Танцуващият дявол

Глава осемнадесета

Стъпвайки сънено, лорд Харви отиде да отвори на настойчивите почуквания на входната врата. Отдавна минаваше полунощ и прислугата се бе прибрала в стаите на третия етаж. Наметнал халат, той тътреше нахлузените на бос крак пантофи и ругаеше под нос, като внимаваше да не угасне свещта в ръката му. Не беше Девън — чу я да се прибира преди време. Ускори крачка и се помоли Девън да не се разбуди от късния посетител — който и да е той.

— Идвам, идвам — промърмори, недоволен от тропането. Отвори вратата и се изненада: на слабата светлина на свещта видя Уинстън.

— Какво търсиш тук по това време? — недоумяваше старият граф.

— Девън вкъщи ли е?

— Девън? Ти луд ли си? Не е излизала, откакто я изпрати дотук тази вечер.

— Не съм я изпратил.

— Сама ли се прибра? — попита лорд Харви намръщен неодобрително. — Скарахте ли се?

— Не… съвсем — заекна Уинстън, внимателно подбирайки думите си. — Тръгна си с братовчед ми.

— Херцогът на Гренвил? Не знаех, че Девън го познава.

— Твърде много неща не знаете — апострофира го Уинстън загадъчно.

— Не може ли да отложим разговора за сутринта? — попита графът и се прозина широко.

— Не, ваша светлост, не може да чакаме — настоя Уинстън и като избута възрастния човек, влезе. — Наложително е да разговарям с вас веднага.

Разбрал, че няма да се отърве, лорд Харви въздъхна уморено и го поведе към кабинета.

— Добре, ела, момчето ми, но бъди кратък.

Лорд Харви едва се настани в удобния стол зад бюрото и Уинстън изтресе:

— Дяволът отново я взе! Той направо е омагьосал Девън.

— Какви, за Бога, ги дрънкаш? — попита графът, озадачен от думите на Уинстън. — Нали братовчед ти е изпратил Девън до вкъщи?

— Точно това се опитвам да ви обясня! Братовчед ми и Диабло са един и същ човек. Херцогът на Гренвил е Диабло.

— Диабло? Пиратът? Той е в Лондон? Господи, колко е дързък! — разфуча се лорд Харви. — Но за Девън не си прав. Тя е горе в стаята си. И какво общо има братовчед ти с коравосърдечния разбойник? — Все още не напълно разбуден, лорд Харви не бе осъзнал думите на Уинстън.

— Нима не ме слушате, ваша светлост? Тайнственият херцог всъщност е пиратът Диабло. Възползвал се е от амнистията и се е върнал, за да си възвърне титлата. Предполагам обаче, че истинската му цел е Девън. Тази вечер тя веднага го разпозна и малко след като се видяха, двамата изчезнаха. Повече не се появиха на бала. Опасявах се отново да не я отвлече. Господ знае какво са правили, докато са били сами — подметна Уинстън.

— Проклет негодник! Няма да търпя подобно положение! — Графът си даваше сметка, че Диабло е съблазнил Девън отдавна и тя вече не е същата. — Сигурен ли си? Може пък да грешиш. Нали ти казвам — Девън се върна преди часове.

— Никога не съм бил по-убеден в нещо през живота си — увери го Уинстън спокойно. — Подозирам го откакто се появи тайнствено, след като го смятахме за мъртъв от години. Абсолютно неправдоподобно е прочут пират, пристрастен към приключения, да приеме амнистия и да се върне към живота на английски благородник, съобразявайки се с всички ограничения, наложени от обществото.

— Мислиш… Мислиш, че се е върнал за Девън? — Лорд Харви сложи ръка на сърцето си, защото остра болка спря дъха му. Не можеше отново да загуби Девън. Не и в лапите на мъж без морал, и с черно като репутацията му сърце.

— Сигурен съм. Един човек ми разкри самоличността на Кит и даде да се разбере какви са намеренията на Диабло спрямо Девън — ще я използва, за да задоволи животинската си похот към нея. Как би могла да се спаси от падение, ако той й сложи ръка? Искате ли дъщеря ви да бъде озлочестена от мъж, натрупал богатството си чрез плячкосване? Какво ще стане с Девън, когато й се насити? Един ден той ще си потърси млада невинна съпруга и мога да ви уверя, няма да е Девън.

Очернил репутацията на Кит най-безсрамно, Уинстън зачака реакцията на лорд Харви.

Обикновено червендалесто, лицето на лорда сега бе пребледняло. Обичаше Девън прекалено много, за да позволи да я види озлочестена и унизена от пират. Нямаше да го допусне. По-скоро би убил Диабло.

— Не — повтори той на глас, — няма да го допусна. Ще сторя всичко необходимо, за да държа Девън настрани от този порочен мъж.

— Нека да ви помогна — помоли Уинстън услужливо. — Съставил съм план, но не мога да го осъществя без вашето съдействие.

Болката в гърдите му бе ужасна, но не дотам, че да замъгли острия ум на лорд Харви.

— Да чуя плана ти. Не искам отново да изгубя Девън.

Хвърляйки внимателен поглед към затворената врата, Уинстън се намести по-близо до графа.

— Помогнете ми да отведа Девън там, където Диабло няма да я намери. Като останем сами, ще успея да й върна здравия разум. Дори, когато се върнем — похвали се той, — може да носи в утробата си първия ви внук. — Недоверчивият поглед на лорд Харви го накара да добави: — Разбира се, преди това ще се венчаем.

— Ще държиш Девън против волята й? — зачуди се графът. — Няма да ти е лесно.

— Мога да го направя с ваша помощ. Ако се качи в каретата при мен, няма да има връщане. Ще се появим в Лондон, след като се венчаем и изконсумираме брака. Ще уговоря Девън да стане моя съпруга, само да я измъкна от влиянието на братовчед ми.

— Веднъж опита и не успя — напомни лорд Харви скептично.

— Нима ще дадете Девън на Диабло без битка? — полюбопитствува Уинстън злорадо. Фалшивата му загриженост целеше да ужаси лорд Харви, за да получи съдействието му. Не биваше да се провали. Уинстън се страхуваше от възмездието на Скарлет почти толкова, колкото и от Кит. Стига лорд Харви да му помогне да отведе Девън, Скарлет ще има време да плени сърцето на Кит. Ако някой можеше да го стори, това със сигурност е Скарлет.

— Божичко! Не, дяволът няма да я получи! — реши графът и удари с юмрук по бюрото, за да придаде допълнителна сила на думите си. — Какво трябва да направя?

Гласовете им се снишиха заговорнически. Уинстън убеди лорд Харви да придума Девън да се качи в каретата, която ще я чака пред вратата рано сутринта, на практика — след няколко часа. После той ще я отведе в рядко навестяваната ловна хижа на рода Линли близо до Пензанс в отдалечения Корнуол. Преди да тръгне, остави на графа мускалче с кафеникава течност срещу болка — някога, когато си счупи крака, му я предписа лекар. Все още имаше доста от тинктурата.

Лорд Харви се отпусна на стола и зарови сивокосата си глава в треперещите ръце. Трябваше ли да стигне до предателство към собствената си плът и кръв, за да запази Девън? Дали постъпваше правилно? Уинстън, макар и мекушав, все пак е по-добра партия за обичаната му дъщеря, отколкото безскрупулния пират. След като се омъжи за Уинстън, Диабло — пък бил той и херцог на Гренвил — няма да посмее да я преследва.

Ужасна болка го преряза през гърдите и лорд Харви се скова, а по бледото му лице изби пот. Мина време преди дишането му бавно да се възстанови, болката отшумя достатъчно, за да успее да стигне до леглото, където прекара остатъка от тази наситена със събития нощ.

На следващото утро Девън се събуди рано, с леко сърце и изпълнена с радостни предчувствия. След няколко часа ще пристигне Кит, ще се разбере с баща й тя ще заживее живота, за който винаги бе бленувала, с обичния от нея мъж. Замечтан израз пробяга по красивите й черти, докато се къпеше, облече се и слезе за закуска.

— Татко, станал си рано — изчурулика Девън щастливо. — Толкова се радвам. Искам… — изведнъж тя забеляза восъчното му лице и напрегнатите черти и я обзе безпокойство. — Татко, ти не си добре! Какво ти е?

— Не, дъще. Добре съм — не се предаваше графът и успя да се усмихне едва-едва. — Радвам се да те видя толкова рано. Трябва да свърша нещо и ми е нужно твоето присъствие.

— Разбира се, татко — съгласи се Девън охотно, — стига да се върнем вкъщи по обяд. Поканила съм гости… и искам да споделя нещо с теб. Но може да почака.

Графът знаеше кого точно е поканила и бе твърдо решен Девън да не е вкъщи, когато Диабло пристигне. Отбягвайки доверчивите очи на Девън, той кимна:

— Ще се върнем доста преди това. — Лъжата го измъчваше, но смяташе, че обстоятелствата го налагат. — Хайде закуси, мила моя. Кифличките са чудесни.

С апетит на безгрижен човек Девън натрупа в чинията от разнообразните блюда, подредени на страничния бюфет. Междувременно графът й наля чай. Девън му се усмихна благодарна и се зае с храната, без да подозира с какви терзания пристъпва той към ужасната крачка, само и само да предпази единственото си дете от злочестина и провал. Девън се нахрани, допи последните капки чай и се облегна на стола.

— Готова съм, татко.

— Вземи си пелерината, мила моя, а аз ще проверя дали каретата чака. Наредих да я приготвят.

Лорд Харви, се опита да стане, но не успя. Усилието се оказа прекалено голямо.

— Може би е по-добре да отложим за друг път — предложи Девън, силно загрижена от очевидната слабост на баща си.

— Не, добре съм. Наистина. Бягай да се облечеш. Ще те чакам на вратата.

Целувайки го по челото, Девън излезе от стаята твърдо решена да повика лекар, щом се върнат.

Лорд Харви се надигна някак несигурно, но стигна до вратата, надникна през страничния прозорец и видя наетата от Уинстън карета да чака при бордюра. Обзе го чувство за вина и в един миг бе готов да се откаже от начинанието. Но мисълта дъщеря му да попадне в престъпните ръце на Диабло върна решимостта му. Въздъхна угрижено и зачака появата на Девън.

Дълбока бръчка проряза челото на младата жена — докато вземаше пелерината от гардероба и я намяташе на раменете си я обзе странна умора, краката й омекнаха, налегналата я слабост ставаше все по-осезаема. Спря на площадката на стълбището, загледа се надолу и здраво стисна перилата, докато се мъчеше да разчисти необичайното жужене в главата си.

Ръката й неволно посегна към корема. Дали не е от бебето? Но нищо тук не я болеше, значи с детето всичко е наред. Може би и тя, и баща й се поболяваха? Докато стигна до входната врата, където лорд Харви я чакаше, пред очите й притъмня, коленете й се разтрепериха и тя едва се задържа права. Графът забеляза неразположението й и я хвана под ръка, за да я изведе, лицето му имаше каменно изражение. Наистина ли се готвеше да стори това?

— Татко — обади се Девън. — Може би е по-добре да ти останем у дома. Чувствам се някак… странно.

— Глупости! — развика се графът. — Ще ти мине от чистия въздух.

Девън отдаде прилошаването на бременността, макар и неохотно, се съгласи с баща си и се облегна на рамото му, докато той й помогна да слезе по стълбите към спрялата карета. Изведнъж Девън изпита тревожно предчувствие, че нещо не е наред.

— Това не е твоята карета, татко. Къде е гербът?

— Каретата е наета, Девън. Моята е на поправка — успокои я бързо графът. — Хайде, мила моя.

Докато й помагаше да влезе в купето, чувството му за вина стана непоносимо. Правилно ли постъпваше? Наистина ли бе за доброто на любимата му дъщеря? Щеше ли да му е благодарна един ден, че я е спасил от пагубната за репутацията й връзка, която на всичкото отгоре щеше да разбие сърцето й? Или щеше да го презира за намесата в живота й? Изтерзаният граф посегна да я дръпне назад и да я скрие в обятията си, ала карета потегли рязко и Девън се озова в стегнатата прегръдка на Уинстън.

— Татко! Помощ!

— Моля те да ми простиш, дъще! Обичам те!

Пред очите й притъмня и тя пропадна в мрак като смъртта.

С препълнено от щастие сърце Кит пристъпи към парадния вход на Чатам Хаус. Най-накрая светът щеше да узнае, че Девън е негова съпруга. Последната нощ бе най-дългата в живота му. Безброй пъти повтори на глас и наум думите, които щеше да изрече пред бащата на Девън — най-после остана напълно доволен: все пък графът имаше доста основания да не го хареса. Надяваше се да го убеди как е скъсал с тъмното си минало на омразния пират — страшилище и сега е уважаван член на обществото. Почука на вратата и за кураж си каза, че мнението на графа в крайна сметка няма особено значение, защото щеше да отведе Девън с или без одобрението на баща й.

Кит съобщи на достолепния иконом желанието си да разговаря с лейди Девън и бе потресен от отговора му за нейното отсъствие. Побиха го странни тръпки, а интуицията му подсказа, че нещо въобще не е наред. Поиска да види графа. Прислужникът, чието око дори не трепна от името и титлата на посетителя, бързо го въведе в библиотеката.

— Значи ти наистина си Диабло. Ти си негодник, сър, и съблазнител на млади момичета. Ако търсиш дъщеря ми — тя не е тук. С известен късмет успях да я отпратя там, където пагубното ти въздействие не може да я достигне.

Кит се извърна рязко и видя нисичкия червендалест граф, застанал на прага, откъдето го наблюдаваше с неприкрита омраза. Лорд Харви се облегна на касата на вратата, а по лицето му се изписа очевидна болка.

— Съжалявам да чуя, че мислите така, ваша светлост — отвърна Кит спокойно. — Прав сте да не ме обичате, но смятам да поправя положението.

— Никога! — възрази разпалено графът. — Онова, което направи и продължаваш да правиш с дъщеря ми, е непростимо.

— Мога ли да поговоря с Девън. Сигурен съм, тя…

— Казах самата истина — тя не е тук — повтори лорд Харви.

— Тогава ще почакам — обяви Кит решително.

— Може да не се върне месеци наред.

— Какво! Това е невъзможно! Девън ме покани тук днес по много специален повод. Надявахме се да ви обясним нашето положение и да получим благословията ви. Дадоха ми амнистия и съм твърдо решен да се съобразявам със законите на обществото. Надявахме се да бъдете не по-малко великодушен от краля, който ми възвърна всичко, принадлежащо ми по право, но бях подло ограбен.

— Искаш прекалено много. Как да ти простя онова, което направи с дъщеря ми? — развика се графът. — Какво ще кажеш за погубените невинни хора, за обезчестените беззащитни жени, за ограбените от теб и твоите хора кораби?

— Никога не съм изнасилвал жени и докато бях капитан, съзнателно избягвах убийството на невинни хора — защити се Кит. — Не отричам, че съм задигал корабни товари, но не станах пират по свое желание. Докато аристократите, към които по право принадлежа, тънеха в охолство, аз бях презрян слуга на кораб при жесток господар. Възмъжах през годините, прекарани в труд и подложен на унижения. Девън е единственият светъл лъч в живота ми от момента, когато наети от чичо ми убийци ме отвлякоха от дома. Той бе алчен човек и присвои богатството ми за себе си и сина си.

Смаяният лорд Харви се отпусна на стола, по лицето му се четеше колко е потресен.

— Отвлечен? По нареждане на бащата на Уинстън? И трябва да ти повярвам?

— Говоря самата истина. Кралят ми повярва, а Уинстън, макар и след години, призна за стореното. Също така е истина, че обичам Девън с цялото си сърце и душа.

— Ако казваш истината, значи съм постъпил изключително несправедливо с Девън и теб — произнесе графът бавно, като едва дишаше. — И ако поведението на Девън през последните няколко седмици са някакъв знак, мога със сигурност да заявя, че тя също те обича.

Кит се усмихна и усети как малко се поуспокоява.

— Девън е моят живот — призна той. — Ако не беше тя, нямах причина да се завърна в обществото, което ме отхвърли.

— Какви намерения имаш спрямо Девън? — попита графът все още не достатъчно убеден, но вече гложден от съмнения, за коварната постъпка на Уинстън. Нима като последен глупак даде доброволно дъщеря си в ръцете на човек, воден единствено от личните си егоистични интереси? На мъж, допуснал да се замеси в убийството на по-младия си братовчед?

— Намеренията ми — отвърна Кит с готовност — са Девън да заеме полагаемото й се място на херцогиня и моя съпруга.

— Съпруга! Но…

Графът се опита да се изправи, ала не успя.

— Женени сме от месеци. Церемонията бе законно извършена от пастор в Корнуол и записана в регистрите. Заради Девън напълно се отрекох от предишния си начин на живот и приех амнистията. А сега, ваша светлост, бъдете така добър да ми съобщите къде е съпругата ми…

Лорд Харви отвори устата, за да каже нещо, от гърлото му обаче излязоха само задавени звуци.

— Ваша светлост, какво ви е? Болен ли сте? — разтревожен, Кит коленичи до възрастния човек и се опита да разбере нещо от нечленоразделния брътвеж на графа.

— Уинстън…

Това бе единствената дума, която Кит успя да долови — тръпка на лошо предчувствие пробяга по гърба му.

— Девън с Уинстън ли е?

Поразеният граф успя да кимне почти незабележимо — това бе отговорът на въпроса, зададен от Кит.

— Къде са? Къде я отведе?

Със сгърчени пръсти лорд Харви се хвана за сърцето и припадна в ръцете на Кит. Без да се замисля, Кит го понесе нагоре по стълбището, за да намери легло. На минаване край изумения иконом подметна през рамо:

— Бързо! Извикай лекар. Животът на графа зависи от бързината, с която ще то доведеш.

— Ще оживее ли, докторе? — попита Кит, когато лекарят дойде при него в библиотеката. — Какво му е?

Тъй като не познаваше Кит, лекарят не бе склонен да му се довери, но младият мъж изглеждаше така искрено загрижен. Накрая все пак се реши:

— Графът е получил сърдечен удар. При последния преглед го предупредих за такава опасност — оплакваше се от остри болки и недостиг на въздух. Обърнах му внимание, да не се вълнува най-малко, защото… — той сви рамене и погледна Кит безпомощно.

— Ще се възстанови ли? — попита Кит.

— Направих всичко по силите си. Сега нещата са в Божиите ръце. Времето ще покаже. — Той погледна с любопитство младия мъж. — Кой сте вие, сър?

— Зетят на графа — отвърна Кит без колебание. — Кристофър Линли, херцог на Гренвил.

— Вие сте женен за Девън?! Смятах, че тя и Уинстън…

— Венчахме се преди месеци. Запознахме се малко след като тя… напусна Лондон.

— Да, разбирам… Извинете… Не знаех… — след като стоеше пред благородник, тона на лекаря коренно се промени.

— Кога ще мога да разговарям с графа? — попита Кит нетърпеливо. Той не виждаше как ще спаси Девън от машинациите на Уинстън, ако лорд Харви не се съвземе достатъчно, за да му каже, къде е отведена.

Докторът тъжно поклати глава.

— Графът няма да дойде скоро в съзнание. Поради силните болки се наложи да го упоя и ще продължавам да го правя, докато не се убедя, че е вън от опасност. Може да отнеме седмици.

— Седмици! — избухна Кит. — Невъзможно е да чакам толкова дълго! Абсолютно наложително е да говоря с него в момента, когато отвори очи.

— Съмнявам се дали ще ви помогне. Известно време след като дойде в съзнание, ще е лишен от говора си или ще приказва несвързано. Къде е съпругата ви, милорд. В момент като този трябва да е при баща си.

— Девън… е при роднини извън града — изтърси Кит първото, което му хрумна. — Ще се погрижа за графата и за изпълнението на всичките ви указания. До него неотлъчно ще има човек.

— Чудесно — кимна лекарят. — Оставих лекарства и дадох инструкции на госпожа Гивънс, икономката. Ще минавам два пъти дневно, а ако се наложи и по-често.

След като той си тръгна Кит изпадна в паника. Как ще открие Девън, ако графът не проговори? Ами ако умре? Тогава никога няма да узнае къде я е отвел Уинстън. Кокали Господни! Едва издържаше. Ако се наложи лично ще се грижа за графа, докато се възстанови, закле се пред себе си Кит.

Кит си наложи да се поуспокои: събра прислугата, представи се като съпруга на Девън и даде нарежданията със строг, не търпящ възражения тон. Бяха изпълнени незабавно. Поведението му не остави у никого ни най-малко съмнение, че именно той е херцогът на Гренвил и следва да му се подчиняват. Но когато Кит ги запита накъде е тръгнала Девън същата сутрин не получи отговор. Той хвърли поглед към лорд Харви и се върна у дома, за да се отпита да разреши загадката. Ако се наложи, ще претърси цял Лондон, но ще открие жената, която обича. Междувременно ще бди над графа ден и нощ, докато възрастният мъж не възвърне ума си. Най-важното бе да открие Девън и да я пази до края на дните си. Любов като тяхната се случва веднъж в живота и няма да допусне нещо или някой да ги раздели.