Съдия и съдебни заседатели

93.

Ако досега не бях сигурен, че съм влюбен в Анди Деграс, полетът изпари всичките ми съмнения. През повечето време седяхме един до друг със сплетени ръце. Наслаждавах се на непознато за мен спокойствие и увереност, което тя неусетно ми предаваше. По едно време Анди заспа, отпуснала глава на рамото ми. Всъщност не аз, а тя ме крепеше. Вдъхваше ми смелост да направя това, което считах за справедливо.

Първата ни вечер в Тел Авив започна с приятна вечеря в тих ресторант на улица „Шенкин“, макар че още бяхме замаяни от часовата разлика. Прибрахме се в хотелската стая, любихме се, опитвайки се да забравим — поне тази нощ — защо сме тук. На сутринта потеглихме на север по крайбрежието към Хайфа.

Отне ни час и половина. Докато се движехме по крайбрежната магистрала, минахме край малки градчета, пръснати по брега. Красотата на Хайфа ме изненада. Градът се издигаше устремено по стъпаловидните планински тераси над удивително синьото море. В най-ниската част се намираха пристанището и Старият град, с древни каменни стени, издигнати от кръстоносците. По-нататък бяха оживеният градски център с миризмите от хлебарниците, шумните пазари и модерните сгради, където се въртеше големият бизнес. Следваха притихналите, но все пак нелишени от оживление склонове на планината Кармел, откъдето се откриваше възхитителен изглед към Средиземно море.

Там, в най-високите части на града, бяха съсредоточени най-модерните хотели. Улиците с жилищни сгради се виеха високо горе по стръмнините над морския бряг. По тях можеха да се видят разкошни вили с невероятни гледки, булеварди с модерни ресторанти и магазини.

Там горе живееше и Коля Ремликов.

Бях сигурен, че сега името му не е Ремликов, но това нямаше значение. Оставихме чантите си в хотел, „Дан Панорама“. От стаята ни на двадесет и петия стаж се разкриваше зашеметяваща гледка към морето.

— Красиво е — въздъхна замечтано Анди, загледана през прозореца.

— Така е — кимнах и отпуснах ръце върху раменете й. — Само не забравяй защо сме тук.

— Това означава ли, че няма да остане време да поплуваме в Средиземно море?

— Слез на плажа. — Напъхах някои вещи в пътната си чанта — двата бинокъла, картата, пистолета ми, за който имах разрешително. — Скоро ще се върна.

— Ник… — Тя се обърна и ме изгледа разтревожено. — Не предприемай нищо без мен. Обещаваш ли?

— Не се притеснявай — побързах да я успокоя. — Искам само да поогледам. Обещавам да кротувам.

Пред хотела ме чакаше фордът, взет от агенция за коли под наем. Настаних се зад волана, след което разгънах картата. Още преди полета бях проучил тази карта, така че сега имах чувството, че познавам пътя.

Улица „Йехуда“ 225.

Подкарах нагоре към планината, през „Йефе Ноф“ — тесен път зад хотела. Нагоре следваше центърът „Кармел“ — с паркове, музеи, модерни кафенета. Още по-нагоре пътят започна да се извива в главоломни осморки високо над брега. Преминах през Хайем, после и през Вашар. По-нататък следваха много скъпи домове с чудесен изглед. Продължих да се изкачвам. Пътят стигна до стръмните скалисти склонове на планината Кармел. Бляскавосиньото Средиземно море остана на повече от триста метра надолу.

Намерих улица „Йехуда“. Оказа се тиха, с къщи, предлагащи чудесен изглед. Номер 225 беше през няколко къщи. Там се издигаше бяла постройка в съвременен стил с плосък покрив, а покрай нея извиваше задънена улица, павирана със сиви камъни. Докато преминавах оттам, усетих как пулсът ми се ускори. Продължих до следващия остър завой, където спрях за кратко, защото се надявах да не ме забележат от къщата на номер 225. Слязох от колата с бинокъл в ръка, пристъпих до ъгъла и се озърнах в посока към къщата.

През бинокъла ясно се виждаше, че имотът е от скъпите. Бизнесът на убийците винаги е бил добре платен. Но не видях никого. От къщата също не се чуваше нищо. На алеята за коли бе паркиран миниван, европейски модел.

Продължавах да се взирам през бинокъла.

След няколко минути реших, че ще е по-разумно да се преместя. Някой може да мине и да му направя впечатление. Районът бе от богатите и вероятно бе добре охраняван. Винаги можех да кажа, че съм дошъл да се любувам на гледките, но не биваше да вися прекалено дълго.

Внезапно вратата на гаража започна да се отваря.

От него на заден ход излезе едно ауди. Фокусирах бинокъла. Стъклата бяха затъмнени, но прозорецът на шофьора бе спуснат, така че успях да го видя.

Беше той. Ремликов! Носеше слънчеви очила, но веднага го познах. Сърцето ми се разтуптя, сякаш бях поразен от електрически ток.

В колата с него имаше още някого. Завъртях обектива. Момче. На съседната седалка. Около десетгодишно, но можеше да е и по-малко. Аудито излезе на платното на заден ход. Сега съвсем ясно можех да огледам Ремликов.

Намерих те, Коля. Намерих те, копеле!

Аудито потегли надолу по улица „Йехуда“ и скоро се скри от погледа ми.

Останах там още няколко минути, като си записах най-важните отличителни белези на къщата. Днес нямаше да го проследявам. Бях обещал на Анди. Върнах се в колата и поех по обратния път.

Докато минавах покрай къщата, спрях за секунда пред пощенската кутия. Дръпнах резето. Много забързано затършувах вътре, като награбих купчината безобидно изглеждащи реклами. Явно тази напаст не е подминала и Израел.

Върнах се в хотела, отворих вратата и заварих Анди задрямала на леглото. Тя се размърда.

— Какво откри?

— Намерих къщата. Не е далеч. Утре ще те заведа там.

Тя се надигна. Кимна, макар и леко неуверено.

— Както и това — добавих и подхвърлих до нея на леглото рекламен плик от местна фирма за почистване на килими, взет от пощенската кутия на Ремликов. — Взех го като сувенир. Сега името му не е нито Ремликов, нито Колич.

— Да, тук е написано. Ричард Нордешченко.

94.

— Виж! — Ник посочи модерна остъклена къща на тридесетина метра по-надолу. — Това е той! Ремликов.

Анди фокусира бинокъла. Втренчи се в мъжа — слаб, чернокос, не много едър и въобще не изглеждаше страховит. Гърдите й се стегнаха от надигналия се гняв.

Не знаеше какво точно ще изпита, когато види мъжа, убил сина й. А когато това най-после се случи, когато той бе само на няколко десетки метра от нея, тя осъзна, че не е това, което искаше. Стомахът й се сви на топка.

— Виждам го. — Пръстите й стиснаха още по-здраво бинокъла.

Застанал зад нея, Ник я прегърна през рамо.

— Изглежда ли ти познат?

— Не. — Искаше й се да е обратното. Искаше да усети как я обзема дълбока омраза към него. Да изпита отвращение. Или каквото и да е. Значи това е убиецът? Мъжът, отнел целия й свят? Тя отново поклати глава. — Не, никога не съм го виждала.

— Живее с жена си и сина си.

— Той има момче!?

Не бе очаквала това. Дали семейството му знае за ужасните престъпления, които е извършил? Дали им разказва за тях, когато седнат да вечерят, когато играят на топка или каквото и да вършат там, по дяволите? Как може човек, който има дете, да се занимава с такива ужасни неща?

— Всеки ден излиза приблизително по това време — уточни Ник, като продължаваше да го оглежда през бинокъла си. — В четири следобед прибира сина си.

— Ник. — Анди свали бинокъла и се обърна към него с уморен поглед. — Не мисля, че мога да го направя. Зная, че се очаква да мразя този човек. Особено след всичко, което ми причини. Осъзнавам защо сме тук. Зная какво трябва да направим. Само че… Кучи син! — изкрещя тя към къщата, после отвърна поглед. — Просто направи каквото трябва — изрече гневно след миг. — Ти имаше право да настояваш за това.

Мъжът, който бе убил сина й, излезе от вратата на гаража, облечен в бяла риза с къси ръкави, светлокафяви панталони и слънчеви очила. Огледа се набързо, след което се качи в аудито и завъртя стартера.

— Излиза всеки ден по едно и също време. Ето го и момчето му.

Анди се обърна и отново взе бинокъла. Момчето нямаше повече от единадесет или дванадесет години. Малко по-голямо от нейния Джеръд. Беше невинно, повтори тя мислено, независимо какво бе извършил баща му.

— Къде отиват?

— Не зная. Искам да ги проследя. Съгласна ли си?

Тя кимна. Този мръсник. Това копеле. Как може да се преструва на любящ баща, след като знае какво е извършил!

Момчето излезе от къщата и изчака колата, която баща му насочи на заден ход по алеята.

Анди увеличи фокусирането на образа. Той носеше книга и нещо, което приличаше на преносим компютър. Успя да види дори корицата на книгата. Беше за шах. Момчето се качи в аудито.

— Хайде — подкани я Ник, като остави бинокъла си на задната седалка. — Да тръгваме. Не искам да изоставам много зад него.

Тя кимна и тъкмо се готвеше да прибере своя бинокъл, когато реши да хвърли още един поглед към фасадата на къщата.

— Мили боже… Ник! — Шокът от видяното я замая, повдигна й се и едва не повърна. Цялата плувна в пот от ужасяващия спомен, нахлул в съзнанието й. — Господи, не…

— Какво има? — Ник превключи на заден ход.

— Виж в къщата! — Ченето й се стегна; устата й пресъхна дотолкова, че едва изговаряше думите. — Виждаш ли онзи мъж там?

Ник грабна бинокъла от ръцете й.

Видя мъжа, застанал до предния прозорец, с ръце на кръста, с клин и бяла тениска с надпис „Гинес“, да наблюдава как Ремликов и синът му се отдалечават с колата.

— Това е той! — Кръвта се оттече от лицето на Анди. Колко пъти бе виждала дъгата му руса коса в кошмарите си. — Същият мъж, когото видях да бяга от микробуса.

95.

На следващия ден Анди остана в хотела, докато аз продължавах да следя Ремликов. Успях да ги проследя — него и сина му — надолу по завоите сред планинския склон до адрес на улица „Хасан“ в центъра на града, където момчето взимаше уроци по шах.

А нощем я държах в прегръдките си. След като видя русокосия мъж, всичките й кошмари оживяха — автобусът, експлозията, Джеръд. Видях на лицето й същата болка като в спешното отделение след взривяването на автобуса. Ужасяващите събития се бяха възкресили в паметта й.

Онази нощ смятах, че е заспала, но се оказа, че лежи в мрака напълно будна. Веднъж или може би два пъти усетих как потръпва, после се отдръпваше от мен и заравяше глава във възглавницата. „Всичко е наред“, шепнех й и я прегръщах, за да й вдъхна смелост. Но много добре знаех, че нищо не е наред. Това лице, изскочило така внезапно като от ада, обърка всичко и неимоверно усложни ситуацията.

През следващата нощ, малко преди зазоряване, лежах буден и мислех, докато следях първите слънчеви лъчи да проникват плахо в хотелската стая.

— Знаеш ли какво ще правиш? — изненадващо ме попита Анди.

— Да. — Обърнах се и я погледнах.

Вече имах план, само че се страхувах да го споделя с нея. Много добре знаех, че няма да го одобри.

Трябваше да се доберем до Ремликов. Проблемът обаче бе в това, че той рядко напускаше дома си. Не можех да нахълтам там и да започна да сипя куршуми наляво и надясно. Този човек ни трябваше жив. Имаше само един начин, само едно средство.

Момчето.

Ясно ми беше колко мъчително ще е това за нея. Но се нуждаех от помощта й. Затова й казах какво трябва да се направи. И че то включва момчето.

— Ще бъде доста опасно — започнах, като се надигнах на лакът.

Прекрасно знаех за какво става дума. Момчето бе напълно невинно, също като нейния Джеръд. Но трябваше на всяка цена да се доберем до Ремликов, а това беше възможно само чрез най-обичаното му на този свят.

— Ник… — Тя поклати глава. — Не мога да го направя.

— Не сме дошли да му искаме услуга, Анди. Опитваме се да притиснем един професионален убиец да ни даде малко информация, което може да стане причина да загинем. Това е единственото му уязвимо място. Отдавна ти казах, че се нагърбваме с много трудна и опасна задача.

— Осъзнаваш ли какво искаш от мен? Молиш ме да причиня на друга майка същото, което сполетя мен самата.

— Знам какво искам от теб, Анди. — Протегнах ръце към нея. — Аз не съм убиец. Но онези са.

Тя се взря в мен, замислена дали съм способен на същото насилие като хората, отнели сина й.

— Давам ти дума, че каквото и да се случи, момчето няма да пострада.

— О, да, ще пострада. Ще пострада.

Погалих я по косата и отметнах няколко кичура от лицето й.

— Нужно ми е да ми кажеш „да“, Анди. Нуждая се от помощта ти, за да успеем.

— А ако не се съглася?

— Тогава ще се махнем оттук. Ще вземем самолета и ще се приберем у дома. Ще забравим за Кавело.

Анди пое дъх и обви коленете си с ръце.

— А ако кажа „да“… Какво ще стане след това?

— Ще пуснем момчето, Анди. Ще го пуснем да се прибере у дома си.

Тя поклати глава.

— Имах предвид Ремликов. Както и онзи, русия.

— Не знам. — Това бе всичко, което можех да й кажа. И то бе самата истина.

Тя кимна и се притисна към мен.

— То не бива да пострада — прошепна тя. — Момчето…

— Разбира се, че не няма. — Притиснах я още по-силно. — Обещавам.

96.

Павел Нордешченко беше дванадесетгодишен и никак не му харесваше, че баща му продължава да го води с колата си на уроците по шах. Момчетата на неговите години взимаха метрото сами. Понякога, когато баща му пътуваше по своите работи, което впрочем често се случваше, майка му разрешаваше да вземе автобуса. Павел обичаше да се шляе по шумните улички на Стария град, далеч от главозамайващите завои по стръмнините над центъра „Кармел“.

Там долу, където се намираше шахматната академия на Абрамов, улиците бяха тесни и много оживени. Навред се разнасяха миризми на кожарски изделия, подправки и арабски печива. Шумните викове на хвалещите стоките си търговците огласяха сергиите.

Баща му прекаляваше със загрижеността си за безопасността му. Павел искаше да ходи с приятелите си на кино или на плаж, обаче баща му все повтаряше: „Там няма да си в безопасност. Трябва да сме много предпазливи“. От какво се страхуваше? Понякога майка му му позволяваше да си почива ден или два, но баща му винаги го караше да заляга над уроците, сякаш са свещени писания.

— Следващия месец в Тел Авив ще има шахматен турнир — заговори баща му, докато шофираше внимателно по изпълнените с тълпи улици. — Искаш ли да отидеш?

Павел сви рамене. Турнирите означаваха много работа, допълнително учение.

— Ще се съберат гросмайстори от няколко държави. Сергей смята, че си добре подготвен. Вярно ли е?

— Предполагам — отново сви рамене Павел. — Щом той го казва.

Колата зави по улица „Аленби“. Бахайските градини бяха прелестни, в разгара на пролетта всичките дървета и храсти бяха разцъфтели.

— В Кесария има казино. Можем да се отбием там на връщане. Казаха ми, че играели покер. И то както го играят американците. Познавам един мъж там, който ми дължи услуга. Може да те вкара. Само да погледаш, разбира се.

— Наистина ли?

— Не знам — замислено рече баща му, прикривайки усмивката си. — Имам солидни връзки тук-там.

Завиха по оживената улица „Хасан“. Долу уличното движение се извършваше най-вече с мотопеди и малки микробуси за доставки на стоки. Навред пъплеха таксита с туристи, пристигащи главно от пристанището.

Студиото на учителя Абрамов се намираше над една пицария. Заради това там винаги миришеше на тесто и пици.

Спряха пред порутена сграда.

— Учи се усърдно — посъветва го баща му, преди да се разделят. — Много неща зависят от това.

Павел взе тетрадката си и компютъра и отвори вратата. Тръгна към сградата, в която се помещаваше шахматната школа на Абрамов. Беше облачно, макар да не бе превалило пладне. Щом пое към тесните стъпала, един мъж се изпречи на пътя му.

— Опасявам се, че се изгубих — заговори го той притеснено. — Знаеш ли как се стига до улица „Хаарец“?

Мъжът бе едър, със синя риза и панталони в цвят каки, но очите му бяха скрити зад слънчеви очила. Говореше английски като турист. Може би беше американец.

— „Хаарец“ ли? Мисля, че е там, долу, в края на тази улица.

— Може ли да ми я покажеш? — помоли го мъжът. — Не съм тукашен и не мога да се ориентирам.

Е, учителят Абрамов можеше да почака. Имаше на разположение час и половина за днешния урок, макар че вечно киселият престарял Абрамов никак не обичаше учениците да закъсняват.

— Ето натам. — Павел отвори външната врата и посочи с ръка. — В края на тази улица. Където е онази пекарна. Виждате ли я?

Това бе последното, което си спомняше.

Освен твърдата ръка, затиснала устата му изотзад, и парчето плат, напоено с химикал. Както и усещането за пълна безтегловност и как го влачат нанякъде.

Но най-вече страха, че баща му ужасно ще се ядоса, когато дойде да го прибере, а той няма да е там.

97.

— Мира, слушай! Изслушай ме много внимателно! Не мога да намеря Павел!

Сърцето на Нордешченко биеше до пръсване. Учителят по шах бе казал, че момчето въобще не се е появило за днешния урок. И че това вече се е случвало няколко пъти. Все по време на отсъствията на Нордешченко от града. Той кръстоса пеша уличките около шахматната школа. Провери сергиите за сладолед, сладкарниците, кафенетата, околните пекарници — знаеше, че бяха любимите места на Павел. Ала никой не бе виждал сина му.

— Не беше в школата, когато отидох да го взема. Надявах се, че се е обадил.

— Какво искаш да кажеш? — разтревожи се жена му. — Той винаги те чака там. И много добре знае, че не бива да се отдалечава.

— Не разбра ли какво ти казах? Въобще не е ходил на урока. Сещаш ли се къде другаде може да е отишъл? Разказвал ли ти е за някое място? Или за някой приятел? Колко пъти му обяснявах, че трябва да е много внимателен!

— Не! — Гласът на Мира се извиси от възбуда. — Може да е взел автобуса. Веднъж или два пъти му позволих да го ползва.

— Но защо не ни се е обадил?

В течение на годините Нордешченко бе изпитвал мъчителна празнота, когато нещата не вървяха на добро. Точно същото усещане го обзе сега.

— Трябва да се обадим в полицията — въздъхна Мира.

— Не! — Полицията! Точно това не можеше направи. Да привлича вниманието върху себе си. И то тъкмо сега, когато Райхард е в дома му. Какво ще стане, ако го заварят там? Ще трябва да им обяснява с какво се е занимавал отвъд океана. И кой е този странен гост. Не, първо трябваше да обмисли всичко, и то най-грижливо. — Може би си права за автобуса. Ще тръгна по маршрута. И ще ти се обадя, когато приближа до вкъщи.

Нордешченко прекъсна връзката и завъртя аудито по тесните улички на Стария град, докато се оглеждаше наляво и надясно с надеждата да зърне лицето на сина си сред тълпите.

Това е отплатата, повтаряше си той, за всичко, което съм извършил.

На „Хасан Шукри“, край Мемориалния парк, засече градския автобус, пъплещ по стръмнината. Спря колата пред него и принуди шофьора да натисне спирачките.

— Търся сина си! — развика се той и заудря бясно с юмруци по предната врата. — Моля ви, пуснете ме вътре!

Знаеше, че хората ще изпаднат в паника. Ще го вземат за палестински терорист.

— Вижте, не съм въоръжен! — Вдигна двете си ръце.

Накрая разколебаният шофьор му отвори вратата.

— Павел! Павел! — развика се Нордешченко, щом скочи на стъпалото, и се втурна да обхожда седалките, пълни с подплашени пътници.

Но от Павел нямаше и следа.

— Съжалявам, но трябва да потеглям — предупреди го шофьорът.

Нордешченко скочи на уличното платно.

Мира имаше право. Трябваше да се обадят в полицията. Неизбежно бе. Закъснение дори с минута можеше да застраши още повече живота на сина му. А Райхард трябваше да си тръгне, и то веднага. Мира сигурно щеше да го спомене. Полицията ще се заинтересува от него. А това вече ще е много лошо!

След броени минути Нордешченко вкара колата в алеята до дома си. Затръшна вратата на аудито и изтича вътре.

— Павел обади ли се?

— Не — поклати глава Мира, вече в паника.

— В беда сме — въздъхна Нордешченко, осъзнал, че няма никакъв шанс да намери сина си.

Райхард слезе от горния етаж.

— Какво не е наред?

— Трябва да си тръгнеш. Веднага. Павел изчезна. Трябва да се обадим в полицията.

Очите на южноафриканеца се разшириха. Нордешченко инстинктивно предугади какво си мисли. Разпитът неминуемо ще се насочи към госта в къщата. И те ще трябва да обясняват кой е, както и защо се е наложило да си тръгне внезапно.

Телефонът звънна, като сепна и тримата, всеки потънал в мислите си.

Мира притисна ръка към устата си.

— Може да е той…

Нордешченко изтича до апарата. Не искаше да изпуска южноафриканеца от поглед. Преглътна с усилие, преди да вдигне слушалката.

— Павел!

— Имаш много хубаво момче — отвърна гласът в другия край на линията. — Сега ще ти дам инструкции и според това доколко ще ги следваш, ще зависи дали отново ще го видиш някога.

— Какво!? — изръмжа Нордешченко.

Значи беше отвличане. Онзи насреща говореше на английски. И то на безупречен английски.

— Синът ти е при мен — продължи непознатият. — Добрата новина е, че можеш да си го получиш обратно жив и здрав, и то след броени минути. А лошата е, че ако не направиш точно това, което искам, никога повече няма да го видиш.

— Кой се обажда? — настоятелно попита Нордешченко.

— Няма значение. Сега трябва да се съсредоточиш върху избора на един от двата сценария.

Нордешченко погледна Мира и й кимна да я успокои.

— Нека се придържаме към добрата новина. Искам да ми върнете Павел.

— Мъдър избор. Но всичко по реда си. Мисля, че и двамата знаем, че не е в ничий интерес да се забърква полицията. Разбрахме ли се за това?

— Няма за какво да се разбираме, освен да ми върнете сина. Искам веднага да говоря с него.

— Страхувам се, че това няма да стане. Нека само да кажа, че е облечен с джинси и червена тениска, с маратонки „Найк“ и носи книги за шахмат, а в портмонето в джоба си пази снимка на семейството. Колкото до останалото, се опасявам, че ще трябва да ми се доверите.

— Не знаете с кого си имате работа! — заплаши го Нордешченко.

— О, да, зная. Много добре зная с кого си имам работа, Коля Ремликов.

98.

Нордешченко нямаше да се смае толкова, ако някой бе нахълтал в стаята с пистолет в ръка и го бе притиснал до стената. От десет години никой не бе споменавал това име пред него.

Едва сега започна да проумява, че си има работа с много сериозен съперник.

— Ако го нараниш — предупреди го Нордешченко, — до края на живота си ще плащаш за тази грешка.

— Да го нараня ли? — отвърна американецът. — Смятам, че това по-скоро е твоят стил, Ремликов. Искаш да кажеш да не го сполети онова, което се случи в асансьора във федералния съд в Ню Йорк? Нещо като онова, което сполетя двамата съдебни пристави?

Сега дори и малкото кръв, останала по лицето на Нордешченко, се отдръпна.

Кой може да е този? Кой го е проследил?

Дори и хората на Кавело не знаеха къде се крие и коя е истинската му самоличност. Това е по-лошо от всякакъв откуп. Целият му живот щеше да бъде съсипан.

Устата на Нордешченко бе суха като шкурка.

— Колко искаш? — едва чуто измърмори той.

— Колко искам ли? Нито цент. Ще си получиш момчето обратно и ще продължиш с окаяния си лъжлив живот. Всичко, което искам от теб в замяна, е малко информация.

— Информация? — Нордешченко облиза устни. — Каква информация?

— Кавело — каза гласът.

Сърцето на Нордешченко замря. Никога не беше предавал клиент. Никога с никого не е търгувал, нито дори е обсъждал нещо подобно. Списъкът на хората, с които работеше, беше свещен за него.

— Давам ти един час — продължи американецът. — След това никога вече няма да видиш момчето си. Твоята идентичност и досието ти от Интерпол ще бъдат предадени на израелската полиция.

— А какво ще стане, ако се окаже, че не мога да ти помогна? — попита Нордешченко.

— Тогава ще започна да си стягам багажа.

Какво да прави? Те знаеха името му. Как се бяха добрали до него? Знаеха и това, че е помогнал на Кавело за бягството му. И на всичкото отгоре държаха единственото на този свят, което бе ценно за него.

— Добре — рече той.

— Дай ми номера на мобилния си телефон. До час ще се свържа с теб. Подкарай колата си надолу по хълма. Чакай да ти позвъня. Срещата ще бъда кратка. И… Коля, мисля, че и двамата знаем каква трагедия ще се разиграе, ако полицията се намеси.

— Много си смел — отбеляза Нордешченко. — Който и да си ти.

Но му даде номера на телефона си.

— Това наистина е голяма похвала, Коля, особено след като съм виждал на какво си способен.

Гласът замлъкна. Нордешченко отново кимна успокояващо на Мира. После даде знак на южноафриканеца.

— Хайде, Райхард. Имаме работа, която трябва да свършим веднага.

99.

Подкарахме колата към един изоставен склад за тютюн, който бях огледал в западналия квартал „Хадар“. Оставаше само да чакаме. Момчето спеше кротко. Всеки път, когато се размърдваше, му давах да вдиша още етер.

По време на работата си във ФБР съм вършил неща, с които не се гордеех. Но нищо не може да се сравнява с това. Момчето бе невинно каквото и да бе извършил баща му. Гледахме го как спи на задната седалка. Анди седеше до него, готова да го успокои, ако се събуди и се изплаши. Веднъж или два пъти погали светло кестенявата му коса.

Размяната не можеше да стане толкова бързо, колкото ни се искаше.

— Къде ще се срещнем? — попита Анди, докато главата на момчето лежеше в скута й.

— Искаш да кажеш къде аз ще се срещна с него? В бахайските градини. В шест часа. Един час по-късно там ще има концерт на открито. Ще е пълно с народ.

Тя кимна.

— Ще трябва да завържем ръцете му и да му запушим устата, Анди. Необходимо е, защото ще се събуди. Искам да остане в колата при теб. Ще го успокоиш, че след няколко минути ще види баща си. Когато настъпи моментът, ще ти позвъня. Ще подкараш колата и ще се оглеждаш за моя сигнал, след което ще го пуснеш да си върви. А после ще изчезнеш с максимална скорост оттук. Разбра ли? Не искам да оставаш нито секунда след като всичко свърши.

— Къде?

— Ще се върнеш обратно в хотела. — Същата сутрин бяхме сменили хотела и вместо разкошния „Панорама“ сега обитавахме много по-малък и по-скромен пансион в Стария град, където дори не ни поискаха паспортите. — Тази вечер ще потеглим за Тел Авив.

— А след това къде ще отидем?

— В Париж. С късния полет. При условие че всичко мине добре.

— А после?

Отворих вратата на колата.

— Е, тази част от маршрута тепърва ще се уточнява.

Момчето се размърда. Действието на упойващото вещество отслабваше. Скоро щеше да се събуди. Погледнах часовника си може би за петдесети път. Уговореният един час бе изтекъл.

— Време е.

Анди ми се усмихна окуражително.

Слязох от колата и позвъних на мобилния телефон на Ремликов. Съобщих му къде да се срещнем. Не исках Анди да чуе какво му казвам.

Върнах се в колата и се отпуснах на предната седалка.

— Уговорихме се — кимнах й и се облегнах назад с погнусено изражение, сякаш бях предъвквал гранясало месо.

— Ник, вече се поуспокоих. Наистина съм спокойна сега. Но има нещо, което не ми се струва правилно.

— И какво е то?

— Ремликов. И онзи русият. Те убиха моя Джеръд. Нима ще се отърват безнаказано?

— Знаеш защо дойдохме тук, Анди. Дойдохме за Кавело. Той е този, който е издал заповедта.

Внезапно чух момчето да се разшава.

— Татко?

Излязох от колата и отворих задната врата.

— Ето. — Подхвърлих на Анди една бейзболна шапка. — Искам през цялото време да я носиш. И черните очила. Момчето не бива да вижда лицето ти. Оттук нататък играта става твърде рискована, Анди. Искам да бъдеш много предпазлива.

— Благодаря. — Анди кимна решително.

Взех въжето и самозалепващата се лента. Тя погали момчето, сякаш успокояваше своя Джеръд.

— Шшшт… всичко ще е наред.

— И още нещо. — Погледите ни се кръстосаха. Сякаш се прегръщахме. — След размяната ще ме изчакаш един час, но не повече. Ако не се върна в хотела, потегляш за Тел Авив. И там ще вземеш самолета.

— Само ако нещо се обърка.

— Няма как да го узнаеш. Затова просто ще заминеш. Разбрахме ли се?

Тя поклати глава.

— Няма да те оставя сам.

— Повярвай ми, ако не се върна до час, няма защо да се тревожиш за това.

100.

Не бях сигурен кой пръв е решил да построи огромните градини с толкова тераси една над друга, изкачващи се по стръмния склон на планината Кармел. Цялата местност е посветена на бахайската вяра, но който и да е той, е бил надарен със съвършен усет за изграждане на места за скрита размяна.

Целият грамаден комплекс със сложна конфигурация бе толкова посещаван, че спокойно можеш да се изгубиш вътре, но в същото време достатъчно просторен, за да забележиш отдалеч дали някъде не се навъртат нежелани съучастници. Освен това имаше многобройни изходи, всички водещи към улични артерии с интензивно движение. Наоколо непрекъснато шетаха туристически групи, но в късния четвъртъчен следобед паркът бе така масово посетен, че неволно ми напомни какви тълпи се събират на поляната пред Ленъкс в Масачузетс за концертите на Бостънския университетски оркестър „Тангълуд“.

Ако всичко мине добре, казах си, докато се опитвах да успокоя нервите си, може дори да се замисля дали да не приема юдейската религия или в краен случай — бахайската вяра.

Пристигнах там в шест без четвърт, няколко минути по-рано от уговорения час, и застанах близо до статуята на някой си Саид Али Мухамад, известен още като Баб20. Паметникът се намираше на най-ниското ниво на градините, точно където се уговорихме да се срещнем с Ремликов. Бях му дал само тридесет минути, за да няма време да се подготви. Изящно изграденият парк разполагаше с осемнадесет тераси. Той не знаеше дали ще се появя на някоя от по-високите, или ще се спусна по-ниско. Пък и улица „Бен Гурион“ бе само на броени метри от мястото, което подбрах, така че нямаше да е трудно за Анди да остави момчето и да изчезне.

Колкото до мен — това е съвсем друга история.

Десетки пъти бях организирал тайни срещи като тази, но гърбът ми винаги бе пазен надеждно от агент с подслушвателно устройство в сакото и разположен наблизо снайперист, който зорко следеше дали някой ще се появи в тила ми. Никога не отивах без предпазни мерки. Никога не съм бил толкова незащитен както днес. На всичко отгоре трябваше да преговарям за отвлеченото от мен дете с баща му, който бе хладнокръвен убиец.

Тълпите започнаха да прииждат. Две нива по-нагоре израелски фолкпевец вече извисяваше глас. Не можех да мечтая за по-добра обстановка. Казах си, че всичко тук ми напомня за „Медисън Скуеър Гардън“. След края на размяната от мен се искаше само да се слея с тълпата и да изчезна.

Към седем без шест спрях в подножието на статуята, извадих мобилния си телефон и за последен път позвъних на Ремликов.

— Тук ли си?

— Тук съм. Какво става със сина ми?

— Ще те чакам до статуята на Али Мохамед на улица „Бен Гурион“. Знаеш ли къде е?

— Да. А как ще те позная?

— Ще държа дванадесетгодишно момче с лента през устата. Не се безпокой, аз те познавам.

Ремликов изсумтя недоволно. Явно не оцени шегата ми.

— Ще са ми необходими няколко минути. В момента съм на горното ниво.

— Тогава не си прави труда да идваш. След пет минути вече ще съм си тръгнал. — Прекъснах връзката. Той щеше да е тук. Не исках да му оставям никакво време да се подготви.

101.

Трябва да призная, че следващите две минути се оказаха най-инфарктните през целия ми живот. Опитах да се разсея, като позяпам тълпата наоколо — предимно млади хора и семейства, решили да се изкачат до по-високите тераси. Появи се и патрул, провесил през рамо израелски автомат „Узи“, с каквито бяха въоръжени всички местни полицаи.

За последен път проверих моя глок. Нагласих слънчевите си очила. Опитах се да успокоя бунта в корема си.

Пет часът и петдесет и девет минути. Хайде, Ремликов. Трябва да се появиш!

И тогава го забелязах да се отделя от тълпата. Носеше риза с разтворена яка и черно кожено яке. Няколко души преминаха между нас, но той нито за миг не отмести поглед от мен. Сигурно ме бе издала книгата по шахматно майсторство, която държах в ръка така, че да се забелязва отдалеч. Закрачи право към мен. Смъкна слънчевите си очила и ме изгледа продължително и замислено. Бях виждал лицата на няколко професионални убийци. Очите им оставаха донякъде безжизнени дори когато се усмихваха. На Ремликов бяха студени като на змия.

— Застани пред мен — казах му, като леко отстъпих назад към статуята. Не желаех да бъда изненадан от неочаквана засада.

Той сведе очи към книгата по шахмат.

— Струва ми се, че тази книга е моя.

Подадох му я.

— И сина ми — добави той, сякаш се пазаряхме на сергия на пазара.

— Кавело — отвърнах му.

— Много път ще трябва да извървиш, за да стигнеш дотам, където е сега — изрече той и се усмихна.

— Губиш време, което може да се окаже много ценно. Ще остана тук само две минути.

— Две минути. — Той облиза тънките си устни. — Ще се възползвам от шансовете си. Никой от нас не желае да си тръгне с празни ръце. Днес успя да ме изненадаш. Изненадата е реакция, която съм свикнал да използвам. Ще го приема за знак на любезност, ако ми кажеш как ме откри.

— За какво говорим? За бизнеса ти в Ню Йорк, или за истинското ти име?

— Както предпочиташ. — Той учтиво сви рамене.

Сведох поглед надолу. После вдигнах очи с лека усмивка.

— По обувките. — Той още ги носеше. — Опасявам се, че не са последна дума на модата. Но съм чувал, че са много на мода в тази част на света.

— Обувките? — изсумтя Ремликов отначало с изненада, а после учудено завъртя очи. — Болката в крака ми е нетърпима. — Поклати глава. — Дори в момента.

— Не е зле да ги смениш, ако си решил да продължиш работа.

— Вече приключих — решително тръсна глава той.

— Мъдро решение. Все пак имаш семейство. А сега… имаш ли нещо за мен?

— Ти не довърши. — Ремликов продължи да се взира в мен. — Макар да имам чувството, че мога сам да продължа вместо теб. Щом си способен да идентифицираш обувките ми, би трябвало да си се добрал до някаква секретна информация. За да ме откриеш чак тук, ти е била необходима сериозна помощ. И много ресурси. Държавни ресурси, сигурен съм в това. За Агенцията за национална сигурност ли работиш? Или си от ФБР?

— Предположенията станаха прекалено много — отбелязах, като кимнах почтително, — за човек, който разполага само с една минута.

— Невинаги е нужна толкова сложна техника обаче — усмихна се Ремликов. — Аз също те познавам. Ти стреля по нас в съда при бягството ни.

Свалих очилата си. Сега се гледахме очи в очи.

— Плащате много пари на онези некадърници. Но има нещо по-важно: чудя се защо агент от американското правосъдие ще трябва да отвлича сина ми в Хайфа, вместо да разбие вратата ми със заповед за арест, след като знае къде живея. И нещо още по-важно, споменавам го по чисто егоистични причини, колко хора са в течение на ставащото?

— Доста разумни въпроси — рекох, като реших да му отпусна още няколко секунди. — И до какви изводи те доведоха разсъжденията ти?

— Че трябва да си доста отчаян. Или в краен, ама в много краен случай си изключително пристрастен към работата си.

— Стига. Дотук с общите приказки. Сега трябва да ме убедиш защо да ти връщам момчето, вместо да те застрелям заради онова, което направи в Ню Йорк.

Замислена усмивка изкриви устните на Ремликов.

— Защото имам нещо много ценно за теб. Нещо, което може да убие и двама ни… и навярно точно така ще стане някой ден.

— А какво ще правим, ако не се окаже достатъчно?

Този мъж бе извършил ужасни престъпления. Заслужаваше да умре или поне да гние в затвора до края на живота си. У мен се надигна яростно желание да измъкна пистолета си и да му дам заслуженото. Но само след като той ми даде това, от което се нуждаех.

Разбира се, той сигурно си мислеше същото.

— Ще е достатъчно, защото ти не си като мен — сви рамене Ремликов. — Какво ще кажеш?

Исках да приключим по-скоро. Анди сигурно вече умираше от тревога.

— Ще кажа само, че времето изтича — припомних му аз.

— Това, което търсиш, е в Южна Америка — заговори той по същество. — Предполагам, в Аржентина или в Чили. На самия край на континента, близо до самия му край. Кавело има ранчо там. Мисля, че беше за овце.

— Продължавай — кимнах. Знаех, че не ми казва всичко.

— Как да съм сигурен, че няма да ме предадеш на властите в мига, след като си се добрал до Кавело?

— А как аз мога да съм сигурен, че ти няма го предупредиш веднага щом получиш сина си?

Стояхме един срещу друг, очи в очи. Ремликов се усмихна:

— Синът ми е шахматист. Притежава вродена дарба да избягва задънените улици. Но ти, разбира се, вече го знаеш.

— Не играя шах — вдигнах рамене с безучастен вид. — Но си мисля, че след като и двамата знаем по нещо един за друг, ще е по-добре да не го изваждаме наяве. А най-добре ще е пътищата ни да не се кръстосват никога повече.

— И аз мисля така — съгласи се Ремликов. — А колкото до мястото, което търсиш, предполагам, че е край един град, наричан Ушуая. Съвсем в края на континента. Казаха ми, че там климатът не е особено добър, но пък изолираността си струвала всички неудобства.

Каза ми и името на ранчото на Кавело. Като го чух, се усмихнах. Бях сигурен, че ми казва истината.

— А сега мисля, че и ти имаш нещо за мен. — Ремликов отново си сложи слънчевите очила.

Деловата среща бе приключила.

102.

Извадих мобилния си телефон и натиснах бутона Send. Анди отговори веднага.

— Можеш да го доведеш.

Опитах се да не гледам в нито една посока. Не исках да улеснявам никого — нито Ремликов, нито евентуален негов съучастник — за това как точно ще се извърши предаването. Дланите ми бяха влажни, а по врата ми се стичаше пот. Не ни оставаше друго, освен да чакаме и да се взираме напрегнато един в друг.

— И така, кой е бил той, ако мога да попитам?

— Кой? — Свих рамене. Предполагах, че ме пита за Анди.

— Кой беше в онзи автобус? Коя е причината, поради която толкова силно желаеш да се добереш до Кавело?

— Смятай се за късметлия, че не те застрелях още тук заради всичко, което си извършил.

— Интересно — изсумтя той, — но в момента си мислех абсолютно същото за теб.

Забелязах как нервно търка върховете на пръстите си. Знаех, че този убиец няма да ме пусне да се измъкна. Огледах се за прикритие. Край нас премина група младежи. Зърнах и двама полицаи, мотаещи се наоколо.

С крайчеца на окото си съзрях нашия бял форд, който се появи по улица „Бен Гурион“ от един от входовете към парка. Анди спря както й бях казал, в очакване на моя сигнал. Хвърлих още един поглед към двамата полицаи, които бяха единствената ми застраховка.

— Синът ми! — притисна ме Ремликов. — Минутата изтече, нали!

103.

— Искам само да знаеш, Ремликов, че ако Кавело не е там, където каза, всички специални служби в света ще узнаят името ти и ще разполагат с пръстовите ти отпечатъци. А тогава ще ти е доста трудно да се грижиш за семейството си.

— А ти трябва да си наясно, че ако има дори една драскотина по сина ми, ще ровя в списъците на агентите във ФБР, докато не те открия, колкото и време да ми отнеме това.

Вдигнах лявата си ръка. Това бе сигналът.

Задната врата на колата се отвори. Видях момчето да се показва оттам. Сигурно Анди му е казала да върви към нас. Павел заслони с ръка очите си срещу заслепяващите слънчеви лъчи.

Ремликов му махна.

— Павел, насам!

Момчето се затича към него. Убиецът отмести поглед към мен. В това време Анди подкара колата и скоро изчезна в уличния трафик.

— Искам добре да запомниш какво ти казах, Ремликов. Иска ми се да можех да те застрелям — казах му на сбогуване.

После заобиколих статуята, за да се озова пред нищо неподозиращия полицай. Като се стараех много да не привличам вниманието върху себе си, започнах да подтичвам — като бегачите за здраве, — но все пак достатъчно бързо, та да се отдалеча от Ремликов.

Слях се с потока от прииждащи тълпи, насочващи се към по-горните тераси. Пътеката бе стръмна, но въпреки това изпълнена с народ. Не забелязах някой да ме следи.

После се отклоних и започнах да се изкачвам задъхано по един от съседните невисоки хълмове, като използвах дърветата и ниските им клони за прикритие. Видях още един изход, водещ надолу. Може би от него се стигаше до улица „Аленби“.

Тъкмо натам бях решил да се насоча и да хвана първото такси, което се изпречи пред очите ми. След минути щях да съм при Анди в хотела. Бяхме се сдобили с всичко, което ни е нужно. След час ще сме на път.

За да не изглеждам подозрителен, нито веднъж не се озърнах назад, докато най-после не стигнах на зигзаг до върха на ниския хълм. И когато най-сетне го сторих, там, от билото на възвишението, видях Ремликов коленичил и протегнал ръце към сина си. Момчето го бе прегърнало, а бащата обсипваше лицето му с целувки от благодарност към съдбата.

После той погледна нагоре към хълма, точно в моята посока. Не знаех дали ме е забелязал. Дърветата пречеха, но имах чувството, че ме е видял.

За пръв път през последния час сърцето ми започна да успокоява ритъма си. Имах това, от което се нуждаех. Анди се измъкна и вече бе в безопасност. А аз знаех къде се укрива Кавело.

Идеше ми да се разкрещя от радост. Ще го спипаме! Този път щяхме да победим.

Точно в този миг усетих някой да извива врата ми назад и острието на нож се впи в ребрата ми.

— Съжалявам, приятел, но тези работи не стават така.

Кръвта ми мигом застина.

— А сега ще те попитам нещо, но само веднъж — продължи зад тила ми непознатият глас с подчертан южноафрикански акцент. — И ако искаш да живееш повече от следващите няколко секунди, ще ми кажеш отговора. Кой доведе хлапето?

Заби ножа още по-дълбоко. Въздухът излезе със свистене от белите ми дробове. Успях да го видя за миг и разбрах, че здравата съм загазил.

Кичурът коса, паднал на челото му, беше рус.

104.

През цялата ми тринадесетгодишна практика във ФБР само няколко пъти бях участвал в ръкопашни схватки. Обикновено когато се нахвърлях мигновено срещу някой престъпник, с цел да го поваля за секунди на пода, преди да му сложа белезниците. Никога с професионален убиец, два пъти по-едър от мен, стиснал ме за гърлото и забил острието на ножа в ребрата ми.

Хватката му бе парализираща. Дори не можех да изкрещя. Пък и каква би била ползата? Та аз не можех да мисля. Острието се бе врязало в гръдния ми кош и не знаех колко навътре е проникнало.

— Мога да ти счупя врата с един удар, приятел, и ще се свлечеш на земята, пренасяйки се в отвъдното, което искрено ти препоръчвам. А мога и да си поиграя още малко с теб.

Боже!

— Направи си услуга, приятел. Коя беше жената в колата?

Тогава ми хрумна нещо. Припомних си го от курсовете по самозащита, които бях посещавал в Бюрото преди години. В подобна ситуация инстинктът те кара да се съпротивляваш с всички сили, за да се откопчиш от смъртоносната хватка. А ако някой те е стиснал за гърлото и се кани всеки миг да прекърши гръкляна ти, това ще доведе само до едно: ще затегне още по-силно хватката.

Слей се с него, казах си. Влез в ритъма на движенията му.

Отпуснах тежестта си върху русокосия. Това го изненада и той отстъпи крачка. Не ме пусна, само се дръпна леко назад.

Това бе достатъчно да освободя ръката си и да бръкна в джоба на сакото. След миг стисках глока. Само не бях сигурен към кого е насочено дулото — към него или към мен. Но какво значение би имало, ако не успея веднага да натисна спусъка?

Русокосият въздъхна:

— Ти сам си избра, задник.

Натиснах спусъка. Втори път. Откатът ни блъсна назад. Изстрелите почти не се чуха поради близостта ни. Дори не знаех кого съм улучил — него или себе си. Но не усещах острието на ножа между ребрата си. Нито пареща рана да пронизва корема ми. Дръпнах спусъка още два пъти.

— Мамка му! — ревна русокосият и полетя назад.

Изскубнах се от хватката му точно когато замахна с ножа. Претърколих се на земята и видях кървящата дупка в бедрото му. Червеното петно се разрастваше върху джинсите.

— Мъртъв си! — Гледаше ме с животинска ярост.

Държах глока насочен срещу му. Но се колебаех дали да стрелям. Нямаше как да не се чуе. На всичкото отгоре група хора се бе насочила към нас. Бях агент от ФБР, а не хладнокръвен убиец. Но дори и като федерален агент бях загазил здравата. Щях да давам обяснения до края на живота си. И то в килия на някой израелски затвор!

— Обърни се — изкрещях му. — Разтвори якето си.

Русият тип извърна очи към тълпата, идваща към нас. После бавно разкопча якето си.

— Какво си решил, приятел? Да ме застреляш?

Трябваше да е въоръжен, но не видях пистолет. Щеше да стане още по-лошо, защото тълпата приближаваше, а аз държах оръжие. Той не знаеше кой съм. Не знаеше също къде сме отседнали с Анди. Знаеше само че щом още не бях изпратил куршум в главата му, нямаше да го сторя и сега, с всички тези приближаващи ни хора.

— Тръгвай! — Насочих дулото в главата му. — Надолу по хълма.

105.

Русокосият се подчини, но бавно и без да прикрива гнева си. Изгледа приближаващата тълпа. Кръвта се стичаше по бедрото му. Не го убих и той навярно смяташе, че обстоятелствата са се обърнали в негова полза. Негодникът ме бе преценил.

— Кажи на Ремликов, че всички уговорки между мен и него отпадат, ако не намеря това, което търся — предупредих го, преди да започна да се оттеглям.

Приблизително на стотина метра оттам имаше изход от парка към улица „Бен Гурион“. Десетки се тълпяха край изходите. Казах си, че в тази навалица дори той няма да посмее да стреля. Можех да тичам по-бързо от него. Трябваше само да се отдалеча оттук. Колкото се може по-далеч.

Обърнах се и хукнах край живия плет и дърветата до алеята. Когато се озърнах, видях, че онзи се изкачва по съседния хълм. Спря, измъкна пистолет от задния джоб на джинсите си, приклекна за стрелба и се прицели в мен.

Не чух звук, но един куршум профуча близо до ухото ми и се заби в ствола на дървото зад мен.

Той тръгна към мен. Невероятно. Този тип вървеше със забит в крака му куршум четиридесети калибър и това изобщо не го спираше.

Нямаше къде да отстъпвам. Затичах се към изхода, извеждащ на улицата „Бен Гурион“. За мой късмет тя бе много оживена и се надявах преследвачът да изгуби следите ми. От мен се искаше по-скоро да се метна в някое такси и да се прибера в хотела. Това беше всичко!

Точно тогава едно момче влезе в парка с приятелката си. Носеше сандали и тениска с надпис „Линкин парк“. На рамото му висеше китара. Чух как нещо отново изсвистя покрай ухото ми. Момчето се завъртя около себе си и рухна. Рамото му се обагри в червено. Приятелката му притисна длан към устата си и изкрещя.

— Залегни! Залегни! — развикаха се хората.

Не можех да повярвам на очите си.

Напълно невинното момче лежеше на земята, уцелено от куршум. Ситуацията излизаше от контрол. В този момент трябваше да приключа с всичко. Да го просна с един точен изстрел, а после да измисля логично обяснение, докато чакам полицаите. Навред се разнасяха ужасени писъци, истинска лудница. Озърнах се за русокосия убиец. Бях го изгубил! Полицаите тичаха насам от улица „Бен Гурион“. Нямах избор. Трябваше да се утеша с надеждата, че ще успеят да спасят живота на момчето.

Поех към площада.

Смесих се е тълпата и се опитах да увелича възможно най-много разстоянието между мен и преследвача си. Молех се полицаите да успеят да го заловят, но тъкмо тогава го видях — русите коси и трескавите очи — тичаше покрай стената, ограждаща парка. Бе решил да ме настигне. Напъхах се още по-навътре в тълпата.

Бързах без ясна посока по изпълнените с минувачи улици, оглеждайки се за такси. Все още можех да се измъкна от този кошмар. Трябваше само да се добера до хотела. Не знаеха нищо за мен и Анди.

Затичах по-бързо по нанадолнището, въпреки че улицата бе тясна и пълна със сергии. Сигурно имаше стотици малки сергии — за кожени якета, за бродирани ризи, за кошници, за подправки. Беше пълно с туристи и амбулантни търговци.

Продължих на зигзаг покрай сергиите, после смених посоката и се върнах обратно, както ме бяха обучавали, за да видя дали той все още е зад мен. И наистина беше — поваляше стойките с дрехите край сергиите, разбутваше хората, препречили пътя му, и напредваше към мен. Откъм входа на парка долетя воят на полицейски сирени.

Онази откачалка нямаше намерение да се откаже. Бях излязъл на още по-оживена улица, но и сега не се виждаха таксита.

Не знаеш накъде да вървиш. Ник!

Рано или късно щеше да се наложи да се изправя срещу него. Трябваше да го застрелям одеве.

Покрай главата ми профучаха още два изстрела. Куршумите се забиха в сергията пред мен, покрита с многоцветни платове, и я прекатуриха.

Приведох се, но не забавих темпото. Краят на улицата се виждаше. Проблемът бе, че ще стигна дотам, преди да съм решил накъде да поема после. Озовах се в терасовидна задънена улица, издигаща се на шест метра над нивото на главната улица долу. Бях попаднал в капан.

Ник, ще се наложи да се биеш с това копеле.

Завих зад ъгъла и се притаих, докато трескаво обмислях възможностите: да скоча долу сред препълнената с минувачи улица или да се изправя очи в очи с него. Стиснах пистолета. Помислих си за Анди, за ужаса, с който бе живяла през последната година — русокосия мъж, бягащ от автобуса със съдебните заседатели.

Това е мъжът, който уби сина й.

Скрих се зад една сергия в края на улицата. Може би не Кавело, а този мъж е взривил автобуса със съдебните заседатели. Вече не бях ченге, нито пък беглец от правосъдието, а просто мъж, чийто адреналин се е вдигнал неимоверно. Мъж, който трябваше да вземе решение.

Русокосият най-после се появи залитайки.

— Хвърли пистолета — заповядах му, като насочих дулото на глока към гърдите му.

— Да го хвърля? — Той се захили самодоволно, но все пак се закова намясто, загледан в мен. — Не знам кой си, но с теб е свършено, приятелче.

106.

Вдигна ръката си и светкавично изстрелях два куршума. И двата в гърдите му. Той се улови за най-близката сергия и докато рухваше на земята, отгоре му се стовариха няколко топа с платове. Опита да се изправи. Видях как повдигна ръката с пистолета, докато разкъсваше дрехите си като обезумял.

— Ти взриви онзи автобус! — изкрещях му.

Русият се поколеба. После нещо като усмивка изкриви устните му, сякаш намираше всичко това за много забавно.

— Аз го сторих, да. — Примигна, опитвайки се да освободи дясната си ръка с пистолета в нея. — Буум!

Хвърлих се към него и забих юмрук в лицето му. Той политна назад към парапета. Улових го за яката на ризата. Не бях на себе си. Отново го цапардосах с цялата сила, която ми бе останала. Зъбите му изхрущяха, от устата му бликна кръв. Но не се предаваше.

— Ето ти едно послание. — Запратих го към парапета. — Разпадни се на части, шибаняко!

Убиецът се блъсна силно в ръба, като все още се опитваше да насочи оръжието си към мен. Прекатурвайки се през парапета, в последния миг стреля във въздуха. После се строполи като товар върху покрива на една от паркираните долу коли.

Пристъпих до парапета. Хората се разбягаха крещейки. Бях изтощен до смърт, останал почти без дъх. Опитвах се да поема глътка въздух. Беше ми все едно дали някой ще ме види. Не ми пукаше дори от полицейските сирени.

Започвах да се окопитвам. И тогава го видях пак.

Лудото копеле отвори очи. Погледна нагоре към мен. Не беше мъртъв. Кръвта се стичаше от главата му и капеше върху ризата. Той се превъртя от покрива на колата и се заклатушка назад по улицата. Невероятно, но пистолетът все още беше в ръката му, която се вдигна към мен!

Не помръднах. Стоях, вперил поглед в него.

— Умри, кучи сине! — изкрещях. — Умри!

Той се сви между две коли. Виждах, че едва си поема дъх. После бързо пристъпи напред и се прицели в мен. Със същото гадно ухилено лице.

Чух клаксон. И вледеняващо стържене на спирачки. Остър, проникващ до костите звук.

Убиецът се завъртя. Устата му зейна, но нито звук не изскочи от нея. По лицето му внезапно се изписа изненада.

Автобусът го повлече и го захвърли на петнадесетина метра. Пистолетът изхвръкна от ръката му и се удари в паважа с шумен плясък почти като от изстрел.

Чух писък. Погледнах го за последен път. Беше сгърчена кървава каша.

Този път не изчаках да ме извикат на бис. Когато хората от тълпата погледнаха нагоре, парапетът беше празен.

107.

След няколко минути чуках на вратата на хотелската стая.

— Анди, пусни ме!

Вратата се отвори и политнах в ръцете й.

— Господи, Ник, не знаех какво да мисля! — възкликна тя и обви ръце около врата ми. Втренчи се в окървавената ми риза и в синкавочерните белези по шията ми.

— Ник!

— Добре съм — успокоих я, — но веднага трябва да се махаме оттук!

Преоблякох се набързо. Свалихме багажа си и платихме сметката. След броени минути бяхме в колата. Анди седна зад волана. Подкара по крайбрежната магистрала към Тел Авив. Полетът ни бе в десет вечерта. Затворих очи, облегнах се и въздъхнах уморено.

— Не се предвиждаше да останеш — обадих се след малко, като извърнах глава и отворих очи.

— Какво?

— Казах ти да ме чакаш само един час. Закъснях с половин час. Бяхме се разбрали да заминеш. Не биваше да оставаш.

Анди се втренчи в мен, сякаш не е чула добре какво й говоря. После по устните й пробягна усмивка.

— Даваха Смело сърце с Мел Гибсън. Исках да го догледам.

Тя свали едната си ръка от волана и ме потупа по рамото.

— Казах ти, че няма да те оставя, Ник.

Светлините на Хайфа се стопиха в мрака. Усещах се напълно изтощен, повече от всеки друг път.

— Успяхме ли? — попита ме тя след дългата пауза.

За кратко се поколебах.

— Да, успяхме. — Усмихнах се.

— Значи отиваме в Париж?

— Само за кратък престой — кимнах.

— А след това?

— Още ли ме обичаш? — попитах я.

— Ужасно ме изплаши, Ник. Вече не зная какво чувствам.

По устните ми се плъзна лека усмивка. После още една, но този път триумфираща. Не можех да повярвам, че се отървахме.

Тогава и Анди се усмихна.

— Да, още те обичам — промълви тя. — И така, накъде?

На края на света. Нали така ми се присмиваше Кавело: Ела и ме хвани, Ники Усмивката.

Този път бе мой ред да се смея. Защото знаех, че Ремликов не ме излъга за името на ранчото на Кавело: El Fin del Mundo. На края на света.

— Патагония — казах й аз.

— Патагония? — Анди ме изгледа с недоумение. — Дори не съм сигурна къде се намира тази Патагония.

— Не се безпокой. Аз знам.