Свидетелства за прехода 1989 - 1999

Мнозина са оценявали управлението в периода 1993-1994 г. Най-често са го правили осъдително и емоционално. За аргументи са сочили процесите на разрастване на организираната престъпност, на проникването ѝ в политиката и на овладяването на държавните институции от нея. Най-често се напомня определението на служебния министър-председател

Ренета Инджова: „Кабинетът „Беров“ беше правителство на „Мултигруп“. За мнозина беше известно, че Държавна сигурност беше събрала в тази групировка неголяма, но много влиятелна и активна част от стопанската номенклатура на комунистическата партия.

Споделям тези оценки, но не виждам смисъл да ги повтарям. Не съм прокурор или следовател, че да съм в състояние да добавя конкретни факти и интересни детайли. Никога не съм се поставял в ролята на съдник на хора – за това трябваше да има професионално упълномощени лица. Затова намирам за неуместна позата на доброволен обществен обвинител дилетант и няма да си позволя да застана в нея. Мнозина демократи го направиха. Нямам какво да добавя към техните разобличения.

Не съм имал достатъчно силни негативни чувства към министър-председателя професор Беров, още по-малко ги имам сега. Имам лична причина да търся обективност. Преди началото на прехода бяхме близки. Професорът беше един от любимите ми преподаватели. Виждахме се години след завършването ми. Говорихме по различни теми. Преди гласуването на неговото правителство той сам изтъкна, че имаме стари контакти и приятелски връзки, които нямам никакво намерение да отричам и да забравям^[161]. Освен това изливането на емоции не е моя силна страна. Идвам в политиката от университетска катедра и от изследователска работа и затова винаги са ме интересували процесите, а не лицата. На политическото поприще тази професионална нагласа вероятно е моя голяма слабост.

Поради посочените причини мога да добавя стойност към вече написаното само ако се опитам обективно да следвам фактите и обстоятелствата, които ми бяха известни, и ако ги обяснявам така, както съм ги разбирал. При това без да премествам фокуса от своята тема – каква бе ролята на управлението в посочения период за българския преход?

Управлението в 1993-1994 г. бе с мандата на ДПС, но всъщност бе провеждано и защитавано от БСП, от ДПС и от отделили се от СДС депутати – близки до президента Желев или до неговите възгледи. Управляващата конфигурация повтаря тази, която подкрепяше правителството и политиката на Димитър Попов. Затова от тук нататък я наричам второто коалиционно управление. То бе изградено и най-вече парламентарно поддържано в съответствие с политическия модел на първата коалиция между БСП и СДС, изпробван в 7-ото ВНС. Съществената политическа предпоставка на този модел бе разбиването на СДС и създаването на парламентарно мнозинство от отцепилата се част от демократичните партии с предварително групираните БСП и ДПС. И двете коалиции бяха „покрити“ официално от институционалното единство на законодателната и изпълнителната власт, и от президента демократ. Така че това им даваше силна публична и медийна легитимност. Благодарение на това публично покритие самите партии, участници в двете коалиции, бяха добре прикрити и не се натрапваха в общественото полезрение.

Големият чар на този модел за неговите създатели бе, че никой от тях не носеше партийна отговорност за управлението. Затова наричам това управление квазиполитическо. То действаше със скрити за публиката вътрешни механизми.

Има една разлика между Попов и Беров, между техните правителства, която трябва да бъде подчертана, защото обяснява лъкатушенето и последиците от управлението в 1993-1994 г. Първият имаше широки правомощия. Изпълнителната власт при него можеше да взима самостоятелни решения. Това не се отнася за втория.

Време на триумвират

Стефан Савов почти веднага определи премиера Беров като „сламен човек“. Желев, Луканов и Доган бяха политиците, които му казваха какво да прави. В този триумвират Луканов скоро излезе начело.

Тримата вземаха и прокарваха важните за себе си решения, тъй като имаха близки взаимоотношения помежду си. За повечето депутати в 36-ото ОНС управляващият център беше известен. Голяма част от тях възприемаха тези политици положително: първия като демократ, като български дисидент, посочен от самия френския президент Франсоа Митеран; втория като перестройчик, успял да „реформира“ комунистите в социалисти; и третия като противник на тоталитарния комунистически режим, лежал в затвора за убежденията си. За същите тези депутати ние, така наречените „кинжали“ от СДС, заплашвахме вътрешното единство сред демократите, изтезавахме гражданите и синдикатите с неразумните си действия в управлението, подлагахме на изпитание гражданския мир, като арестувахме Андрей Луканов – тогавашната светла надежда на комунистите.

Трябва да възразя на една разпространена заблуда. Не е вярно, че двамата от триумвирата имат заслуга за преодоляване на противопоставянето между бившата комунистическа партия и ДПС. Връзката и близостта между ръководствата на двете партии бе тясна и за нас бе очевидна още в 7-ото ВНС. Но се пренебрегваше от президента Желев, който много надценяваше своето влияние върху ДПС. Обслужващите двете партии медии и публични говорители наричаха точно тези отношения „български етнически модел“, който бил спасил гражданския мир в страната. Това твърдение за мен е очевидна неистина. Първо, защото слага лавровите венци за етническия мир не на тези глави, на които трябва. И второ, свидетелствам с опита си от многобройните си и пълни обиколки на България, че между турци и българи не е имало конфликти и напрежения през цялото време на прехода. Хората от двата етноса, и особено българските турци, бяха много по-мъдри в страданието си, отколкото могат да си представят тези, които не ги познават. Знаеха кой извърши насилствената депортация на техните роднини и близки, наречена нагло „възродителен процес“. Не търсеха да отмъщават лично. Бяха простили. Знаеха, че вината е на тоталитарния комунистически режим и бяха негови противници. Радваха се на неговото сваляне, но искаха да строят, а не да рушат демократична България. Бяха една от движещите сили на прехода до пълното им овладяване от инсталираното от ДС ръководство на ДПС.

Президентът Желев в онези първи години може да има претенции за някакви заслуги за българския мирен преход, защото конфликтът беше между СДС и БСП. Длъжен съм да подчертая, че заплахата за гражданския мир в страната винаги е била силно преувеличавана, и то от бившите комунисти. Когато затихваше, те я разпалваха. „Тази власт с кръв сме я взели и само с кръв ще я дадем!“ Преувеличението бе част от механизма за рекет върху демократите и българското общество, за да се удовлетворят изискванията на БСП. Преследваше и друга цел – реформираните социалисти да си припишат заслуги и да се легитимират като конструктивна политическа сила. Те постигнаха тези свои политически цели за трети път по време на управлението на втората коалиция – след Кръглата маса и след управлението на първата коалиция в 7-ото ВНС.

Триумвиратът Желев-Луканов-Доган вземаше решенията, които се изпълняваха от формалните власти, включително и от тези, които би следвало да са независими. БНБ например раздаваше банкови лицензии по тяхно поръчение. Единствената промяна в този управляващ център в тези 2 години беше засилването на ролята на Доган и сближаването между него и Луканов за сметка на намаляване на тежестта и отдалечаване от управлението на президента Желев. Последното накрая завърши с разрив между него и премиера Беров.

Никой от тримата не носеше и не понесе персонална отговорност за управленския крах. За това послужи „сламеният“ премиер, който бе поставен точно с тази цел начело на изпълнителната власт. На другите, формалните изпълнители – министри, магистрати, публични говорители и парламентарни защитници, се отплатиха с обогатяване, защитено от преследване от правораздавателните органи. Никога това осребряване на властта не е било тема на прокуратурата, не е било тема и на обществен дебат. Доколкото е имало опити за такъв, той е бил подхващан от в. Демокрация, но не е интересувал останалите медии и българското общество. Това облагодетелстване – реално и видимо, беше грижливо скрито от коалицията, която разполагаше с огромно влияние и в четирите власти, и от институционалното покривало.

Интересен факт, разкриващ безогледността и разчитането на късата обществена памет, има в началото и в края на триумвирата. В началото Желев твърдеше, че зимата – декември 1992 г., е крайно неподходящ момент в страната да се правят избори. Но не обясни в края защо 18 декември 1994 г. се оказа напълно подходящ момент за предсрочни избори. Този нескопосан аргумент за оправдание на втората коалиция отдавна е забравен, но е показателен за начина, по който тези трима политици третираха избирателите.

Прочитът на Програмната декларация на премиера Беров^[162] най-добре издава стоящите зад него политически фактори.

В много голямата си част Програмната декларация бе написана в стереотипния пожелателен стил на БКП „ще трябва да дадем/направим/спрем/запазим/извоюваме“ от времето на тезисите на Тодор Живков за техните пленуми на ЦК. Там, където се посочваха конкретни мерки, бяха за сметка на финансовата стабилност на страната като например: „Правителството смята да спре нейното (на безработицата – бел. авт.) по-нататъшно нарастване чрез организирането с бюджетни средства на производствени (предимно за износ) предприятия и инфраструктурни строежи (…)“. Или се предвиждаше протекционизъм, който не съответстваше на вече поети международни задължения за намаляване на митата.

В началото се съдържаха политически жестове към отцепилите се от СДС депутати. В първите месеци на мандата подкрепата на избирателите за СДС беше още много силна и затова декларацията търсеше „(…) подкрепата на всички привърженици на реформата за смяна на системата“; „като своя основна задача (…) приема продължаването на започнатите реформи, задълбочаването им в духа на демокрацията и пазарната икономика“; „(…) ще се води от идеята за приемственост в управлението и няма да подлага на принципна ревизия вече приетата законова база на реформата“. Политически ловко бе използван вътрешният спор в СДС за структурната реформа: „Ако досегашното правителство в голяма степен беше правителство на реституцията, нашето правителство вижда себе си предимно като правителство на приватизацията (…)“. Това беше крайно вредна политическа мимикрия, защото БСП стовари върху Демократичните сили последвалите отрицателни последици за избирателите.

Приносът на ДПС за Декларацията беше един неясно записан текст: „Правителството няма да допуска прояви на национализъм и опити за манипулиране на населението и турцизиране в смесени етническо-религиозни райони“. Това може да се чете и като противопоставяне на национализма, и като отказ за връщане на турските имена.

С правителствената програма триумвиратът нанесе първия силен удар върху многопартийната демокрация. Направи го под претекста, че извежда страната от дълбоката, конфронтационна, политическа криза и че се подчинява само на общонационалните интереси. Обяви се срещу „ангажираността (на депутатите – бел. авт.) с каквато и да е партийна дисциплина“. Отвори си вратата да не се съобразява с МФИ. Вместо споразумение заяви, че ще търси „сътрудничество“ с тях. Замени бюджетната дисциплина с „поносими рамки на дефицита“. Констатацията на предишното правителство за наличие на мафия в страната бе омаловажена до „застрашително нарастваща груба престъпност“.

Обръщането на избирателите

Мнозина в СДС преувеличаваха силата на активната част от българското демократично общество. Вярно бе, че участието на БСП в управлението събуждаше силна съпротива. Тя ни даваше основание да искаме многократно вотове на недоверие на правителството и да проваляме заседания на парламента. Тази обществена съпротива и политическо противодействие влияеха силно на президента Желев и принудиха професор Любен Беров да подаде оставка. Но това не скриваше за нас, че губим доверието на избирателите.

Политическите нагласи на по-голямата част от избирателите се влияеха много по-силно от други фактори, преди всичко от засилващите се бедност и икономическо неравенство. Стотици хиляди бяха изгубили работата и спестяванията си. Доходите им бяха спаднали и продължаваха да спадат. Едвам оцеляваха в условията на несигурния старт на прехода. Едновременно виждаха започналото връщане на имотите. Възстановяването на справедливостта чрез връщането на заграбените от комунистите имоти в условията на продължаваща национална катастрофа се посрещаше със силна неприязън. Създаваше първото видимо неравенство в посткомунистическото общество. Подчертавам „видимо“, защото наследеното неравенство, което също рязко нарасна, беше добре прикрито. Появи се названието „реститути“, използвано масово със силно негативна конотация. Малцина разбираха, че така се създават предпоставките за поява на пазарни субекти и отношения, които ще гарантират бъдещото успешно развитие на страната, работни места и прилични доходи; че с възстановяването на собствеността икономиката започва да се преструктурира по модела на Запада; че така се отваря за инвестиции, за да напредне в технологично отношение и да създава по-високо благосъстояние. Тази далечна перспектива за огромното мнозинство беше велика абстракция.

Реституцията не създаде социална опора за СДС, както вероятно са се надявали Светослав Лучников и останалите, които мислеха като него. Не направи реституираните наши избиратели. Имотите, земеделските земи и гори се връщаха не на тези хора, от които бяха отнети, а на техните неколцина най-често разпръснати наследници. Те не станаха привърженици на демократичните реформи заради върната собственост. Масово останаха с неудовлетворени претенции. Същевременно значителна част от нашите избиратели бяха разочаровани и настроени отрицателно към реформите от реституцията.

В края на 1994 г., след като поех председателството на СДС, имах среща с една от най-облагодетелстваните от реституцията госпожи. Може би е искала да види що за стока съм. Не помня безсъдържателния ни разговор, но си спомням края на нашата среща. Бръкна в портмонето си, извади 1000 лева, тогавашни около 15 щатски долара, и ми ги подаде – подкрепа на каузата. Изненадан и объркан, с целия си акъл ги взех. Не знаех как да се държа. Нямах никакво самочувствие… не на лидер, нямах самочувствие на политик от движещата реформите в страната коалиция. Много пъти след това съм се упреквал за това, че не отказах „щедрата“ помощ. И сега ме е срам да си спомням. След години същата госпожа демонстрираше близките си отношения със Симеон Сакскобургготски и неговото семейство. На тях отдаваше признание за върнатото ѝ голямо за мащабите на България имущество. Или просто винаги е имала свои, различни от нашите, политически убеждения. Във всички семейства с реституирани имоти има хора с различни политически пристрастия. Никой от тях не си ги промени само заради върнатите имоти. Бяха убедени, че щом е дошла демокрацията, все някой ще им ги върне. Сигурен съм, че сега малцина си спомнят коя политическа сила го е направила.

В масово срещаните случаи за почти 50 години наследниците бяха загубили качеството на добри стопани и способността да носят отговорност, която изисква всяка собственост. Нямаха реална представа за нейната цена, за грижите, за данъците, за застраховките, за опазването, които тя изисква. Освен това трябваше да делят собственост помежду си. Това създаде противоречия и разруши много роднински връзки. Реституцията не направи много от тях по-щастливи и със сигурност не ги направи убедени демократи.

Според мен второто разцепление на Демократичните сили повлия много силно на обръщането на значителна част от нашите избиратели. Те виждаха, че тяхното политическо представителство не е стабилно, че е несигурно в действията си. Изглеждахме политически безполезни и безпомощни, с непрекъснати лидерски боричкания и вътрешни междуособици. Не бяхме единни и силни, за да се противопоставим на бившите комунисти, още по-малко да правим и отстояваме реформите. Върху тази реалност избуяха убежденията, че Филип Димитров сам се е свалил от власт. Това пропагандираше хорът на свалилата го втора коалиция, това внушаваха не толкова от БСП, колкото тези, които ние наричахме предатели. Те трябваше да намерят мотиви за своето деяние, защото нямаха смелост да застанат зад делата си. Затова нашите избиратели повярваха на пропагандата. Така, ако отстраним внимателно всички детайли на падането на първото демократично правителство и погледнем на тези процеси така, както ги виждат хората, ще видим, че са имали свои основания да загубят доверието си в нас.

Но от казаното в предната глава трябва да е станало ясно, че реформите загубиха своята социална подкрепа не защото не се правеха в 1992 г., а защото тези, които ги правехме, бяхме малко и слаби в 36-ото ОНС. В България не подкрепят слабия, дори когато е прав. Мнозинството го тъпче и се разграничава от него. За това винаги ще се намерят основания в допуснатите грешки.

Ще добавя към причините за загубата на доверието на избирателите, че вероятно недоверието се дължи и на нашето лошо обяснение на икономическите реформи. Опитвал съм се да го правя, но без познанията, които има днес за политическия пиар, за комуникация с обществото, за водене на дебати със заинтересованите страни, за търсене на тяхната подкрепа и за винаги компромисните решения.

Моят мотив бе да допускам колкото се може по-малко грешки като експерт. За политиката отговаряха други.

Предприятия зомбита

Участвах в правенето на реформи като експерт, а не като политик. Правел съм опити да обяснявам, но тогава не държах да се съобразявам с това какво разбират хората и какво не разбират. Пред очите ми проблемът беше много по-остър – не разбираха тези, от които се очакваше да предприемат икономически действия в пазарна среда. Затова като професионалист и като председател на Икономическата комисия първата ми грижа в 7-ото ВНС бе промяната на счетоводството, статистиката и търговското право. От професионална гледна точка на национално ниво идеята за тези закони е повече от естествена – те са задължителни; трябва да се произведат макроикономически индикатори, които да позволят на правителството и международните институции да правят надеждна диагноза на страната. На фирмено ниво идеята е дори още по-основателна – да се уреди единното отразяване на икономическите процеси заради собствениците, властите и техните институции, заради заетите и банките. Трябваше да се създадат категориите на пазарната икономика, които впоследствие практиката да уплътни. Такива наследени или заварени категории и практики въобще нямаше.

Това далеч не е проста задача, освен това решаването ѝ срещна съпротива. Една от големите ни грешки беше приемането на ерзац Търговски закон. За това нося известна отговорност. Работата с малкия екип на проф. Витали Таджер^[163] вървеше добре, но много бавно още от 7-ото ВНС. Той имаше опит в гражданското, включително частното търговско право отпреди 1949 г. Моята подготовка беше икономическа, в голямата си част – теоретична, но слаба от правна гледна точка. За уреждането на несъстоятелността настоявах още от самото начало и на няколко пъти. Правех го по силата на икономическата логика. Трябваше да създадем правна уредба за раждането, функционирането и за края на търговските дружества. Излязох от този проект, когато бе избрано правителството на Димитър Попов. Но работата не спря, напредна и завърши с приемането на закона през юни 1991 г.

В приетия Търговски закон вместо цялостно уреждане на несъстоятелността имаше малка глава със 7 члена за ликвидация на търговските дружества. Търговските фирми не можеха да фалират. Така, без регламентиран край, фирменото пространство, тогава основно от държавни предприятия и кооперативи, се изпълни със зомбита, които трупаха дългове, живееха на кредит и чакаха някой да ги спасява, за да изпаднат отново в летално състояние. В Търговския закон несъстоятелността беше така конструирана, че правителството следваше да поеме отговорността за тяхната ликвидация, и то във всеки конкретен случай, във всяко населено място, пред всяка група работници и служители. Това е невъзможно за който и да е политик.

Години по-късно разбрах, че сме разчитали комунистът Витали Таджер да възстанови търговското право, за чието разрушаване той е бил инициатор и основен извършител. Сега съм твърдо убеден, че ерзац законът бе направен и приет напълно съзнателно и целенасочено. Не е възможно професорът да не е познавал стария Търговски закон, да не е държал изпит по него и по неговата Книга втора. За несъстоятелността. Знаел е, че нейните 173 страници юридически текстове не могат да бъдат заменени с по-малко от половин страница. Не е възможно да не е познавал дори слабостите на старата уредба на несъстоятелността, които са довели до приемането на специалния Закон за предпазния конкордат през 1932 г. Категорично отхвърлям вероятността да е пропуснал по несъобразителност или поради некомпетентност тази съществена част от търговското право. Той съзнателно бе уредил, и то само повърхностно, самоликвидацията на държавните предприятия.

Законът не бе обсъждан от правителството. Изработен бе и бе внесен от депутатите. Затова мина покрай моето и на Министерството на финансите внимание. Своята отговорност виждам в това, че когато се сблъсках с тези проблеми през 1992 г., не разпоредих те да бъдат проучени и тази бомба със закъснител да бъде обезвредена. За съжаление, този убийствен порок, възпрепятстващ българската икономическа трансформация, бе видян и от мисията на МВФ доста по късно. Едва през 1994 г. в Третото стендбай споразумение бе включено поетото от правителството задължение страната да приеме Закон за несъстоятелността. Това задължение бе изпълнено с приемането на Част четвърта. Несъстоятелност на Търговския закон на 5 август 1994 г.

Пред реалното задействане на тази уредба на несъстоятелността продължаваше да има много препятствия: много държавни предприятия не бяха преобразувани в търговски дружества; държавните банки действаха по политически поръчки да спасяват с каквото могат просрочилите задълженията си предприятия; държавата правеше опити да уреди, като поеме като държавен дълг, техните необслужвани кредити. Най-важно – липсваше каквато и да било политическа воля и отговорност от правителствата на Беров и Виденов да задействат това болезнено, но единствено възможно решение.

Икономическият хаос започна да нараства бързо в резултат на умножаването на предприятия във фактически фалит, но с изкуствено удължен живот. Същевременно това засилваше доверието в противниците на реформите. Към комунистическата номенклатура, ограбваща на входа и изхода на държавните предприятия, се добавяха непрекъснато уплашените за своите работни места работници и служители.

Носителят на мандата на правителството Ахмед Доган обяви, че то ще прави „ляв завой“. Слагам този завой в кавички, защото страната направи завой в съвсем друга посока. Второто коалиционно управление се раздели на два етапа. Първият започна в самото начало на 1993 г. и продължи до сключването на Третото стендбай споразумение с МВФ на 11 март 1994 г. Вторият период беше кратък за правителството на Беров – до насрочването на предсрочните избори, но продължи по време на служебното правителство и предпостави навлизането във втората икономическа катастрофа на страната през 1996/1997 г.

Единични елементи на приемственост

Наложилото се силно отрицателно отношение към управлението от периода 1993-1994 г. пречи на обективната му оценка. Има факти, които показват, че процесът на изграждане на нови институции не е спирал напълно. На първо място, следва да се посочи създаването на Консултативния съвет за национална сигурност (КСНС) в началото на 1994 г. То беше напълно оправдано в условията на югоембарго и значително нараснала външна и вътрешна несигурност в страната. Само след 3 години тази институция изигра решаваща роля за преодоляване на най-тежката политическа криза в страната.

По времето на правителството на СДС в 1992 г. в Министерството на финансите бе започнала работа по закони за данъчната администрация, данъчното производство и по данъка върху добавената стойност. Тази работа не беше спряна от новия министър на финансите Стоян Александров. Правителството внесе тези законопроекти в Народното събрание, което прие повечето от тях до лятото на 1993 г. Законът за ДДС бе приет през октомври, но влезе в сила от 1 април 1994 г.^[164] Така започна радикалната реформа в косвеното данъчно облагане.

Различни политики

„Разумното мнозинство“ и кабинетът на Любен Беров водеха различни политики от предшестващото в много направления по времето на първия етап. Правеха основно това, което искаха от БСП, но го представяха като продължение на реформите. Напразно убеждавах тогава, че обществото разбира подмяната. Говорех в парламента, че идва Видовден. Разобличавах голямата лъжа, че БСП и СДС са „едно и също нещо“, „омесени от едно и също тесто“, „че има правителство, което уж изпълнявало програмата на Съюза на Демократичните сили“^[165]. За мен, но очевидно не за мнозинството, най-сигурното доказателство за водените различни политики бе, че управляващите не постигнаха споразумения за съгласувани политики и подкрепа на платежния баланс на страната. До Третото стендбай споразумение с МВФ се стигна едва 15 месеца след избирането на правителството „Беров“. „Сътрудничеството“ с МФИ, което бе заявено в правителствената декларация, не стигаше до такива крайности – да се поемат задължения и да се изпълняват реформи.

Истината трябваше да бъде прикрита. Затова едни от първите решения на новата парламентарна коалиция бяха „да реформират“ медиите: промениха временния статут на Българската телевизия и на Българското радио, приет от 7-ото ВНС; отстраниха генералния директор на БНТ Асен Агов и да го замениха с Хачо Бояджиев; след незаконните опити на Министерския съвет да уволни генералния директор на БТА Иво Инджев – отстраниха и него.

Други признаци за ревизията на политиката на правителството на СДС бяха забавянето на голямата реституция с атаки пред Конституционния съд и изоставянето на приоритета „приватизация“. Законодателни промени в тази насока бяха предприети едва след сключването на Третото споразумение с МВФ.

Много слабо са известни причините за началото на повторната икономическа катастрофа на страната. Тези причини започнаха да действат още в този първи етап на безвремието, както наричахме управлението на Беров. Действията на парламента и правителството бързо започнаха да нанасят щети. В условията на непостигната макроикономическа стабилизация „левият завой“ беше абсолютно невъзможен.

Разпадането на финансовата дисциплина

Разбирането на управляващите за структурна реформа бе оцеляването на изпадналите в несъстоятелност държавни предприятия и кооперативи. С три нормативни акта второто коалиционно мнозинство в парламента доразруши финансовата дисциплина и засили политическото присъствие в икономиката, защото от него зависеше кой може да просъществува, макар и временно, и кой е обречен да загине.

С първия закон Народното събрание задължи търговските банки с над 50% държавно участие, където бе съсредоточена огромната част от кредитния ресурс на страната, да предоставят целеви кредити на всички занимаващи се със земеделско производство^[166]. БНБ бе задължена да осигури ресурсите и така бяха нарушени кредитните тавани на банките за 1993 г. Това отслаби контрола върху нарастването на паричната маса и ускори инфлацията. Лихвените проценти по тези кредити бяха ограничени до 3 пункта над действащия основен лихвен процент, който тогава бе около 50%. Министерството на финансите бе задължено да погасява две трети от дължимата лихва от бюджета, или 36 стотинки годишно на всеки лев, даден на кредит. В случай че кредитополучателите не върнат кредита в срок, 50% от него трябваше да се издължават от Министерството на финансите, а останалите оставаха за сметка на кредитиращата банка. Това влоши допълнително състоянието на бюджета и банките. Предвидена бе глоба за длъжностните лица в банките, които отказват да отпускат такива кредити.

С втория акт бе увеличен вътрешният държавен дълг. Министерският съвет задължи министъра на финансите да емитира 25-годишни държавни облигации на стойност 2000 млн. лева^[167] за покриване на задълженията към търговските банки на ТКЗС, на земеделските кооперации, образувани по Закона за кооперациите, и на всички съществуващи организации и фирми по Указ №922 за ползването на земята и осъществяване на селскостопанска дейност.

С третия акт бе извършено най-голямото увеличение на държавния дълг. Законодателят замени всички необслужвани към 30 юни 1993 г. за повече от 180 дни кредити и неплатените лихви по тях с 25-годишни държавни облигации, т.нар. ЗУНК-ове^[168]. Това се отнасяше до просрочените задължения на държавните предприятия, фирми и търговски дружества към банките с над 50% държавно участие, които са договорени до 31 декември 1990 г. Валутните кредити бяха заменени с емисия на облигации, деноминирани в щатски долари на стойност US$ 1808 млн., а левовите – с емисия до 32 000 млн. лева. Задълженията към банките бяха преоформени като такива към Министерството на финансите.

Тези актове усилиха разрушаването на финансовата стабилизация. Национализираха натрупаните загуби от държавните предприятия. Това позволи част от приходите им да отидат в създадените за целта частни фирми за снабдяване и реализация. От друга страна, поемането на дълговете компрометира усилията за ограничаване на работните заплати. Това позволи те да растат, без да има достатъчно нарастване на реализацията на продукцията срещу този растеж. Още тогава посочих, че опростените задължения се натрупват отново. Докато държавата поемаше дълговете до 1990 г., същите тези държавни фирми бяха задлъжнели към 31 декември 1992 г. на бюджета и на социалното осигуряване с други 17 000 млн. лв.

Поемащата задължения държава увеличи главоломно своя вътрешен дълг само за 8 месеца и го направи още по-непосилен за българския данъкоплатец. Това бе направено, без управляващите да си дават сметка за ресурсите и финансовите възможности на страната. Целенасочено разрушиха системата от мерки за възпиране на инфлацията. На дебатите тогава предупреждавах: „Този дълг трудно ще бъде обслужван или почти няма да бъде обслужван от бъдещите управления на тази страна. Този дълг ще зароби следващото правителство и следващото управление на страната, ще я направи неуправляема“^[169].

Част от товара на поетия дълг бе стоварен на държавните търговски банки и това влоши толкова силно положението им, че предопредели бъдещото им изпадане в несъстоятелност.

Освен всички тези последици Законът за уреждане на необслужваните кредити, договорени до 31 декември 1990 г., натовари с невъзможната функция едно-единствено лице. Министърът на финансите бе упълномощен да обявява в несъстоятелност държавните предприятия – неизправни длъжници. Същевременно за тях въпросният акт трябваше да изпълни ролята на сурогатен предпазен конкордат. Ако изпълняваха създадения от тях самите оздравителен план, държавните банки можеха да им отпуснат нови кредити. Глобите за тези служители, които не прилагаха закона, бяха сурови.

Най-вредното бе, че тези актове така торпилираха финансовата дисциплина на държавните фирми, че тя и досега не е възстановена.

Разхлабена бе политиката на доходите като резултат от новата политика по отношение на синдикатите. Тяхното положение и роля в държавата бяха закрепени институционално. Влиянието им върху икономическата политика значително се засили. Решението за компенсиране на заплатите в държавния сектор не според прогнозната, а според отчетената инфлация бе взето с тристранно споразумение между правителството, работодателите и синдикатите. По този начин бе отстранена една от котвите за задържане на инфлацията. Независимо дали се произвеждаше повече, или не, доходите на заетите се повишаваха успоредно с отчетената инфлация и така я следваха и дори ускоряваха. С тази отстъпка бе спечелена подкрепата на синдикатите. Трябва да се знае, че те носят солидарно отговорност за повторната икономическа катастрофа на страната.

Други банкови и финансови щети

Паричната рестрикция на БНБ бе отслабена. Нарастването на широките пари в края на 1993 г. бе 53.1% – с 3.8 пункта по-бързо, отколкото през 1992 г., и бе по-ниско от отчетената инфлация с над 10 пункта. За сравнение с 1992 г. тази разлика бе около 30 пункта, т.е. спирачката на паричното предлагане действаше почти три пъти по-слабо. БНБ посочи причината за това: „(…) наблюдаваното през 1993 г. слабо ускоряване на увеличаването на парите е в резултат от номиналното обезценяване на националната валута“^[170].

Правителството изтласка реалния сектор от кредитния пазар. Общият кредит нарасна с 81 400 млн. лева и това бе фактор за финансова дестабилизация. Кризата се удължаваше от нарастването в 1993 г. на дела на правителството в общия кредит от 27.2% на 36.7%. В абсолютни числа нарастването на вътрешния правителствен дълг е от 48 400 млн. лева на 81 100 млн. лева. Не би могло да бъде друго, при положение че бяха извършени посочените по-горе операции по поемане на дългове на държавни предприятия и кооперативи. Въпреки това дългът на държавните предприятия продължи да нараства от 33 100 млн. лева на 70 600 млн. лева, което показва, че опрощаването на задълженията е нямало желания ефект. Основната щета за икономиката от посочените процеси бе спадането на дела на кредита на реалния сектор от 72.8% през декември 1992 г. на 63.3% само за 12 месеца^[171].

Бюджетният дефицит бе увеличен номинално 3.5 пъти. Той достигна 29 894 млн. лева и 10.4% от БВП. Вместо планирания първичен бюджетен излишък от 5254.4 млн. лева, като подготовка на платежоспособността на страната да се договори за външния си дълг, през 1993 г. бе отчетен първичен бюджетен дефицит от 5217.5 млн. лева. В това състояние страната нямаше никакви шансове да възстанови своята платежоспособност. БНБ сочи: „Основна причина за това е изплащането през 1993 г. на голям размер вътрешни лихви – 24 676.5 млн. лева“.

Второто коалиционно управление заедно със синдикатите и с подкрепата на президента за 12 месеца почти утрои вътрешния държавен дълг. Той бе увеличен от 39 999.5 млн. лева на 111 161.6 млн. лева^[172]. Перестроечните политики се оказаха разсипващо скъпи.

Намалени бяха валутните резерви на БНБ. Причина за това бе политиката на интервенции на валутния пазар. Централната банка продаде US$ 513 млн. и купи US$ 341 млн. Това допълнително намали възможностите за успешно уреждане на дълга на страната. Въпреки намесата на валутния пазар левът поевтиня през 1993 г. спрямо щатския долар с 25.3%^[173]. Последиците от това бяха многопосочни.

Валутният пазар бе дестабилизиран на два пъти. През него преминаха вълни от паника. След приемането през март 1993 г. на закона за бюджета левът за кратко се обезцени до 64.94 лева за щатски долар. Дребните спестители превърнаха около 2000 млн. лева в чуждестранна валута. Задържането на по-скъп лев стимулира вноса, намали конкурентоспособността на износа и така рязко влоши външнотърговския баланс на страната. Спряната външна финансова подкрепа, в съчетание с посочената валутна политика, доведе до бързо изтощаване на брутните валутни резерви на страната от US$ 989.7 млн. през май до US$ 663.7 млн. в края на декември 1993 г.^[174]

Тези политики причиниха дефицит на текущата сметка и на платежния баланс. След като през 1991 г. текущата сметка бе почти балансирана, а през 1992 г. приключи с излишък от US$ 451.6 млн., в 1993 г. дефицитът ѝ беше -US$ 900 млн. Преустановено бе положителното преструктуриране на географските посоки на износа и вноса: делът на Европейските общности спадна в износа на 28.1% в 1993 г. от 29.4% в 1992 г. и във вноса – от 31.1% на 30.2%. Делът на износа към бившите социалистически страни и СССР почти се запази и се увеличи силно делът на вноса оттам – от 36.3% на 43%^[175].

Вследствие на дефицита на текущата сметка значително се влоши платежният баланс. В тази обстановка бяха очевидни две решения: или продължаване на реформите и най-вече преструктуриране на собствеността в икономиката, или ограничаване на вноса до размерите на спадащия износ, както направихме през 1991 г. Но тогава това ограничение се получи поради първоначалното обезценяване на лева след въвеждането на свободния валутен пазар. Правителството на Беров пое по втория път. През 1993 г. предприе 25 неуспешни опита със свои актове да ограничи вноса, включително с въвеждане на различни разрешителни режими и ценови бариери. Прие 2 постановления за предприемане на защитни мерки по вноса^[176]. С второто въведе защитни мита, които нарече „антидъмпингови и изравнителни“. Трябваше самият брой на опитите да покаже на управляващите, че тази политика е несъстоятелна. Накрая това стана, когато макроикономическите показатели за 1993 г. отчетоха, че страната е в безизходица.

Потърсиха помощ от МВФ. Споразумението с Фонда от 11 март 1994 г. означи втория етап на второто коалиционно управление. На този етап професор Беров имаше повече лична роля и политическа инициатива. Но това не спря саботажа на реформите. Той придоби нова форма.

Заявените и непостигнати цели

В Третото стендбай споразумение с МВФ за 1994 г. правителството пое задълженията да намали основните макроикономически дисбаланси, да спази бюджетните ограничения, включително тези за предприятията, и да ускори процеса на тяхното преобразуване; обяви следните цели: „(i) намаляване на инфлацията наполовина при задържане на спада на производството; (ii) възобновяване на процеса на трансформация чрез добре дефинирани структурни реформи; и (iii) възстановяване на международните резерви, дори и преструктуриране на дълга към търговските банки“^[177].

(i) Намаляване на инфлацията наполовина. Конкретното обещание на правителството бе, че от 64% в края на 1993 г. инфлацията ще стане 30% в края на 1994 г. въпреки по-нататъшните коригиращи повишения на цените. Неизпълнението на целта бе отчайващо: „През декември 1994 г. цената на потребителската кошница на НСИ, която се възприе за единствен официален измерител на инфлационните процеси в страната, е със 121.9% по-висока, отколкото през същия месец на предходната година“^[178]. Това неизпълнение стана на фона на слабо покачване на реалния БВП. Самото покачване бе несигурно. БНБ споменава, че: „Данните на НСИ се основават на подобрена методика за набиране и обобщаване на информацията за националните сметки, включваща разработването на нови сметки“^[179].

(ii) Възобновяване процеса на трансформация на собствеността. Ако се прочете съдържанието на неофициалния раздел на Държавен вестник в 1994 г., ще се срещнат голям брой обяви за приватизация. Това ще създаде повърхностна представа, че управляващите само са приватизирали. Реално приватизация през 1994 г. отново нямаше, така както нямаше и в 1993 г. Нямаше какво да се „възобновява“. Срещу всички платежни средства – общо в 1993 и 1994 г., бяха приватизирани активи едва за 28.9 млн. лева, което представлява 0.4% от приватизираните активи общо до 2016 г.^[180]

Отчетено бе, че частният сектор бързо увеличава дела си. В 1994 г. той достигна 27.5%. Но това се дължеше в значителна степен на начина на отчитане на услугите от масово разпространената в страната частна собственост върху жилищата. Със сигурност посоченото нарастване не се дължи на постигане на обещаната цел – развитието на частната инициатива. Постижение на управляващите си останаха само „добре дефинираните структурни реформи“.

(iii) Възстановяване на международните резерви. Валутният резерв в края на 1994 г. е US$ 1001.8 млн. Има една-единствена причина за това. След одобряването на Споразумението с МВФ официално външните кредитори възстановиха кредитирането на страната, за да се извърши сделката по дълга с банките от Лондонския клуб^[181]. Вследствие на двукратното обезценяване на лева спрямо щатския долар вносът силно поскъпна и затова намаля от US$ 5311 на US$ 4315.8 млн., а износът нарасна от US$ 3913 на US$ 4156.3 млн., но това не бе достатъчно да спре общото намаляване на външния стокообмен. Заради положителното салдо на платежния баланс нетните международни резерви на БНБ нараснаха само с US$ 87 млн.^[182], а това се дължеше на силното обезценяване на лева спрямо щатския долар.

Опитът за връщане към фискална дисциплина

Условие за одобряване на Споразумението с МВФ беше връщане към целите и мерките на икономическата и фискалната политика от 1992 г. Правителството се отказа от „левия“ завой и от „разумната политика“ със законопроекта за бюджета за 1994 г. БСП подкрепи тази политика с гласовете на своите депутати, но положи всички усилия публично да се дистанцира от нея, а когато спечели предсрочните избори, успя и да я провали. При обсъждането на законопроекта за бюджета заявих: „Това е бюджет не само рестриктивен, но това е и бюджет, който си поставя цели, които бяха изоставени и заради които, искам да напомня, беше атакувано управлението на Съюза на Демократичните сили. Тези цели бяха борба с инфлацията. Тези цели бяха подписване на споразумения с Международния валутен фонд с цел продължение на стабилизационната програма на страната. Тези цели бяха подписване на споразумения с банките кредитори от Лондонския клуб. Тогава, преди повече от година, Българската социалистическа партия яростно воюваше с тези цели. Тогава се лансираха тези, че българската държава няма нужда от тези споразумения, че даже държавата няма нужда от ниска инфлация…“^[183].

Планирана бе силно ограничителна политика на доходите и на социалното подпомагане. Принципите ѝ бяха „(I) ограничаване на заплатите в държавното управление (централна администрация и бюджетни организации) до размера, определен в Закона за бюджета за 1994 г.; (II) създаване на нови тавани за заплати в сектора на държавните предприятия“. Последното означаваше поставяне на тавани на фондовете за заплати за губещите предприятия, които бяха голямото мнозинство. За останалите таваните трябваше да се определят от прогнозната, а не от отчетената инфлация. Синдикатите се хвалеха с това постижение, при това постигнаха заплатите да бъдат коригирани с 60% от производителността за последния 12-месечен период. Последният принцип бе: „(III) адаптиране на социалните помощи, съответстващи на бюджетните ограничения и които биха могли да бъдат частично облекчени чрез по-добро насочване към действително нуждаещите се“^[184]. Изпълнението на тази политика означаваше намаляване на социалните помощи в съответствие с икономиите на бюджетните разходи.

Не последваха никакви действия за социалистическо и синдикално противопоставяне на тази политика на дълбоко закотвяне на доходите като спирачка на инфлацията и обезценяване на валутния курс на лева. Дали това бе временно примирение, или начало на разбиране на крайните нужди, пред които е изправена страната, читателят ще си отговори сам, след като прочете следващата глава.

Ще спестя тук сложната финансова схема на намаление и преструктуриране на разходите, особено на субсидиите (предвидено бе намаление с 2.6% от БВП, или с над 14 000 млн. лева) за закриване на неефективни държавни предприятия (сред които 47 мини), за наместване на обслужването на поетите дългове на държавните предприятия. Целта на тези мерки бе създаване на възможност бюджетът да си „позволи частични лихвени плащания на Лондонския клуб и да приключи операция по DDSR (за намаление на дълга и неговото обслужване – бел. авт.) през 1994 г.“^[185].

Програмата с МВФ изискваше изпълнението на фискалните политики да се контролира с тримесечно установени тавани на нетния банков кредит за правителството. Неизпълнението им бе критерий за спиране на финансовата подкрепа от МФИ.

Заявените и провалени структурни реформи

Конкретният прочит на заложените в Третото стендбай споразумение с МВФ мерки за структурна реформа показва в каква степен правителството не е имало представа за управленските си възможности и за своята политическа подкрепа. Както и в каква степен е успяло да подведе Мисията на Фонда със своите оценки и заявки^[186] за структурна реформа. Това се вижда от дадените смели обещания:

Тук ще направя пауза, за да дам възможност на читателя да си отговори на въпросите кое правителство е ликвидирало социалистическото селско стопанство и е обещало да завърши процеса на неговата ликвидация до края на 1994 г. и кои партии носят политическата отговорност за него.

Защо правителството направи това? Защо парламентът прибягна до извънредната мярка да позволи върнатите временни титули за собственост на поземлените имоти да се използват като заемно обезпечение за кредити за оборотен капитал? (Впрочем това не даде резултат.) Не защото властите бяха злоумишлени. Отговорите стават ясни от констатацията на правителството на професор Беров в неговия Меморандум: „Загубите на корпоративния сектор през 1993 г. представляват квазифискален дефицит, който се оценява приблизително със същия мащаб като бюджетния дефицит през тази година“. За защитниците на социалистическото земеделие ще посоча какво е числото на тези загуби. Правителството фактически признава, че по времето на „лявата“ му политика в 1993 г. социалистическите кооперативи са натрупали загуби приблизително за 29 894 млн. лева, или по средния курс на щатския долар за тази година – около US$ 1000 млн.

Трябва да е станало очевидно от изложеното, че разграбването е било неудържимо; кооперативите са били във фактически фалит и той е бил формално извършен от ликвидационните съвети, за да бъде запазена собствеността върху земята за нейните собственици.

За реституцията. „Правителството отчита, че до юни 1993 г. са възстановени 57% от всички искове, включително 83% от всички магазини и ресторанти, което е стимулирало значително дейността на частния сектор. Заедно с това планираше „да върне 70% от исканията до края на юни 1994 г. и всички валидни искове до края на 1994 г.“^[189]. Обещанието не бе изпълнено по време на неговия мандат. Освен това то се отнасяше само за изпълнението на първите два реституционни закона. Саботажът на изпълнението на най-важния трети закон продължи до 1997 г. И беше напълно пренебрегнат от МФИ. Трябва да се подчертае, че реституцията на собствеността въобще не бе включена в критериите за изпълнение на Третото споразумение с МВФ. И тази важна част на структурната реформа не беше задължителна за правителството.

За приватизацията. Правителството внуши на МВФ, че има пречки пред приватизацията, които се състоят в наличието на вътрешни необслужвани от държавните предприятия заеми, в липсата на достатъчно местни ресурси за придобиване на приватизирани активи и в недостатъчния политически консенсус. Колко несъстоятелни са били тези аргументи, се вижда от факта, че след втората национална икономическа катастрофа в 1996 г. същите предприятия трябваше да бъдат приватизирани при далеч, далеч по-лоши условия.

За отстраняване на пречките бяха предложени и одобрени две конкретни изменения в приватизационния закон. За да се улеснят „пазарните“ приватизации, беше повишен прагът за малката приватизация, което позволи на ресорните министерства и общините да поемат отговорността за продажбата на по-голям дял от предприятията. Това изменение бе обвързано с правителствено обещание да приватизира 10% от малките предприятия, които представляват почти 90% от всички предприятия. Така отговорността и контролът върху приватизацията се разпръснаха сред многобройни държавни и общински органи. И реално отговорността не бе поета. Обещанията за малка приватизация не бяха изпълнени.

Когато с поправките на Закона за преобразуване и приватизация бе отворен пътят за извършване на масова приватизация, правителството предостави на парламента обща рамка за нейното извършване с ваучери и инвестиционни фондове. Тази рамка по оценките на МФИ съдържаше множество отворени и нерешени въпроси: за броя на приватизираните предприятия, за тяхната счетоводна стойност, за ролята на правителството в процеса, за частното спонсориране на приватизационните фондове, за това как ще бъдат разпределяни ваучерите и пр. Част от тези въпроси останаха нерешени и при стартирането на масовата приватизация 2 години по-късно.

Важно е да се знае, че напредъкът на приватизацията беше наблюдаван във връзка с прегледа на съгласуваната програма, но не бе поставен сред критериите за изпълнението на споразумението. Тази трудна тема бе оставена за Световната банка. Това означава, че изпълнението на предвидените мерки не беше смятано за абсолютно задължително за правителството. Затова в 1993 и 1994 г. бяха приватизирани едва 3% от подлежащите за приватизация активи на държавните предприятия^[190].

За така нареченото преструктуриране. Вследствие на успешното правителствено внушение МВФ и Световната банка подкрепиха поемането от държавата на необслужваните кредити на държавните предприятия, натрупани до 31.12.1990 г., под благовидния предлог „за възстановяване на структурната реформа чрез финансов и корекционен кредит за сектора на предприятията (FESAL)“. Двете институции очакваха, че това „ще изисква значителни усилия от страна на властите и политическа подкрепа в парламента“ и не си даваха сметка за следните отрицателни процеси: колко бързо ще бъдат национализирани дълговете и загубите на държавните предприятия; колко голямо съгласие ще има в Народното събрание бюджетът да поеме пряко бремето на необслужваните заеми в портфейлите на търговските банки; колко малко значение за порочните практики в България ще имат всички мерки за „финансова рехабилитация“ на държавните предприятия. Фондът и Банката не си даваха сметка, че никой от управляващите няма намерение да започне ликвидация и приватизация на тези губещи предприятия, които не са изпълнили изискванията; че министърът на финансите няма да инициира процедури на несъстоятелност и няма да сменя провалилите се стопански ръководни кадри на бившата комунистическа партия и че отново банките ще отпускат след политически натиск безнадеждно несъбираеми кредити.

Вярно е, че половинчато бяха изпълнени две от предвидените мерки. Бе приет закон за несъстоятелността, но той бе така конструиран, че не действаше, както очакваха МВФ и Световната банка. Властите идентифицираха 53 държавни предприятия, които причиняваха около половината от всички загуби на предприятия през по-голямата част от 1993 г. Подлагането им на „нова система за мониторинг чрез банковата система и отделни административни процедури“ не даде никакъв резултат. И тъй като ограниченията на банковите кредити за тези избрани предприятия бяха определени като критерии за изпълнение по време на средносрочния преглед на програмата, това стана една от причините Третото стендбай споразумение с МВФ да бъде прекратено предсрочно.

Вследствие на неизпълнението на тези обещания през 1996 г. в безнадеждната група на неплатежоспособните длъжници влязоха почти всички структуроопределящи държавни предприятия.

За ценовите политики. Правителството обещаваше да намали квазибюджетните дефицити и натрупващите се загуби в сектора на енергетиката чрез повишаване, и то до сключването на Споразумението с Фонда, на контролираните цени за енергийни услуги – средно с 36% за електроенергията и 61% за централното отопление, за телекомуникационните услуги и за водния и пътническия транспорт. „Железопътните тарифи ще се увеличават постепенно през 1994 г., така че до края на този период тези тарифи да покриват най-малко оперативните разходи; тарифите за телекомуникациите ще бъдат повишени през 1994 г., така че да бъдат изпълнени оперативните и капиталовите разходи.“ Това се диктуваше от необходимостта да се ограничат огромните бюджетни субсидии, да се изпълнят условията за отпускането на енергиен заем от Световната банка и да се отвори възможност за сделка по външния дълг. Имаше необосновано очакване, че „тези увеличения на цените ще доведат до оперативен излишък за Националната електрическа компания (НЕК) и че загубите на топлофикационните дружества ще бъдат ограничени до сумите, за които са били предоставени субсидии в бюджета“.

Едновременно с това правителството обещаваше да премахне непрекия контрол върху цените на селскостопанските продукти и да остави за тях минимални цени предимно за вноса, за да запази данъчните си постъпления^[191].

За мерките за банковия сектор. Те бяха най-слабата част от плановете на правителството и на Мисията на МВФ. Във вярна посока беше преценката, че „дори след изчистването на необслужваните заеми редица банки ще имат недостатъчен капитал, а някои ще имат оскъдни печалби, ако има такива“. Но реалното положение на банките беше много по-тежко и това не се разбираше. Когато по време на дебатите в парламента твърдях, че банките вече са натрупали значителни несъбираеми кредити след 31 декември 1990 г., не впечатлявах никого. Тази пренебрегната реалност стана бомбата със закъснител, която доведе до фалита на 17 български банки през 1996/1997 г.

Безкрайно нелепо беше очакването, че ще се случат записаните мерки в банковия сектор. Те бяха напълно несъстоятелни. Трезвият и обективен анализ още тогава показваше, че никакви допълнителни банкови консолидации и капиталови инжекции не са реалистични. Никакви чуждестранни източници – заемни или инвестиционни, не можеха да се очакват в българските банки в условията на дълбоката финансова изолация на страната. Никой нямаше да купи акциите на намиращите се в тежко състояние банки, ако бъдат пуснати за продажба; никой нямаше да иска да приватизира българска държавна банка през 1994 г. Никакъв график за по-нататъшни приватизации, изготвен с помощта на Световната банка, нямаше смисъл в тази и следващите години. Безпочвено беше очакването, че съществуващата система за мониторинг е в състояние да намали междубанковите просрочия^[192].

Приемайки правителствените обещания за чиста монета, МВФ не си даваше сметка какви ще бъдат последиците върху парламентарната подкрепа на правителството на професор Беров от провеждането на практика на тези политики, особено на ценовата. Разбира се, всички парламентарни фракции се разграничиха от тях. Един от първите, които се разграничиха, беше президентът Желев. Правителството все по-бързо трупаше недоверие сред потърпевшите български граждани както заради спадането на жизнения стандарт, така и защото не виждаха никакъв положителен резултат от плащаната социална цена.

Тук е мястото да кажа, че в условията на 90-те години, поради безпомощността на институциите и разрухата след комунистическия икономически експеримент, домакинствата плащаха висока социална цена даже и когато не се правеха реформи, дори по-висока. Защото реформите отваряха изход от иначе безнадеждния упадък на обществото, институциите и производството. Бяха светлинка в края на тунела, както тогава казвахме, създаваха надежда. Убеден съм, че и без да се ориентира в дебрите на политическите решения, обществото имаше усет кога е на правия път и кога се отклонява от него. Когато политиците го отклоняваха от този път, съпротивата му ставаше по-силна, за да избухне, както стана в началото на 1997 г.

Минирането на прехода

Едно от най-зловредните творения на второто коалиционно управление бе приемането на Закона за съдебната власт на 22 юли 1994 г. В него се гарантира влиянието на управляващата политическа формация върху Висшия съдебен съвет (ВСС) със следните механизми: парламентът избира 11 членове. Самото мнозинство във ВСС избира 3-мата членове по право: председателя на Върховния касационен съд, председателя на Върховния административен съд (ВАС) и главния прокурор, и така, дори да е малко, политическото мнозинство се самоусилва. Колегиумите на прокуратурата и следствието, които се управляват от прокуратурата, избират по 3-ма членове и така са повече от избираните от съдийската колегия 5-има членове на ВСС. Както се вижда, така конструирана, висшата институция на правораздавателната система е доминирана едновременно от парламента и от прокуратурата. Конструкцията на ВСС бе променена в 2016 г., но промените са козметични^[193] и не засягат създадената преди 22 години конструкция. Нейната политическа и прокурорска зависимост и сега е гарантирана от правомощията, състава и конструкцията на пленума на ВСС. Правомощията на съдийската колегия са ограничени. Тази зависимост не позволява в страната да се установи върховенството на правото и продължава да е съществена предпоставка за слабостта и неефикасността на всички останали институции в страната.

Второто коалиционно управление приоритизира „грижата“ за защита на управляващите и така бяха приети Законът за специалните разузнавателни средства^[194] и Законът за Национална служба „Сигурност“^[195]. И двата бяха отменени затова, че не защитават правата и свободите на българските граждани, а само възпроизвеждат стереотипите и личните състави на старите репресивни органи.

Широко е разпространено убеждението, че през 90-те години Филип Димитров е единственият министър-председател, който е искал вот на доверие. Това не е така. Притиснат от разпадащата се втора коалиция, от опитите на президента Желев да го замени, от общественото негодувание и от многобройните вотове на недоверие, на 26 май 1994 г. премиерът Беров поиска вот на доверие, за да изпълни една тримесечна програма с „основни правителствени намерения“. При гласуването 125-има депутати го подкрепиха, останалите 95-има бяхме против. Едно от основните намерения бе да се направят съществените поправки в Закона за приватизацията^[196]. Няма да си позволя изкушението да направя широки коментари, въпреки че сигурно ще подпомогнат читателя в тази не проста материя. Без да навлизам в любопитни детайли, ще посоча четири ключови допълнения в нормативите:

Първо. Бяха дадени привилегии за участие в приватизация на „лицата, които без трудов договор са членове на управителни органи на приватизиращото се предприятие в продължение на повече от 1 година преди датата на обявяване на решението за приватизация“^[197]. Така всички парашутирани от изпълнителната власт лица, дори неработещи в държавните предприятия, получиха привилегировани възможности да ги купуват.

Второ. Създаде се възможност държавни и общински предприятия и обособени техни части да се изкупуват без търг или конкурс, според оценката на балансовата стойност на активите им, от работници и служители на приватизиращото се предприятие, както и от горепосочените лица с новополучените привилегии. Тези бездруго привилегировани лица получиха допълнително следните предимства:

1) да купуват предприятията на разсрочено плащане до 6 години;

2) началната им вноска да е само 10 на сто от цената;

3) да получат едногодишен гратисен период за плащането;

4) инфлацията да обезценява 50 на сто от изплащаната от тях сума, като „за времето на гратисния период стойността на неизплатената част не се променя (от инфлацията – бел. авт.). Стойността на разсрочената част не се променя, когато купувачът я изплати в срок от 24 месеца“;

5) „получават отстъпка от цената до 20 на сто, но не повече от сумата от брутните им заплати за последните 24 месеца в приватизиращото се предприятие (…)“^[198].

Читателят следва да е разбрал от казаното дотук, че така се създадоха привилегиите на прословутите Работническо-мениджърски дружества (РМД), за които отговорността отново се стовари върху Демократичните сили.

Трето. Създаде се легитимната основа на т.нар. „масова приватизация“ – чрез инвестиционни бонове. Създадена бе и нейната специална институция с гръмкото име Център за масова приватизация. Перестройчиците превръщаха народа в собственик… на нищо. Масовата приватизация бе стартирана в следващите 2 години от управлението на БСП. Вината за нейния неуспех и за нанесените щети отново бе стоварена върху Демократичните сили.

По време на дебата в парламента посочих, че предлаганата масова приватизация лишава от средства държавата. Напомних тогавашната консенсусна позиция: „Досега се изповядваше идеята, че приватизацията трябва да е бюджетно неутрална, в смисъл да не взема пари от бюджета и да не служи като източник за регулярни разходи на държавата, да решава по-скоро други цели“^[199]. Под „други цели“ следва да се разбират само инвестиции или посрещане на обслужването на държавните дългове. В този смисъл консенсусът беше по един от най-важните фискални принципи – едни натрупани държавни активи да служат само за придобиване на други или за покриване на дефицита. Подчертавам тук силно, че по този принцип на приватизацията имаше общо политическо съгласие още от времето на старта на прехода. Затова възразявах на масовата приватизация с тезата, че от нея държавата няма да получи каквито и да било средства. Второто коалиционно управление не само заложи приватизация без парични постъпления, заложи приватизация на предприятия, на които държавата национализира причинените от комунистическата номенклатура загуби. Посоченото общо политическо съгласие бе нарушено, а след това с приходите от приватизацията бе извършена най-разюзданата спекулация. Пет години по-късно, след като забравиха своята политика, БСП, ДПС и отцепилите се от СДС успешно внушиха на посткомунистическото общество мита, че „държавната собственост е разпродадена на безценица“. Единствено масовата приватизация беше раздържавяване срещу нулеви постъпления. Но за това ще стане дума по-нататък.

Четвърто. Пуснатите държавни облигации по ЗУНК можеха да участват в приватизацията със стойността си по номинал, а същевременно се купуваха по 45 стотинки за лев. Това удвояваше покупателните възможности на привилегированите лица да участват в приватизацията.

Моят коментар е само в едно изречение. Номенклатурата на комунистическата партия и на репресивните служби беше натрупала вече първоначален капитал и се готвеше да приватизира на безценица държавните предприятия.

Отново ще направя пауза, за да приканя читателя да прочете повторно дадените предимства на привилегированите. Там ще види, че те са били най-силно заинтересовани от обезценяването на активите на държавните предприятия и от предизвикването на огромната вълна на инфлацията в края на 1996 г.

За отговорността на МФИ

Виждах ясно какво се прави и как ще свърши всичко това. Бях изпитал на гърба си какво значи да се опитваш да правиш реформи, без да имаш сигурна подкрепа зад себе си от политическа партия, която е готова да плати цената им. В опозиция, подложен на постоянно охулване и клевети, не бях в състояние да предупредя накъде отива страната. Оценявах управлението във в. Демокрация: „…то е безконтролен разпад и монополни полустопански, полупрестъпни групи, които експлоатират държавна собственост. Те са се сраснали с изпълнителната и законодателната власт на страната, което ги прави особено опасни“^[200].

Негодуванието ми бе особено силно, защото тези действия бяха поднесени като реформи и бяха одобрени от МФИ^[201] и от всички външни институции, които подкрепяха прехода в България. Заради това съм убеден, че тези външни фактори носят вина за зачеването на втората национална катастрофа от второто коалиционно управление на страната.

Тук трябва да посоча, че една част от тези политики, и по-точно – т.нар. „суброгация^[202] на несъбираемите кредити“, бе част от условията на Световната банка за отпускане на кредити на България. Първият опит да бъде поставено това условие, бе направен пред правителството на СДС, но то не бе изпълнено.

Една критична оценка за ролята на МФИ може да бъде прибързана, ако не вземе предвид повече обстоятелства. При одобряването на споразумението изпълнителните директори на МВФ показаха, че виждат повечето от грешките и провалите от 1993 г. Виждаха „блокираните структурни реформи в ключови области“ и влошаването на външното салдо. Същевременно бяха склонни да си ги обяснят със засушаването и спада на селскостопанската продукция и със „засилването на санкциите на ООН срещу Съюзна република Югославия (Сърбия/Черна гора), рецесията в континентална Западна Европа…“. Много предпазливо в началото на позицията си предупреждаваха, че твърде експанзионистичната фискална политика и реалното поскъпване на валутата са добавили допълнителни проблеми. Тези внимателни общи формулировки не трябва да подвеждат. На своя професионален език предупреждаваха за недопустими политики на бюджетни разходи и на контролиране на курса на лева.

В доклада на Мисията на Фонда е посочено: „Поради значителен недостиг на приходи, който затрудни усилията за контрол на разходите, фискалната позиция се влоши рязко през 1993 г., като цялостният фискален дефицит (с изключение на отложените лихви в Лондонския клуб) достигна около 11% от БВП. Недостигът на приходи се дължи отчасти на слабостите в данъчната администрация, съчетани с финансовата недисциплинираност на държавните предприятия и съпротивата на парламента да налага своевременно предложените мерки за приходите. Фискалните дефицити от такъв мащаб са очевидно неустойчиви“^[203].

Въпреки този трезв поглед върху реалностите изпълнителните директори на МВФ изразяваха увереност, че програмата може да възстанови външната жизнеспособност, т.е. платежоспособност на България в средносрочен план^[204]. Това впоследствие се оказа дълбока заблуда. Ръководството на Фонда се радваше на възобновените през ноември 1993 г. частични лихвени плащания към Лондонския клуб.

Сега поставям въпроса по друг начин. Какво би се случило, ако МФИ не бяха подкрепили правителството на професор Беров? Със сигурност повторната национална икономическа катастрофа щеше да настъпи по-рано, но България щеше да влезе в нея с неуреден външен дълг. Този отговор показва, че всички институции, които даваха външна подкрепа на страната, са избрали между двата негативни сценария този, който е бил по-малко лош. Не са били повече настойчиви, защото и бездруго правителството е поемало неизпълними обещания. Затворили са си очите за погрешната и нечестна политика на управляващите, макар че най-вероятно са си давали сметка за техния капацитет. Казано с медицинска терминология, пред тях е стоял тежко болен държавен и икономически организъм, който не е желаел да бъде лекуван. Приемал е лекарските интервенции само за да не изпадне в кома.

Българското посткомунистическо общество приемаше само неизбежното. Така продължава и досега. Но тогава това ни вкара в повторната катастрофа. Оценката ми е, че МФИ са се опитали да я предотвратят с Третото стендбай споразумение заради сключването на сделката за външния дълг.

Много може да се пише по тази тема – много повече, отколкото вече е казано дотук. Преди да добавя своите свидетелства, ще посоча, че сключването на тази сделка, каквато и да беше тя по своите характеристики, бе по-малкото зло. Основно защото така се спираше натрупването на нов дълг – лихвите се обслужваха частично. Освен това уреждането на дълга към търговските банки кредитори закъсня много, включително защото не беше приоритет на втората управляваща коалиция. Този приоритет бе осъзнат едва след дерайлирането на страната при „левия завой“. И трето, ако сделката не бе сключена от правителството на професор Беров, нямаше да бъде сключена от правителството на Виденов. Тя въобще не беше сред целите и по възможностите на бившата комунистическа партия.

Тук ще се опитам да отговоря на основния въпрос. Как сделката за търговския дълг и нейните параметри повлияха на процесите на създаването на демократични институции и на икономическата трансформация в България? Според мен този отговор ще помогне да се оцени успешна или неуспешна беше замяната на дълга с брейди облигации.

Неподготвеност и влошени условия

Първо. Подготовката на бюджета и на държавното съкровище да посрещнат сделката, се състоеше в прилагане на комплекс от сложни фискални мерки и маневри. Правителството трябваше да приложи толкова рестриктивна фискална политика, че да постигне през 1994 г. излишък по първичния баланс от близо 2.5% от БВП. Това изискваше много голямо усилие, защото през 1993 г. първичният баланс приключи с дефицит от 3% от БВП. Общият бюджетен дефицит трябваше да намалее от приблизително 11% от БВП през 1993 г. до 6.25% (31 млрд. лева) през 1994 г. Тези бюджетни цели бяха постигнати частично. Отчетеният общ дефицит на републиканския бюджет бе 34 млрд. лева^[205]. Подготовката предвиждаше мерки за увеличаване на приходите. След отчитане на последиците от операцията по намаляване на дълга и неговото обслужване се изискваше допълнителна консолидация на бюджета чрез поддържане на излишък по първичния баланс и свеждане на общия дефицит до 3% от БВП. В неясната перспектива съвсем пожелателно се заявяваше „желанието за намаляване на лихвената тежест, поемана от бюджета в средносрочен план“^[206].

Второ. За сделката бе нужен авторитетът на МФИ, за да се отложат дължими суми, да се планират и осигурят допълнителни външни официални кредити. Всъщност при брейди сделката по-голямата част от един дълг се заменяше с друг. Тези финансови операции бяха планирани и извършени след възприемането на допускания и оценки и след непрости изчисления. Тези задачи бяха решени в голямата си част от МВФ. Затова трябва да се признае, че във всички случаи България не бе в състояние сама да сключи тази сделка с банките от Лондонския клуб.

Трето. Със своето изчакване и нежелание да извършат бърза приватизация, БСП, ДПС и отцепилите се от СДС влошиха максимално възможностите на държавата да посрещне плащанията по външния дълг. По тази причина Фондът за реконструкция и развитие, където трябваше да се събират средствата от приватизацията, не даде очаквания принос за бюджетната консолидация. Тази тяхна политика заедно с желанието да се прикрият следите от престъпната безстопанственост на стопанската номенклатура накараха държавата да поеме огромен вътрешен дълг на социалистическите предприятия и кооперативи. Това влоши предпоставките за сделката по външния дълг, защото изправи бюджета пред задължението да извършва непосилни допълнителни лихвени плащания по вътрешния държавен дълг.

Като се съгласиха с доминираната от БСП втора коалиция^[207] за нарастването на вътрешния дълг, МВФ и СБ отстъпиха от своите програми за структурна реформа и допуснаха следващия провал на прехода в страната. Бързата приватизация беше възможна през 1994 г. и щеше да се проведе при значително по-добри условия, отколкото тази през 1997-2001 г. Държавните предприятия щяха да се продават с техните дългове, така както бе направено от правителството на ОДС, и тези дългове щяха да бъдат значително по-малки. Купувачите щяха да придобиват предприятията заедно със задължението да посрещат техните кредити, както го направиха няколко години по-късно. МВФ в някаква степен си даваше сметка за последиците от тези поети дългове. Допълнителните разходи „(…) еквивалентни на повече от 3 процентни пункта от БВП, също ще пренесат сянката си в бъдещи бюджети, особено под формата на по-високи лихвени плащания“. Така наречената „сянка“ беше задължително заделяне на непоносимо висок процент от правителствените бюджетни разходи за лихви, което причини мащабно съкращаване на нелихвените, включително на текущите разходи^[208].

Четвърто. През 1993 г. сделката с банките кредитори не беше приоритет на управляващите. Нивото на групата за преговори отново бе снижено. За ръководител беше върната Мариана Тодорова. Финансовият министър Стоян Александров отново пое отговорността да преговаря и да подпише споразумението едва след като правителството осъзна важността на проблема. Преди да се договорят всички условия, двама от най-важните преговарящи – Чавдар Кънчев и Венцислав Антонов, напуснаха екипа поради несъгласие с условията на сделката. Управителят на БНБ Тодор Вълчев в изказването си пред парламента заяви, че това напускане е непонятно за него, но веднага след това коментира: „Поносима ли е сделката? Всичко зависи от това. Могат да се посочат много числа за 1996 и особено за 1997 г., когато бремето става много голямо при настоящия размер на брутния национален продукт и при тогавашния размер на брутния национален продукт. Но преди всичко дали сделката е поносима, зависи от това какво ще бъде състоянието на нашата икономика тогава“^[209]. А „тогава“ състоянието на икономиката беше катастрофално. Прогнозите на МФИ и на правителството бяха недостоверни.

Оценка на сделката

Сделката с банките от Лондонския клуб бе договорена в края на юни и представена за ратификация в парламента през юли 1994 г. Дебатът на първо четене се състоя на 22 юли с участието на финансовия министър Стоян Александров, управителя на БНБ професор Тодор Вълчев и заместник-министъра на финансите Димитър Костов. Условията на сделката се защитаваха от БСП и от отцепили се от СДС депутати. Аргументите бяха основно намалението на дълга. Твърдеше се, че е постигнато намаление от 48.3%, но то се отнасяше само за пуснатите облигации. Другият „аргумент“ бяха илюзорни надежди за положително икономическо развитие. Председателят на бюджетната комисия на 36-ото Народно събрание Венцеслав Димитров от СДС атакуваше сделката, включително за размера на намалението – заедно с обратното откупуване на дълг общо то беше реално 33.6%^[210]. Това беше значително по-малко от постигнатите от Полша почти 50%. От СДС атакувахме и редица други елементи на сделката, които окачествявахме като унизителни, неприложими и антиконституционни.

На първо четене ратификацията беше приета. От гласувалите 177 народни представители „за“ бяха 133-ма, „против“ – 23-ма, „въздържали се“ – 21. Всички депутати „против“ и „въздържали се“ бяха от СДС.

Гласувах против и на първо, и на второ четене. От името на парламентарната група на СДС окачествих споразумението като „лошо или не толкова лошо, каквито са оценките за него, непоносимо или не толкова непоносимо – за България“^[211]. Колебаех се и затова не бях категоричен в тези оценки. Колебливо беше и отношението на нашата парламентарна група. Макар че вече силно се съмнявах, продължавах да имам доверие на професионализма на екипа на МВФ и на неговите оценки за способността на страната да обслужва намаления и разсрочен външен дълг на БВТБ. Вътрешното си убеждение изразих едва в края на своето изказване:

„Едновременно с това искам да кажа, че Българската социалистическа партия успява с това споразумение да остави зад гърба си исторически един от най-големите икономически и финансови проблеми, които е създала на България. Оставя го зад гърба си днес! Аз много се надявам нещата да се развият така, че да не се сблъскаме отново с този проблем в следващите месеци и години. Защото моето лично предчувствие е, че този проблем, който по този начин оставихте зад гърба си днес, ще ви се появи като призрак в следващите години.“

И призракът се появи 2 години по-късно.

Условията на сделката се оказаха лоши и непосилни. Станаха една от причините за повторната национална икономическа катастрофа, защото: 1) натовариха още повече бюджетните разходи за лихви; 2) не спомогнаха бюджетът на страната да постигне средносрочна платежоспособност за обслужване на дълга; 3) не създадоха условия страната да излезе на външния пазар на суверенните дългове; и 4) не привлякоха очакваните преки чуждестранни инвестиции.

Адреси на отговорността

Разбира се, политическата отговорност за договорените непосилни условия бе основно на Парламентарния съюз на БСП, подкрепил сделката с 98 депутати, след това на отцепилите се от СДС и присъствали 23-ма депутати, на присъствалите 6-има депутати на ДПС и на 6-има депутати от ПГ на СДС.

Отговорността за сключването на неизгодната за България сделка с външния дълг е и на второто коалиционно правителство, и на министъра на финансите Стоян Александров, както и на подкрепилия сделката управител на БНБ професор Тодор Вълчев. Преди тях, заради съгласието си с условията и начина на представянето на резултатите от преговорите, отговорност носят лицата, останали в преговорния екип.

Времето и късата българска памет вече са заличили тези отговорности. Дори сред учените и специалистите малцина си дават сметка за връзката между лошата подготовка за сделката по дълга, нейните непосилни условия за страната и последвалата повторна икономическа катастрофа. „Минало-заминало“, казваме ние, българите, и продължаваме да повтаряме своите грешки.

За подкрепата на Третото стендбай споразумение намирам обяснение, но за непосилните условия на сделката с банките кредитори професионалната отговорност е изцяло на МВФ и конкретно на директора на департамента за Европа I Michael С. Deppler (Майкъл Деплер). За мен е очевидно, че в онова време българското правителство, Министерството на финансите и БНБ нямаха нужната професионална компетентност и разчитаха на тази на Фонда. Те следваха неговите указания и се опираха на неговите изчисления.

Моето професионално мнение бе, че Фондът трябваше първо да откаже одобрение на споразумение с правителството, докато то не започне бърза и мащабна приватизация на държавните предприятия. Такава приватизация бе задължителна част от модела за прехода на страните от Централна и Източна Европа, който беше възприет и прилаган от МФИ. Само приватизацията е жалонът за постигане на трайна стабилизация след трансформацията на икономиката и нищо друго не може да я замени. МВФ насочи властите към сделка с банките кредитори, при положение че България продължаваше да е макроикономически нестабилна и високорискова страна. Ръководството на МВФ (тук включвам и изпълнителните директори) недооцени и подмина очевидните политически рискове пред изпълнението на поетите от българските власти ангажименти.

От друга страна, МВФ и СБ не приведоха задължителните в случая аргументи за убеждение и натиск към банките кредитори, за да възприемат по-голямо намаление на българския дълг и да заменят дълг със собственост. Ще напомня, че такива бяха позициите на преговорите на правителството на СДС в 1992 г. С такива аргументи МВФ разполагаше предостатъчно. Въпреки това изпълнителните директори на МВФ допуснаха да вземе връх крайно негативното отношение към България в Департамент Европа I и сред кредиторите и това да натовари финансите на страната с непомерен дълг. Дори една минимална част от това, което видяхме да прави Фондът за Гърция за преодоляване на нейната дългова криза в 2017/2018 г., не беше направено за България през 1994 г. На практика това поведение подведе банките кредитори да поддържат максимални претенции към българското правителство.

В изказването си от името на парламентарната група на СДС изразих надежда, че ще дойде време, когато историците икономисти ще сложат всичко на кантара и ще преценят цялостно политиката за решаване на проблема с дълга. За тази цел прибавям своята оценка, доказана с приведените по-горе факти и обстоятелства, че сделката по външния търговски дълг стана една от причините за повторната икономическа катастрофа на България през 1996 г. Виждам две последици от непосилните разходи по дълга – те: 1) ограничиха финансирането на жизненоважните функции на държавата и така попречиха създаването на демократични институции да става в нормални условия; и 2) спряха напълно икономическата трансформация в следващите 2 години.

Вторият етап на Беровото правителство приключи в есента на 1994 г. Беше предвидено заедно с представителите на Фонда да се направи преразглеждане на оценката на развитието на страната в рамките на програмата. Преди това, през август 1994 г., Мисията се отказа или снижи част от критериите за изпълнение на споразумението и препоръча увеличение на подкрепата чрез откупуване на 139.48 млн. СПТ вместо на 69.74 млн. СПТ^[212]. Това стана и последната подкрепа за България по Третото стендбай споразумение. Прегледът, който трябваше да бъде завършен преди 31 октомври 1994 г., бе отложен. Оставката на правителството на професор Беров го направи безпредметен. Страната навлезе в поредната политическа криза, завършила с предсрочни избори.

От самите свидетелства дотук би следвало постепенно да се изясняват причините за саботирането на реформите. Преди да ги систематизирам и допълня от собствения си сегашен прочит на фактите и събитията, ще обясня защо използвам в заглавието на тази глава „саботаж на реформите“. Не на прехода. Допускам, че от него са били заинтересовани всички, включително и бившите комунисти. И те искаха демокрацията и капитализма, но така както си ги представяха – демокрация, при която те са и на власт, и в опозиция; и капитализъм, при който те са капиталистите. И те искаха европейска интеграция на България и европейски стандарт на живота, образованието и здравеопазването, но само за себе си, за своите деца и внуци.

Саботираха реформите, защото, ако бяха проведени както трябва, щяха да създадат в България европейска многопартийна демокрация с върховенство на закона и пазарна икономика, в която властта е на Негово величество избирателя/потребителя, а не на организираната престъпност и олигархията. И щеше да им се търси сметка за злоупотребите с власт и за криминалните деяния. Страхът от закона ги накара да саботират.

Сега у нас самата дума „реформи“ е напълно изпразнена от съдържание заради спекулациите и злоупотребите с нея. Всяко незначително и невзрачно усилие се назовава реформи. Причината за това парадиране и мимикрия е, че Европейският съюз настоява за реформи. Почти всеки политически акт се представя за желаните реформи, за да се убеждават българските граждани и европейските институции, че ние правим усилия да изпълним европейските критерии. Защото вече повече от 10 години след членството ни не отговаряме на тях нито като демокрация и върховенство на закона, нито като конкурентна пазарна икономика. Затова по-нататък ще наричам за краткост „западноевропейски реформи“ тези политически действия, които ни доближават до посочените критерии, за да ги разгранича от сурогатите, които у нас се наричат реформи.

Обществени и политически причини

Посткомунистическото българско общество не осъзнаваше крайната нужда и още по-малко крайната неотложност на западноевропейските реформи. Те не бяха желани от бившите комунисти и от присламчилите се към тях нови демократи. Срещу тези реформи имаше ожесточена политическа съпротива. При това организирана от БКП/БСП с нейния опит в управлението на страната и в манипулирането на общественото мнение, основано на познаване на тежненията на хората. За да стане ясно от какво естество е предимството на организираността, ще посоча само един факт. Още първите предизборни кампании на бившите комунисти бяха професионално проведени. Бяха привлекли експерти по социална психология от Лабораторията по психология към Единния център по философия и социология на БАН, създаден от секретаря на ЦК на БКП и един от инициаторите на насилствената депортация на българските турци чл.-кор. проф. д-р Стоян Михайлов. Впрочем съставът на този силно политизиран Център неслучайно взе много активно участие в политическите процеси след 1989 г. Самият му създател беше избран за депутат в 7-ото ВНС. Тези експерти знаеха как да манипулират нагласите на избирателите. Бяха го правили десетилетия наред.

Историята предопредели неорганизираните, аморфни и постоянно разпадащи се демократични коалиции да преодоляват организираната съпротива на бившата комунистическа партия срещу западноевропейските реформи. Сред политиците, които стояха в челните редици на СДС (изключвам нарочно поставените там лица от репресивните служби), имаше много блестящи хора, но много малко от тях знаеха какво е политика, още по-малко – какво е социология, социална психология и съвсем нямаха представа от пазарна икономика. Някои като Стефан Савов и Петър Дертлиев имаха семеен или личен политически опит, но събран преди половин век. Като нямаха представа от политика, повечето много лесно се поддаваха на манипулации от внедрените сред тях агенти на ДС, още повече че имаха различни цели и стремежи. Много от тях виждаха в демократичната коалиция поле за реализация на личната си представа за демокрация. Дисциплината в общото политическо действие, коректността към съмишлениците и способността да влагат упорити усилия в продължителна и тягостна работа бяха качества, които твърде рядко се срещаха при тях.

Липсата на обществен дебат и опорочените през годините на комунизма обществени нрави допринесоха западноевропейските реформи да не бъдат осъзнати като абсолютна необходимост. Дебатът най-често дерайлираше в дребнотемие, израждаше се в лични разправии и най-вече скандали. Увлечението на медиите към скандалното започва от самия старт на прехода. Нямаше как при жалкото ниво на този дебат хората да разберат къде отиваме, какво ще ни струва това усилие, какви ще бъдат ползите.

Самият дебат на хора с различни мнения, изказвани открито и защитавани с аргументи, беше непознат за посткомунистическото общество. Мнозинството гледаше с подозрение всеки, който има смелостта да защитава личната си гледна точка. Хората бяха свикнали с анонимността. Самата поява на публични говорители дразнеше. Повечето не търпяха и не толерираха появата на нови лидери на обществено мнение. Може би и защото желаещи за тези роли имаше в изобилие. В голямата си част тези кандидати за публично внимание и слава нямаха нужните политически идеи и качества, срещаха присмех и отхвърляне.

Освен това хората не вярваха на думите и аргументите. Повечето думи бяха загубили смисъла си – не изразяваха нищо. Комунистическата практика, която ги беше родила, загиваше пред очите ни. Нова практика още нямаше. Нямаше ги и новите понятия за нея. Когато се появяваха, първоначално ги разбираха малцина. До мнозинството стигаха бавно и по изкривен начин. На него му беше необходимо много време, за да осмисли какво изразяват. Нямаше публични представи какво е „демокрация“, „партия“, „опозиция“, „бизнес“, „предприемачески риск“, „данък добавена стойност“, „данъчен кредит“. Нямаше отговор на въпроса „как така едни имат с пари назаем, а други не?“. Лесно беше обобщението: „Щом имаш повече от мен, значи си откраднал“. Тази представа беше вярна за всички, които имаха повече от останалите при комунизма, но тя се пренесе и в прехода. Порочните практики от миналото, които основно познаваше обществото, дефектираха смисъла на новите понятия за демократични институции, за пазарната икономика и за нейните герои – частните предприемачи. Самата дума „демокрация“ се изпълни с отрицателно съдържание. С нея нарекоха властта на организираната престъпност и олигархията.

На всичко отгоре дебатът много рядко се водеше с аргументи. Малцина говореха с аргументи, повечето крещяха. Никой никого не чуваше. Дори не се правеше, че слуша. Политическият авторитет въобще не произтичаше от силата на аргументите. Те бяха заменени с агресия, с охулване и със заплахи. Крещящите не искаха да убеждават в своята правота, а по сталински – ако може, да отстранят опонента, да го няма, да не говори, да се подчини, да бъде осъден, ако не осъден – поне оклеветен. Злоупотребяваше се с доверието на лековерните избиратели, защото то бе единственият източник на сила и политическа тежест. И сега продължава да е така.

Големият дефицит беше пълното отсъствие на обществено убеждение, че на страната е необходимо лидерство. В просветените среди авторитарното лидерство на Тодор Живков беше подигравано десетилетия наред. Освен това то даде плачевен резултат дори за излъчилата и поддържалата го комунистическа партия. Този жалък опит бе изкоренил самата представа, че лидерството е необходимо, за да може обществото да върви напред и да се развива, още повече когато трябва да се реформира. Колцина разбираха, че без самоотвержено лидерство реформите на прехода са невъзможни?

Намирахме се в някаква безизходица, защото българското посткомунистическо общество трудно излъчва лидери. Отнася се осъдително към всяка проява на самочувствие и дързост, които са така характерни за всеки водач. Посреща подозрително всяка чужда способност да се вземат трудни и оспорвани решения; и категорично не вярва, че някой има искрено желание да му служи... Заради самото него, а не заради себе си.

Втората коалиция саботира западноевропейските реформи, защото водеше политиките на бившата комунистическа партия. Най-красноречивите примери за това бяха скрояването на удобна съдебна власт и реанимацията на старите служби за сигурност. Те бяха поставени в основата на реда и сигурността на демократична България.

Такава политика бе и поемането на необслужваните кредити и лихви на държавните предприятия и кооперативите. Историята на БНБ показва, че скриването и опрощаването на безстопанствеността и кражбите е извършвано неколкократно между 1950 и 1989 г. Така десетилетия стереотипът на финансова безотговорност на управляващите на всички равнища – от тези на предприятията до тези на върха на режима, бе оживявал отново и отново. Никога не е било проблем при комунизма да бъдат накарани данъкоплатците да платят сметката на безстопанствеността. Винаги е било считано за допустимо да бъдат ограбвани вложителите в банките. Взима се от пестеливите и се дава на разсипниците, за да има социалистическо равенство. Тази политика бе продължена в огромни мащаби в 1993 и 1994 г.

Имаше ли алтернатива? Напълно съм убеден, че имаше. Ако това поредно опрощаване на дългове не беше направено, първите предприятия и кооперативи щяха да започнат да фалират. Чак тогава фалиралите, а и останалите, щяха да видят с очите си последиците от допуснатите от тях безстопанственост и кражби. Всички щяха да направят и невъзможното, щяха да понесат лишения, да създадат организация и дисциплина; щяха на намерят вътрешни резерви, за да спасят работните си места. Принудата на фалита щеше да дисциплинира държавните предприятия и кооперативите. Тази пазарна принуда бе ампутирана и последиците от нейната липса бяха, че държавата тръгна отново към всеобщ фалит.

Управляващите на държавните предприятия и сега продължават да натрупват безотговорно дългове и очакват държавата да им ги поеме.

Нямаше управленски потенциал да се правят реформите. Политиците се сблъскваха с високата цена на реформите и отказваха да я платят. Затова не вземаха непопулярни решения, не ги налагаха и не изискваха тяхното изпълнение^[217]. Това се отнася не само за политиците отляво, но и за значителна част от тези отдясно. Нашата съществена отлика от тях бе, че ние, от управлението на Филип Димитров, имахме волята да вземаме решения, да действаме, да плащаме за грешките си, но страната да продължава напред. Такава воля и управленски потенциал втората коалиция на БСП, ДПС и отцепилите се от СДС нямаше. Затова реформите загубиха своя политически двигател.

Исторически причини

Много съм далеч от идеализацията на политическата система на България преди Втората световна война. Това правеха мнозина в СДС, особено от монархисткото крило. За мен винаги е било повече от очевидно, че режимът на Царство България категорично не отговаря на критериите на днешна демократична Европа.

След трите тома на Румен Аврамов Комуналният капитализъм, да не се оценяват критично стопанските практики на българската буржоазия, ще бъде израз на преднамерено невежество. Приближените до властта са получавали възможност да правят капитал, като получават кредити. Трупали са както едното, така и другото. Посочените исторически стереотипи по някакъв странен начин бяха наследени и продължени от БКП. Комунистическата власт бе ръководена от един център и от една персона, както по времето на личния режим на цар Борис III. Благополучие, образование и просперитет получаваха близките до този център – колкото по-близки, толкова по-привилегировани. Тези порочни практики се разпростряха по-нашироко след старта на прехода и разочароваха всички, които са се надявали на бърза и радикална промяна. Това отслаби реформаторските сили.

Историческите стереотипи имаха и удивително положително следствие. Бързо оживяха закритите за повече от 40 години Сметна палата и Институт на дипломираните експерт-счетоводители и започнаха да функционират, сякаш не са били премахвани.

Когато създавахме новото устройство на страната, се сблъсквахме постоянно с крайно консервативните традиции на заварените комунистически институции. Въпреки променените им по закон функции те запазваха старото си поведение. Пример за това са прокуратурата, МВР и специалните служби. От опита си в Министерството на финансите се убедих, че има невидима и изключително важна институционална памет. На нея се дължаха работните похвати и поведението на администраторите. Комунистическият режим ги бе превърнал в свое продължение. Те продължаваха да се изживяват като част от държавната власт, а не като служители на данъкоплатците; съпротивляваха се на западноевропейските реформи, защото губеха предоставената им власт да се разпореждат с хората.

Хората и техният опит се променят най-бавно. Ето вече почти три десетилетия трудно си пробива път новото отношение на институциите и служителите към хората като към граждани и като към данъкоплатци.

Същевременно няма върховенство на закона – стожера на демокрацията, пред който всички са равни: държава и власти, партии и политици, институции и администратори, фирми и организации с идеална цел, български и чуждестранни граждани. За това пречи най-силният рефлекс от комунизма – законът не се отнася за тези, които са на власт.

Нормативни причини

Преходът се осъществява с нормативни промени. Те се правят от парламента за всички физически и юридически лица в държавата и от правителството – за да определи как администрацията конкретно следва да изпълни законовата норма. Всички нормативи на НРБ трябваше да се променят, защото не съответстваха на световните договорености и на европейските правила. Тези несъответствия, които позволяваха на държавата да не спазва правата и свободите на гражданите, започнаха да се отстраняват. Трябваше да се създаде напълно ново устройство на вътрешния и международния пазар, за свободна обмяна на валута, нова система на данъчното облагане и пр. Това ставаше първоначално по силата на споразуменията с МФИ, а след асоциирането към ЕС – по силата на това споразумение. Поради тези причини първоначалната идея за възстановяване на нормативите на Царство България бе бързо изоставена.

Формалното приемане на нормативите не означава непременно тяхното фактическо прилагане. Много са факторите, които препятстват това по простата причина, че новите нормативи предвиждат много значителни промени на обществените отношения, а това не става бързо. Действат традиции, стереотипи, трайни нагласи, които се стремят да запазят статуквото отпреди промяната. От друга страна, доминираното от БСП управление на професор Беров приемаше нормативи, които реализираха техните тяснопартийни интереси.

Пример за първата форма на саботаж са Агенцията за приватизация и Законът за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия. Политическата съпротива в парламента, съпротивата на местните власти и на стопанската номенклатура попречиха на тази нормативна уредба да даде резултати до 1997 г.

Законът за съдебната власт е пример за втората форма на саботаж. Вместо западноевропейска реформа той запази неприкосновеността, освободи от отговорност за националната катастрофа комунистическата номенклатура и съхрани нейната политическа власт. Този закон, макар и подкрепен от МФИ, имаше за цел да запази сталинската прокуратура в България.

Има още една съществена причина за спирането на реформите. Вероятно всяка администрация, но със сигурност свикналата да упражнява власт при комунистическия режим българска администрация всячески се стремеше да запази своята дискреция^[218]. Против интересите ѝ бе да трансформира диаметрално противоположно собствената си роля в обществените отношения. Освен това администрацията не е в състояние да ги осъществи без ясен и конкретен политически проект. Когато липсва политическото задание, административният апарат не е в състояние да поеме отговорността да извърши дълбоки промени. Във вътрешната му природа е спазването на действащите нормативи.

Постоянното проявление на посочената трета причина за саботаж на реформите е честата промяна на законите. Това е свидетелство за липса на политически замисъл от самото начало на създаването на закона и за непрекъснат стремеж за нагаждането му към обстоятелствата. Последното е толкова повече, колкото по-неясен и колеблив е бил първоначалният замисъл.

За да се преодолеят посочените три препятствия по време на радикални реформи, е необходима силна политическа воля – първо, да се запази фокусът на нормативното творчество върху целта за реформиране на страната по западноевропейски образец, и второ, за да бъдат реално променени обществените отношения, така както е предвидено в новите нормативи. Тази воля отсъстваше в 1993-1994 г. и това стана самостоятелна причина за саботажа на западноевропейските реформи.

Поведенчески причини

Тук ще споделя наблюденията си върху поведението на политиците. Изхождам от теорията, че тяхното поведение зависи от техните мотиви, а те на свой ред се определят от нуждите, желанията и амбициите им. Политиците имаха много различни представи за свой личен успех и върхово постижение. От една страна, в зависимост от своята партийна принадлежност те следваха групови, изрично заявени политически стремежи. За тези декларирани публично политически стремежи е ставало дума досега.

Тук ще се спра на недекларираните, на имплицитните мотиви на политиците. Обща за всички бе амбицията за лични постижения, за избягване на провал и за постигане на доминиращата партийна цел. Разбира се, съчетани по различен начин у всеки.

За политиците от БКП/БСП бе характерна дисциплината да следват публично обявените партийни цели. По състав тези политици бяха рекрутирани от партийната номенклатура и от службите за сигурност. Всички ти следваха дисциплинирано и имплицитните партийни цели – запазването на политическата власт и трансформиране на командните икономически позиции в капиталистическо предприемачество. Така, външно и вътрешно моделирано, поведението на политиците от бившата комунистическа партия даваше възможност всички техни лични стремежи и амбиции да се интегрират в достатъчно монолитна сплав, която определяше единно поведение.

Далеч не всички политици от номенклатурата успяха в лично качество да постигнат имплицитните партийни цели. Голямото мнозинство от тези в челните редици отпаднаха от политиката, други влязоха в списъците на кредитните милионери или фалираха като капиталисти в следващите години. Това не попречи мотивацията и дисциплината на бившите комунисти да им даде значителни предимства пред останалите. С поведението си те внушаваха на другите своята сила; даваха чувство за сигурност и закриляха преминалите на тяхна страна политици и министри; опрощаваха си взаимно извършените злоупотреби с властта.

Поведението на политиците от Демократичните сили беше много далече от единството. Стремежът към възстановяване на идеализираното минало беше преобладаващ за голямата част от най-опитните политици. Някои от тях скоро прецениха, че това е невъзможно. Други напуснаха политиката огорчени, че не постигнаха персоналните си стремежи и след като нямаха друга по-висока цел, засипаха останалите с упреци и обвинения.

Може да се предполага, че сред политиците демократи е имало реваншизъм. С такива обвинения злоупотребяваше БСП. Такъв видях единствено на митинга на 18 ноември 1989 г. у някои от изказващите се. След това тези лица не бяха сред нашите водачи. Не съм наблюдавал каквато и да е форма на проява на реваншизъм дори сред най-пострадалите и преследвани от комунистическия режим демократи като бай Йосиф Петров. В това отношение жертвите на режима бяха истински демократи. Не се стремяха да преследват политически никого от своите палачи. Макар и потърпевши от престъпленията на комунистите, искаха само истината и справедлив съд, какъвто не дочакаха.

Мнозина политици от СДС не можаха да балансират своите амбиции с трезва преценка за собствените си качества и развиха мания за лидерство. Многократните разпадания на демократичните коалиции бяха предизвиквани както от принципни политически различия, така и от лидерски стремежи. Двуполюсният първоначален политически модел на прехода пречеше на тези амбиции и затова предизвикваше съпротивата на множество партийни водачи. Чист пример за такова разцепление е излизането на Демократическата партия от втората коалиция на СДС. В това излизане нямаше значителни политически различия, имаше само стремеж към лидерство.

Свободата във всичките ѝ прояви, достигаща до свободия, до враждебност към държавата, много често определяше поведението на политици от СДС. По това те силно се различаваха от БСП. Ценяха и изтъкваха своята свобода. Но многото свобода в политиката е като излишъка на кислород за организма. На прекалилия му се завива свят, съзнанието му става непрозрачно, появява му се обвивка пред очите. Поддалите се на това политици не бяха склонни да заменят своята лична свобода с реда и дисциплината, със защита на авторитета на лидера, с друга по-висока цел. Може да са си мислели, че освободените хора сами ще намерят пътя, че свободата е демиург^[219] на реформите. А те далеч не се правят по толкова простичък начин. За да бъде обществото свободно, политиците трябва да са организирани и разбира се, несвободни, партийно дисциплинирани и преди всичко верни на своята партийна кауза, за да създават и спазват законите. Свободата на гражданите в демократичното общество се разполага единствено в пространството между силовите линии на законите, а те са очертани от партийните каузи. Ако каузите и борещите се за тях политици ги няма, няма я и свободата.

От същото естество и със същите последици беше поведението на политиците идеалисти. Те сляпо следваха някакви свои неясни образци на обществено, държавно и икономическо устройство. Не си даваха сметка, че повечето от тези образци са постигнати след десетилетия и столетия лишения, борби, грешки и най-вече – след полагане на напълно конкретни съзидателни усилия. Идеята и вярата са нужни само за да се дръзне да се строи новото. След това самият строеж е точно реализиране на проекта, резултат от тежък и упорит труд.

Личното устройване и облагодетелстването във властта бяха водещи мотиви на поведение на редица политици в СДС, особено във и след 36-ото ОНС. Това не се отнася за всички отцепили се от втората демократична коалиция, но за част от тях беше косвено потвърдено от рязко повишения им стандарт на живот и от икономическите им позиции след излизането им от политиката. Каузата на реформите се изоставяше и за по-малки амбиции, например заради престижна кариера с високи доходи и с личен шофьор.

Доминиращ партиен мотив за поведението на политиците беше страхът от провал. Но представата за провал беше загубата на властта, общественото недоверие и изхвърлянето от политиката, а не страхът от катастрофа на България по пътя на прехода. Тази мотивация бе неадекватна. Повторната катастрофа на страната доведе управляващата БСП до загуба на властта и отстраняването на нейното политическо ръководство. Заедно с това – и до временен политически остракизъм.

Реформирането на България по западноевропейски модел трябваше да бъде господстващ мотив на поведението на политиците от всички цветове, но моите кратки наблюдения показват, че това въобще не беше така.

Поведенческите дефицити и порочни мотиви на политиците бяха важна причина за саботажа на реформите.

Политикономически причини^[220]

От тази гледна точка саботажът на западноевропейските реформи не се обяснява с това, че политиците са били порочно мотивирани, което бе вече показано. Не се обяснява и с тяхната злонамереност, със себични или неадекватни партийни цели, което също бе факт.

Всички тези политици и експерти, които разработвахме и прилагахме реформите на икономиката, бяхме в различна степен необразовани и неумели. Това не означава, че всички бяхме неспособни за действие. Както неведнъж стана вече дума, политиците и икономистите в страната нямаха необходимото ниво на компетентност. И нямаше откъде да го имат. Много малко от тях разбираха, и то повечето частично, голямата програма за реформи. Част от тях се ориентираха от опит и с налучкване, а други, защото бяха направили усилия да се образоват. Една още по-малка част от тях се доверяваха на помощта на външните експерти, за да компенсират своята неподготвеност. На чужденците се гледаше с недоверие. Съвсем малко бяхме тези, които имахме смелостта да правим реформите. Моята смелост идваше от разбирането, че въпреки недостатъчните си знания и умения трябва да участвам, защото в противен случай ще бъде много по-зле. Тези, които се опитвахме да реформираме въпреки дефицитите и недостатъците си, се учехме в крачка и придобивахме опит, разбира се, като правехме пропуски и грешки.

Друга пречка беше един често споделян, ще го нарека със стария термин, стихиен материализъм. Той се изразяваше в убедеността, че самият пазар и частната собственост ще решат всички проблеми, защото ще създадат материалните условия за това. Това само донякъде е вярно. Основанията и категориите на новите нормативи се разбират успоредно с появата на икономическата практика. Дълбоко невярно е по отношение на започването на реформите. Те започват от проекти и идеи, които човешкият дух и енергия превръщат в планове за действие, а след това реализират. Материалните условия могат да създадат стихийно единствено икономическа джунгла. Нарушаването и неизпълнението на плановете за действие, независимо поради какви причини, води до точно такъв провал. Това направи втората коалиция и така започна саботажът на реформите. Повечето от приоритетите на плана за реформите не бяха изпълнени, повечето от ключовите цели не бяха достигнати, голяма част от предвидените мерки не бяха приложени от деморализираните и демотивирани власти и администрация.

И накрая, но много важно – самият комплексен план за реформи и сделката за външния дълг на страната имаха съществени пропуски и отстъпления от принципите на прехода. Така както бяха заложени в Третото стендбай споразумение, те не съответстваха на възприетата от МВФ Програма за реформи. Поради това отстъпление в периода 1993-1996 г. България се присъедини към страните, за които е валидно заключението, че нетният ефект от програмите на МВФ върху реформите е бил отрицателен^[221].