Свидетелства за прехода 1989 - 1999

Суровата реалност е, че макроикономическата стабилизация се прави с пари. Ако няма кой да помогне на катастрофирала страна, тя изпада в постоянна бедност. Примери за това в световната икономика има достатъчно. В началото на 1997 г., при опасността от нов мораториум върху обслужването на дълга, нямаше частен инвеститор, който да даде заем на България. Единственият ни шанс бяха МФИ и политиката им на подпомагане на европейските бивши социалистически страни. След въвеждането на валутен борд България получи масирана подкрепа от МФИ в периода 1997-2001 г., изразяваща се в общо 63 споразумения за заеми и гаранции (Виж Приложение № 2). Те имаха условия, които трябваше да бъдат изпълнени. В противен случай, както се бе случвало многократно в България, финансовата подкрепа щеше да бъде прекратена.

Лимити и насоки на външната финансова подкрепа

Бедстващата страна има много неотложни нужди. Такива бяха и българските. Очевидно е, че не всичките могат да бъдат удовлетворени. Защото те се посрещат с пари, които са взети назаем и след това трябва да се връщат.

Възможностите на МФИ да дават безвъзмездна помощ, разбира се, са много ограничени. Тази помощ не е в състояние да удовлетвори която и да е крайна необходимост от средства. Всички помощи и дарения от страната и чужбина в 1997 г. бяха около US$ 0.5 млн.; приблизително толкова бяха в 1998 г.; в 1999 г. бяха около US$ 4.7 млн. Това бяха капки в морето на нуждите. Затова трябваше да се вземат кредитите.

Големият проблем на външната финансова подкрепа е, че когато се вземат неразумно много кредити, се разрушава способността техните лихви да се обслужват и главници да се връщат, когато излезе падежът им. Затова взимането им е ограничено и се осъществява под строг контрол. МФИ и агенциите за кредитен рейтинг определят границите на платежоспособността на една страна с набор от показатели. Сред тях са делът на външния публичен дълг спрямо БВП, делът на лихвените разходи спрямо всички бюджетни приходи. Отвъд определени като критични проценти на посочените и редица други показатели става невъзможно да бъдат обслужвани новопоетите заеми. Несъобразяването с възможностите на страната да обслужва дълговете си и да взима прекомерно кредити има само едно следствие – възпроизвежда се нейната несъстоятелност.

МБВР оценява дела на лихвените разходи в процент от приходите в българския бюджет в 1996 г. на 95.0% и в 1997 г. – на 35.5%. За да се оценят тези размери на нашата бюджетна катастрофа в средата на 90-те, ще направя две сравнения. В Гърция същият този показател, на гребена на дълговата ѝ криза в 2014 г., бе 8.8%, а на Италия, която успява да обслужва задълженията си без външна помощ и облекчения, бе 11.4%^[445]. Сравненията показват, че дълговата криза у нас е била повече от 4 пъти по-тежка, отколкото в Гърция, и над 3 пъти по-тежка, отколкото в Италия. В тези степени нашите външни задължения са били по-непосилни за обслужване.

Това сравнение ме кара и днес да се удивявам на изключителните способности на българската нация да понася неимоверно тежки изпитания. И си давам сметка до какво бедствие трябваше да я докара властта на бившите комунисти, че да поиска да ги свали с шествия и гражданско неподчинение.

Тези, които днес винят прехода за всичко, трябва да си дадат сметка при какви отчайващи условия бе рестартиран той през 1997 г. след 4 години на разпад. Възстановяването на нивото на жизнения стандарт в Гърция от 2008 г. ще продължи вероятно повече от 10 години, а кризата, която преживя южната ни съседка, както се вижда от сравнението, бе в пъти по-лека от българската. Българските избиратели бяха заблудени да гласуват за избавление за 800 дни.

Показаната по-горе българска неплатежоспособност ограничаваше силно възможностите ни да вземем много нови заеми от МФИ. Условието да не допуснем нейно влошаване вследствие на ново задлъжняване, бе почти невъзможно за изпълнение. Трябваше така да взимаме нови кредити, че не да увеличаваме, а да намаляваме дела на държавния дълг спрямо БВП и съответно този на лихвените разходи от общите бюджетни приходи. Оттук би следвало да се разбира, че нови заеми можеха да се взимат само за наистина крайни нужди. Само те можеха да задават насоките на оползотворяване на новите външни заеми.

Водихме разумна и консервативна политика, успяхме да спазим посочените граници и да не увеличим дълговата тежест. Нещо повече – успяхме значително да повишим платежоспособността на България. Делът на дълга спрямо БВП спадна от 102.8%^[446] в края на 1996 г. до 73.1% в 2001 г.^[447], а делът на лихвените разходи спрямо бюджетните приходи спадна от 95% на 15.5%^[448]. Тежестта на обслужването на дълга оставаше много висока в бюджета, но най-лошото бе отминало. Дългът вече можеше да се управлява и тежестта му да продължава да намалява.

Начините на сключване на споразуменията

Според Конституцията на страната правителството не може самò да взима кредити. Всички споразумения за заеми с МФИ се сключват след ратификации от парламента. Изключение правят двете споразумения с МВФ – това от 1997 г. и споразумението EFF^[449] от 1998 до 2001 г. За тях 37-ото и 38-ото ОНС със свои решения дадоха мандати съответно на служебното правителство на президента Петър Стоянов и на правителството на ОДС^[450]. Освен това отношенията с МВФ са по-различни. Фондът отпуска на траншове временно част от квотата на страната. Това става, като се откупуват СПТ срещу национална валута и се поеме задължението да бъдат възстановени независимо от промяната на курса на националната валута.

Платежоспособността на страната се контролира от парламента по следните строги правила. Първо, в закона за бюджета за съответната година правителството е длъжно да предвиди граница на нарастване на държавния дълг и депутатите да я гласуват. Второ, процедурата за сключване на всяко конкретно споразумение, според Конституцията на страната от 1991 г., изисква Народното събрание да даде предварително съгласие правителството да води преговори и подпише договор за заем. След това, за да се получи заемът или да се задейства гаранцията, е необходима ратификация на парламента. Този механизъм гарантира, на първо място, пълна прозрачност и публичност на намеренията за задължаване и на условията, при които се отпускат кредитите, защото Народното събрание изисква обосноваване и мотиви, за да даде мандат. На второ място, протича дебат в комисии и в пленарната зала. При оспорване мандатът се дава с мнозинството от гласовете на депутатите. На трето място, ратификацията, освен текста на постигнатото споразумение, отново изисква доклад с мотиви от правителството. Народните представители дебатират съдържанието на споразумението в заинтересованите комисии, след това в пленарната зала и накрая го приемат или отказват с обикновено мнозинство. Маркирам процедурата, за да покажа, че е невъзможно да се вземе заем от Република България, ако тя не бъде спазена. Тя гарантира, че парламентарните политически сили са запознати с условията на заемите и задължават правителството и всички държавни институции да ги спазят. Държавата взема заем само със съгласието на мнозинството от депутатите. Те приемат заема заедно с неговите условия.

В споразуменията с МВФ условията за структурните реформи са маркирани принципно. Самата приватизация на предприятия и банки, връщането на земята и други начини на раздържавяване са конкретно описани в споразуменията с МБВР. За тях народните представители са детайлно информирани по посочения по-горе начин. Това означава, че тази най-важна за държавата структурна политика се прави по силата на закона и на международни споразумения, които са сключени от Народното събрание на Република България. Смяната на собствеността не се прави така, както мнозина си представят – „престъпен политик продава на безценица държавата“.

Българската прокуратура беше сред посоченото мнозинство. Тя си представяше приватизацията като криминален процес. Няма как да знам дали представата ѝ е била реална, или по политическа поръчка. Тъй като по това време в нейния състав и този на специалните служби изобилстваше от кадри на комунистическия режим. Те по друг начин не можеха и да си представят структурните промени. Най-вече защото бяха срещу тях или, ако все пак ги приемаха, виждаха единствено себе си като бъдещи капиталисти. Самата прокуратура дотолкова споделяше тази нелепост, че повдигна обвинения срещу министри и ръководни лица в Агенцията за приватизация. Тези обвинения, разбира се, паднаха в съда. Бяха първите показни процеси за сплашване и политическо преследване.

Приоритетите и ефектите на външното финансиране

На първо място, новите заеми и откупувания на СПТ от МВФ трябваше да покриват нуждата за обслужване на заварения външен дълг. С тях трябваше да успеем да преструктурираме и решим проблема с обслужването на останалите неуредени дългове към други държави. Със същия приоритет бяха отпуснатите целеви заеми за преодоляване на създадения от управлението на Жан Виденов недостиг на зърно.

Следващият приоритет бе спасяването на тези държавни банки, чиято несъстоятелност щеше да предизвика повсеместен хаос. В крайно тежко положение бяха Стопанска банка, „Минералбанк“, ОББ и банка „Биохим“. От 1996 г. се правеха опити за тяхното удържане от несъстоятелност. Тези опити се компрометираха от политиката на правителството на Демократичната левица да насърчава държавните предприятия да не връщат кредитите. Това водеше към фалит и посочените държавни банки. Със същия приоритет бе недопускането на несъстоятелност на стратегически важни за сигурността на страната инфраструктурни предприятия като БДЖ и НЕК. За тях приватизацията не беше решение по много съображения, а и беше невъзможна. В този приоритет бе и спазването на задължителните международни условия за безопасност от ДП „Ръководство на въздушното движение“. Взехме заем от МБВР и за облекчаване на положението на децата.

Следваха приоритетите за спирането на свлачищата и ерозията на бреговете по Черно море, за разширяването на пристанището в Бургас и на столичното летище, които бяха неспособни да посрещат нуждите, за рехабилитацията на запусната и разбита републиканска пътна мрежа от I клас.

С по-нисък приоритет бе насочването на заеми за довършване на важни участъци на магистралите „Тракия“ и „Хемус“, за да се избегне значителното заобикаляне по обходни маршрути, за изграждане на пречиствателни станции и опазване на околната среда, за ВиК дружествата, за фонд „Регионални инициативи“, за граничните преходи по Трансевропейската пътна мрежа.

Самата приватизация също се нуждаеше от финансиране, основно за привличане на външни консултанти и оценка на стойността на продаваните предприятия.

Не мога да кажа с абсолютна сигурност, че това е оптималното или най-правилното приоритизиране на нуждите на страната. Такова едва ли е възможно да се постигне за много кратките срокове, за които трябваше да вземем решенията. Никой от опозицията и сред обществеността не възрази срещу тези наши решения. Следователно те са били най-естествените и най-обосновани. Но ето недопустимото. Политиците и обществото приеха и не коментираха взетите пари. Нямаха задълбочен интерес за какво се харчат. Това, което те впоследствие охулиха, бе, че сме изпълнили условията на кредиторите. Ще го кажа пределно откровено. Българското посткомунистическо общество и политици се отнесоха варварски и разбойнически към всички, които ни помогнаха да излезем от бедствието от 1996-1997 г. Те бяха съгласни да вземат помощта, но бяха против да изпълним условията на заемите, а тези условия изискваха да предприемем единствено правилните политики за излизане от повторната катастрофа – основно приватизацията. Кредиторите не искаха друго от България, освен сама да напрегне своите сили и да се стабилизира. Съвпадението е, че против политиката на смяната на собствеността бяха тези, които причиниха бедствието, и избирателите, които ги овластиха да го сторят.

Задълженията ни към МФИ не бяха само навременното обслужване и връщане на взетите кредити. Те изискваха пълно и точно изпълнение на съгласувания и одобрен от МВФ Меморандум за икономическата политика и специално подчертано – извършване на приватизацията, връщане на земята и реституция на отнетата частна собственост.

Правителството и мнозинството на ОДС в 38-ото ОНС коректно изпълнихме тези поети задължения въпреки съпротивата на бившите комунисти. За тях винаги е било лесно да взимат кредити и да не изпълняват условията по тях, и дори да не ги връщат. Тази идеология на ограбване на чужда собственост е тежък рецидив, дълбоко заложен в българското посткомунистическо общество, в излъчените от него управляващи и назначени капиталисти. Те продължават да споделят тази идеология и сега. Последните изсмукват жизнената сила на конкретно нарочен бизнес и след това търсят нова жертва. Няма значение дали за целта ще се фалира банка, или фирма. Това отношение на българските власти към собствеността създава страх, който е основната причина за нежеланието на инвеститорите да създават работни места, висока добавена стойност и доходи в България.

Благодарение на нашето изпълнение на всички условия в периода 1997-2001 г. страната получи заеми и откупувания на СПТ от МФИ на обща сума US$ 4449.2 млн. Отделно в тези 63 заема са дадените от парламента гаранции на държавни предприятия и банки да получат кредити. Тези средства бяха първата и най-значителна опора да излезем от кризите.

Условието „смяна на собствеността“

Най-важното условие за предоставяне на финансова подкрепа на България бе да се трансформира държавната собственост в частна. Това условие не е продиктувано от стремежа на МФИ самоцелно да бъде разкъсано и разграбено народното богатство, както е втълпено на мнозинството у нас. Смяната на собствеността е единственият начин за създаване на пазарна икономика. Повсеместната държавна собственост, както бе у нас, елиминира пазара, а с него – парите и конкуренцията, а с тях икономическото и технологично развитие. Процесът на нейната трансформация е мъчителен и крайно непопулярен не само у нас. Такъв е навсякъде. Първата ограничена приватизация, извършена от Маргарет Тачър, бе посрещната „на нож“ в Обединеното кралство. Затова политиците се стараят всячески да избегнат тези реформи.

Без смяната на собствеността оцеляването на по-голямата част от катастрофиралите български държавни предприятия бе абсолютно невъзможно. Конкретните методи на трансформация на държавната икономика и на създаването на функциониращ пазар вече бяха споменати на няколко места. Тук ще ги систематизирам: Първо, приватизация на държавните предприятия в производствената сфера, на банките и другите финансови дружества, като например ДЗИ. Второ, връщането на национализираните предприятия и имоти на техните предишни собственици или наследници. Трето, възстановяване на пълните права на собственост и стопанисване на земеделските земи и на частните гори. Четвърто, публично-частно партньорство – концесиониране на държавни или общински активи и инфраструктури. Два примера за последния метод са концесиите на инфраструктурата за водоснабдяване на Столичната община от „Софийска вода“ и на пистите и лифтовете под връх Тодорка от „Юлен“. Казано съвсем накратко – това и правехме.

Нямам достатъчно място да разкажа за приложението на всички посочени методи, с които трансформирахме държавната собственост в частна. Затова избирам само най-оспорвания процес – приватизацията на индустриалните предприятия. Преди да свидетелствам за извършената от нас приватизация, е добре да се знае, че в някои други бивши социалистически страни като Полша и Унгария бе узаконено комунистическото раздържавяване на предприятията. Това стана, като се даде възможност след изпадането им в несъстоятелност да се слеят със застаналите на техните входове и изходи частни фирми на номенклатурата.

ПОЛИТИЦИТЕ СРЕЩУ ПРИВАТИЗАЦИЯТА

Срещу приватизацията се обявиха не само бившите комунисти, които на думи се обявяваха срещу касовата и подкрепяха масовата приватизация. Срещу смяната на държавната собственост имаше много широк фронт, който се разгърна в годините, без да си дава сметка какви поражения нанася на изграждането на демократичните институции, на конкурентоспособността и на растежа на българската икономика. Пораженията отидоха във всички посоки, защото демокрацията и пазарната икономика са две страни на една монета. Всичко, което те са, е взаимно свързано. Така че не може да си за демокрацията и пазарната икономика, за членство в евроатлантическата общност и да си срещу приватизацията. Но се оказа, че мнозина го могат.

Отхвърлянето на приватизацията от СДС

В годините след управлението на ОДС ръководството на СДС не защити сърцевината на своята политика – смяната на собствеността чрез приватизацията. В поредица интервюта президентът Петър Стоянов посочи аргументите за отхвърлянето на цялата приватизация от седесарския елит. Ето по-важните от тези аргументи, съпоставени с реалността:

Първо. В СДС се споделя комунистическата представа за приватизацията: „Процес като приватизацията се случва на 100 г. веднъж в историята на една държава – прехвърляне на милиардна държавна собственост в частни ръце“^[451]. Това е вярно само за масовата приватизация. За касовата не е, защото е възмездна – продажба срещу пари.

Думата приватизация и сред демократичните среди у нас е изпълнена с негативно съдържание, синоним е на грабеж, кражба, ограбване, присвояване, подаряване, прехвърляне на част от активите на държавата на частни лица. Причините за това намирам в комунистическото раздържавяване, за което вече стана дума, и в масовата приватизация. Тя бе добавена в Закона за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия от Демократичната левица. Стартира през 1996 г. и протече на два етапа. „През 1996-1997 г. (Центърът за масова приватизация) извърши приватизация на държавни предприятия чрез инвестиционни бонове. За продажба бяха предложени пакети акции от 1050 предприятия, в резултат на което са раздържавени активи в размер на 14.58% от общите активи на държавни предприятия, или 22.08% от подлежащите на приватизация държавни активи“^[452]. Собственици станаха всички български граждани, пожелали да участват в процеса. Те получиха бонови книжки за 25 хил. лева, или тогавашни US$ 350.

Масовата приватизация е безвъзмездна, тя е „прехвърляне“ на държавна собственост на приватизационните фондове на гражданите, срещу което държавата не получава нищо. Гражданите също не получиха ползи от нея. В 2017 г. простата средна стойност на придобитите от всяка бонова книжка активи в 28 приватизационни (сега инвестиционни фонда) е 190.87 лева, или сегашни само US$ 113.61. Като сравним първоначалните US$ 350 със сегашните US$ 113.61, виждаме средната лична загуба на гражданите. Вследствие на тази почти повсеместна загуба участниците в масовата приватизация загубиха интерес към придобитото от тях участие^[453]. Ползите, каквито и да са те, са за създателите и управителите на приватизационните фондове, които с единични изключения бяха създадени от номенклатурата на БКП и ДС.

Защо ОДС не спряхме, а допуснахме да завърши започнатият процес на масова приватизация? Поради три причини:

• Първо, ваучерите вече бяха придобити от хората.

• Второ, първият и вторият тур на прехвърлянето на държавни активи бяха проведени.

• И трето, завършването на процеса бе условие за подкрепа от МВФ.

Ето какво бе записано в осъвременения Меморандум за икономическата политика, който бе поставен на бюрото ми в първата седмица на моята служба в Министерския съвет. „Приватизацията продължава да бъде стожерът на нашата програма и очакваме да завършим процеса на приватизация до началото на 1999 г., с изключение на някои предприятия за обществените услуги. След успешното приключване на втория тур от търговете по програмата за масова приватизация^[454] и друга приватизация, около 600 предприятия са прехвърлени към частния сектор от началото на 1997 г.“^[455] Както се вижда, говори се за вече протекли събития. Участващите в приватизацията вече имаха в ръцете си получените бонови книжки. Милиони очакваха да получат нещо от приватизацията. Беше определено кой приватизационен фонд какво придобива след проведените търгове. Такъв процес, с такава подкрепа от МФИ, не можеше да бъде преустановен.

Извършената при нашето управление приватизация не е „прехвърляне“, а продаване на държавна и общинска собственост на купувача, който даде най-висока цена и най-добро предложение. При това се продаваха цели предприятия, активите заедно с пасивите. Случваше се често, че пасивите, под формата на кредити от банки и заеми от доставчици, надвишаваха стойността на активите. С други думи, продаваха се губещи предприятия, при това с отрицателна нетна стойност.

Второ. Приватизацията не е използвана като политическо оръжие: Ето обвинението на Петър Стоянов: „България можеше да се промени коренно, ако бяхме направили приватизацията така, че да отнемем или поне да ограничим възможностите на бившата номенклатура и на бившите шефове в ДС отново да управляват страната икономически“^[456]. „Ние не използвахме приватизацията като мощно оръжие, за да направим средна класа и да декомунизираме България.“^[457]

Вярно е и е основателно възмущението, че много голямата част от държавните предприятия бяха закупени от номенклатурата на БКП и ДС. Направиха го, защото преди това бяха натрупали първоначален капитал във фирмите за доставка и реализация на продукцията на държавните предприятия, защото бяха изнесли значително количество валута в задгранични дружества по времето на управлението на Андрей Луканов, защото бяха „назначени“ за капиталисти от бившата комунистическа партия и им бяха дадени прословутите куфарчета с пари, и накрая, защото правеха контрабанда по старите държавни канали. Това ние нямахме възможност да спрем, защото стана преди управлението на ОДС. От друга страна, ние не сме имали никога политически планове и съгласие помежду си да „назначаваме“ капиталисти. Тези измежду нас, които си позволиха да участват в приватизацията, прекрачиха изричните партийни забрани те и членовете на техните семейства изобщо да не участват във фирми.

Касовата приватизация се проведе според закона на СДС от 1992 г. Той гарантира участие при равни условия на всички физически и юридически лица. Това е конституционен принцип, противното е сегрегация. Правителството, органите за приватизация и съдебната власт нямаха право тогава, нямат и сега, да лишават от участие когото и да било. Нямат право да не приемат най-доброто предложение на купувач заради политически критерии. Такива няма и не може да има записани в който и да е от законите на страната. Следователно абсолютно невъзможно е приватизацията да се използва за политически цели, например срещу номенклатурата на БКП и ДС. Процесът протича състезателно – с търг, с конкурс или на борсата. За големите предприятия той е задължително с външен консултант. Печели този с най-добрата оферта. Тя се оценява, на първо място, според предложената цена. След това – според начина на плащане, според поетите кредити, обещаните инвестиции и запазените работни места.

Законът, създаден от правителството на СДС в 1992 г., даде право на преференциално участие на работниците и служителите в приватизиращото се предприятие, които са работили в него не по-малко от 2 години преди датата на обявяване на решението за приватизация, и други приравнени към тях пенсионирани работници и служители. Твърдо стоях зад този принцип. И сега смятам, че е справедлив.

Управлението на БСП в 1994 и 1995 г. даде преференции и на лицата, които без трудов договор са управители, контрольори, членове на съветите на директорите и на управителните съвети на приватизиращото се предприятие в продължение на повече от 1 година преди датата на обявяване на решението за приватизация. Това позволи на участници в комунистическото раздържавяване и парашутирани лица от номенклатурата да получат преференции за участие в работническо-мениджърска приватизация (РМД).

Можеше ли да се отнеме това право, след като бе дадено и закрепено в практиката. С цената на тежки конфликти в парламента и с МВФ и МБВР и на значително отлагане на касовата приватизация, вероятно е можело да стане, но това най-вероятно щеше да спре външната финансова подкрепа и да компрометира всички направени усилия. Рискът да се отложи процесът и да не се изпълнят условията за броя на приватизираните предприятия и за процента на приватизираните производствени активи, беше много голям. Затова не се опитахме да премахнем дадените от БСП привилегии.

Има още един не толкова важен фактор да не отменим системата от преференции за РМД-тата. Представители на коалицията ОДС и на синдикатите вече бяха влезли в управлението на държавните предприятия. Мнозина от тях правеха усилия да ги спасят от изолацията и фалита и отнемането на техните преференции щеше да бъде несправедливо.

Трето. Приватизацията не създаде средна класа: „Тя беше шанс да са създадат хора, базово почтени към принципите на демокрацията, но вместо това се облагодетелстваха кадри на номенклатурата и на Държавна сигурност“^[458]. „Аз мисля, че най-голямата грешка беше, че чрез приватизацията ние дадохме огромната част от икономическата власт в България в ръцете на бившата номенклатура, на хората, които бяха посветени в тайните на прехода. По този начин лишихме десницата от икономически гръб и от средна класа, а тя е естественият поддръжник на всяка десница във всяка нормална страна.“^[459]

Познавам стотици „базово почтени към принципите на демокрацията“ лица, включително и политици от СДС и Народен съюз, които участваха в приватизацията и веднага станаха „икономически гръб“ на НДСВ, а след това на ГЕРБ. Политическият ми опит ме е убедил, че няма по-наивна идея от тази да „купиш“ своите избиратели с цената на нарушаването на законите на страната или да задържиш към кауза политици, които гледат единствено личната си изгода. А средната класа виждам с просто око навсякъде. Да се твърди, че я няма, просто не отговаря на истината. Но тя не гласува за Демократичните сили вероятно и защото те сами се отрекоха и не защитиха своите постижения.

Четвърто. СДС нямаше полза от приватизацията: „СДС бе доведена на този хал, когато бе в най-силните си години, благосклонна съдебна власт и президент в мое лице, от начина, по който бе извършена приватизацията и трансформацията на всички милиарди в нечии ръце. Вместо чрез приватизацията да създадем средна класа и 1-2 независими вестника, ние раздадохме националното богатство на хора, посветени на бившата номенклатура и на ДС“^[460]. (…) „А две години след това, когато Костов напусна, СДС нямаше пари за парно и за в. Демокрация.“^[461]

А трябваше ли да бъде извличана каквато и да е политическа полза от приватизацията? Моят категоричен отговор е, че не само че това би било незаконно, то е и морално недопустимо. В моите представи общественото приличие се погазва, когато управляваща политическа партия извлече облаги от приватизацията. Впрочем погазване е и да извлече каквито и да е групови облаги от която и да е публична власт. Ако не отговарят като мен на този въпрос, многото „стари седесари“ имат всички основания да „съжаляват за своето лековерие и идеализъм“ – по думите на Петър Стоянов. Погрешно са ме избрали за председател на СДС и за министър-председател. Признавам, че не удовлетворих техните очаквания и никога не съм имал такова намерение.

Пето. Заради конкретни приватизационни сделки и мои персонални геополитически предателства, като продажбата на „Нефтохим Бургас“: „Беше проведена кошмарна разпродажба на предприятията по времето на Костов, например това, което стана с „Нефтохим“… За него имаше западни кандидати, но и аз бях изненадан от Иван Костов, който е продал компанията на Русия“^[462]. Ето какво не вземат предвид всички критици на тази приватизационна сделка:

1) Рафинерията беше с огромни задължения, фактически неплатежоспособна, заради политиката на задържане на ниски цени на течните горива. Затова правителството се съгласи да поеме или опрости част от нейните задължения;

2) На 7 юни 1999 г. бяха подадени 4 оферти за закупуване на „Нефтохим Бургас“ от: Akmaya Sanayai ve Ticaret A.S., Istanbul; Logomat Services Ltd., Nikosia; „Лукойл Петрол“ АД София и Балкански нефтен консорциум, България. Както се вижда, сред тях няма въобще западен кандидат. След обсъждане с консултанта по сделката „Артур Андерсен“ от краткия списък на кандидатите отпада истанбулската фирма;

3) Най-високата цена за рафинерията даде „Лукойл Петрол“ АД София. Само това дружество бе в състояние да доставя за преработка руски нефт на по-ниска цена и с най-ниско навло^[463]. И затова до 2007 г., преди да се включи в злоупотребата с господстващо положение, продаваше на ниски цени течни горива в България;

4) „Лукойл“ предложи и най-добрата инвестиционна програма. Впоследствие консорциумът извърши най-мащабната инвестиция в нашата страна и приведе българските течни горива към изискванията на ЕС – да бъдат без олово и без сяра. Без тази инвестиция България щеше да бъде глобявана тежко от ЕК за неизпълнение на общите нормативи, които регулират сектора на горивата.

Това са аргументите, поради които „Лукойл Петрол“ АД София бе избрано за купувач. Това, че впоследствие правителството на тройната коалиция му позволи злоупотреба с господстващото му положение и че тази злоупотреба продължава и днес, е отговорност на други управления и на други състави на Комисията за защита на конкуренцията.

Криминализирането на приватизацията от БСП

БСП, която винаги е изразявала интересите на номенклатурата на БКП и ДС, не бе съгласна с твърденията на Петър Стоянов. Тя упорито твърдеше и сега твърди, въпреки очевидните факти, че нейните представители не са участвали в касовата приватизация и че седесарските РМД-та са ограбили страната. Тяхното оклеветяване на процеса бе по няколко линии.

Първо. Държавните предприятия са целенасочено фалирани: „Водещи допреди 2 години предприятия бяха буквално разгромени. Някъде поради непохватност, поради неумение на новите мениджърски екипи, някъде съвсем съзнателно, за да могат да бъдат разпродадени на безценица“^[464].

Както бе показано в предната глава, още от 1996 г. водещи 134 държавни предприятия бяха обявени за несъстоятелни или поставени в изолация и подготвени за приватизация или фалит след 1 година, т.е. през лятото на 1997 г. С тези свои обвинения БСП осъществи прехвърлянето на своите вини и актуализира клеветенето на своя политически враг. Направи го, като най-после разкри „зловещия замисъл“ на ликвидаторите от СДС. „Не е случайно, че ликвидират, правят го, за да заграбят без пари държавните милиарди.“ Жалко е, че на тази голословна лъжа се хвана българското общество с къса памет, а това общество според социологическите анкети се оказа 80% от цялото.

Второ. БСП определи приватизацията като престъпна: „Приватизацията се извършва по начин, който ражда небивала корупция, икономическа престъпност и растеж на безработицата. Това, което реализира мнозинството, не може да мине под академичния знаменател за преразпределение на националното богатство. Това е най-големият грабеж в най-новата ни история“^[465]. Облагодетелстваните от „грабежа“ бяха назовани година по-късно: „За българина остават бордът, ликвидацията, мизерията и безработицата, а сега и страхът от екологична катастрофа, от други възможни последици от войната. СДС успя само в едно – в задоволяването на личните и груповите интереси на своя собствен елит. Корупцията се превърна в начин на живот за управляващите, в държавна политика. В България се оформя политическа олигархия, която е над всичко, над всички, която мародерства и държавата, и частния бизнес, и гражданите“^[466].

Очевидно няма нито един днешен политически олигарх от СДС, но да оставим този аргумент. Да видим отблизо „престъпния грабеж“ според терминологията на БСП.

Съобразно закона с решение на НС бе приета ПРОГРАМА за приватизация на държавни предприятия през 1997 г. (1 юни 1997 г. – 31 декември 1997 г.)^[467]. В нея бе казано, че: „Програмата за приватизация на държавни предприятия през 1997 г. е разработена в съответствие с изискванията на чл. 2, ал. 2 от Закона за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия (ЗППДОбП) и в подкрепа на програмата на правителството до 2001 г. за ускоряване и практическото приключване на приватизацията на държавни предприятия от производствената и търговската сфера в двегодишен срок. Приватизационният процес през 1997 г. ще се осъществява в условията на действащ Паричен съвет и в изпълнение на споразуменията с Международния валутен фонд и със Световната банка“. Срещу тази програма са гласували предимно депутати от парламентарната група на Демократичната левица (ПГДЛ). Тя е приета от общо гласували 204-ма народни представители, от които „за“ са 139-има, „против“ – 41, и „въздържали се“ – 24-ма.

По същия начин бе обсъдена и приета с решение на парламента Програмата за приватизация на държавните предприятия през 1998 г.^[468], която е гласувана отново с мнозинство от две трети от депутатите („за“ – 114, „против“ – 45-има, „въздържали се“ – 8). Програмата за приватизация за 1999 г.^[469] е гласувана отново с повече от две трети мнозинство (от гласували 171 народни представители: „за“ са 116, „против“ – 50, и „въздържали се“ – 5-има).

Така стана и за програмите за приватизация през 2000 и 2001 г. В Надзорния съвет на Агенцията за приватизация влязоха представители на всички парламентарни политически фракции. Всички контролираха какво и как приватизира тази агенция. Оттук следва, че обвинението на БСП за „престъпна приватизация“ е насочено срещу две трети мнозинство в Народното събрание, срещу надзорниците от всички парламентарни сили в Агенцията за приватизация, тоест и срещу техните представители, но не само срещу тях. Да видим към кого още е отправено това обвинение.

Както вече бе посочено, според закона решенията за приватизация са вземани от Агенцията за приватизация, министерства и ведомства, и общинските съвети. Действията на тези органи бяха и сега са строго регламентирани. Оттук се вижда, че обвинението е отправено към всички държавни органи и управлявалите ги политически сили. Според БСП всички те са участвали в престъпния сговор.

Списъкът на „престъпниците“ не свършва дотук. Според отчетите на НСИ до 2004 г. престъпници са и купувачите – разрешените според закона^[470] приватизационни фондове, 162 чуждестранни лица, 1436 работническо-мениджърски дружества, 530 работници и служители и други лица с преференции, 614 наематели и арендатори с договори отпреди 1993 г. и 2432 други. Според БСП и останалите клеветници всички тези юридически и физически лица също са участвали в „грабежа“. Той придобива епически мащаби.

„Престъпници“ са екипите и ръководствата на МФИ, договорили условията за приватизация с българските власти. Такива са и външни консултанти, със съдействието и под наблюдението на които са извършени всички големи приватизационни сделки. Тоест престъпници са били и най-авторитетните световни фирми от бранша.

Следователно обвинението за „престъпна приватизация“ е отправено към стотици държавни и общински институции, формирани и управлявани от всички политически партии, включително от БСП. Отправено е към над 5000 юридически и физически лица, включително чуждестранни, които са закупили, давайки най-добро предложение, публични активи в състезателен процес (публичен конкурс, публичен търг и борсова сделка), проведен за големите сделки под наблюдението на международен консултант. Отправено е към всички, които, след като са спечелили сделката, са извършили парични плащания, поели са или са погасили фирмени кредити и задължения за инвестиции. Отправено е към МФИ, помогнали на България да излезе от втората си икономическа катастрофа.

Всички са престъпници – само БСП и ДС не са.

Има публична информация, че прокуратурата е разследвала около 500 приватизационни сделки, но е повдигнала само няколко обвинения. Те са отхвърлени от съда; по тях няма нито една осъдителна присъда. Последният факт доказва, че обвинението за „престъпна приватизация“ е абсолютно голословно. Единичните обвинения на прокуратурата и липсата на каквато и да е присъда доказват каква е била целта на БСП. Тя не е търсене на правосъдие. Целта е политическа измама.

Оттук не следва противното – че всички приватизационни сделки и масовата приватизация са протекли без нарушения. Не следва, че всички раздържавени предприятия са намерили добри стопани. Въобще не следва, че приватизацията е справедлива и по социалистически дава „на всички поравно“. Дори масовата приватизация, която стартира с бонове поравно, след 20 години показа, че участвалите масово са загубили, с изключение на малцина.

Свидетелството на фактите безспорно доказва, че приватизацията е обществено-икономически процес, извършен по закон и по силата на международни споразумения от стотици органи и хиляди участници. Със своята мащабна политическа измама БСП успя да постигне следното сред лековерното посткомунистическо общество:

• Смеси комунистическото раздържавяване с извършената по закон приватизация и така прикри как комунистическата и на ДС номенклатура извърши първоначалното натрупване на своя капитал.

• Заблуди избирателите, че за изоставането на България и бедността са виновни тези, които чрез приватизация спасиха страната от икономическата катастрофа.

• Създаде ненавист към частната собственост и към всяко предприемачество.

• Разруши авторитета и отслаби българските институции, така че да бъдат безсилни пред олигархията.

• Омаскари всички.

Трето. Посочиха Кръстника. Обвиненията срещу елита на СДС се сблъскваха с обвиненията на седесарите срещу номенклатурата на БКП и ДС и някак си взаимно се обезсилваха. БСП нямаше конкретни примери, освен 2-3, на които ще се спра по-подробно, за да докаже обвиненията си. Тя злоупотреби с една изпусната фраза от Александър Божков, че за съдействието си при приватизацията всеки консултант взема 10%. Тези проценти му се пришиха; нарочиха го за „мистър 10%“. Добре е някой да се заинтересува как живее днес неговото семейство. Ще види колко отвратително лъжливи са били обвиненията срещу него. Все пак това бе слаба атака.

И тогава пред очите на Георги Първанов проблясна и го осени „истината“. Поднесе я в Народното събрание, въоръжен с лъжата, че семейството ми е присвоило през фондация „Бъдеще за България“ 80 хил. долара от бизнесмен, когото свързват с руската мафия. Впоследствие семейното присвояване бе опровергано. Дарението бе подхвърлено, но не бе от руската мафия, а от руските власти. Уредено бе от Красимир Стойчев. Извършено бе по банков път от близкия до руския премиер Виктор Черномирдин бизнесмен Григорий Лучански, който е бил кандидат-купувач на „Мобилтел“. Доказано бе, че дарението е използвано за благотворителните цели на Фондацията (включително за посрещане и настаняване на децата на загиналите при потъването на руската подводница „Курск“).

Но в момента на Първановото просветление никое доказателство нямаше значение. Костов, заложникът на „мръсните пари“ и на мафията, се оказа „идеологът и двигателят на корупцията и клиентелизма. Той е не Командира, той всъщност е Кръстника“^[471]. При това не като онзи от филмите на Франсис Копола, а грозна фигура – присвоил от дарение за сираци, за крайно нуждаещи се.

Българската посткомунистическа общественост и нейната интелигенция веднага забравиха опроверженията на компромата и моите призиви към Първанов да удостовери атаките си пред компетентните органи. Никой не търсеше доказателства. От месеци политическата риторика на левицата се бе превърнала в хулителство, насочено към мен, съпругата ми и дъщерите ми. Тогава казах и сега ще повторя: няма по-недостойна роля за един политик от това да се бори с опонента си, клеветейки и обиждайки неговото семейство. Точно това направи най-успешният политик на прехода, два пъти президентът на Република България Георги Първанов. И не даде нито едно доказателство. Затова пък направи нови инсинуации^[472].

Така оглавих мафията. С нерешен въпрос за личната си нравствена хигиена^[473] се оказах собственик на половината национално богатство, разбира се, придобито от приватизацията. Първановият лайтмотив бе подет от вътрешната опозиция в СДС. Плащаха на Мира Радева от МБМД да задава редовно въпроса кой е най-богатият българин. И българинът отговаряше – „Иван Костов“.

Необятни са наивността и лековерието на посткомунистическия човек. Той вярва всеотдайно и безрезервно в клеветата. Не си задава най-простите въпроси: Защо нито един разследващ журналист не намери и следа от мое и на семейството ми участие в приватизацията. Защо нито един политик не приведе и едно доказателство, че сме придобили каквото и да е от държавната собственост. Достатъчно е някой да каже, че имам налудничавото число от 400 млн. в швейцарска банка и едно мнозинство от 80% от българските избиратели са автоматично убедени, че това е вярно. Тези въпроси не си зададе и нито един седесар. Караха ме да се оправдавам сам. Мнозина от участвалите в приватизацията национални и местни водачи от СДС предпочетоха да се затаят зад гърба ми, дори ме представяха за собственик на придобитите от тях активи.

Всеки обвинител може да провери набеждаването ми в престъпления. По мое убеждение прокуратурата отдавна и многократно го е правила. Свидетелство за това е чувалът с нейни и на следствието призовки, който пазя в дома си. Знае истината, но я крие от обществеността. Странно, но и никой не я попита. Никой не подаде до нея сигнал за мои лични злоупотреби. Това е така, защото фактите са следните – нито един член на моята и на съпругата ми фамилия не е участвал в приватизацията^[474]. Не са участвали нито един от моите в онези години 30 братовчеди и нито един роднина на моята съпруга. Ако имаше поне един, щяха да го разпънат на кръста до нас.

На въпроса на дъщеря ми Яна имало ли е във фамилията му партизани и ятаци, тъст ми дядо Григор бе отговорил: „А, не, чедо, ние сме почтени хора. Ония палеха плевните“. И сега живеем със съпругата ми в къщата ни в Драгалевци, която сме построили в 1981 г. със собствените си ръце. С този строеж станах мъж в очите на тъст ми. Живеехме там и когато бях министър-председател – да не натежим на държавата. Не използвах властта, за да защитя част от възстановените на семейството на Елена регулирани парцели от вторично ограбване. Не направихме до 2008 г. никакви постъпки, за да върнем наследствените земи на майка ѝ. Чак сега възстановяваме земеделските земи на дядо ми. „Да не кажат нещо хората“ – както ни назидаваше майка ми. Пък те, хората, какво ли не казаха.

За мащабите на приватизационния „грабеж“

Бившият главен прокурор Никола Филчев бе осенен със закъснение от Първановата истина, но затова пък излезе с конкретни числа: „Цялата работа сега е организирана от Костов. Не можа да ми прости, че го разобличих като долнопробен крадец, шеф на разбойническа чета. Какво направи той? С какво ще остане в историята? С приватизацията? Приватизация на 30 млрд. държавно имущество. И колко влязоха в държавата обратно – 3 млрд. Къде са останалите 27 млрд.? У Костов и костовчета. И сега с парите си дърпа лостове, бута…“^[475]. (…) „В резултат на това България се превърна в най-бедната страна в Европа. Населението силно обедня. Престъпната приватизация създаде добра хранителна среда за организираната престъпност.“^[476]

Това изказване посткомунистическото общество прие за истина. Все пак казано е от главен прокурор.

Казаното от Филчев, спрегнато с обвиненията на Петър Стоянов, бе повторено от президента Росен Плевнелиев: „Освен това ние извършихме най-лошата приватизация в цяла Европа – активи за 30 милиарда евро ние продадохме само за 3 милиарда. (…) Чешкото правителство остави държавните предприятия да работят и започна да им търси стратегически инвеститори. В България между 1990 г. и 1996 г. фабриките и заводите бяха „подарени“ на хора от бившата комунистическа партия, а във втората фаза на приватизацията след 1997 г. бяха извършени твърде много грешки“^[477].

Премиерът Бойко Борисов потрети и доразви същото, този път спрегнато с инсинуациите на Георги Първанов: „Затова с МВР, на ДАНС разпоредбите, които ще дам, да направим ревизия на целия преход. На всички приватизационни сделки, за да стане ясно кой кога и какво е продавал и дали това е реалната цена. В тази сфера, живот и здраве да минат изборите, ще се съсредоточим в пълния обем“^[478]. (…) „Може би давността за приватизацията трябва да върви с този вот на недоверие. Над 30 млрд. лв. са откраднати по време на приватизацията в България и няма наказани.“ Борисов направи заявка, че ГЕРБ ще предложат да отпадне давността за престъпления, за да може да се разследва „целият криминален преход на приватизацията“^[479].

Политическата измама на БСП бе продължена от главната прокуратура и от политическата партия ГЕРБ, което ми дава основания да ги третирам като едно цяло. Няма никакво друго обяснение за синхронизираните твърдения на тези двама президенти, главен прокурор и премиер. За тези висши официални представители на държавата е задължително, преди да говорят публично, да поискат официалната информация за приватизацията. И ако не могат сами да се ориентират в статистическите данни, да прочетат многобройните споразумения с МВФ, МБВР и другите МФИ, от които се вижда, че финансовата подкрепа за България е получена точно заради осъществената приватизация. Трябва да поискат отговори от своите съветници, сътрудници и министри, от институциите, които са извършили смяната на собствеността. За тези най-овластени лица е задължително да се обърнат към Агенцията за приватизация и следприватизационен контрол и да сверят числата, с които систематично мамят общественото мнение.

Ще докажа по-долу, че не са го направили и са клеветели в хор.

За мен е необяснимо защо нито един разследващ журналист, чието призвание е да контролира властите, не потърси отговор на въпроса: вярно ли е, че държавно имущество за 30 млрд. е приватизирано за 3 млрд., тоест „откраднато“ по красноречивия изказ на Борисов.

Отговорът на този въпрос е публично даден и е на разположение на всеки. Но преди да го покажа, нека обърна внимание на забавното боравене с числата. Главният прокурор не казва с какво е измерил кражбата от 30 млрд. – с левове ли; какви – неденоминирани или деноминирани, с долари ли? Президентът Плевнелиев отсича, че са били евро, макар че тогава евро нямаше. АПСК и НСИ и сега не дават информация за приватизацията в евро. Премиерът Борисов е по-лековат на говорене – за него 30 млрд. са левове и така, както го е казал, се подразбира деноминирани. Така че един говори за милиарди въобще, друг – за милиарди в евро, а трети – в левове. Дори само след този опит за вглеждане в „приватизационния грабеж“ той се размива, става неясен. Хорът на лъжата очевидно пее фалшиво.

Все пак колко точно са „откраднати“? Този въпрос въобще не е коректно зададен; правилният, на който отдавна е даден отговор, е: за какви постъпления е приватизирана държавна собственост?

Остава да проверим хипотезата, че посоченият по-горе изключителен ефект е постигнат от правителствата на Сакскобургготски, Станишев и Борисов, които са успели толкова скъпо да продадат държавните активи, че са компенсирали „грабежа“ по време на правителството на Костов.

В периода между 1997 г. и 2001 г. включително, според официалните отчети, са приватизирани активи с пряк финансов ефект за 5535.12 млн. деноминирани лева. Тази сума, превърната в щатски долари по курса в средата на годината, е US$ 2911.21 млн. Потвърждава се, че наистина има около 3 млрд. щатски долара ефект. Но той не е за „разграбени 30 млрд.“. По времето на ОДС са приватизирани 46.34% от подлежащите на приватизация активи, т.е. продадени са предприятия, струващи 177.4 млн. деноминирани лева от 1995 г., или US$ 2510.4 млн. Следователно за тези продадени държавни активи са получени US$ 400.8 млн. повече от очаквания приход. Продадени са по-скъпо, отколкото са стрували.

Така рухва и хипотезата за „грабежа“ в 1997-2001 г.

Този резултат от приватизацията през 1997-2001 г. е по-нисък като дял от общия пряк финансов ефект за целия период 1993-2016 г. Защо това е така? Краткият отговор е, защото приватизацията в периода 1997-2001 г. е извършена в условията на повсеместни кризи. Тоест при отсъствие на търсене и крайно ограничени възможности за вътрешни и външни инвестиции. Докато след това е извършена в условията на сигурност и постигната стабилност, при значителен външен инвестиционен интерес, особено след влизането на България в НАТО и ЕС.

Законова регламентация. Приватизацията в 1997-2001 г. бе извършена при изключително подробна регламентация, съдържаща се в ЗППДОбП, 30 подзаконови нормативни акта и строги вътрешни правила. Направени бяха законови промени, които увеличиха възможностите за контрол, включително от парламента и от опозицията. Освен това бе налице и съдебен контрол. За всяко нарушение на нормативите заинтересованите можеха да отнесат спора си с приватизиращите органи за решаване от Върховния административен съд. От образуваните по тази линия над 160 дела само 7 акта на приватизиращи органи бяха изменени или отменени. Нито една сделка не бе развалена или обявена за нищожна, което е атестат за законосъобразността на процеса. Всички значими сделки на Агенцията за приватизация бяха одобрени от Надзорния съвет, тоест от представители на всички парламентарно представени политически сили. Най-големите и важни за икономиката приватизационни сделки ставаха след одобрение на Министерския съвет.

Стабилизационните споразумения с МВФ, МБВР и останалите МФИ определяха ускорената приватизация като основен структурен критерий. Неспазването му означаваше спиране на траншовете от договорените заеми. Големият прогрес на приватизацията в периода 1997-2001 г. се признава от МФИ и ЕК, които участваха или наблюдаваха приватизационните процедури. Почти всички големи сделки (повече от 100) бяха осъществени по предварително договорени програми с МФИ и с Американската агенция за международно развитие. Около 27 големи сделки бяха осъществени с консултанти и посредници, финансирани от програма САРА на ЕК, която България изпълняваше като страна, искаща преговори за членство в ЕС. Следователно приватизацията се извърши съобразно споразумения и програми с най-важните за страната международни и европейски институции и с тяхното активно участие. Срещу това България спаси националната си валута и обслужваше дълговете си. Затова твърденията, че приватизацията е била престъпна, всъщност представляват обвинения срещу международните институции в съучастие в престъпление, а те единствени помогнаха на България да излезе от икономическата катастрофа.

Икономически и финансови условия. В края на 1996 г. България бе изостанала многократно от централноевропейските страни – по касов път бяха раздържавени малка част от всички активи на държавните предприятия. Правителството на Жан Виденов имаше основание да аргументира масовата приватизация с отсъствието на паричен ресурс в страната. Фирмите и домакинствата имаха крайно ограничен паричен и кредитен ресурс в банките за участие в приватизацията. През януари 1998 г. парите на населението и на частните предприятия в обращение, безсрочните, срочните и спестовните депозити в левове и чужда валута бяха общо 3842.8 млн. деноминирани лева, или US$ 2544.9 млн.^[490] Само малка част от тях можеше да участва в приватизацията, защото малцина от притежателите на този ресурс поемаха риска да купят акции или дял от държавата. Освен това парите и кредитите им бяха нужни за производствени и потребителски цели, за защита от бедност и пр. След фалита на 17 банки българската банкова система бе силно резервирана към отпускането на кредити за инвестиции в приватизирани производствени активи. Целият вътрешен кредит в левове и валута през януари 1998 г. бе 5262.1 млн. деноминирани лева. Година по-късно бе спаднал с 13.9% до 4530.2 млн. Оттук следва, че в периода 1997-2001 г. в България нямаше вътрешен паричен ресурс за приватизация. Едновременно силно бе ограничен външният инвеститорски интерес поради разрухата в страната. Това е една от причините производствените активи да не могат да се продадат на по-високи цени от постигнатите.

Приватизацията се осъществяваше в условията на активен социален диалог с работниците, служителите и синдикатите. „Приватизация вместо ликвидация“ беше издигнатият от д-р Желязко Христов лозунг на КНСБ в периода 1997-2001 г. Беше призив към всички работници и служители да подкрепят да бъдат приватизирани структуроопределящите държавни предприятия, вместо да бъдат изолирани и ликвидирани. И хората го направиха. Затова, въпреки крайно негативните обстоятелства, не се допуснаха сериозни социални сътресения. През 1999 г. Агенцията за приватизация бе обявена за социален партньор №1 от КНСБ. Продавахме фалирали, фалиращи или изолирани държавни предприятия, които правителството на Демократичната левица бе договорило с МВФ да бъдат ликвидирани или приватизирани до средата на 1997 г. Това е друга съществена причина да не е постигнат по-висок пряк финансов ефект от приватизацията през 1997-2001 г.

Приватизацията протичаше под отрицателното въздействие на военните действия в съседна Югославия и на ембарго. Азиатската криза и руското преустановяване на плащанията по дълга засилиха срива на цените на изкуствените торове и повечето химически продукти, на черните и цветните метали и това допълнително влоши българските валутни постъпления. Всички тези външни въздействия и икономическата катастрофа от 1996 г. определяха страната като високорискова и ограничаваха участието на външните инвеститори в приватизацията.

Организация на ускорената приватизация. В основни линии организацията може да бъде маркирана така. Програмата на правителството се конкретизираше в Годишни планове от Съвета по структурна реформа. Той ги съгласуваше в Програмата за ускорена приватизация, която бе договорена с МФИ. Нуждата от ускорение на процеса налагаше в различни програми за приватизация да бъдат привличани многобройни консултанти, които бяха финансирани от ЕК, от Американската агенция за международно развитие и от МБРВ. Пряко от Агенцията за приватизация бяха ангажирани посредници и консултанти за най-големите сделки, като по-голямата част бяха с първокласна репутация: „Райфайзен инвестмънт“, ВС Atkins, „Прайс Уотърхаус Купърс“, DFS, RES&CO, KPMG, „Баренц груп“, „Делойт и Туш“, „Дрезднер Клайнуърд Бенсън“, „Дойче банк“, Arthur Andersen, Roland Berger& Partners.

Ускорената приватизация срещна силна политическа съпротива. Отначало имаше известен политически консенсус, но скоро заваляха обвиненията, че се извършва стихийно, хаотично и извън закона. Това не бе вярно. На първо място, защото в Програмата на ОДС, Програмата на правителството „България 2001“ и в Стратегията за ускоряване на приватизацията процесът бе с най-висок приоритет. Ние организирано и по съществуващия закон за преобразуване и приватизация правехме точно това, което бяхме обещали и обявили пред своите избиратели.

На второ място, ускорената приватизация бе предвидена в договорите за целевите заеми с МБВР. Така например оздравителният заем в 1996 г. бе гласуван „за“ от 136-има от 140 народни представители. В 1998 г. заемът за преструктуриране на финансовия сектор и предприятията, който задаваше ускорената приватизация, бе гласуван „за“ от 144-ма от 154-ма депутати; за заем за прилагането на компенсационен механизъм за изплащане на дълга на „Минералбанк“ гласуваха 118 от 148.

На трето място, БСП започна да гласува против споразуменията от 1999 г. – 56-има депутати бяха против ратифицирането на Договора за втори заем за преструктуриране на финансовия и реалния сектор, който бе подкрепен от 108 от 168 депутати. Завоят към отхвърляне на приватизацията направиха със сложна маневра. Първоначално внесоха вот на недоверие „за провал на структурната политика в индустрията“. С вота настояваха да се гласува против правителството на ОДС, защото то „несръчно прилага“ концепцията, заложена в тези споразумения. След това обявиха, че самата концепция за приватизация на МФИ „се проваля дори и в страните с развита икономика. За държавите в преход тя е убийствена“^[491]. С това бившата комунистическа партия се обяви срещу външната финансова подкрепа за страната и започна да твърди отново, че има трети път за излизане от кризата. „Третият път е за Третия свят“ – каза тогава Вацлав Клаус, но у нас не го чуха.

БСП наистина имаха „дълбоки идейни различия“, но не само с нас, а и със Запада. И те бяха мотивирани от друго. По това време се разгаряше кризата в Косово. Бяха започнали бомбардировките над Сърбия. Бившите комунисти вееха черни знамена в Народното събрание. Когато вотът не мина и знамената бяха прибрани, а целите на НАТО постигнати и през есента на 2000 г. Слободан Милошевич се срутваше, Първанов се нахвърли върху семейството ми и ме посочи за кръстник на българската мафия.

Знаех, че бяха получили инструкции от Москва да бутат с всички сили правителството на ОДС. След идването на власт на Симеон Сакскобургготски операцията с подхвърляне на дарение се повтори и с фондация „Демокрация“. И отново бе проведена по руска инициатива.

Днес пред очите на всички са безогледните медийни и прокурорски обвинения срещу противниците на руското проникване в България или просто срещу политиците, които твърдо защитават атлантическата принадлежност на нашата страна. Издевателства се и над членовете на техните семейства. Тук-там нападнатите получават някаква спорадична защита. Сега малцина вярват на медиите и на прокуратурата, но в онези години обвиненията се възприемаха за чиста монета.

Ползите от прекия финансов ефект на приватизацията от 1997-2001 г. Ползата се измерва с US$ 2911.21 млн. пряк финансов ефект^[492]. От него договорените плащания бяха за US$ 2508.96 млн. Точно тези плащания позволиха да се стабилизира българският лев, да се обслужва външният дълг на страната и да се намали вътрешният държавен дълг. Защото като изключим траншовете в СПТ от МВФ, останалата подкрепа на МФИ отиваше за разходване по конкретни социални и инвестиционни програми. Тези постъпления, които днес не изглеждат значителни, станаха втората опора за излизането от кризите и за макроикономическата стабилизация на България. Останалите около US$ 401 млн. от прекия финансов ефект – поетите от новите собственици кредити, помогнаха да предпазим държавните банки от несъстоятелност и да бъдат приватизирани.

Приватизацията на МК „Кремиковци“

Българското общество половин век не познаваше пазарите на производствените активи, нямаше представа за фирмен фалит, за образуването на цени на акции и дялове, за фирмени печалби и загуби, за дългове и просрочия. Възприемаше отрицателно приватизацията, без да разбира процеса. Това доказват успешните медийни и политически спекулации с два примера.

Първият е МК „Кремиковци“^[493]. Комбинатът бе във фактически фалит и бе обявен за изолация и ликвидация от правителството на Жан Виденов. След изтичане на възприетия срок в средата на 1999 г. това в никакъв случай не можеше да се допусне. Защото излизащата от финансовия срив икономика на страната рискуваше да изпадне в трета тежка икономическа криза. Закриването на най-голямото предприятие, натоварено с дългове от почти 1 млрд. деноминирани лева, щеше да изключи финансовите механизми за отсрочка, за дългови трансфери и други кризисни инструменти и да спре стопанския оборот на почти 10% от националната икономика. „Кремиковци“ е пример за източване на входа и на изхода. Комбинатът натрупа квазидържавни дългове, достигащи 5% от БВП. Това имаше неколкократно по-голям негативен ефект върху икономиката и банките. Само просрочените му задължения в деноминирани левове в момента на сделката бяха за над 642 млн.; впоследствие бяха предявени претенции от различни кредитори за още 200 млн. лева. Фалитът лишаваше от работа 12 500 души и още толкова заети в жп транспорта, пристанищата, енергетиката, във фирми за доставка, за техническа поддръжка и др.

Това са аргументите на правителството да облекчи част от дълга на МК „Кремиковци“ и да приеме продажбата на комбината за 1 щатски долар. Но това не е цената за сделката. Според договора с купувача той пое задължения за US$ 244 млн. (462 млн. лева), които методиката на АПСК и на НСИ включва в прекия финансов ефект от приватизацията. Тук трябва да влязат и скритите задължения, които договорът с купувача не предвиждаше, за US$ 106 млн., или 200 млн. лева. От тях той изплати впоследствие US$ 104 млн., тоест почти всичките. В общия ефект от приватизацията на комбината следва да се включат и предвидените договорени инвестиции на стойност US$ 300 млн., или 568 млн. лева^[494].

Вече може да се отговори и на въпроса доколко успешен е бил опитът чрез приватизация да бъде спасен комбинатът?

Първо. Приватизацията удължи функционирането му с 10 години. За този период бяха спасени хиляди работни места. Беше спечелено време за преструктуриране на свързаните с него предприятия. В този период загубите бяха намалени и през 2003 г. дори бе отчетена печалба от 119.4 млн. лева.

Второ. Купувачът не изпълни изцяло поетите задължения за инвестиции, за изплащане на задълженията и за запазване на работните места. На това основание между 2001 и 2009 г. няколко правителства имаха възможност да развалят приватизационната сделка без никакъв финансов ущърб за държавата – подлежащата на връщане цена бе 1 щатски долар. Дебатите в НС^[495] показват, че различните власти са споделяли приоритета за спасяване на предприятието от фалит и затова, вместо да развалят сделката, са правили опити за даване на държавни помощи.

Трето. Когато „Кремиковци“ АД бе обявено във фалит през 2009 г., негативният ефект се насложи върху започналата икономическа рецесия, но не я превърна в тежка криза.

Четвърто. Оказа се, че приватизацията не можеше да оздрави изначално нежизнеспособния комбинат. В 2005 г. „Глобал Стийл“ АД, притежание на световния лидер в черната металургия Митал, пое риска да закупи МК „Кремиковци“. След няколко години неуспешни опити да спаси предприятието, прие задачата за невъзможна и го обяви във фалит. Това е свидетелство, че комбинатът е бил обречен още преди изграждането му, че заради своите десетилетни загуби и дотации е бил обесен като воденичен камък на българските данъкоплатци и на икономиката от най-некомпетентната диктатура в социалистическия лагер.

Заключенията показват, че приватизацията на МК „Кремиковци“ е изиграла своята роля, била е необходима и правилна. Тя е била единственото, което е можело да се направи за комбината и работещите в него. Алтернативата е била ликвидация през юли 1999 г.

Приватизацията на АК „Балкан“

Приватизацията на АК „Балкан“^[496] беше наречена „разгромната приватизация“ срещу „смешната цена“ от US$ 150 хил. И тук политическите и медийните спекулации не държат сметка за прекия финансов ефект от приватизацията и за начина на плащането. Всъщност договорът за приватизация на компанията от 30 юни 1999 г. задължи купувача да внесе по ESCROW сметка US$ 6 млн., „с които средства Дружеството да започне да обслужва задълженията си“. Освен това купувачът пое задълженията да предостави за 3 години, а след това да обезпечи акредитиви за 7 години на стойност US$ 2.4 млн./годишно, „с които дружеството да обслужва задълженията си“. Купувачът пое задължения на авиокомпанията за US$ 109.84 млн. и се задължи да инвестира US$ 100 млн. за период от 5 години. Затова прекият финансов ефект по договора за приватизация бе US$ 109.99 млн., а общият финансов ефект бе US$ 209.99 млн.

Това бяха аргументите на Агенцията за приватизация да сключи договора за приватизация на АК „Балкан“ и на Министерския съвет да я одобри. Затова приватизацията на компанията беше подкрепена от профсъюзите и от работещите в нея и беше предпочетена с всичките ѝ рискове пред неизбежната ликвидация. Дори да се приеме, че балансовите активи на компанията струват US$ 30 млн., както се твърди напълно произволно, т.е. 54 млн. лева, те остават почти 4 пъти по-малко от задълженията на компанията. АК „Балкан“ имаше отрицателна нетна стойност, когато бе приватизирана. В това състояние тя фалира бързо, каквато бе съдбата на мнозинството от държавните авиокомпании в цяла Европа.

В 2002 г. бе направен опит да се създаде нова държавна авиокомпания „България Ер“. Нейният успех трябваше да бъде косвено доказателство за престъпната приватизация на ОДС. Този опит завърши с провал, незабелязан от бдителната общественост. Новият национален превозвач се оказа нежизнеспособен и в 2007 г. управляващите от тройната коалиция спешно продадоха затъналата държавна компания. Тя бе приватизирана от ТИМ.

В периода 1997-1999 г. бе създадена и въведена нова данъчно-осигурителна система на страната. Тя се превърна в трета опора на макроикономическата стабилизация. Тук мога да привлека вниманието само към преобразуването на институциите и към новата система от данъци и осигурителни вноски, като кратко и схематично маркирам направеното. Трябва да маркирам направеното, макар че следващият текст ще бъде труден за четене. Стабилизирането на страната не е паднало от небето и не се е случило от само себе си. То бе постигнато благодарение на изграждането и бързото, но едновременно внимателното въвеждане в действие на нова данъчно-осигурителна система. Внимателно, защото наличната данъчна основа за облагане беше оскъдна и нестабилна. Значителна част от нея бе скрита в сивата и в черната икономика. Данъци и осигуровки внасяха само работещите според закона, а те не трябваше да бъдат облагани с прекомерни тежести. Трябваше да ги запазим, защото само коректните данъкоплатци, а не другите, изведоха страната си от бедствието.

Преобразуването на основните финансови институции

Ще премина съвсем накратко през тези части. Нямам възможност да разкажа как са били реализирани реформите и през какво сме минали, за да стигнем до тези решения. Но ще бъде крайно несправедливо да не маркирам основните моменти на тези дълбоки и радикални промени.

На първо място, митническата и данъчната администрация бяха структурно и функционално преустроени. На 6 февруари 1998 г. бе приет нов Закон за митниците, който с многобройни поправки действа и днес^[502]. С него за първи път бяха уредени устройството и организацията на модерна митническа администрация, способна да поеме отговорността за защита и контрол на своята част от външната граница на ЕС, както и за прилагането на общата европейска търговска и селскостопанска политика.

Проблемът с разпадналата се дисциплина на служителите от данъчната администрация и огромните размери на укриваните данъци се опитахме да решим, като създадохме извънбюджетна сметка „Материална база, квалификация и стимулиране“. В нея предвидихме да се набират средства от отчисления в размер 7.5 на сто от допълнителните приходи за бюджета, представляващи данъци, такси и други държавни вземания, установени и събирани върху укрити доходи, печалби и имущества. Тези средства предвидихме да се разходват за развитие на материалната база, за повишаване на квалификацията и за стимулиране на данъчната администрация^[503].

На 30 ноември 1999 г. приехме първия Данъчен процесуален кодекс на страната, който влезе в сила от 1 януари 2000 г.^[504] С него напълно сменихме съществуващата през 70-те и 80-те години система на данъчно облагане. Създадохме и въведохме данъчния регистър. Уредихме цялото производство на установяването, обезпечаването и събирането на данъчните и другите държавни и общински публични вземания, както и обжалването на свързаните с това актове. С дял 5-и на закона въведохме новата структура, правомощията, задълженията и отговорностите на данъчната администрация. Новия данъчен процесуален кодекс разглеждахме като първа стъпка към цялостна кодификация на данъчното право, с което страната ни можеше да бъде приравнена към такива страни като Франция, САЩ и др., където данъчната кодификация е изиграла съществена роля за хармонизиране на данъчната система и за осигуряване на нейната стабилност. Тази наша амбиция остана нереализирана.

През юни 1998 г. създадохме здравното осигуряване в България^[505]. Със закона изградихме структурно и функционално Националната здравноосигурителна каса (НЗОК) с нейното финансово устройство и мрежа в страната. Определихме правата и задълженията на здравноосигурените лица. Националния рамков договор предвидихме да бъде основа на новата система. С него всяка година в зависимост от променящите се условия предвидихме да се договарят цените и условията за предоставяне на здравните услуги. Законът упълномощи НЗОК да сключва договори с изпълнителите на медицинска помощ. Уредихме информационното осигуряване на дейността на Касата и начините на упражняване на контрол и решаване на споровете. Сега, 20 години по-късно, се говори за демонополизация на системата. Добре е в тази връзка да се знае, че още тогава предвидихме доброволно здравно осигуряване. Със Закона за здравното осигуряване бяха определени здравно-осигурителните вноски в солидарната система, размерите им и редът на тяхното събиране.

В края на 1999 г. създадохме изцяло нова система за пенсионно осигуряване с 3 стълба, за да съответства на настъпилите дълбоки промени в обществено-политическото устройство на страната и заради подготовката ни за пълноправно членство в ЕС. Това стана, след като приехме Кодекса за задължителното обществено осигуряване^[506] и уредихме законодателно системата за допълнителното и доброволно пенсионно осигуряване^[507]. В Кодекса определихме осигуряването от всички социални рискове за работещите, за безработните, за майките, за лишените от трудоспособност и за пенсионерите. Създадохме нормативна база, подчинена на съвсем нова философия; въведохме законова регламентация на дейността на съществуващите дружества за допълнително доброволно социално осигуряване и създадохме условия за развитието им. Стремежът ни бе да повишим социалната защита на населението; да го поощрим към спестовност и поемане на част от грижите за старините; да стимулираме и социалните инициативи на работодателите; и накрая – да подпомогнем развитието на пазарите на ценни книжа в страната и да подсилим социалната насоченост на приватизацията. С Кодекса за задължителното обществено осигуряване и със Закона за допълнително доброволно пенсионно осигуряване бяха решени въпросите на социално-осигурителните вноски.

Само изброяването на основните финансови и административни реформи на данъчно-осигурителните институции показва какво и за колко малко време бе направено. Страната възкръсна от разрухата, понесена от усилията на високо компетентни и изключително мобилизирани експерти и разбира се, тласкана от силната политическа воля и устременост на политиците от ОДС.

Положеният наистина титаничен труд, и то за толкова кратко време, свидетелства, че в българската нация има огромна градивна енергия и когато има адекватни политически цели и желание за действие, тя може да бъде събудена и приведена в действие. Контрастът между разрушената и безпомощна държава от началото на 1997-а и тази от края на 1999-а бе необикновено силен. Заварените от нас институции почти нямаха капацитет да прилагат законите и да изпълняват функциите си. А само след 2 години, понесени от енергията и ентусиазма на реформите, бяха оценени като способни да водят преговори за членство в ЕС.

Новите закони за данъците

До края на 1999 г. бе преработено облагането на печалбата^[508]. То бе съобразено с пазарните условия и цени и лихви. Облагането на малките печалби – до 2 млн. неденоминирани лева, бе намалено от 36% на 26%. Затегнат бе режимът на облагане, съхранение и търговия с акцизни стоки, както и режимът на облагане на хазартните игри. Увеличени бяха санкциите за укриване на акцизи.

Приехме нов закон за облагане с местни данъци и такси^[509], който отмени действащия от 1951 г. С него се гарантираха собствените постъпления на общините и се уреждаше правото на свободните професии да избират да се регистрират като търговци или да плащат патентен данък. За да се ограничи неравенството, се предвиди облагане на наследствата и даренията, включително между родители и деца.

С нов закон опростихме системата за облагане на доходите на физическите лица и на едноличните търговци^[510]. В него се отчитаха особеностите на малките хотелиерски, ресторантьорски, занаятчийски, транспортни, козметични и пр. услуги и дейности. Прилагаше се 4-степенна скала на облагане – 0%; 20%; 22% и 24%. С новия акт бе отменен законът за данъка върху общия доход от 1950 г., който обричаше на неефективност облагането на физическите лица в пазарни условия.

Новият Закон за данък върху добавената стойност^[511] синхронизира облагането с разпоредбите на ЕС за хармонизация в областта на облагането с косвени данъци. Законът бе синхронизиран и с новото акцизно и митническо облагане. До 2006 г. те гарантираха основните приходи в бюджета от косвените данъци.

С новия Закон за митниците бяха определени митническата тарифа, редът и процедурата на облагане, които бяха в съответствие с поетите ангажименти от нашата страна по споразумението за асоцииране с Европейските общности и в съответствие с Митническия кодекс на ЕС.

Не твърдя, че всичко е било както трябва, че не е имало пропуски и слабости, че всички недъзи са били отстранени с вълшебна пръчка. Твърдя само, че направихме изключително организирано усилие, излязохме на верния път и много бързо постигнахме стратегическата си цел – започнахме да събираме достатъчно бюджетни приходи, за да посрещнем жизненоважните функции на държавата, като едновременно отчитаме крайната оскъдица на доходите.

Сега търся отговорите защо тези изумителни строители на демократична България се оставиха да ги смачка комунистическата пропаганда. Защо не защитиха професионалното си и политическо дело? Защо се извиниха за него? Защо поеха чуждата вина за българските катастрофи?

Ние оставихме достатъчно премислени и добре функциониращи данъчни и осигурителни институции и система, която гарантираше достатъчни и съобразени с размерите на доходите в страната данъчно-осигурителни приходи на консолидирания бюджет. Но дошлите след нас политици и административни ръководители разбираха слабо тази система, не можеха да я управляват и не искаха да я запазят.

Отсъстваха приемственост и грижата на добър стопанин. Ако ги имаше, въпросите щяха да бъдат поставени на обществен дебат и всеки от тях щеше да получи отговор от създателите на новата българска данъчно-осигурителна система. Свидетелствам, че всяко наше решение бе изстрадано, дълбоко премислено или резултат на налагащ се компромис, често на труден избор между две различно отрицателни по последиците си решения. Всяко държавно строителство е резултат и на такива компромиси.

Въпроси нямаше. Имаше само обвинения. Създадената данъчно-осигурителна система пречеше. Затова следващите власти я изпочупиха. Разрушиха сърцевината на страната – там, където се сплитат и обвързват поетите от държавата функции с поетите от гражданите и фирмите задължения, със солидарността за тяхното изпълнение в интерес на цялото общество. Дошлите след нас нагодиха страната към собствените си оскъдни управленски способности и към интересите на олигархията и организираната престъпност. Та нали ако някой е бил по-вещ в създаването на нещо по-добро, винаги е можел да приведе в действие огромната българска градивна енергия, която видях с очите си. Можел е да реши всеки конкретен въпрос, да развие и усъвършенства наследеното или да го направи изцяло наново, но за по-полезен ефект. Случи се точно обратното. Данъчно-осигурителната система, която е кодът на политиката на държавата – съкровеният механизъм на обвързване на всички интереси, бе изцяло подменена от правителствата на Симеон Сакскобургготски и Сергей Станишев.

След изграждането на основните финансови институции, на данъчните закони и на здравното и социалното осигуряване, събраните данъци и социално-осигурителни вноски в 2000 г. бяха 8707.2 млн. лева, или 34.2% от БВП на страната^[512]. В 2017 г. те са 29 581.3 млн. лева^[513] – едновременно 3.4 пъти повече в абсолютен размер, но само 29.3%^[514] от БВП. Последният процент показва, че в 2000 г. българската държава е била относително по-голяма, по-силна и по-отговорна към функциите си, отколкото е сега. Ако бе запазена създадената от нас данъчно-осигурителна система, в 2017 г. държавата щеше да разполага с 5 млрд. лева повече за своите функции. С 1/6 по-малко солидарни със своята държава са и българските граждани, отколкото през 2000 г., но искат от нея много повече.

Финансовата дисциплина

За мен изпълнението на данъчните задължения е висока добродетел на гражданите. Съответно на това бюджетната дисциплина е най-високият дълг на правителството и на всяка държавна институция. Тази добродетел и дълг в 1997 г. бяха забравени. Започнахме да ги налагаме най-напред с изпълнението на държавния бюджет. Още отначало поставихме традицията всяко управление на държавата да спазва бюджетната дисциплина, да се опитва да ограничава публичния дълг и да отделя фискален резерв за времена на рецесия. В първите години на излизане от финансовия крах това беше много трудна задача – външни и национални дарители бяха поели част от грижата на държавата за децата, за хората в неравностойно положение и за бедстващите. Жертвахме много нужди заради спазване на бюджетния дефицит и заради обслужването на дълга. С цената на тези жертви успяхме да сведем през 1997 г. бюджетния дефицит до 2.5%^[515] от БВП. През 1998 г. приключихме с първия от десетилетия бюджетен излишък от 1.04%^[516]; в 1999 г. дефицитът беше 0.98%^[517], а през 2000 г. – 1.06%^[518] от БВП. Сухи проценти, зад които се крият огромното напрежение сред управляващите и огромните лишения сред хората.

Ние продължавахме да се страхуваме от връщането на бедствието. Затова, опирайки се на по-бързите темпове на растеж на БВП и чрез строга бюджетна дисциплина, започнахме да натрупваме фискалния резерв на страната. Функцията му е да предпазва от рискове валутния борд. През юни 2001 г. този резерв надмина 2800 млн. лева^[519]. В периода юни 1997 – юни 2001 г. средногодишно натрупвахме 700 млн. лева. След това – до средата на 2018 г., бяха натрупани още 6412.3 млн. лева, или средногодишно – по близо 500 млн. лева. Резултатът от направеното сравнение е неочакван. В 2001 г. всички приходи, помощи и дарения са били 3.4 пъти по-малки, отколкото в 2017 г. Това показва, че ние, при управлението на ОДС, сме натрупвали дори в абсолютни размери повече резерв, отколкото в следващите години. Ще подчертая отново, че това е ставало при крайна оскъдица на бюджетни приходи и при крайно напрежение при разходите. Но избирателят не гласува за политиците, които спестяват, а за тези, които обещават харчове.

Проблемът с укриването на данъци беше изключително тежък. Мащабите на сивата и черната икономика за нас бяха необозрими. Затова приехме, че трябва да се даде пример за лична финансова дисциплина. Бе изработен и приет законът за публичност на имущество на политиците и висшите държавни длъжности^[520]. Многократно дописван и променян, този закон действа и сега.