Съдия и съдебни заседатели

46.

С лакти върху бюрото, оглеждах моя клас от двадесет и двама самодоволни и самоуверени първокурсници в юридическия факултет.

— Може ли някой да ми обясни защо законът позволява на упълномощените от властите лица да използват измами в етапа на разследването, когато никой още не е убеден във вината на заподозрените, но изрично забранява да се прибягва до измами в етапа на снемане на свидетелските показания, когато вината на тези лица е абсолютно доказана?

Бяха минали пет месеца. През януари си взех удължен отпуск от Бюрото и сега водех този курс по етика в криминалните разследвания към Колежа по криминално право „Джон Джей“.

Някои студенти междувременно напуснаха курса, въпреки че с всички сили се стараех да спечеля интереса им. Не бях сигурен дали някога ще се върна обратно на старата си длъжност, или поне ще работя към моя отдел — С-10. Причината бе побоят, който нанесох на Доминик Кавело в килията му. Но кого се опитвах да заблудя? Имаше нещо повече от това. Много повече. Копелето правилно бе предугадило, че непрекъснато ще ми се привижда онова лице — от онзи ден навсякъде ме преследваше образът на малкия Джеръд зад прозореца на автобуса със съдебните заседатели.

Една студентка от втория ред вдигна ръка:

— Това означава да се стигне до крайни мерки. Като пример може да се посочи съдебното дело Мап и Съединените щати срещу Ръсел — уверено продължи тя. — При разследването срещу Ръсел на полицията било позволено да използва процедури, съдържащи елементи на измама, за да се получат решаващи за делото свидетелства. Без тях може би никога е нямало да се стигне до съдебен процес. Такава измама е като да извършиш зло в името на доброто.

— Много добре — кимнах, надигнах се от стола и закрачих из учебната стая. — Но ако полицията трябва да излъже за прилаганите от нея процедури по време на даването на свидетелски показания, за да се защити делото?

На най-задния ред забелязах нещо, което ме подразни. Някакво хлапе май се интересуваше много повече от вестника, прегънат на четири и пъхнат между страниците на учебника му, отколкото от въпросите ми. Повиших тон:

— Господин Пърлман, бихте ли ни запознали с преценката си по разглеждания от нас въпрос?

Студентът смутено взе да прелиства учебника си.

— Разбира се. Няма проблем.

Отидох до него и взех вестника от чина му.

— Господин Пърлман, очевидно сте доста зает да следите курсовете на борсовите акции, докато ние се мъчим да заобиколим Четвъртата поправка9. Заради благото на бъдещите ви клиенти се надявам, че ще се заемете с практикуване на право в областта на шоу бизнеса.

В стаята се разнесе злорадо кикотене. Типично за подрастващи подигравчии.

Почувствах се засрамен. Нима съм заприличал на онези професори грубияни, които обичат да демонстрират сила и знания пред студентите си? Това не бях аз. Само допреди няколко месеца бях притиснал до стената един от най-закоравелите престъпници в страната. А сега изпробвах силата си върху хлапе от задната редица в един клас в юридическия факултет. За бога, Ник, какви ги вършиш!

— И така, господин Пърлман — продължих, подавайки маслинено клонче на хлапака, — бихте ли ни посочили пример от дейността на Върховния съд, при който прилагането на този извънреден закон за събиране на доказателства да се е основавало на…

— Мап срещу щата Охайо, сър. Съдебно дело на Съединените щати номер 643 от 1961 година.

— Правилно предположение — усмихнах се. Пъхнах вестника под мишницата си. — Впрочем и аз имам борсови акции.

Звънецът удари. Двама от студентите останаха да преговарят въпросите за придобиването на юридическа стенен. Но когато и те излязоха, най-после останах сам в притихналата класна стая.

Отново се опитваш да се самозалъгваш, Ник. Опитваш се да избягаш, но не тичаш достатъчно бързо.

Не ставаше дума за това, че съм заловил някакво хлапе да следи курса на акциите в часа ми. Нито за Четвъртата поправка на конституцията. Нито за тънкостите в полицейската методология.

Нито дори за онзи плътно затворен мрачен ъгъл от моята вселена, в който така отчаяно се въртях, докато се преструвах, че градя новия си живот.

Не. Метнах вестника върху бюрото. Втренчих се в заглавието. Същото, което очаквах да видя през последните пет месеца.

Набрано с най-големите черни букви.

Недовършена работа — за това ставаше дума. Подновяването на съдебния процес срещу Кавело бе насрочено за следващата седмица.

47.

Полагаше всички усилия да се възстанови, но й беше трудно и самотно. Почти невъзможно. Все пак се надяваше някой ден да успее.

Сестра й Рита остана известно време при нея. Анди страдаше от разкъсвания в далака, от свиване на обема на белите дробове заради задушливите газове в автобуса, от вътрешен кръвоизлив, от обгаряния по ръцете и краката. Но всички наранявания бяха лечими. Много по-страшна беше болката, изгаряща душата й. Всеки път, когато прекрачваше прага на стаята на Джеръд, отново и отново долавяше уханието му — от дрехите, възглавниците, пижамата, учебниците.

После я връхлетя гневът. Гняв, който нарастваше в гърдите й с всеки изминал ден. Гняв, породен от мисълта, че убийците няма да бъдат застигнати от правосъдието. Макар че всички знаеха кой стои зад сполетелия ги ужас — Кавело! А копелето никога нямаше да бъде осъдено. Тя дори стигна дотам да сънува как се промъква в килията му в затвора, за да го убие със собствените си ръце.

Така се стигна до деня, в който най-после събра сили да прибере поне част от вещите на Джеръд и да ги подреди в кашони, без да се облее в сълзи. И без да изгаря от срам. Беше помолила съдебния лекар да й отреже недоизгоряло парченце от фланелката, която момчето носеше в онзи ден. Оттогава пазеше това късче в портмонето си, изгладено и прилежно сгънато.

Залови се да подрежда живота си, като започна от най-простото. Анотираше книги, предложени за издаване, опитвайки се да намери опора в работата. Сякаш отново се учеше да живее. Повтаряше си, че всичко е наред. Че трябва да се живее.

След време пак започна да се увлича по четенето. И да гледа новините по телевизията. Да се смее на шегите в токшоуто на Дейвид Летерман. Един ден дори си позволи да си купи новия брой на Варайъти. А след още няколко седмици се обади по телефона на агента си.

Пет месеца след трагедията Анди се озова пред вратите на едно студио за кастинг на Западна петдесет и седма улица. Обявата беше за реклама на „Сиалис“. От нея искаха само да изглежда като четиридесетгодишна, но все още секси, което означаваше да играе себе си. Агентът й каза: Иди там. Виж как ще ти се отрази.

Стоейки пред студиото, Анди се почувства ужасена както никога. Все едно се явяваше за пръв път на прослушване. Беше прекалено голяма промяна.

Симпатична блондинка слезе от асансьора зад гърба й.

— Ще влизате ли?

— Не — поклати глава Анди.

Обхвана я паника. Сякаш обръч стегна гърдите й. Нуждаеше се от повече въздух.

Дори не дочака асансьора и забързано се спусна по задната стълба, за да излезе на Петдесет и седма улица. Краката й се подкосяваха и тя често залиташе. Но й олекна, щом вдъхна първата освежаваща глътка въздух.

Това няма да изчезне, Анди. Винаги ще е с теб. Оцелелите се стараят да продължат напред. Това трябва да направиш.

Неколцина минувачи поспряха, вперили учудени погледи в нея. Чак сега тя осъзна колко глупаво изглежда в очите им.

Облегна се на студената бетонна стена на сградата, за да поеме още глътка свеж въздух. Бръкна в портмонето си и напипа късчето от фланелката на Джеръд. Ти винаги ще си с мен.

Върна се в сградата и се качи в асансьора на третия етаж. Отново се нареди на опашката пред вратата на студиото. Стиснала силно портфолиото си, пое дълбоко дъх. Толкова е трудно. Дяволски трудно.

Когато дойде нейният ред, отвътре излезе жена, с изписан по лицето й израз на дълбоко разочарование, познат й до болка. Анди премина устремено през вратите и се насочи към рецепционистката.

— Аз съм Анди Деграс. Идвам за обявата.

48.

Застанал на стъпалата на къщата срещу нейната на Сто осемдесет и трета улица, прехапах долната си устна, докато я наблюдавах да се прибира. Не мисля, че ме забеляза, и това ме устройваше.

Анди Деграс изглеждаше добре. Беше облечена с вкус. Под мишницата си стискаше голяма черна папка. Погледната отстрани, имаше вид на човек, на когото всичко му е наред. Но не можех да се отърся от чувството, че вътрешно съвсем не е така.

От време на време идвах тук да я зърна, макар да не бях наясно защо го правя.

Може би защото просто исках да видя единствения оцелял от онзи прокълнат автобус. Няколко пъти дори изкачвах стъпалата и почуквах на вратата. Казвах просто „Здравей“ или че съм дошъл да й съобщя някакви новини около разследването. Оставах за кратко, така че да изглежда като официална визита, и исках да й съобщя нещо, за което така и не ми идваха думи. Чувствах се добре, че поддържам връзка с някого. След проваления процес почти не общувах с хора.

Може би отново се заблуждавах. Може би причината бе самата Анди Деграс. Начинът, по който се опитва да продължи напред след случилото се. Завиждах й за това. Дори и за това, че тя нито веднъж не ме обвини — макар да имаше пълното право, никога не ме изгледа с ням укор в очите.

Може би беше заради преживяното заедно — животът и на двама ни не бе същият. Или поне така ми се струваше.

И така, продължих да я наблюдавам, докато се изкачваше по стъпалата на сградата, а после отключваше вратата на апартамента си. Провери пощенската си кутия и взе няколко плика и списания, след това изчезна от погледа ми. Малко по-късно лампите в дома й светнаха.

В какво се бях превърнал, в дебнещ тип?

Прекосих улицата. Излезе един от обитателите на сградата и аз за миг пъхнах ръце в джобовете, сякаш бях забравил ключовете си, сетне побързах да уловя дръжката на вратата, преди да се е хлопнала под носа ми.

Нейният апартамент бе 2B, на втория етаж, с лице към улицата. Неусетно изкачих стъпалата и ето че се озовах пред вратата й. Но какво щях да й кажа? Тъкмо понечих да почукам, когато ме обзе притеснението, че сигурно изглеждам глупаво.

Отстъпих назад, готов да побягна надолу по стълбите.

Точно тогава вратата се отвори и се озовах лице в лице с Анди.

49.

Тя се появи на прага — в син пуловер, пуснат небрежно над джинсите, боса, с голяма черна торба за смет в ръка. Когато ме видя, се сепна.

— Здравей!

Опитах да се престоря на изненадан. Макар че наистина бях.

— Ами… донесох ти нещо — промълвих, като вдигнах книгата, която държах. — Прочетох тази книга и смятах да я дам и на теб. Искам да кажа, че ти я давам.

— Четирите споразумения.10 — Тя я извади от кафявия плик и кимна: — Не го взимай прекалено лично. „Бъди безпогрешен в словото си“. Сестра ми ми я даде. Добър избор, агент Пелисанте.

— Развивам се — свих рамене. — Съгласен съм, Ник.

— За кое от двете? — попита тя. — За добрия избор или за Ник?

Усмихнах се.

— И така, как вървят нещата?

— Днес ходих на едно прослушване. За някаква реклама на „Сиалис“. Нали знаеш, понякога се случва човек да се заеме с първото, което му попадне.

— И как мина?

— Честно казано, не знам — усмихна се тя. — Трябваше само да изглеждам около четиридесетгодишна и секси. Точно като за мен, нали? Но си прочетох репликите. За пръв път… Нали все някак трябва да си плащам сметките.

Погледнах я с разбиране. Понякога ми се искаше да протегна ръце и да я привлека към себе си с надеждата, че ще отпусне за миг глава на гърдите ми. Исках само да й покажа, че съм загрижен за нея.

— Не зная… за четиридесетгодишна, мисля, че изглеждаш чудесно. Честно.

— Около четиридесетте. — Тя вдигна очи и се усмихна горчиво. — Ела пак след осем години и ще оценя комплимента ти. Междувременно… — Анди се облегна на рамката на вратата. — Значи сега си станал преподавател?

Преди два месеца й писах, защото исках да знае, че съм напуснал Бюрото и отново съм се заел с преподаване. Свих рамене, докато стоях там, пъхнал ръце в джобовете на сакото си.

— Не е толкова престижно занимание като старата ми работа. Но поне никой не стреля по мен.

Анди отново се усмихна.

— Имаш избор, Ник. Можеш да вземеш чувала със смет и да го изхвърлиш долу, защото ти е на път. Или ако искаш, можеш да влезеш.

— Бих искал — рекох.

— Кое от двете би искал?

Не посмях да помръдна от мястото си.

— Новото дело започва. Ще има и избор на съдебни заседатели. Следващата седмица.

— Четох за това във вестниците.

— Аз още съм свидетел. Обвинението е желязно. Този път ще го осъдят.

За кратко, Анди Деграс се втренчи в мен, стиснала пълните си устни. Очите й ме пронизваха като свредел.

— Това ли дойде да ми кажеш?

— Не. — Как да измисля обещание, което да не съм нарушавал? Никога нямаше да заловим мъжете, убили сина й. Нито можехме да открием връзката между Кавело и взривяването на автобуса. — Помислих си, че ще поискаш да дойдеш с мен на процеса.

Тя отстъпи крачка назад.

— Не зная дали ще понеса отново да бъда близо до онзи човек.

— Разбирам.

Поех от ръката й торбата за смет. Предположих, че жестът все пак е някакво решение. Тя се усмихна, сякаш бе успяла да прочете мислите ми.

— Все още в услуга на обществото, а, Ник?

Опитах да се усмихна.

— Развивам се.

Тя се усмихна.

— Хей, Пелисанте — извика Анди, когато бях преполовил стъпалата. — Следващия път може да решиш и да влезеш.

50.

Следващата сутрин седях зад бюрото си. У дома.

Занимавах се с това, което правех винаги когато не бях зает с преподаване. Това, на което посвещавах всеки свободен ден през последните пет месеца — пресявах всяко късче информация, която бях открил по случая. Всеки документ, всяко свидетелство, дори и най-незначителното.

Мъчех се да свържа взривяването на автобуса с Доминик Кавело.

Ако някой можеше да надникне в кабинета ми, да види разхвърляното ми бюро, вероятно би си казал, че е попаднал в бърлогата на умопомрачен. Мили боже, всички стени бяха окичени със снимки. Навсякъде бях залепил фотографии — от мястото на взрива, на микробуса, на автобуса със съдебните заседатели. Дебелите папки с докладите от ФБР за вида на експлозива бяха оставени най-отгоре на купчината документи. Имаше и записи от интервютата с хората от улицата, които може да са забелязали двамата мъже в работни дрехи, побягнали от микробуса.

Неведнъж се случваше да повярвам, че съм напипал някаква следа. Но нищо не сочеше пряко към Доминик Кавело или неговите хора.

Отпивах от утринното си кафе, докато мислите ми постоянно се връщаха към Анди Деграс, когато телефонът иззвъня.

— Пелисанте — казах.

Беше Рей Хюс — агентът, който зае мястото ми в отдела С-10.

— Ник! — Гласът му прозвуча радостно, задето е успял да ме открие. — Имаш ли малко свободно време?

Понякога вечеряхме заедно и тогава Рей търсеше съвет от мен или пък аз от него. Реших, че иска да обсъди предстоящото ми явяване като свидетел в съдебната зала.

— Мога да отскоча до офиса ти, Рей.

— Няма да се срещаме в офиса. Чака ни държавен самолет. На летище „Тетърбъроу“.

Ако Рей възнамеряваше да ме заинтригува, определено постигна целта си. Макар че със същия успех можеше да ме покани да споделим по един по-апетитен сандвич в централата на ФБР в Ню Йорк.

— И къде ще ни отведе този самолет, Рей?

Началникът на отдел С-10 към Управлението за борба с организираната престъпност във ФБР направи кратка пауза, преди да отговори:

— В „Марион“.

Надигнах си от стола толкова рязко, че разлях кафето върху бележките си.

„Марион“ беше федералният затвор, където държаха Кавело.

51.

След четири часа правителственият „Локхийд“ кацна на летище „Карбъндейл“ в щата Илинойс. Край пистата ни чакаше автомобил, който ни отведе във федералния затвор „Марион“. Не след дълго пред нас се извиси внушителната или по-скоро потискаща сграда на затвора, наподобяваща средновековна крепост от червени тухли, самотно стърчаща сред блатиста местност в слабо населения Южен Илинойс.

Макар че Кавело още не бе осъден, след случилото се в Ню Йорк властите искаха да елиминират всички възможности, позволяващи му да избегне възмездието.

Директорът на затвора — Ричард Венифър, ни очакваше. Той лично ни ескортира до специалното строго охранявано отделение, където държаха Кавело. Единственият достъпен за посетители пункт бе изцяло остъклена стая, където дежуреше пазач с електрошокова палка, а камерата за наблюдение записваше всичко. Затворниците в това отделение без изключение излежаваха срокове от порядъка на шестдесетина години, което на практика означаваше доживотни присъди, така че завинаги бяха изолирани от външния свят. Това искрено ме радваше. Предчувствах как Кавело ще прекара остатъка от живота си на подобно място.

Рей Хюс и Джоел Голдънбърг останаха отвън, за да ни наблюдават през стъклената стена, непрозрачна отвътре навън.

Когато влязох, Кавело бе там. Облечен в оранжев комбинезон, с вериги на краката. Сега ми се стори по-измършавял и състарен в сравнение с последната ни среща, с едва набола сивееща брада.

Беше осведомен от затворническата управа, че има свиждане, но без да се уточнява кой точно ще го посети. Щом ме видя, силно се изненада. После на лицето му се изписа натъжена усмивка, сякаш внезапно е срещнал стар забравен приятел.

— Ники! — Той се облегна назад. — Да не би днес да е някакъв празник? Кой се грижи сега за студентите от твоя клас?

Седнах срещу него зад предпазната стъклена преграда, без да се усмихвам.

— Здрасти, Дом. Как ти е ченето?

— Още ме боли — засмя се той. — И всеки път, когато си мия зъбите, се сещам за теб.

После изви рамо, за да ме посочи на пазача, застанал зад него.

— Не изпускай от поглед този тип! Няколко месеца след последния път, когато дойде да ме види в затвора, се наложи да ме хранят със сламка. — Изсмя се дрезгаво. — Той трябва да лежи тук, а не аз. Но както и да е, изглеждаш във форма, Ники. Навярно играеш голф? Напускането ти се е отразило добре.

— Позволиха ми да се върна, Дом, но само за един ден. — Усмихнах се леко. — За да ти съобщя някои новини.

— Новини ли? Хм… Чудесно, защото тук не получавам много новини. Господи, Ник, явно кариерата ти е тръгнала стремглаво надолу. Значи сега си един скромен вестоносец. Все пак се радвам, че си тук. Обичам да имам компания. Питам просто така… не си ли нещо поотслабнал? Сигурно заради онова хлапе, нали? Кажи ми честно, как спиш напоследък?

Стиснах юмруци до болка. Знаех, че отново се опитва да ме предизвика. Само че този път реших да не му обръщам внимание.

— Спя добре, Дом.

— А как е онова момиче? Онази, хубавичката, която беше в автобуса? Чух, че успяла да се измъкне. Опитах се да й изпратя малко пари за нещо като фонд. — Сви рамене. — Но адвокатът ми обясни, че щом разберат, че парите са от мен, ще ги върнат. Веднъж и аз да се опитам да направя добро. Как беше онази поговорка за киселото грозде? Но както и да е, драги вестоносецо. Май само аз говоря. Какви новини ми носиш? Целият съм слух.

— Сметнахме, че сигурно ще искаш да го знаеш. Прокуратурата ще повдигне срещу теб още две обвинения в убийство.

— Още две? — Той въздъхна театрално. — Кой може да им хване края?

— На тези ще можеш, Дом. Защото са за убийство на специалните агенти Мани Олива и Ед Синклер.

Кавело сбърчи вежди.

— Опитвам се да се сетя дали съм ги познавал.

— Разполагаме с оръжието на убиеца, Дом. Двама търсачи на миди са го открили. През всичките тези месеци то си е стояло там, заровено в пясъка. Балистичната експертиза потвърди, че това е пистолетът, с който са убити двамата агенти. Сега вече няма измъкване за теб, Дом. Всичко съвпада.

Насмешливата му усмивка помръкна. Убийството на специални агенти на ФБР е углавно престъпление от особена важност, а оръжието на убийството е последният факт, който подпечатва присъдата му.

— Търсачи на миди… Хм… Можеш ли да си го представиш? Като че ли си спечелил голямата награда от лотарията, Пелисанте. Или си решил да си правиш шега с мен?

— На шегата ще се порадвам следващата седмица, когато ще започне процесът, боклук такъв. А има и още новини. Приготвено ти е място във Форт Дикс, военна база в Ню Джърси. Процесът ще е закрит. За по-сигурно. Съдебните заседатели ще бъдат засекретени и скрити в базата. Този път никой няма да може да се добере до тях. Ще те приковем до стената, Дом. Федералният прокурор Голдънбърг е готов с обвиненията срещу теб.

Сега бе мой ред да се усмихна. Усмивка, която чаках повече от две години.

— Та какво гласеше онази поговорка за киселото грозде, Дом?

Кавело ме изгледа замислено. Почеса се по брадичката.

— Военна база? Хм… Форт Дикс. Не пазеха ли там всичките експлозиви, Ники, момчето ми? Би могло да се стигне до страхотна експлозия!

52.

Ричард Нордешченко пристъпи към гишето за имигранти с надпис „Посетители“ на летище „Кенеди“. Подаде през прореза паспорта и визата си.

— Колич. — Чернокожият едър служител по имиграционния контрол прелисти документите му. После набра името на клавиатурата. — Мога ли да ви помоля да поставите показалеца си върху подложката?

Нордешченко изпълни нареждането. Не се притесняваше. Този път беше естонец и се наричаше Стефан Колич, представител на фармацевтична компания. Ако служителят си направеше труда да прегледа по-подробно паспорта му, щеше установи, че Стефан Колич е един преуморен от деловите си пътувания бизнесмен, който доста често посещава Съединените щати.

Изминалите пет месеца бяха доста мъчителни за Нордешченко. Синът му Павел се разболя. Отначало мислеха, че е грип, но впоследствие му поставиха диагноза диабет. След многомесечно лечение заболяването бе овладяно. Тогава пък се влоши състоянието на крака на Нордешченко, обади се старата му рана, спомен от Чечня, когато го улучи парче от шрапнел. Тези дълги пътувания го съсипваха. Мъчително премести тежестта на тялото си на другия крак. Дори му се налагаше да носи специални обувки.

Сега трябваше отново да се заеме със задача от Кавело. И то да я свърши добре. Както първия път.

— За бизнес или за развлечение идвате в САЩ, мистър Колич? — попита служителят по имиграционния контрол.

— За мен бизнесът е развлечение — отвърна Нордешченко.

Служителят се усмихна.

Този път нещата бяха по-сложни. Трябваше лично да излезе на сцената и да приложи всичките си умения. Вече бе задвижил плана си. Райхард, южноафриканецът, го чакаше в Ню Йорк.

Подготовката бе запазената търговска марка на Нордешченко, именно с нея бе изградил репутацията си. И никога не поемаше задача, която да не може да изпълни.

Служителят по имиграционния контрол протегна ръка към печата.

— Колко дълго възнамерявате да останете в Съединените щати, мистър Колич?

— Няколко дни. — От всичко, казано от него дотук, това бе единственото, което не беше лъжа.

Чиновникът подпечата паспорта му. Събра документите, кимна и му ги подаде обратно през прореза.

— Добре дошли в Съединените щати, мистър Колич.

53.

— Имам новини за теб — казах на Анди Деграс по телефона.

Исках да й съобщя за посещението ми в затвора при Кавело, както и за новите обвинения срещу него. Искаше ми се тя да вярва, че след като най-после сме открили нещо за Мани и Ед, макар че мина толкова време, може да успеем и за експлозията на автобуса. Или поне така се надявах. Но честно казано, напоследък си мислех най-вече за нея. А съвсем честно казано… просто исках отново да я видя.

— Обичаш ли паеля, Пелисанте? — попита Анди, след като й съобщих новините.

— Разбира се — признах си. През уикендите с Елън нямах нищо против да запретвам ръкави и лично да приготвям вечерята. — Всъщност умирам за една хубава паеля.

— Тогава какво ще кажеш за утре към седем? Искам да ми разкажеш най-подробно за срещата си с Кавело.

— Утре… хм… звучи добре — рекох, изненадан от поканата за вечеря.

— И още нещо, Пелисанте — добави Анди. — Приготви се да умреш и да се възнесеш на небесата. Толкова е добра моята паеля.

Затворих телефона и не успях да потисна щастливата усмивка, озарила лицето ми. Всъщност първата от доста време насам.

54.

Тази нощ не можах да заспя. Отчасти заради Анди, разбира се, отчасти защото бях много възбуден, че ще видя Кавело извън затвора „Марион“.

Отдавна се опасявах, че той ще успее да се измъкне от съдебно преследване за убийството на двамата ми близки приятели. Но днешният ден промени всичко. По време на обратния полет позвъних по телефона на вдовиците на Мани и Ед. Казах им, че могат да видят негодника най-после прикован до стената с обвинения за убийствата на съпрузите им.

Бях толкова превъзбуден, че сън не ме ловеше. За пръв път от месеци успях да се отърся от потискащото чувство за вина и срам, обзело ме, след като съдебните заседатели се качиха в оня автобус. Трябваше да има начин да докажа връзката на Кавело с експлозията, повтарях си, просто трябваше да се вгледам по-внимателно.

И тогава ме осени едно хрумване. Сякаш някаква аларма сработи в мозъка ми. В два през нощта най-неочаквано започна да ми просветва пред очите. Скочих от леглото и се втурнах в кабинета. Зарових трескаво сред купищата служебна документация от архивите на ФБР, струпана върху бюрото ми.

Досега си вървял все по погрешната следа, Ник.

РПВУ. Ръчно приготвени взривни устройства. Бомби. Това е ключът към загадката.

Извадих от чекмеджето рапорта на експертите от ФБР по експлозиви и отново го прегледах, въпреки че знаех наизуст проклетото му съдържание.

Микробусът е бил натъпкан с повече от петнадесет килограма пластичен експлозив C-4. Достатъчно взрив за десетократно по-голям обект. Да се докопаш до толкова много пластичен експлозив не е като да си купиш маджун от близкия бояджийски магазин. Трябва да мислиш като антитерорист, Ник. А не като преследвач на организираната престъпност.

Приятелчета от отдел С-10 бяха проверили всички „изменници“ на терористите и информаторите си в списъка, но така и не успяха да се доберат до следа. Тук е била необходима много по-сложна координация от всичко, което ни беше известно за заниманията на Кавело. Но имаше още нещо озадачаващо в тази история със свръхмощното взривяване — технологията за пръв път е била използвана от чеченците.

Ами ако е замесена руската мафия?

Благодарение на контактите ми с хора, отговарящи за националната сигурност, някъде в тази купчина се намираха списъците на лошите момчета, за които се предполагаше, че са се намирали в страната по време на взривяването на автобуса.

Отново се заех с упорито ровене. Претърсих много листове, изпълнени с имена, досиета, снимки. Анди твърдеше, че е видяла мъж с дълга руса коса изпод шапката, докато бягал с все сили от микробуса. Така че защо не? Защо този удар да не е организиран от руската мафия?

Сергей Огильов все още бе бос на босовете в Брайтън Бийч. Не можеше да се каже, че е сред приятелите ми за голф примерно, доста от хората му бях заловил или депортирал. Но навярно няма да откаже да говорим.

Може би се целех твърде далеч, но нали понякога се получава.

Също като с пистолета на Доминик Кавело, открит на брега чак след като вълните отмиха дюната.

55.

Моника Ан Романо бе във вихъра на най-разкошния секс, който някога бе правила. Не че списъкът на любовниците й бе кой знае колко дълъг. Тъкмо обратното. Но този мъж, когото срещна на едно следобедно питие с приятели, направо й взе ума. Беше много добър, поне според нейните представи. А не като онези скучни счетоводители и адвокати, с които досега бе имала интимни връзки — свършваха за броени минути и всички до един бяха не по-малко нервни и неопитни от самата нея.

— Как е така, скъпа? — попита я той. — Добре ли ти е? Нали се чувстваш екстра?

— О, да — задъхано изрече Моника.

Дали въобще трябваше да му отговаря? Усещаше, че всеки миг ще свърши. При това за трети път.

Сякаш бе изминало безкрайно много време, откакто се прибра от работа, за да стъкми вечерята за болната си майка и да се оттегли в стаичката си да гледа телевизия. Беше на тридесет и осем. Знаеше, че е напълняла и вече никой не я забелязва. До тази случайна среща.

Когато внезапно се появи той — Карл.

Все още не можеше да повярва, че някой толкова добре изглеждащ и много странствал мъж ще й обърне внимание. И сред навалицата от привлекателни адвокатки и юридически съветнички този висок рус европеец със секси акцент ще хареса точно нея. Каза й, че е холандец, макар че на Моника й беше все едно откъде е. Единственото, което имаше значение, бе, че сега е тук, и то на двадесетина сантиметра вътре в нея.

Карл най-после се претърколи по гръб, тежко задъхан, с хлъзгаво от потта тяло. Протегна се и улови ръката й. Притегли я към себе си и отметна кичура от лицето й.

— Как беше? Надявам се, че ти е харесало?

— Съвършено — въздъхна Моника. — Ще ми се да те похваля пред няколко приятелки в офиса, но не искам с никоя да те деля.

— Не искаш да ме делиш с някоя друга? — Той се ухили самодоволно. — Ах, ти, малка егоистична сирена. Знаеш ли какво бих казал за това?

— Какво? — усмихна се Моника. — Че и ти не искаш с никого да ме делиш?

— Точно това!

Внезапно натика палеца си дълбоко в гърлото й. Спазъмът от шока и болката изпънаха гръбнака й като струна. Страданието беше непоносимо.

Карл я изтика от леглото. Очите на Моника щяха да изхвръкнат от орбитите. Спри, моля те, нараняваш ме, боли ме, адски, ала от устата й излезе само стон. Опитваше се отчаяно да се освободи от него. Но хватката му бе стоманена. Какво правеше той с нея?

— Знаеш ли какво ще ти кажа, Моника? — Той отметна назад дългата си руса коса. — Радвам се, че всичките ни забавления и игрички досега ти харесват. Но сега е твой ред да направиш нещо за мен. Нещо малко по-сериозно. Нещо още по-приятно.

56.

— Нали работиш във федералния съд?

Силният му пръст все още оставаше забучен в гърлото й. Моника едва си поемаше дъх.

— Да. — Това бе единствената дума, която с много усилия успя да се отрони от устата й.

— Добър отговор — кимна Карл. Леко отпусна хватката. — И си там от доста време, нали? Обзалагам се, че познаваш всичките онези дебели крави? И целия персонал на охраната. — Пръстът му се изви и очите на Моника се разшириха от болка и ужас, докато сълзи закапаха по страните й. — Познаваш ги, нали, Моника?

Тя кимна нямо, макар че белите й дробове всеки миг щяха да експлодират. Да, познаваше ги. Нали ги виждаше всяка сутрин и всеки следобед. Един от тях, Пабло, все се майтапеше с нея, защото и тя като него харесваше бейзболния отбор „Метс“ и най-вече прочутия кетчър Майк Пиаца.

— Добро момиче — отново рече Карл, като й позволи да поеме глътка въздух. — Хората ти се доверяват, нали, Моника? Може би защото никога не си отсъствала от работа, нито ден досега. Защото трябва да се грижиш за майка си във вашата малка къща в Куинс. Сигурно е много самотно да се прибираш всеки следобед, тя да ти опява до втръсване едно и също, да проверяваш как си е нагласила кислородната маска. Да я водиш по доктори.

Какви ги говореше този? Как бе възможно да знае всичко за нея?

Със свободната си ръка Карл се пресегна към чекмеджето на нощното шкафче и се зае да тършува вътре. Измъкна нещо. Какво?

Фотография! Изправи я пред очите на Моника. В нея се надигна бясна тревога. Та това бе майка й! Пред дома им в Куинс. На снимката се виждаше как Моника й помага да слезе по стъпалата, а тя стиска проходилката си. Какво, по дяволите, ставаше тук?

— Емфизем? — кимна Карл съчувствено. — Бедната жена, едва може да диша. Какъв ужас ще е, ако няма кой да се грижи за нея.

Палецът му отново се заби болезнено в гърлото й. Вълните на мъчителния шок отново пронизаха гръбнака й.

— Как… во ис… каш… от мен? — едва промълви Моника, щом той поотпусна леко хватката си, докато усещаше как гърдите й ще се пръснат.

— Работиш в съда. — В сините му очи проблеснаха искри. — Нужно ми е да се вкара нещо вътре. Няма да е трудно за теб. Или както му викате вие, американците — само едно парче кейк!

Внезапно Моника се досети за какво е всичко. Каква смешна глупачка е била да си въобразява, че той е проявил интерес към нея.

— Не мога. Има охрана.

— Разбира се, че има охрана — ухили се Карл. Отново притисна проклетия си палец в гърлото й. — Тъкмо заради това ни трябваш, Моника.

57.

В червена жилетка с цип и поизтъркани джинси, Анди не изглеждаше нагласена за специален повод. Косата й бе вързана отзад и пристегната с шнола, но по страните й падаха немирни кичури. Очите й искряха — изглежда, наистина й бе приятно да ме види. На мен също.

— Ммм, мирише ми много познато — промърморих, щом долових уханието на морски дарове, приготвени с домат и шафран.

Паелята, която можеше да ме възнесе на небесата.

— Поне няма да те заловя да душиш аромата отвън — усмихна се Анди.

— А какво ще кажеш за тайно полицейско следене? Звучи малко по-добре — пошегувах се, като й подадох бутилката червено испанско вино „Риоха“.

— Да не би да ме следиш? Защо?

— Ами може би тъкмо за това съм дошъл да си поговорим.

— Тогава да започваме — съгласи се Анди, примигна с дългите си мигли и се усмихна.

Застинах за секунда, припомняйки си как ме гледаше от ложата на съдебните заседатели по време на процеса. Припомних си дори тениската, която носеше в онзи ден, преди трагедията с автобуса. Погледите ни се бяха кръстосвали няколко пъти. Струва ми се, че и двамата го знаехме. Поне веднъж единият от двама ни бе извръщал глава, за да огледа другия.

— Приготвих и няколко ордьовъра.

Пристъпих в малката, приятно декорирана всекидневна, докато Анди се скри в кухнята. Имаше диван с жълта дамаска и малка масичка за кафе с пръснати върху нея броеве от Архитектурен дизайн и ИнСтайл. Както и някаква книга и по-точно разтворен по средата роман — Другото момиче от рода Болейн11. Много бързо установих, че харесва джаз, защото видях албуми на Колтрейн. Приближих до лавицата и взех един компактдиск. Върховна любов.12

— Хубава колекция — кимнах одобрително. — Някога свирех на саксофон. Макар че беше много отдавна.

— Какво? — провикна се тя от кухнята. — Свирел си онази музика, която е била на мода през петдесетте?

Отидох при нея в кухнята и се настаних на стола до плота.

— Много смешно.

Тя плъзна поднос с пухкави хапки със сирене и емпанади13 по плота.

— Започвай.

Взех си хапка с клечка за зъби.

— Много е вкусно.

Тя ми наля чаша от предварително отворената бутилка „Пино Гриджио“ и седна срещу мен.

От нея се разнасяше свеж аромат като от току-що разцъфнали цветни пъпки — на лавандула или кайсия, нещо подобно.

Каквото и да беше това — вечеря, среща или просто спявка, за да я осведомя за последните подробности около процеса срещу Кавело, искрено се наслаждавах на компанията й, много повече, отколкото очаквах.

Тя се усмихна.

— И така, ситуацията е малко неловка, нали?

— Оставих колата долу с неизгасен двигател, просто така, за всеки случай.

— В случай че нещо не потръгне?

— В случай че не харесам твоята паеля.

Анди се засмя.

— Ами да пием по този случай. — Вдигна чашата си. — Предполагам, че ми носиш добри новини, така ли е?

— Точно така. — Чукнахме се. — Този път Кавело ще бъде осъден.

Внезапно ми се стори, че не е съвсем уместно да й разказвам за срещата си с гангстера точно в този момент. Досега единственото, което ни свързваше, беше онзи ужасен процес. Настъпи мълчание. Отпихме от виното. Анди се усмихна и отпусна кукичката.

— Не е нужно да говорим за това. Може да ми разкажеш за студентите си. Или за случващото се в Ирак. Или… да не дава господ, как янките ще се провалят този сезон.

По време на вечерята й описах последната си среща с Кавело. Мислех си, че ще се по чувства по-добре, като разбере, че копелето най-после ще си плати за нещо. А паелята й се оказа превъзходна, точно такава, каквото я обичах.

След това й помогнах да почисти, като трупах чиниите в мивката, но тя ме помоли да спра. Добави, че по-късно щяла да довърши разтребването. Отиде да сложи кафеника върху котлона.

Анди беше с гръб към мен и си говорехме за актьорската й кариера, когато зърнах една фотография върху шкафа. Тя със сина си. Беше обвила ръце около врата му. И двамата бяха усмихнати. Изглеждаха като най-щастливите майка и син.

Когато отместих поглед, видях, че Анди ме гледа втренчено.

— Не го възприемай като обида, Ник, но защо продължаваш да идваш? Какво искаш да ми кажеш?

Почувствах се неудобно.

— Не зная.

— Искаш да ми кажеш, че те боли? Знам, че боли. — Очите й заблестяха. — Или искаш да ми кажеш, че съжаляваш, защото нищо не успя да направиш, за да се избегне всичко това?

— Не зная какво искам да ти кажа, Анди. Но знам, че имах желание да дойда и да те видя.

Искаше ми се само да се протегна и да я задържа в ръцете си. Не мислех, че някога съм желал толкова силно да прегърна друго човешко същество. И все ми се струваше, че и тя го иска. Беше се навела към мен, с длани, облегнати върху плота.

Анди се усмихна.

— Хм, забрави ли, че двигателят на колата ти е още включен?

Кимнах. През последната минута температурата в кухнята се беше повишила със сто градуса.

— Не го възприемай погрешно, но мисля, че ще прескоча кафето.

— Както желаеш — въздъхна Анди.

Взех сакото си от облегалката на стола, а Анди ме изпрати до вратата.

— Всичко беше чудесно — уверих я, — както ми обеща. — Взех ръката й в своята и я задържах за секунда.

— Защото се чувствам добре с теб, затова идвам. Караш ме да се смея. Никой от месеци насам не е успявал да ме разсмее.

— Знаеш ли, че имаш хубава усмивка, Ник, когато й позволяваш да се появи на лицето ти. Някой казвал ли ти го е досега?

Обърнах се, готов да изляза.

— Нито веднъж.

Тя затвори вратата. Част от мен искаше да изкрещи: „Майната му, Ник“, и да се върне обратно. Знаех, че ако го направя, тя ще е още там, зад вратата. Като че ли физически усещах присъствието й.

И тогава чух гласа й иззад вратата:

— Станалото станало, Ник. Не можеш да накараш света да се оправи само защото го желаеш.

Обърнах се и притиснах длан към вратата.

— Но поне мога да се опитам.

58.

По лицето на Ричард Нордешченко не трепна нито мускул, докато прибираше от масата допълнителните си карти. Чифт тройки. Играчът срещу него — с черна риза и кашмирен блейзър и привлекателен мъж за компаньон, надзъртащ над рамото му, побутна две хиляди долара към средата на масата. Другият също вдигна залога.

Нордешченко реши да рискува. И без това тази вечер му вървеше и нямаше поводи да се оплаква от късмета си. А пък утре ще се залови с истинската работа. Така че тази нощ бе решил да изиграе последната си ръка, независимо дали ще спечели, или ще загуби.

Дилърът обърна още три карти: двойка, деветка спатия и четворка. Веднага се разбра, че те не устройват нито един от играчите. Кашмиреният блейзър намигна на приятеля си. През цялата нощ той неуморно вдигаше залога. Нордешченко предполагаше, че държи четири спатии и се старае да направи флош.

— Четири хиляди — обяви той.

За негова изненада третият играч също вдигна залога. Той бе широкоплещест мъж, мълчалив, с черни очила и беше труден за разгадаване. Въпреки едрите си ръце, успя да се справи с купчинката си чипове много бавно.

— Още четири хиляди — заяви той, като едва сега подреди две групи от черни чипове в средата на масата.

Правилно подбран залог, помисли си Нордешченко. Явно целта бе да се изтласка от играта третият играч — в случая самият той. Ала Нордешченко нямаше никакво намерение да се остави. Имаше добро предчувствие. През цялата вечер всичко се подреждаше благоприятно за него.

— Влизам. — Събра една купчина от осем черни чипа и ги побутна напред.

При следващото раздаване се разкриха новите четири карти, като сред тях се появи дори един чифт. Онзи, дето преследваше флош, плати. След него едрият мъж пак заложи. Още четири хиляди долара. Сега бе ред на Нордешченко да вдигне. За негова изненада кашмиреният блейзър остана на това ниво.

На масата бяха заложени четиридесет хиляди долара.

Раздаващият обърна последната карта. Шестица пика. Нордешченко не виждаше как може да подобри позицията си, но внезапно си припомни предишна игра, когато бе изпаднал в същата ситуация. Адреналинът му моментално се вдигна.

Мъжът с приятеля зад гърба стисна устни и изду бузи.

— Осем хиляди долара!

Няколкото зяпачи зад него недоволно замърмориха. Какви ги вършеше този, по дяволите? През цялата вечер непрекъснато вдигаше залога. А сега явно бе решил да прахоса такива пари при толкова слаба ръка.

Едрият мъж се зае бавно да побутва напред чиповете си. Нордешченко си каза, че онзи навярно се е сдобил с чифт от допълнително обърнатите карти. И то по-висок от неговия чифт. Несъмнено, прецени той, онзи отсреща държи сега най-силната ръка на масата.

— Осем хиляди долара. — Той кимна и приготви две еднакви купчини по осем черни чипа, за да се озоват след малко в средата на масата. — И още осем хиляди.

Мърморенето отстъпи пред ахканията. Нордешченко събра двата си показалеца под ъгъл пред устните, след което пое дълбоко дъх. Вече не се съмняваше, че широкоплещестият очаква той да го следва в наддаването. Макар че в деветдесет процента от играта досега той бе вършил точно това. Беше качил достатъчно. Дали да не спре?

Но тази нощ усещаше силата си. Скоро щеше да заложи на карта не парите, а живота си. Какво значение имаха тогава всичките пари на света? Никакво, разбира се. Точно това му вдъхваше усещането за свобода. А и бе сигурен, че много добре е разгадал кой какво крие и как ще се разиграе всичко.

— Може ли да направим играта малко по-интересна? — попита той. — Ето ви вашите осем хиляди долара. — Погледна кашмирения блейзър. — А тук са и вашите осем хиляди долара — добави той, вече обърнат към широкоплещестия играч, като побутна напред още един, също толкова висок стълб от черни чипове. Накрая направи знак за удвояване на целия залог. — И от мен: още шестнадесет хиляди долара.

Сега вече ахкането край масата замря. Тишина. В средата бяха струпани сто хиляди долара!

Нервите и само нервите са тези, които могат да те спасят или предадат, когато си под обстрел. Нерви, но и умението да надушваш заплахата. Да я отгатваш. Нали именно това го бе направило толкова добър. Нордешченко се втренчи в широкоплещестия мъж с черните очила. Нерешителност? Страх?

Кашмиреният блейзър се облегна назад. Личеше, че е силно притеснен. По-добре да захвърли картите си и да излезе от играта, но без да ги показва, за да не го обявят за пълен глупак.

— Сбогом — промърмори той.

— Блъфираш — обади се широкоплещестият, тежко преглътна и прониза Нордешченко с рентгенов поглед иззад черните си очила.

Нордешченко само сви рамене:

— Ще поиграем, ще видим. — Сигурен бе, че всичко, което широкоплещестият можеше да стори, бе да избута към средата на масата своя дял от чипове.

— Ти си наред — недоволно изръмжа онзи и обърна картите си. Чифт шестици.

Нордешченко също обърна картите си — всички видяха, че държеше по-добър чифт.

— Беше прав преди малко.

Наоколо се разнесоха възбудени викове. Раздаващият се зае да избута към Нордешченко планината от чипове. Бе спечелил повече от седемдесет хиляди долара!

Освен това съвсем правилно бе успял да разчете всеки ход на съперниците си. А това беше много добър знак за утре.

Защото утре започваше истинската игра.

59.

Точно в десет сутринта доведоха Доминик Кавело в съдебната зала с белезници на ръцете. Заобиколиха го четирима съдебни пристави, по един от всяка страна. Това бе предварително съдебно изслушване, след което делото щеше да се върне във федералния съд на Фоули скуеър. Адвокатите на Кавело се опитваха всячески да омаловажат свидетелствата за смъртта на Мани Олива и Ед Синклер. Те искаха при това изслушване съдът само да определи дали тези свидетелства ще бъдат допуснати като улики. Съдия Робърт Барнет знаеше това не по-зле от мен — просто тактика за отлагане на окончателното съдебно решение.

Кавело се държеше с обичайния си предизвикателен маниер, сякаш се намира в клуб за развлечения. Дори поздрави мимоходом прокурора Джоел Голдънбърг — попита го как е, поинтересува се и за здравето на жена му и децата. С един от мъжете от охраната сподели мнението си за последния мач на „Метс“, отборът най-после бил заприличал на истински тим. Щом ме зърна на задните редове, ми намигна като на стар приятел. Кавело играеше ролята на добродушен досадник, заловен за дребно нарушение на правилата, а не на опасен престъпник, пазен в изолатора на федералния затвор „Марион“, където много вероятно щеше да прекара остатъка от живота си.

Вратата към съдебната зала се отвори. Съдия Робърт Барнет се появи на прага. Имаше репутация на умен правист и борбена личност. Беше играл като агресивен нападател в отбора на „Сиракюз“, после бе служил в армията като летец изтребител през войната във Виетнам. Не си падаше по празноглави изявления пред пресата, нито толерираше свободния достъп на репортерите в съдебната зала. Не търпеше и театралните изяви на адвокатите на Кавело. Робърт Барнет бе водил такива тежки съдебни битки като двете дела, подготвени от Агенцията за национална сигурност след атентатите от 11 септември 2001 г., и произнесе максимално възможните според закона наказания за всеки от обвиняемите. Не можеше и да мечтаем за по-добър съдия от него, който да се справи с Доминик Кавело.

Барнет даде знак на присъстващите да седнат.

— Запознах се с мотивите — започна той, докато нагласяше силните си очила за четене, — и установих, че няма никакви основания да позволявам на защитата да настоява за допълнително отлагане на този процес. Господин Кавело.

— Ваша Чест. — Обвиняемият се надигна от стола, без да реагира по никакъв начин на решението на съдията.

— Вие сте призован да отговаряте пред правителството на Съединените щати за отправените ви обвинения, като съдебното гледане по тях започва днес, понеделник, от десет часа сутринта. По силата на закона сте упълномощен да се представите пред подбрания за нашия процес състав от съдебни заседатели. Самите заседания ще се провеждат в условия на пълна секретност. Никакви имена няма да бъдат разгласявани след избора на съдебните заседатели. Те ще се настанят във военната база Форт Дикс в Ню Джърси, където, както вече ви е известно, ще се проведе гледането на вашия процес. Вие ще бъдете въдворен там, както и съставът от съдебни заседатели. Целият процес ще протече при закрити врати. И още нещо, господин Кавело. — Съдията впери в него строгия си поглед.

— Да?

— Предупреждавам ви. Само веднъж. Едно нарушение на правилата — за каквото ще сметна дори някой нескопосан опит да бутнете чашата с вода — и ще наблюдавате процеса по вашето дело само на екрана на вътрешната телевизионна уредба в съда. Разбирате ли какво се опитах да ви обясня?

— И насън не би ми хрумнало нещо подобно, Ваша Чест — отвърна Кавело.

— Не ви попитах това, господин Кавело. — Гласът на съдията стана леден. — Попитах ви дали сте ме разбрали.

— Разбира се — почтително се поклони Кавело. — И то отлично, Ваша Чест.

60.

Телефонът иззвъня и Моника Ан Романо застина на дивана във всекидневната. Не искаше да отговоря на повикването.

Знаеше кой е. Кой друг би могъл да й звъни в неделя вечерта! За миг я споходи налудничавата мисъл, че ако не вдигне слушалката, този ужас може би ще приключи. И всичко ще е както си бе… преди да изживее най-вълнуващия секс в живота си.

Седеше и го слушаше как звъни упорито.

— Вдигни телефона, де! — раздразнено я подкани майка й.

Двете гледаха телевизия и сигналът пречеше на звука.

Моника стана и изнесе апарата в коридора. Забеляза, че ръцете й треперят.

— Ало.

— Здрасти, скъпа.

Гласът от другия край на линията смрази кръвта й.

Как се набърка в тази каша? Как можа да е такава глупачка и да си въобрази, че той ще се заинтересува от жалко същество като нея? Трябваше да отиде в полицията. Или да им позвъни. Те ще я разберат; в работата още й вярват. Щеше да го направи!

— Какво искаш? — остро попита тя.

— Преди се радваше да чуеш гласа ми, Моника — чу отсреща. — Чувствам се наранен. Какво искам ли? Искам същото, което и ти, Моника. Искам ти и майка ти да си живеете дълго и здравословно.

— Не си играй с мен! — забързано отговори Моника. — Просто кажи какво искаш.

— Добре — рече той. Явно се забавляваше. — Какво ще кажеш да се срещнем на кафе утре сутрин, преди да отидеш на работа? В кафенето на площада, където се видяхме предния път. Да кажем в осем и половина. И тогава ще ти кажа какво ще правиш оттук нататък.

— Ще го направя — подчерта Моника. Стомахът й се сви. — Нали ми обеща, че ще е само веднъж?

— Бъди добро момиче и никога повече няма да ме чуеш. Но, Моника — добави Карл с тон, сякаш гълчи непослушно дете, — да не ти хрумне някоя глупост. Ще направя това, което ти казах. Обещавам. Всъщност, ако не вярвах, че ще си добро момиче, още сега щях да дойда при теб. Върни се във всекидневната. Хайде.

Моника изтича обратно в стаята, където майка й гледаше телевизия. Видя светещите автомобилни фарове. После чу изсвирването на клаксона, три кратки сигнала. Разтрепери се така, че почти чу тракането на костите си.

61.

Тази сутрин станах свидетел на най-строгите мерки за сигурност, които някога съм виждал по време на съдебен процес. Всъщност беше повече показна демонстрация на сила от страна на властите. Дузини ченгета, някои с брони и шлемове, с автомати в ръце, бяха подредени край барикадите на „Фоули скуеър“. Пред вратата на залата чакаха кандидатите за съдебни заседатели, а наоколо обикаляха дузини полицаи, за да проверяват документите и чантите, водейки за каишките кучета, специално обучени да надушват експлозиви. По протежението на Уърт стрийт бяха подредени десетки микробуси с емблемите на различни телевизии.

Всичко бе организирано като по учебник, точно както и аз самият бих го направил. И все пак винаги има възможност нещо да се обърка.

По инстинкт надникнах в стаята на охраната на партера в съдебната палата. Заварих дежурните да следят на мониторите какво се случва по всички етажи на сградата. Както и край входовете, асансьорите, подземния гараж и коридора, откъдето Кавело щеше да бъде съпроводен при влизането и излизането му от съда на Манхатън. Опитах да се успокоя с мисълта, че гафът от предишния процес няма да се повтори.

Тъкмо прекосявах фоайето към съдебната зала, когато чух някой да ме вика:

— Ник! Ник!

Беше Анди, задържана на входа от двама охранители. Махна ми.

— Ник, не ме пускат да вляза!

Изтичах до входа.

— Всичко е наред — казах на пазачите. — Показах им служебната си карта. — Поемам цялата отговорност. Тя е с мен.

Поведох я сред шумната тълпа.

— Имаше право. Трябваше да съм тук, Ник. Не мога да остана настрани. Ако не заради мен, поне заради Джеръд.

Насочих я към един от асансьорите и натиснах бутона за осмия етаж. В кабината след нас се качиха още няколко души — двама адвокати, както и съдебният стенограф. Като че ли притокът от хора нямаше да секне през целия ден. Стиснах ръката й.

— Хм — отрони тя. Само толкова.

Когато вратата на асансьора най-после се отвори на осмия етаж, издърпах Анди настрани и изчаках другите да се отдалечат. Тогава я прегърнах — така, както исках да го направя още онази вечер. Малко остана да я целуна. Знаех колко усилия й струва да дойде тук. Да покаже лицето си. Докато остана притисната към мен, долових учестените удари на сърцето й.

— Всичко е наред, Анди. Радвам се, че си тук.

Показах служебната си карта на пазача, застанал до вратата, и влязохме. Залата бе почти празна. Само двама съдебни пристави разговаряха до стената, а един от младите помощници на областния прокурор подреждаше непопълнените съдебни формуляри по редицата от столовете, запазени за адвокатите.

Анди внезапно се разтревожи.

— Тук съм, но не съм сигурна, че ще издържа.

— Ще останем докрай — казах й, като я настаних на задния ред в залата. — Когато го доведат, ще бъдем заедно, един до друг. Може дори да му махнем.

— Да бе, а защо не му вдигнеш палец за кураж?

Стиснах ръката й.

— Няма да се случи нищо лошо. Този път доказателствата са по-убедителни. Скоро ще го доведат и ще започне изборът на дванадесетте заседатели. А после ще лежи в затворническа килия до края на дните си.

62.

Моника Ан Романо подозираше какво може да е скрито в малкия пакет, който носеше. Така й се искаше да го изхвърли в някой контейнер за смет.

Беше го взела от мъжа, на когото глупашки се довери. Крачеше нервно през „Фоули скуеър“, като показните на всички пропуски служебната си карта, издадена от федералния съд. Беше най-изнервящото преживяване в живота й. Засега.

Накрая успя да се нареди на опашката за служителите във федералния съд. Всяка чанта беше отваряна, дори и тези на адвокатите и техните помощници. Моника знаеше кого ще доведат в съда — Доминик Кавело.

— Днес ни очаква много работа — заговори я Майк, пазачът във фоайето с големите извити нагоре мустаци, който я преведе през навалицата към опашката за специалния персонал.

— Аха — нервно му кимна Моника. После се озърна и с неловка усмивка поздрави неколцина познати.

Мъжът пред нея — брадат адвокат с дълга коса, отвори чантата си. Тя бе следващата по ред. Пабло, който винаги се шегуваше с нея за „Метс“, улови погледа й и се усмихна. Сърцето й бясно заби. Усещаше как тежестта на пакета я притиска. Какво ли ще стане, ако надникнат в него?

Адвокатът пред нея затвори чантата си и премина. Сега бяха двамата един срещу друг — тя и Пабло. Дали пък няма да чуе туптенето на сърцето и? Моника за миг задържа дъха си и пристъпи към вратата.

— Как беше този уикенд, скъпа? — Пазачът небрежно надникна в чантата й. — Гледа ли мача на „Метс“?

— Разбира се, че го гледах — кимна Моника и затвори очи, очаквайки да се разнесе писукането на апарата. Тогава ще е свършено с нея.

Но не се чу никакъв звук. Прекрачи прага, както го правеше всеки работен ден. Слава богу.

— Ще се видим на обяд — рече й Пабло. Тя тръгна забързано. И тогава го чу да се провиква след нея: — Хей, Моника!

Моника Ан Романо се смрази за миг, преди да се обърне назад.

Пазачът й смигна приятелски:

— Много ми харесва шапката ти.

63.

Представителите на защитата и на обвинението бяха в залата. Кавело също. Съдия Робърт Барнет огледа изнервената група кандидати за съдебни заседатели.

— Съмнявам се някой да не знае защо сме се събрали тук — започна Барнет.

Всеки заседател имаше номер. Заеха местата си и се втренчиха в измършавелия мъж с посивяла коса, седнал пред тях с кръстосани крака. Но бързо отклониха погледи, сякаш се страхуваха да ги задържат върху него.

Това е той, Кавело, се четеше по лицата им.

Извърнах се към Анди, която видя как въведоха копелето, преди да му свалят белезниците. Той огледа съдебната зала. Почти веднага забеляза Анди, сякаш знаеше, че тя ще е тук. Дори за миг спря погледа си върху нея — леко почтително кимване.

Анди не трепна. Сякаш искаше да му каже: Вече не можеш да ме нараниш. Нямаше да му направи удоволствието да я види изплашена. Стисна здраво парапета с двете си ръце. А когато вдигна очи, ги насочи към мен. Дори ми се усмихна леко. Аз съм наред, добре съм. С него е свършено.

— Също така се съмнявам, че сред вас има някой, който да желае да е тук — продължи съдия Барнет. — Някои от вас може би чувстват, че не им е тук мястото. А други дори се страхуват. Но могат да са сигурни, че ако бъдат призовани, техен морален дълг е да служат на правосъдието. И дванадесет от вас наистина ще служат, а още шестима ще са резерви. Мой дълг е да отстраня всички страхове и неудобства, които несъмнено изпитвате, за да се произнесе окончателната присъда на обвиняемия. С оглед на вашата безопасност няма да бъдат оповестявани нито имена, нито адреси, нищо относно семействата или професиите ви. Тези сведения няма да бъдат достъпни дори за членовете на съдебния състав. Избраните сред вас ще прекарат следващите шест до осем седмици под строга охрана във военната база Форт Дикс в Ню Джърси, където ще се гледа процесът. Зная, че никой не желае да изостави обичайния ги начин на живот и да се раздели със семейството си за толкова време. Но обвиняемият трябва да получи присъда, това е задължение на всички нас. Съставът от съдебни заседатели ще обяви решението си и той ще бъде осъден. Всеки, който откаже да направи това, ще бъде наказан за неуважение на съда. — Съдията кимна към чиновника. — Нека уточним има ли в тази зала някой, който поради неотложни ангажименти не може да изпълни гражданския си дълг.

Почти всички вдигнаха ръце.

В залата се разнесе приглушен смях. Кавело погледна гората от ръце и на лицето му се изписа подигравателна усмивка.

Един по един кандидатите за заседатели бяха привиквани до съдийския подиум. Оправдаваха се с най-различни причини: самотни майки, дребни предприемачи с неотложни сделки, медицински удостоверения за влошено здраве, дори фактури за предварително платени ваканции по време на процеса.

Съдия Робърт Барнет не се огъна. Извини само шепа хора, които тутакси напуснаха сградата на съда. Другите с мрачен вид се върнаха по местата си — около сто и петдесет души, повечето от които никак не изглеждаха доволни.

Кавело не ги удостои с поглед. Продължаваше да барабани с пръсти по масата, загледан напред. Неволно се замислих за думите, които изрече пред мен, когато насила ме изведоха от килията му в деня, в който бе взривен автобусът със съдебните заседатели.

Докато аз тази нощ ще спя като младенец… За пръв път от цял месец няма да се тревожа за проклетата присъда.

— Господин Голдънбърг, господин Каскел — обърна се съдията към представителите на обвинението и защитата, — сигурен съм, че има някои въпроси, които бихте искали да отправите към тези добри хора.

64.

Ричард Нордешченко успя да се промъкне незабелязан в сградата на съда. Не беше трудно да се сдобие чрез Райхард със стандартна бележка за съдебен заседател. Подреди се на опашката заедно с другите кандидати, всички с начумерени физиономии. Най-спокойно влезе през предния вход, сякаш това бе част от ежедневната му работа.

За кратко Нордешченко се престори, че прелиства някакво списание в претъпканата с хора стая за съдебните заседатели, но всъщност слушаше внимателно кои номера викат. Много от хората споделяха нервно възражения си да участват в процеса срещу Кавело. Почти всеки имаше някакво наивно извинение.

Нордешченко се изсмя вътрешно. Никой от тях няма да се нуждае от извинение.

Погледна часовника си — 10:15. Нези трябва да е вкарал в подземния гараж микробуса, откраднат от фирма за кетъринг. Нези бе най-добрият в света за тази работа. Все пак никой не е застрахован срещу провал, особено при толкова сложна задача.

През миналата нощ Нордешченко написа дълго писмо до жена си и сина си. Остави го в хотелската стая, в случай че не се завърне от мисията.

В писмото признаваше, че не е точно човекът, за когото те го смятат, и че нещата, които може би ще чуят за него, са истина. Написа още, че му е тъжно, че в продължение на доста години е бил принуден да крие истината от тях. Но през целия си живот, добавяше накрая, никога не е бил изцяло лош, както и не е бил изцяло добър. Доброто в живота му били само те двамата и всичко, свързано с тях. Написа им, че много ги обича и се опита да завърши писмото с шегата, че съветва сина си, като порасне, да предпочита покера пред шаха.

Подписа писмото: Вашият любящ съпруг и баща Коля Ремликов.

Истинското име на Нордешченко.

Име, което никой от тях не знаеше.

Точно в единадесет часа и четиридесет минути Нордешченко захвърли списанието и си проправи път към третия етаж, пълен с кабинети и офиси. Откри мъжката тоалетна и влезе. Едър чернокож мъж с голяма бенка на бузата миеше ръцете си. Нордешченко пусна водата и го изчака да излезе.

После смъкна капака на кошчето за смет, бръкна сред свитите на топка хартии и извади внимателно увития пакет. Беше там, точно както му каза Райхард.

Нордешченко влезе в една от тоалетните кабини и разопакова пакета — деветмилиметров „Хеклер и Кох“, предпочитаната му марка. Провери пълнителя и го презареди в пистолета.

Знаеше, че съдията се придържа към строго спазване на дневния си режим. Винаги напускаше сградата на съда няколко минути преди дванадесет и половина, за да обядва. В съдийските кръгове се разказваше като легенда, че нито един адвокат не бил способен да убеди съдия Барнет да продължи разискванията, когато наближи времето за обедна почивка.

Което означаваше, че остават още няколко минути.

От джоба си Нордешченко измъкна тънък мобилен телефон. Провери първия набран номер, записан просто за сигурност, но вторият беше скрит. Нямаше съобщения. Това означаваше, че Нези си е заминал и всичко е подготвено.

Провери кода, с който събитията щяха да стартират. Сега от него се искаше само да натисне бутона Send.

Нордешченко излезе от кабината и за последен път се вгледа в огледалото. Пулсът му се ускори.

Реми, успокой се. Знаеш как реагират хората. Познаваш човешката природа по-добре от всеки друг. Разчиташ на изненадата. Също както дузина пъти досега, така и този път всичко ще стане, както си го планирал.

Заради наскоро боядисаната си коса, фалшивата брада и очилата го прониза неприятната мисъл, че през следващите няколко минути може да умре така, както винаги се страхуваше, че ще се случи: като напълно непознат. Под чуждо име. Отпечатъците от пръстите щяха да съвпаднат, но дори и с тях нямаше да открият нищо. Ще попаднат само на един сержант в руската армия, дезертьор. Ще минат месеци, преди някой да узнае, че е мъртъв.

Разбира се, усмихна се Нордешченко на себе си, мога и да оцелея. Зареди патрон в цевта на своя „Хеклер и Кох“ и го пусна в джоба си.

Все едно да избуташ чипове за всичките си пари в средата на масата. Сега залогът беше два и половина милиона долара.

Човек не може да знае със сигурност дали ще спечели, докато не се обърне и последната карта.

65.

Доминик Кавело следеше зорко големия стенен часовник в съдебната зала, опитвайки се да не обръща внимание на ленивото бърборене. Отлично знаеше, че след няколко минути то няма да има никакво значение за остатъка от живота му. След малко съдия Барнет ще се наведе над микрофона и без въобще да обръща внимание кой и какво говори в момента, ще обяви, че е време за обедна почивка.

Точно според очакванията му — в дванадесет часа и двадесет и четири минути съдията прекъсна прокурорския разпит:

— Господин Голдънбърг…

Кавело усети как пулсът му се ускори.

Сайонара14, изкикоти се той. Играта свърши. Малкият Дом е готов да се върне в своя дом.

Съдията инструктира кандидатите за съдебни заседатели да се явят отново в залата точно в два часа. След това, без да бърза, започна да прибира книжата си.

— Съдебните пристави могат да отведат обвиняемия.

Кавело се изправи. Пет пари не даваше какво ще се случи сега. На практика той дори улесняваше пазачите си.

— Добре, приятели.

Бяха същите двама, които сутринта го взеха от затвора. Широкоплещестият мъж с дебели мустаци пристъпи към него с белезници в ръка и тихо промърмори:

— Извинявай, Дом.

Кавело протегна китките си.

— Няма проблеми, малък Еди. Изцяло съм на ваше разположение.

Знаеше имената им. Знаеше още десетки подробности от личния им живот. Чернокожият пазач е бил командир на танк в операция „Пустинна буря“. А пък другият, с рунтавите мустаци, имаше син, който беше футболист в Уисконсин. Тъкмо той, мустакатият, сега закопча здраво белезниците около китките на Кавело.

— За бога, момчета, не можете ли да дадете малко отдих на един почтен гражданин? Слушай, Хай — обърна се той към адвоката си, — твоите хора имат от мен по един голям бифтек. Пак ще се видим тук в два часа.

Съдебните пристави го поведоха към страничния вход и оттам към асансьора в коридора, за да го върнат в килията му, намираща се през две преки от сградата на съда. Толкова пъти бе минавал този маршрут, че вероятно можеше да го стори и със затворени очи.

— Знаете ли какво му е най-лошото на това да изкараш остатъка от живота си зад решетките? — Той намигна на мустакатия си пазач. — Храната! Особено в онзи свинарник „Марион“. И знаеш ли кое е единственото, което те подтиква да се измъкнеш от там? — Сръга мустакатия с лакът. — Смъртната присъда, това е то. Смъртоносната инжекция. — Кавело се разсмя. — Това е единственото, което може да ти вдъхне надежда!

Третият пазач, с радиотелефон в ръката, задържа вратите отворени, докато се качваха в асансьора. Тогава излая в микрофона:

— Те са на път.

Еди и мустакатият трябваше да го придружат в асансьора.

Чернокожият пазач натисна бутона за подземието. Знаеше, че ако натисне този бутон, асансьорът няма да спре на нито един друг етаж, освен ако не бъде избран отвътре, от панела в кабината. Вратата се затвори.

Кавело се обърна към него, макар той да не бе от разговорливите:

— Обичаш ли пица, Бо? Черните също ядат пица, пали?

— Обичам пица — изръмжа пазачът.

— Разбира се, всички ченгета обичат пица — въздъхна Кавело. — Хей, знаете ли какво трябва да направим? Да зарежем този проклет затвор. Какво ще кажеш да зарежем този бебчо във фоайето и да се завъртим към Бруклин за час-два? Там ще ти покажа какво значи истинска италианска кухня. Хайде, кълна се, че в два часа ще бъдем тук. Дори няма да разбират къде сме отишли.

Той сръга Еди, докато гледаше как подовите лампи и асансьора угасват, щом стигнаха долу.

— Ще бъде голям номер, нали, малък Еди? Целият свободен свят навън ще ни търси, докато ние ще си седим в ресторанта на Причи на говежда пържола, салата от чушки и бира. Какво ще кажеш, а?

Мустакатият се ухили.

— Звучи като планирано предварително, Дом.

— Точно така ми звучи и на мен — съгласи се Кавело. — Напомня ми за някакъв план.

66.

Анди ме чакаше в коридора. Каза, че видяла достатъчно. Не й се искало повече да седи в залата. Двамата се качихме в асансьора, заедно с още двама от кандидатите за съдебни заседатели. В кабината се усещаше известна неловкост. Казах й, че според мен е проявила голяма смелост с появата си. Тя ме целуна по бузата.

— Благодаря ти, Ник. Идеята ти беше добра.

По обратния си път нагоре надникнах в стаята на охраната, за да проверя какво става с Кавело. Сваляха го в подземието. Загледах се в екрана през рамото на един от дежурните, докато Кавело застана пред вратата на асансьора, бъбрейки си с двамата пазачи. Всичко бе под контрол. Капитанът, отговарящ за екипа на охраната, се свърза с дежурните по пътя, по който се извежда обвиняемият.

— Субектът е в движение — рапортуваха му те.

Внезапно основите на сградата се разтресоха. Беше като земетресение! По пода изпопадаха чашите с кафе, моливите, бележниците.

— Господи, нещо става! — изкрещя един от агентите, които следяха мониторите, и посочи екрана: — В гаража! Имало е експлозия! Мили боже!

Всички се струпахме около монитора и гледахме шокирани случващото се. Огромни кълба гъст сив дим запълниха екрана. После всичко почерня.

По радиотелефона с много пукане се дочу рапортът на едно от нашите звена, разположени в подземния гараж.

— Долу имаше експлозия! Целият гараж е в пламъци. Може да има жертви. Нищо не се вижда. Само пушеци.

Капитанът сграбчи микрофона.

— Говори Мейчъм. Имаме аварийна ситуация в гаража! Детонирано е взривно устройство. Искам Отряда за бързо реагиране, полицейско подкрепление, медицинските екипи от спешната помощ. И то веднага! Пронто! И искам да знам какво, по дяволите, става!

Знаех какво ставаше там.

Екраните за различните участъци в гаража един по един почерняха, докато дежурните отчаяно се опитваха да се ориентират. Сграбчих Мейчъм за рамото.

— Капитане, това не е заради гаража. А заради Кавело! Вдигни всички агенти по тревога. Той вече слиза надолу!

Изтичах до другия край на пулта и проверих какво излъчва камерата в асансьора.

— Господи, не!

Не можех да повярвам на очите си, защото само аз знаех, че ужасът се повтаря.

Втурнах се презглава към вратата.

67.

Кавело бе още в асансьора — раздаваше съвети на двамата си пазачи и блестеше с остроумието си. Отмести поглед към сигналните цифри за етажите, примигващи в синхрон със спускането на асансьора: 7, 6, 5.

Сега!

В следващия миг се метна напред и се притисна с все сили към панела с бутоните, като заби палец в термочувствителното квадратче на бутона за третия етаж.

— Какво, по дяволите…

Асансьорът подскочи от рязкото спиране. Вратата започна да се отваря. Чернокожият охранител протегна ръка да обуздае Кавело, като силно го притисна към стената на кабината. Тогава някой устремено нахълта вътре.

Ченето на чернокожия увисна от изненада.

— Какво ста…

Първият куршум го прониза между очите. Мъжът се свлече на пода, оставяйки тъмночервена диря по стената с бутоните.

Следващите два куршума се забиха в гърдите на Еди. Върху бялата му риза цъфнаха два пурпурни кръга. Еди пусна ръката на Кавело и се сгърчи в стон на пода. Но събра сили да насочи очи към стрелеца.

— Имам деца.

— Съжалявам, малък Еди — рече Кавело.

Последваха още два глухи изстрела в гърдите му, Еди повече не помръдна.

— Бързо! — озъби се евреинът и натисна бутона за партера, след което подхвърли на Кавело една кесия. — Нямаме време!

В кесията Кавело намери чернокоса женска перука и мушама. Евреинът нахлупи перуката на главата му и наметна мушамата върху раменете му, като се постара колкото е възможно, да прикрие ръцете му, закопчани с белезниците. Знаеше, че разполагат с броени секунди, докато вниманието на всички е обсебено от мощната експлозия в подземния гараж.

Кавело намести перуката.

— Всичко ли е на мястото си?

— Надявам се да е така — рече Нордешченко. — Готов ли си? Нищо сигурно не ни очаква.

— Каквото и да стане — отвърна Кавело, — все е по-добре от гниенето в затвора.

— Може би — скептично поклати глава евреинът.

Вратата на асансьора отново се отвори, този път във фоайето. Отвън чакаха двама души.

— Развален е. Вземете другия — промърмори Нордешченко и изтласка Кавело покрай тях.

После той и преоблеченият мафиотски бос се затичаха надолу по дългия коридор, водещ до страничния изход към Уърт стрийт.

Зад тях хората видяха двата трупа в асансьорната кабина. Разнесоха се ужасени писъци, но Нордешченко не се обърна.

— Побързай! Или и двамата ще умрем. А аз съм алергичен към затворите.

Приблизително на четиридесетина метра по-надолу се отклоняваше другият коридор, по който се стигаше до помещенията на охраната на сградата, но те успяха да се смесят със случайните минувачи, без да обръщат внимание на виковете зад гърба си. Нордешченко забеляза Райхард и двама от хората на Кавело, заели позиция край изхода. Обърна се за миг, колкото да пристегне колана около мушамата на Кавело, след което забърза към тях.

Оставаха петнадесетина метра. С тях всичко се изчерпваше.

Щом приближиха, по радиотелефоните на охраната отекна сигналът за тревога.

— Нещо се е случило! — развика се един от охранителите. — Блокирайте изходите!

Райхард измъкна от джоба си черен метален предмет, след което всичко съвсем се обърка. Във фоайето на съдебната палата проехтяха изстрели, последвани от къси откоси от автоматично оръжие. Двама от охраната край изхода паднаха на пода, преди да успеят да протегнат ръце към пистолетите в кобурите си. Последният от охранителния екип — руса жена — посегна към кобура си, но Райхард я прикова към мраморната стена с автоматичен огън. Умря, преди да се строполи на пода.

Нордешченко и Кавело продължиха да тичат напред, докато стигнаха до помещението на охраната.

И тогава чуха пронизителен вик:

— ФБР! Всички на пода!

Нордешченко се озърна и видя фигура в края на коридора, с насочен автомат в позиция за стрелба. По дяволите. Той притисна Кавело пред себе си. Съвсем близо покрай лицето му проехтя автоматен откос, куршумите повалиха един от хората на Кавело. Райхард отвърна на огъня. Пукотът от ожесточената стрелба бе оглушителен. Хората отчаяно се разпищяха, докато пълзяха на всички посоки, борещи се за живота си.

Нордешченко закри Кавело с тялото си. Професията му го налагаше. Избута го през вратите със сетни сили. Най-после бяха навън!

Наоколо цареше неописуем хаос. Полицаите тичаха към входа на подземния гараж, намиращ се по-надолу в пряката. Детонираната бомба бе свършила добра работа. Към небето се виеше гъст облак от черен дим.

Едно младо ченге изскочи пред тях, без да е сигурно какво точно става.

— Ние сме от ранените — извика му Нордешченко. — Виж.

И когато ченгето се приближи, той опря дулото на своя „Хеклер и Кох“ в гърдите му и дръпна спусъка. С предсмъртно стенание, полицаят се свлече на тротоара.

Зад завоя пред тях се появи черен „Форд Бронко“. Задната врата бе отворена, така че Нордешченко, Кавело и Райхард се метнаха вътре в движение.

На кормилото беше Нези. Без да дочака колата да спре напълно, той натисна газта.

Един камион за доставки потегли зад тях, но после внезапно изви, спря и запречи улицата, така че преследването бе невъзможно.

На кръстовището улучиха зелен светофар. Продължиха с бясна скорост през „Сейнт Джеймс“, през „Чатам скуеър“, после свиха надясно по „Катрин“ към Чайнатаун. Последва още един рязък десен завой към „Хенри“ и Нези спря форда в един пустеещ паркинг.

Нордешченко изскочи навън, все още закрилящ Кавело с тялото си, притича и веднага дръпна плъзгащата се врата на очакващия ги син миниван. Набута гангстера вътре и се настани зад кормилото. Райхард и Нези се наместиха в светлокафява „Хонда Акура“, паркирана до отсрещния тротоар, където ги очакваше евреинът.

На Нордешченко му просветна. Никой не ги преследваше. Никой не стреляше по тях.

През една пресечка три полицейски коли профучаха с мигащи лампи и виещи сирени. Най-хубавото бе, че изчезнаха в противоположна посока. Нордешченко си позволи да се усмихне. Някой ден този случай сигурно щеше да се изучава в полицейската академия като класически пример за успешно бягство.

— Свободни ли сме? — попита един глас зад него. Чак сега Доминик Кавело надигна глава.

— Засега да — отвърна Нордешченко. — Остава само да се тревожим как да се измъкнем от този проклет остров.

68.

Изтичах на улицата и се заковах на място — гледах безпомощно как черният „Форд Бронко“ се отдалечава. Нямаше начин да го спра. Видях как колата взе завоя и се вля в оживения трафик, после изчезна от погледа ми.

Всички мускули в тялото ми се стегнаха. Не се бях чувствал толкова безпомощен през целия си живот. След бегълците потеглиха две полицейски коли, но им се наложи да заобикалят някакъв камион за доставки, препречил улицата. Ала беше прекалено късно.

Изтичах обратно в сградата на съда и размахах служебната си карта пред един смаян полицай, за да сграбча радиотелефона му.

— Говори специален агент Никълъс Пелисанте от ФБР. Доминик Кавело избяга от сградата на федералния съд на „Фоули скуеър“. Пътува на изток по „Уърт“ в черен „Форд Бронко“, не зная номера. Насочват се към Чайнатаун. Заподозрените откриха стрелба. Има много жертви.

Мъртъв патрулен полицай лежеше на паважа. Не изглеждаше на повече от двадесет и пет години. Зашеметени пешеходци изскочиха от съдебната палата, където бяха потърсили укритие. Повечето притискаха ръце към лицата си, опитвайки се да овладеят сполетелия ги шок.

Затичах се обратно към вратите и продължих забързано навътре в съда. Санитарите от спешната помощ се бяха заели с един от повалените охранители на сградата. Там беше и капитан Мейчъм, с пребледняло лице, зает да докладва по канала с полицейската честота на шефовете си. Поиска ми се да грабна радиотелефона от ръката му и да го запратя в стена, за да видя как ще се пръсне на десетки късчета.

Не знаех къде да отида, освен да се върна в помещението на охраната. Заварих там специален агент Майкъл Дауд. Той оглавяваше дежурния екип по сигурността от ФБР и дори бе започнал да гледа видеозаписите от кървавата сцена в асансьора.

— Видях ги, че избягаха с черен „Форд Бронко“ — казах му. — Но не успях да видя номера. Отпред има застреляни двама от съдебната охрана.

Дауд пое дълбоко дъх.

— Свързах се с кабинета на кмета. И с директора на полицията. Издадена е спешна заповед за блокиране на всички тунели и мостове към Манхатън. В състояние на тревога сме от най-висока степен. Няма да успеят да напуснат острова.

— Не разчитай на това — предупредих го и стиснах зъби.

Седнах и отчаяно стоварих юмрук върху най-близката маса. Внезапно усетих как силите ме напускат. Какво ставаше, дяволите да го вземат? Притиснах длан към ребрата си. Усещането бе за нещо хлъзгаво и топло.

Господи, Ник.

Кървях като заклано прасе.

69.

Двамата с Дауд се спогледахме, след което и сведохме очи към кръвта, канеща по пода.

— Кучи син — изохках.

После разтворих сакото си. Кръвта се процеждаше през ризата ми.

— Повикайте спешната помощ! — изкрещя Дауд на един от охраната.

— Добра идея — кимнах миг преди да политна към стената.

От радиотелефона долетя вик.

— Мисля, че ги пипнахме!

Разговорът се водеше по откритата линия на кризисния център в кметството. Черен „Форд Бронко“ е бил забелязан на Десето авеню. Насочвал се към входа на тунела „Линкълн“ по пътя за Ню Джърси.

— Вече сме завардили входа на тунела — обяви гласът от кризисния център. — Пристанищните власти изпратиха отряд за бързо реагиране.

Чрез телефонните линии можехме да проследим маршрута върху видеокартата, осигурена от кризисния център. Един от мониторите над нас започна да показва образите от широколентовата камера, насочена към тунела. В редицата от приближаващи автомобили черният „Форд Бронко“ беше десети по ред.

— Ето го!

Внезапно камерата започна да предава уголемени образи. Трафикът се раздели в двете платна.

Взирах се напрегнато в монитора. Може би грешах за черния форд? Същият ли е? Със сигурност изглеждаше като онзи, с който Кавело избяга от района на съда.

— Заподозреният автомобил има регистрационен номер от Ню Джърси: EVX-369 — обяви гласът от радиотелефона.

За секунда ме обзе надежда, че сме успели да засечем търсения автомобил. Но после нещо тревожно проблесна в съзнанието ми. Грабнах телефона от масата.

— Говори специален агент Пелисанте. Тези хора вероятно са снабдени с автоматично оръжие и експлозиви. Колата може да се окаже само примамка. Кавело може изобщо да не е там. Отрядът за бързо реагиране трябва да направи всичко според възможностите си, за да изолира автомобила.

Бях забравил раната си. Преместих се по-близо до екрана, за да проследя със затаен дъх как екипът за бързо реагиране, вдигнат по тревога от пристанищните власти, обкръжи черния форд на безопасна дистанция, като пропусна другите коли напред. Залавянето на гангстерите се очертаваше дяволски трудно — наоколо беше пълно с невинни хора. Може би няколко стотици.

Черни фигури с шлемове на главите започнаха да пълзят в обсега на широкоъгълната камера. Черният Бронко бе вече четвърти поред от приближаващите се към входа на тунела коли. Видях и полицейския екип, който стесняваше обръча. Всички бяха насочили оръжията си към мишената. Прозорците на форда бяха тъмни. Ако някой гледаше отвътре, щеше да забележи приближаващите се нападатели.

Черният форд излезе отпред. Една полицейска кола внезапно ускори ход и блокира пътя му към тунела.

Отрядът за бързо реагиране беше обкръжил цялата зона и непрекъснато стесняваше кръга.

Виждах съвсем ясно какво става там. Черният Бронко бе обкръжен от поне двадесетина тежковъоръжени полицаи.

Предните врати на форда се отвориха. Приближих още повече към екрана на монитора.

— Дано е той — процедих, стискайки здраво юмруци. — Дано е той…

Хората от форда наизлизаха с вдигнати ръце. Някакъв мъж, облечен в черно. После жена с шапка. И накрая едно разплакано дете, което веднага се притисна към жената.

— Кучи син! — чух как някой изруга по радиотелефона.

Картината дори не се нуждаеше от коментар.

Заловихме грешна кола.

Доминик Кавело се бе измъкнал.

70.

Останах в стаята на охраната, докато медиците от спешната помощ не ме отведоха насила оттам. Двама млади лекари почистиха и превързаха раната ми, но аз не исках да тръгна, преди да проследя докрай видеозаписа. Лицето на мъжа от асансьора — онзи, който измъкна Кавело.

Изгледах го поне дузина пъти.

Беше със среден ръст и не особено як. Не можех реално да преценя дали е млад, или на средна възраст. Огледах го за отличителни белези. Имаше брада, за която заподозрях, че е изкуствена. Къса черна коса. Но този тип прекрасно знаеше как да действа. Не се поколеба нито секунда. Явно бе професионалист, а не само наемен убиец. Успя да обезвреди охраната, въпреки че в съдебната палата дежуреха най-опитните специалисти от нюйоркската полиция и две дузини агенти от ФБР.

— Може ли да увеличиш лицето още малко? — помолих техника от охраната, който оперираше с видеото.

— Добре. — Мъжът докосна някакъв бутон и камерата показа увеличен образ.

Изправих се и пристъпих по-близо до екрана. От прекомерно силното увеличение образът стана зърнист. Кадърът показваше в едър план стоманените му очи, като на истински професионалист, в момента, когато убиецът пристъпи прага на асансьора. Тези очи се запечатаха в съзнанието ми като жигосване с нажежено желязо. Екипът от охраната се зае да преглежда записа кадър по кадър. Мигът, когато внезапно проехтяха изстрелите и двамата съдебни охранители се строполиха на пода на кабината.

— Занесете записите в централата на нюйоркската полиция и в кризисния център — заповяда Майк Дауд на техника. — Искам тази фотография да бъде разлепена по всеки мост и тунел, да бъде раздадена на всички полицаи, патрулиращи по улиците.

— Това ще е губене на време — отбелязах. — Той вече не изглежда така.

Дауд ме изгледа недоволно.

— А имаш ли по-добра идея?

— Би могло да се каже. Да сравним този запис с филма от първия процес срещу Кавело. При това ден по ден, ако разполагаме с такива записи. Но да се елиминират брадата и очилата. Обзалагам се, че е присъствал там.

Медиците буквално ме повлякоха към вратата. Казаха, че отвън ме чака линейка. За последен път хвърлих поглед към екрана.

Исках да съм сигурен, че ще го позная, когато пак го видя.

Сигурен бях, този взриви автобуса със съдебните заседатели и изби всички тези хора сега.

71.

Когато телефонът иззвъня, лежах на носилката в линейката на спешната помощ, която летеше към болница „Белвю“.

Бях съблечен до кръста, с включена към ръката ми интравенозна система и прикрепени към гърдите ми сензори за електрокардиограма. Сирените на линейката виеха оглушително, докато се люшкахме на зигзаг сред задръстеното улично движение към Долен Ийст Сайд. Помолих санитаря да ми подаде мобилния телефон от сакото ми.

— Току-що научих — задъхано заговори Анди. В гласа й се долавяше недоверие и огорчение. — Господи, Ник, бях седнала в едно кафене, когато го дадоха по новините.

— Съжалявам, Анди.

Но изпитвах не само съжаление, а нещо много по-дълбоко. Докога ще трябва да й повтарям тези думи?

— По дяволите, Ник, там са се струпали полицаите от цял Ню Йорк.

— Зная. — Едва си поемах дъх.

Един от санитарите се опита да ми отнеме телефона, но аз го избутах. Раната отстрани на гърдите не ме болеше толкова. Бях наранен много по-дълбоко от гнева и разочарованието, надигащи се в мен.

— Онзи негодник уби сина ми, а ето че сега е на свобода.

— Не е на свобода — възразих. — Ще го хванем. Знам как ти звучи, но ще го пипнем. — До болницата оставаха само няколко пресечки. — Аз ще го пипна.

За секунда Анди остана смълчана. Не знаех дали ми повярва, пък и честно казано, точно в този момент не ми пукаше.

Защото аз си вярвах.

Ще го пипна.

Имах чувството, че губя съзнание, когато прекъснах връзката с Анди с едно приглушено „Дочуване“. Линейката спря пред входа на спешното отделение.

Така и не й казах, че съм прострелян.

72.

Ричард Нордешченко зави със сребристия вояджър към изходното платно пред моста „Джордж Уошингтън“. Пътната блокада беше внушителна, но това не го изненада. Вече бе проверил новините по радиостанциите — всички съобщаваха за дръзкото бягство на мафиотския бос.

Навсякъде проблясваха мигащите светлини на полицейските автомобили. Проверяваха абсолютно всички превозни средства. Камионите и микробусите изтегляха настрани за щателна проверка на товарите. Нордешченко вдигна очи към небето. Високо горе се чуваше свистенето от перките на полицейски хеликоптер, патрулиращ над моста. Не беше на добро.

Досега бяха сменили два автомобила. Той бе захвърлил брадата и очилата. Трябваше само да запази спокойствие. Нищо не можеше да го свърже с вояджъра, който шофираше в момента. Нищо, освен ако не открият Кавело.

Високите стоманени кули на моста „Уошингтън“ се извисяваха на около четиристотин метра напред. Група пътни полицаи се връщаха към служебната си кола. Типична реакция на тревога с червен код. Пълно беше с екипи за бързо реагиране и полицейски кучета, душещи за бомби. Може би бяха добре обучени, но им липсваше практически опит.

— Защо спряхме? — дочу дрезгав глас зад себе си. — Всичко наред ли е?

— Успокой се. Всичко това е в твоя чест.

— Целият съм схванат. Много е тясно и горещо. Измина повече от час, откакто съм заврян тук.

— Не е толкова тясно, колкото във федералния затвор, нали? Така че мирувай сега, моля те. Това е последният контролен пункт, през който трябва да минем.

Към вояджъра се приближиха двама полицаи с бронирани жилетки и автомати. Единият почука на прозореца с дулото на автомата.

— Шофьорската книжка и регистрационния талон на автомобила, моля. И отворете багажника.

Нордешченко подаде документите на полицая, в които бе регистриран като живеещ на Бероу стрийт 11 в Бейон. За микробуса бе записано, че принадлежи на дребната фирма за чистене по домовете „Щастливия Джордж“ от Джърси.

— Има ли нещо ново? — попита Нордешченко. — Чух какво е станало. Излъчват го по всички новинарски радиостанции.

Полицаят провери документите му, без да си прави труда да му отговаря. Другият вдигна капака на багажника и надникна вътре. Но видя само голяма прахосмукачка, машина за почистване на килими и няколко пакета с препарати. Нордешченко затаи дъх, когато ченгето взе да надзърта наоколо.

Пистолетът беше скрит под панталона му, закрепен към глезена. По време на вчерашната суха тренировка беше решил какво ще направи. Ще очисти патрулиращите полицаи. После ще притича в отсрещното платно, ще спре първата попаднала пред очите му кола, ще измъкне шофьора от седалката и ще отпраши. Кавело ще трябва сам да се погрижи за спасяването на кожата си.

— Какво е това? — излая единият от полицаите.

Разбута почистващите препарати и надникна зад преградата.

Нордешченко замалко да се пресегне към глезена си, но не го направи. Не още. Очистваш и двамата и бягаш!

— Според правилника тук трябва да се държи резервната гума — каза полицаят. — Какво ще стане, ако някоя от гумите на тази бричка се спука? — Той спусна преградата.

— Имате право, полицай — кимна Нордешченко по-спокоен. — Ще кажа на шефа. Ще му кажа още, че ви дължим едно безплатно чистене на килимите.

Полицаят му върна документите на колата, а другият затръшна вратите.

— Нищо не ми дължите — кисело измърмори той. — По-добре си набавете веднага резервна гума.

— Смятайте го за изпълнено — рече Нордешченко. — И дано го заловите. — Вдигна прозореца и бавно потегли.

След няколко минути вояджърът напусна зоната, отцепена за пътната проверка, и навлезе в правия участък, където движението следваше обичайния си ритъм. После премина през моста. Но ударите на сърцето му се успокоиха напълно едва когато забеляза голямата табела, осведомяваща пътуващите, че напускат щата Ню Йорк и влизат в Ню Джърси.

— Поздравления. Успяхме! — провикна се той, за да го чуе Кавело. — Утре по това време ще си извън страната.

— Добре — въздъхна Кавело, докато с мъка се изправяше, за да се измъкне от тайника. — Междувременно има промяна в плана. Първо трябва да свърша нещо. Имам дълг, който трябва да уредя.

73.

Според дадените от Кавело инструкции потеглиха на запад към Патерсън в Ню Джърси. Скоро се озоваха в приятно за окото старомодно предградие с къщи на хора от средната класа, заобиколени от дървета и зеленина. Нордешченко спря пред скромна, но приятна наглед къща във викториански стил, цялата в сиво и бяло. Макар да беше април, в малкия преден двор още можеше да се види сцената от Рождество Христово, запазена от Коледа.

— Чакай ме в колата — нареди Кавело, като напъха в колана си пистолета, който преди малко бе взел от него.

— Не ми плащаш за това — обади се евреинът. — Заради такива работи могат да ни убият и двамата.

— В такъв случай — рече Кавело, като отвори вратата и пристегна колана си, — те оставям да си помислиш, докато съм в къщата.

После заобиколи фасадата и отмести телената врата, водеща към задния двор. Чувстваше се възбуден.

Държеше на думата си. Това го издигна до върха.

Хората знаеха, че когато Електротехника обещае нещо, може да се смята за свършено. Особено когато се касаеше за обещание като това.

Продължи да върви плътно край стената, докато стигна до задната порта, също от телена мрежа. Там спря. Отвътре се чуваше звук на телевизор. Детски канал. За кратко остана заслушан в детските гласчета и нечие щастливо пляскане с ръце. Видя тила на жена, седнала в люлеещ се стол.

Кавело изкачи стъпалата на верандата и отвори остъклената врата. Идеше му да се разсмее. Никой в това предградие не се нуждаеше от алармени системи, нали. Защото бяха защитени. Защитени от него! Ако закачиш някого, който живее в този район, ще се наложи да се криеш до края на живота си.

— Роузи, как искаш чая? — обади се женски глас отвътре.

— С малко лимон — отговори жената в стола. — Трябва да е останал лимон в хладилника. — После добави: — Хей, погледни малкото агънце, Стефи. Какво казва агънцето? Беее… Беее…

Кавело пристъпи в стаята. Когато жената от стола видя кой е посетителят, лицето й пребледня като платно.

— Дом!

Подхвърляше в скута си бебе, момиченце на не повече от годинка.

— Здрасти, Роузи — усмихна се Кавело.

По лицето на жената се изписа паника. Тя бе малко над петдесетте, попрецъфтяла, с вдигната на кок коса и висящ на шията й медальон със Сейнт Кристофър. Силно прегърна бебето с две ръце.

— Казаха, че си избягал. Какво правиш тук, Дом?

— Обещах нещо на Ралфи, Роузи. Винаги спазвам обещанията си. Ти го знаеш.

Зад тях се чу шум. Появи се жена с поднос, върху който стояха чашите с чая. Кавело протегна ръка и я застреля с пистолета, снабден със заглушител. Там, където преди миг беше дясното й око, зейна грозна рана.

Жената рухна по гръб, а подносът издрънча на пода и чашите се разбиха на парчета.

— Мили боже! — ахна сестрата на Ралфи Денунциата и притисна бебето до гърдите си.

— Много е хубаво това бебе, Роузи. Дори ми се струва, че има нещо от Ралфи, особено тези пълни бузки.

— Тя е внучката ми, Дом. — В очите на Роузи Скалпиа се четеше неописуема паника. Отмести поглед към приятелката си, лежаща на килима. От дупката на мястото окото й се процеждаше червена слуз. — Тя е само на годинка. Направи това, за което си дошъл, но нея не наранявай, Дом. Тя е дъщеря на Симоне, а не на Ралфи. Моля те, прави каквото искаш. Само остави внучка ми.

— Че защо да искам да наранявам твоята малка nipotina15, Роузи? — Кавело пристъпи по-близо. — Просто дължа услуга на грозния ти брат. И няма как да не му се издължа.

— Дом, моля те. — Жената изглеждаше напълно ужасена. — Моля те!

— Проблемът, Роузи, е в това, че макар да желая на твоята малка внучка дълъг и щастлив живот, все пак трябва да уредя нещо. — Вдигна пистолета към лицето на жената. — Работата е там, скъпа, че човек никога не знае какво ще го застигне.

Натисна спусъка и куршумът разби челото на Роузи. Частици кост и мозък опръскаха завесите.

Малката праплеменница на Ралфи Денунциата ревна.

Кавело коленичи и забучи пръст в корема на бебето.

— Не плачи. Ти си умница, нали, скъпа? — В следващия миг чу как водата в чайника на печката кипна. — Водата е готова, а? Ела тук. — Повдигна бебето от ръцете на мъртвата му баба. То спря да плаче. — Умно момиче си ти. — Потупа я по гърба. — Хайде да се поразходиш малко с твоя чичо Дом.

74.

По мое настояване още в същия ден ме изписаха от болницата — с широка превръзка около ребрата и с шишенце с викодин, и всичко това, придружено от строгото нареждане на лекаря да се прибера право у дома и да си почивам.

Честно казано, извадих дяволски късмет. Куршумът ме бе одраскал съвсем леко. Но раната все още пламтеше.

След като в болницата се погрижиха за мен, още там ме разпитаха двама агенти от вътрешното министерство. Особено настоятелни бяха въпросите за случилото се в сградата на съда — от момента, в който заех мястото си пред мониторите на охраната, до побягването ми към фоайето. Казах им, че изпразних цял пълнител. Един от хората на Кавело бе открит мъртъв. Фактът, че не бях изпратен там по служба, усложняваше нещата.

Но най-много ме заболя от това — много повече от раната в ребрата, че бяха изминали над пет часа, а нямаше никаква следа от Кавело или от черния „Форд Бронко“. Колегите бяха блокирали всички маршрути за евентуалното му бягство. Освен това бяха поставили засади на адресите на всички известни ни контакти на Кавело.

Кучият син обаче успя да избяга въпреки най-строгата охрана, осигурявана някога за съдебен процес.

Без да слуша протестите ми, медицинската сестра ме изведе до фоайето на болница „Белвю“ с количка, след което с усилие успях да седна в очакващото ме такси.

— Западна четиридесет и девета и Девето авеню — казах изтощено, отпуснах глава на облегалката и затворих очи.

Отново и отново виждах как черният Бронко се отдалечава с бясна скорост, за да изчезне сред уличния трафик. Виждах и себе си, напълно неспособен да предприема каквото и да е. Как, по дяволите, успяха? Кой беше стрелецът в асансьора? Как, при всички затегнати мерки за сигурност, са внесли оръжие в съда?

Халосах с юмрук преградата от дебело стъкло между предните и задните седалки и си помислих, че съм си счупил китката.

Шофьорът се извърна назад. Беше сикх с тюрбан на главата.

— Моля ви, сър, това такси не е моя собственост.

— Извинете.

Но всъщност не съжалявах. По-скоро се чувствах като тенджера под налягане. Кръвта ми кипеше, готова да експлодира. Таксито зави по Четиридесет и пета и се насочи към кръстовището. Осъзнах от какво наистина се боях. Да се върна в апартамента, да затворя вратата и да се изправя в празните стаи — препълнени с купища ненужни свидетелства и бумащина. Сам.

Имах чувството, че ще се взривя. Всеки миг ще избухна.

Завихме по Девето авеню. От ъгъла съзрях къщата си от кафяв пясъчник. Започна да ме души мъчително чувство, постепенно пропълзяло в гърдите ми.

Почуках на стъклената преграда.

— Промених плана си — казах на таксиджията. — Продължавайте напред.

— Добре — сви рамене той. — Накъде?

— Сто осемдесет и трета улица в Бронкс.

75.

Натиснах звънеца няколко пъти — три, четири може би, а после започнах да блъскам по вратата.

Чух женски глас.

— Минутка! Ето… идвам… след секунда.

Анди отвори вратата. Беше облечена в пеньоар с розова памучна подплата, косата й бе разпусната и влажна, може би току-що излизаше от банята. Втренчи се изненадано в мен.

Лявата ми ръка висеше отпусната. Дрехите ми бяха раздърпани. Вероятно погледът ми я е изплашил.

— За бога, Ник, добре ли си?

Нищо не й отговорих, в този миг не можех. Вместо това я избутах в коридора и я притиснах о стената. После я целунах. Каквото и да последва…

Внезапно усетих как тя отвърна на целувката също тъй страстно. Смъкнах пеньоара от раменете й и плъзнах ръка под розовата подплата. Тя простена тихо. От нея се разнасяше сладкото, предизвикателно ухание на жена, току-що излязла изпод душа. Вдъхнах го с пълни гърди.

— Господи, Пелисанте… — Тя едва си пое дъх. Очите й пламтяха. — Не оставяш жената да си поеме дъх. Харесва ми.

Започна да измъква ризата от панталоните ми. После се пресегна да разкопчее кобура.

Тогава трябва да съм примигнал от болка. Сякаш шкурка застърга кожата ми.

— Господи, Ник, какво не е наред?

Отдръпнах се леко от нея и се облегнах на стената.

— Нещо ми се случи днес… в съдебната зала.

Анди внимателно повдигна ризата ми и видя широката превръзка. Очите й се разшириха от уплаха.

— Но какво е станало с теб?

— Случаен куршум.

— Куршум? — Анди въобще не изглеждаше доволна. — Ник, бил си ранен?

— И още съм.

Тя ми помогна да се настаня на дивана, където се отпуснах полека или казано по-точно — просто се свих на две. Анди внимателно разкопча ризата ми.

— Господи, Ник.

— Честно казано, само леко ме понаболява. И всъщност изглежда по-страшно, отколкото е.

— О, да, виждам — кимна тя. Вдигна крака ми на масичката за кафе. — Ти си пътувал към болницата, нали? Да, разбира се, когато се обадих, си бил на път за болницата. Ник, какво правиш тук? Какво ти каза докторът?

— Каза веднага да се прибера у дома и да си легна. — Усмихнах се разкаяно.

— Затова ли реши да дойдеш тук?

— Ами… казах си, че може да е много секси. Или пък че може да ти дожалее за мен.

Анди ме погледна ядосана. Не й бе до шеги. Разкопча докрай ризата ми и прокара длани покрай превръзката, после сви рамене.

— Хм, не знам… може пък и наистина да е малко секси.

— Видя ли!

— Ти си луд. — Тя изу обувките ми и постави една възглавница под главата ми. — Да ти донеса ли нещо?

— Не. Натъпкан съм с обезболяващи. — Притеглих я към себе си. — Имам нужда само от теб.

— О, сега разбирам. От многото лекарства главата ти се е замаяла, затова си почукал на първата врата, където си се надявал да получиш нещо.

— И така да е… — Свих рамене. — Не се ли оказах прав?

Тя се наведе и ме целуна леко по бузата, сетне устните й докоснаха моите.

— Бутилка вино щеше да свърши същата работа. Не беше нужно да се оставяш да те прострелят.

— По дяволите — простенах разочаровано. — Защо не се сетих за това по-рано?

Докоснах шията й.

— Не можех да се прибера у дома, Анди. Точно сега не искам да съм там.

Тя кимна и отметна косата си, паднала върху очите й.

— Тогава просто стой тук. Не е нужно да правим нищо. — Отпусна глава върху рамото ми.

Затворих очи, опитвайки се да забравя за ужасния ден, както и за гнева, който ме обзе, докато наблюдавах бягството на Кавело. Раната адски ме заболя. И честно казано, не знаех защо бях дошъл тук.

— Слава богу — прошепна тя, надвесена над мен, — слава богу, че си добре.

— Има нещо интересно около тези мафиоти. Те са отмъстителни като дявола, но повечето са слаби стрелци.

— Моля те, Ник, престани с шегите. Това е много сериозно. Някой се е опитал да те убие.

Млъкнах и усетих една сълза — нейната сълза — да капва върху гърдите ми.

— Кавело избяга — рекох. — Не мога да повярвам, но нямаме представа къде се е скрил.

— Зная — прошепна тя.

За кратко останахме неподвижни. По едно време главата ми започна да се замайва. Сигурно от викодина. Или пък от стреса след днешните преживелици.

— Няма да те подведа, Анди. Знаеш го, нали? Ще намерим начин да се доберем до него. Обещавам ти го, каквото и да ми струва.

— Зная — повтори тя.

Този път усетих, че ми вярва.

76.

На следващата сутрин се събудих на дивана на Анди, загърнат с одеяло и с възглавници под главата. Трябваше да си тръгвам.

Анди спеше в спалнята си. Предпазливо надникнах през вратата. Бях решил да й оставя бележка, но вместо това приседнах на ръба на леглото и погалих косата й. Тя отвори очи.

— Трябва да тръгвам.

— Къде? — попита тя и протегна ръка към моята изпод завивките.

— Снощи ти обещах нещо. Трябва да се залавям за работа.

Анди кимна. Очите й блестяха.

— Ела тук.

Гласът й бе леко дрезгав от съня и неустоимо изкусителен. Изобщо не усещах раната. За миг си помислих — защо пък да не смъкна дрехите си и да се пъхна в леглото при нея.

— Дължа ти нещо — рекох и стиснах ръката й.

— Едно, две, три… колкото искаш. Как е раната?

— По-добре. Сега се нуждая само от малко любовни грижи. — Вдигнах ръка. Но не твърде високо.

— Какво смяташ да правиш, Ник? — Тя ме изгледа, този път по-сериозно.

Знаех какво щях да направя първо. Повече не можех да оставам извън строя.

— Ще зарежа преподаването — усмихнах се. После стиснах рамото й, надигнах се и тръгнах към вратата.

— Пелисанте — извика ме тя.

— Да?

— Направи ми една услуга. Постарай се да не те прострелят. Нито дори да стрелят по теб.

— Пак ще се чуем — усмихнах се аз.

Прибрах се у дома колкото да се обръсна и преоблека. Въпреки че бе събота, потеглих към централата на ФБР. По пътя в таксито се свързах с приятелите ми в Бюрото.

Кавело беше потънал вдън земя. Това не ме изненада. Знаех какви са способностите им да планират операциите си и не се съмнявах, че този път са се постарали да изпипат всичко до съвършенство.

Все пак намерихме автомобила, с който побягнаха от съда. Черният „Форд Бронко“ бе открит на един празен паркинг на Хенри стрийт, на не повече от четири пресечки от съдебната палата. Оказа се, че преди два дни бил откраднат от някакъв търговски център на Стейтън айланд. Задигнати бяха и регистрационните номера. Затворихме цялото Източно крайбрежие. Всяко летище, всеки мост, всяко пристанище от Бостън до Балтимор.

Но от Кавело нямаше и следа.

— Има и още нещо, Ник — въздъхна Рей Хюс. — Вчера късно вечерта са намерили сестрата на Ралф Денунциата. Застреляна в дома си точно между очите. Също и една съседка, която й е била на гости.

— Господи!

— Деветмилиметров. Същия калибър като в сградата на съда. Чакаме балистичната експертиза. Но слушай, има нещо още по-лошо.

— По-лошо? Какво по-лошо?

— Там е имало и едно дете. Полицията намерила едногодишната племенница на Денунциата в кухнята.

— Стига, Рей.

— Жива е. Но е с жестоки изгаряния по лицето и ръцете. От вряла вода, Ник. Вряла вода. Що за ненормално чудовище е той? И на всичкото отгоре върху лигавничето на бебето е надраскал бележка. Специалистите ни по почерците я изследват.

Отново ме обзе гняв, от който можех да експлодирам.

— И какво пише на нея?

— Винаги спазвам обещанията си.

77.

Изгарях от ярост.

Прибрах се у дома и си взех душ. Не можех да престана да мисля за сестрата на Ралфи Д. И за едногодишното бебе. И без това напоследък едва се сдържах да не гръмна от ярост, а сега и този ужас. Стоях, загърнат в хавлията, втренчен в снимките на онова животно Кавело, които бях забол по стените в кухнята. Купчината ненужни свидетелства.

Не можех да издържам.

Облякох се и потеглих със сааба си по Единадесето авеню. Но не се насочих към службата.

Нямаше значение вече кое е правилно или „подходящо“.

Пресякох реката през тунела „Линкълн“ и завих по шосе номер 3 към Сийкаукъс в Ню Джърси. Пропътувах много мили покрай обширни търговски центрове и заведения за бързо хранене, притиснати между пълното с токсични отпадъци тресавище и широката магистрала към Джърси.

След десетина километра отбих към сива двуетажна сграда от пенобетон, която ми бе много добре позната. Там се помещаваше профсъюзът на предприемачите в строителството в Ню Джърси.

Локал 407. Профсъюзът, който работеше за Кавело.

Отворих стъклената врата и се насочих към смаяната рецепционистка, като отдалеч й размахах картата си от ФБР.

— Дошъл съм да се видя с Франки Делсавио.

Рецепционистката подскочи:

— Извинете ме, сър, но не можете просто така да…

Не я дочаках да довърши изречението.

Двама широкоплещести мъже, за чиято професия човек лесно можеше да се досети и от бегъл поглед, скочиха от столовете си да ми препречат пътя.

— Не се и опитвайте — предупредих ги, когато единият изпъна ръката си пред мен. Навярно съм изглеждал като луд. — Разбрахме ли се?

— Господин Делсавио не е тук — изръмжа горилата и ме измери с поглед, сякаш се явяваше на кастинг за сериала Семейство Сопрано. Прекалено едър беше този шибаняк.

Натиках служебната си карта в лицето му.

— За последен път го казвам любезно. Махни се от пътя ми.

Забързах по стъпалата, движен от притока на адреналин. Всички в тази сграда навярно са свързани. Неслучайно федералните агенти никога не идват тук без подкрепление.

Вторият етаж беше зает с профсъюзни офиси. На хората на Кавело, които получаваха най-тлъстите поръчки, като не правеха нищо друго, освен да прибират солидни суми в брой. Продължих по коридора, докато разгневените горили от фоайето се мъчеха да ме догонят. Няколко секретарки любопитно надникнаха през вратите.

Още един тип се изпречи на пътя ми. С черни очила и риза с разтворена яка под костюма от полиестер.

— Извинете, сър! — Той разтвори сакото си и ми показа пищова.

Дори не изчаках да го извади. Извадих моя.

Напъхах дулото под носа му и изтласках стреснатия гангстер до стената. Заврях картата си от ФБР в лицето му.

— Това тук ми казва: „Да, мога да вляза“.

Хората зад мен започнаха да се надигат от бюрата си. Видях още, че двете горили от фоайето, които ме следваха, бяха извадили пистолетите си.

— Това тук е централа на легитимен частен бизнес — каза онзи, когото притиснах до стената. — Нашият съветник по корпоративно право е в дъното на коридора. Прониквате тук без покана. Покажете ми призовка или съдебно разпореждане, господин специален агент, или вървете по дяволите.

Притиснах пистолета до бузата му.

— Искам да видя Франки Делсавио.

— Както вече ви бе обяснено — хладно процеди той и ме изгледа втренчено, — господин Делсавио не е в служебните помещения. Не можете да го видите, след като не е тук.

Точно тогава обаче се отвори врата в края на коридора. От там излезе едър мъж с червендалести бузи и зализана коса, в късо сако и отворена карирана риза.

— Агент Пелисанте — повика ме Франки Делсавио с дрезгавия си глас. — Сали, защо не ми каза, че е дошъл специален агент Пелисанте? Току-що пристигам. Хайде, ела в офиса ми. Охраната сигурно не е разбрала, че съм се върнал.

78.

— Още ли си специален агент? — ухили се Делсавио. — Или вече ще трябва да ти викаме Професора? Говори се, че си взел да обучаваш студенти.

От много години Франки бе номер две в бандата или дясната ръка на Доминик Кавело, така че в отсъствие на големия шеф той водеше шоуто. В йерархията на фамилията бе известен като Втория бос. От тридесет години беше женен за племенница на самия Вито Дженовезе. Това го правеше един от недосегаемите, поне в Коза Ностра. Но все пак не беше от Петте велики императори16. По всяка вероятност лично се бе разпоредил за десетина или двайсетина убийства, за които обаче нямахме доказателства.

Последвах Франки в кабинета му. Вътре имаше евтино буково бюро, отрупано със снимки на семейството му. По стените висяха долнокачествени фотографии от Италия и една снимка с автограф на Дерек Джетър17 в един от ресторантите, собственост на Франки Делсавио. В няколко кръгли коша стърчаха навити на рула, архитектурни чертежи, облегнати с горните си краища на стената. Подсмихнах се. Съмнявах се Франки Делсавио някога да е посещавал строителна площадка.

— И така, ще трябва да ме извиниш — започна той, като ми направи знак да седна, — но през последните няколко дни отсъствах и не съм в течение на събитията. Наложи се да отскоча до Атлантик сити да проверя един голям строеж. Затова ми кажи — захили се той мазно — как напредва процесът?

— Майната ти, хлебарка такава! — изревах аз и го сграбчих за яката на ризата, за да го измъкна от коженото му кресло и да го залепя за стената. — Искам да знам къде е той.

От лавиците изпопадаха няколко книги и дребни статуетки. Подигравателната усмивка на Франки Делсавио мигом се стопи. Той не беше дребен фигурант, така че никой, дори и някое кораво ченге, не си позволяваше да го подмята като чувал из собствения му кабинет.

— Поканих те като стар приятел, Ники Усмивката. Тук имам две дузини яки мъжаги, които отдавна бездействат и ръцете ги сърбят да свършат нещо за мен. Като нищо могат да ти пръснат черепа. Още повече че сега не си на служба, Пелисанте. Сигурен ли си, че искаш да продължим тази игра?

— Попитах те за Кавело — изръмжах и още по-здраво го притиснах към стената.

— Откъде мога да знам, Ники? Както ти казах, не съм в течение на последните събития. Освен това шефът не ми дължи обяснения за всяко нещо.

— Знаеш ли. Франки, единствената причина, заради която не съм те арестувал, е, защото смятах, че от цялата гнусна сбирщина само ти притежаваш поне малко чувство за хумор — усмихнах се аз, макар отвътре да кипях от гняв. — Иначе и ти като Кавело в момента щеше да чакаш процеса си. Но ще те вкарам на топло, Франки. Мога да го уредя още утре. Кълна ти се, имам достатъчно улики срещу теб. Ние ще приключим тази операция и ще разчистим всичко тук. А вие ще изгубите тлъстите си доходи.

— Знаеш ли какво си мисля аз, Ники? — Докато говореше, Франки не откъсваше очи от мен. После поклати глава с лека усмивка на устните. — Не мисля, че притежаваш правата да го направиш, поне не сега. Дори не ми се вярва, че още работиш по това дело. Така че единствената причина, поради която ще те пусна да си тръгнеш невредим, е моето уважение към някогашната ти служба. Ще ти бъда задължен, ако пуснеш яката на ризата ми, преди да съм повикал нашия адвокат, който само чака да ти лепне едно хубаво обвинение, и не само на теб, а и срещу Бюрото за саморазправа и тормоз. Тогава вече и в класната си стая няма да можеш да влезеш, Ники.

— Сега не говорим за бизнес, Франки. — Стегнах хватката още по-здраво. — Този път няма да ви се размине. Това прилича на Бен Ладен. Едва ли ще искаш да се набъркаш в тези лайна. Ще ти дам седмица, след което ще направя това, което ти обещах. Ще очистя всичко тук. — Пуснах яката на ризата му. Но продължих да го гледам яростно. — Става дума за едногодишно бебе, което твоят шеф е изгорил, Франки. Можеше да е твоята внучка.

Делсавио оправи яката на ризата си.

— Не знам къде е Доминик Кавело. И това е самата истина. И само за протокола, Ники, няма начин някога това да сполети моята внучка. Защото никога не съм го предавал и няма да го направя. — После Делсавио се ухили и разкърши скованите си рамене. — Но ако се случи да ми позвъни или да ми изпрати пощенска картичка, обещавам ти, че ще си първият, който ще узнае за това. Дори преди жена му и децата, Ники. — Пак се ухили. — Искаш ли да му предам нещо, ако все пак ми се обади?

Пригладих измачканото сако на гангстера.

— Кажи му, че аз също винаги спазвам обещанията си.

79.

Час по-късно стоях пред Майкъл Чофи, заместник-директор на централата на ФБР в Ню Йорк.

Чофи бе прекият ми шеф. Именно той, след като пребих Кавело в затворническата килия, подписа заповедта за дългосрочния ми отпуск по административни причини. Чофи бе един от най-високопоставените в цялото ФБР.

— Ник — облегна се той в креслото си, — никой няма намерение да те държи отговорен за това, което се е случило вчера.

— Не идвам за това, Майк. Идвам заради Кавело. Зная за него повече от всеки друг в Бюрото. Освен това и на двама ни е известно, че ми е малко късничко да ставам учител.

Заместник-директорът се усмихна. Надигна се от креслото и пристъпи към прозореца на кабинета. Оттам можеше да се види Кота нула, мястото, където някога се издигаха кулите близнаци на Световния търговски център. Сега там бе едно огромно празно пространство. Но зад него, в далечината, още се извисяваше Статуята на свободата.

— Как са ребрата ти?

— Наред са. — За доказателство вдигнах ръце. — Не останах в болницата дори и една нощ.

— В това е проблемът, Ник — отново се усмихна Чофи, но този път усмивката му бе скована, а ръцете му стиснаха перваза под прозореца, — че не си бил на работа. Рей Хюс се занимава със случая от няколко месеца. И точно когато ти се намеси, нещата се разсмърдяха.

Аз също се изправих.

— Не става дума за Рей, Майк. Ще му докладвам, не се тревожи. Само ме върни на работа. Та ти се нуждаеш от мен. — Изгледах напрегнато прекия си шеф, за когото работех през последните осем години. — А аз се нуждая от това, Майк.

Заместник-директорът ме погледна изпитателно. Не успях да отгатна мислите му. После се върна до бюрото и взе една папка. Приличаше на оперативен доклад.

— Разбрах, че тази сутрин си посетил главната квартира на небезизвестен профсъюз в Ню Джърси. Вече не си на активна служба, Ник. Не можеш да правиш каквото ти хрумне. Имаме хора, които работят по случая. Те не могат вечно да се оглеждат през рамо.

— Разбирам, Майк. Именно заради това искам да се върна обратно.

Чофи седна на креслото си. Чаках го да кимне. Но той се ограничи с дълга замислена въздишка.

— Не мога.

— Ама ти какво… — Ако в този миг заместник-директорът бе измъкнал пистолет срещу мен, за да прониже гърдите ми с два куршума, надали щях да бъда по-изненадан. — Майк?

— Ти си един от най-добрите, с които разполагам, Ник. Но си прекалено обвързан с този случай. Премного си вътре в нещата. При това крайно емоционално. Само че това тук не е лов на вещици, а разследване на ФБР. Така че отговорът ми е: НЕ.

Седях там с увиснало чене, докато думите му бавно проникваха в мозъка ми, една по една.

— Ако чак толкова искаш да се завърнеш, ще ти дам друго назначение — аферите на Уолстрийт или борбата с тероризма. Сам си избери, Ник. Но не и това.

Не и това. Стоях, поемайки ударите. От години преследвах онова копеле. Изгубих двама души, за да го арестувам. Не исках друго назначение. Стоях и се взирах невиждащо.

— Моля те, Майк…

— Не. — Заместник-директорът отново поклати глава. — Съжалявам, Ник, но си вън от тази игра. И няма да променя решението си.

80.

Ричард Нордешченко отлетя от столицата Вашингтон буквално под носа на всемогъщите власти на Съединените американски щати. През Лондон продължи за Тел Авив. И накрая потегли с кола по крайбрежието към Хайфа.

Докато взимаше острите завои по стръмнините на планината Кармел към дома си със своето „Ауди S6“, специална доставка, от двете страни на шосето високо над средиземноморския бряг пробягваха разцъфтелите акации. Преди да напусне Щатите, изгори резервните си паспорти — нямаше да му трябват повече.

— Татко! — радостно възкликна Павел, щом Нордешченко се появи на прага.

Беше подранил с два дни. Жена му, Мира, притича от кухнята.

— Ричард! Ти ли си?

— Аз съм — отвърна Нордешченко. Прегърна силно и двамата, с двете си ръце. Преди три дни въобще не бе сигурен дали пак ще ги види. — Толкова е хубаво да съм у дома.

И наистина беше. През стъклената врата надничаше тюркоазеното Средиземно море. Прекрасната гледка му подейства като освежаващ тоник. Както и нежната прегръдка на семейството му. Повече нямаше да ги мами. Имаше парите, от които се нуждаеше, така че слагаше край на кариерата си. А и тази игра бе за млади хора.

— Татко, ела да видиш. — Павел го задърпа за ръка. — Успях да открия защита срещу испанския дебют на Каспаров. Реших задачата!

— Брей, какъв Айнщайн сме отгледали! — шеговито рече той на Мира.

— Не, трябваше да кажеш „какъв Каспаров“! — поправи го Павел.

Момчето го задърпа към стаята си. Но Нордешченко беше много изтощен. Не само от дългия полет. Беше оставил Кавело в безопасна къща, която хората му наеха край Балтимор. Копелето трябваше да бъде „опаковано“ в контейнер и качено на някакъв товарен кораб. И за къде? Намираше избраната дестинация за забавна. Дори дългата ръка на Интерпол не стигаше до там.

Беше щастлив да се сбогува с мафиотския бос. Това злобно животно убиваше за спорт, а не за бизнес или по необходимост. Такава беше природата му. Ако беше в Русия, хората щяха да го обявят за сатанинско изчадие.

Е, той си свърши работата. Надяваше се повече да не види онзи боклук.

— Виж, татко. — Павел пак го задърпа към масата с шахматната дъска. Момчето вдигна офицера откъм дамския фланг. — Видя ли?

Нордешченко кимна, но честно казано, не виждаше. Изпитваше смъртна умора. Шахматната дъска се мержелееше пред очите му. И шахът бе игра за младите. При все това намери сили да се усмихне и да разроши косата на сина си.

— Виж в сака. Донесъл съм нещо за теб — подкани го той.

Павел припряно разопакова пакета. Очите му се разшириха от възторг. Световно първенство по покер. Лицето му засия от радост.

— Хайде — рече той, като отмести настрани шахматната дъска. — Да поиграем.

— Моят малък Айнщайн иска да играе покер? Добре. Ще играем, докато някой от двамата спечели две от три игри, но след това ще си легна и ще спя цяла седмица! — Нордешченко притегли стола, докато си припомняше операцията в Ню Йорк. Струваше му се, че оттогава е изминала цяла вечност. — Освен това ще ти разкажа страхотна история за игра на покер, Павел. — Ходилата му бяха отекли. — Само нека да сваля тези обувки.

81.

Вече седмица не бях излизал от къщи. Гледах с часове касетата с видеозаписа от бягството на Кавело. Сцената в асансьорната кабина. Дори засякох времето — точно четиридесет и седем секунди. Превъртах записа отново и отново.

Отначало телефоните не спираха да звънят. Лекарят ми провери как съм. След това се обади деканът на юридическия факултет. От Бюрото също ми позвъниха — все още вървяла някаква анкета там. А накрая и Анди позвъни два пъти на мобилния ми телефон.

Престанах да отговарям дори на мобилния. Посветих се изцяло на видеозаписа. Всеки път се повтаряше едно и също. Кавело се хвърля напред и натиска бутона. Двамата съдебни пристави се опитват да го озаптят. Вратата на кабината се отваря. Вътре пристъпва онзи тип с брадата и ги изненадва. Никакво време за реакция. Той очиства съдебните пристави и подава на Кавело маскировката. След миг двамата изчезват.

Съсредоточих се върху брадатия. Увеличих до максимум кадъра, в който лицето му се виждаше най-добре. Стараех се да запомня всяка черта, всяка особеност. Прегледах внимателно фотоалбумите на Агенцията за национална сигурност, до които все още не ми бе отказан достъп. Не знаех какво точно да търся. Но все нещо може да изскочи. Трябваше да има нещо.

Кавело бе изчезнал. Вероятно вече бе далеч от страната. Може да са го качили на борда на някой товарен кораб, който е отплавал от пристанищата по Източното крайбрежие, като Нюарк или Балтимор. Или да са му наели частен самолет до секретна писта за кацане в Мексико, без въобще да са заявявали полета. Паспортите също могат да се фалшифицират.

Не спирах да си повтарям, че тринадесет години съм бил офицер от ФБР. Това бе моят свят, моят живот. Бях се клел да браня закона. Нямаше да отстъпя.

Но нещо, което Анди ми бе казала, ме накара да се замисля.

Не можеш да накараш света да се оправи само защото го искаш.

Мракът се сгъстяваше навън. Отпих солидна глътка бира и за пореден път пуснах видеозаписа.

Спомних си още какво й отвърнах тогава през вратата:

Но мога поне да се опитам.

82.

Позвъняването на вратата ме стресна. Замислих се дали да се престоря, че ме няма. Не мърдай. Който и да е, ще си тръгне. Накрая всички си тръгват. Отпих още една глътка бира.

Но се звънеше настойчиво. А накрая влудяващо.

— Ник! Отвори вратата! Не се прави на глупак. — Беше Анди.

Срамувах се да се изправя пред нея, след като й обещах нещо, което вече изглеждаше неизпълнимо. Може би се опасявах да не й причиня още болка или да я въвлека в поредна неприятност.

Тя продължаваше да звъни.

— Ник, моля те. Държиш се глупаво.

Знаех, че ако отворя вратата, нямаше повече да я държа настрани. И това ме плашеше.

Но тя продължаваше упорито да натиска проклетия бутон.

Спрях видеото на пауза и излязох в коридора. За миг се заковах до вратата в колебание дали да отворя. Тя отново позвъни.

— Хей! — провикнах се отвътре и най-после отместих резето. — Идвам.

Беше облечена с палто, шал, зелен суичър с качулка и джинси.

— Изглеждаш ужасно — отбеляза тя, като се вторачи в мен.

— Благодаря. — Пуснах я вътре. — Как… — започнах аз, но тя ме пресече:

— Имаш вид на някой, който от седмица не се е преобличал. А и едно бръснене няма да ти навреди.

— Как ме намери?

Анди пристъпи в апартамента и се огледа.

— Да не мислиш, че има друг Никълъс Пелисанте, който е бил прострелян и отведен в болница „Белвю“?

— От теб би излязло добро ченге — отбелязах, тътрейки се към всекидневната.

— А от теб — лош приятел.

— Права си. Съжалявам.

— Извинението не се приема. Този апартамент е кочина.

Анди смъкна палтото и шала си и ги метна на стола. Аз се отпуснах на дивана.

— Отидох до Бюрото онзи ден, след като се разделихме. Опитах отново да се заема със случая.

— Добре…

— Заявиха ми, че съм вън от играта. Отстранен съм от случая. Няма начин да се върна.

Анди изглеждаше шокирана.

— Но защо?

— Казаха, че съм емоционално обвързан. Предложиха да ми възложат друг случай. Какъвто си избера, само не и този.

— Струва ми се несправедливо. Какво смяташ да правиш?

Погледнах я. Взрях се в топлите й очи. Суичърът се повдигаше и спускаше с гърдите й при всяко вдишване.

— Не зная, Анди.

— Знаеш ли какво? — Тя пристъпи напред и застана пред мен. После обгърна лицето ми с длани. — Ти наистина си емоционално обвързан, Пелисанте.

Целуна ме по бузата, по очите, по устните. Притеглих я към себе си. Устните й бяха меки и топли. С чудесен вкус. Този път ме целуна страстно. Ръката ми се плъзна под суичъра й към сутиена. Бях възбуден до крайност. Чак космите на врата ми настръхнаха. Анди имаше нежна кожа и красиви гърди.

Тя ме целуна отново, после започна да разкопчава ризата ми, едно копче изхвърча на пода. Прекара върха на езика си по рамената и гърдите ми, обиколи ръбовете на раната. Изхлузи суичъра си през глава. Дали беше добра идея? Има ли въобще значение? Вече не.

Притеглих я на дивана, за да смъкна джинсите й. Пръстите й се бореха с ципа на панталоните ми, целуна ме отново, а гъстата й коса се разстла върху лицето ми.

— Мисля, че се нуждаем един от друг, Ник — прошепна тя, докато докосваше лицето ми с устни. — Каквито и да са причините, това е истината.

Свалих панталоните си и се върнах при нея на дивана. Притиснах я към гърдите си. Когато проникнах в нея, телата ни започнаха да се движат в ритъм.

— Радвам се, че дойде.

83.

Първия път го направихме като прежаднели, отвикнали от ласки. Беше си самата истина. Потно и безумно препускане, което ни остави без дъх. Струва ми се, че и двамата свършихме едновременно, преплели тела, неоткъсващи погледи един от друг, отчаяно влюбени.

— Господи! — Анди се отпусна изтощена върху ми, с влажна коса. — Отдавна трябваше да се случи, нали?

— Да — съгласих се, докато се претъркалях по гръб не по-малко задъхан. — Отдавна.

Втория път беше много по-нежно. Преместихме се в спалнята, с бутилка италианско вино „Просеко“ на нощната масичка и диск на Тори Емъс в CD плейъра. Този път беше бавно и романтично, поне според моята представа. Приличаше на блус. Успяхме да налучкаме почти съвършения ритъм. Телата ни бяха хлъзгави от потта.

Третия път беше като първия. Не можехме да се контролираме. Страстен и разгорещен секс. И може би най-добрият. Предполагам, че и двамата сме го искали от дълго време.

Четвъртия път…

Е, нямаше четвърти път. Просто си лежахме сгушени един в друг. Сърцето на Анди туптеше до гърдите ми. Харесваше ми.

— Не искам да оставаш с грешно впечатление — прошепна тя. — Не съм толкова лесна. Обикновено не се предавам до втория процес.

— Аз също — отвърнах й с усмивка.

Останахме да лежим, сплели ръце и крака. Галех къдриците й с пръсти.

— Бях съвсем искрена, Ник — отново зашепна тя. — Зная колко много искаш да заловиш Кавело. И знам колко боли след онова, което се случи онзи ден. Знам какво означава да имаш мисия на този свят и да ти я отнемат.

— Сигурен съм, че знаеш — отвърнах и я притиснах към себе си.

— Опитвам се да ти кажа, че искам случилото се помежду ни да няма нищо общо с всичко останало, Ник.

— Анди, нямам намерение да се връщам за някаква скапана работа в Бюрото за преследване на нередовни данъкоплатци. Ще се добера до Кавело. Със или без тяхна помощ. Заради мен, заради теб. Няма да намеря покой, докато това не приключи.

— Ами аз? — Тя сви рамене. — И аз ли участвам в играта?

— Ти? — Повдигнах се на лакът и се усмихнах. — Мисля, че в момента и двамата сме доста дейни участници.

— Говоря сериозно — смъмри ме тя. — Какво ще стане сега?

— Сега? — Нямах отговор. Бях леко стреснат от магнетизма, който ни привличаше. Всъщност отново повярвах, че съм жив. Изведнъж всичко започна отново — ръцете ми енергично я масажираха, докато нейните пръсти се плъзгаха по слабините ми. — Сега — претърколих се върху нея — предполагам, че следва четвърти рунд.

84.

През следващите два дни се любихме до пълно изтощение. Четвъртият път бе засенчен от седмия, седмият от десетия. Два пъти намъквахме дрехите си колкото да прескочим до най-близкия магазин за ядене или за още кафе. Но само да се погледнем с онзи поглед… и бързахме обратно към апартамента.

Може би и двамата имахме нужда да изпитваме пак и пак тръпката от възбудата. След като емоциите ни се отприщиха, не можех да откъсна ръце от Анди. Нямах търпение да се слеем в едно. Кавело можеше да почака. Сякаш кран ни обливаше щедро с освежаващи струи. Но уединението ни не продължи дълго.

От дни не бях проверявал съобщенията си. Когато телефонът иззвъняваше, слушахме гласа, записван от секретаря, сякаш бе от друга планета и не ни засягаше.

До последното позвъняване. Смразих се от изненада.

— Здравей, Пелисанте. — Самодоволният акцент от Ню Джърси бе последното, което очаквах да чуя.

Превъртях се върху леглото и грабнах слушалката.

— Франки?

— О, Ники Усмивката. — Гласът на Франки Делсавио звучеше така, сякаш разговаря с изчезнал стар другар, когото току-що открива. — Спомняш ли си какво ти обещах за онази пощенска картичка от нашия общ приятел?

— Знам за кого ми твориш, Франк.

— Е, наистина я получих. Какво ще кажеш за това?

Изправих се.

— Къде е той, Франк? — Прозвуча повече като заповед, отколкото като въпрос.

— Къде е той? — Делсавио се захили. Явно му доставяше удоволствие да ме върти на шиш. — Той е на края на света, Ники! Това ми каза да ти предам. — Негодникът започна да се смее с цяло гърло. — Да ти предам, че е на края на този проклет свят. Каза: „Това предай на Ники Усмивката“.

Може би знаеше, че вече съм извън играта и не мога да го достигна независимо какво ще каже или ще стори. Стиснах юмруци и усетих как кръвта ми запрепуска по вените.

— Казах му, че много искаш да узнаеш къде е и че е спешно — додаде Франки Делсавио през смях. — Отвърна да ти предам поздрави. Каза още, че трябвало да цитирам думите му едно към едно: На края на света. Ела и ме хвани, Ники Усмивката.