Свидетелства за прехода 1989 - 1999

Не е по моите сили да представя всички вътрешни и външни, социални и културни, политически и икономически предпоставки, при които започна преходът. Посочих в началото, че мога да се спра само на последните две. Тях познавам сравнително по-добре.

Политическият контекст

Политическите характеристики на контекста са достатъчно добре известни, но те често, и според мен умишлено, се наричат начало на прехода. Най-типичният пример е опитът да се представи отстраняването на Тодор Живков като начало на демократизацията в България. По нито един и от признаците, изведени в западната литература, това не е част от демократичния преход.

Първите митинги, възстановяването на стари партии и създаването на нови бяха предвестници за началото, но строго погледнато, също не бяха част от самата демократизация в България.

На 11 декември 1989 г., на пленума на Централния комитет на Българската комунистическа партия, новият генерален секретар Петър Младенов изнесе доклад „За състоянието на страната, партията и непосредствените задачи“^[5]. Признанията, че „режимът дегенерира в диктатура на клан, при която реално действащите лица бяха личният кръг на генералния секретар и неговият пропаганден и репресивен антураж“, трябваше да насочат недоволството срещу диктатора Живков. Друга част от признанията – за повсеместната криза, трябваше да демонстрират, че комунистите могат да се справят с нея. Този пленум също не бе старт на българската демократизация. След него не последваха никакви действия.

Митингът на 14 декември бе следствие от признанията на Петър Младенов, които станаха известни на 12 декември. Най-активните сред хората този път не повярваха. Поискаха отмяна на чл. 1 на Конституцията. Страхът накара генералния секретар да каже, че е „по-добре танковете да дойдат“. Този митинг доведе до Националната кръгла маса.

Тя и страхът станаха непосредствена причина за промените на Конституцията от 1971-ва. Действителното политическо начало на демократизацията в България бе на 19 януари 1990 г., когато бе отменен чл. 1 за ръководната роля на БКП. Този старт, под бурния натиск на протеста пред Народното събрание (НС), бе отражение на дълбоката криза във властта на БКП. Тяхното 9-о Народно събрание, под натиска на Националната кръгла маса, направи около 100 значителни промени в Конституцията от 1971-ва. Отмени закона за забраната и разтурянето на БЗНС „Н. Петков“. Разреши провеждане на събрания, митинги и манифестации от гражданите, от политическите и обществени организации – нещо, което гражданите вече правеха. Прие закон за политическите партии и за избиране на Велико Народно събрание (ВНС). С тези институционални промени започна демонтажът на съществените елементи от устройството на тоталитарната държава.

Стартът на прехода в България стана близо година след Кръглата маса в Полша, след Нежната революция в Чехословакия и след премахването на граничната мрежа между Унгария и Австрия.

Икономическата реалност

Мнозина изследователи са вперили поглед в признанията на БКП от 11 декември 1989 г. и не обръщат внимание на действителното икономическо състояние на страната през 80-те и в началото на 90-те години. Това състояние не се определяше от вербалните признания на БКП за криза и грешки, а от нейната неспособност да постави диагноза на политическата, социалната и икономическата криза в страната. Затова действията на изпълнителната и законодателната власт в последното десетилетие на режима на Тодор Живков докараха страната до катастрофа. Това проличава от неговата пълна неадекватност в управлението на икономиката на България.

След началото на перестройката в СССР на голямата част от ръководствата на управляващите тоталитарни партии в социалистическите страни бе станало напълно ясно, че тяхната доктрина е катастрофирала непоправимо. Ръководството на БКП се сниши в очакване и това да се размине, но друга част започна да се подготвя за промените с натрупване на външен дълг в средата на 80-те и със създаване на задгранични дружества с цел износ на конвертируема валута.

Тази подготовка и в по-голяма степен десетилетната българска икономическа депресия след 1980 г. причиниха дълбока криза на външния дълг. Той нарасна до непоносимо високото ниво от над US$ 11 млрд. и задълженията за неговото обслужване станаха прекомерни за икономиката на страната. За посрещане на плащанията бяха използвани валутните резерви. Когато те паднаха под минимално допустимото ниво, на 28 март 1990 г. в кабинета на министър-председателя бе изготвено съобщение до всички кредитори на България за „временно прекратяване на плащанията по кредитите“. Късно вечерта Българската външнотърговска банка (БВТБ) преустанови напълно плащанията по кредитите от чужбина. Мораториумът бе обявен секретно и в ущърб на останалите банки^[6]. Той стана публично известен едва в последните дни на март благодарение на в. Демокрация. Такъв мораториум, след началото на прехода в Източна Европа, са си позволили само България и Руската федерация (през август 1998 г.).

Тогава малцина от наложилите мораториума са осъзнавали последиците от своя акт. Допускам, че последната надежда на управляващите е била новият премиер Андрей Луканов със своите контакти бързо да постигне договореност за уреждането на дълга. Но това не се случи, защото България бе загубила своята платежоспособност.

Управляващата БКП продължи да се държи така, сякаш несъстоятелността на страната не е обявявана. Единствената слаба следа за проблеми с конвертируемата валута е едно решение на 9-ото НС, което „смята за необходимо в съответствие с последователната политика за излизане от стопанската криза прирастът на външния дълг на страната в свободно конвертируема валута в края на 1990 г. в сравнение с края на 1989 г. да не надхвърли 700 млн. щатски долара“^[7]. Самото решение издава пълно отсъствие на представа за реалността – България няма как да увеличи външния си дълг дори с US$ 1 нов заем.

Лукановите правителства оставиха без опит за решаване въпроса за отношенията с банките – кредитори на БВТБ. С това тези правителства продължиха да се държат така, както направиха мораториума – все едно че проблем с външния дълг няма. СДС успя да наложи да се създаде и Комисия по външния дълг след сформирането на комисиите на 7-ото ВНС. Нейната работа в общи линии бе блокирана от мнозинството на БСП^[8].

Сега се спори дали тогава България е изпаднала във фалит. Има защитници на тезата, че спирането е било едва ли не следствие на заговор. Дългът бил само 53% от брутния вътрешен продукт (БВП), позовават се те на Международната банка за възстановяване и развитие (МБВР)^[9]. Наистина през 1990-а МБВР оценява БВП на България на 20.7 млрд. текущи щатски долара; различните оценки за размера на дълга са между US$ 10.5 и US$ 11.7 млрд. Този аргумент на привържениците на теорията за заговор е чиста спекулация, защото МБВР ползва българските официални оценки за курса на лева спрямо щатския долар. Тези същите защитници на заговора трябва да се вгледат внимателно в нейните данни за БВП на България. Ако го направят, ще видят, че БВП на страната през 1991-ва е вече само US$ 10.9 млрд. Ще видят също, че българската икономика е в рецесия и депресия още от 1980-а. През цялото десетилетие – до 1990-а, БВП се движи около US$ 20 млрд., дори с изкуствено фиксирания официален валутен курс. Веднага след освобождаването на валутната търговия, със станалото явно обезценяване на лева, се обезцени и БВП в текущи щатски долари. Вследствие на това външният дълг надвиши БВП на страната.

Спирането на обслужването на външния дълг стартира икономическа криза с катастрофални мащаби. Последиците от нея в следващите години го доказват.

Българското правителство заедно с българските предприятия и фирми загубиха достъп до валутни кредити. Впрочем достъпът до средносрочни и дългосрочни кредити очевидно е бил загубен години преди това. Затова е станало натрупването на падежи за издължаване на почти US$ 4 млрд. през 1990 г.

Изолацията на страната от международни кредити причини няколко последователни драматични обезценявания на лева. В края на 1989-а свободната обмяна на валута става по курс около 5 лв./US$. След фалита правителството направи два търга на валута – първият показа курс малко под, а вторият – над 10 лв./US$^[10]. Първите котировки на БНБ от февруари 1991 г. са за над 28 лв./US$. Към края на годината курсът се стабилизира на нивата около 22 лв./US$.

Силното обезценяване на националната валута причини неплатежоспособност на мнозинството държавни предприятия. Тези от тях, които преработваха вносни суровини, загубиха достъп до конвертируема валута, а това бяха голямото мнозинство структуроопределящи предприятия. Нямаха самостоятелен достъп до кредити във валута, за да си доставят суровини, материали и резервни части.

Указ №56 за стопанската дейност даде възможност на стопанската номенклатура на БКП да създаде фирми, които да бъдат доставчици на държавните предприятия и да продават тяхната продукция. Така започнаха процесите, които по-късно нарекохме „приватизация на печалбите и национализация на загубите“. Това бе част от подготовката на управляващата върхушка на БКП за прехода. Впрочем, като по команда, така се готвеха за прехода комунистите в останалите бивши социалистически страни. Комунистическата партийна и стопанска номенклатура имаше нужда от време, за да натрупа първите си легални капитали. Затова зае реакционна позиция по отношение на бързите и радикални икономически реформи.

Държавните предприятия започнаха да намаляват и спират производството. Към невъзможността да се снабдяват, се добавиха източващите ги доставчици и търговци на тяхната продукция. Започнаха да освобождават заетите работници и служители. Армията на безработните нарасна. Коефициентът на безработица сред трудоспособните лица от 5% в 1990-а стана 8.8% в 1991-ва. След това бързо достигна 21.4% в 1993-та и остана 20.2% през 1994-та.

Българската икономика започна да губи своите международни пазари не само защото не бе в състояние да произвежда качествени и конкурентоспособни стоки и услуги. Тя не бе в състояние да произвежда продукцията отпреди мораториума. Чуждестранните стоки, със своето по-високо качество, изместиха българските и от вътрешния пазар.

Броят на заетите намаля от 4 096 848 през 1990-а до 3 214 700 през 2001-ва. Започналото намаляване на населението след прогонването на българските турци се ускори от емиграцията. Повиши се смъртността и спадна раждаемостта. България загуби 1 022 161 души между 1990 и 2004 г.

По силата на всички посочени обстоятелства икономическите активи на страната, които и без това не бяха на добро конкурентоспособно ниво, се обезцениха. Посрещнахме началото на 90-те с разрушени производствени мощности и похабената енергия на цели поколения. Последваха 12 години на по-нисък жизнен стандарт на хората^[11].

Със скоростта на обезценяването на лева спадна нивото на приходите в държавния бюджет спрямо външния дълг в конвертируема валута. Разходите за лихви ограничаваха все повече текущите бюджетни разходи. Държавата ставаше все по-малка и все по-безпомощна да изпълнява своите функции. Част от тях сведе до минимум или изостави напълно.

И накрая – най-същественото. Включително за тези, които се специализираха да разпалват носталгия по социализма. В България до 1989 г. имаше само един, и то силно дефицитен пазар на потребителски стоки за еднократна употреба. Още по-дефицитен бе пазарът на домакинските стоки за дълготрайна употреба. Стояли сме с баща ми на опашки с по едно одеяло и на смени по цели нощи на гара „Пионер“ за цимент и керемиди. Отсъстваха напълно пазарите на жилища, на леки автомобили, на земеделска земя, на регулирани парцели. Там имаше огромни строго регламентирани опашки, с „лихвоточки“, с привилегии за номенклатурата и пр. На тях се чакаше с години. Затова казвахме, че сме се снабдили с нещо, а не че сме го купили.

За хората нямаше никакви пазари на материални средства за производство, на машини, на оборудване и на резервни части.

Всички тези пазари трябваше да се създават отново!

Общият упадък отвори пространства за т.нар. „масова култура“, за чалга, за мутренски стандарти и норми за поведение. Мнозина, особено младото поколение, започнаха да подражават на тези стандарти и норми. Те, изглежда, преобладават и сега. Наложи се нова представа за приличие. Вече не е срамно да си озлобен, пълен с агресия. Това дори се насърчава. Някак си се смята, че имаш право да мразиш.

Езикът на обществения дебат и общуване загуби първите проблясъци на своята възстановена информативност. Слезе на улично ниво и това се представи за негова демократизация. Родиха се и започнаха да се множат фалшивите митове за прехода. Те буквално задръстиха представите на хората. Карат ги и сега да се отнасят към демокрацията като към нещо лошо. Ако не абсолютно, във всички случаи по-лошо от тоталитарната комунистическа диктатура.

Според мен всички тези признаци свидетелстват за национална катастрофа. При тези условия започна българският преход.

Преди Националната кръгла маса

Не съм участвал на Кръглата маса. Бях макроикономист, критичен към командната планова икономика. Преди и по време на тези преговори написах няколко остри статии срещу способността да се овладеят отрицателните икономически процеси с управленските възможности на социализма. Сред тях бе „Никаква отсрочка“. За тази статия, публикувана във в. Работническо дело^[12], и досега съм обвиняван от хора, които не са я прочели, не са имали компетентността да заемат подобна позиция, нито смелостта да я изложат публично. В задочен дебат с тях мога да приведа контекста и съдържанието на статията. Тя е публикувана 12 дни след първия свободен митинг, преди признанията на ЦК на БКП от 11 декември, преди създаването на СДС, преди появата на която и да било свободна медия, преди премахването на чл. 1 от Конституцията от 1971-ва. В нея се обявих за радикални промени вместо стабилизация на рухналия социализъм. Критикувах социализма и управлението в 6 направления:

1) За органическите им пороци:

2) За неспособността им да създадат ефективна организация на труда:

3) „Да задържат лавината на дефицита и инфлацията“:

4) Икономиката „да премине в слединдустриалния стадий“ и „да развива научно-техническия прогрес“:

5) Неспособността да вградят българската икономика в световното стопанство:

6) За ниските качество и конкурентоспособност:

Направих компромис с мястото на публикуването и с адресирането на радикалните икономически реформи към БКП. Направих го с ясното съзнание, че съдържанието трябва да стигне до колкото се може повече хора. Така и стана. Почти веднага след тази статия бях поканен за участие в БНТ, където говорих още по-остро и по-свободно. Започнаха да ме канят като автор. Преди изборите публикувах редица статии. Участвах в предавания и дебати.

Преди 7-ото Велико Народно събрание

БКП започнаха да надиграват Демократичните сили още на Националната кръгла маса. Там срещу тях, като най-изявени антикомунисти и представители на Координационния съвет на СДС, се подвизаваха много сътрудници на ДС. Наистина в резултат на преговорите Конституцията от 1971-ва претърпя на два пъти съществени изменения. Заедно с отмяната на чл. 1 на Конституцията, на 15 януари 1990 г. Народното събрание направи редица промени: премахна първичните партийни организации по места и политическото Шесто управление на ДС. С втората и третата промяна от 1990 г. призна „всички видове собственост“ и „свободната стопанска инициатива“, но те останаха само на хартия. Подготви свикването на Велико Народно събрание.

По този начин след Националната кръгла маса и посочените конституционни промени БКП успя да канализира първоначалните обществени напрежения и да прехвърли част от отговорността за кризата в полето на СДС. Нашите водачи и ние самите изговорихме лошите истини за състоянието на страната по медиите. Същевременно комунистическата партия постигна важни политически цели: забави организационното изграждане на партиите в демократичната коалиция и не направи никакви икономически реформи. Така, със съхранени ресурси и вече под името БСП, бившите комунисти спечелиха по категоричен начин изборите за 7-о ВНС през 1990 г. Зададоха неговия явен дневен ред – правене на нова конституция, и неговия скрит дневен ред, за който ще стане дума по-късно. Какво ни оставаше? Бяхме вкарани в парламентарния коловоз от Кръглата маса. Оставаше ни да играем ролята на разнородна опозиция, каквато бяхме.

Мажоритарен кандидат за депутат в 7-ото ВНС

Твърденията, че в СДС ме е довел Венцеслав „Венци“ Димитров^[13] или че Димитър Луджев ме е направил депутат, не са верни. Никой не ме е водил никъде. Как започна влизането ми в политиката, ще стане ясно от разказа по-долу.

Първите ми контакти в късната есен на 1989 г. бяха с учредител на Зелената партия в България. Бъдещият депутат във ВНС Любомир Иванов ме намери в Техническия университет. Бе прочел цитираната по-горе моя статия в Работническо дело и поиска да му дам текстове за икономическата част на тяхната програма^[14]. Направих го срещу хонорар. Така работех тогава. Така си представях ролята си на експерт. Тогава изкарвах допълнително средства от интелектуален труд.

По-късно, след мораториума в 1990-а, когато икономическата катастрофа започна да става все по-явна, Зелената партия реши да предложи спешни мерки на Кръглата маса. Бяхме със семейството ми на Паничище. Валеше проливен дъжд, когато Любомир Иванов се добра до станцията. Молбата му бе да помогна за тези мерки. Там на една маса в столовата написах икономическата част от мерките, които зелените предложиха. Сега изглежда много несериозно, но и тогава го разбирахме като палиатив.

От ранната пролет на 1990 г. започнаха срещите ми със д-р Здравко Савов, който също бе експерт към зелените. Една вечер той дойде в дома ни. Бе запознат с моите публикации. Убеждаваше ме да вляза в политиката – отказвах. След това често се срещахме и се разпалвахме взаимно от критиките си на режима.

Не си спомням кой организира среща с Желю Желев. На нея се опитах да го убедя, че икономическата експертиза на СДС е много слаба. Предложих му да заделят малка част от значителните помощи, които тогава получаваха, за да създадат център или институт, в който да се работи професионално. Останах с впечатлението, че не ме разбра, а може би бе идеалист, който мислеше, че всичко ще стане с гол ентусиазъм или с компетентността на БКП.

С Любомир Иванов се разбирах отлично. С д-р Савов станахме приятели, но към повечето от лицата на СДС имах недоверие. Виждах съвсем ясно, че са напълно невежи по икономическите проблеми, че те дори не ги интересуват. Нямаше как тези хора да направят икономически реформи. Те не си даваха сметка каква политическа цена трябва да плати този, който започне реформите.

София тогава бе по-малка и имаше свой начин за информиране. Много непотвърдена и непублична информация се споделяше между нас. Бяхме свикнали да не се информираме от официалните източници. За тях знаехме, че най-често укриват истината или направо лъжат. Затова за нас тази „вътрешна“ информация за значителна част от лицата от Кръглата маса бе някак по-надеждна от официалната.

С мой приятел бяхме около и на площада пред Народното събрание на 14 декември 1989 г. Видяхме как Желю Желев отпрати демонстрантите. Не твърдя, че съм разбирал в дълбочина какво означава политически станалото тогава, но тези впечатления са се натрупвали в съзнанието ми и са подхранвали недоверието ми.

Когато СДС започна да набира кандидати за депутати, Любомир Иванов ми предложи да се включа като експерт от неговата партия. Първоначално отказах. След това покана дойде от още една от партиите в коалицията. Убеждаваше ме енергично и Здравко Савов, който вече бе приел да се кандидатира. Стана мажоритарен кандидат в Южен Пловдив. Дълго се колебаех. Знаех с абсолютна сигурност колко тежка за хората ще бъде цената на икономическите реформи и бях писал за нея: съкращаване равнището на личното потребление, особено силно за средните слоеве; недостатъчна защита на намиращите се под чертата на бедността; „най-тревожно се очертава положението на младите семейства, значителна част от които са на и под социалния минимум“. „Ще започне да се деблокира излишната работна ръка. Повече от една трета от заетите ще бъдат принудени да сменят работата си, да се преквалифицират, да останат временно безработни.“ Ще се ускори двойно и тройно инфлацията^[15].

Не съм си давал напълно сметка за обществената реакция на реформите. Но те бяха неизбежни. Бяха без алтернатива. И все някоя от Демократичните сили трябваше да ги направи. Накрая приех. Впоследствие разбрах, че Зелената партия в България ме е наложила да вляза на четвърто място в пропорционална листа на 15-и многомандатен район Пловдив. Оттам бяха избрани 8 депутати от СДС.

Преди изборите д-р Савов внезапно почина. Любомир Иванов предложи да го заместя. Имах донякъде представа, че това е много по-голямо задължение и много по-голяма отговорност. Затова отново се колебаех. Не бе лесно да се съглася. Някак усещах, че това вече няма да е експертна работа. В пловдивския 96-и мажоритарен район „Кючук Париж“ през няколко къщи имаше паметни плочи на партизани и ятаци. Смяташе се, че Анжел Вагенщайн е много силен кандидат. Затова от СДС не се надяваха на успех. Тогава за първи път отидох в централата на СДС, за да взема инструкции. Сам.

Щабът ми бе от пловдивчани и няколко души, който тръгнаха с мен от София. Настани ни в апартамента си Соня Щилева. Ползвахме едни американски инструкции. От тях се запознахме подробно как се прави изборна кампания. Направихме си план. Измислихме и лепяхме афиши и лозунги. Поставихме на висока сграда, видна от единствения тогава път за района, транспарант: „Промяната носим в себе си“. Срещахме се с много пловдивчани. Симпатизантите ни бяха с грейнали лица, изпълнени с надежда.

Идвах от по-сурова среда и имах някакъв комфорт. Многовековната пловдивска култура на поведение и общуване ни обгърна. Като че ли сред античните паметници и възрожденските къщи един от най-старите градове в Европа бързо си припомняше и възраждаше традицията на своето гражданско общество. Тогава заобичах Пловдив и хората му.

Към края на кампанията вече усещахме, че сме сигурни победители. Дори екипът ми предложи да помогне в лепенето на афишите на нашите опоненти. Направихме последния си митинг на стадиона. Привържениците ни дойдоха с децата си. Сред тях, сред цветя и балони, бе и моето семейство. Това бе най-светлият, най-възторженият и щастлив миг от живота ми. След това спах почти 20 часа. Така проспах огромния митинг в София. Бях вложил всичките си сили, без остатък. Бяхме сигурни, че сме победители в цялата страна.

На разочарованието от изборите няма да се спирам. Утешавах се с крайната оценка на макроикономическия си анализ. Бях напълно убеден, имах категорични аргументи, че социализмът си отива. Въпросът за мен не бе кога, а как да стане това.

Първото депутатстване

След дълго ходене в жегата (мнозина се изкачихме и на Царевец) пред очите на търновчани влизахме в хладната сумрачна сграда на стария турски конак. Влизахме респектирани, със страхопочитание. В тази сграда през 1879-а, преди цели 111 години, предците ни от Учредителното събрание бяха приели една от първите демократични конституции; бяха създали четвъртата държава в Европа, в която на власт се идва след провеждане на многопартийни избори. Имахме някакво самочувствие.

Депутатите от СДС бяхме пъстра група. Имаше бивши затворници, преследвани и измъчвани, но благородни и простили, като бай Йосиф Петров, който откри 7-ото Велико Народно събрание; борещи се срещу авторитаризма за гласност и демокрация, водени от Желю Желев; социалдемократи, зелени, либерали, радикалдемократи, демократи, изявени писатели и интелектуалци, имаше и сътрудници на Държавна сигурност.

Лидерите на възстановените стари партии Петър Дертлиев (БСДП), Милан Дренчев (БЗНС „Никола Петков“), Стефан Савов (Демократическа партия), Елка Константинова (Радикалдемократическа партия) имаха парламентарен или семеен политически опит. Заедно с членовете на Координационния съвет на СДС те заеха първите места по пейките. Държаха се уверено на трибуната като истински парламентаристи. Говореха ясно и коректно. Познаваха водещите депутати от БСП. Държаха се с тях като с опоненти, а не като с врагове. Започваха с жест на частично признаване на тезите им. След това излагаха своята позиция и я аргументираха убедително. Изпълняваха добре ролята си и се бяха съгласили да я играят в политическия театър на прехода. Странно бе, но наричаха точно така парламента – политически театър.

Имаха ли ясна и единна представа нашите водачи при откриването на 7-ото ВНС от какви изходни позиции тръгваме и къде трябва да отидем, за да се опитат да излязат от предопределената им роля? Сигурно е, че нямаха. Едни от тях си представяха едно, други – друго. Някои – да привлекат членовете на БКП към собствената си социалдемократическа идеология, други – да имат свободна преса и да говорят на воля, трети – да спрат разрушаването на природата, четвърти – пълна свобода, която смътно различаваха от свободията и разрушаването на държавните институции. По-смелите си представяха как, заедно с новоизпечените социалисти, реформират системата.

В 7-ото ВНС съм се изказвал и съм разработвал главно икономически проблеми. За тях ще стане дума по-нататък. Само в една от публикациите ми през този период се опитах да заема политическа позиция. Защитавах несръчно следното: за реформите е нужна силна и решителна политическа власт, каквато БСП няма. Останали сами срещу проблемите, управляващите много скоро ще бъдат принудени да капитулират. Проблемите са толкова остри, че изискват непременно някаква форма на национално съгласие. СДС може да избира: да продължава конкретните си удари срещу БСП, които ще я втвърдяват, или да бъде конструктивна опозиция, да прави нещо положително, да се стреми да се вземат позитивни стопански и политически решения. Това в наивните ми политически представи би започнало „да размива устоите на БСП“. Същевременно подчертавах, че „ние не можем да отидем на коалиция или взаимодействие с бесепарско правителство“^[16].

Политическото забавяне на старта на демократизацията в България се превърна в значително изоставане. Причината бе, че ВНС положи излишното усилие да създава нова конституция в 1990/1991 г. В трите бивши социалистически страни от Централна Европа се задоволиха с демонтаж на институциите на комунистическия режим като този, който направи 9-ото НС през 1990 г. Там първоначално и демократите, и бившите комунисти се заеха бързо да правят икономическата трансформация. Така най-силната българска обществена и политическа енергия бе отклонена в напълно погрешна посока. Това се осъзнаваше от нашите привърженици. Затова конфликтите започнаха от самото начало.

Същевременно сред нас не липсваха ясни визии за това накъде трябва да вървим. Сред депутатите от СДС, и не само сред тях, имаше идея, че пътят за промяната ни е на Запад. Коментираше се членство в Европейския съюз (ЕС). Преди избора на правителството на Димитър Попов Любомир Иванов внесе Решение за пълноправно членство на България в Европейските общности (EО). Това бе много смело начинание при наличната изолация и разрушения авторитет на страната. Никой в Европейските общности не искаше дори да ни асоциира. Въпреки това на 22 декември 1990 г. ВНС заяви желанието на Република България да стане пълноправен член на ЕО, включително във връзка с предстоящото сключване на споразумение за асоцииране на нашата страна към общностите[17]. Преди това обаче се отказа да задължава Министерския съвет в най-кратки срокове да подаде молба за членство на България в Съвета на Европейските общности^[18].

На 20-ата годишнина от създаването на Атлантическия клуб в България Соломон Паси каза: „Атлантическата идея бе посрещната „на нож“ през лятото на 1990 г. от всички в парламента. Но имаше хора и институции, които имаха визия за България“. И цитира несвързано с НАТО изказване на президента Желев. Това твърдение не е вярно, първо като време – атлантическата идея не е от лятото, а от късната есен на 1990 г. Казаното не е вярно и по същество. Първият проект за Решение на ВНС, с което се възлагаше „на Министерския съвет да започне необходимите консултации по условията за присъединяване на Народна република България към организацията на Северноатлантическия договор (НАТО)“^[19], събра подписите на 135-има депутати през ноември 1990 г. и бе гласувано като вариант от Комисията по национална сигурност. Наистина проекторешението не стигна до зала. Най-вероятно защото сред подписите на вносителите нямаше нито един на водачите на СДС, което показва колко чужда им е била идеята. Да не говорим за ръководството на ПГ на БСП.

Имам съвсем ясен спомен как се роди тази идея. Иван Пушкаров^[20] бе един от тези депутати от СДС, които се държаха най-дръзко с управляващите. Някъде през ноември на 1990-а седяхме двамата във фоайето на парламента, когато той започна на висок глас да говори за членство на България в НАТО – не за атлантическа идея, а директно за членство. Правеше го с удоволствие на висок глас, за да дразни и плаши минаващите покрай нас депутати от БСП. Соломон Паси седна до нас и слушаше тирадата на Пушкаров с нарастващ ентусиазъм. След няколко дни ме попита дали ще се подпиша като вносител на проект за решение. Може да е подозирал, че само си приказваме. Разбира се, че се подписах – на трето място сред вносителите. Пушкаров се подписа след мен. Паси умно бе взел първия подпис от земеделеца Александър Стамболийски, а втория – от проф. Драгомир Драганов^[21].

По време на мандата на 7-ото ВНС стана точно това, което си мислех, че не трябва да става. На БСП бяха нанесени безразборни удари, които я уплашиха и втвърдиха. Станаха палежът на Партийния дом, протестът на 39-имата депутати, палатковите лагери, гладни стачки, поредица от протестни митинги. Междувременно се формира и коалиционното „правителство на националното съгласие“ на Димитър Попов, в което предупреждавах, че не трябва да участваме.

Без политически опит

Нямаше откъде да имам представа какво е действителната политика – не тази на маса с приятели. Родителите ми бяха безпартийни, отрудени и обикновени хора, които като коментираха политически теми, снишаваха глас и ме гонеха от стаята. Изглежда, не са били съвсем апатични. Когато след разпадането на „култа към личността на Сталин“ събориха огромната му статуя на входа на Борисовата градина, баща ми нарочно ме заведе да видя останалата от паметника огромна обувка. (Този спомен ми изскочи много десетилетия по-късно, когато по телевизията показваха събарянето на паметника на Саддам Хюсеин. То това остава от диктаторите – парчета от паметници.) Той кротко отричаше моите пионерски твърдения за ролята на социализма за развитието ни. Казваше: „Мирът, сине, заради мира стана това“.

Помня красивата къща с чардака на село, който тогава ми се виждаше много, много голям, гумното – пълно с овце, двата сиви вола и кравата под голямата плевня, прасето, хамбара, лятната кухня с одаята и голямата фурна. Още по-ясно съм запомнил същата къща и двор някъде в 1958-а – пусти, само с кучето, което ме пусна да вляза, тогава не се заключваше, но не ме пускаше да изляза, та трябваше да скачам от балкона. Питах роднини и едвам стигнах покрай подивели кучета до баба и дядо в краварника. Бяха само двамата с измъчени лица сред кльощавите крави. Прегърнаха ме и ме бранеха от кучетата на връщане към къщи.

През есента на 1961 г. баба ме заведе в Рилския манастир единствено за да видя огромния железен катинар, с който бяха заключили църквата. Не каза нищо. Само гледахме.

Никога не съм я питал защо заведе мен от многобройните си внуци.

Живеехме в самия център на София на ул. „Цар Самуил“ 68, между „Нишка“ и „Пиротска“, както нашите упорито наричаха тогава ул. „Найчо Цанов“ и ул. „Андрей Жданов“. Няма да забравя как паднаха металните гофрирани щори пред магазините и работилниците в квартала, как затвориха бакалията на ъгъла на „Цар Самуил“ и „Нишка“, шапкарницата, точиларите, занаятчийските работилници. Остана само Трънският хан, но без неговата предишна суетня. Остана и хлебарницата. Появиха се канцелариите на партера на „Москвич палас“.

Щорите закриха пъстрия свят на моето ранно детство. То посивя и потъна в прах.

Не знам какъв горчив опит е това, но в началото на 80-те, с изключение на 4-5 момчета, всички останали от бейби бума в махалата успяха да избягат от България, да намерят легален начин да заминат за чужбина, включително за Чехословакия и ГДР, или не доживяха. Спомням си Лукан, който се върна от затвора за хулиганство, прежълтял, с отказали бъбреци. Наскоро след това почина. „Махалата“ наричахме всички момчета, които живеехме в отсечката на „Цар Самуил“ между двете ѝ пресечки, а те бяха много.

Майка ми се разболя от туберкулоза и дълго време бе пенсионирана. Бяха години на лишения. От цялата компания приятели на баща ми само той надживя 52 години.

През 1976 г., като млад асистент по политикономия на капитализма във ВИИ, написах студия върху икономическата система на Карл Маркс. В катедрата я разнищиха. Както синтетично се изрази един от критиците, вместо марксист се оказах марксолог. В тази дума тогава се влагаше негативно съдържание. С нея наричаха западните критици на Маркс. Освен това бях посъветвал студент да не ползва партийния асансьор за своето израстване. Бях отстранен от живота на катедрата, сигурно за да не заразя с възгледите си някого. Но изглежда, поради Кодекса на труда ме оставиха да водя упражнения на студентите. Три години ме принуждаваха да напусна Института. Моята пасивна съпротива бе да не го правя. От притеснението на 26 години получих сърдечна атака и високо кръвно налягане. Закрепиха ме доброто лечение на лекар от Студентска поликлиника и съпругата ми Елена, която ме извеждаше в продължение на половин година всеки ден по т.нар. „кардиологична пътека“ над Драгалевци.

Натоварих се с учене и работа. Явих се на конкурс и започнах да следвам математика в СУ „Св. Кл. Охридски“. С баща ми, тъст ми и приятелите ми започнахме да строим дома ни.

Опитах се да се защитавам. Потърсих помощ от професора, който най-силно ме респектираше – акад. Евгени Матеев, впоследствие – и от ректора на Института проф. Иван Илиев. Колкото и да изглежда чудно сега, когато четящите останаха малко, но и двамата прочетоха студията. Бяха високопоставени в йерархията комунисти и политици, но на първо място, бяха изключителни професионалисти. Академик Евгени Матеев преподаваше с брилянтна логика Input-output model на емигриралия и работещ в САЩ Василий Леонтиев. Дисциплината му се наричаше „Баланс на народното стопанство“ (баланс на междуотрасловите връзки). Всяка негова лекция бе празник за мен, а изпитът – голямо вълнение. Професор Иван Илиев имаше феноменална памет. Познаваше българската икономика в дълбочина и в такава невероятна конкретика, каквато никога след това не съм срещал. Като истински експерти не бяха догматици като професорите в катедра „Политикономия“, която явно е била идеологическият страж на Института. Защитиха ме. Внимателно намериха компромис. Насочиха ме да се явя на нов конкурс. Въпреки че го спечелих веднъж, трябваше да го печеля втори път.

Така през 1979 г. се преместих в Техническия университет в София. Там заради критични оценки за икономическата политика на Тодор Живков сагата започна отново. Този път ме защитиха проф. Саркис Саркисян^[22] и ръководителят на катедрата доц. Алекси Алексиев. Години по-късно разбрах, че Държавна сигурност ми е направила досие, че съм следен и докладван от колеги. Малко е да се каже, че ще бъда признателен и благодарен на тези хора до края на живота си. Ако не бяха те, щях да споделя съдбата на строителен работник като Стефан Савов и да причиня огромно разочарование на своето семейство. Най-вероятно никога нямаше да се занимавам с политика и научни изследвания.

С тази биография не ставах за член на БКП. Въпреки че след перестройката на Михаил Горбачов започнах да изглеждам по-приемлив за тази роля. Знаех, че партийната организация на Центъра за идеологически дисциплини прави години наред проучване. Но никога не съм подавал молба за членство в комунистическата партия. Поканиха ме устно да стана член в навечерието на промените. Отказах.

Това са късчета от един много повече житейски, отколкото политически опит. Никога не съм се смятал за дисидент. Този опит ме е подготвил донякъде да издържам на атаки. Да си представям най-лошото, което може да ми се случи, и да се подготвям за него. Тук е мястото да кажа, че откритите лъжи, клеветите, омаскаряването и дори набеждаването в престъпления, с които бях залят, бяха най-вече унизителни, но не бяха толкова мъчителни за понасяне, колкото предишният психически тормоз с неговата мътна пелена от мълчание и изолация и най-вече – усещане за невидима, но осезаема опасност. Която не знаеш как да спреш.

Този житейски опит бе съвсем недостатъчен за участие в политиката. Политическата практика далеч не е само способност да се удържа на издевателства и обществена злоба, тя е преди всичко общо действие, реализация на идеи, убеждаване, печелене на съюзници, компромиси и много други неща, които чак до 1994-та не познавах и не умеех.

Как започна демократизацията

Като че ли няма точно определение за процеса на демократизация и за това как се установява. В началото не бе никак ясно какво следва да се получи накрая. Ние се ориентирахме по заимствани модели. Приехме, че в определени страни има зряла демокрация, на която следва да подражаваме. И проблемите ни обградиха отвсякъде. Има редица западни страни, които имат такива демокрации, но те са различни като механизми за гарантиране на свободата на словото, на човешките права и свободи, различни са и като организация на държавните институции. Значителни са разликите между САЩ и Западна Европа, като цяло. Затова определенията за демокрация се оказаха абстрактни. Не даваха конкретни политически решения и не гарантираха желания резултат.

Другата съществена група въпроси изисква да се изясни откъде тръгваме. Това е може би най-съществено. Ставаме ли за демокрация като общество. Има страни – наследници на стари цивилизации, в които западната демокрация не може да създаде благоденствие и напредък. Изглежда неприложима. Прави ги неуправляеми. Такива примери в Близкия изток и Азия има много.

Една значителна част от депутатите от Демократичните сили, а и не само те, споделяхме убедеността на българските възрожденци за европейската цивилизационна принадлежност на България. Бяхме убедени, че тази цивилизационна близост ще позволи да създадем демокрация по западноевропейски модел – без да ни е ясно кой точно. Затова 7-ото ВНС гласува с мнозинство Решението за пълноправно членство на България в Европейските общности. Но това мнозинството не бе последователно в избора си на път. Отказа да гласува за членство в НАТО. Оказахме се хем европейци, хем не съвсем. Този дебат и сега не е затихнал в България.

Поради посочените открити въпроси споровете, които последваха началото на прехода, бяха основателни. За съжаление, не ги водехме ползотворно. Не достигнахме до яснотата, която ни бе необходима, за да взимаме повече правилни решения, и затова често грешахме.

Надявам се, че вече на повечето български граждани е ясно какво не е демократизация. Не е преустройство (не е „перестройка“) на дефектиралия развит социализъм, наречен преддверие на същинския комунизъм. Част от преустройството на БКП бе датата 10 ноември 1989 г. Медиите и досега я честват като начало на демократизацията. Свалянето на Тодор Живков не е демократизация – авторитарният му режим остана само тоталитарен, т.е. продължи да спада към същия политически тип насилствени режими. Още след като промени Конституцията от 1971 г., БКП реши, че достатъчно се е преустроила, и се преименува.

Първите светлини на свободата като протестите в Русе, първия демократичен митинг на „Екогласност“ с неговата петиция, митинга 18 ноември и този на 14 декември ни дадоха смелост, но с нищо не промениха държавните институции. Режимът оставаше същият. В онези години, чак до зимата на 1996/1997 г., бившите комунисти и снишилото се заедно с тях мнозинство на българското общество най-вероятно са си мислели, че са се демократизирали. Но не бе така. Наистина в своето начало демократизацията е преминаване от комунистическа диктатура към многопартийна политическа система. Демократизацията означава създаване на институционална система от независими и взаимно контролиращи се и ефикасни власти на мястото на единната тоталитарна власт. Но на първо място – категорична и решителна опозиция на бившите комунисти, каквато първият СДС не бе. Процесът на пълно разграждане на заварените институции и изграждане на нови – демократични, само започваше. Още не можеше да се говори и дори да се мисли за поставяне на всички държавни институции и гражданите наравно пред закона. А истинската демокрация е равноправие на всички без изключение пред писания закон. И светлина, излъчвана от свободни и независими от никакви персонални и групови интереси медии – служещи на обществото. Това не става лесно и със снишаване.

Българският опит показва, че първоначално обществото и институциите му преминават през един по-къс или по-дълъг посткомунистически етап. В него обществото и държавните му институции не са демократични както западноевропейските. У нас и в Румъния този етап се оказа много, много по-дълъг, отколкото в другите бивши социалистически страни от Източна Европа.

За демократизацията не е достатъчно да се постави правилно „дневният ред“ на законодателството и на правителствените постановления. Вярно е, че демократичните преобразования стават със закони. Но създадените със закон институции не са задължително пазители на правата и свободите на гражданите, дори да са направени по най-правилния начин и с най-добри намерения. Няма никаква гаранция, че ще породят преследваните със закона ефекти, без да е налице политическа воля за неговото прилагане.

У нас в много по-голяма степен се оказа вярно, че демократизацията протича по силата на сблъскващите се интереси. Този сблъсък пораждаше или отслабваше, или дори напълно елиминираше волята за промяна – връщаше ни назад. В началото може би интересът на БКП/БСП и нейния репресивен апарат не бе най-масовият, но се оказа най-добре организиран. Разполагаше с най-големи ресурси за въздействие. Избирателите го припознаха като свой – бе най-популярен. Този интерес насочи в своя угода началото на българската демократизация.

Докъде стигнахме в демократизацията, ще остане да се изяснява до края на тези мои свидетелства. Като ориентири още тук ще се опитам да повдигна няколко въпроса.

На първо място, важен е въпросът закъде точно тръгнахме? Може ли да се каже, че бе възстановена демокрацията в страната. Ако се възстановява съществувала по-рано форма на демокрация, би трябвало процесът да е по-лесен и гарантирано по-успешен. Освен това процесът на възстановяване би следвало да се извърши по вече познат модел. Трябва да се намери отговорът на този въпрос. Защото, ако България е демократизирана при напълно забравени и отсъстващи демократични практики и традиции, тогава пътят, по който това се прави, може да е съвсем различен и да ни отведе на непознато място.

Водачите на СДС бяха честни и почтени хора. Много мачкани от репресивния апарат. Познаваха само собствените ни оскъдни сили. И се простираха в рамките на тях, на това недостатъчно обществено доверие, което получихме през лятото на 1990-а. За тях движещата сила на нашата демократизация не идваше отвътре, от осъзнатия избор на мнозинството или от активността на една добре организирана част от обществото – готова да отиде на барикадата за истинска парламентарна република. За тях напредъкът идваше от собствените им сили и от способността им да постигнат компромис с могъщата БКП. Радваха се, че ги признават, че им разрешават да издават в. Демокрация. Със сигурност надценяваха своята роля и постижения, което се вижда от оставените от тях текстове. Не осъзнаваха докрай (точно защото бяха такива хора), че демократизацията на България е започнала преди всичко по силата на падането на Берлинската стена. Идваше мирно, без насилие не защото БКП бе миролюбива и реформирана. Българските комунисти правеха компромиси, защото СССР и неговите сателити от Варшавския договор загубиха икономическото и технологическото съревнование със Запада, загубиха и Студената война. Преходът започна, защото комунистическият експеримент катастрофира, а заедно с него – и тоталитарната държава.

Нагласите на водачите в СДС не им позволяваха да търсят помощ отвън. Тук ще си позволя да добавя, че и моите бяха такива^[23]. За нас тогава Западът бе далечен, непознат и чужд. Не се опитвахме да прилагаме неговата сила срещу българските комунисти. Разчитахме преди всичко на себе си. Най-авторитетните ни водачи бяха убедени, че възстановяват демокрацията според собствените си разбирания – така както бяха възстановили партиите си. Когато започна дебатът за новата Конституция, сред тях имаше мнозина, които настояваха да бъде възстановена Търновската конституция. Разчитаха на себе си и се опитваха да следват собствените си представи. Затова може да се каже, че с Кръглата маса българската демократизация започна по образец, който те си представяха.

Вторият въпрос е по чий модел, съобразно чии представи, започна демократизацията на България.

Още с приемането на новата Конституция стана ясно, че се демократизираме не по начина на СДС. Това, че сега нито една от възстановените партии, а и самата партия СДС не са в парламента, показва, че българският преход не може да бъде определен като процес на възстановяване. Още в началото започна да се получава нещо съвсем друго. Демократизацията започна да се осъществява по модела, наложен от БКП. Нормативно демократизацията на българските институции е опряна на Конституцията от 13 юли 1991 г. Тя бе подписана от БСП, от нейните сателити, от ДПС и от тези части от СДС, които искаха да реформират страната заедно с бившите комунисти или бяха смачкани от репресиите на тоталитарния режим. След преименуването си на БСП преди изборите комунистическата партия обяви, че е сменила ценностната си система в духа на плурализма и демокрацията и мнозина от демократичните лидери ѝ повярваха. Но БСП не се отказа от комунистическото си наследство, разбирано в най-широкия смисъл на думата, а това го разбраха само неповярвалите. Бях от неповярвалите. Отказах да подпиша новата Конституция. Не защото съм имал някакви дълбоки прозрения за това докъде ще ни доведе. Политически тогава не бях наясно. Не приемах, бях чужд на конформистката част от СДС. За тях от самото начало е било ясно, че БСП ще диктува, а ние ще я следваме. Това става ясно, когато се опитаме да разсъждаваме логично. Ако убеждението на председателя/президент Желю Желев е било, че на Кръглата маса е бил упражнен такъв натиск върху БКП, че я е принудил да разгради цялата политическа система на тоталитарния комунистически режим^[24], като напълно промени Конституцията от 1971 г. с почти 100 допълнения и изменения на 142 члена, тогава защо изобщо бе необходимо да се прави нова конституция.

Моят отговор е, че съглашателската част от първия СДС направи това отстъпление, за да спечели време да стихне общественото недоволство. Веднъж, веднага след изборите за 7-ото ВНС, БСП покани СДС в коалиционно правителство. Възмущението от загубата и гражданската съпротива тогава бяха още много силни и коалицията бе отказана. Бе отказана коалиция и преди съставянето на второто правителство на Луканов. Отказите бяха направени заради силната съпротива и вълненията. След като те отслабнаха в началото на кошмарната Луканова зима, съглашателите от първото СДС наложиха коалиционното правителство и реализираха намерението си да правят реформи заедно с БСП.

Имаха ли вярна представа учените, политиците и институциите на западните демокрации как следва да започне и да се направи преходът в Източна Европа? Според мен първоначално предложиха твърде абстрактен и неправилен модел. Това се доказва от съществуващите и до днес различия в оценките:

Според сегашната методология на Freedom House^[25] качествена демокрация има, когато са налице „широк кръг от граждански свободи, включително свобода на изразяване, събрание, сдружаване, образование и религия. Има установена и като цяло справедлива правна система, която гарантира върховенството на закона (включително независима съдебна система). Позволява се свободна икономическа дейност. И има склонност, стремеж към равенство на възможностите за всички, включително за жените и малцинствените групи“. Според критериите на посочената организация днес България е свободна страна с „изборна демокрация“.

Според критериите на Европейския съюз българите и румънците не упражняват пълните си права като европейски граждани към момента на приемането си в Съюза, защото в страните им няма върховенство на правото, няма ефикасни административни и съдебни институции, които да са способни да се справят с корупцията и организираната престъпност. Страните им повече 10 години подлежат на годишно наблюдение по Механизма за сътрудничество и проверка от Европейската комисия.

Основната причина за тази начална, продължаваща и досега неяснота е, че демократизацията се правеше по неадекватен модел – компилация от опита, придобит с излизането на Германската федерална република от националсоциализма и на Италия – от фашизма след Втората световна война, впоследствие от опита на Португалия – от режима на Салазар в 1968 г., на Гърция – от военната хунта в 1974 г., на Испания – от Франко през 1975 г., от опита в Източна Азия и Латинска Америка. Неадекватността на тази компилация се вижда, на първо място, от това, че навсякъде демократизацията става след пълното отричане на предишното, най-често авторитарно, политическо устройство.

Управляващите режими в Източна Европа бяха разпознати като авторитарни. Но не бе отречена тяхната дълбока идеологическа основа – комунизмът, най-вече заради съпротивата на лявата интелигенция, на левите – социалистически, социалдемократически и комунистически партии в Западна Европа. Западът, както се оказа, много слабо е познавал политическото и общественото устройство в социалистическите страни. Затова направи компромис по линията на най-малкото съпротивление: не осъди веднага комунизма за неговите престъпления; не си даде сметка за дълготрайните поражения върху мирогледа, вярванията и нагласите на посткомунистическите общества; не поиска и не наложи лустрация; прие като равноправни партньори бившите си противници – комунистите и техните служби за сигурност: разузнавачи, контраразузнавачи и дори политическа полиция. Този списък от компромиси всеки може да продължи.

Точно тези компромиси раждат и сега съмненията, че за Източна Европа е имало втора „ялтенска“ договореност.

При този западен модел не се държи сметка за властовия потенциал на старите политически елити. Той позволява силният интерес на комунистическия режим за оцеляване в икономически форми на упражняване на властта да остане организиран и да се налага на обществото.

На второ място, неадекватността на модела личи от това, че няма представа за проблемите от преструктурирането на собствеността и за последиците от него. Не си дава сметка, че за разлика от споменатите по-горе страни от Западна Европа от икономиката на бившите социалистически страни е била изкоренена и не е функционирала в продължение на десетилетия частната инициатива. Това най-ясно се вижда, като се проследи началото на икономическата трансформация.

Икономическият опит

По инициатива на близкия до Желю Желев историк Димитър Луджев бе написана и издадена Икономическа платформа на преходния период^[26] на СДС. Не участвах в този колектив. Досега пазя критичните си бележки по полето на брошурата. Платформата ми изглеждаше компромисна, сега, като я чета отново – още повече.

По същото време работех върху статията „Сабленият удар на пан Балцерович“^[27] за т.нар. „шокова терапия“^[28] в Полша. Писането ѝ бе откровение. Бе ми станало ясно как се сменя икономическата система на социализма. Бях убеден привърженик на Милтън Фридман. Споделях напълно, че „не може да се прескочи пропаст с два скока“.

До тези възгледи стигнах по дълъг път. През десетте години в Техническия университет правих различни макроикономически изследвания преди всичко върху растежа в производствената сфера.

Завърших магистратура по моделиране на икономически процеси. Дипломирах се в 1981 г. под ръководството на доц. д-р Васил Веселинов с разработка в секция „Математическо моделиране и числен анализ“ на ИМИ към БАН. Защитих модел на оптималния растеж в България по теоремата за магистралата на Джон фон Нойман с използване на матрицата на Василий Леонтиев. Българската отраслова структура на растежа се оказа далече от оптималната магистрала.

През 1984 г. защитих дисертация на тема Икономическият растеж: структура и фактори в производствената сфера. В нея за първи път у нас приложих многомерен, факторен статистически анализ за изследване на растежа на производствените отрасли. Тези изследвания бяха правени почти успоредно с навлизането на първите големи компютри на IBM и възможността да се създадат и програмират техните числени методи.

С помощта на компютърни програми и опирайки се на статистически зависимости и международни сравнения, направих оценка на българския брутен вътрешен продукт. Този и свързаните с него показатели, произтичащи от Системата на националните сметки (СНС), отсъстваха до 1990-а в нашата статистика. Социалистическите страни имаха различна счетоводна и статистическа система от тази на капиталистическите.

Бях напълно наясно, че икономиката на страната буксува още от 1981 г. и опитите да бъде форсирана, я прегряваха. Създаваше се ненужна, без реализация продукция.

Събрах ценен опит от работата си в колектив, ръководен от акад. проф. Мако Даков. В качеството си на математик, икономист и приложен програмист участвах в създаването на модел на целия български горско-промишлен комплекс. С база данни за всички български гори моделирахме техния дългосрочен растеж, потенциала за добив на различна дървесина, възможностите за преработката ѝ от промишлеността до крайна продукция. Преди това, за целта на моделирането, овладях един от най-мощните и досега езици за програмиране APL. Той е приспособен да обработва многомерни масиви от данни, като използва специални графични символи за големия си брой функции и оператори. Това позволява моделиране на много сложни системи с много кратък код. Моделът заработи само няколко години след като IBM разпространи достъпа до този език за приложно програмиране.

Член-кореспондент проф. Иван Илиев ми даде възможност да придобия друг изключително ценен опит. През 1986 г., като председател на Държавната планова комисия и заместник-председател на Министерския съвет, той бе първият, който прозря с години напред, че България ще има нужда от международните финансови институции (МФИ)^[29] и че ще се интегрира към Запада. Също така видя основния проблем на тази интеграция – с тях говорехме на различни икономически езици. Между нас имаше пропаст на неразбиране. Създаде специална група да изясни различията между социалистическото счетоводство и статистика и Системата на националните сметки на западните страни. И възложи да се подготви концепция за въвеждането на новата система. Покани ме за участие в тази група. В състава участваше активно и Красимир Стойчев, който по това време бе съветник на Веселин Никифоров, председателя на Централното статистическо управление към Министерския съвет. За няколко месеца приготвихме възложения ни доклад. Участвах най-активно. Бе ми изключително интересно да видя вътрешната тъкан на националната икономика от различните позиции на двете системи. За първи път видях съвършенството и потенциала на СНС като методология за създаване на единна национална система за набиране, обработка и анализ на икономическата информация. Освен това за първи път участвах в писане на стегнат, силно съдържателен и административно комуникативен текст.

В последните години преди началото на икономическата трансформация вниманието ми привлякоха дефицитът, инфлацията. Дефицитът криеше в себе си обезценяване на лева.

Бях силно критичен към социалистическите опити за реформи. Указ №56 за стопанската дейност бе мимикрия на реформи.

Критици на управлението на Луканов

Политиката на икономическите експерти от СДС бе да накараме правителството на Андрей Луканов да започне реформи. На пръв поглед той имаше всички предпоставки да го направи. В екипите му имаше професионалисти с опит, каквито бяха самият той, финансовият министър Белчо Белчев, Георги Пирински, Атанас Папаризов. В началото ги гледах отвисоко и си мислех, че не са компетентни. Доста по-късно, натрупвайки политически опит, разбрах, че те въпреки мнозинството си в парламента, опита, знанията и уменията си в управлението на икономиката не искаха да поемат отговорност. Искаха коалиция със СДС, за да ограничат щетите от реформите върху себе си, като ги прехвърлят върху нас. Освен това искаха коалиция, на която да направляват темпото и да не позволят да стигне докрай. Да не върне земите и имотите на бившите собственици.

Запомнил съм един изненадал ме тогава разговор в кафенето на НС. Веднъж Луканов се приближи до нашата маса и афектиран от нещо отпреди това, се включи непоканен. Говорехме за връщането на земята. Той бе категорично против. Използва странен битов аргумент, обръщайки се към мен. „Чакаш да ви върнем земята в Драгалевци и да станете богаташи. Това няма да стане. Никога!“ Така и не разбрах откъде знае за наследствените земи на фамилията на съпругата ми. Заканата му почти се изпълни. Бе загубено много време, в което, след връщането им от поземлената комисия, 28 дка регулирани парцели бяха присвоени от други хора.

Няма да припомням отново обстановката в страната след обявяването на мораториума върху обслужването на външния дълг. За хората тя наистина бе много тежка – наистина катастрофална. Милостивата памет отстранява травматичните спомени на българското общество. След 2000 г. с делегация от Европейската народна партия бях в корабостроителницата – бившата крепост на „Солидарност“, в Гданск. Там на самия вход имаше магазин. В него продаваха само хляб, мляко и някакъв салам. Поляците поддържаха жив спомена от социализма. Ние от такива спомени, изглежда, нямаме нужда. Тези, които днес упорито и последователно реабилитират управлението на Тодор Живков, сигурно само се радват на късата българска памет.

Липсата на каквато и да е подготовка за реформи доведе страната до парламентарно безсилие и катастрофа. Разбирайки сериозността на положението и поради страх от обвиняване на БСП, в. Дума се сети за авторитета на акад. проф. Евгени Матеев. Зададе му въпроса може ли изобщо да се говори за трета национална катастрофа? Позволявайки си да вляза в диалог с моя Учител, зададох моя въпрос „Как да наречем това?“^[30]. Ще приведа края на статията, защото е свидетелство не само за личната ми драма, а и за отчаянието, в което бях изпаднал.

При емоционално разтърсилото ме избухване съм изтървал много силни думи накрая. Глупаво е да се отречеш от човек заради нещо, казано от него. Това, че наричахме случващото се национална катастрофа, не бе само за да търсим и доказваме вината на БСП. Разбира се, това го имаше. Катастрофата бе основание да искаме БСП да „се оттегли от ръководството на страната и да плати със своите досегашни привилегии, имущество и доходи нанесените вреди, първа да понесе жертвите, които трябва да направи нацията“. В определянето на състоянието ни като „национална катастрофа“ имаше и друг, много важен смисъл. Даваше ни „право да се обърнем към последните сили на нацията, да я призовем към жертви в името на националното спасение“. Ние, опозицията, имахме това право^[31].

Правителството на БСП бе започнало да преговаря за уреждане на външния дълг. Намираше се във външноикономическа изолация, а заедно с него – и всички български банки и стопански субекти. Имаше остра нужда от конвертируема валута и търсеше някаква външна форма на гаранция. Затова на 25 септември 1990 г. България стана член на Международния валутен фонд (МВФ). Правителството бе поканило мисия на Фонда, с която водеше преговори за Стабилизационно споразумение. Ако сключеше такова споразумение, трябваше да прави реформите съобразно програма, съгласувана с него: „Който дава парите, той поръчва музиката“. То не смееше да отиде на такова споразумение, защото не искаше да прави реални реформи. Ако го направеше, имаше вероятност да бъде бламирано от собствената си парламентарна група, в която преобладаваха комунистите. Тогава щеше да изгори и последния мост, по който можеше да достигне реална финансова помощ до България.

Имаше и друга много важна причина. БСП въобще не бяха подготвени за реформи. Първото и второто правителство на Луканов не изпълниха и частица от Програмата за излизане от стопанската криза и разгръщане на икономическата реформа, приета от 9-ото Народно събрание – същото, което промени Конституцията от 1971 г. Не „…организира разработката на пакета от закони за цялостното провеждане на икономическата реформа, който да бъде готов за внасяне за обсъждане и приемане от новото Народно събрание“. Не „организира осъществяването на налагащите се неотложни мерки за 1990 г., като използва преди всичко икономически средства за: спиране намаляването на производството и неговото преструктуриране, по-добро задоволяване на потребителския пазар и другите вътрешни потребности и увеличаване износа срещу свободно конвертируема валута“^[32] и пр.

Седмото ВНС правеше друго. Бореше се със спекулата^[33]. Създаде агенция, за да приема чуждестранна помощ за бедстващите^[34]. По идея на СДС недалновидно закри важна държавна институция – Комитета за държавен и народен контрол^[35]. Няколко пъти изменя и допълва Указ №56 за стопанската дейност^[36]. Този Указ бе законодателен пенкилер – имаше фирмено законодателство, уреждаше чуждестранни фирми, определяше данъчно облагане и държавно регулиране, регламентираше сделки. Никакви поправки не бяха в състояние да го направят истинска основа за реформи.

Преговорите показваха колко трудна е въобще комуникацията. Мисията на МВФ трябваше да получи надеждна представа за действителното състояние на българската икономика, но това бе невъзможно. Управляващите почти не ги разбираха, а и те вероятно трудно са разбирали нашите объркани, пълни с взаимни нападки и по балкански емоционални излияния.

Председател на Икономическата комисия на 7-ото ВНС

В 7-ото ВНС по предложение на СДС станах председател на Икономическата комисия. За разлика от политиката, на това поприще се чувствах пò на място.

Опирайки се на опита си от работната група в Държавната планова комисия през 1986 г. по Системата на националните сметки, концентрирах усилията си в Икономическата комисия върху подготовката на няколко закона – този за счетоводството^[37], с който възстановихме института на дипломираните експерт-счетоводители, като и тези за Сметната палата и за статистиката^[38]. Идеята бе колкото се може по-бързо да се смени по западен образец вътрешната информационна система на икономиката и тя да отговаря на високи стандарти. Това щеше да позволи тежката ситуация в страната да бъде диагностицирана точно и овладяна с помощта на международните финансови институции.

Старите ми многобройни критики срещу Указ №56 за стопанската дейност ми бяха създали твърдото убеждение, че под преструктурирането на собствеността в българската икономика трябва да се постави надеждна основа на частната собственост. Затова, и не само заради това, започнах работа и по Търговския закон^[39]. Този закон трябваше да направи непоклатимо и легитимно частното предприемачество във всичките му форми. Но всичко това изискваше много време. Започваше се от самото начало. Оставаха много бели петна: в уреждането на валутните отношения, в устройството на бюджета, на БНБ и на търговските банки, на данъчното облагане, реалното връщане на земята, приватизацията, контрола и пр., и пр.

Когато в края на 1990 г. вълната на икономическата катастрофа преобърна СДС и БСП реализира политическата си цел да създаде коалиционното правителство на Димитър Попов, като компромис удовлетвори едно условие на Съюза. Със закон бяха амнистирани, освободени от наказателна отговорност и от последиците на осъждането осъдените лица по Закона за защита на народната власт и за политически престъпления по Наказателния кодекс. Бе предвидено да им бъдат върнати конфискуваните имоти, ако те или техните наследници предявят искане в 2-годишен срок. Амнистията бе частична – за осъдени до 17 март 1945 г., не обхващаше всички. Тъй нареченият Народен съд функционира най-активно до 2 април 1945 г. Освен това този първи закон за амнистията не казваше нищо за над 25-те хиляди убити без съд и присъда през есента на 1944 г.

За част от тези избити по варварски начин ми разказа проф. Любен Беров. Бяхме се събрали група, критична към управлението на икономиката. В нея бяха Румен Аврамов, Боян Славенков, Венцислав Антонов. После се присъединиха Огнян Пишев, Стоян Александров и други. С нас професорът бе близък. Като войник бил изпратен да охранява долината под Черната скала над Боровец. Видял как са карали хората и са ги хвърляли от скалата. Казваше, че е имало такива, които не са умирали веднага. Писъците и стенанията им са продължавали дълго. Той е пазел роднините им да не идват да ги погребат или спасяват. Трябвало е да умрат в нечовешки мъки. Тези хора не получиха нищо от първата коалиция на СДС с комунистите.

Първото коалиционно правителство

Една група опозиционни депутати от СДС си давахме сметка какво означава коалиционното управление в онзи момент и бяхме твърдо против. В бележника си оттогава съм запазил своята позиция преди дебата за становище на парламентарния съюз на СДС. Виждах причината за отчаяната настойчивост на управляващите „в липсата на собствена социална и партийна опора за реформата“. „БСП криеше от народа истинското състояние на страната и спекулираше с обещания за сигурност и запазване на статуквото, като едновременно обещаваше постепенна промяна, каквато, сега за всички вече е очевидно, е невъзможна.“ Смятах, че „СДС не може да участва в коалиционно правителство с БСП, защото:

• Това правителство винаги ще остава под контрола на парламентарното болшинство на БСП, ще трябва да действа в условия на неразграден комунистически апарат в местните органи на властта, в съдебните структури, прокуратурата, стопанската администрация, политизираната армия и МВР;

• Това ще лиши страната от опозиция и ще превърне СДС в отечественофронтовски вариант за БСП;

• Това няма да ни даде възможност да реализираме своята политическа платформа. В чужди лутания не желаем да участваме;

• Отказът от коалиция не означава нежелание да управляваме страната. Властта за нас не е самоцел, а средство да реализираме собствената си политическа и стопанска програма;

• Можем да участваме в управлението на страната в качеството си на опозиция, с парламентарен контрол над бъдещото правителство и като опозиция да подкрепяме всяка стъпка в правилна посока;

• БСП да поеме вината за настоящото катастрофално положение на страната“.

Убеждавах до късно през нощта разтревожената си съпруга, че СДС няма да участва в коалицията. Първо настоявахме СДС да поеме силовите министерства и да не участва в икономическите. Искахме да отстраним ДС. Смятахме, че това ще бъде тест за намеренията на БСП. Когато това не мина, разигравахме БСП с министъра на външноикономическите връзки. След това измислихме „хитър ход“, който бяхме убедени, че ще спре коалицията и ще предизвика предсрочни избори. Разчитахме на разнобоя и конфликтите в СДС. Затова дадохме съгласие за участие като министри, при условие че цялата парламентарна група гласува единодушно „за“. Бях сигурен, че депутатите от СДС няма да го направят. Но го направиха.

За министрите се гласуваше персонално и тайно. Към министъра на финансите имаше най-малко парламентарно доверие. За разлика от всички останали от кабинета, бях избран за министър само с два гласа повече – 164 „за“ и 162 „против“.

Страхът и безизходицата влязоха заедно с мен в дома ни в ранните часове. Съпругата ми седеше в леглото и ме гледаше с упрек. Не сме си представяли тогава какво ще ни се наложи да преживеем в следващите 25 години. Но то сякаш надвисна над двама ни в тъмното декемврийско утро. Бе ни ясно само, че ставам министър, без да имам парламентарна подкрепа. Това не го пожелавам на никого. Реакцията и поведението на мнозинството на БСП още в първите месеци на 1991 г. не искам и да си припомням.

„Националното правителство на мирния преход към демокрация“, както бе наречено в коалиционното споразумение, се събра на първо заседание на 20 декември 1990 г. Димитър Попов зададе най-неотложните задачи: да дадем текст за правителствената декларация; да издирим остарелите нормативни документи; да направим точна диагноза на състоянието на ресорите. Попита ни кое е най-тревожно. Постави за цел спиране на срива и стабилизация. Даде на всеки министър пълна възможност за подбор на заместници и сътрудници. Заместник министър-председателите Александър Томов от БСП, Димитър Луджев от СДС и Виктор Вълков от БЗНС отговаряха да се изпълни Споразумението между политическите сили, представени във Великото Народно събрание, за гарантиране на мирния преход към демократично общество, изразяваха коалиционната подкрепа от политическите сили. Първите двама координираха повечето от действията на правителството.

Моите предложения за правителствена декларация бяха, че трябва да сключим и изпълним програма с МВФ, че трябва да наложим управляемост срещу хаоса, че трябва да се опрем на споразумението на политическите сили, за да поискаме извънредни пълномощия. Как съм си ги представял тогава тези правомощия – очевидно, политически несъстоятелно. Изглежда, съм предусещал бъдещата съпротива и противопоставяне.

В министерството поисках всички нормативни основи на дейността му на бюрото си, заедно с пълномощията на заместник-министрите, и направих конкурс за секретарка.

Подписаното след избора на правителството Споразумение на политическите сили даваше мандат на парламента: „Законодателната дейност на ВНС да се съсредоточи върху подготовката и приемането на следните приоритетни закони:

– Конституцията, законите за селскостопанските земи, за местното самоуправление; за административно-териториалното деление; за избиране на местни органи на властта (Избирателен закон) и за приватизация“^[40]. Определяше подробна законодателна програма до разпускането му.

Споразумението даваше общ мандат на правителството „да действа за утвърждаване на нормативните и институционални основи на пазарната икономика и на демократичното държавно устройство и за преодоляване на тоталитарната система“. Не даваше конкретен мандат за либерализация на цените и валутната търговия. Това право на кабинета трябваше да се подразбира от следните части от Споразумението:

„г) да осъществява мерки за осигуряване основните потребности на населението и поддържане на функционирането на жизненоважни сектори на икономиката през зимния сезон 1990-1991 г.

д) да предприеме първи стъпки към външно и вътрешно уравновесяване на икономиката чрез преориентация на приоритетите на икономическата политика, съкращаване на дефицита в текущия платежен баланс за 1991 г., намаляване на равновесието на паричния и стоковия пазар, задържане и контрол на инфлационните процеси и ограничаване спада на производството;

е) без отлагане и паралелно със стабилизационните мерки да пристъпи към комплексна реформа на икономическата система, включваща промяна на икономическите отношения, подготовка и внасяне във ВНС на необходимите стопански закони и изграждане на институциите на социалната пазарна икономика“^[41].

Обтекаемо, дадените правомощия даваха основание на политическите сили да се дистанцират от негативните последици от действията на коалиционния кабинет. Което те и направиха в подходящия за тях момент.

След като върху липсата на стоки от най-първа необходимост се насложи ужасът от препускащите цени, имаше депутати от СДС, сред които Петър Дертлиев и Стефан Савов, които, карайки се с мен и търсейки ми обяснения за действията ми като министър на финансите, ми казваха, че не са гласували да вляза в правителството. Сигурно бяха прави. Изглежда, никой не бе прочел моя „Хороскоп за годините на реформата“ и не знаеше, че ще бъде толкова тежко. Предизборната коалиция СДС не понесе да плаща цената за старта на икономическите реформи. Раздирана от страховете си, от лидерското съперничество и от различните си идеи, продължи да се разпада.

Първият сблъсък с кошмара на мизерията на държавата бе една малка демонстрация на около 20-30 души с остра бъбречна недостатъчност. Посрещнаха ме на вратата на Министерството на финансите. С измъчени лица, повечето с големи подутини по крайниците, бяха се изплашили, че ще се правят такива икономии, че ще останат без животоспасяващата ги хемодиализа. Чак дотам бюджетните икономии не стигнаха, но нуждата от тях ми стана крещящо ясна. Ударът на лишенията трябваше да бъде понесен от тези, които имаха сила да го понесат, а не от безпомощните.

Имаше стачки, включително на митничари. С един прекрасен човек и приятел – Олег Кленовски, обикаляхме страната по напълно пустите ѝ пътища. С една стара лада можеше да ме върне през нощта от Търговище до дома ми за 2 часа и 45 минути. Срещах се с недоволни, уплашени и несъгласни. Опитвах се да убеждавам, да обяснявам и да успокоявам.

Тогава бях макроикономист с ограничени познания по публични финанси. Не бях съвсем сигурен в компетентността си. Помолих министър Белчо Белчев да остане, за да ме консултира по най-сложните теми. Започнах бързо да чета. Проблемът с прочетеното бе, че самото то трябваше веднага да се променя, защото бе свързано със социалистическото счетоводство и финансова статистика. Четях всичко, което подаваше нагоре администрацията, за да вникна колкото се може по-бързо в конкретиката на проблемите и да търся най-компетентните и отворени за новото служители в състава на министерството. Освободих всички заместник-министри, с изключение на Димитър Костов, който бе отличен специалист по бюджета. Спешно търсех нови лица, за да ги поставя начело на преструктурираната администрация. Тогава оцених качествата и възможностите за развитие на Димитър Радев^[42], Кирил Ананиев^[43] и редица други. Съставът на закриваното преди години от БКП Министерство на финансите бе някак естествено настроен да извърши икономическата трансформация, започвайки от себе си. Това позволи министерството много бързо и със самочувствие да заеме централно място в икономическата политика.

Най-острите проблеми – фалитът и изолацията

Започнахме с най-острия проблем. Заварихме банките – кредитори от Лондонския клуб, организирани в Банков консултативен комитет (БКК). Водеха преговори със създадена за тази цел от тесния кабинет на Луканов в състав от най-верните му министри Група за координация на сътрудничеството на страната с основните международни търговски и финансови организации и групировки^[44]. За мандата, който бе даден на тази група, може да се съди само по облите фрази: „координира“ проблема „с външния дълг и финансовото съдействие“.

Моят първи въпрос бе защо се водят преговори за правителствен външен дълг, след като кредитите са дадени на Българската външнотърговска банка. Отговорът от БВТБ и от БНБ бе, че премиерът Луканов се е съгласил на това под натиска на банките. Но не бе оставил никакво писмено свидетелство за това съгласие.

Коалиционното правителство започна да формира позиция за решаване на проблема с външния дълг и да я реализира нормативно. Още на 16 януари Министерският съвет закри Групата за координация и сътрудничество и създаде Междуведомствена комисия за външния дълг и за координиране на програмите с МВФ, Международната банка за възстановяване и развитие, Европейските общности и другите подпомагащи прехода институции^[45]. Бе одобрен състав за преговори от представители на Министерството на външните работи – заместник-министъра Мариана Тодорова, на БВТБ – Чавдар Кънчев, на БНБ – Емил Хърсев, и експерта Венцислав Антонов^[46].

Отказахме категорично на БКК да дадем правителствена гаранция за дълга на БВТБ към банките кредитори. Позовахме се на една тънка липса – по-скоро неяснота, за законовите правомощия на правителството след поправките в Конституцията от 1971 г. Твърдяхме, че само парламентът може да приема бюджета и да ратифицира международни договори, а поемането на държавен дълг може да стане само с ратификация от Народното събрание. Постарах се това твърдение да намери стабилни основания в новата Конституция. За целта подготвих съответните текстове. Тази българска позиция бе посрещната с много съпротива от кредиторите. Но бе удържана през 1991 г.^[47]

Банките правеха на всеки три месеца ролоувър – прехвърляха дълга към следващ период на плащане. По този начин те и правителството избягваха изпадането в несъстоятелност на БВТБ.

Може на всички да се стори странно и недопустимо, но правителството не разполагаше с информация за всички заемни и кредитни споразумения на България в конвертируема валута на БВТБ. Не бе известно за какъв точно дълг претендират кредиторите. Затова МС създаде специална информационна група по външния дълг на Република България с цел да извърши пълна инвентаризация на дълга на БВТБ и на БНБ и да уточни с кредиторите всички данни по всички задължения, включително закъсненията, ролоувърите и другите характеристики на дълга^[48]. За целта бяха обучени експерти в МБВР. Банката оказа и финансова помощ.

Завареният външен дълг бе „на вили и могили“, както казваха вкъщи. Иначе казано – неразбория, захвърлено и без стопанин. Кой вземал, от кого вземал, при какви условия, с каква цел – тогава бе неизвестно. Зад обобщените числа, с които се запознахме ние в Министерството на финансите, са скрити много конкретни отговори на поставените малко по-горе въпроси. Те още чакат своите изследователи.

Преговорите се затегнаха не само заради техническите проблеми. Кредиторите бяха убедени, че без икономически реформи България ще остане неплатежоспособна. Те се ориентираха за състоянието на икономиката на страната от МВФ и МБВР. За тях тези две финансови институции бяха гаранти за бъдещото уреждане на дълга. Така решаването на въпроса за излизане от външна изолация бе обвързано с икономически реформи. Без реформи нямахме никаква възможност да възстановим достъпа на страната до конвертируема валута. В този период стана ясно, че България е загубила каквато и да е и самостоятелност да избере начина да извърши своя преход.

Включих се в преговорите по настояване на БКК. Банките се стремяха да ангажират българското правителство на колкото се може по-високо ниво. В Парижкия клуб^[49] на кредиторите, така или иначе, трябваше да се ходи.

Веднъж, за да ни покажат, че сме ги довели до просешка тояга, банките кредитори ни поканиха в едно заведение във Виена от класата на нашите тогавашни шкембеджийници. Само че при нас навсякъде в тези заведения се седеше на отделни столове, а там – на дълги пейки. Беднотия. Явно преживяваха в оскъдица. Не можеха да си позволят повече.

Почти всички тези банки кредитори, с които преговаряхме, се отличаваха от останалите с това, че бяха поддържали близки отношения с режима на Тодор Живков. Със сигурност бяха делили комисиони за отпуснатите кредити с българската номенклатура. По времето на натрупването на този дълг в средата на 80-те официално се твърдеше, че заемите се инвестират в малки и средни „модерни“ предприятия. Такива през 1991 г. не видях. Имах усещането, че преговарящите банкери ги бе страх от някакво разкритие на тази криминална страна на българското натрупване на дълга. Не знаеха какво да очакват и затова се държаха нервно и арогантно: „Продайте си златото“, „Имате ценни имоти в центъра на западноевропейските столици – продайте ги“. Искаха бързо да затворят неприятната страница и да бъдат удовлетворени.

Но истинското унижение бе на едни преговори с Парижкия клуб в Министерството на икономиката и финансите в Париж с представители на държавите – кредитори на България. Опитвахме се да защитаваме по-неотстъпчива позиция. И някак се оказахме затворени в сградата. В полумрак. Заключени врати. В малките часове някой ни отвори.

Първите стъпки на икономическата трансформация

Недостигът на стоки и услуги придоби непознати дотогава размери. Хората с малки деца ставаха в 4 часа да се наредят на опашка да купят мляко. Вече имаше политически консенсус да се започне с реформите, нали затова СДС бе привлечен в изпълнителната власт. Само за малко повече от месец бе създаден и съгласуван актът на освобождаването на голямата част от цените^[50].

Огромната парична маса заля съвсем тесния пазар на потребителските стоки от първа необходимост. Цените стремително тръгнаха нагоре^[51]. С години натрупаното им задържане започна да се проявява пред очите на уплашените министри, политици и общество. В тези дни, крайно притеснен, премиерът Димитър Попов каза: „За бога, братя, не купувайте!“.

В понеделник на 1 февруари 1991 г. рано сутринта в кабинета ми се обади Ана Иванова, моята класна отпреди 24 години в 18-о СПТУ, сега с върнато старо име „Уилям Гладстон“. Обади се за кратко – да ми даде кураж. Запомних: „Не се бой, Иване. На прав път си. Няма да отстъпваш!“. Тя преподаваше по физика. Бе един от авторите на учебника за средните училища. Често бягах от час да играя баскетбол. Имах конфликти с учителя по физкултура. За да ме вкара донякъде в ред, в продължение на 2 месеца класната ме изпитваше всеки път, когато имахме час при нея. Започнах със слаб (2) и минах по скалата с минуси, плюсове и половинки през всички оценки. Остави ме на мира, като ме докара до 5 ½. Още когато бях зрелостник, твърдеше, че трябва да се занимавам с обществени науки. Тогава не си зададох въпроса откъде знаеше, че сме на прав път. Нейното човешко отношение, нейната съпричастност, това, че ме намери и че се обади, още ми дават кураж и убеденост, че българите заслужават себеотрицание от своите политици.

Смелост тогава наистина бе много необходима. Ние знаехме, че не е възможно бързо нормализиране на паричната и монетарната сфера. По оценка на Венцислав Антонов имаше потенциал за 15-кратно повишаване на равнището на потребителските цени. Според проф. Любен Беров този потенциал за нарастване на цените, произтичащ от излишните пари в обращение (пуснати пари без покритие), бе достатъчен за 2.5-кратното им нарастване^[52].

Министерският съвет либерализира в началото на февруари търговията с валута и валутни ценности^[53]. Това бе закрепено от парламента два месеца след освобождаването на цените^[54]. Преди това на 19 февруари 1991 г. БНБ публикува първия си свободен курс^[55] – 28.25 лв./US$. Само през октомври официалният курс бе 2.98 лв./US$. Левовете вече можеха да излязат на валутния пазар.

Още преди освобождаването на цените правителството пусна и втората, последна антиинфлационна котва, с която разполагахме. Лихвеният процент бе повишен до 15% годишно. Правата за определянето му бяха прехвърлени на БНБ, която го повиши още на 7 февруари до 45%.

Невъзможният бюджет

Планирането и управлението на бюджета по време на ВНС бе истинско ходене по мъките. Предвидените мерки за повишаване на работните заплати, които, разбира се, не бяха достатъчни, заедно с нарасналите други текущи разходи и лихви елиминираха непрекъснато крайно ограничените възможности на бюджета. Правителството на Луканов не бе подготвило и предложило на ВНС не само „пакета от закони за цялостно провеждане на икономическата реформа“, нямаше дори законопроект за бюджета на страната за 1991 г.

В най-спешен порядък подготвихме законопроект, който бе приет през февруари 1991 г. След това прекарвах голяма част от времето си на първия ред в парламента, откъдето посрещах острите критики на мнозинството на БСП. Законът за бюджета издържа до месец май, когато бе изменен, за да се удължи с един месец възможността за извършване на коригирани с инфлацията държавни разходи. Изменението издържа до юли, когато срокът бе удължен отново до приемането на Закона за актуализирания бюджет за 1991 г., който бе внесен през август. Едвам удържахме разходите, но приходите се очертаха с над 800 млн. лева по-малко от първоначално планираните. Наложи се да увеличим дефицита с над 960 млн. лева. Актуализираният закон бе променен за пети път през декември 1991 г. – не стигаха парите за Народното събрание^[56].

Отговарях на актуални въпроси и питания. Тревогата на депутатите от инфлацията и обезценяването на лева бе разбираема. С парламентарни средства и с дебати, но с непрекъснати нападки и обвинения, още тогава започна да се създава негативният ми обществен образ. Тогава приемах отношението лично. Обяснявах си го като опит да ми се върне за непримиримите критики към тяхното правителство. Сега си давам сметка, че е било повече политика. Имало е нещо много по-важно политически за БСП. Трябвало е да убедят гражданите, че министрите на СДС, и специално финансовият, са виновни за положението, а те са невинни, и че биха се справили по-добре.

Непрекъснато и с нарастваща тревога следях приходите. Бюджетът бе в колапс. В края на 1990-а и началото на 1991 г. липсата на пари в Министерството на финансите бе непоносима. Попитах заместниците си какво се прави в такъв случай. Смутеният отговор бе, че трябва да отида в БНБ за кредит. Поисках среща с тогавашния председател Иван Драгневски и молих за кредит. Бе унизително. Претендирах да бъда реформатор. Наричаха ме монетарист. Въпреки постулатите на Милтън Фридман молех централната банка за кредит, който задължително щеше да ускори инфлацията. При това молех комунист, от Второ главно управление на ДС, както се оказа впоследствие. Получих отказ на някакво формално основание. Впоследствие Министерството на финансите получи кредита.

В цялата 1991 г. коалиционното правителство имаше на разположение наследство от управлението на БСП да разходва, заедно с дефицита, само US$ 4745.6 млн. В 2018 г. похарчихме пет пъти повече – над US$ 25 млрд. И се намират хора да твърдят, че сега сме по-бедни.

Имаше отчайваща нужда от валута. Носеха се всякакви слухове за възможна помощ. Един ден премиерът ме покани в кабинета си и ми каза, че Суверенният военен орден на хоспиталиерите на свети Йоан от Йерусалим, Родос и Малта, известен като Малтийския орден, е готов да ни помогне с US$ 1.5 млрд. Гледах скептично на всички тези възможности и се опитах да го разубедя, защото България бе изхвърлена от кредитния пазар, бяхме фалирала страна. Димитър Попов настоя да отида на място. Отидох в Малтийския дворец на „Виа Кондоти“ 68 в Рим. Любезни приказки, окуражаване за реформите, хуманитарна помощ, но 1.5 милиарда нямаше. Просто поредната конфузна ситуация, но някак не се впечатлявах.

Накрая приключихме републиканския бюджет с дефицит от 33 054.4 млн. лева. Бе 24.4% от БВП на страната в текущи левове (135 700 млн. лева според оценката на МБВР). Финансирането му стана с отказ на плащане на дължими лихви, държавни ценни книжа (ДЦК) и заеми.

Разходите за лихви – общо в републиканския бюджет, бяха 32 838.4 млн. лева, или 31.4% от общите. (Гърция обяви себе си за ограбена и излезе на улицата при около 7% лихвени разходи – общо от всичките бюджетни разходи.) Велико и изумително бе търпението на хората през тези години.

Въпреки неимоверните трудности да се изпълняват приходите и разходите на държавата, направихме усилие да спасим държавните предприятия, доколкото това бе в нашите възможности. Заварената от мен практика на Министерството на финансите бе при всяко повишаване на цените да се изчислява разликата и държавните предприятия, в които се намираха съответните стоки, бяха длъжни да внесат тази разлика в бюджета. Оставихме тези ценови разлики на разположение на предприятията. Тези разлики тогава оценявахме на около 13 000-14 000 млн. лева. Те станаха един от малкото начини за тяхното оборотно финансиране. Още тогава получих критики, които се повтаряха в годините, но и сега съм убеден, че съм действал правилно. Противното означаваше мнозинството от държавните предприятия да започнат да формират просрочени задължения към бюджета, да не могат да плащат заплати и при натиск да започнат да фалират още през 1991-1992 г.

Тогава една част от златния резерв на страната се държеше от правителството и с него се разпореждаше Министерството на финансите. За да не допуснем прекомерното нарастване на банковия кредит към правителството, продадохме на БНБ притежавания от министерството златен резерв.

Усетих на гърба си критичната обстановка, в която се намирахме, на една среща с бизнесмени във Виена. Бяха българи. Точно тези, които бяха започнали от българските задгранични дружества. Имаха високо самочувствие. Бяха облечени елегантно. Почти никога не съм обръщал внимание на тези неща, но усетих презрението. Бях зле облечен, с евтини обувки, нямах и зрънце министерски блясък, който те, изглежда, бяха свикнали да виждат. Разочаровах ги напълно. В очите им бях част от една жалка власт.

Изглежда, не сме били такива в очите на МВФ. На 28 февруари 1991 г. подписахме първия договор с Фонда. Получихме US$ 60.6 млн. по т.нар. Механизъм за компенсационно финансиране и финансиране при непредвидени събития (CCFF). Първото стендбай споразумение подписахме през март 1991 г. и получихме 3 от 4 транша от животоспасяващите 279 млн. СПТ (Специални права на тираж^[57]). Общо подкрепата с конвертируема валута за България до края на 1991 г. бе около US$ 345.6 млн.

Нормативни опити за структурна реформа

Остана ограничена активността на 7-ото ВНС и на коалиционното правителство за преструктуриране на социалистическата собственост в преобладаващо частна. Законодателството създаде възможност за прилагане на новите счетоводни стандарти. Започна въвеждането на Системата на националните сметки в България. Вследствие на това в края на мандата имаше оценка за БВП на страната и за редица други много важни показатели за българската икономика. Това даде по-голяма сигурност на МВФ и на МБВР в действията им, в препоръките им и в подкрепата им за прехода.

С приемането на Търговския закон бяха създадени предпоставки за появата на стабилни частни стопански субекти и за развитие на предприемачество. Но то бе ограничено поради липсата на пазари на икономически активи. Частната инициатива можеше да се развива само в сектора на посредничеството и търговията за доставка на суровини, материали и резервни части на държавните предприятия и за реализация на тяхната продукция, с което се занимаваха основно лица от стопанската номенклатура на БКП/БСП.

Парламентът стартира процеса за радикално връщане на отнетите земеделски земи. На 1 март 1991 г. Държавен вестник обнародва Закон за собствеността и ползването на земеделските земи^[58]. С него се възстановяваха правата на собствениците върху земеделските земи, внесени в кооперативни земеделски стопанства; върху земеделските земи, когато са отнети неправомерно; и върху одържавени по Закона за собствеността на гражданите, след връщане на полученото парично обезщетение. (В случаите, когато върху тези земи е учредено право на строеж или ползване в полза на трети лица, държавата дължеше обезщетение на бившия собственик по цени, определени от Министерския съвет.)

Собствеността се възстановяваше до 200 дка за цялата страна и до 300 дка за Добруджа. Предвиждаше се тези собственици, на които е отнета повече земя и не са получили обезщетение срещу нея, да се обезщетят по тяхно искане със земи от поземления фонд или с пари.

Възстановяваше се правото на собственост по искане на лицата, отстъпили безвъзмездно земите си на трудово-кооперативно земеделско стопанство (ТКЗС) или на държавата.

Предвиждаше се да се възстанови собствеността на земеделските земи с равностойни по количество и качество земи в землището на съответното селище след завършване на земеразделянето за уедряване на парцелите.

Законът за собствеността и ползването на земеделските земи възстанови земите на общините и на религиозните общности.

Нарочно привеждам това дълго конкретно описание на разпоредбите на приетия закон. Той радикално възстановява частната собственост върху земеделската земя в реални граници – най-големият икономически актив на гражданите и на страната. Министерството на земеделието и правителството изпълниха волята на парламента. В края на април бе приет с постановление Правилник за прилагане на Закона за собствеността и ползването на земеделските земи^[59]. Бяха създадени общинските поземлени комисии и бе стартиран процесът на връщане на земята. Самият закон предвиждаше дълга процедура за връщане на земята. Общинската поземлена комисия да се произнася в срок от 6 месеца. Подалият заявление да може да обжалва в срок от 3 месеца. Всеки заинтересован да може да обжалва акта на връщането на поземлената комисия. Споровете да се решават в съда (след години).

До края на мандата на правителството на Димитър Попов не бе върнат нито декар земя и нямаше как това да стане. Процесът по закон бе дълъг и започна да се осъществява едва при правителството на Филип Димитров. Върху когото се изля гневът на бившите комунисти. Този гняв бе икономически напълно несъстоятелен.

Свидетелствам, че процесът на разпадането на социалистическото селско стопанство бе ускорен необратимо със Закона за собствеността и ползването на земеделските земи. Седмото ВНС изстреля поразяващото торпедо срещу разпадащия се кораб на българското земеделие. Този закон бе гласуван от мнозинството на БСП и приложен от коалиционно правителство с тяхно доминиращо участие. Връщането на земята на нейните собственици от 7-ото ВНС бе радикално и защото съдържаше едно-единствено ограничение – да не се продава земята от собственика в срок от 3 години^[60].

Едновременно законът възстанови на ТКЗС правото на собственост върху имуществото (земеделската земя, основните средства, пари и др.), което е било иззето и предадено на други организации, а това са аграрните комплекси. С това по същество закри аграрно-промишлените и промишлено-аграрните комплекси. Възстановените ТКЗС-та бяха поставени на напълно несигурна основа – членовете на кооперативните земеделски стопанства и техните наследници получиха право да прекратят членството си когато поискат и да получат своя дял, разбира се, и земя^[61].

В резултат ТКЗС-тата получиха крайно несигурни права за стопанисване на основния си производствен актив – земята. Членовете им получиха дялове в зависимост от вложения труд, внесена земя, основни средства, пари и неизплатени инвентарни и дялови вноски. В този организационен хаос ръководствата на ТКЗС трябваше да произвеждат, без да имат сигурност, че ще приберат отгледаната продукция. Защото според член 92 и член 93 на Закона за собствеността, които действат неизменно от 1951 г.^[62], собственикът на земята е собственик и на насажденията върху нея, собственик е и на добива. И когато обяви, че напуска кооператива, може заедно със земята да вземе добива от нея. Освен това може да получи и своя дял от кооператива.

Никой стопанин не обработва земя, ако не е сигурен, че ще получи продукта. Всичко това взриви социалистическото селско стопанство. Производството му западна. Започна да увеличава своите дългове.

Сега мнозина се питат защо у нас не стана така, както стана в Чехословакия. Обяснението е, че там собствеността върху земята бе възстановена, но бе защитено правото на кооперативите да я стопанисват за дълъг период от време. В Чехия имаше бърз растеж на земеделието до 1994 г., защото кооперативите бяха значително подкрепени в първите години на реформата от държавните субсидии и от други мерки и норми, произтичащи от Закона за земята. Реструктурирането, особено съотношението между кооперативните и индивидуалните ферми, се забави като реална последица от прилаганата селскостопанска политика с ориентация към стабилизацията и нарастване на доходите на стопанствата^[63]. Всъщност за да стане възможно това успешно стопанисване в пазарни условия, държавата пое и изплати несъбираемите кредити на тези стопанства. Те влязоха в общата сума от US$ 20.5 млрд., колкото струваше приватизацията (включително с реституцията на земята) само в Чехия. Процесът на реституция на поземлената собственост още не бе завършен в 1998 г.^[64] За разлика от развитите страни с непрекъсната пазарна икономика, в чешкото селско стопанство броят на семейните ферми и акционерните фирми през 2002 г. е малък. Собствеността върху земята е силно концентрирана в кооперативи – 29.1%, в ръцете на акционерни дружества – 20.7%, в други компании – 22% (сред компаниите са и тези, притежавани от едно лице или от много малък брой собственици^[65]).

Свидетелствам като тогавашен финансов министър, а то е видно от приведените по-горе данни, че българската държава нямаше абсолютно никакви възможности да поеме дълговете или да увеличи субсидиите за селскостопанските кооперативи. В 1991 г. дълговете на нефинансовите държавни предприятия и селскостопанските комплекси бяха за 101 291 млн. лева^[66]. Значителна част – най-вероятно около една пета от тях, са били на тези комплекси. Със сумарно произведена продукция от 14 434 млн. лева и неспособност да обслужват задълженията си, тези комплекси и наследилите ги възстановени ТКЗС-та се изправиха пред масови фалити. Това, че следващите финансови министри не са направили каквито и да е опити да се поемат тези задължения, доказва, че държавата не е имала и в следващите години възможности да помогне.

Естествено, при така организирания нормативно процес никакви частни земеделски стопани не се появиха на пазара като производители и търговци на селскостопанска продукция в 1991 г.

Изпълнителната и законодателната власт не предприеха други конкретни нормативни стъпки за създаване на пазарна икономика. Парламентът не прие обявения за приоритетен в Споразумението на политическите сили законопроект за продажба, приватизация и преобразуване на държавни и общински предприятия. Министерският съвет създаде Агенция за приватизация^[67], която не можеше да функционира без закон.

Едно възможно обяснение за забавянето е, че ВНС пишеше нова конституция. Основната причина за това забавяне на икономическата трансформация в България ще намерим другаде. Икономическите реформи бяха конфронтирани. Сблъскаха се с интересите на управляващите и доминиращи в обществения ни живот бивши комунисти.

В Споразумението на политическите сили не бе записано, че страната е в национална катастрофа – компромисната формула бе „политическа и икономическа криза“. Записано бе, че „БСП като приемник на БКП поема политическата отговорност за управлението на страната през последните десетилетия“. Това се оказа много пластична отговорност. С годините фалитът бе опровергаван многократно; Лукановата зима избледня и бе забравена. Към „последните десетилетия“ обществото все повече гледа през розови и червени очила. Отговорността не се оказа никак тежка за бившите комунисти.

Не бяха приети предвидените в законодателната програма на 7-ото ВНС ключови за разграждането на тоталитарната система закони за: националната сигурност и за полицията, за БНБ, за банките и кредитното дело, както и за държавните служители. Последиците се проявиха с времето, включително с банковите фалити.

Споразумението на политическите сили предвиждаше да бъдат прибрани в държавния архив архивните документи на политическите партии с информацията за държавните органи и организации за периода до 10 ноември 1989 г. За целта трябваше Законът за Държавния архивен фонд да бъде допълнен и изменен, което не се случи. Правителството прие постановление за съхранение и използване на архивните документи на политическите партии, създадени до 10 ноември 1989 г., в държавния архив. То далеч не отговори на очакванията на СДС. Архивите не бяха отворени, така както бе договорено.

Отново за образците и моделите

Ще се връщам много пъти на темата за модела(ите), които бяха следвани по време на прехода. Причината е, че това е моят начин да разбирам и да действам. Имам подготовката и нагласата да моделирам системи. И преди почти половин век съм бил един от първите, които са го правили. Навремето това се наричаше кибернетика, без разбира се, да се имат предвид системите с изкуствен интелект. Много интересно и вълнуващо е предизвикателството да бъде точно описана математически една голяма система. Да бъдат формирани отделните ѝ структури и техните функции. Да бъдат намерени динамичните ѝ уравнения. Накрая всичко това да заработи със своите информационни потоци и отношения и да показва, да прогнозира, да наподобява реалността. Това е основен подход за разбирането на все по-сложния ни заобикалящ свят. Ако нещо не се получи и това не се дължи на очевиден пропуск или грешка, следва първо да потърсим проблема в нашия проект за него. Така правя и тук с тези свидетелства. Търся първопричината в модела.

За българската демократизация далеч не се оказа достатъчно да бъде поправена старата или приета нова конституция.

Стартът на политическия преход показа, че образецът, който се опитваше да следва СДС, не е адекватен. Първо, защото съвременна демокрация не може да се изгради с възстановяване на старите партии и на Търновската конституция. Заради тези партии с техните противоречия бе изразходвана огромна обществена енергия и бе разпиляна в различни посоки. Бяха започнати ненужни за самия преход конфликти, които причиниха дълбоки щети. Появиха се много демократични лидери, които в голямото си мнозинство нямаха обща цел, нямаха представа откъде тръгват и къде трябва да заведат страната си. Бяха напълно незапознати с икономическите аспекти на трансформацията. Нямаха за приоритет да създадат истинската основа на демокрацията – частната собственост, и да задължат държавата да я защити безусловно. Осланяха се на заварените държавни институции, без да разбират, че трябва да създадат нови и да им зададат други функции. Не разбираха, че ролята на държавата в икономиката трябва да се предефинира. Нямаха никаква представа за разрушителните последици от комунистическия експеримент, които ще се проявят в процеса на прехода. Нямаха представа за цената, която обществото трябва да плати, а и която те самите трябва да платят като политици.

Появата на много партии далеч не бе достатъчна за демократизацията на страната. От една страна, това формира разнородна коалиция от 16 формации, която се разпадна още на втората година от своето създаване. Тази коалиция не разполагаше с качествен анализ и оценка за ключовите сектори на прехода. Далеч не разполагаше с достатъчно членска маса и ресурси, за да се противопостави на БСП. Тези ресурси дори частично не бяха съпоставими. Помощите от българската емиграция, макар и ентусиазирано събирани, бяха зле разпределяни, стопанисвани и контролирани. От тях бе извлечена крайно ограничена полза; по-голямата част бе разпиляна. И това не стана случайно. На ключовите места в Координационния съвет на СДС, в организацията на коалицията стояха поставени от Държавна сигурност нейни сътрудници. Прави са тези, които твърдят, че БКП бе избрала този първи СДС за свой политически опонент.

Авторите на предлагания ни западен модел на демократизация нямаха представа къде точно е силата, с която комунистическата партия може да се противопостави на разрушаването на нейния режим. Не отчитаха способностите, които тя има, да саботира демократизацията: първо, че елитът на комунистическата партия разполага с всеобхватна мрежа за влияние върху всички сфери на обществото. Второ, че разполага с недостъпна за обществото информация за организацията и функционирането на институциите, която му дава възможност да ги манипулира. Трето, че държавната администрация е опорочен инструмент за властването на комунистическата партия, че е присвоила власт и често злоупотребява с нея. Четвърто, западният модел в своята абстрактност въобще не познаваше и не отчиташе силата на репресивните органи на режима. Нямаше представа за начините и възможностите му да манипулира поведението на зависимите от него лица, общественото мнение, да издига политически фигури и публични говорители и да наказва, като изтезава психически и сатанизира своите политически противници.

Бившата комунистическа партия бе напълно съхранила огромното си преимущество в ресурси, организация, финансиране, сгради, медии, сателити, членска маса и обслужващ я и функциониращ репресивен апарат. В нея имаше някакво разделение между доминиращите комунисти около Александър Лилов и тези, които се наричаха реформатори, около Андрей Луканов. Макар и с тези вътрешни различия, БСП имаше единна цел. Така да направи прехода, че да преобразува, но напълно да запази властовите си позиции в обществото, в държавата и в българската икономика. И двете крила нямаха никакво намерение да отстъпят тези позиции без яростна съпротива. Нямаше да направят компромис със своя ясно осъзнат интерес, още повече че имаха доверието на избирателите. Нямаха намерение да отстъпят на избрания от тях повече социален, отколкото политически субект – СДС. Освен това, за разлика от аморфните демократи, БКП/БСП отлично осъзнаваха цената на прехода и нямаха никакво намерение да я платят. Бяха избрали да я плати СДС.

Правителството на БСП, което се представяше за реформаторско, огласи един проект на Ричард Ран и Роналд Ът за смяна на икономическата система в нашата страна. Той отдавна е митологизиран и с него още се спекулира. Този проект бе използван като политически инструмент едновременно в две посоки. Първо, срещу комунистите в БСП, които очевидно бяха написали нейната предизборната програма. На Александър Лилов му се привиждаха „нови пътища“ между социализма и капитализма. Имаше за образец реформите на Дън Сяопин. Неговите привърженици нямаха компетентност да критикуват предложения проект, който бе на трудно за тях понятийно ниво. Второ, срещу СДС, който тогава бе аморфна и като цяло умерена и неориентирана опозиция. С този план Демократичните сили бяха заобиколени отдясно с идеи на американските „ястреби“, впрочем близки до тези на Джефри Сакс. Опозицията не можеше да критикува правителствена програма, която бе прикрита зад крайно радикални идеи. Не можеше и да я приеме, защото тази програма не отговаряше на компромисния и аморфен характер на СДС. Такава бе и моята реакция тогава – определих модела като крайно либерален и силно вдясно от българския политически център. На толкова либертариански позиции в коалицията СДС нямаше нито една партия. Програмата стоеше „дори вдясно от политическата позиция на републиканците на Буш“^[68].

Предлагането на модела на Ран и Ът показваше големия управленски дефицит на БСП. От една страна, суровата икономическа катастрофа у нас бе далеч от този модел. Авторите не познаваха икономическите реалности в страната. Затова техните абстрактни идеи бяха неприложими. Най-вече без точно отчитане на икономическите операции и процеси, без създаване на стабилна защита и легитимна основа за частната собственост, без решаване на проблема с външния дълг и без значителна финансова помощ за изолираната от пазара на суверенните дългове страна. Такава помощ те, естествено, не можеха да дадат.

От друга страна, БСП не познаваше демократичното обществено устройство и функциониращата пазарна икономика. И това не бе само непознаване. Бе и неприемане – голяма и масова вътрешна съпротива. Комунистическата номенклатура не знаеше къде трябва да отидем, защото не искаше да отиде там. Не приемаше нито образците на СДС, нито моделите на Запада. Имаше свои намерения за това как трябва да завърши преходът.

Стартът на прехода започна с колаборация между т.нар. социалисти перестройчици и тази част от СДС, която искаше да прави реформи с тях. Останалите, и от двете страни, се дърпаха, съпротивляваха се, но бяха принудени да участват. Тук и по-нататък ще наричам „перестройчици“ бившите комунисти, които държаха да бъдат наричани реформатори, но които искаха да променят така комунизма, че да му дадат „човешко лице“ и доколкото допуснат развитието на частната инициатива, това да се отнася до тях самите. Терминът обединява кръга около Андрей Луканов, където стремежът към частното предприемачество бе прозрачно изявен, с части от кръга на Александър Лилов с неговите представи за китайски модел на социализма в България.

Векторът на интересите

Нямаше как при това разположение на силите и степен на осъзнаване на интересите стартът на прехода да даде друг резултат освен крайно незадоволителен.

Заварената администрация на режима активно или глухо се съпротивляваше на промените. Първото и дълго време единствено реформирано министерство бе това на финансите. То с натиск и финансови ограничения се опитваше да преодолява повсеместната съпротива; да принуди институциите да ценят парите на данъкоплатеца; да правят икономии; да отстъпят от своите претенции за финансиране, за да се разпределят тежестите и лишенията така, че да причинят възможно най-малко щети на обществото. Финансовото министерство се опитваше с оскъдните средства, с които разполагаше, да осигури социална осигурителна мрежа, за да предпази, доколкото бе възможно, беззащитните от мизерията на прехода.

След началото на прехода вътре в посткомунистическото българско общество се формира всеобхватен конфликт между, от една страна, бившите комунисти и техните поддръжници, и от друга – желаещите демократична промяна и интеграция със Запада.

Имаше много енергия в демократичното малцинство, което носеше промяната в себе си. Имаше непримиримост, висок дух, себеотрицание и желание за промяна. Но мнозинството на българското общество през 1990 г. не избра прехода. Не пожела да се модернизира. В никакъв случай не искаше да се пребори за него. Голямата част от хората останаха с консервативна и битова нагласа. Не познаваха гражданските си права и свободи, не искаха да ги вземат и защитят. Бяха мълчалив свидетел на времето. Бързо забравяха нищетата и униженията, на които бяха подложени от режима. При всеки случай след това, когато отправяха претенции към демократичната власт, твърдяха, че са били на митингите на СДС. Неискрено се представяха за активни привърженици на промяната, за да поискат нещо за себе си.

Обективният извод е, че в 1990-1991 г. нямаше доверие, което да даде сила на политиците в парламента и правителството да започнат истинска и дълбока демократизация на България. Затова в началото нямахме сили да осъдим и да разрушим напълно зловещия тоталитарен режим. Да изоставим катастрофалния комунистически експеримент с хората, с обществото и с икономиката на страната и да се отдалечим колкото се може по-бързо от него. Да започнем да градим новото.

Всъщност мнозинството глухо се съпротивляваше на прехода от самото му начало. Затова, под силния натиск на демократичното малцинство в българското общество, той бе започнат отгоре. Политическите формации направиха компромис помежду си. Повече компромиси направи по-слабата демократична коалиция. И това я разпадна.

Преходът бе наложен на мнозинството от българското общество.

„Служебно назначените“ защитници

Стартът на българския преход нямаше външни съюзници и защитници – само „служебно назначените“. Вследствие на мораториума върху плащането на външните задължения на страната отношението към правителството на Луканов и към това на Попов бе като към крадци, които не искат да върнат откраднатото. Бяхме взели пари от тях и не искахме да им ги върнем. На двустранна основа нямаше кой да се съгласи да окаже каквато и да е помощ на България.

Европейските общности дълго време стояха настрана. Макар да бяха участвали, не се чувстваха победители в Студената война, в Мирното съревнование или както там се наричаше конфронтацията със социалистическия лагер. И нямаха отговорности към победените.

До 1999 г. българските реформи се стимулираха и осъществяваха единствено в партньорство с международните финансови институции във Вашингтон. Следваха техните програми. Българският преход започна с подкрепата единствено на тези служебно назначени защитници. Те не помагаха от алтруизъм, заради идеални подбуди. Трябваше да помогнат да се възстанови платежоспособността, за да може България да връща дълговете си. То така и трябва да бъде. Първо трябва да се възстанови достойнството на страната. Иначе я няма в света на почтените страни.

Както свидетелстват архивите на БНБ, това не се случва за пръв път в нашата история. След Първата световна война са запорирани приходите в българския бюджет; външен синдик чужденец преподписва всички разпоредителни документи в БНБ. Тогава България е орязана териториално страна и е загубила население и ресурси. Трябва да посрещне и спаси 300 хиляди бежанци българи, 40 хиляди руснаци и 20 хиляди арменци. И е пред колапс. Възстановява се с Бежанския заем от 1926 г. и със Стабилизационния от 1928 г. И двата заема се отпускат под условие да бъдат изпълнени определени политически действия. Например въвеждане на конвертируемост на лева чрез свободна валутна търговия^[69]. Така че няма никакво място за конспиративни теории в спасяването на страната ни от международни финансови институции. Просто историята се е повторила за тези, които са я забравили, и ще продължи да се повтаря, докато те продължават да забравят.

Вярно е, че в началото на прехода цареше хаос. Обърканост е налице и сега. Но една част от днешните спорове за началото са наистина нелепи. Особено споровете, водени от обвинители със задна дата. В общия случай те не са икономисти и не са специалисти по публично управление. Със силно въображение и лекота съчиняват „световен заговор“ или „план „Клин“ и го насочват или срещу комунистите, или срещу демократите в зависимост от собствените си пристрастия. Наричат политиците на прехода – агенти на Запада. За тях плановете за реформи са за унищожаването на българската икономика. Такава е и целта на международните финансови институции. Тези автори нямат представа какво означава достойнство на една страна. Някои от най-изявените от тях нямат представа и за лично достойнство. Дотам се усъвършенстваха, че приложиха уменията си първо срещу комунистите, а след това и срещу своите.

Тези обвинители не държат сметка за реалностите, при които са вземани решенията. Най-често не познават условията на контекста, а също и самите управленски решения. Или просто не ги разбират. Те са силно повлияни от собствените си политически пристрастия, понеже нямат досег с фактите. Привиждат им се някакви „верни“ решения, след като са наблюдавали само незначителна част от случилото се. Но тези решения са напълно безполезни и безпредметни. Предлагат се, след като събитията са отминали, следвайки своя ход във времето. Всъщност техните обвинения имат други цели: да покажат некадърността на управляващите и да самовъзвисят авторите им. С акцент върху второто.

Виждам едно от предназначенията на тези свидетелства в това да върнат дискусията за прехода към здравия разум далече от подобни крайно идеологизирани упражнения и спекулации.

Истинската трагедия на онова време, в началото на 90-те, бе не самата катастрофа, а това, че не я осъзнаваше мнозинството от хората. Това мнозинство бе неспособно със собствени сили и с малко външна помощ да напусне мястото на катастрофата, да се раздели с унищоженото и повреденото в своята държава и икономика. Бързо да започне да строи отново. Това мнозинство нямаше сили нито да изостави, нито на гради.

И все пак бе поставено начало и на икономическата трансформация.

Тази трансформация започна на основата на принципите на Вашингтонския консенсус от 1989 г. Той бе възприет от международните финансови институции. Те го приложиха в Източна Европа с различен успех. И го подкрепиха с финансиране. Самите стендбай споразумения на МВФ имат такава конструкция: парите се отпускат срещу изпълнението на точно зададени управленски действия; мерките се договарят и се възприемат предварително от заемодателя и от кредитираната страна. Няма действия – няма пари. Тези споразумения не са нечия приумица на министър. Те се подписваха от правителството, независимо от кого е излъчено то, и се ратифицираха от парламента^[70]. Следователно бяха задължителни за изпълнение от всички държавни институции.

Всички останали автори на модели, програми, планове, всички желаещи да помогнат само са гледали, били са наблюдатели.

Какво трябваше, а не се случи?

С доминираното от БСП коалиционно правителство не постигнахме значителен успех във фискалната дисциплина. Колко трудно бе да се събират приходите и да се правят държавните разходи, може да се прецени от 5-кратното изменяне, допълване и преработване на закона за бюджета.

Не успяхме да съкратим държавните субсидии и да преразпределим средствата съобразно нуждите с приоритет за здравеопазването, образованието и инфраструктурата. Натискът от политиците за запазване на субсидиите, за спасяване на закъсалите държавни предприятия и АПК-та бе неудържим.

Не успяхме да разработим данъчна реформа, с която да разширим данъчната основа и едновременно да намалим общите данъчни ставки. ВНС нямаше никакво намерение да приема такова законодателство. Направи частични незадоволителни промени.

Не либерализирахме външната търговия и финансовия пазар. Износът и вносът на капитали не бяха освободени. Още с Указ №56 през 1989 г. бе направен опит да се повдигнат бариерите пред преките чуждестранни инвестиции, но никой не повярва на това.

Не създадохме и не защитихме частната икономическа инициатива. Не възстановихме отнетите от комунистическия режим права на собственост. Не защитихме правата на интелектуалната собственост. Не започнахме приватизация на държавните предприятия. Мнозинството на БСП в 7-ото ВНС нямаше намерение да позволи частното предприемачество.

И все пак поставихме начало с либерализирането на цените и на валутния курс на лева. Премахнахме държавните бариери пред пазарната конкуренция на стокопроизводителите.

МВФ направи много компромиси на България. Отклони се значително от своята програма за икономически преход. Направи го, защото мисиите му си даваха сметка, че страната ни е в много по-трудно положение от останалите източноевропейски страни, че възможностите на доминираното от БСП 7-о ВНС са съвсем ограничени. Сключи споразумения и отпусна спасяващите ни валутни заеми и откупувания на СПТ, защото видя срещу себе си правителство, което все пак има желание да постави началото.

Сравнявайки направеното със западния икономически модел за прехода, трябва да констатираме, че преминахме първата фаза на икономическата трансформация. Направихме това изцяло с правомощията на правителството и почти без участие на законодателната власт. Тази фаза включваше либерализацията на пазара на голямата част от потребителските стоки и услуги и на търговията с конвертируема валута. Цените на потребителските стоки и курсовете на българския лев започнаха да се определят свободно от търсенето и предлагането.

Не последва втората фаза на прехода – макроикономическата стабилизация, поставянето на инфлацията под контрол и нейното намаляване с течение на времето, след първоначалния скок на цените.

Слаб бе контролът върху нарастването на доходите. БНБ не разполагаше с инструменти да ограничи растежа на кредита (нямаше как по друг начин да се финансира бюджетният дефицит). Кредитът за държавните предприятия оставаше „мек“ по терминологията на Януш Корнай и те продължиха да трупат дългове.

Високият лихвен процент не можеше да удържи паричното търсене. Той не спаси паричните вложения от тяхната формална обезценка. Формална, защото тяхното реално обезценяване започна да се натрупва още в началото на 70-те години, когато започнаха да се формират масови дефицити на стоките и услугите за населението. Освобождаването на цените само показа колко е бил обезценен българският лев по времето на развития социализъм.

Инфлацията не се поддаваше на контрол. Основната причина за това бе, че втората фаза на икономическата трансформация – макроикономическата стабилизация, е невъзможна без създаване на пазари, които да привлекат част от паричното търсене. Такава реформа е възможна само с радикална смяна на държавната собственост и създаване на частно предприемачество. Празно заявление остана конституционното признаване, че: „Собствеността е частна и публична“ и че: „Частната собственост е неприкосновена“^[71]. Бяхме много далече от третата фаза на икономическия преход – създаването на пазари и пазарни субекти чрез преструктуриране на собствеността, чрез приватизация. ВНС прие новия Търговски закон, но не създаде и нямаше никакво намерение да създава частни пазарни субекти с приемането на конкретно законодателство. За това нямаше и натиск от СДС. Законодателите не искаха да възстановят собствеността върху недвижимата собственост, върху производствените и непроизводствените активи. В никакъв случай не искаха да допуснат да започне раздържавяването.

Затова до края на 1991 г. не се формираха пазари на капитали, на производствени активи и на труда. По тези причини паричната маса продължаваше да остава затворена в тесните рамки на пазара на потребителските стоки и услуги за еднократна употреба. Много малък процент от парите функционираше на квазипазара, който бе създаден с Указ №56 за стопанската дейност.

Можеше ли българският преход да стартира по друг начин и като икономическа трансформация, и като демократизация, е въпрос, който продължава да вълнува мнозина и да поражда различни отговори.