% от нощния трафик на БТК се бе реализирал от абонати на „Мобилтел“. Под ръководството на главния секретар на МВР ген. Божидар Попов разработката по това дело бе завършена през май-юни 1999 г. и цялата преписка е предоставена на министъра, за да я изпрати на главния прокурор за повдигане на обвинения. След смяната на министъра на вътрешните работи се оказа, че преписката е потънала и е останала без движение. „Мобилтел“ бе принудена едностранно да прекрати договорите с всички фирми, предлагащи телефони за услуги с добавена стойност. Но прокуратурата не образува производство по преписката. До съд не се стигна изобщо.

Фирмата на „Мултигруп“ „Бартекс Трейдинг“ и близки до нея бяха внесли за периода 1994-1998 г. общо 305 914 тона захар с различни митнически нарушения. Това стана ясно след 8-месечно разследване в Бургас. Националната служба за борба с организираната престъпност (НСБОП) оцени общите щети от тази контрабанда за 52 милиарда (неденоминирани) лева. Част от контрабандната захар трябваше да е на разположение в „Бартекс – Кристал“ в Камено. При направената проверка в завода, където трябваше да има 60 хил. тона захар на временен внос, бяха открити едва 18 хил. тона. За липсващите 42 хил. тона се предполагаше, че са пласирани на вътрешния пазар. Освен това се виждаше с просто око, че „Бартекс“, „Литекс“ и „Бейнар шугър“ – Девня, са създали захарен картел, чрез който диктуваха монополно високи цени на захарта на вътрешния пазар и извличаха монополни печалби.

Епилогът на тази история бе абсолютно нелеп. Съдията от Окръжния съд в Бургас Захарин Захариев издаде оправдателна присъда по делото „Бартекс“ за изчезналата захар от цял кораб с обяснението, че „дъждът я е отмил“.

Не търся на много други места вината за злополучния край на тази афера. Моето обяснение е, че назначеният от нас за ръководител на органа за борба с организираната престъпност, бившият полицай генерал Кирил Радев, не можеше да контролира и управлява опитни офицери от ДС, основно от Шесто управление. Те бяха преназначени в ЦСБОП още със създаването на службата през февруари 1991 г. по времето на министър Христо Данов. Затова потърсих начин за неговата смяна след провала му, но тя изискваше съгласие и указ от президента Петър Стоянов и не се случи. Според мен най-вероятното обяснение е, че тези офицери от ДС са провалили както разследването, така и обвинението на своите колеги от „Мултигруп“ и не се посвениха да го направят по посочения безкрайно нагъл начин.

Как се води война с организираната престъпност и корупцията с такъв министър, с такъв орган за борба с организираната престъпност, с такива прокуратура и съд, оставям всеки да прецени сам. Със задна дата се появиха много обвинители, които сочат с пръст правителството на ОДС и мен наред с истинските виновници. Тези хора се наредиха до бившите офицери от ДС и ни пришиват вина за какво ли не – за контрабандната захар, за кражбите на импулси, за Майкъл Чорни. От техните обвинения и инсинуации излиза, че ние, които го изгонихме от страната, сме му помогнали да влезе в нея^[427].

Ето какво не съобразява посоченият в бележката под линия автор и в какво се състои неговата некоректност. Първо. Окончателното разрешение за покупката на „Мобилтел“ е поискано от създадения от швейцарската „Юнайтед Овърсиз Банк“ фонд „Истърн Маркет Телеком Фънд Лимитед“, а не от Майкъл Чорни. Появата на последния като собственик на „Мобилтел“ стана значително по-късно. Второ. Срещу купувача не е имало никакви аргументи. Може да е имало витаещи съмнения относно истинския инвеститор, но на съмнения никоя институция не може да се позове. Затова евентуален отказ на правителствения орган със сигурност е щял да падне във Върховния административен съд. Трето. Според наличната информацията в Комитета за пощи и далекосъобщения продавачите са били в тежко финансово състояние, без възможности да получават оперативни кредити – още по-малко за инвестиции. Това е заплашвало оператора с фалит, който би засегнал интересите на стотици хиляди потребители. Затова Комитетът не е възразил срещу продажбата на „Мобилтел“ на финансово стабилен купувач. Посочените аргументи доказват, че разрешението е било дадено не защото правителството е помагало на Майкъл Чорни, каквато инсинуация се прави, а защото е правно, икономически и социално мотивирано.

Самото наличие на бивши демократи в ролята на днешни обвинители на управлението на ОДС, застанали в редиците на клеветниците от БСП и ДС, показва колко слаби, несигурни и без вътрешна подкрепа сме били тези политици от ОДС, които водехме битката през 1997-2001 г. И които въпреки това я печелехме.

Допускам, че не съм действал по най-правилния начин срещу корупцията. Когато обвиненията срещу управлението на ОДС зачестиха, възложих на службите да изготвят доклади за състоянието в страната. От НСБОП не последва подаване на конкретна информация. През декември 2000 г. във в. Дума изтече редактирано копие на доклада на Национална служба „Сигурност“ (НСС) „Условията, средата и проявите на корупция в някои висши ешелони на държавната власт“^[428]. За министъра на вътрешните работи имаше изложени многобройни уличаващи обстоятелства. За самата НСБОП в доклада имаше тежки обвинения за събиране и търгуване с информация, включително с незаконно прилагане на специални разузнавателни средства, за рекет, за организиране на контрабанда и за изнудване на чуждестранни бизнесмени. Скандалът, който последва след изтичането на доклада, бе начало на атаката на ДС за предсрочно прекратяване мандата на управлението на ОДС.

Проверих, доколкото имах и друга информация, изложените фактически обстоятелства срещу посочените в доклада министри от кабинета. Замених тези министри, за които останаха основателни съмнения и нямаше убедителни отговори на публичните обвинения. Заедно с това направих и други дълбоки структурни и персонални промени. Някои от тях, като заместването на министъра на образованието Веселин Методиев с проф. Димитър Димитров, бяха продиктувани от смяната на ръководството на Демократическата партия; други – заради несправяне с целите и задачите, като смените на министъра на здравеопазването Петър Бояджиев и на администрацията Марио Тагарински. Намалих политическото присъствие в кабинета и привлякох експерти, за да водят преговорите за членство в ЕС.

На призива на Петър Стоянов да кажа откровено всичко, което зная, тогава отговорих и днес ще повторя, че не е работа на министър-председателя да набеждава или обвинява когото и да било, да раздава справедливост, за да отклонява обвинения от самия себе си. Казвах, че това е работа на правораздавателните органи, на съдебната власт. Тя не свърши тази своя работа и никога не даде обяснение защо. От всички отговори, които съм давал на въпроса защо правителството, водено от мен, е считано за символ на корупцията, избирам да включа тук този:

„Тази лъжа е на хората, които управляват от 2001 г. насам. Истината е съвсем друга – че тогава беше осъществен най-големият прогрес в противодействието на корупцията и престъпността. Индексът на корумпираност се подобри рязко през периода 1998-2001 г. (…) Никога управлението от 1997-2001 г. не е било упреквано за обвързаност с престъпния свят и в корупция от европейските институции. Никога! Обвиненията тогава дойдоха от Първанов, БСП, генералите от ДС, НДСВ и Доган. Сега е обратното – обвиненията са от най-авторитетните европейски институции и медии. Тези, с които искаме да живеем в една къща, обвиняват, а не хората от миналото.“[429]

Ще повторя след великия американски президент Франклин Делано Рузвелт: „Искам да съдите за мен по враговете, които съм си създал“.

Истината винаги настига лъжата, но за това ѝ е нужно време. След 20 години фактите вече са налице, за да разобличат клеветата. Достатъчно е да зададем само два въпроса, за да изтъкнем тези факти: Защо, въпреки че от 2001 г. всички власти са в ръцете на наши противници, нито един политик от ОДС не е осъден за корупция? Да допуснем, че обяснението е, защото нямаме ефикасни правораздавателни органи. Но тогава защо сред богатите хора в България няма и едно име на министър или на заместник-министър от „най-корумпираното“ правителство на ОДС?

Приемам обвиненията за неуспешното и частично реформиране на ВСС. Заради това, че предприемахме палиативни мерки, палиативни, защото без радикална поправка на Конституцията още тогава се виждаше, че не могат да дадат желания резултат. Ние нямаше как да докажем пред обществеността политическата си воля да се справим с организираната престъпност и корупцията. Ще повторя отново, че реформирането на съдебната власт с радикални средства бе невъзможно заради ограниченията на Конституцията. Бяхме в капан и попаднали в него, стопихме надеждите на хората в ОДС.

Загубената война срещу организираната престъпност и корупцията, тоест срещу елита на бившата ДС, е вина на всички следващи управления. Те бяха длъжни да я продължат, а не да сключват бързо унизителен и обречен мир. Защото тази война е вътрешна – срещу противник, чиито корени и подкрепа са в посткомунистическото общество и в неговите институции. Тя не може да се спечели за 4 години.

Служебното правителство взе решение страната да кандидатства за пълноправно членство на Република България в Организацията на Северноатлантическия договор във високорискова обстановка^[430]. Това бе първата решителна крачка за изваждането на страната от руската зависимост. В преамбюла на този документ не се излагат аргументите за неговото приемане. Посочени са предишни политически стъпки до неговото приемане. Затова ще добавя причините за този съдбоносен избор на нашето управление.

Рисковият контекст

България продължаваше да се счита като принадлежаща към зона на руско влияние. Такава претенция на Кремъл дори бе приета от западноевропейските страни при опит да се умиротвори бивша Югославия. В Петерсберг до Бон, като част от процеса „Роайомон“, се правеха усилия за утвърждаване на Инициативата за стабилност и добросъседство в Югоизточна Европа и за закрепяване на Дейтънските споразумения. Там бе изготвен документ, в който се признаваха исторически права на Русия в Югоизточна Европа. Външният министър Надежда Михайлова ме запозна с него. Беше силно възмутена и притеснена. На тази претенция ние решително възразихме.

Искахме да бъдем разглеждани като страна, готова да бъде поканена на преговори за присъединяване към Северноатлантическия договор, но самото започване на преговорите трябваше да се заслужи. До получаването от Алианса на гаранции за отбраната на страната оставаше да се извърви дълъг път. Дотогава нямахме почти никакви опори за своята сигурност. Самата световна и европейска архитектура за сигурност бе разтърсена от войните в бивша Югославия и не показваше възможности да се справи с тях и да умиротвори региона. Съветът за сигурност на ООН бе блокиран от Руската федерация и Китай, в същата ситуация бе и ОССЕ^[431]. На общите механизми за сигурност не можеше да се разчита.

Балканите бяха опасна зона на конфликти и напрежение в Европа; създаваха „сериозни рискове за националната сигурност на България. Страната ни понесе огромни загуби от изолацията си вследствие на наложените търговско-икономически и финансови забрани върху бивша Югославия. Тези забрани създадоха предпоставки и форсираха развитие на организирана престъпност и корупция и спомогнаха за доста време продължил упадък на българските държавни институции“^[432]. Затова преди налагането на второто югоембарго решително възразих, позовавайки се на неговата сигурна безрезултатност и на щетите, които ще понесе България.

С разбити институции и с почти никакви ресурси ние трябваше сами да се грижим за своята сигурност. Същевременно бяхме силно уязвими от икономическия крах. Затова в Концепцията за национална сигурност, която приехме през пролетта на 1998 г., определихме своите цели и задачи само за ограничен период от време – до присъединяването на Република България към западните колективни системи за евроатлантическа и европейска сигурност. Дотогава се налагаше да неутрализираме опасностите за страната без външна подкрепа. Напротив, отвън продължаваха да се нанасят икономически щети на страната.

Според руската имперска доктрина, а тя в основните си направления и като идеология е в сила и сега, малка страна като България, поставена пред кризата в Югоизточна Европа и без покровителство от някоя велика сила, не може да взема самостоятелни решения. Още по-малко е в състояние да взема такива решения, да прави самостоятелен избор и да води политика в ущърб на своята освободителка. Трябва да се съобразява с политиката на Москва. Ние не се съобразихме. По време на преговорите за нов договор за внос, пренос и транзит на природен газ Русия заплаши, че ще спре доставките за България. Бяхме крайно притеснени. По дипломатически канали от държавния департамент на САЩ ни съветваха да приемем руските условия. Ние не се съобразихме и с тях. Тогава постоянно живеехме със страха, че ще има ново Ялтенско споразумение, което ще ни остави в орбитата на Русия. Заявих публично, че ако Русия спре подаването на природен газ за България, ще спрем транзита ѝ за Турция, който всъщност носи основните приходи на „Газпром“ в Югоизточна Европа. Това в очите на Москва бе нечувана наглост. Но заплахата подейства и през март на 1998 г. се стигна до един много успешен договор за нашата страна. Той бе атакуван от БСП, чийто представител Румен Овчаров по-късно го предоговори в полза на Русия далеч преди изтичането на срока на действието му.

Бе очевидно, че външната политика на Москва създава само опасности за България. За нас бе ясно също, че политика на неутралитет, за каквато настояваха от БСП, не може да ни даде гаранции за нашата сигурност. От друга страна, според условията за членство в НАТО трябваше да постигнем реално партньорство и да изпълним определени критерии. Това налагаше не само да направим геополитически избор, а и по-важното – да удържим избрания курс.

До успешното му реализиране отказвах категорично на един друг дипломатически натиск от американска страна – да изтеглим от въоръжение ракетите СС-23^[433]. За това настояваха и други страни от НАТО, а съгласие за унищожаването на ракетите имаше и в ОДС.

В моя архив папките за Косово са най-много. Това отразява времето и усилията, които съм отделял за изработването, съгласуването и приемането на политическите решения на страната по този ключов за националната сигурност конфликт.

По време на първата фаза на Косовската война парламентът прие Концепция за националната сигурност на Република България^[434]. В нея изяснихме най-важните въпроси – за рисковете, за интересите на страната и за съюзниците, на които можем да разчитаме. Макар и скромна, така бе поставена основата на нашата подготовка за идващите размирни времена. Имаше голям интерес и дебат. Гласуваха 219 народни представители. „За“ бяха 170, „против“ – 48, и 1 депутат се въздържа. Това бе едно от последните важни гласувания на разпадналото се месеци по-рано реформаторско мнозинство. „За“ гласуваха СДС, Народен съюз, Обединението за национално спасение и Евролевицата. Може да се каже, че имаше широко парламентарно съгласие за избора ни да си поставим за цел членство в НАТО. Срещу този избор и Концепцията гласува само Демократичната левица.

Според мен, а и времето потвърждава мнението ми, една част от обвързаните с номенклатурата на БКП и ДС депутати гласуваха „за“, защото бяха конформисти. Виждаха голямата слабост на Русия – рухнала идеологически и политически; виждаха и кой е победителят в Студената война и се приспособяваха към по-силния. Други се опасяваха с основание, че няма да могат да реализират вътрешната си стратегия в обстановка на хаос и мизерия; не им трябваше власт в бедстваща и несигурна страна. Нужно им беше евроатлантическото членство като врата към финансовата подкрепа от ЕС. Трети от репресивния апарат, непознаващи западните демокрации, имаха страхове, че ще бъдат преследвани и санкционирани, ако не се присъединят. В едно изречение, сред приелите Концепцията имаше убедени евроатлантици, нагаждачи, стратези и страхливци. Така е и сега, с тази разлика, че тогава убедените привърженици на НАТО бяхме мнозинство.

За войната в Косово е писано много. Има достъпна информация за най-важните събития в интернет. Кратка хронологична справка за тях, от позицията на България, е дадена в Приложение № 2. Моите свидетелства могат да добавят как се формираше и заемаше българската позиция, която даде своя принос за умиротворяването на Косово.

Целите ни бяха тясно свързани единствено с българските интереси. Това може да бъде проследено в Концепцията за националната сигурност на Република България, в двете декларации на парламента за Косово^[435] и в ратифицираното от Народното събрание Споразумение с НАТО за транзитно преминаване през въздушното пространство на Република България^[436]. Първоначално тези цели бяха приоритизирани така. Първо, да защитим сигурността на България. На второ място – да получим гаранции за сигурността на страната от НАТО, без да бъдем въвлечени във военен конфликт с остатъчна Югославия. Вследствие на второто югоембарго българските граждани и фирми понасяха щети. Първоначалният растеж на БВП в края на 1997 и в 1998 г. силно се забави в 1999 г. Затова на трето място поставяхме получаването на финансова подкрепа или компенсация. Тази цел не успяхме да постигнем.

След като югославската армия предизвика втората масова бежанска вълна, приоритетите ни се промениха. На първо място застана целта да не допуснем хуманитарна катастрофа в България. Тук можем да бъдем упрекнати в егоизъм, но това би било несправедливо. Ние самите бяхме в такова окаяно състояние, току-що излизащи от своята повторна икономическа катастрофа, че не можехме и да мислим да отделим ресурси за справяне с назряващата обща балканска катастрофа. Въпреки своята немощ направихме каквото можахме и пряко силите си за Македония.

В седмиците преди началото на въздушните удари на НАТО проведох телефонен разговор с американския президент Бил Клинтън. В него той сондираше и по-скоро настояваше да приемем 50 хиляди бежанци от албанските косовари. Отказах му, като се позовах на нашата голяма икономическа и социална слабост. Още не можехме да преодолеем крайната мизерия, в която живееха много българи. Аргументът ни бе бежанците да не бъдат разселвани из Европа, а да бъде направено всичко, за да се върнат по родните си места. Приемането на депортирани означаваше да играем по свирката на етническото прочистване на Слободан Милошевич. Не споменах друг наш аргумент – че отварянето на границата на България носеше риск 800 хиляди косовари да поемат към Турция през България по стария, познат на дедите им маршрут. При други международни срещи заявявах, че единствено военна сила може да принуди югоармията да се изтегли от Косово. Този изход от конфликта тогава нямаше привърженици. Използването на сила срещу Милошевич още беше крайно нежелана опция от САЩ и техните съюзници.

На 5 април 1999 г. в София заместник генералният секретар на НАТО Серджо Баланзино и заместник държавният секретар на САЩ Строуб Талбот настояха отново България да приеме косовски бежанци. Президентът Петър Стоянов беше съгласен заради по-добрата перспектива за членство в Алианса, но ние заедно с Надежда Михайлова отказахме категорично. Имаше реална опасност заедно с бежанците от остатъчна Югославия да бъде изнесен и конфликтът. На срещата г-н Талбот започна с думите: „Дошъл съм да ви убедя да приемете 50 хиляди албанци от Косово“. Веднага се позовах на отказа си пред президента Клинтън и попитах не му ли е известна нашата позиция. Той каза, че имат нови аргументи. След като ги изложи, отговорих, че нашата позиция остава непроменена. И го попитах познава ли историята на нашия полуостров. Не си спомням с какво ме предизвика, но поведението и държанието му ми станаха крайно неприятни. Казах му твърдо, че докато съм министър-председател, България няма да приеме нито един бежанец, и му дадох да разбере, че разговорът е приключен. Без да го изчакам, станах и влязох в малкия кабинет, където работех.

Бяхме против това този конфликт да бъде разплискан така, че да обхване нашата страна. Бежанците трябваше да останат близко до домовете си, за да се върнат в тях след умиротворяването. За разлика от богатата и социално много стабилна Норвегия, която прие 100 хиляди бежанци, ние имахме нулев капацитет да устроим и интегрираме предлаганите ни косовари. Тази позиция бе възприета като конфронтационна от най-ревностните привърженици на членството на България в НАТО. Първоначално приглушено, а с годините все по-силно беше подета от медиите на ДС, накрая се стигна дотам, че трябваше да отговарям на въпроси дали не съм руски агент.

Постигането на посочените цели в сектора на сигурността стана с преодоляване на крайно агресивната съпротива от страна на БСП, на огромно неразбиране от страна на българското посткомунистическо общество, на негативни медийни кампании и на заплахи и предупреждения от страна на всякакви лидери на общественото мнение.

По време на първия връх на конфронтацията в Косово, след контраофанзивата на югоармията, на 23 октомври 1998 г. бе приета първата Декларация на Народното събрание относно кризата в Косово и отношенията на Република България с НАТО^[437]. Реформаторското мнозинство се бе трансформирало в евроатлантическо и я подкрепи. От гласували 206-има народни представители „за“ бяха 150, „против“ – 47 депутати от Демократичната левица, и се въздържаха 9-има. В нея се констатираше, че сме защитили националните си интереси с успешни дипломатически инициативи. Изразяваше се готовност България да предостави на НАТО достъп до своето въздушно пространство, защото бяха направени сондажи в тази насока. Оценяваше се високо, че Генералният секретар на НАТО беше изразил готовност да предостави гаранции за националната сигурност на страната в случай на военни действия в Съюзна република Югославия (СРЮ). Настояваше се правителството да задълбочи сътрудничеството между Република България и НАТО в рамките на перспективата за пълноправно членство в Съюза. Самата декларация беше малко закъсняла, но имаше предварителни дебати и ние изразявахме тази позиция по-рано – преди Милошевич да отиде на първото примирие и да приеме мисия на ОССЕ в Косово. По мое мнение българската позиция и тази на съседните страни от 13 октомври в Анталия изиграха своята роля.

След започването на операциите „Подкова“ и „Съюзна сила“ войната дойде до западната граница на България. Сега изглежда странно, но втората Декларация на НС от 25.03.1999 г. относно изострянето на кризата в Косово и намесата на международната общност^[438] е със значително по-сдържан текст от първата. България заявяваше, че няма да участва пряко или косвено във военни действия в Съюзна република Югославия; солидаризираше се с евроатлантическата общност в усилията ѝ да се предотврати по-нататъшното задълбочаване и разрастване на кризата в Косово и призоваваше към нова политика на устойчиво развитие на Югоизточна Европа; призоваваше правителството на Съюзна република Югославия да подпише споразумението за мир и с това да се предотвратят нови човешки жертви и разрушения; и потвърждаваше цивилизационния си стратегически избор за пълноправно членство в НАТО. Нямаше нищо за даване на достъп до българското въздушно пространство. Въпреки това евроатлантическото мнозинство започна да намалява. Гласуваха 222-ма депутати: „за“ бяха 161, „против“ – 57 от Демократичната левица и други формации, включително независими, въздържаха се 4-ма.

Причината за отсъствие на съгласие за достъп до българското въздушно пространство в Декларацията бе, че по дипломатически канали получавахме уверения, че такъв няма да бъде поискан. Подведен от тях, уверено обяснявах тази разлика в парламента^[439]. При посещението си 10 дни след дебата Строуб Талбот публично бе заявил: „Досега не е имало случай съюзниците от НАТО да са поискали коридор през България и такова искане няма да бъде направено“. Силно се надявах това да е вярно, защото българското общество бе силно против въздушните удари. Противното предполагаше много тежки дни, трудни и крайно непопулярни решения.

Изстраданият геополитически избор

Уверението се оказа невярно. На 18 април НАТО поиска неограничен достъп до въздушното пространство на България. След два дни заедно с президента Петър Стоянов и председателя на Народното събрание Йордан Соколов дадохме пресконференция, на която обявихме решението си да предоставим въздушно пространство на НАТО. Мотивите, които посочих, бяха следните:

„Ако откажем на НАТО, ние не правим нищо, за да спрем дестабилизацията на България. Кризата въвлича Македония, която е съсед на България, с риск да дестабилизира и нашата страна. Няма алтернатива – и хуманна, и политическа, за България. Ако отговорим отрицателно, ние се изключваме от европейската интеграция, няма кой да компенсира загубите от военните действия. В споразумението с НАТО за даване на достъп до въздушното ни пространство ще поискаме гаранции, за да не бъдем въвлечени в сухопътна операция. Няма да предоставяме територията си за сухопътна операция. Ако военните действия продължат 7 месеца, загубите за държавата ще са в размер на 1 млрд. дол. Това означава да рискуваме тежка икономическа дестабилизация на България. (…) Водят се военни операции за умиротворяване. Не се преследва капитулация на Югославия, нито териториална подялба на Югославия, а мирният договор от Рамбуйе и връщане на депортираните по домовете. Целта е спиране на гражданската война в Косово.

В този момент ние потвърждаваме принципната си последователна позиция за налагане на бърз, справедлив и траен мир в СРЮ. Искам да кажа, че България не е враждебна на Югославия, защото виждаме и виждахме след предложението от Рамбуйе, че това е начинът тя да бъде запазена. От този начин има изгода България. Защото за България друго решение, което ще доведе до чертане на нови граници на Балканите, ще означава дестабилизация на региона. България не се въвлича в конфликта, така както не се въвличат другите съседни страни, през които преминават въздушните операции на НАТО.“

И сега оценявам мотивите като много силни и правилни. Не бе правилен един от тях – начертаха се нови граници. Съюзна република Югославия престана да съществува. Появи се Черна гора и се възстанови Сърбия. Косовските албанци обявиха независима държава, която бе призната от част от страните членки на ООН.

БСП организира непрестанни митинги и шествия. Викаха „Сърбия, Сърбия“ пред парламента, президентството и под прозорците на Министерския съвет. Питах навсякъде защо не викат „Македония“, която се съсипваше пред очите ни. Защо поне веднъж България не е отговорна към Македония? Напразно се обръщах към бившите комунисти. Те бяха предали Македония в Коминтерна и нямаха никакви братски чувства към народа ѝ. За тях тя си остава символ на собственото им родоотстъпничество и предателство.

Но скандиранията не бяха най-подходящите за центъра на шоплука. Тук, в покрайнините на Сливница и Три уши, още се виждаха окопите от отбраната срещу войската на крал Милан, нападнала България след Съединението; помнеха се разделените семейства, сред които е и това на моята баба, и заграбените от Югославия Македония и Западни български покрайнини от Зайчар и Пирот до Босилеград, населени само с бели шопи – турлаци. Тук още се чуваха песните за пътя на Желязната шопска дивизия:

Лозунгът „Сърбия“ не ме плашеше. Беше ясно, че протестите бяха организирани, включително от сръбската резидентура. Давах си сметка, че БСП яха метлата на страха и прави политически дивиденти. За кой ли път, заради чужди интереси, бившите комунисти драматично разединяваха нацията. И преуспяваха – според социологическите сондажи повече от 66% от избирателите бяха против даването на въздушни коридори на НАТО. Ние останахме малцинство. На 27 април събрахме нашите симпатизанти в зала 1 на НДК. Присъстваха около 4000 души. Срещу Милошевич говори министърът на вътрешните работи на Македония Доста Димовска. Това бе опитът ни да покажем нашето единство и категоричност. На следващия ден външното министерство изпрати нотата със съгласието на правителството.

В същия ден американска противорадарна ракета разруши част от къща в Горна баня на София. Това отприщи истерията на бившите комунисти и отечественофронтовци, независимо в коя партия се бяха приютили. Всички те в парламента и извън него се обявиха срещу ратификацията на Споразумението с НАТО. В деня, когато тя все пак бе гласувана, пред парламента имаше масов протестен митинг, в пленарната зала се вееха черни знамена – знак на извършеното от ОДС национално предателство. Твърдяха, че сме записали една от най-мрачните и черни страници в новата българска история, че сме въвлекли България във война с братския сръбски народ и срещу това, забележете – „нищо не ни дадоха“^[440].

„Дадоха ни!“ Съгласието на България да даде въздушни коридори на НАТО бе скрепено с размяна на едни и същи по съдържание ноти от двете страни. Те съставляваха общо текст на Споразумение, което 38-ото ОНС ратифицира на 4 май 1999 г. В Анекс III на това споразумение НАТО предостави пълни гаранции за сигурността на страната, включително за българските стратегически най-важни обекти.

Евроатлантическото мнозинство продължи да се смалява. От гласувалите на първо четене на ратификацията 235-има народни представители: „за“ бяха 153-има от СДС, Народен съюз и част от Обединението за национално спасение, „против“ – 81 от Демократичната левица, Евролевицата и от Зелената партия в Обединението за национално спасение, и се въздържа 1 независим. До това гласуване мнозина си мислеха, че евроатлантическият избор е като да се качиш на виенско колело, да влезеш в лунапарк, при това – без билет.

Девет години българското обществено мнение бе дебелокожо и студенокръвно по отношение на трагедиите, която се разиграваха в бивша Югославия. Не го стреснаха войните в Словения, в Хърватска, в Босна и Херцеговина, масовите убийства на цивилни, на жени и деца. Когато войната слезе на юг и опря до българските граници, мнозина изпаднаха в паника. След като не реагираха на страшните трагедии във Вуковар и Сребреница, чуха и видяха на екраните на телевизорите си огромните маси депортирани хора на границата на България. И чак тогава започнаха да си задават тези въпроси, които европейците си бяха задали и си бяха отговорили. Чак тогава дойде нашият ред всички да разберем какво значи и какво струва солидарността.

Опасности наистина имаше. Падналата ракета в Горна баня показваше, че никой не е застрахован от тях. В този момент разрешението да се използва българското въздушно пространство беше рисковано. Но рискове около воюваща страна винаги има за всички съседи. И те далеч не са само от подобни инциденти.

Без да си позволя да се поддавам на чувства, ще си призная, че таях надежди горчивата чаша да ни отмине; за нас изборът да станем европейци и евроатлантици да е някак си по-лесен. Рационалният и разумен избор беше труден. Някои се бояха, други не разбираха, трети търсеха враг вътре в собствената си страна. Всичко можеше да се случи в нашето общество, когато бе изправено пред такова предизвикателство. Най-много бяха тези, които казваха: „Ние нито сме срещу несправедливата сила, нито сме срещу справедливата сила. Ние стоим настрана, не ни задавайте въпроси!“. Това са наивните жертви на всеки конфликт в света от хилядолетия насам. Тази позиция на „неутралитет“ беше единствено в полза на агресора Слободан Милошевич. Нямаше значение кой как го вижда и как го представя. Не можеше да сме и с едните, и с другите или против едните и против другите, както се твърдеше от опозицията и както се споделяше от голямата част от българското обществено мнение.

Нямаше как ние да вземем политическо решение, което да е в полза на Милошевич. Това можеше да докара десетилетие пълна разруха. Нямаше как, пред очите на цяла Европа, по този начин да ударим печат на валидност за етническото прочистване, извършено от българския комунистически режим. Ако ние не застанехме на позицията за връщане на депортираните косовски албанци, това означаваше да оневиним БКП за етническия геноцид на българските турци. Затова не очаквах бившите комунисти да останат в залата по време на моето заключително слово след ратификацията^[441]. Те не можеха да зачеркнат себе си и да чуят осъждането на своите исторически и политически престъпления.

Всъщност ставаше въпрос солидарно да поемем отговорности пред съвременния свят. Никой не дава безплатни билети в историята. Изборът ни беше единствено да кажем, че сме със справедливата сила, която търси мир и която решава проблем, който ние, държавите в Югоизточна Европа, нямаме средства да решим. Нямаше сила в Югославия и в региона, която да спре тази етническа война. Спирането на тази война бе нашият интерес, а не на страните от НАТО.

И не само нашият, това бе интересът на нашите братя от Македония. Там страните от НАТО възпираха истинска хуманитарна катастрофа. Надявах се българското общество да разбира, че македонците бяха обект на агресия наравно с косоварите, и си мислех, че това прави избора ни по-лек. Без външната, в това число и нашата, подкрепа и без бързо разрешаване на конфликта Република Македония щеше да катастрофира.

За степента на неразбиране на ситуацията и ползите от ратификацията говори хвърлената в пленарната зала „заплаха“ от председателя на Евролевицата Александър Томов: „А какво ще правите вие, ако има бърз мир!“. Най-добрият вариант за нас бе да има бърз мир. Заради него България стана фактически съюзник на НАТО срещу насилственото прогонване на косовските албанци от домовете им от режима на Милошевич.

Конфликтът с Русия

Макар да знаехме, че Москва дава сили на Милошевич, не очаквахме, че ще се наложи да влезем в открит конфликт с нея.

С резолюция 1244 на 10 юни 1999 г. Съветът за сигурност на ООН въведе Временната административна мисия в Косово. Русия веднага предяви своите „исторически“ претенции. Два дни по-късно руски военни части от Силите за опазване на мира към ООН (ЮНПРОФОР) в Босна, в състав 200 души, след бърз марш през Сърбия завзеха летището в Прищина. От мемоарите на генерал Уесли Кларк – бившия върховен главнокомандващ въоръжените сили на НАТО в Европа, който ръководеше операция „Съюзна сила“, се вижда какво голямо военностратегическо и политическо значение има тази най-важна и невралгична позиция в Косово. Той разказва, че опитът му да възстанови контрола върху летището е бил неуспешен поради отказа на британския генерал Майк Джаксън да изпълни неговата заповед. Опасявал се да не започне трета световна война.

Това породи тежък конфликт: Русия настоява за своя зона на самостоятелен контрол в Косово. Генералният секретар на НАТО Хавиер Солана и генерал Уесли Кларк бяха категорично против, защото това поставяше под руска зависимост силите на ООН в Косово (КейФОР), правеше невъзможно тяхното ефикасно командване от НАТО.

През времето на този конфликт върховният главнокомандващ силите на НАТО споделя в книгата си своите опасения, че руските военни ще получат масирана помощ. Получава сведение, че 6 военнотранспортни самолета са напълно готови да излетят от Русия към Прищина. Ето какво си спомня генерал Кларк, когато му докладват, че има движение на руски транспортни самолети: „Ако наистина беше така, смелостта и твърдостта на Унгария, Румъния и България щяха да бъдат поставени на изпитание за трета нощ. Ограничаването на размера на руското присъствие на летището и следователно принуждаването им да водят преговори отново щеше да зависи от тези три малки държави“^[442].

Междувременно в София стана ясно, че в Хелзинки на преговорите между военните министри на САЩ и Русия не се постига съгласие по най-важния въпрос – за руска зона в Косово. Позицията на Солана и Кларк бе надделяла над вътрешните опити за отстъпки на Москва. Появи се информация, че Елцин е готов да заповяда акция на руските въоръжени сили.

Генерал Кларк не си спомня всичко. Нямаше никакво „ако“. Още в същия ден, на 12 юни, а не след 3 дни, в българското външно министерство се получи нота от руското за даване на разрешение на руски военни самолети да прелетят над България на път за Косово. Председателят на БСП Георги Първанов заяви пред в. Монитор: „Нормално е да се предостави въздушно пространство за мироопазваща операция. България не трябва да прилага двойни стандарти“.

Веднъж върнахме искането, защото не бе оформено по приетия дипломатически начин. Отнякъде се появи информация, че дори сме разрешили прелитането. Затова спешно в събота на 15 юни отказахме категорично и публично. Същевременно препоръчахме на руската страна да съгласува тези въпроси с КейФОР съобразно Резолюция 1244 на Съвета за сигурност на ООН. Посланикът на Русия в София Леонид Керестеджиянц ни обвини в липса на самостоятелност и каза пред ИТАР-ТАСС: „Напълно неправомерна е препоръката към руската страна да съгласува въпроси, отнасящи се до компетентността на българските власти, с ръководството на натовската операция в Косово“. Съветникът на президента Елцин Андроник Мигранян, в предаването „На върха“ на радио „Експрес“, бе още по-остър: „Отказът на България да предостави въздушен коридор на Русия е един явно недружелюбен акт. Особено в ситуация, когато руският контингент навлезе в Косово без окончателно съгласуване и се нуждае от подкрепа. Възможно е да нараснат антибългарските настроения в Русия, а може отказът да повлияе и на икономическите отношения между двете страни“. Същевременно добави обвинението, че се опитваме да създаваме проблеми пред българо-руските отношения, за да се представим по-добре пред Запада.

Ние отразихме този натиск първи. Всъщност останалите ни изчакваха, защото нашата позиция бе решаваща. Ако бяхме дали съгласие, самолетите щяха да прелетят през Черно море и България и нямаха нужда от техните разрешения. Затова руският посредник за Косово Виктор Черномирдин продължи атаката единствено върху нас. В следващите дни заяви, че България е дала право на руските самолети с между 5000 и 7000 войници да прелетят, и изрази надежда, че скоро контингентът на летището ще има подкрепления. Оповестихме, че на 16 юни Русия е изпратила трета нота с искане за въздушен коридор за хуманитарна доставка и че външното министерство отново е изпратило отрицателен отговор. Заявихме, че всяко влизане на лица и материални части в Косово трябва да става с разрешението на командващия силите на КейФОР ген. Майкъл Джаксън. Отговорът бе съгласуван с Унгария и Румъния, към които Русия бе отправила същото искане. Те също отказаха. Аргументирахме се с това, че НАТО дава храна, вода и медикаменти на руските мироопазващи сили на летището в Прищина.

Удържахме отказа си. Така ролята на България за умиротворяването в Косово стана още по-важна. Отслабихме позицията на Русия и я принудихме да се договаря с НАТО за участието си в мироопазващата операция под командването на НАТО. Накрая Москва бе принудена да се откаже от опита си да създаде собствена зона и прие военните ѝ да станат част от КейФОР и да получат само зона на отговорност. Едва след това получи желания коридор от българския парламент.

Ако не бяхме се конфронтирали с Кремъл, сега в зоната на летището Слатина в Прищина щеше да има руска военна база. Територията на Косово щеше да бъде разделена, както това стана с Берлин след Втората световна война, и един сектор от нея щеше да остане под руски контрол. Не вярвам, че някой щеше да се осмели да изтласка руската армия оттам с въоръжена сила. Примерът с т.нар. Приднестровска молдовска република е достатъчно красноречиво потвърждение на това твърдение.

В очите на бившите комунисти вече не ставаше въпрос за написаните от нас трагични и черни страници от българската история, ние се бяхме осмелили самата Русия да принудим към отстъпки.

Компроматната война на БСП срещу нас достигна своите хималайски върхове.

Македонските кризи

След разпадането на федеративна Югославия югоармията бе изтеглила цялото си въоръжение. Република Македония нямаше каквито и да е военни способности да гарантира отбраната на страната след разрастването на конфликта на северната ѝ граница. Българското правителство бе първото, което даде реална подкрепа. Самостоятелната политика на двете правителства доведе до подписване на Съвместна декларация за сътрудничество на 22 февруари 1999 г. След това предложихме и парламентът одобри безвъзмездното въоръжаване на македонската армия с българско оръжие – танкове, оръдия и боеприпаси и вещево имущество^[443]. Македонският премиер Любчо Георгиевски оцени помощта така: „България става държавата, която помага най-много на Македония, не само във военнотехнически, но и във финансов аспект. След като сумите бъдат пресметнати, ще се окаже, че Македония е получила от България повече, отколкото от целия Европейски съюз“. След това призна за втълпяваните страхове в лекция пред Атлантическия клуб: „Свидетели сме на един толкова голям поклон от една армия, от една държава, за която 40 години се казваше, че е най-неприятелската държава и всеки ден трябваше да се плашим от нея“.

Тази помощ не можеше да спаси Македония от агресията на югоармията в Косово. Огромните потоци бежанци преминаваха мирно нейната несъществуваща граница и я изправиха пред „икономическа смърт“. Подкрепа дойде само от страните от НАТО и от България.

На 11 април 1999 г., навръх Великден, направих посещение в Македония. Посетих лагера за бежанци в Стенковец. С очите си видях какъв кошмар преживяват прогонените от домовете си хора. Сега у нас продължава да се разпространява твърдението, че не е имало никаква насилствена депортация на косовари от югоармията. Руската и сръбската пропаганда продължават да са в обращение. Още тогава трябваше да опровергавам някакви обвинения срещу България. Заявих пред колегата си Любчо Георгиевски, че България ще поеме прехраната и лечението на 3000 косовски бежанци в лагера край Радуша в Македония. При цялата си немотия отпуснахме 100 млн. лева помощ. Изпратихме и разгърнахме военнополева болница с 40 български специалисти. Оборудвахме със 100 полеви кухни останалите бежански лагери в Македония. Поехме ангажимент за „Мост на милосърдието“, по който България транспортираше и поемаше грижата за тежко болни бежанци в 30 български болници. В полевата болница в българския лагер се родиха стотици бебета.

Накрая се оказа, че тази подкрепа от бедна България е втора по абсолютен размер, отпусната на Македония, от всички останали страни. Като свидетелствам за помощта, ще споделя възмущението си от това как помагаха някои. При посещението си в разрушеното Косово видях на няколко места леки сглобяеми къщи от тънки дъски и шперплат. Казаха ми, че някаква западноевропейска фирма е спечелила търг или конкурс и доставяше „домове“ на косоварите. Те продължаваха да живеят в полуразрушените си каменни и тухлени масивни къщи, а в дарените им „домове“ бяха вкарали домашните си животни.

Втората криза бе предизвикана от нападенията на Армията за национално освобождение срещу силите за сигурност на Република Македония. Сформираната от Али Ахмети въоръжена сила действаше по подобие на албанците в Косово. Вярно бе, че въоръжени терористи, бивши бойци на Армията за освобождение на Косово навлизат в Македония и към тях се включваха македонски албанци. Щом превземеха някое село, принуждаваха неалбанците да напуснат. Твърдяха, че имат между няколкостотин и хиляди бойци, сред които ислямски фундаменталисти, чужди наемници и муджахидини. Албанците в Македония бяха много по-ревностни мюсюлмани от останалите. Бунтовниците не бяха подкрепени политически от двете главни албански партии, които платиха за това с голяма загуба на доверие сред своите избиратели.

Виждахме три причини за нападенията срещу македонските сили за сигурност. Правеше се опит етнически да се замаскират интересите на албанската организирана престъпност, която ползва територията на Македония и Косово за контрабанда на стоки и пренос на наркотици. Изнасяше се конфликтът от Косово, за да се засилят позициите на косовските албанци, когато те поставят своето искане за независимо Косово. Открито се поставяха под въпрос границите в Западните Балкани, което се потвърждаваше от редица изявления на политически лидери в Албания и Косово.

Втората македонска криза пораждаше рискове за България най-малко в три посоки. Действията на българските власти, партии и общество се следяха с повишено внимание от всички международни наблюдатели. Можехме да натрупаме авторитет с една издържана, европейска, сигурна, солидна позиция или да се провалим по балкански маниер. Можехме да бъдем въвлечени в конфликта на двустранна, политическа или дори обществена основа. На всичко отгоре, трета гражданска война на западната ни граница щеше да предизвика отлив на чуждестранни инвеститори.

Затова отново подкрепихме политически и военно македонските власти. Народното събрание прие единодушно (с 1 въздържал се) Декларация, която осъждаше провокациите на албански екстремисти в района на македонско-югославската граница, оценявайки ги като опит за разширяване на косовския конфликт. Българските депутати призоваваха командващия КейФОР да пресече действията им и да контролира границата между Косово и Република Македония. Призоваваха останалите страни към солидарност и подкрепа на страната.

През март подписахме още две споразумения за предоставяне на македонското правителство на бойни припаси, инженерно имущество и запасни инструменти и принадлежности, които Народното събрание ратифицира веднага^[444].

С това помогнахме на 13 август 2001 г. да се постигне Охридският рамков договор между правителството на Република Македония и представителите на етническите албанци.

Ролята на България за умиротворяването в Югоизточна Европа

Като отказахме да приемем бежанци, поехме риска да провалим поканата си за членство в НАТО. Но позицията ни бе уважена. На 15 юни, веднага след спирането на руските военнотранспортни самолети, президентът Бил Клинтън ми благодари в телефонен разговор за съдействието ни за намирането на успешен изход от кризата в Косово. Поради оставащите рискове за сигурността и понесените щети от югоембаргото поисках политически гаранции и подкрепа от страна на САЩ и от международните финансови институции. Клинтън изрази готовността на САЩ да стимулират инвестиционния процес в целия регион. Политически гаранции не получихме, както и специална финансова подкрепа.

Получихме друго признание и морална подкрепа. На срещата на върха на страните кандидат-членки за НАТО в София, по време на награждаването му от президента Петър Стоянов с орден „Стара планина“ I степен за изключителната му подкрепа за евроатлантическата интеграция на България, Збигнев Бжежински каза: „Вие сте истински партньор на САЩ и го доказахте по време на кризата в Косово, когато вашата смелост и решителност предотвратиха създаването на руска зона в Косово, което щеше да увековечи конфликта там“.

Даденото съгласие за въздушните коридори и принуждаването на Русия да се откаже от собствен сектор в Косово постигнаха приоритета на защита на нашата сигурност. Само за два-три месеца спря разрастването на хуманитарната катастрофа в региона. Тя бе преодоляна – точно както прогнозирахме пред генерал Уесли Кларк. През май югоармията спря настъплението си. В началото на юни започна да се изтегля от Косово. Бежанците започнаха да се връщат по домовете си.

Вътре в страната обвиненията срещу мен отляво и отдясно за американска или руска зависимост не преставаха с годините. Отбивах първите с аргументите: че не се съобразихме с внушенията да приемем руските условия за природния газ и съвсем сами, без никаква външна помощ, постигнахме, както показа времето, най-успешния договор с „Газпром“; че не унищожихме ракетите СС-23; че не допуснахме повторна депортация на албанци в България, защото те, освен всички останали аргументи, трябваше да бъдат разселвани насила в нашата страна; че преди това отказахме страната ни да бъде записана като зона на исторически претенции на Русия.

Отбивах вторите обвинения с това, че сме единствените, които са си позволили да заплашат руския газов транзит; че заради военен казус сме влезли в първата и останала единствена конфронтация с Москва, при която не допуснахме разделение на Косово и създаването на руска военна база на 300 км от София; че сме единствените български управляващи, които са прогонили, и то на няколко пъти, руски агенти от страната ни, включително Майкъл Чорни.

Ще посоча още един много важен факт за това, че позицията ни бе изцяло българска. На 17 юни 1999 г. българското правителство, без да изчака общото решение, вдигна петролното ембарго срещу Съюзна Република Югославия. Отменихме веднага специално забраната на износа на горива. Стотици хиляди тонове дизелово гориво тръгнаха, за да се извършат необходимите земеделски работи в Сърбия и Войводина, за да се преодолее следвоенната криза. Никого не сме питали за това свое решение.

Цената за тази самостоятелна политика бе висока. Един високопоставен представител на държавния департамент на САЩ ме предупреди, че на три пъти арогантно съм пренебрегнал тяхната политика. Определи независимостта на нашата политика така: „Ние ви позволихме да играете, а вие се помислихте за играчи“. Американският посланик в София, демократът Джеймс Пардю, открито ходеше на мероприятия на „Мултигруп“. След идването на власт на Симеон Сакскобургготски години наред не получавах покани от американското посолство, за което заслуга имаха и българските либерал-демократи.

За руското отношение е излишно да се говори.

Тези факти показват, че в изключително трудна и конфликтна обстановка управлението на ОДС защитаваше, на първо място, българските интереси. За мен това е истинското родолюбие. В годините след това никое управление не посмя да защити както нас българските интереси.

Може да се стори странно на мнозина, но на най-високо ниво тази политика будеше симпатии и се оценяваше много положително. Тя бе оценена с благодарност от участващите в конфликтите страни, както и в съседните ни държави. Особено признателни за нея бяха косовските албанци. Признателни останаха и в Македония.

Много признателен за нашата роля за умиротворяване на Косово и за овладяване на първата криза в Бивша югославска република Македония (БЮРМ) бе и Европейският съюз. На един общ форум през есента на 1999 г. председателят на ЕК Романо Проди ми зададе въпроса: „Какво избирате? Да започнете преговори за членство или да паднат визите?“. Отговорих веднага: „И двете“.

Отговорът ми бе посрещнат с усмивка, но накрая постигнахме и двете.