Свидетелства за прехода 1989 - 1999

Превръщането на СДС в партия

За всички нас в ръководството на СДС настъпиха тежки времена още отпреди Рождество на 1996-а, но напрежението стана трудно поносимо след 4 февруари. БСП не направи правителство. Парламентът бе разпуснат след 10 дни и президентът назначи служебно правителство. Преди това бе закрепен консенсусът за мирен изход от кризата, което стана при него на КСНС. На Съвета всички приехме Декларация, в която се признаваше всеобхватният характер на кризата – „не само политическа, социална, обобщено – криза на доверието на гражданите към институциите на властта“. Бяхме единодушни, че тя не бива да се задълбочи, че трябва да бъде преодоляна и че най-важна е гаранцията за гражданския и етническия мир, която да „изключва всяко връщане назад към разрушителното противоборство“^[306].

Страхът от пълно разпадане на институциите и от насилие витаеше „в коридорите на властта“.

Наши задачи в СДС станаха подготовката за избори, спечелването им и след това правенето на реформите. Както често се случва у нас, ние лесно се съгласяваме и сме единни, когато се налага да разрушим нещо, но стане ли дума да се направи друго на негово място, ставаме „орел, рак и щука“. ОДС се оказахме в това състояние, макар да бяхме успели да постигнем предсрочни избори. ДПС напусна обединената опозиция почти веднага след свалянето на правителството. Народен съюз започна да се готви за влизане в парламента. Различни партии влязоха в преговори със СДС. Бяхме обявили, че сме протегнали на всички ръка, и трябваше да следваме обещания курс.

Този път в СДС бяхме единни за това какво трябва да правим. Бяхме се обединили около своя собствена предизборна програма^[307]. Това бе съществен напредък, за разлика от изборите в края на 1994 г., когато успяхме да излезем само с едно предизборно обръщение. В него се занимавахме с критика на програмата на БСП. Програмата ни в 1997 г. бе изготвена под ръководството на Александър Божков. Внимателният ѝ прочит показва, че тя е еклектична – такива бяха възгледите на ръководството. Програмата е смесица от класически тези за държавата, която гарантира сигурността на гражданите и тяхната собственост, прави приватизация и връща земята, от множество постановки на еколозите, чието настояване за защита на околната среда присъства дори в нейната икономическа част. В нея присъстваше и либералното настояване държавата да стои далече от икономиката. Тази теза бе споделяна от мнозина в СДС.

В тази програма няма точки, в които се предвижда осъществяването на декомунизация и лустрация. Няма нито дума за вината на БСП. Това не се дължи на обстоятелството, че Сашо Божков не бе сред яростните антикомунисти и реваншисти, както ни определяха бившите комунисти. Това, че той се отнесе толерантно към комунистите и с желание да затвори страницата на миналото, не му бе простено от тях. Наистина у нас няма ненаказано добро. В програмата присъства само настояването на Демократичните сили от самото им основаване: „Задължение на правовата държава е да реабилитира жертвите на комунистическия режим и да накаже виновните за техните страдания“^[308]. Тази наша сдържаност бе продиктувана от съображението да не се разпалва конфронтацията, заплахата от която още не бе отминала. Проектът на предизборната програма бе публикуван на 10 февруари 1997 г. – само 6 дни след гражданското неподчинение и националната политическа стачка. Още се страхувахме за гражданския мир в страната.

С появата на перспективата за предсрочни избори започнахме да обсъждаме превръщането на СДС в политическа партия. НИС отправихме нарочен призив за това. Основният ни вътрешен аргумент бе, че това е единственият начин да предотвратим ново разцепление в управлението на страната. Давахме си сметка колко ще бъде трудно, колко съпротива ще срещнат реформите, колко висока политическа цена ще трябва да се плати за тях. Всичко това го бяхме видели в 7-ото ВНС и преживели особено болезнено по времето на правителството на Филип Димитров и в 37-ото ОНС. Трите разпадания на СДС показваха, че като коалиция не сме в състояние да удържаме на политическите напрежения. Надявахме се да издържим като партия. Готвехме се да управляваме кризи и въобще не бе сигурно, че ще успеем, ако не сме вътрешно организирани и дисциплинирани.

Идеята за превръщане на коалицията в партия не се споделяше от повечето партийни лидери. Затова след учредяването ни Светослав Лучников им предложи присъдружие. Филип Димитров излезе от Консервативната екологична партия и стана индивидуален член на Съюза^[309]. Същевременно се притесняваше от предизборните разправии. Според него регистрирането на партия можеше да навреди: „Ако е вярно, че искаме предсрочни парламентарни избори и промяна в управлението, то очевидно е недопустимо да се рискува и половин процент от това, което можем да постигнем. Всякакви драматични вътрешни развития в СДС в този момент са неуместни. Всякакво отклоняване от ангажимента, който сме поели пред българската нация, е, меко казано, странно“^[310]. Той смяташе, че СДС до голяма степен може да бъде разглеждан като партия и без регистрация. Подкрепяше вътрешните реформи от началото на 1995 г. Подкрепяше също формирането на идейни алианси между партиите от коалицията – консервативен, християндемократически и пр. В Националния изпълнителен съвет не приемахме създаването на тези алианси като положително, включително защото едно бъдещо разцепление на СДС можеше да бъде вече на идейна основа. Когато се видя, че несъгласните искат да го превърнат във водач на съпротивата, Филип Димитров не се съгласи, но остана на позицията си^[311].

Събитията от 10 януари насочиха силите и вниманието ни далеч от партийното изграждане. Почти не разполагахме с време за него след развръзката на политическата криза. След много кратка и крайно напрегната подготовка на 15 февруари 9-ата Национална конференция учреди СДС като партия. Бях обвързал учредяването със своето председателстване. Ако делегатите бяха отхвърлили предложения устав, щях да остана редови член на СДС-движение. В този случай коалицията ни трябваше да избере друг лидер. Съществената причина учредяването да мине без външно изразена съпротива, бе серията от успехи, най-вече спечелването на президентските избори и свалянето на БСП от власт. Никой не искаше да прекъсва тази възходяща тенденция. Успешните политически проекти имат много последователи. Далеч не всичките следват партийната линия поради идейни подбуди. Но това не бяха основните ми притеснения.

Когато от трибуната на 9-ата Национална конференция на СДС развивах критиката си върху състоянието на СДС, текстът пред очите ми се разля. Не го виждах. Прилоша ми. С усилие се опитвах да фокусирам погледа си, но не успявах. Държах се за трибуната и продължавах да говоря по памет. Не можех да си позволя, след всичко, което се бе случило, да припадна на сцената пред очите на всички делегати. След това започнах да виждам думите двойни. Може би бе някакъв хипогликемичен шок, може би обезводняване или голямо изтощение. Никога преди не ми се бе случвало. Някак си премина. Завърших доклада изпотен и със спасително облекчение.

Реакцията на делегатите показваше, че СДС ще стане партия и ще управлява страната. Бях сигурен и ценях високо това, че сме успели: „(…) да запазим народа от кръвопролитие. Макар да нямахме достатъчен контрол върху протестиращите. В решителните моменти не позволихме да ни се отнеме инициативата, водехме протестите зад себе си. Успяхме в най-важното – дадохме политически цели на народното негодувание, не позволихме то да се излее под формата на насилие и разрушения. Политическите протести не се превърнаха в метеж срещу властта, а в сила, която принуди БСП да абдикира“. Принудихме я с демократични средства, в рамките на закона.

Не знам колко съм бил убедителен, когато съм твърдял, че сме върнали вярата на младежите, че моралният подем, който видя президентът Петър Стоянов, е най-голямото ни завоевание, че сме „обречени да превърнем този подем от сила, свалила комунизма, в градивна енергия за възраждането на България“^[312]. Не знам за останалите, но за себе си свидетелствам, че го вярвах. При мен е така. Винаги вярвам в това, което казвам. Това обяснява и дълбочината на заблудите ми.

Вярвах, треперещ от току-що преживяната криза на трибуната, и с нарастващ ентусиазъм говорех, че „За първи път от времето на нашето Възраждане българският народ, невъоръжен, обяви, че „няма връщане назад“, постави си политическа цел и я постигна. Изтрихме срама от вековно безсилие и самоунижение. Спряхме самобичуването и националния нихилизъм, на които са се отдавали поколения български писатели и общественици. Никой няма право да ни хули. (…) Хората повярваха в себе си и станаха народ“^[313]. Много силни думи.

Може да се стори странно, но продължавам да вярвам и сега, че когато някой успее да събуди българите, те са способни да творят своята история, а не да я обитават. Но трябва някой да ги събуди така, както го е направил отец Паисий и възрожденците – да поискат и сами, без кой знае колко значителна чужда помощ и преодолявайки външната съпротива, включително на Руската империя, да получат Българска екзархия, да направят своето Съединение и да обявят своята Независимост. Със същия порив в началото на 1997 г. поискаха европейското си бъдеще и го получиха. И пак въпреки съпротивата на Русия.

Ако някой съумее да разруши този последен голям избор на нацията, ще знам, че силите ни са изтлели.

На 9-ата Национална конференция поставихме за цел да имаме свое мнозинство в парламента. Едновременно с това твърдяхме, че: „Предвид огромните трудности и катастрофалното икономическо положение в страната СДС няма интерес от самостоятелно управление, дори да има свое мнозинство в следващото Народно събрание“. Позицията ни беше, че трябва да създадем най-широка политическа основа на изпълнителната и законодателната власт; да отречем еднопартийния стил и арогантност на БСП, да споделим отговорностите за съдбата на нашата страна с всички доказани демократични политически формации. Не биваше политически късогледо да създадем срещу себе си опозиция от демократични по своя характер партии в Народното събрание и вън от него. „Повече не можем да си позволим война на няколко фронта.“^[314]

За мен тази политика бе опит да споделим рисковете от участието в управлението и отговорността, да направим съпричастни тези, които се колебаят или имат някакви други свои партийни цели.

Коалицията ОДС

Архитект на нашата коалиционна политика бе Петър Стоянов. Той не само се раздаде докрай в кампаниите, но и се оказа способен да намери пътя за единството на опозицията, и то не само в парламента. Негова бе тезата да обединим всички градивни сили на обществото. Това се опитвахме да правим, когато се готвехме за управлението.

След напускането на ДПС в ОДС остана само коалицията на Народен съюз. След преодоляване на много вътрешни напрежения успяхме да привлечем БЗНС – на Петко Илиев и Георги Пинчев, БСДП на Йордан Нихризов, ВМРО на Красимир Каракачанов и Християнаграрната партия на Иван Глушков. Анастасия Мозер бе категорично срещу включването на други земеделци. По същия начин Стефан Савов се противопоставяше на участието на БСДП и ВМРО, но някак си успяхме да сглобим управляващата коалиция ОДС.

Имахме конфликтни отношения с Народен съюз още от 36-ото ОНС. Те търсеха утвърждаване и разширяване на броя на своите избиратели, а те бяха едни и същи с нашите. Борехме се помежду си още от местните избори и особено остро, след като те застанаха зад кандидатурата на Желев. Предварителните избори бяха решаващи за това кой ще бъде лидер на българската опозиция, кой е бил прав и кой е разцепвал Демократичните сили поради лидерски амбиции още от 1991 г. Същевременно по време на последната фаза на политическата криза ние действахме като едно цяло. „Политическият съвет на ОДС се съобразяваше със стратегията на СДС, реализира вярна тактика, пое отговорността върху себе си и успя да се докаже като ефективна и най-вече като авторитетна политическа структура. Той успя в най-важното – новото мнозинство, избрало президента и вицепрезидента, разпозна в него своята политическа сила.“^[315]

Сега мнозина несправедливо забравят, че управлението от 1997-2001 г. бе на Обединените демократични сили. Тази коалиция от 137 депутати в продължение на 4-те години удържаше парламентарното мнозинство, подкрепяше правителството и сложи край на продължилата непрекъснато между 1989 и 1997 г. българска политическа криза. Едно обяснение за тази слаба обществена памет може би е обстоятелството, че СДС бе главната и постоянна мишена за противниците на реформите.

Обединението за национално спасение на ДПС и Симеон Сакскобургготски

Далеч не за всички СДС бе лидер на опозицията, която свали от власт БСП и Демократичната левица. В свалянето на Жан Виденов участваха много политически и обществени сили, синдикатите, бизнес и неправителствени организации, силови групировки и дори политици и говорители на БСП. Те започнаха да се групират за изборите още преди да бъдат насрочени.

ДПС беше такава партия, но при тях имаше сериозни колебания, преди да напуснат обединената опозиция и да създадат Обединението за национално спасение. В ръководството им имаше хора като Осман Октай, които бяха убедени застъпници на единодействие със СДС и с Народен съюз. Гюнер Тахир остана в ОДС. Затова направихме последен опит да ги привлечем в предизборна коалиция. С тази задача Екатерина Михайлова отиде в централата на Движението на една, както се оказа впоследствие, твърде угнетителна и неуспешна мисия. Първоначално искаха сигурни 20 места и ние бяхме съгласни с това. После се отказаха. Вкараха в коалиция 19 депутати^[316]. Още на 8 април 1997 г., преди изборите, Ахмед Доган се обяви против: „От този момент поемаме твърд курс срещу Иван Костов и ОДС“^[317]. На това отговорих веднага: „Чувам, че Ахмед Доган ми е обявил война, и смятам, че това е под влияние на силовите групировки, защото в нашата програма ние пък сме обявили война на организираната престъпност“^[318].

Това поведение на ДПС бе демонстрирано още преди свалянето на правителството на Жан Виденов. В края на декември 1996 г. Ахмед Доган и Желю Желев участваха в едно помпозно тържество на „Мултигруп“ и това не бе случайно. Под крилото на групировката се формираше фронт срещу ОДС^[319]. И не само под това крило.

Домът на Симеон Сакскобургготски в Мадрид бе посетен от няколко лидери на политически партии – ДПС, „Царство България“, Зелена партия, БЗНС „Никола Петков“. Той изтълкува погрешно възторженото посрещане на майка си царица Йоанна Българска през 1993 г. и ентусиазма, който породи самият той през май 1996 г. Преди изборите стана кръстник на навестилите го партийни водачи. Той нарече коалицията им „Обединение за национално спасение“. В нея върху електората на ДПС се накачулиха лица от предишни коалиции на СДС. Там бе привлечен уважаваният от всички ни бай Милан Дренчев, там бяха Венцеслав „Венци“ Димитров, Димитър Луджев и Христо Куртев. Последният си спомня през май 2001 г.: „През 1966-а Негово величество ми каза, че от Москва зависи кога ще се върне в България“^[320].

Върна се и наистина „спаси“ страната, но не от престъпността и корупцията. „Спаси“ България от нейната демократична и реформаторска сила.

В НИС на СДС виждахме добре за какво се готви Обединението за национално спасение след изборите. Въпреки това и заради изброените по-горе причини продължавахме да настояваме за единодействие и в известна степен го постигнахме. След изборите го нарекохме „реформаторско мнозинство“. То подкрепи въвеждането на валутния борд; просъществува до есента на 1997 г., когато Обединението за национално спасение го напусна демонстративно.

Други непомазани с височайша милост царисти не разбраха нагласите на избирателите. Ние тогава вярно оценихме, че чувствата на посрещачите на царското семейство идват от смелостта, която им вдъхваха тези посещения срещу управлението на БСП. Те не бяха в състояние да отклонят много гласове на наши избиратели. Опитът на коалицията „Обединение за Царя“ за самостоятелно явяване на изборите бе неуспешен. Събраха само 1.1% от гласовете и не бяха никакъв фактор за последвалите реформи.

Бившият президент Желев не участва в коалицията на ДПС. Не застана и до Народен съюз в ОДС, въпреки че тази коалиция го бе подкрепила на предварителните избори. Създаде партия няколко месеца след като се яви на предварителни избори и искаше да стане президент на ОДС. Яви се сам на изборите и взе 0.32% от гласовете. Първият демократично избран президент на Република България така и не разбра на коя страна е редно да застане по време на изпитанията на прехода.

Парламентарното представителство на левицата

Демократичната левица се яви в намален състав от партии на изборите и спечели 58 депутатски места. В БСП бяха силно конфронтирани помежду си, особено бившият и новият председател. Жан Виденов нападна остро точно преди изборите Георги Първанов, когато той се опитваше да търси компромиси с него в опитите да напише предизборна програма. Обвини го, че заедно с Николай Добрев ликвидира партията им. Вътрешната опозиция искаше Жан Виденов и Красимир Премянов в депутатските листи и отстраняването на Георги Пирински и Николай Добрев.

Програмата с претенции за „нова управленска философия“ се свеждаше до настояване да се завърши втората вълна на масовата приватизация и до първите обвинения, че касовата приватизация се свежда до далавера.

Българската евролевица (БЕЛ) се формира около Гражданското обединение за републиката на Александър Томов като опит за алтернатива пред левите избиратели. Настояваха бившата комунистическа партия да се социалдемократизира, за да стане член на Партията на европейските социалисти. Последното се случи, така или иначе, 8 години по-късно. Първоначално и Евролевицата, с нейните 14 депутати, също се включи в „реформаторското мнозинство“. Впрочем в него до края на 1997 г. участваха депутатите от всички партии без тези на Демократичната левица на БСП. Излязоха от това мнозинство вкупом заедно с Обединението за национално спасение.

Българският бизнес блок влезе в парламента с 12 депутати. Впоследствие се разпадна на две групи. Двама депутати се присъединиха към БЕЛ. Така престана да съществува самостоятелната им парламентарна група. Една част от депутатите, начело с Христо Иванов, който бе признат от съда за председател на БББ, подкрепяха СДС, а останалите, начело с Георги „Жорж“ Ганчев, сключиха споразумение за сътрудничество с БСП.

Управлението започна с подкрепата на голямо „реформаторско мнозинство“. То даде силен тласък на страната за излизане от втората катастрофа. И това бе един от малкото ни шансове за успех, защото положението бе наистина отчайващо.

Още от края на 1996 г. ние от СДС говорехме за катастрофата, в която се намира страната. През февруари 1997 г. тя не се признаваше единствено от БСП. Заради мирното решаване на кризата през февруари и заради консенсуса ние отстъпихме и се съгласихме да оценим състоянието на страната като дълбока и повсеместна криза. За всички нас тогава катастрофалното ни положение нямаше нужда от доказателства. Всички го изпитвахме на гърба си. Но сочехме причината не в комунизма и неговите рецидиви, а иносказателно. Първо – в организираната престъпност и корупцията, достигнала институционално ниво. Второ – в разпадането на държавността, в липсата на власт и авторитетни институции. Трето – във вградените пороци на българската Конституция, в напълно нарушения баланс между държавните органи, в тяхната безконтролност, взаимна враждебност и упадък.

Наложи се да започна да решавам задачите по справянето с кризите в лошо здравословно състояние. Получих стомашен кръвоизлив. Бях се обзавел с две язви. Поставиха ме на легло и на системи. Откачаха ме от системите, ходех в парламента и в правителството, след това се връщах и ме закачаха пак. Абоката криех под ръкава на сакото си. След няколко часа – отново. За известно време така вървеше службата ми като премиер на Република България.

Отделно от това – едвам ходех. За което заслугата си е само моя. Паднах много лошо на ски на Витоша. Повредих си менискуса на дясното коляно и дълго време куцах. Най-голям проблем ми бе, че не мога да заставам на коляно при отдаване на почит на загиналите за страната. Мускулатурата на краката ми атрофира. Болките ме следваха и в съня ми. След това трябваха много усилия и добър кинезитерапевт, за да се възстановя, което стана едва към края на мандата.

Деидеологизацията

Ще наруша начина, по който се опитвам да свидетелствам, а той е по възможност да не привнасям сегашната си гледна точка върху събитията. Правя това изключение тук, защото смятам, че в посткомунистическата идеология се намира дълбоката първопричина на това, което преживяваме в последните десетилетия. Анализирането на тази причина е може би най-важното. Посткомунистическото общество, разбира се, има идеология и тя се нарича „деидеологизация“.

Нека преди да пристъпя към разказа, да подчертая, че вредите от посткомунистическата идеология са едни и същи във всички бивши социалистически страни. Разбира се, не е голяма утеха за нас, че страдаме от една и съща опасна болест като останалите.

Консенсусите за деидеологизацията са от времената на „кръглите маси“. Според мен в тях се корени последващото най-широко утвърждаване на посткомунистическия мироглед в българското общество. По силата на този консенсус, по времето на първото коалиционно правителство на Димитър Попов, се прие Законът за народната просвета. В него бе записано само едно идеологическо държавно образователно изискване: „изграждане на свободна, морална и инициативна личност, уважаваща законите, правата на другите, тяхната култура, език и религия“^[321]. В този запис се разпознава основната либерална идея: човекът е единствената ценност; неговата свобода е най-важната; от него се очаква да уважава законите и всички останали култури и религии, т.е. да е привърженик на мултикултурализма. Нищо друго за светогледа на този самоцелен човек, нищо за неговото семейство, нищо за неговото общество, нищо за натрупания негативен опит от националсоциалистическия, фашистките и комунистическите режими.

Първо, няколко бележки по толкова оскверняваната по време на прехода дума „идеология“. Тоталното отхвърляне на идеологията у нас бе наложено от един алианс между комунистическата партия и новопоявилите се либерали. Същността на отхвърлянето е проста. Щом човекът е единствената ценност, той може да мисли, да възприема и да нарича всичко както сам прецени. За демократичната общност това изглеждаше като освобождение, като отхвърляне на тоталното господство на комунистическата идеология. Демократичната общност се надяваше, че всички ще мислят и възприемат като нея, затова лесно възприе деидеологизацията като полезен и перспективен акт. Уви, не си даде сметка, че това ще направи цялото общество силно уязвимо, защото преобладаващата част от него оставаше с комунистически възгледи.

Идеологията, независимо дали произтича от религията, от традициите, или от някакъв авторитет, описва произхода и природата на системите от идеи, споделяни от дадена общност. Тук, без да се разпростираме върху тези системи, е достатъчно да посочим само две – тази за доброто и злото (за полезното и вредното; за развиващото и рушащото) и тази за истината и неистината (вярното и невярното; правилното и неправилното). Достатъчно е, защото с тях можем да оценим деидеологизацията.

Дори без да е обучаван системно, всеки човек се ориентира в средата около себе си и случващото се със своя възглед за доброто и злото. Те почти никога не са абсолютни и лесно различими и фиксирани, затова трудно ги разпознава в многообразните им форми. Същото се отнася и за истината и неистината. Всеки си има свои лични идейни възгледи. Те го ориентират и му помагат да взема решение за всичко извън професията си. Със своите идейни кодове дешифрира и формира отношението си към случващото се. На първо място – какво е то за него самия; истина ли е, на която да вярва, или неистина, която да отхвърли. Тези две идеи са най-важната и най-често служещата му част от неговия мироглед.

Във всяко общество има консенсус около основните му ценности и идеи. Комунизмът наложи, включително с репресии и с фалшифициране на образованието, своята доктрина, включително за основните мирогледни категории. Стъпвайки на тези основи, виждаме, че в конкретния контекст деидеологизацията означава единствено това – комунистическата идеология да не е господстваща в обществото. Какво я замества? Всеки трябва да намери сам отговора на този въпрос; сам да демонтира насадените му от комунизма възгледи, както намери за добре.

Но ако обществото с усилията на всички не достигне до консенсус, какво е комунизмът, неговите членове нямат изходна основа да намерят отговора за себе си. Разбира се, демокрацията дава възможност на всеки да отхвърли новия консенсус, но ще трябва да го направи със свои лични аргументи. Когато в едно общество има консенсус за деидеологизацията, той по същество означава, че всички са се съгласили да няма консенсус. Тогава историческият опит на това общество се прекъсва. На негово място остава tabula rasa, която останалата жива комунистическа пропаганда бързо запълва със собствените си оценки и интерпретации.

Обществото прави непрекъснати равносметки за това дали върви по правилния път. Вътре в него едни ще направят тази равносметка с професионална вещина; други ще участват в обществения дебат; трети ще се доверят на публични авторитети. Но цялото общество накрая на тази равносметка ще е наясно по основната и най-проста линия на разсъждение – комунизмът добро ли е, или зло? И тъй като няма абсолютни оценки, ще имат мярка за това колко добро или колко лошо е предишното им обществено устройство. Липсата на официална и общоприета равносметка означава, че посткомунистическият човек и общество се отказват да оценят какво е комунизмът за тях; какво е донесъл или разрушил в социума, в икономиката и политиката.

Деидеологизация е едновременно амнистия и амнезия. Посткомунистическото общество няма ориентири за бъдещето, защото преди да оцени комунистическото си минало, го е забравило.

Деидеологизация е гузното и бързо затваряне на страницата на миналото. Както ние казвахме тогава – „без да бъде прочетена“. С това свидетелствам, че мнозина разбирахме какво се прави и се опитвахме да се съпротивляваме. Но това ставаше само в политическия, а не в обществения дебат. Ставаше вън от образованието и не засягаше учениците и младежите на България. Ставаше грубо. Отстрани изглеждаше като отблъскващ конфликт. Ние твърдяхме, че комунизмът е зло, а БСП твърдяха, че в него има и много добро. Ние казвахме, че е зло, защото, както никъде другаде в Източна Европа, комунистите поголовно избиха цвета на българската култура, политика и администрация; те казваха, че такива са били времената, че избитите са били фашисти и са си го заслужили. Приемаха „вината само с мезетата“. Ние твърдяхме, че преживяваме катастрофалните последици от зловещ комунистически експеримент; те се съгласиха максимум с това, че има повсеместна криза.

В модерните западни общества с „идеология“ се означава най-вече тази система от идеи и идеали, която формира основата на икономическата или политическата теория и практика. Означават се конкретно многопартийната демокрация и конкурентната пазарна икономика като най-положителни и ефективни, като приети с общо съгласие и закрепени по конституционен и законов път. Западната идеология е систематизираната представа на тези общества за самите тях. Тяхната културна или цивилизационна основа. Такава основа не може да бъде деидеологизацията не само защото обратното е просто абсурдно, а защото без идеи и идеали обществото няма свой ориентир, няма визия за самото себе си. Защото без тях всички визии за него самото и за пътя му напред са еднакво легитимни и значими.

Докрай деидеологизиран е председателстващият събранието от вица, в който един станал и твърдял едно и председателят му казал, че е прав. После друг твърдял срещуположното и председателят му казал, че и той е прав. И когато станал трети и казал, че не може и единият, и другият да са прави, председателстващият му казал, че и той е прав. Очевидно не е вярно, че всички сме прави. Не е вярно, че комунизмът е добра идея с лоша реализация. Изцяло погрешно е твърдението, че той или някакво негово изродено съвременно копие на авторитаризъм или олигархия са алтернатива за европейските общества и за техния път на развитие, включително за България.

Казаното не означава, че някой не може да обича Ернесто Че Гевара, Маркс, Ленин, Сталин или Тодор Живков. Но не може да преподава това в училище по какъвто и да е начин. Означава, че не може да слага образите на цар Борис III и на Тодор Живков на корицата на учебника по история и цивилизация за 7. клас^[322] за българските училища редом с тези на Ботев и Левски и да твърди, че този учебник е напълно съобразен със структурата, съдържанието и с изискванията на новата учебна програма на Министерството на образованието и науката. Защото нито денонсиралият Търновската конституция цар, нито авторитарният комунистически вожд имат нещо общо с НАШАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ. Защото тези режими не са цивилизации. Със сигурност нямат нищо общо поне с тази европейска цивилизация, за която българските възрожденци се бориха и ние искахме да изградим през 1997-2001 г.

Признавам, че тогава не си представях всички вреди, които ще нанесе деидеологизацията. Най-непоправими се оказаха те върху децата и младежта на България. Едва 20 години по-късно си дадох сметка, че ние не можахме да съберем сили, ако не да разпространим европейските идеи и ценности сред цялото общество, поне да го направим в училищното образование. Това бе грешка или безсилие с трагични последици.

Бяхме длъжни да започнем с декомунизация. Не с екстремални неща като „картата с черепите“, не с декларации и още по-малко с реваншизъм. Достатъчно бе да направим нашата равносметка за комунизма, открито и максимално убедително с факти и доказателства. И така да оставим ценностно мерило на младото поколение. Трябваше да го привлечем самò да направи своите заключения и да възприеме европейските идеи и ценностите за демокрацията. С постоянна и упорита работа, с положителен разказ за това, че те са най-добрата политическа и икономическа система; единствената, която позволява най-бързото развитие на качеството на живота и на технологиите. Разбира се, да не премълчаваме, че имат недостатъци, които са предизвикателство, защото демокрацията и пазарната икономика са отворен проект, към който всяко поколение привнася своя дан. Трябваше да оставим в 2001 г. младежите върху територията на демокрацията. Това бе по-важно от всичко останало.

За съжаление, много по-късно, когато четях творчеството на канцлера Конрад Аденауер, разбрах как е успял великият германски политик. Негов най-важен приоритет е била денацификацията на младежта. В разрушена Германия, разчистваща руините на своите домове, около казаните, варяща обелки от картофи по улиците, в условията на крайно бедствие, канцлерът се е борел не да има картофи, а да спаси младите от „Хитлерюгенд“. Започнал е със забрана на всякакви нацистки идеи и символи. Продължил е безкомпромисно войната срещу националсоциалистическия мироглед. Не е поставял на първо място това да смени казана с домашно приготвена храна. Поставял е децата на първо място. Те са му били най-важните. Тях е трябвало първо да извади от капана на нацизма. Сигурно този приоритет е струвал много жертви на останалите. Милиони германци е трябвало да признаят вината си и да живеят с нея до края на дните си. Мнозина между изявените националсоциалисти са били осъдени за своите престъпления. Сега се вижда, че най-верният избор за Германия е бил радикалното отстраняване на тумора на националсоциализма.

Сега с угризения признавам, че макар децата да бяха първи на барикадите през зимата на 1997 г., ние не поставихме тях на първо място. Те не ни станаха най-важните. За кой ли път в българската история оцеляхме „со кротце и со благо“, по линията на най-малкото съпротивление „и вълкът сит, и агнето цяло“. Заради тази недалновидност, или ако някой се съгласи да приеме – безсилие, бе нанесена непоправима вреда върху мирогледа на поколенията между 1980 и 1990 г., които бездруго бяха отчаяни от мизерията в своите семейства и измъчени от безработицата на своите родители.

После бедността и лишенията намаляха, но вредата от идейната безпътица на посткомунистическото ни общество се възпроизвежда и уврежда мирогледа на всички следващи поколения българи.

Националната драма

Рестартирането на реформите стана при още по-тежки за хората условия, отколкото през 1990 г. Реалният БВП на човек бе наполовина (51%) от този в 1990 г. БКП/БСП казваха, че в икономиката за 43 години са направили две и половина „Българии“ – по думите на Тодор Живков. Не знам как е изчислявал икономически невежият им вожд, предполагам, че така са му казали. Да приемем, че е казал истината. Според икономическата теория в света има общоприет показател за това, което той твърдеше. Този показател е „реалният БВП на човек от населението“. Този показател за България достига най-високото си равнище в 1987 г. – US$ 3132 на човек. След това страната премина през две национални катастрофи, с две управления на БСП през 1987-1990 г. и 1995-1997 г., две доминирани от БСП коалиционни управления през 1991 и 1993-1994 г. Премина и през 11-месечно управление на СДС (не отчитам времето след подаване на оставка). За тези 10 години в 1997 г. показателят спадна до US$ 1346.9 на човек^[323]. С други думи, от двете и половина „Българии“ оцеля една – каквото са заварили, това остана след тях. След реформите от 1997-2001 г. до края на 2016 г. показателят стана US$ 7350.8 на човек. Или за 19 години частното предприемачество направи пет и половина „Българии“ по народняшкия израз на комунистическия вожд. Надвиши най-високото достижение на комунистическия режим 2.34 пъти.

Демографската криза започна още преди началото на прехода. След 7 години се усили. В 1996 г. населението на България по официални данни намаля с 382 хил. души от 8 767 1990. При това без НСИ да е отразил вярно напускането на страната от още около 300 хил. български турци^[324]. Тези хора се водеха за постоянно пребиваващи в България и по време на преброяването в 2001 г. Стояха в избирателните списъци, но ги нямаше в страната.

В периода 1990-1996 г. средната продължителност на живота спадна за мъжете от 68.1 на 67.1 и за жените – от 76.8 на 74.6 години. Коефициентът на смъртност се повиши от 12.1‰ на 14‰. Отрицателният прираст на населението от -0.4‰ стана -5.4‰.

В 1996 г. трудоспособните лица намаляха в сравнение с 1990 г. с 56 721. Броят на заетите спадна с 481 848. Това намали техния дял от трудоспособните от 85.2% на 76.1%. Много хора в трудоспособна възраст си останаха по домовете, без да се опитват да търсят работа. Коефициентът на безработица, изчислен на база безработни от трудоспособните лица, след като достигна връхната си стойност в 1993 г. от 21.4%, се задържа на 14.1% в 1996 г.^[325]

Средната работна заплата, за да има сравнимост, оценена в щатски долари, в края на 1996 г. бе 25.9% от тази в 1990 г., а средната пенсия – съответно 20.8%[326]. През февруари 1997 г. тези величини достигнаха немислим исторически минимум.

Синтетичният показател за стандарта на живот – относителният дял на разходите за храна, спиртни напитки и тютюневи изделия от общите разходи, скочи от 41.8% в 1990 г. на 52.1% през 1996 г.^[327]

Всички вложители във фалиралите банки и финансови пирамиди загубиха почти напълно своите спестявания и инвестиции. Дребните предприемачи, собственици и земеделски производители биваха ограбвани с рекет и по всякакъв друг начин от т.нар. „силови застрахователи“ и от местните мутри.

Има хора, които още си спомнят как дори в центъра на София, на площад „Св. Александър Невски“, камиони раздаваха пакети с храна и хората се блъскаха за тях.

Но най-страшните измерения на катастрофата не бяха тези. Бяха за бедните и най-вече за децата. Показаха се в грозното отношение на българското общество към тези, които се опитаха да им помогнат.

В рамките на около две години – в 1997-1998 г., охулваният Джордж Сорос дари на България чрез фондация „Отворено общество“ US$ 10.9 млн. Със спешната хуманитарна помощ през 1997 г. на стойност 1.3 млн. бяха: изградени кухни за бедни; отпуснати стипендии на деца на социално слаби семейства; извършени спешни доставки на медикаменти за болнични заведения в страната. В 1997-1998 г. бе реализирана цяла национална програма за училищно хранене в размер на US$ 9.7 млн. Тя обхвана близо 200 хил. ученици от над 2000 училища и деца в повече от 1000 детски градини на територията на 188 общини. Позволи им да получават обяд и чаша мляко. С приоритет програмата бе изпълнена в най-силно засегнатите от кризата региони. В 1999 г. неправителствени организации от цялата страна изпълниха хуманитарни проекти за US$ 0.6 млн.

Заради този принос за децата на България Джордж Сорос бе награден от президента Петър Стоянов с орден „Стара планина“ I степен.

За мен е удивително защо през следващите години този най-голям за нашата страна филантроп не бе защитен активно от държавните институции, които го наградиха, от хората, участвали в ръководството на фондация „Отворено общество“, от получилите неговите дарения. Делото му е забравено. Ненавистниците в медиите издевателстват върху името му. За характеризиране позицията на останалите са валидни нашенските слова: „Имàл – дал“. След като е дал, можем да оставим да го охулят за всичко, за което се сетят.

Трябваше от БСП да бъдат с нас, когато обикаляхме домовете за сираци, за деца в неравностойно положение, за душевно болни, за да видят с очите си катастрофата на страната. Там, сред най-безпомощните, тя имаше мащабите на истинска трагедия.

Заглавието на тази част е от определението на съда в Страсбург, след като осъди България заради смъртта на 2 от 15 деца с тежки ментални и физически увреждания, починали през зимата на 1996-1997 г. от лоши условия на живот, измръзване, пневмония, недохранване в с. Джурково^[328].

Драмата влезе и в моето семейство

Като че ли сами я поканихме.

Винаги съм се чувствал длъжник на децата. Този дълг започна към моите малки дъщери. Следването ми във Факултета по математика на Софийския университет, подготовката и защитата на кандидатската ми дисертация, строителството на дома ни в Драгалевци съвпаднаха с тяхното детство. Нямах време да му се порадвам. Не преживях успехите и неуспехите им в училище. Не съм стъпвал на родителска среща. Дори в редките случаи, когато ходехме на почивка, все работех върху нещо. Ходеха на плаж сами с майка си.

В политиката непрекъснато усещах, че не правим това, което трябва за децата и учениците. Не бяхме на нивото на Конрад Аденауер да поставим грижата за тях като първи свой приоритет. Ние водехме, грубо казано, политика на оцеляване. Надявах се други да компенсират този дефицит.

Заради посочените по-горе и редица други трагични обстоятелства в късната есен на 1996 г. група майки, начело с моята съпруга, основаха фондация „Бъдеще за България“. „Заразиха се“ от примера на българската Майка Тереза – г-жа Донка Паприкова. За разлика от голямото мнозинство неправителствени организации, никоя от създателките на Фондацията не работеше за пари. В нашия дом не е влязла и една стотинка от дарените средства. Основателите и членовете на управителния съвет бяха доброволци. С малък 6-членен екип, с почти никакви собствени активи, с изключение на няколко компютъра, в партньорство с Българския червен кръст (БЧК), Агенцията за чуждестранна помощ, Българо-германския форум, Бюрото за приятелска помощ при посолството на Германия, австрийски, швейцарски, американски фондации и редица други, Фондацията реализира в 1997-1999 г. детска, хуманитарна, социална, здравна, образователна и духовна програма за 4 444 246 лева^[329]. Сигурно цената на даренията е по-голяма, защото огромната част от тях не са парични, а предметни, които са оценявани на едро и по остатъчна стойност.

„Бъдеще за България“ помагаше на десетки детски социални домове, домове за възрастни хора, деца инвалиди, сираци и полусираци, незрящи, нечуващи, болни възрастни, както и на много здравни заведения, училища, църковни и джамийски настоятелства, на детския затвор в Бойчиновци, на децата на загиналите миньори от мини „Бобов дол“ и на много други крайно нуждаещи се и направо бедстващи хора. Участва в изграждането на отделението за трансплантация на костен мозък на онкоболни деца в ИСУЛ.

Фондацията винаги е била и сега е напълно прозрачна в своята дейност. Публикувала е своите дарители и е посочвала къде е отивала тяхната подкрепа. Отчитала се е като учредена в обществена полза пред Министерството на правосъдието. Много просто е можело едно административно, журналистическо или друго разследване да потвърди изнесената от нея публично информация или да посочи нарушения. Това никой не направи. Людската злоба заля Фондацията, програмите ѝ и нейните дарители. Възбуден от това и с желанието да подкрепи обвиненията на Георги Първанов, който набеди „Бъдеще за България“ за криминална фондация, облагодетелстваща моето семейство (никой не поиска от него да докаже тази своя клевета – нито журналист, нито политик, включително от СДС), главният прокурор Никола Филчев започна да преследва нейните български дарители. Отрови живота на много хора, които имаха съчувстващи сърца да помогнат на крайно нуждаещите се. Прокуратурата повдигна уникално и абсурдно обвинение срещу председателката на „Бъдеще за България“ Елена Костова и счетоводителката Виолетка Илиева за невнесени данъци. Ходих при Филчев с адвоката Петър Китанов, за да му покажем колко абсурдно е това обвинение. Убеден съм, че като компетентен юрист той го съзнаваше напълно. Запомнихме изумителното му неадекватно поведение и заплахи. А това бе човекът, който бе поставен да пази законността в страната. Целта му беше да направи клеветническа кампания. И му се получи.

Майка ми изпадна в безмълвен ужас, когато ѝ казахме за обвинението. Не чуваше нашите обяснения и аргументи. Пребледня като платно. Това не е метафора, както си мислех дотогава, преди да видя с очите си побелялото ѝ лице. Разболя се тежко. Знаеше, че наближава краят ѝ, но моята смела майка се държеше много достойно. За себе си се страхуваше само да не се наложи да я гледаме на легло. Водеше с мен дълги разговори, за да ме подготвя и успокоява. Изгони ме от смъртния си одър да умре сама, да не ме плаши.

А тогава, когато ѝ казахме за обвинението, я видях безпомощна, на ръба на паниката, каквато никога не бях я виждал.

Уникалността и абсурдността на обвинението се състои в това, че Националната агенция за приходите (НАП) в три свои данъчни ревизии на Фондацията, направени при две правителства, всеки път установяваше нейната изрядност като данъкоплатец. Прокуратурата намери един-двама кошаревски свидетели да твърдят противното. След години влачене на скалъпения процес обвинението бе отхвърлено от съда. Прокуратурата не протестира, защото бе постигнала целта си – съсипа здравето и нервите на съпругата ми. Нахвърля нови мръсни петна върху нашето семейство и не само върху него. „Фондация“ стана мръсна дума за посткомунистическото общество.

Знам, че Елена не е съгласна да напиша следващите редове, защото винаги е казвала, че е направила каквото трябва – не за да бъде защитавана или за да получи нечие признание. Един-единствен път съм се опитал да поръчам медийна публикация. Обърнах се към бивша журналистка от в. Демокрация, която отлично разбираше действията на прокуратурата и отлично познаваше нашата дейност. Попитах я защо не напише истината. Помолих я поне тя, след като всички останали мълчат, да каже какво се случва. Отговори ми след два-три дена, че това не била политика на вестника ѝ. Тогава работеше за в. Дневник.

Злобата не можа да унищожи фондация „Бъдеще за България“, която през 2016 г. чества 20 години от своето основаване и успешна дейност. И сега продължава да помага на нуждаещите се.

Днес, когато виждаме все по-малко самоотвержени и съчувстващи хора да влизат в политиката и да искат да служат доброволно и безкористно на обществото, трябва да знаем защо е така. Страхувам се, че утре, ако се случи повторно национално бедствие, няма да има кой да помогне на най-слабите и безпомощните. Така както сега никой политик няма смелост да се изправи срещу пороците на властта и да направи това, от което се нуждае обществото. Защото всички знаят какво ще последва.

Разрушената икономика

Състоянието на икономиката бе показано в предишната глава. Тук систематизирам конкретните констатации на БНБ:

• „В края на 1996 г. и началото на 1997 г. българското стопанство преживя невиждана по мащабите си финансова криза. Страната бе въвлечена в разрушителна хиперинфлация и рязко обезценяване на националната валута.“

• „Икономиката бе повсеместно натурализирана и доларизирана.“ „Липсата на ясни права на собственост водеше до постоянен трансфер на активи и пасиви без реална стопанска дейност.“

• Декапитализираната банкова система „се превърна в трансмисионен механизъм за прехвърляне на загубите от реалния сектор към бюджета и домакинствата. Поради ниската ефективност на банковия надзор бяха натрупани лоши кредити. (…) във финансовото посредничество се появиха пирамидални структури“.

• Държавният бюджет изпълнява несвойствени функции, останали от плановото стопанство; „бюджетният дефицит – хроничен, и държавата постоянно имаше проблеми с обслужването на превръщащия се в неконтролируем външен дълг.“ „Появи се реална опасност от спиране обслужването на външния дълг.“

• БНБ обслужва бюджетния дефицит и „постоянно (пряко или косвено) покриваше загубите във фискалната и финансовата сфера чрез парична емисия. Търговските банки бяха систематично рефинансирани в очакване, че могат да се избегнат социалните и политическите последици от един банков крах“. „Населението бе обхванато от банкова паника, а една четвърт от банковата система бе подложена на ликвидация.“

„В тези условия БНБ изгуби окончателно контрол върху паричното предлагане и валутния курс. Основните инструменти на паричната политика престанаха да действат върху банковата и паричната система.“^[330]

Кризите станаха неуправляеми.

Първата причина, която централната банка вижда за финансовия крах на България, е многократният провал на стабилизационните мерки от началото на 1991 г. заради неприлагане на „радикална и системна структурна реформа“.

Това описание на процеси и посочване на причината за тяхното възникване най-точно се определя с гръцката дума „катастрофа“ („крах“ е неин синоним). Според теорията на катастрофите състоянието на страната имаше всички атрибути на точка на бифуркация^[331]. Тръгвахме към пълен разпад. На първо място, дълбоките отлагани и отлагани противоречия и конфликти доведоха до вредни мутации на функциите на всички икономически и финансови субекти в страната, които трябваше да ги решават, включително на Министерството на финансите и на БНБ. На второ място, вследствие на опорочаването на икономическите отношения между стопанските субекти и между тях и държавата скритата икономика придоби внушителни размери. На трето място, за това свидетелстват и разривите – фалитите в банковата система, появата на финансови пирамиди. На четвърто място бе съвсем реалната заплаха от повторна несъстоятелност на страната.

Най-съществената характеристика на повторната българска катастрофа бе изпадането на икономиката в състояние на неуправляемост, което неминуемо води до хаос.

Най-странното е, че обществото замаяно гледаше обгръщащото ни бедствие. Тогава започнах да повтарям една мисъл, която не знам откъде се намери в главата ми. „Не трябва да гледаме в пропастта. Който дълго гледа в нея, накрая и тя поглежда в него.“ Трябваше да намерим сили да се откопчим от задаващия се хаос. В него има някаква магнетичност, която причинява безсилие и унес. Трябваше непременно да действаме, дори да грешим, но да действаме. Защото най-страшни са безсилието и неверието, че има изход.

Общата несигурност

Течеше девета година на постоянна политическа криза. От 1989 г. управляваха 9 министерски съвета и 4 народни събрания – средно по година на правителство и две години на парламент. Непрекъснатите предсрочни избори и политически смени отслабиха докрай държавните институции. Общата несигурност се дължеше, на първо място, на тяхната неспособност за действие, на рухналата им лоялност към обществото и държавата и на отсъствието на дисциплина.

Над всичко това се наслагваше оскъдният потенциал на специалните служби. Най-неадекватни и често сами по себе си опасни бяха: създадената от бившето Шесто управление на ДС Централна служба за борба с организираната престъпност (ЦСБОП), наследникът на Първо Главно управление на ДС – Националната разузнавателна служба, и „червените барети“ от Специалния отряд за борба с тероризма на Филко Славов. Информациите за тяхната дейност, които внимателно следях, показваха отсъствие на професионализъм, непознаване на рисковия контекст и дори отсъствие на правилен словоред и пунктуация. Никак не е чудно, че от това се бяха възползвали т.нар. силови групировки. България се бе превърнала в джунгла на организираната престъпност, на родни и на международни мошеници.

Между органите за сигурност и престъпния свят почти нямаше граница. Това може да се види днес, като се проследи съдбата на видните фигури от едната и от другата страна. Тогавашни полицаи, барети и разузнавачи в годините по-късно се оказаха част от криминалния контингент, а много лица от този контингент се оказаха бивши сътрудници на комунистическата ДС.

Ще спра дотук, за да разкажа първите си впечатления от влизането си в Министерския съвет през май на 1997. Те хвърлят известна светлина върху състоянието на държавата. Първото ми впечатление е за мрачни, зле осветени коридори, застлани със силно протрит, на места прокъсан мокет. Наредих да го махнат, защото ми бе неудобно да го виждат външните посетители. После се оказа, че парцаливата пътека е имала функция – да не се чува тракането на токчетата на служителките.

Градинката в двора бе запусната. Дърветата и храстите не бяха поддържани години наред. Тревата бе в окаяно състояние. Навсякъде между бурените бе пълно с боклуци и отпадъци. Отнякъде се носеше зловоние. Когато започнаха да разчистват, изнесоха трупове на мъртви кучета. Два големи камиона ни отърваха от мизерната гледка.

Тази боклукчийска функция ми бе позната от началото на председателството ми на СДС. След разчистването на сградата на ул. „Г. С. Раковски“ 134 изнесохме малък камион с бутилки.

Кабинетът на премиера в стил на тоталитарна безвкусица беше неприветлив, с изтъркан под и силно овехтяло обзавеждане. Трябваше да внушава респект, а всъщност изглеждаше жалък и запуснат. На масивното бюро наред с останалите телефони стоеше един странен на вид. Когато попитах какво е това, ми отговориха, че е телефон с високочестотна връзка с Москва – така нареченото ВеЧе. Веднага наредих да го махнат. Така приключих пряката връзка на българските премиери с Кремъл.

Този епизод ми създаде подозрения и наредих да ремонтират кабинета. Работех в малката работна стая, която го свързва със заседателната зала на правителството. Ремонтът започна и се оказа, че целият под, освен че бе запечатал строителни отпадъци, бе осеян с многобройни кабели. Никой не ми даде обяснение защо са там и каква им е/била функцията. Наредих да ги махнат и да изчистят всичко. Нищо не последва за връзките в сградата. Телефоните си работеха както преди.

Погрижихме са за привеждането на цялата сграда на Министерския съвет в приличен вид. Накрая големият салон вече посрещаше тържества. Арбен Джафери^[332] на влизане в сградата каза: „Тоа е држава!“, и това за мен беше достатъчна похвала за стореното. Нищо че бе само една и дойде от политик от съседна Македония.

Това бе висшата институция на изпълнителната власт, която заварих през май 1997 г. Представях си какво е навсякъде другаде.

Каква сила можеха да имат тези западнали институции, за които не се грижеха собствените им ръководители. Състоянието на властта е, на първо място, отражение на културата и възпитанието на тези, които работят в тях. Не може да се очаква, че хората ще уважават и ще ценят институциите си, ако това не правят дори техните администратори. Никой няма уважение към институции с опърпан външен вид и жалка вътрешна атмосфера. Не съм учил, че културните стандарти на обществото зависят и се задават най-вече от неговите институции. Но някак усещах, че трябва да започна от това, което зависи само от мен.

Сега, докато събирам документите за върнатите на семейството ни земи, пред очите ми е решение на един районен съд от онова време. Не прилича на официален документ, от който зависи толкова много. Написан е на машина, с правописни грешки, с изтрита лента, така че на места изобщо не се чете. Този районен съд и днес няма електронен архив на своите решения. Повечето нямат. Дори 20 години по-късно за тях не може да се каже: „Това е държава“.

В средата на 1997 г. два фактора определяха временното намаляване на външните рискове за нашата национална сигурност.

Руската федерация бе в изключително нестабилно състояние. Току-що бе приключила кръвопролитната вътрешна война в Чечения, която деморализира руските военни и не само тях. Вторият мандат на Борис Елцин беше обгърнат със слабост и икономически провали. Назряваше фалитът по външния дълг през 1998 г. До 1999 г. Кремъл не обръщаше внимание на събитията в Югоизточна Европа.

Вторият фактор бе временната стабилизация в бившите югославски републики след постигнатия Дейтънски мирен договор за Босна и Херцеговина. Макар да оставаха значителни етнически, религиозни и междудържавни напрежения след десетките хиляди жертви, раните от войните се лекуваха със съдействието на силите на ООН, ЕСФОР^[333], командвани от НАТО.

Затишието продължи само 8 месеца. През зимата на 1998 г. Армията за освобождение на Косово започна своята офанзива. Наложено бе второто югоембарго.

Войната почука на западната ни граница.

Повторният старт на реформите

Един мой скептичен колега от университета в 1999 г. ме попита насмешливо: „Ама вие наистина ли си мислите, че управлявате нещо?“. Голямото мнозинство от хората и сега си мисли, че бедствието е отминало от само себе си. Просто някак си е надживяно. Управлението е пречело, но те са се справили. Не е точно така. Вярно е, че в тежка критична ситуация значителна част от хората имат способност да намират изход за себе си и така постепенно се очертава изход за всички. Но това става много, много бавно и често дори с цената на изчезване и претопяване на цели етноси. Защото спасяването на отделно семейство от икономически крах не е достатъчно за спасяване на общността, на нейната култура и държавна организация.

Основната трудност пред повторния старт бе, че реформите трябваше да се проведат в условията на загубен контрол върху обществените, икономическите и политическите процеси в страна. Започнахме с постигане на политическо съгласие за действията, които ще ни изведат от катастрофата. Крайно необходимо бе поне за първите 100 дни да няма политически конфронтации. Така и стана. След изтичането им реформаторското мнозинство се разпадна. Това показва, че Симеон Сакскобургготски и Ахмед Доган не подкрепиха структурните реформи. Срещу тях почти веднага очаквано се обяви и бившият президент Желев. Всички се обявиха против, когато навлязохме в тяхната дълбочина. Тогава в техните турбуленции защитници на властта останаха само депутатите от ОДС, а в края на мандата и самата партия СДС отново започна да се разцепва.

Но преди да се случи всичко това, имаше подавляващ политически консенсус, включително че преживяваме икономическа катастрофа. Реформаторското мнозинство, без БСП, определи състоянието на страната като икономическа катастрофа в първата точка на Декларацията на НС за национално съгласие от 8 май 1997 г. Отхвърлено бе предложението на Георги Първанов това съществено определение на случващото се да бъде заменено с „тежка икономическа криза“.

Ножът трябваше да опре до кокала, за да се стигне до тези признания и съгласие за политически действия, дори само сред партиите извън Демократичната левица. Убеден съм, че нямаше да го има този политически консенсус без повторната катастрофа. Нямаше да го има дори ако тя бе нанесла по-малко щети. Реформаторското мнозинство се обедини, защото всички бяхме вътре в бедствието.

Привеждам цялото съдържание на Декларацията на Народното събрание за национално съгласие, защото има изключителна важност за последвалите реформи и защото представлява политическия и обществен консенсус за геополитическата ориентация на България:

„Декларация за национално съгласие

Ние, народните представители от Тридесет и осмото Народно събрание, с воля да работим за доброто на България,

обявяваме своята решителност да преодолеем политическата, икономическата и моралната криза в страната.

В името на това ще търсим непрестанно конкретно съгласие помежду ни по основните национални проблеми.

Като споделяме убеждението, че обща основа за изход от кризата е спазването на Конституцията на страната и зачитането на правата на всички граждани,

като приветстваме постигнатото на 4 февруари 1997 г. с посредничеството на президента на Република България национално политическо съгласие за провеждане на предсрочни парламентарни избори,

като потвърждаваме отново Декларацията на политическите сили от 11 февруари 1997 г. за принципите за излизане от кризата и приетото на тази основа Решение на Тридесет и седмото Народно събрание от 13 февруари 1997 г. за даване съгласие служебното правителство да води преговори и сключва договори и споразумения с други държави, международни организации и финансови институции за външни заеми, за финансова стабилизация и социална защита при условия не по-лоши от тези по ратифицираните досега, и като обявяваме готовност в атмосфера на конструктивен парламентарен диалог да приемем незабавно законите, необходими за реализация на споразумението с Международния валутен фонд, посочена в Декларацията на политическите сили от 18 март 1997 г.,

ЗАЯВЯВАМЕ, ЧЕ ЩЕ ПОДКРЕПИМ:

1. По принцип споразуменията на България с международните финансови институции, включително и въвеждането на Валутен съвет, като необходими за осигуряване на външна подкрепа за излизане от икономическата катастрофа.

2. Справедливото разпределение социалните тежести на реформата.

3. Ускорено и реално възстановяване собствеността на земеделските земи и създаване условия за ефективното им използване.

4. Решителна борба с престъпността и особено с организираната престъпност и корупцията, независимо от политическия цвят, на всички нива и власти в държавата.

5. Отварянето на досиетата на политиците, висшите магистрати и администратори, за да неутрализираме тяхната зависимост от бившите служби за сигурност.

6. Пълноправното членство на България в Европейския съюз и всички конкретни усилия в тази насока.

7. Членството на България в Организацията на Северноатлантическия договор.“

Важно е да се подчертае, че не постигнахме съгласие за необходимостта от провеждане на структурни реформи и ускорена приватизация. Затова такъв текст не бе включен. Постигнахме само принципна подкрепа на споразуменията с международните финансови институции. В самите споразумения се договаряха мерките за раздържавяване и ускорена приватизация. И принципната подкрепа се подразбираше като дадена и за тях. Така че икономическата трансформация получи прикрито съгласие и от БСП.

Важно е също да се знае как са гласувани политическите действия, защото по предложение на БСП Декларацията бе гласувана точка по точка. Точките 2-ра, 3-та, 4-та и 6-а бяха гласувани с около и над 90% мнозинство, т.е. и от депутатите от БСП, или поне от мнозинството от тях. БСП не гласува за отварянето на досиетата и за членство на страната ни в НАТО. По тези точки нейните депутати гласуваха против и въздържали се.

Георги Първанов предложи заместващ текст, в който се настояваше за „референдум за членство на България в Организацията на Северноатлантическия договор“, който бе отхвърлен от останалите. БСП се надяваше, че ако се проведе референдум, избирателите ще отхвърлят идеята за членство в отбранителния Алианс. Ние отхвърлихме референдума, защото не бяхме сигурни, че ще бъде признат за редовен. Също така що се отнася до моята позиция – не бях сигурен в резултата му.

Противопоставянето и изврътливото полувъздържане при гласуването на БСП през 1997-а не попречиха на техния бивш лидер, вече президент Първанов, 7 години по-късно гордо да развее българското знаме пред щабквартирата на НАТО в Брюксел.

След постигането на временна политическа стабилност и съгласие следващият приоритет беше да стабилизираме икономиката.

Овладяването на финансовия срив

Ще се опитам да направя по-разбираема тази част, като си позволя да започна с четири предварителни бележки.

Първо. Финансите на една страна са огледално парично отражение на реалната ѝ икономика. Всяка икономическа операция се оценява в пари, отразява се счетоводно и статистически. Така се създава информацията, необходима на управляващите (мениджърите), за да взимат решения. Ако отражението е изкривено, невярна е и представата за случващото се в реалната икономика. Тогава взетите решения не са правилни; могат да се окажат и напълно вредни. Ако отражението е напълно невярно, управляващите имат напълно погрешна представа какво става в икономическата действителност. Тогава те не управляват; нямат контрол върху процесите, които протичат; липсват възможности за каквато и да е разумна тяхна намеса. Икономическите кризи не могат да бъдат овладени без точна финансова информация за това какво се случва.

Второ. Валиден е принципът, че макроикономическата, паричната и финансовата не/стабилност са взаимносвързани. Представляват кълбо от взаимно преплетени отношения, които не могат да се прекъсват. При икономически срив на който и да е сектор кълбото се заплита в гордиев възел. Той обаче не може да се разсече, както е направил Александър Македонски. Отношенията са израз на такива лични и обществени интереси, от които зависи физическото съществуване, затова не могат да се прекъсват. След като сривът заплита цялото кълбо, въпросът е как се разплита то; откъде се започва. И тук верният отговор е, че може да се започне само от една нишка.

Трето. За да бъде вярно финансовото отражение, трябва да има адекватно мерило – парите трябва да имат постоянна или сравнително постоянна стойност. Те произвеждат информацията – по-качествена или по-некачествена в зависимост от това как изпълняват своите функции. Управленските решения зависят изцяло от информацията, измервана в пари. Когато паричната мярка се срива, всичко потъва в мрак. Икономиката се превръща в натурално стопанство. По силата на тази връзка при хиперинфлация е невъзможно да се вземат правилните решения. Невъзможно е например да се възстанови промишленото производство, както искаха от БСП. Ако се произведе повече, много е вероятно да не може да се продаде така, че да може да се произведе пак. Това не е вярната нишка за разплитане на кълбото от проблеми, затегнато от икономическата катастрофа. Оттук следва нетривиалният за посткомунистическото ни общество и за бившите комунисти извод, че възстановяването на управляемостта на катастрофално протичащите процеси трябва да започне от стабилизирането на националната валута.

Четвърто. Напомням още веднъж, че самото изтегляне на водещата нишка чрез стабилизирането на националната валута не можеше да се постигне без външна финансова помощ. Това е така по две причини: първо, левът трябва да има резервно покритие от валутата, към която се фиксира курсът му; и второ, валутата е необходима и за да се възстанови платежоспособността на страната в условията на икономическа катастрофа и да се избегне опасността от повторен фалит. Затова международните финансови институции, които единствени даваха финансова подкрепа на държавата, диктуваха условията. Затова не можехме да откажем въвеждането на валутен борд и да изпълним собствената си програма за управление. Началото на нишката се държеше от централата на МВФ във Вашингтон.

Въвеждането на валутния борд

Преди останалото нека обясня защо наричам тази реформа, която засегна радикално всички финансови институции в страната, „валутен борд“, а не „паричен съвет“, както го наричат бившите и настоящите членове на управителния съвет на БНБ. Първо, защото в основата на реформата не са парите, не е българският лев, а неговият фиксиран валутен курс спрямо германската марка/еврото. Обърнатата пирамида на всички останали парични и финансови отношения се опира на този връх. Същината на реформата е твърдото (постоянно) валутно обвързване на лева, а не някакво негово класическо позициониране с плаващ или регулиран курс спрямо останалите валути. Това е аргументът ми да използвам определението „валутен“, а не „паричен“. Второ, „съвет“ означава колективен орган, който взема решения, дава наставления и указания. Според своя закон БНБ има единствено „управителен съвет“. Трябва да се подразбира, че той е и „паричният съвет“. Но този съвет има цял списък от наложени му забрани. Той не може да изпълнява всички функции като останалите централни банки, защото са му отнети значителна част от техните правомощия. Тези забрани са ограничители, които ръководството на БНБ не може да прескача. В този смисъл управителният съвет на БНБ е ограден в затворено пространство. Той е качен на борд. Причината да бъде поставен там, е, че когато се овладяваше паричната криза, никой нямаше доверие в него. Той се беше провалил.

От друга страна, България имаше крайна нужда от твърда политика на финансови ограничения. „Това е най-трудно разбираемото ограничение на пазарна икономика за посткомунистическия начин на мислене. Ако се вгледаме в историята на България, ще установим, че имаме устойчива традиция за неплащане на дългове. И тук е една от основните опасности, произтичащи от въвеждането на валутен борд. (…) Във всички случаи, може да се счита, че в ръцете на държавата вече има един много силен финансов инструмент, принуждаващ към финансова дисциплина.“^[334] И това беше най-важният плюс от въвеждането на борда и същевременно последният ни шанс да се приобщим към Европа. Затова настоявахме споразуменията с МФИ да бъдат подкрепени от широко парламентарно съгласие.

Българският дизайн на борда

Ръководеният от Красимир Ангарски български екип, който преговаряше с мисията на МВФ за закона за БНБ, тактично и много внимателно ограничи правомощията на ръководството на БНБ. Свидетел съм, че представителите на служебното правителство и на екипа се противопоставиха много твърдо на внушенията да изберат класически модел на валутен борд. Този модел предвиждаше дори закриване на БНБ, чужденец за управител на емисионното управление, възлагане на банковия надзор на органа за общ държавен финансов контрол.

За мен е вън от всякакво съмнение, че нашият екип не е следвал каквито и да е съвети на Стив Ханке – впрочем също както и идеите на МВФ, извлечени от практиката на валутните бордове от XIX век. Съмнявам се изобщо дали са имали и един контакт с него. Безспорно доказателство за това е, че той ги заклейми и предрече неуспех на българския валутен борд.

Българският екип се бореше упорито не само БНБ да се запази, но и да има колкото се може повече управленски възможности. Едва ли щяха да успеят сами, ако ръководството на СДС не стоеше твърдо зад тях. Напомням, че ние дълго време се опитвахме да избегнем борда. Накрая с техния професионализъм и отдаденост на интересите на страната и с твърдата ни политическа позиция успяхме да постигнем модел на валутен борд, който се различава значително от описания в литературата^[335]. В него БНБ запази редица функции, независимо от това какво си мислеха българските и външните привърженици на въвеждането на валутен борд. Тези функции са:

Първо, да води ограничена парична политика, да обявява основния лихвен процент^[336], да определя задължителните минимални резерви, лимити за кредитиране и да прилага други административни средства за насочване на кредитната политика на банките. Например да определя методиката за изчисляване на задължителните минимални резерви, да назначава квестор, да отстранява банково ръководство.

Второ, да изпълнява функцията на регулатор с правото си да осъществява надзор над търговските банки^[337]. Тази функция дори не бе предвидена в Меморандумите за икономическата политика и затова в Закона за БНБ няма специален раздел за управление „Банков надзор“. Бе договорено само функцията на съответния подуправител да се изпълнява „съгласно определен в закон ред и издадените за неговото прилагане нормативни актове“^[338].

Трето, да бъде ограничен кредитор от последна инстанция за закъсала търговска банка при опасност от срив на банковата система^[339]. Тази функция БНБ никога не приложи.

Четвърто, но не на последно място, са едни от най-важните, но „невидими“ правомощия. БНБ води цялата парична статистика и съставя платежния баланс на страната. Заради това всички държавни и общински органи и юридически и физически лица са длъжни да ѝ представят информация по определен от нея ред^[340]. Освен това е изключителен фискален агент на Министерството на финансите и депозитар на държавата. Централната банка наистина следи пулса на цялата страна и запазва значителни възможности за влияние.

Впоследствие с годините тези функции постепенно се увеличиха с изменения и допълнения на Закона за БНБ и с приемането на допълнителни закони на страната.

Най-интересно и спорно бе решението левът да се обвърже с германската марка, като едновременно се обяви, че при въвеждането на еврото автоматично ще бъде фиксиран към него. Красимир Ангарски и Светослав Гаврийски^[341] не можеха да се разберат – първият настояваше за германската марка, а вторият – за щатския долар. Управителят на БНБ Любомир Филипов бе казал, че ако искаме в момента да отговорим на реалността, трябва да фиксираме лева към щатския долар. Но ако искаме да намерим решение, което ще е устойчиво в бъдеще, трябва да изберем германската марка. Станах арбитър с това разбиране. За разлика от скептиците, вярвах в европейското бъдеще на България и затова подкрепих обвързването на лева с германската марка, съответно с еврото.

За това какви мечтатели сме били и колко сме вярвали в България, свидетелства Красимир Ангарски. Когато е убеждавал водача на мисията на МВФ Ан Макгърк за еврото, тя е възразила: „Та вие сте една фалирала държава – какъв Европейски съюз?“^[342]. Ние бяхме отправили всичките си надежди за бъдещо членство в Съюза. Знаехме, че според договора от Маастрихт в 1999 г. ще бъде въведено еврото и левът ще бъде фиксиран към консолидираната и интегрирана обща европейска валута. Разсъждавах така пред студентите в УНСС: „Ако за 2 години сме съумели да направим реформите, тогава интегрирането на марката в еврото ще даде нов шанс. Сега според мен правим малка инвестиция, която тогава ще се окаже важна. (…) Смятам, че това може да ни позволи на финала на състезанието за приобщаването ни към ЕС да имаме това преимущество, което, така или иначе, силово и жестоко в момента се създава в нашата страна“^[343].

В реалността няма типичен валутен борд. В ЕС няма и типична централна банка. Тук ще направя отклонение, за да възразя на характеристиките за типична централна банка и за типичен валутен борд, така както са представени от двамата цитирани по-горе автори Ханке и Шулер. Такава централна банка, като описаната от тях, няма в Европа и е абсолютно невъзможна в страна от ЕС. Всички валути на страните извън еврозоната са конвертируеми; всяка централна банка е напълно независима от правителството, не може да го кредитира и е защитена от политически натиск; дейността ѝ е напълно прозрачна както вътре в страната, така и пред Европейската система на централните банки. Централните банките в ЕС по принцип се ползват с доверие, без да са в борд.

От друга страна, не е вярно, че валутният борд гарантира доверие. Макар и в борд, БНБ загуби значителна част от своето доверие след фалита на Корпоративна търговска банка и продължава да се наблюдава с подозрение от Европейската централна банка и Европейската комисия (ЕК). Управителният съвет и подуправителят по „Банковия надзор“ не изпълниха преди 2014 г. възложените им по закон функции да бъдат регулатор и затова срещу БНБ е заведено дело пред Вашингтонския арбитраж. Не приведоха в действие и функцията кредитор от последна инстанция въпреки наличието на системен риск. Ограничиха се само до спасяването на друга закъсала с ликвидността си голяма банка. Решенията им доведоха до разграбването на влоговете в КТБ. Тези факти още веднъж потвърждават тезата, че валутният борд не може да функционира успешно без политическа воля и без върховенство на закона. Когато те отсъстват или не достигат, няма полза и от най-добре създадената институция. Без тях винаги се намира начин задължения и правомощия на държавните органи да бъдат заобиколени или да не бъдат приложени от самите им ръководства.

Важно е да се посочи, че здравината на българския валутен борд се дължеше на неговото съобразяване с икономическите и финансовите особености и с традициите на нашата парична система. Затова кризата в банковата система от 1996-1997 г. бе успешно преодоляна. От друга страна, дори отлично конструиран, той нямаше да бъде успешен без наличието на силна политическа воля в правителството на ОДС и в парламента и на професионализма на новото ръководство на БНБ, на неговите последващи решения и приети нормативни актове.

Ползи и фетиши

В първите 15 години на своето функциониране българският валутен борд изигра положителна роля, защото постепенно спря инфлацията. Заедно с нея прекрати обезценяването на паричните спестявания. В началото помогна за преодоляване на паричната и финансовата криза в страната, макар че това струваше много по-силна икономическа рецесия, по-голяма загуба на работни места и на доходи за българските домакинства, отколкото ако се постигнеше с класически средства на паричната политика. След това бе фактор за макроикономическо стабилизиране по време на бума от 2005-2008 г. и на рецесията и депресията през 2009-2013 г. Въпреки че и за това страната ни плати с много по-бавно възстановяване и постоянно изоставане от страните от Източна Европа, които нямат валутен борд. Българските граждани не знаят, че има начини да се постигнат по-добри резултати. Имат положителното си отношение към твърдия курс на лева спрямо еврото. Той им дава спокойствие, а и някакво самочувствие по отношение на съседите. Убедени са, че ги предпазва от лошите политици, които иначе бързо ще съсипят отново страната и ще им ограбят влоговете.

В следващите 20 години след въвеждането на борда пролича драстичната неспособност на макроикономистите, медиите и обществото да подложат на дебат неговата ефективност. А такъв е винаги необходим. С няколко изключения, и то повечето в англоезични научни публикации, е налице отсъствие на интерес, на знания и на критично отношение за паричната система в нашата страна. Поради тези и други причини у нас се установи изкривена и опростенческа представа за преодоляването на паричната криза. Преобладава фетишизирането на валутния режим, а така не можем да не изоставаме от останалите нови членове в достигането на средното ниво на благосъстояние в ЕС. Опасно е да не познаваме и да не преоценяваме непрекъснато своята парична система, защото тя е територия на риска. Както показа банковата криза в 2014 г. и неколкократните прекомерни бюджетни дефицити в периода 2008-2015 г., рискове съпътстват банковата и бюджетната система и в условията на валутен борд.

Най-лошото е, че тази примитивна представа създава лекомисленото убеждение, че правенето на реформи е нещо просто, че не изисква волеви политици и компетентни администратори, ефикасен надзор над банките; не изисква внимателна защита и балансиране на интересите на българските граждани. Затова сега „реформи“ се наричат незначителни, еднократни усилия, които, разбира се, дават и незначителни резултати.

Първият елемент на фетишизирането са наложените неверни и силно опростенчески представи за това как и кога е създадена сегашната ни парична и банкова система, какви усилия е струвало това и най-вече с каква цена е платено. С такива представи българските политици и администрация никога няма да могат да реформират институциите на страната.

Подобни представи са особено вредни за студентите. В икономическите университети и факултети се преподават повърхностни твърдения и откровени неистини. Ето три примера. Първо, че правителството на Стефан Софиянски е въвело паричния съвет. Самият той разпространява това от години. Колко отговаря на фактите, ще се разбере по-долу. Второ, че служебното правителство е първото, успяло да сключи стабилизационно споразумение с МВФ. Всъщност то е петото правителство, което успява да се договори с Фонда и да сключи второ CCFF^[344] след първото от 1991 г. Преди него четири правителства сключват четири споразумения от вида SBA^[345]. Трето, че повечето държавни институции, включително и БНБ, са започнали de facto да функционират по правилата на борда още от началото на април 1997 г., което също не е вярно.

Ще коригирам тези неверни и фриволни представи съобразно фактите.

Въвеждането на борда

Формално няма как служебното правителство да е въвело паричния съвет и да е извършило „една от най-дълбоките институционални промени“ на БНБ от създаването ѝ през 1879 г. Защото такива промени се правят само със закони. Новата парична система е създадена от реформаторското мнозинство в 38-ото ОНС, което прие Закона за БНБ на 5 юни 1997 г. по предложение на служебното правителство. Законът започна да действа на 1 юли – 40 дни след като служебното правителство бе заменено от редовно. Този закон и приетият заедно с него Закон за банките са два от общо 10-те закона и законодателни решения, които проправят пътя и установяват паричните и финансовите отношения в страната в условия на валутен борд. Тук трябва да се добавят многобройните подзаконови нормативни актове на правителството и на управителния съвет на БНБ, които уредиха много конкретни елементи и технически детайли на борда. Те се приемаха до 1999 г.

Когато се отвори сайтът на БНБ за валутните курсове за периода 12 февруари – 21 май 1997 г., с просто око се вижда, че по време на мандата на служебното правителство не е бил фиксиран курсът на лева спрямо германската марка, т.е. реално не е имало валутен борд. Този валутен курс имаше значителни отклонения: първоначално бе подценен с над 75%, впоследствие бе надценяван с почти 45%, плаваше в границите между 854.17 и 1758.5 лева за германска марка.

От същите данни се вижда, че и в първите 40 дни на правителството на ОДС не е фиксиран валутният курс на лева. Това става едва на 1 юли 1997 г.

Вярно е, че преди това назначеният от президента Петър Стоянов служебен кабинет формира екип, който заедно с мисията на МВФ извърши значителна подготвителна дейност и внесе законите за БНБ и за банките в парламента. Министърът без портфейл Красимир Ангарски бе назначен в края на март 1997 г. да отговаря за икономическата политика, за подготовката на посочените закони и за преговорите с МФИ и ръководеше този екип. Работата на екипа се наблюдаваше от служебния министър на финансите Светослав Гаврийски, който заедно с премиера също участваше в преговорите. В резултат от постигнатото на преговорите екипът подготви двата закона и служебното правителство ги внесе в новоизбрания парламент. Така изпълни възложеното му и така направи възможно бързото им приемане. На тези политици и експерти се дължи възприетият от нашата страна модел на валутен борд.

Вярно е също така, че доверието в служебното правителство и силната подкрепа на МВФ успяха да намалят инфлацията, да започнат стабилизирането на лева и да решат най-острите проблеми с недостига на храни и горива. Неправилно ще бъде двата фактора на тези първоначални успехи да бъдат разглеждани отделно или на единия от тях да се присвоява постигнатото. Нито правителството без подкрепата на Фонда можеше да ги постигне, нито Фондът – доверието на обществото в определеното от президента правителство.

Петото стабилизационно споразумение

През март 1997 г. служебният финансов министър и управителят на БНБ поискаха с писмо за намеренията България да сключи стабилизационно споразумение (SBA). Но заради натрупаното в ръководството на МВФ недоверие на българските власти бяха поставени 12 предварителни условия, наречени „действия, предшестващи разглеждането на стендбай споразумението от Изпълнителния съвет“. Част от тези условия днес изглеждат важни, други – незначителни. Трети свидетелстват за хаоса в страната; такова е настояването „да се посочат сметките, които могат да се използват за целите на сметката „Фискален резерв“ и да се дадат балансите по тези сметки“. Това искане означава, че Фондът не е бил наясно има ли някаква платежоспособност страната, или е напълно фалирала. Четвърти показват, че БНБ е била задължена да изостави определянето на фиксиран валутен курс и да се върне към ежедневното му определяне. С това условие е наложен отново плаващият курс на лева до момента на фиксирането му със Закона за БНБ.

След първия етап на подготовката на двата задължителни закона на 11 април Фондът гарантира на България резервиран кредит по CCFF за СПТ 371.9 млн. и обяви, че споразумението е сключено^[346]. В следващите дни левът поскъпна до 864 лева за германска марка и след това се стабилизира в коридор на плаване от ±5%. Същевременно, независимо от обявеното в прессъобщението, МВФ не отпусна първата покупка на средства от България. Определи тя да се направи до 30 юни 1997 г. По този начин Фондът постигна едновременно два ефекта: първо, резервирано, в съответствие със своите подозрения, разпростря своя авторитет върху нашата страна, като елиминира натиска върху националната валута, и второ, задържа финансовата си подкрепа до приемането от парламента на законите за БНБ и за банките.

Финансовите сътресения

Установяването на валутния борд de facto не стана нито през април, нито през юли 1997 г. То отне повече от година. През ноември 1997 г. се наложи още един път да актуализираме Меморандума за икономическата политика – овладявахме кризите по-бързо от очакваното и Фондът затягаше своите изисквания. Преди това спуснатите спирачки срещу хиперинфлацията и фиксирането на валутния курс предизвикаха изключително тежка финансова ситуация. Трябва да се знае, че първоначално нито Министерството на финансите имаше фискален резерв, нито БНБ имаше буфери, за да посрещнем непредвидени и екстремни ситуации. Нямахме изработени и приети поднормативните актове, които бяха предвидени в първите два закона. Предстоеше дебат, внасяне и приемане на останалите закони. Ето няколко щриха от тази критична обстановка:

Левът стартира с крайно несигурно покритие. Никой не позволи комфортно начало на дейността на управление „Емисионно“ на БНБ. По най-различни причини, но основно заради ексцесиите на търсенето и предлагането на левове, динамиката на съотношението между валутните резерви и левовата парична маса бе неритмична и рискова. Стабилизацията на покритието на лева се очерта едва в 1999 г. В началото на юни курсът бе 911 лева за германска марка. Поех отговорността да фиксираме 1000 лева за 1 германска марка. С това направихме успешен опит да намалим рисковете за покритието чрез целево, допълнително обезценяване на лева с почти 10%. Това повиши търсенето на левове, увеличи обемите на продаваната конвертируема валута и облекчи натиска върху покритието.

БНБ трябваше да спре рефинансирането на закъсалите банки. Това разтърсваше цялата банкова система. Вече 17 банки бяха поставени в процедура за ликвидация. От тях 10 бяха обявени в неплатежоспособност от съдилищата, 2 бяха продадени на нови собственици, а производството по 5 все още не бе приключило. БНБ се ангажира активно да преследва фалита на тези останали банки. Правителството гарантира, че ликвидацията на банките ще се осъществява правилно^[347]. Едновременно, за да се овладее банковата криза, след първата ревизия на Меморандума за икономическата политика от края на май 1997 г., на управление „Банково“ бе дадено право и бяха заделени свободни резерви, с които да бъде кредитор от последна инстанция. Можеше да изпълнява тази функция, като се съобразява с три условия. Последното от тях бе, ако прецени, че ликвидното напрежение в съответната банка „е в състояние да изправи цялата банкова система пред рискова ситуация“^[348].

Решаваща роля за преодоляването на кризата от останалите банки, които първоначално също бяха в тежко положение, изпълниха две политически решения: първо, служебният кабинет позволи по-голям дял ЗУНК-ове да се използват при приватизацията на малки предприятия. Това активизира пазара на тези облигации. Тяхната стойност се повиши от 30 на 50 цента за долар и стабилизира собствения капитал на държавните банки^[349]. Второто решение бе държавните банки да бъдат приватизирани и след това стабилизирани от новите си собственици. Тук още веднъж ще повторя аргумента за трудно дадената от нас подкрепа за приватизацията на банките, който изказах на пресконференция на 17 март 1997 г.: „Правителството постигна много по-добри условия от първоначалните предложения на МВФ преди две седмици. Ще подкрепим това споразумение на служебния кабинет с необходимите действия в бъдещия парламент, като приемем необходимите закони, за да бъдат изпълнени предварителните условия за въвеждане на валутния борд. За съжаление, България трябва да поеме ангажимента за приватизиране на банките и да ги управлява с договор за чужд мениджмънт, защото всички така наречени банкери вероятно ще отговарят пред прокуратурата“^[350].

В следващите години се посипаха обвинения за тези „бандитски“ приватизации. Отправиха ги хора и ги сподели общество, които въобще не си даваха сметка, че ако стойността на ЗУНК-овете не се бе възстановила и ако държавните банки не бяха приватизирани, повечето от тях щяха да фалират. Икономическата катастрофа щеше да доведе до пълен хаос и нямаше да бъде възможна каквато и да е програма за реформи и стабилизация.

Трябваше да се прекрати финансирането на бюджета от БНБ. Дотогава то се правеше пряко с кредити или косвено – през закупуване от централната банка на държавни ценни книжа. Години наред дефицитите на бюджета се покриваха с порочната практика на печатането на пари. Заслуга на служебния финансов министър бе прекратяването на тази практика. Той не се възползва от позволението на един специален закон на парламента^[351] да финансира касовия си дефицит с дългосрочен кредит от БНБ.

Самоограниченията се затвърдиха с приетия в средата на годината Закон за държавния бюджет за 1997 г.^[352] Отпадна възможността централната банка да предоставя на бюджета дори временни кредити (аванси) със срок до 3 месеца. Дългосрочното кредитиране на държавата от БНБ стана възможно само за сметка на покупките на СПТ от МВФ^[353]. Тези пари си бяха на правителството.

Подкрепата от БНБ към Министерството на финансите се обърна на 180 градуса. Правителството поемаше задължението, ако капиталът на централната банка не е достатъчен, да я рекапитализира. Преди това замени нейните ДЦК с нови, които покриха всичките ѝ пасиви. Държавата се задължаваше да посреща всички извънредни нужди на паричното обращение в условията на валутен борд. Срещу това централната банка постепенно изоставяше досегашните си функции и се побираше в огражденията на борда. Последно ограничи определянето на основния лихвен процент.

Неконтролираното нарастване на доходите не можеше да продължи. Пенсиите и заплатите бяха увеличени на изпроводяк от служебното правителство^[354], въпреки че по този начин бяха нарушени обещаните от него мерки в Меморандума за икономическата политика от март 1997 г. В актуализираното писмо за намеренията, което бе поставено на бюрото ми, се констатираше, че „пенсиите и заплатите в бюджета обаче са увеличени в реално изражение по-рано от очакваното“^[355]. Същото бе станало и с непредвидените разходи^[356]. В предпоследния си ден служебното правителство дори задължи следващото правителството на ОДС с нарочна Наредба как да образува средствата за работна заплата за второто тримесечие на 1997 г.^[357] В резултат от това първичното салдо на консолидираното правителство нямаше как да достигне първоначално заложените 5% от БВП. С други думи, платежоспособността на страната не достигаше обещаното равнище. Прогнозираше се общият дефицит да надхвърли заявените 4% в писмото за намеренията на служебното правителство. Всичко това трябваше да се компенсира.

Популизмът не е измислен в XXI век. В СДС си имаше слабост към него още от самото начало. Такъв популизъм показа президентското правителство, като необосновано повиши доходите. Така и то добави своите камъни в раницата, която трябваше да изкачим до рубежа до макроикономическата стабилизация. Много седесари искаха да бъдат по-напред от другите в нездравата конкуренция да се харесат повече на хората.

Обявените в изолация структуроопределящи предприятия се изправиха пред вече неспасяем фалит. Нямаха никакъв достъп до кредити. Положението им не можеше да се крепи с държавни субсидии – бюджетът нямаше право повече да го прави.

Израз на невежество, а за някои – и на грандомания, е да се смята, че толкова дълбока и цялостна институционална реформа, засягаща всички парични, финансови и икономически отношения в страната, може да се направи с един-два закона, с един законодателен замах и за 3 месеца. Предварителната подготовка на българската парична реформа започна през декември 1996 г. и приключи след три итерации през май 1997-а. Ключовите документи бяха оформени, съобразени с реалностите, конкретизирани и приемани в продължение на повече от година и половина след това. Изработването на самите документи за паричната реформа (Currency Board Arrangement) направиха усилената мисия на МВФ и новото ръководство на БНБ. В този пакет се съдържаше цялостна програма за промяна на структурата и функциите на централната банка, така както бе съгласувана след завършването на трудните преговори. В тях се договориха подготовката на основните институции, конкретната смяна на техните предишни функции, въпросите за управлението на външния дълг и на валутния резерв.

Продължи да се оформя и да се уточнява дизайнът на българския валутен борд, както и вътрешната организационна структура на БНБ. Бяха завършени и започнаха да се приемат останалите закони. Намериха се решения на редица специфични въпроси като тези за процедурата на банковите фалити, преструктурирането на Фонда за гарантиране на депозитите, за специалния статут на ДСК, върху която се разпростираше пълна държавна гаранция.

През 1998 г. се решаваха редица въпроси за вътрешната структура и функции на БНБ, за банковия надзор, за управлението на ликвидността, за задължителните банкови резерви, за управлението на кредитните рискове и др. Тези решения се налагаха на останалите нефалирали търговски банки, част от които още бяха в режим на спасяване от правителството. Две от тях така и не бяха спасени.

Поради тези причини програмата за въвеждането за валутния борд се реализираше дори и през 1999 г.

Поуки от въвеждането на валутния борд

То успя, защото имаше широк политически консенсус. БСП се бе съгласила да подкрепи „по принцип споразуменията на България с международните финансови институции, включително и въвеждането на Валутен съвет“. На дебата по Декларацията за националното съгласие настоявах те най-после да разберат, че България не може „да се опитва да направи промяната, разчитайки на собствени сили, загърбвайки подкрепата на международните финансови институции, опитвайки се да плаща изцяло задълженията, които има по външния дълг на страната. В този смисъл, изхождайки от тази констатация, непосредствено следва, че основният приоритет е да има доверие на международните финансови институции в България. Когато казваме: „подкрепя по принцип“, ние нямаме предвид да бъдат подкрепени всички конкретни актове и конкретни записи в тези споразумения. Ние имаме предвид именно подкрепа по принцип на принципа, че е необходимо доверието на международните финансови институции, за да има тяхната подкрепа, защото без това е невъзможно да се обслужва външният дълг, защото вследствие това, ако не го направим, ние ще стоварим огромни, непосилни тежести отново върху българския гражданин“^[358]. Едва тогава истината, че България може да оцелее само с подкрепата на МФИ, бе разбрана от левицата. Това позволи рестарта на финансовата стабилизация. Подкрепата бе за кратко. След по-малко от година те се нахвърлиха отново срещу строгата финансова дисциплина. На комунистическата идеология противоречи да се приеме „диктатът на парите“. Нахвърлиха се и на приватизацията.

Отвън погледнато, цялостната и радикална парична реформа може да е станала лесно, „на един дъх“, с късмет. Всъщност както преди нея, така и по време на провеждането ѝ брахме много страхове и грижи. Сега си давам сметка, че е трябвало поне най-важните от тях да споделяме с хората. Защото когато преди изборите в 2001 г. отчитахме, че сме постигнали макроикономическа стабилизация и сме въвели валутен борд, това не говореше нищо на голямата маса от избиратели. Някои са смятали, че отвън са ни го наложили, други – че е станало от само себе си, трети – че са заслужили сами сигурните левове. Всичко това е вярно само частично. Ние пазехме тези избиратели. Не им показвахме кухнята на лошите новини и на нашите тревоги. Правехме го най-вече, за да не намалим политическото доверие, което беше единственият ресурс на управлението на страната. Но точно по този начин не го опазихме.

Магията на успешния борд бе замесена от много силна, почти отчаяна политическа воля и от голямото обществено доверие в управлението на ОДС. Освен това тогава имаше смели и компетентни хора, които се бореха за българските интереси! Вярвам, че те и днес са тук, някъде около нас.

Завършвам тази част с признанието, че не се гордея с участието си в отнемането на суверенитета на една от първите самостоятелни европейски централни банки. Майкъл Деплер лиши нашата 120-годишна БНБ от нейните изконни правомощия! Българската следосвобожденска нумизматика свидетелства за нейната славна история. И сега с огорчение чета заглавието в нейния отчет за 1997 г.: „От парична политика към паричен съвет“. Защото валутният борд не е парична политика.

Абсолютно убеден съм, че щяхме да се справим с класическа парична реформа. Основанията ми са, че българските граждани доброволно поеха нечувани самоограничения. В ОДС имахме политическата воля да спазим строга финансова дисциплина и да не печатаме пари. Нямахме нужда някой да ни убеждава, че реформите могат да започнат само с прекратяването на хиперинфлацията и стабилизирането на лева. Успешното овладяване на финансовия срив се дължи на смелостта ни да направим радикална и ускорена структурна реформа чрез касова приватизация и да върнем земята и конфискуваните от комунистите имоти на хората. Тези реформи създадоха пазарите и основата за макроикономическата стабилизация. Необходимото и достатъчно условие за успешното овладяване и правилното управление на заварените кризи не бе валутният борд, каквото е масовото заблуждение на българското общество, а смяната на собствеността – приватизацията, създаването на частно предприемачество.

Никое от предходните правителства нямаше смелостта да предприеме тези най-непопулярни действия. Затова се проваляха опитите за икономически реформи, затова се стигна до повторния крах и се пораждаше недоверието на МФИ към България. В книгата на Рандъл У. Стоун^[359] може да се видят мащабите на това недоверие. Там ще прочетете унизителни и срамни за българските правителства страници. Добре е да ги прочетат и сегашните политици, за да видят как ги виждат и преценяват отвън.

Трудно крепеното национално съгласие

Служебното правителство имаше всички основания да бърза да успокоява българската общественост и политическите партии, че е сключило споразумението още на 17 март 1997 г., макар Майкъл Деплер да казваше, „че сме пред подписване на едно добро споразумение за страната“, и изразяваше „задоволство от консенсуса на политическите сили“^[360]. Предварителните условия се икономисваха, за да не се пораждат тревоги.

Парламентарният консенсус бе най-важен в онзи критичен момент. Той успокояваше и обединяваше големи национални общности с различни политически възгледи и предпочитания. Сочеше им, че това е единственият изход за всички ни. Атанас Папаризов, който беше говорител на БСП за икономическата политика, дори обяви конфронтацията за приключена, а Стоян Денчев от ДПС и Величка Рангелова от БББ – че подкрепят всички стъпки на правителството за постигане на споразумение с МВФ^[361].

Но не стана точно така. Първото съгласие се разпадна. Няколко дни преди обявяването на споразумението с МВФ – на 7 април, Георги Първанов обяви отказа на БСП от предизборното политическо споразумение в открито писмо до президента Петър Стоянов^[362]. Аргументите бяха три: Първо, „едно чиновническо правителство форсира въпроса с приемането на страната в НАТО“. Второ, левицата не приемаше структурните реформи. Трето, уволненията в ръководствата на структуроопределящите предприятия, които стопанската номенклатура беше довела до фалит.

Беше предизборен ход, който прибързано оценихме като слаб. За техния електорат бе силен, защото така БСП се позиционираше в дългосрочна перспектива за яростна съпротива на реформите. Ние предпочетохме да омаловажим в предизборната обстановка тази позиция на левицата. Но за мен тя бе ясен сигнал какво ни очаква по време и след управленския ни мандат.

Разпадналият се консенсус трябваше да се постига отново след изборите. В коментар от април на първия текст на Меморандума за икономическата политика и в отговор на въпроса за негативите, които ще обира бъдещата изпълнителна власт, посочих защо толкова много държим да има политическо съгласие по програмите с МФИ: „Вярно е, че най-тежката част от реформите не е започната. Всъщност правителството (служебното – бел. авт.) договори споразумение с МВФ, което трябва да се изпълнява в бъдеще време. Разбира се, изпълняват се предусловията на споразумението – прословутите 12 точки, и по този начин България навлиза в обстановка на валутен борд. Но всичко друго предстои. И точно защото ще има трудни времена, болезнени моменти, е необходимо и национално съгласие“^[363].

Лесно бе да се заяви, но бе много трудно да се възстанови и удържи съгласието с останалите парламентарни фракции. Много противоречия имаше в отношенията ни с ДПС. Позицията ни към тях бе следена от медиите като лакмус за бъдещата ни политика. Ние ги канехме като участници в „коалиция за общо управление“, но настоявахме „да отговорят на въпроса за войната с организираната престъпност. Ще защитават ли бандитите, или ще воюват с тях?“^[364]. Не поставяхме този въпрос случайно. Очевидна беше близостта на Ахмед Доган с „Мултигруп“. Движението публично защити един кърджалийски мафиот. Тук следва да дам обяснение защо държах на „общо управление“. С настояването за него казвах на ръководството на ДПС, че изключвам възможността те да получат самостоятелно управление на отделни сектори на икономиката. Условието, което Доган поставяше, беше срещу политическата подкрепа да им се предоставят туризмът и тютюневият отрасъл с „Булгартабак“. Това бе напълно неприемливо за нас. Влизахме във война с организираната престъпност и не биваше да допускаме привърженици на противника в цели сектори на икономиката. Други политици трябва да отговарят на въпроса защо от ДПС все пак се добраха до „Булгартабак“, без да платят, както се случи 17 години по-късно.

Така по трънлив път, със съгласия и откази от тях, с опити за пазарене и поставяне на условия, се формираше и удържаше консенсусът на парламентарните фракции в първите дни на 38-ото ОНС. Целта бе да бъде рестартирано изпълнението на споразумението с МФИ за извършване на реформите.

Имах и личен мотив толкова много да държа на националното съгласие. На 15 май получих мандата за съставяне на правителството и на 16-и вече бяхме със Стефан Софиянски в Бон. Първият политик, от когото потърсих помощ, бе канцлерът Хелмут Кол. Големият политик, на когото Германия дължи мирното си обединение, ни прие заедно с Волфганг Шойбле, който по това време беше шеф на парламентарната фракция на ХДС. Няма да забравя изпитателния поглед на канцлера в началото; как ме претегляше с добродушна усмивка; както и приятелското окуражаване на Шойбле. Имах оскъдни аргументи да търся подкрепа – един формален – намерението ни да обвържем лева с германската марка, и един-единствен истински – гласуваната седмица преди това Декларация за националното съгласие. Когато говорех за нейните приоритети, канцлерът започна да слуша със симпатия. След това в очите му се появи доверие. Беше ни повярвал.

Тогава се убедих напълно, че единственият наш политически капитал преди началото на управлението на ОДС е постигнатото парламентарно съгласие. И усетих за първи път неговата огромна политическа сила.

Получихме германската подкрепа без каквито и да е други гаранции, само срещу това, че бяхме постигнали съгласие помежду си. В следващите много тежки години щях да се опитвам да оправдая доверието на големия германец с цената на всичко. Нямаше да си позволя да го предам, защото дадената подкрепа бе искрена. Нямаше нищо общо с днешния коректен, но лицемерен политически език и неговите шаблони, с усмивките и тупането по рамената, с прегръдките и целувките. Подкрепата ни бе дадена във време на огромно недоверие на МФИ към България. Отново ще повторя, то бе изцяло заслужено от предишните правителства с техните постоянни измами и политическа некоректност; и ако щете, дори с отсъствието на възпитание. МВФ бе престанал да показва „моркова“ и размахваше само „тоягата“, с която впрочем безуспешно, включително и по своя вина, напразно заплашваше българските власти.

Канцлерът Кол ни подкрепи, докато официалните представители на Европейския съюз едвам прикриваха усмивките си, щом заговорехме за членство, и ни даряваха с вежливи обтекаеми откази. Бе време на повторна изолация на страната. Затова никога няма да забравя и първата сърдечно протегната ръка към България. Канцлерът имаше голямо сърце. Щях да държа здраво тази ръка, която ми помагаше и ме подкрепяше до есента на 1998 г. Няма да забравя още, че подкрепата на вече бившия канцлер и на партията му ХДС към мен продължи и след загубата на изборите през 2001 г., и дълги години след това, докато се опитвах да защитавам нашата обща политическа кауза. Продължи, за разлика от отношението на почти всички останали, включително бивши мои съпартийци, и за разлика от всички международни институции, които не защитиха по какъвто и да е начин общата ни работа и изпълнени програми.

Перипетиите на изпълнението на споразумението с МВФ

Фондът изчака избирането на правителството на ОДС и в края на първата ми седмица като министър-председател на 28 май 1997 г., в 8:13 часа, постави на бюрото ми за съгласуване текст, който нарече „осъвременен вариант на Меморандума от март за икономическата политика“. Това беше първата ревизия на споразумението. На много места в текста липсваха окончателните числа. Трябваше да се съглася с неясни параметри. В ревизията бе отразено тогавашното разминаване на макроикономическите, бюджетните и банковите параметри с първоначално заявените от служебното правителство. Трябваше да преговаряме отново, което отне около месец. Съгласихме се с това „осъвременяване“ на програмата, бързахме да овладеем кризите. Едва след това МВФ започна да изпълнява договореността и отпусна първия транш на резервираните СПТ.

Поради надвисналия фалит над структуроопределящите предприятия и крайно нестабилното парламентарно съгласие правителството на ОДС трябваше да изпълни всички най-непопулярни мерки в първите си 100 дни. Успяхме и продължихме да успяваме нататък. Страната беше без бюджетен закон в 1997 г., приехме го едва в средата на годината. В изказването си в Народното събрание призовах парламентарната опозиция и всички депутати да защитим финансовата дисциплина и отново говорих за изключителната важност България да изпълнява своето споразумение, за да запази подкрепата на МФИ. Ще приведа част от това изказване:

Както се вижда от пледоарията, страховете ми са били много големи. И бяха основателни – нямахме с какво да посрещнем многобройните рискове. Те се изостряха от 8-годишната перманентна политическа криза. Крехкият консенсус бе започнал да се разпада. Затова при изпълнението на бюджета форсирахме реформите.

Независимо от спада на БВП, който се задълбочи до -6.97%, приключихме 1997-а с консолидиран бюджетен дефицит от 422.8 млн. лева, който бе само -2.5% от БВП при предвиден в закона -3.7%. Успяхме да приключим годината с по-добро от планираното първично бюджетно салдо^[366]. Фискалният резерв на правителството към 31 декември 1997 г. достигна US$ 784.3 млн. БНБ увеличи почти 6 пъти валутния си резерв до US$ 2 384.6 млн., след като стартира от около US$ 400 млн.^[367] Още се удивлявам на тези резултати, постигнати при онзи финансов крах.

Когато се очерта това изпълнение и бързият напредък на касовата приватизация, МВФ направи „второто преразглеждане в рамките на стендбай споразумението за България“. В писмото си от 26 ноември 1997 г. до управляващия директор на МВФ Мишел Камдесю управителят на БНБ Светослав Гаврийски и финансовият министър Муравей Радев посочиха, че актуализират отново Меморандумите за икономическа политика от 24 март и 27 юни 1997 г., описващи икономическата програма на правителството на България през периода 1997-1998 г. В него отправиха молба да бъде съгласувана средносрочна политическа рамка, която да бъде подкрепена от разширено споразумение в началото на 1998 г.

Темата за икономическата и институционалната политика на ОДС ще бъде развивана и по-нататък и няма да бъде изчерпана. Ще пропусна много важни свидетелства за това как сме създавали демократични институции и свободен пазар, така че да се постигне траен 10-годишен растеж в условията на здрав лев, дисциплинирана фискална политика и макроикономическа стабилизация; как сме заслужили членството в НАТО и как сме изпълнили критериите от Копенхаген, за да можем да започнем преговори за членство в ЕС.

Тук за мен е по-важно да се опитам да разкрия ядрото на съпротивата срещу нашите усилия и причината за обществената ненавист срещу тези, които постигнахме посочените по-горе успехи и резултати. За мен е много болезнена темата как и защо ние, реформаторите, още в 2001 г. бяхме натоварени от българското посткомунистическо общество с вината за двете бедствия в страната през 1990-а и през зимата на 1996-1997 г. Това е грозна несправедливост.

Политическото (не)съгласие

Ще се върна към мотивите за отказа на БСП от политическото съгласие от 4 февруари. В ръководството ѝ и сред голямата маса леви избиратели бе запазена категорична и твърда съпротива срещу реформите. Тази съпротива бе грижливо отглеждана и подхранвана с дезинформация от бившите комунисти и от сътрудниците на репресивния апарат. Впоследствие те успяха да я разпространят сред българското общество, което прие стабилизирането на лева, овладяването на финансовия срив и макроикономическата стабилизация, но отказа да приеме средствата, с които те бяха постигнати. Успехът на тази масирана дезинформация бе подпомогнат от понасяните от хората лишения, особено от затварянето на много големи предприятия, високата безработица и спадането на жизненото равнище. Това ерозираше доверието в реформите.

Бях предупреден, че ще загубим следващите парламентарни избори. През юли 2000 г. имахме среща с гръцкия премиер Костас Симитис в Пампорово. Кацнахме с хеликоптер на връх Снежанка. Родопчани ни посрещнаха с 30 гайди. Атмосферата вече беше дружеска. Двамата с него се радвахме на постигнатия напредък. Извадихме българо-гръцките отношения от фризера, където стояха от времето на Студената война. Затова град Солун ме обяви за почетен гражданин. Когато говорех пред градския съвет, че заради близките разстояния много българи ще дойдат като туристи и ще купуват имоти, съветниците ме гледаха с такава неописуема изненада. Вероятно ме взеха за фантазьор с развинтено въображение. Пък то се случи.

Сред вековните гори, на терасата на хотела говорехме с гръцкия премиер за създаване на нови гранично-пропускателни пунктове, за магистралата Солун – София, за приватизацията на БТК. Имахме отлични приятелски отношения. Той беше опитен политик, изследовател и преподавател по икономика – успя да присъедини Гърция към еврозоната. Разговорът с него вървеше бързо. Започна да задава конкретни въпроси за нашите икономически реформи. Виждах как нараства интересът му към постигнатите от нас резултати. Когато запита за безработицата и заетостта и чу от мен истината, замълча задълго и след това каза само: „Много трудно ще продължите нататък“. Казваше ми внимателно, че нямаме шансове да спечелим следващите избори.

Като предвиждаха тези отрицателни обществени нагласи срещу структурните и финансови реформи, БСП се разграничаваха всеки път, когато можеха, от тяхното прилагане. Не ги интересуваше овладяването на кризите^[368], а възстановяването на доверието в партията им. Такова бе отношението им към Декларацията за националното съгласие, а преди това и към политическия консенсус от 4 февруари.

Цитирам част от мотивите им от писмото до президента Петър Стоянов от 7 април 1997 г.: „Дори и без да разполагаме с автентичния текст на споразумението, на основата на периферна информация ние трябва да изтъкнем, че редица параметри са с влошени показатели в сравнение с преговорите при предишното правителство. Фрагментите от документа, появили се в печата (?!), потвърждават съмненията за пълна неяснота по провеждането на структурната реформа, за мрачната перспектива на развитие на банковия сектор, за съмнителната сговорчивост по отношение на чуждото присъствие в националната икономика, за безотговорното отношение към проблема за приватизацията на изгражданото в продължение на десетилетия с труда на милиони българи национално богатство“^[369].

Както се вижда, БСП се отказват от съгласието, без да прочетат и анализират самия Меморандум за икономическата политика от март 1997 г.; без да си отговорят защо две подкрепени от тях правителства провалят споразуменията си с МФИ; без да са осмислили причините за бедствената ситуация в страната и за своя грандиозен политически провал. Без всичко това, само на базата на вестникарски публикации, Демократичната левица побърза да се отрече от договореностите, с които започнахме да овладяваме политическата криза.

Позицията на ръководството на БСП показваше ясно, че за тях няма значение ключовият официален правителствен документ, който създаваше възможност България да получи жизненоважната ѝ външна финансова подкрепа, че не ценят стабилизирането на лева, че не ги плаши повторният фалит на страната. Най-малко държаха да сложим край на политическата криза. За тях най-важно бе да насаждат дезинформацията си сред своите избиратели и българското посткомунистическо общество. За мен най-безспорното доказателство, че успяха, е, че главният рупор на тази пропаганда – Георги Първанов – два мандата бе избиран за президент на страната от повярвалите му български избиратели.

Продължават да успяват и 20 години по-късно.

В края на ноември 2017 г., на летището в Мюнхен, измъчван от болки, в инвалидна количка, стискащ в ръце патерици, ме докараха при останалите пътници за София. Летищните служители в Мюнхен ме водеха по специален ред за качване в самолета. Когато разбра, че ще бъда качен преди останалите, една българка се развика силно, възмутена заради това, че я пререждам. Впоследствие гневът ѝ се оказа мотивиран от още нещо. Оказа се, че съм ѝ откраднал парите. Събра погледите на всички пътници и служители – не се случва често хората да видят с очите си как карат престъпник. Съпровождаше ме дъщеря ми Мина. Крайно притеснена за мен, се опитваше да влезе в разговор с нея, за да я успокои. Неуспешно. Виковете на обраната от мен гражданка ме следваха в коридора, по който ме отвеждаха, за да ме натоварят по рампа на самолета.

Бил съм политик и знам как се тълкува такова афектирано поведение. То не изразява случайно единично мнение. Възмутената българка бе докрай убедена в моята персонална вина за нанесените ѝ щети. Опитвам се да рационализирам гнева ѝ и предполагам, че е загубила или видяла обезценяването на своите спестявания от банковите фалити и девалвацията на лева. Няма къде и кога да е станало другаде. За това тя винеше управлението на ОДС и в частност мен самия.

Знам, че обитаващите посткомунизма мои сънародници никога няма да прочетат доказателствата, които ще приведа по-долу. Няма да прочетат и моите свидетелства за нашия преход. Не мога да ги надвикам. Нямам сили за това. Отдавна нямам и мотиви да се боря за тях. Свидетелствам за другите.

Манипулациите

По-нататък представям доказателства, че БСП съвсем целенасочено дезинформираше и продължава да дезинформира общественото мнение. Фактите са известни в една или друга степен, но не от автентични източници. Има публични свидетелства и фрагменти от официални документи, които потвърждават моето твърдение. Те са частично познати от отражението им в неизпълнени решения на правителството на Жан Виденов и на управителния съвет на БНБ на Любомир Филипов, както и от техни медийни интерпретации. Но оригиналните документи досега не са публикувани и не са анализирани. Те са старателно прикрити от вниманието на обществеността. Никой не е направил изводи от тях.

Пред мен са отправената от правителството на Демократичната левица молба искане за стендбай споразумение с МВФ от юли 1996 г. и допълнението към нея. В тях е съгласувана програма за икономическата политика, която разкрива какво е било договорено тогава. Те съдържат многобройни доказателства за огромната разлика между действителната и пропагандираната политика на бившата комунистическа партия. Тази молба показва какво са вършели. Всички знаем какво говорят. Документите доказват, че ръководството на БСП и правителството на Демократичната левица са били напълно наясно каква политика трябва да следват, за да получат външна подкрепа и да не доведат страната до нов фалит. Започнали са да я правят, не са успели, катастрофирали са и са се отказали.

Който иска, може да пропусне следващите свидетелства и съпоставки, но следва да знае, че всички програми на България с МВФ и МБВР до 1997 г. съдържат стандартен пакет от реформи, изработени в съответствие с принципите на Вашингтонския консенсус от 1989 г.^[370] До 2007-а ръководствата на двете институции вярваха, че това е единственият начин за икономически преход. Това означава, че препоръчваните мерки за икономическа политика са били едни и същи независимо от сменящите се правителства. Само степента на тяхната радикалност се е увеличавала или е намалявала в зависимост от задълбочаването или излизането от кризите. Други пътища за реформи с подкрепата на МФИ тогава нямаше. Безсмислени бяха напъните на бившите комунисти да измислят някакъв друг път и те отлично го знаеха. Моето твърдение тук е, че това никак не им пречеше да създават илюзии и да мамят посткомунистическото ни общество.

Ще направя съпоставки на манипулациите на БСП от писмото до президента с това, което са изпълнявали съобразно молбата си за стендбай споразумение:

Първо – относно твърденията за „пълна неяснота по провеждането на структурната реформа“. Ето каква е тяхната яснота за структурната реформа: „Вече са подадени петиции за ликвидиране на 40 от общо 64 предприятия, които трябва да бъдат закрити, а законодателната рамка за изолиране на още 70 предприятия е изготвена и се разглежда от Министерския съвет.(…) За да осигури по-своевременна подкрепа за ликвидацията и изолацията, Световната банка е подготвила спешен рехабилитационен заем в размер на 30 млн. долара, за да подпомогне финансирането на разходите за изплащане на обезщетения за предприятия, които са ликвидирани или съкратени“^[371].

Второ – ето как БСП третира „изгражданото в продължение на десетилетия с труда на милиони българи национално богатство“: „В замяна на прилагането на мерките за съкращаване на разходите и намаляването на техния размер и на програмата за възстановяване на финансовите средства, тези предприятия ще се възползват от временния мораториум върху обслужването на дълга на местни банки, за да могат да демонстрират способността си да работят в режим на парични потоци, без да се прибягва до натрупване на просрочени задължения; в края на изолационния период предприятията ще бъдат приватизирани или ликвидирани“^[372].

Това са общо 134 предприятия, сред които всички т.нар. структуроопределящи социалистическата икономика. Щом правителството на БСП и на Демократичната левица се е съгласило на тези мерки, значи е съзнавало, че националното богатство, за което говорят, вече го е нямало. Предвидили са го за ликвидация.

Трето – относно „мрачната перспектива на развитие на банковия сектор“. Това е казано от бившите комунисти, които приеха закона за банковите фалити, фалираха 15 банки и поставиха в неспасяемо положение още 2. Ето каква е тяхната програма за банките: „Основният икономически проблем на България е достатъчно ясен: неправилното управление в предприятията и банковия сектор, заедно с големите задължения за обслужване на външния дълг, предизвика криза на доверието в банковия сектор и във валутата. Това се случи в контекст, в който финансовите политики, вече обременени от високата задлъжнялост и неспособни да гарантират всички искания, не са били приложени с необходимата граница на безопасност“^[373]. В следващите редове правителството и управителният съвет на БНБ безпомощно питат: „Как да правим разлика между добри и лоши банки, когато на практика всички са неплатежоспособни? Кои от тях да се рефинансират и рекапитализират и кога? Последователното изпълнение на стратегията на банковия сектор, заедно с ограничените суми на външно финансиране, може да не успее да установи достатъчно бързо доверието, така че дори и след като най-слабите банки са затворени, други банки могат да се окажат неспособни да изпълнят плащанията си“^[374].

Тази прогноза се оказа вярна. Следователно правителството на Демократичната левица е имало точна оценка за неспасяемото положение в българския държавен банков сектор.

Четвърто – „за безотговорното отношение към проблема за приватизацията“. Правителството на Демократичната левица прави следното: „Приватизацията досега е успяла да прехвърли само 6% от общите активи на държавните предприятия. Властите са решили да увеличат размера на прехвърлените в частна собственост активи до най-малко 25% от общата сума до края на 1996 г. и най-малко 50% до края на 1997 г. Това ще стане чрез ускорено изпълнение на програмата за приватизация срещу пари в брой, чрез облекчаване на условията за продажба на акции и чрез увеличение, в сравнение със съществуващите планове, на дела, който ще бъде продаден при програмата за първата вълна на масовата приватизация. Ваучерите са раздадени на обществеността срещу малка такса, а 45 от приватизационните фондове са лицензирани и регистрирани към 20 юни 1996 г. Първият аукцион се очаква да се проведе през септември 1996 г., а първата вълна трябва да приключи до края на годината. През 1997 г. ще бъде завършена втора вълна масова приватизация и до средата на 1998 г. се очаква да бъде продадено всичко освен комуналните услуги и няколко избрани предприятия със стратегическо значение. Властите също така възнамеряват да приватизират възможно най-скоро една голяма индустриална компания, която не е включена в програмата за приватизация, и дял от българските телекомуникации“^[375].

Вижда се, че БСП правят основно две вълни на масова приватизация. Започнали са да раздържавяват всичко, с изключение на комуналните услуги и няколко избрани предприятия. При това го правят предимно срещу ваучери без каквито и да е приходи за държавата. Предоставят активите на лицензирани за целта 45 приватизационни фонда. Двайсет години по-късно тези фондове не са в състояние да дадат полза на хората, участвали в масовата приватизация, дори само да възстановят стойността на ваучерите.

БСП, която бе напреднала много в изпълнението на тази икономическа политика – проведе първия и втория тур на масовата приватизация и затвори 15 банки. След това нарече касовата приватизация на държавните предприятия и банки в 1997-2001 г. „престъпна“ и втълпи тезата си на обществото.

Защо БСП успя да избегне вината?

Основната причина да бъдем натоварени с вината на БСП, е нашето поредно разединение и вътрешни междуособици. Проведените от нас реформи, особено в тяхната най-важна част – овладяването на финансовия срив и макроикономическата стабилизация, така и не дочакаха да бъдат обяснени и защитени. СДС се отказа от всичко, което постигна.

Всяка политическа кауза е знаме, което трябва да бъде държано високо и защитавано. Нашето знаме нямаше защитници. Дори се стигна дотам едни да обявяваме, че реформите са достигнали своите предначертани политически хоризонти и първата българска десница е завършила своята мисия^[376], а други да се извиняват за грешките и неоправданите очаквания по време на управлението на СДС^[377]. Надежда Михайлова пое гузно чужда вина, защото собственият ѝ съпруг участва в приватизацията и се облагодетелства от нея. Същото сториха и част от членовете на НИС. Затова „нямаха очи“ да защитават управлението на ОДС.

Политиката ни на търсене на широка основа за управлението се оказа недотам състоятелна. Партиите, които влязоха в ОДС, се оказаха малки, неизвестни и неспособни да носят отговорност. С някои изключения, като Анастасия Мозер, нямаха изявени политици, които да са способни да защитят направените реформи, след като загубихме изборите в 2001 г.

Намирам в отношението на МФИ към българската левица друга причина за успеха на дезинформацията. Западът водеше „политика на приобщаване“ на бившите комунисти. Молбата искане е писана в сътрудничество с мисията на МВФ. В нея се вижда компромисното поведение на Фонда. Той опрощава безобразията на управлението на Демократичната левица; насърчава там, където няма напредък; показва ентусиазъм там, където няма успех; и безпочвен оптимизъм пред задълбочаващите се кризи. Колко успешна е тази вече 30-годишна стратегия, читателят може да прецени сам.

МФИ не отделяха никакво внимание на пропагандната агресия на БСП срещу реформите. Може да са ги считали за незначителни лудувания. Двайсет години по-късно нито една международна институция не защити (не защити дори само своето участие в) българската приватизация от опити на ГЕРБ, на БСП и на останалите в парламента да я преследват криминално като престъпление срещу човечеството.

БСП и нейното правителство бяха неспособни да проведат реформите. За това те са опростени. Тази тяхна неспособност и слабост срещна съчувствие и разбиране у българите. Вероятно носим тези качества още от времето на богомилството. Слабостта бива опрощавана и по традициите на православието. Не се вини неспособният и не се съди за нищо. Всички сме слаби, грях е да се корим за това.

Освен това бившите комунисти не желаеха да правят реформи и да карат хората да променят живота си. В това има нещо толкова разбираемо, толкова естествено. Не искаха да грешат и не искаха никого да товарят с грешките си, били са предпазливи и скромни. Затова посткомунистическият човек не ги вини, че не можеха и не искаха да го спасят от катастрофата, която бяха предизвикали. Този човек бързо забрави катастрофите, а популизмът му е толкова близък до сърцето.

В последните години, занимавайки се с управлението на рисковете, виждам едно забележително съвпадение в прилагането на метода за прехвърляне на щетите (и вините) върху друг. Няколко бивши контраразузнавачи осветлиха принципите и инструментите на съветската пропаганда. Сред тях е и този метод. Днес той е разкрит като елемент от руската нелинейна война срещу евроатлантическата общност. Намиращият се в безизходица руски режим дава пример за прилагането му, след като бе уличен за свалянето на малайзийския самолет Боинг 777 по полет MH17 над Източна Украйна. Доказателствата за това са безспорни и са събрани от международен разследващ екип. Известно е точно коя зенитна батарея „Бук“ на въоръжените сили на Руската федерация е изстреляла ракетата; къде е била по време на атаката, кога е произвела изстрелването, кога е напуснала мястото и къде е дислоцирана след това. Известни са военните, които са дали заповедта и са отговорни за стрелбата по цивилния самолет и за 283-те жертви. Вместо да признае своята роля за свалянето на самолета и да сътрудничи, отговорът на руското правителство е да дезинформира. Неговата пропаганда продължава да набеждава украински изтребител за свалянето на малайзийския самолет.

Същия метод приложиха тогава и от БСП – причиниха бедствията в страната и след това набедиха СДС. Успяха, защото имаха контрол върху медиите; имаха и пари да платят на журналисти и публични говорители.

Надявах се с безкрайната си наивност, че съм постигнал национално съгласие за реформите, а бившите комунисти и агентите на техните служби се позиционираха да водят 20-годишна пропагандна война. И тъй като никой не им отговори, никой не защити реформаторската кауза, това дори не е война, а едностранна безогледна агресия.

Но много се лъжат те и тези, които си мислят, че агресията е само срещу реформаторските демократични сили, които в техните очи са си го заслужили. Пропагандната агресия е срещу цялото българско общество. Пораженията ѝ не са само унищожаването на политическия враг на БСП. Тези поражения са върху всички български граждани. Общество, което възприема миналото си през измами и митове, не е свободно. Само истината може да го направи свободно, а тя е смачкана от лъжата. Затова такова общество никога няма да бъде модерно, конкурентно и демократично. Ние от Демократичните сили имаме вина, но тя не е в това, което направихме, а е в това, че не можахме да защитим хората от дезинформацията. Бившите комунисти и репресивен апарат спечелиха тази война за съзнанието на българските граждани, защото сами успяха да се оневинят. Последствията са, че така направиха хората отново зависими от себе си.

Неголяма демократична част от българското общество разбра кой предизвика връхлетелите го кризи, как и от кого те бяха овладени. Посткомунистическо мнозинство така и не разбра това. Затвори си очите и не пожела да види причините за повторно връхлетялото го бедствие. Приписа и продължава да приписва вината на реформаторите от Демократичните сили.

Питам се как това мнозинство ще продължи напред? След като е така натоварено с това незнание и с тази лъжа.