Танцуващият дявол

Глава седма

Девън копнееше да заключи вратата след себе си, ала ключът бе у Диабло. Принудата да общува с мъже като Диабло и Льо Ватур я изпълваше с гневно негодувание, но тя ще им покаже, закле се мълчаливо Девън. Няма мъж, способен да я укроти. С хитрост и лукавство ще успее някак си да избяга от Диабло и един ден ще се омъжи за Уинстън, ако той все още я иска.

Докато обмисляше неясното си бъдеще, обектът на нейната ярост нахлу в стаята.

— Обожавам те, когато си ядосана — сподели Диабло. Съвсем тенденциозно говореше провлачено. — Толкова ми допадаш, скъпа, че нищо чудно никога да не те пусна.

— Няма да посмееш да ме задържиш против волята ми! Баща ми ще претърси света, за да ме открие.

— А годеникът ти? И той ли ще се включи в търсенето?

— Разбира се. Той ме обича.

— Не е възможно да те открият, скъпа, докато аз не реша, че е дошло времето — увери я Диабло. — А след онова, което споделихме тук, в тази стая, този момент може никога да не настъпи. Беше вълнуващо, Девън. Ти бе вълнуваща. Можех…

— Престани! — извика Девън, запушвайки уши. — Не искам да слушам подобни приказки. Ти ме насили! Никога повече няма да се повтори.

— Ще се повтори, ако реша. — Протегна ръце към нея, но тя мълчаливо го избегна. — Ти породи у мен ненаситен глад и трябва постоянно да го утолявам.

— Иди намери Скарлет и се задави, ако щеш с нея.

Диабло се изсмя развеселен. Намираше остроумието и гнева й за изключително забавни, а тялото й бе пламенно и откликваше на неговото. Можеше да протестира колкото си иска, но той бе наясно, че не е в състояние да му устои. Веднъж бе докарал девственото й тяло до екстаз и копнееше да го стори отново, но като виждаше в какво настроение е сега, Диабло реши да не настоява повече тази вечер. Освен това обеща на Скарлет да я посети на „Червената вещица“ и се налагаше да тръгва. Надяваше се да успее да убеди червенокосата опърничава красавица, че връзката им е приключила.

— Май наистина ще отида да намеря Скарлет — подразни я той, насочвайки се към вратата. — За да си в безопасност, ще те заключа. Ще се върна утре сутринта и бъди готова да тръгнем.

— Да тръгнем? Къде ще ме водиш?

— На Рай.

Той излезе и остави Девън с нова грижа: да се надява, че баща й и Уинстън някога ще я намерят на скрития остров, защитен чрез естествена бариера, непреодолима за нежелани посетители.

— Изненадана съм, че успя да се откъснеш от приятелката си — посреща го Скарлет презрително. — Тя не е твоя тип, Диабло. Придържай се към себеподобните си.

— Дошъл съм, за да си уредим взаимоотношенията. Не съм ти давал никакви обещания за общо бъдеще. Просто се наслаждавахме един на друг, когато случайността ни срещнеше. През останалото време не съм бил целомъдрен, както предполагам и ти.

— Така е — съгласи се Скарлет, — но за пръв път идваш с жена в Насо. Ще я заведеш ли на Рай? Доколкото знам, аз съм единствената жена, която си водил там, за да сподели леглото ти. Каква ти е тази жена, освен заложница? Не ми харесва да деля с никоя мъжете си.

— А аз не обичам властните, обсебващи жени — сряза я Диабло, почувства, че започва да се ядосва. — Вече ти казах — държа Девън за откуп и ще я заведа, където пожелая.

— Това включва ли и леглото ти? — попита Скарлет, отмятайки подигравателно червените си коси. — Не ми се вижда да й допада. Поне не така, както на мен. Имам нужда от теб, Диабло. Остани при мен на „Червената вещица“ и ще ти покажа колко те желая. Помниш ли колко хубаво прекарвахме заедно?

Скарлет не се гневеше на Диабло заради някоя и друга жена от време на време, самата тя не бе светица, но не харесваше и нямаше да допусне друга да означава за него нещо повече от топло тяло или моментна утеха. А проницателната Скарлет долавяше, че лейди Девън Чатам е в състояние лесно да я измести завинаги от чувствата на Диабло. На Скарлет ще й липсват не само вещината му на любовник, ще си заслужи и присмеха на себеподобните си, че друга и е отнела Диабло.

Бедрата й се залюляха предизвикателно, когато тръгна към Диабло. Прокарвайки ръка по гладко избръсната буза, тя измърка:

— Липсва ми брадата ти, така възбуждащо ме гъделичкаше по еротичните места, но допускам, че ще свикна да гледам оголеното ти красиво лице.

Обвивайки врата му, го придърпа, докато устните им се срещнаха. Тя жадно впи своите и го зацелува с неописуема страст и копнеж. Пръстите й се насочиха към ризата и сръчно започнаха да я разкопчават. Диабло простена, а тялото му спонтанно реагира на целувката на Скарлет и на нейните форми, плътно притиснати към него от гърдите до бедрата. Внезапно пламналата му кожа предизвика самодоволна усмивка върху червените устни на Скарлет.

— Желаеш ме, Диабло! По дяволите! Усещам го.

— Ти си привлекателна жена, Скарлет, а и както знаеш аз не съм от камък.

Очарована от отговора, Скарлет се притисна още по-силно, убедена, че стига да вкара Диабло в леглото си и той няма да поиска повече друга жена. Беше сигурна, че е способна да го накара да желае единствено нея, но Диабло не смяташе така. Макар тялото му да откликна спонтанно на съблазнителната Скарлет, разумът му напълно я отхвърляше. Възхитително задоволен от сладостта на Девън едва преди часове, той отказваше да заличи прекрасното усещане, като се люби със Скарлет. Беше й се наслаждавал истински, докато траеше връзката им, но сега всичко бе свършило.

Отстрани със сила сръчните й пръсти от ризата си, отблъсна я и се отдръпна.

— Дръж се прилично, Скарлет. Не се унижавай да просиш. Ти си красива жена и можеш да притежаваш всеки мъж, когото пожелаеш.

— Но аз искам теб — подчерта Скарлет с горчивина. — Какво ще стане, след като получиш откупа за малката никаквица? Ако ме отблъснеш сега, не очаквай да те приема с отворени обятия, когато нея вече я няма. Гордостта ще ме възпре. Ако ме изоставиш тази нощ, моя дяволска любов, никога няма да го простя. Не разбираш ли, че съм по-добра като любовница, отколкото като враг.

Присвил очи, Диабло внимателно изучаваше лицето на Скарлет. Не хранеше илюзии: тя наистина можеше да се превърне в ужасяващ враг, но някак бе сигурен, че ще се справи с всяка нейна заплаха. Истината бе — и тя сериозно го озадачи, — че вече няма желание да споделя леглото със Скарлет. След като веднъж се бе любил с Девън, всички останали жени бледнееха и щом не беше възможно със Скарлет да бъдат само приятели, изобщо не я искаше.

— Така да бъде — отсече той, а усмивката му изчезна. — Надявах се, че ще останем приятели, макар и да не съм ти повече любовник.

— Върви си тогава! — озъби се Скарлет. — Разкарай се от очите ми. И не забравяй какво казват за пренебрегнатите жени!

Щастлива, че й разрешават да стои на палубата, Девън наблюдаваше как малките късове земя и кораловите рифове, които съставляваха Бахамските острови, се плъзгат покрай тях. Диабло се върна на зазоряване в общата им стая и рано сутринта я съпроводи до „Танцуващия дявол“.

Потопени в синята вода и оградени от снежнобели кръгове, някои острови приличаха на блещукащи скъпоценни камини. Други, защитени от преградни рифове, бяха отделени от сушата чрез широки лагуни. На един от островите — Диабло го назова Андрюс — яркото розово от стотици фламинго привлече вниманието й. Водата бе синя и прозрачна и под повърхността се виждаха хиляди тропически риби.

Девън лесно разбра защо пиратите обитават Бахамските острови. Имаше изобилие от кътчета, заливчета, поточета, плитчини, скали и рифове, сред които лесно можеше да се скрие кораб. И от случайно дочутото ставаше ясно, че губернаторите по никакъв начин не успяват да прогонят пиратите от бреговете. Пирати като Чарлз Вейн, Джон Търбър, Черната брада, Стед Бонет и Калико Джак смятаха Бахамските острови за истински рай. Нищо чудно, че Диабло бе избрал да изгради дома си на тези гостоприемни острови.

Мисълта й за дявола сякаш го привлече, защото в следващия миг незнайно откъде Диабло се появи до Девън. Откакто стъпиха на борда, не им се отдаде възможност за много приказки.

— Истинска прелест — подметна той нежно. Макар да даваше вид, че говори за заобикалящата ги природа, очите му останаха загледани в лицето на Девън.

— Островите обитаеми ли са?

— Има по някой и друг заселник на по-големите, но повечето не са.

— Ами Рай? Той твой ли е? — продължи с въпросите си Девън.

Диабло се засмя, доволен от проявения интерес.

— Колкото и невероятно да ти звучи, но Рай е наистина моя собственост. Даден е на семейството ми преди години, обаче дълбоко се съмнявам някой от сегашните ми живи роднини да си спомня за него.

— Семейството ти? Разкажи ми за него.

Очите на Диабло се присвиха и едва забележима тъга се изписа по красивото му лице.

— Нямам семейство — отсече той, а после ловко отклони вниманието й от себе си. — Погледни надясно!

Девън обърна очи, накъдето сочеше Диабло и видя голямо парче земя с буйна растителност, широка лагуна с чисто бял пясък по ивицата плаж и високи коралови хълмове в центъра. Не се забелязваха никакви признаци на живот и Девън реши, че това е поредният необитаем остров.

— Добре дошла на Рай.

От всички възторжени описания на Диабло, Девън очакваше да види нещо изключително. А Рай доста приличаше на всички останали хубави острови и рифове, видени дотук.

Усещайки разочарованието й, Диабло се усмихна загадъчно.

— Погледни към водата и под повърхността й ще забележиш кораловия риф, за който ти разказах. Опасва острова от всички страни и никой не може да стигне до сушата, ако не знае къде е скритият процеп. Само кораби, които газят до два и половина метра могат безпрепятствено да избегнат коварните плитчини.

Девън насочи вниманието си към искрящите води. Сепнато си пое въздух — бе забелязала назъбения корал — достатъчно остър, за да разпори корпуса.

— Време е да поема руля — реши Диабло. — Малцина от моите хора могат да преминат през тясната цепнатина в рифа, без да повредят кораба. Ако Кайл бе тук, щеше да се справи, но го изпратих с Льо Ватур, за да бди за интересите ни. Нямам доверие на този французин. Никога не знам какви мисли се въртят в нечестната му глава и не желая да споделя с него тайната за моя остров. Уговорих се с Кайл и Льо Ватур да се срещнем в Насо, след като продадат плячката. После ще се върна на Рай с Кайл.

Жадният поглед на Девън проследи как Диабло бързо прекосява палубата и тя тайно се възхити от играта на мускулите по гърба му. Потреперването им при всяка негова крачка й припомняше силата на стегнато му гъвкаво тяло. Макар да не искаше да мисли за това, не бе в състояние да забрави колко нежно и страстно я бе любил. Накарал я бе да се чувства обожавана и закриляна. Как бе възможно пират да я предизвика да изпитва усещането, че е безценна, не преставаше да се диви тя. Как може човек като него да я накара да изпита щастие каквото дотогава не бе подозирала, че съществува? Имаше ли вероятност Уинстън да я доведе до същото състояние? Дълбоко в себе си се съмняваше.

Разсъжденията на Девън бяха прекъснати в момента, когато забеляза, че корабът се е насочил към острова и се носи от бързия бриз. Тя затаи дъх, очаквайки да чуе как коралът стърже по корпуса. Но Диабло се справяше с елегантния кораб така умело, както и с жените, и мина на сантиметри от рифа. Въздъхна облекчено, ала отново затаи дъх! Та те продължаваха с пълен напред и не бе чула заповед да се съберат платната. При тази скорост всеки момент щяха да се забият в сърфа и да заседнат в мекия бял пясък.

Приготвяйки се за удара, Девън отчаяно погледна към Диабло. За голяма нейна изненада той изглеждаше напълно спокоен, сякаш разбиването на кораби е незначително нещо. Брегът се приближаваше с обезпокоителна бързина и Девън затвори очи, вкопчена в парапета с цялата си крехка сила, но очакваното разтърсване се бавеше и тя внимателно вдигна клепки.

С изненада видя как навлизат в скрит от растителността ръкав, чиято ширина сякаш бе поръчана, за да мине „Танцуващия дявол“. Гъстите храсти прикриваха устието от погледа на всеки непосветен. Който не знае точното му място, няма как да го забележи. Известно време плаваха бавно и навлязоха в широка лагуна, заобиколена от бял пясък. Не повярва на очите си: в лагуната не само бе изграден док, но спретнати редички от къщурки и складове се препичаха лениво на горещото следобедно слънце. Забеляза, че от къщите излизат хора и се трупат на плажа, за да ги посрещнат. Повечето бяха жени и стари мъже, но се виждаха и деца, които се навъртаха около майките си.

Девън наблюдавайте как Диабло следи прибирането на платната.

— Свийте още! — подвикна той на Акбар и командата бе препредадена на моряците по палубата и горе на мачтата. — Скъсете основното платно. Бакборд към брега! Готови за котва!

С лекота Диабло насочи „Танцуващия дявол“ към пристана. Девън чу развиването на веригата на котвата, а после — плясъкът, когато голямата желязна кука цопна във водата към дъното на лагуната. Диабло дойде до перилата при Девън.

— Защо не ме предупреди — посрещна го ядосано тя. — Уплаших се, че ще се врежем в брега.

— Толкова малко ли ми вярваш? — подразни я Диабло с усмивка и Девън едва успя да откъсне очи от пленителната трапчинка.

— Изобщо не ти вярвам! — сопна се тя. — Трябваше да се досетя, че ще избереш недостъпно място за своя дом. Знае ли някой твоята тайна?

— На пръсти се броят — осведоми я Диабло. — Само онези, на които имам пълно доверие.

— Аз я знам — прошепна Девън потресена. Очите й се разшириха, когато си даде сметка какво всъщност значи това. Или Диабло й имаше пълно доверие, или не възнамеряваше да я пусне никога. А можеше да означава, че възнамерява да я убие, когато приключи с нея.

Дълбока бръчка проряза челото на Диабло. Девън бе отгатнала съвсем правилно, той не бе обмислил докрай последствията от нейното идване на Рай. Постъпката можеше да се окаже глупава и да изложи живота на десетки хора — предимно жени и деца — на нейната милост. Сега всъщност не само той бе уязвим, но се надяваше да не съжалява за стореното.

Скоро спуснаха пасарела и Диабло помогна на твърде разколебаната Девън да стъпи на пристана и да премине през блъскащата се, радостна тълпа, струпана да посрещне близките си. Само моряците, които имаха жени на Рай, бяха на борда на „Танцуващия дявол“ и Акбар — впрочем той рядко се отделяше от Диабло. Свободните от задължения и необвързаните бяха останали в Насо, за да пият и да задирят жени, докато корабът бъде отремонтиран. Едва тогава щяха да се върнат в Насо, да приберат останалия там екипаж и отново да се впуснат в пиратство.

Любопитни погледи проследиха Девън по плажа. Едни извикваха по някой поздрав към главатаря си и го приветстваха със завръщането след премеждието в английския затвор, други, ръгайки се в ребрата от възбуда, правеха похотливи догадки относно взаимоотношенията между Девън и привлекателния пират. Докато подминат тълпата, бузите на Девън поруменяха. Най-силно я измъчваше многократно дочутата реплика „жената на дявола“.

Девън изучаваше внимателно всичко наоколо и се отиваше да го запомни — можеше да й се наложи да го използва по-късно, забеляза, че Диабло първо я поведе по сенчеста пътечка между складовете и грубо скованите къщурки на селото, а после поеха нагоре по малко възвишение. Докато се изкачи на върха, остана без дъх и усети, че е потна. Нямаше шапка, за да се предпазва от слънцето и златистите й коси бяха полепнали по врата и скулите й. Представляваше такава очарователна гледка, че Диабло трудно се съсредоточаваше.

Кокали Господни! Как я желаеше! Едничкия път, когато я люби само разпали страстта му към прелестна дива котка. Сегашните чувства му подсказваха, че и сто пъти няма да му се сторят достатъчно. Какво, по дяволите, — не преставаше да се удивлява той, — го накара да доведе Девън на Рай? Последиците можеха да се окажат дълготрайни и унищожителни. Макар да не искаше да признае, но младата жена го впечатли още от самото начало. Знаеше, че трябва да я освободи, както бе обещал, но след като бурята провали намереният му, сметна за най-естествено да доведе Девън на своя остров. Имаше само един начин да престане да мисли за нея и той бе да се насити на сладката й плът.

На върха на хълма Девън рязко спря. Скрита от плажа над множество високи дървета, достатъчни да засенчат неуморното слънце, стоеше импозантна къща. Девън не очакваше да открие такава великолепна постройка сред като видя грубите строежи на брега.

Изцяло от дърво, двуетажната къща бе опасана от просторна веранда, поддържана от изящни колони на фасадата, отворените й прозорци осигуряваха достъп на нежния хладен морски бриз. Меката патина на външните стени, чистите линии и смелостта на този дом очароваха Девън.

— Знам, че си привикнала на други неща — обади се Диабло напрегнато, по необяснима причина — искаше Девън да хареса дома му толкова, колкото го харесваше и той, — но ще откриеш, че има удобства и разполага с достатъчно прислуга. Нищо няма да ти липсва, докато си моя гостенка.

— Тя… Не очаквах подобно нещо — призна Девън свенливо. — Всъщност къщата е изключително хубава. Ти… ти имаш ли роби? — Сбръчка нос, тъй като не одобряваше робството. — Вероятно ти трябват доста хора, за да се справиш с поддържането на острова. Отглеждаш ли култури? Или животни?

— Отглеждам захарна тръстика — обясни Диабло и се усмихна, приятно изненадан от нейния интерес. — Наемам от съседите острови индианци от племето Арауак — те прибират реколтата и обслужват къщата. Нямам роби. Доверявам се на индианците и има резултат. На острова също така се дестилира ром и го продавам в американските колонии.

Отговорите на Диабло отново изненадаха Девън. Тя си го представяше по-скоро като свиреп и безмилостен към робите си господар. Защо разрушаваше всичките й представи за него и я кара да го вижда като нормално човешко същество, а не като безскрупулен обирджия?

— Хайде да вървим, скъпа. Сигурен съм, че Тара ни чака със студено питие.

— Тара? — полюбопитствува Девън. — Коя е Тара?

Още една от жените на Диабло? Вероятно ги има с дузини по земното кълбо.

Сякаш по поръчка точно в този момент висока слаба жена изникна на входната врата. Широка, радостна усмивка се появи на плътните й устни. Гладка, загоряла кожа се опъваше по високите скули и около тъмните като нощта очи. Деликатно оформените вежди и придаваха такава крехка красота, че Девън бе впечатлена. Дългата й коса бе абаносово черна, носеше я дръпната назад, увенчана с венец от свежи цветя. Пъстра саронга обвиваше гъвкавата й жилава фигура и макар загорелите крака и изящните глезени да се виждаха, дрехата не бе натрапливо разголена. Девън реши, че жената е доста красива, независимо че не бе в първа младост. Извеждаше към трийсетте. Незнайно защо, но мисълта, че тази привлекателна жена може да е любовница на Диабло, разгневи Девън чувство, с което не бе подготвена да се справи.

— Ето я и Тара — каза Диабло, бързо се приближи към туземката и за ужас на Девън я взе в обятията си. Звънкият й смях накара Девън да стисне зъби.

Тара се измъкна от прегръдката на Диабло и игриво го цапна.

— Добре дошъл у дома — поздрави тя с очарователна усмивка. Вестта за затварянето ти ме накара да си помисля, че никога вече няма да те видя, но дълбоко в сърцето си вярвах на твоята изобретателност да се спасиш от палача.

— О, ти си знаела повече от мен, моя прекрасна Тара. Наистина бях тръгнал към ада да се срещна с дявола, но в последния момент една красива дама ми спаси живота.

Той протегна дългата си ръка и привлече Девън към себе си.

Нежните вежди на Тара се издигнаха въпросително, докато присвитите й черни очи наблюдаваха Девън.

— Девън, Тара е моята икономка — представи я Диабло и продължи: — А това е лейди Девън Чатам, твоята нова господарка. Ще изпълняваш всичките й желания, докато е тук като моя гостенка. Нищо няма да й бъде отказано. Единствено не може да напусне острова без мое разрешение.

Девън го дари с мрачен поглед, едва сдържайки гнева си. Как смее Диабло да й диктува живота! В следващия миг, сещайки се за доброто възпитание, кимна към Тара, като отново се зачуди какви са отношенията между туземката и красивия пират.

Тара бе потресена, когато видя Диабло с Девън. Работеше при него от няколко години и през цялото време той не бе представял никоя жена в къщата като господарка, макар Тара да знаеше, че цяла върволица, между които и Скарлет, са готови на убийство, за да постигнат подобна чест. И сега, ненадейно, той води господарка! Вярно Девън бе голяма красавица и очевидно аристократка, но какво общо има Диабло с такива жени? Схвана, че Диабло чака да види реакцията й. Тара изрече единствено възможното:

— Добре дошла, милейди. Моля влезте. Сигурна съм, че имате нужда да отдъхнете, докато приготвя нещо разхладително за пиене. Ако нещо не е според желанието ви, милейди, само ми кажете и ще се разпоредя.

Доволен от думите на Тара, Диабло взе ръката на Девън и я въведе вътре. Гордостта от дома му бе изписана върху изразителните му черти. И щом влезе, Девън разбра защо. Стаите бяха големи, просторни и слънчеви. Нежен бриз повяваше през отворените прозорци и леко поклащаше дантелените пердета. Мебелите бяха великолепни и Девън се зачуди колко кораба е ограбил Диабло, докато ги набави. Повечето бяха френски по направа, а красивите английски допълнения само подчертаваха прелестта им. Величествено стълбище се издигаше в единия край на централната зала.

— Покажи на Девън предната стая за гости — нареди Диабло — и поръчай вана за двама ни. Сандъците й пристигат с каруцата.

— Разбира се — прие Тара и се обърна към Девън: — Следвайте ме, милейди.

Девън се поколеба, тъй като не искаше да остане насаме с любовницата на Диабло.

— Върви, скъпа — подкани я Диабло и леко я подбутна. — Тара ще се погрижи за теб.

Преди да последва жената, Девън се обърна и каза:

— Къщата ти е прекрасна, Диабло.

— Искам да си щастлива тук, Девън. Такава обстановка е подходяща за красотата ти.

Засрамена, че Тара чува думите на Диабло, Девън отвърна хладно:

— Не очаквам да се задържа тук достатъчно дълго, за да оценя напълно твоя остров.

Фръцвайки се, тя последва малко озадачената Тара нагоре по стълбището.

Стаята, предназначена за Девън, съдържаше всичко, от което имаше нужда или мечтаеше. Искрено се изненада, че очевидно е била обзаведена за вкуса на дама. Легло с балдахин от бледосини завеси заемаше централно място в просторното помещение, изпълнено с деликатни бели и златни френски мебели. Сини дантелени завеси се полюляваха леко от бриза и докосваха облепените със синьо-златисти тапети степи. Плътният турски килим заглушаваше стъпките й, Девън забеляза, че има още две врати и се озадачи дали и двете водят към будоари.

— Харесва ли ви, милейди? — попита Тара напевно.

— Чудесна е! — призна Девън.

— Диабло ще е доволен.

— Не ме интересува дали Диабло ще е доволен, или не.

— Не… разбирам — учуди се Тара. Жената на Диабло не изглеждаше кой знае колко щастлива, че е на Рай. Не знаеше ли тя, че е чест да бъдеш избрана от Диабло?

— Не ти е ясно, нали? Ти любовница ли си на Диабло? — изтърси неочаквано Девън, прекалено любопитна, за да се въздържи.

Гъстите черни мигли, които скриваха очите на Тара, се стрелнаха нагоре — в никакъв случай не бе очаквала подобно грубо предположение от страна на Девън.

— Диабло ли ви каза?

— Диабло каза, че си негова икономка, но аз не съм нито сляпа, нито глупава.

Загриженост се изписа на хубавото лице на Тара.

— Няма защо да се страхувате от мен, милейди — увери я Тара, а същевременно се питаше дали Диабло е намекнал на Девън, че са любовници. Докато не разбере от Диабло, какво точно трябва да знае Девън, Тара реши да мълчи. Първо ще поговори със загадъчния си господар.

— Може би Диабло най-добре ще отговори на въпроса ви — продължи тайнствено Тара. — Ще отида да се погрижа за ваната.

Банята се оказа особено освежителна. Усещането от парфюмираната вода по гладката й кожа бе изключително приятно. Девън въздъхна доволно, затвори очи и отпусна глава върху ръба на ваната. Сандъкът с дрехите бе пристигнал преди малко и сега Тара разпределяше съдържанието му. Изведнъж Тара хвърли поглед към една от вратите, които Девън тепърва имаше да изследва накъде водят, кимна и безшумно напусна стаята.

— Подай ми хавлията, Тара — рече Девън и протегна ръка все още със затворени очи. Улови меката материя между пръстите си, с неохота отвори очи и се изправи грациозно на крака. Усети присъствието му доста преди той да проговори.

— Грехота е да се покрива цялата тази красота.

Девън ахна.

— Диабло! Какво правиш тук? Къде е Тара?

— Излезе. Отпратих я.

— Какво ще си помисли? Как смееш да нахлуваш в покоите ми?

— Няма особено значение какво ще си помисли Тара — призна Диабло. Плащам й добре, за да изпълнява заръките ми, а освен това ми е напълно предана. Това е моят дом и вратите не са затворени за мен. Ходя, където и когато поискам.

Девън се тресеше от безмълвен гняв и притискаше хавлията към гърдите си, сякаш бе щит. Усмивката на Диабло стана още по-широка, той измъкна пешкира от ръцете й.

— Излез от ваната, скъпа — подкани я той. — Готвачката ни е приготвила лек обяд.

— Напълно съм в състояние да се избърша и сама — сряза го Девън високомерно. Опитите обаче да изтръгне пешкира от ръцете му се окачаха безплодни.

— Принуждаваш ме да прибягна до сила — въздъхна с престорено съжаление Диабло, сграбчи Девън през кръста и с лекота я извади от ваната.

Остави я на крака за няколко минути започна да оглежда внимателно голото й тяло, а тя стоеше поруменяла от свян.

— Всичко в теб е съвършено — обяви той с удоволствие.

Малки капчици вода проблясваха по кожата й и се стичаха от кораловите зърна на гърдите й. Гъстата златиста окосменост между краката й бе навита на буклички и криеше съкровището, което Диабло така мечтаеше да изследва. Въздъхвайки дълбоко, той пристъпи към нея и започна да я подсушава бавно с мекия пешкир. Нито едно кътче от тялото й не убегна от вниманието му, докато той с любещо внимание докосваше треперещата Девън.

Това простичко занимание бързо се превръщаше в почти неизпълнима задача и той затвори очи, за да потисне избликналите чувства. Вдъхваше сладкия й аромат и това го измъчваше. Сърцето му биеше лудо и ръцете му се разтрепериха.

За свое огорчение Девън не оставаше напълно безразлична към бавните проучвания на Диабло, нито към досега на ръцете му. Усети, че започва бавно да се разтапя и костите й сякаш омекнаха. Той се бе изкъпал и избръснал току-що, и свежото му излъчване я пленяваше. Мекият дъх от благоухание и тютюн в комбинация с естествения му мъжки аромат само я въвличаше по-навътре в съблазнителната му мрежа. Направо хипнотизирана, тя не оказа никаква съпротива, когато Диабло докосна устните й със своите. Устните му бяха твърди и дирещи, а езикът му бързаше да вкуси нейната сладост. Притискайки я силно, той я дари с множество целувки по устата, брадичката и шията. Дълбоко стенание се откъсна от Девън — усети, че се разтапя и е готова, да изпълни всяко негово желание.

— Кокали Господни! Девън, не мога да ти се наситя — прошепна със затруднение Диабло. — От онази нощ в „Колелото на съдбата“ не мисля за нищо друго, освен да те любя отново. Желая те, скъпа, и виждам, че и ти ме желаеш.

Думите му сякаш я заляха със студена вода.

— Не ме докосвай! — вместо да го прегърне нахвърли се тя. Ръцете й забарабаниха по гърдите му. — Не те искам. Никога няма да позволя да направиш онова с мен отново. Само съпругът ми има право.

— И как възнамеряваш да ме спреш? — устните на Диабло се разтегнаха в широка хищна усмивка. — Накарах те веднъж да ме желаеш, мога да го направя пак. Забрави за годеника си и се съсредоточи върху това да ми доставиш удоволствие.

— Следващия път няма да бъда така склонна — увери го Девън разпалено. — Не съм толкова наивна, за да бъда съблазнена от ласкави думи.

В отговор Диабло я взе на ръце, отнесе я до леглото и я метна върху меката постеля. Застанал на колене над нея той я притисна с тежестта си.

— Предай се, скъпа — помоли той настойчиво. — Ще те любя независимо дали искаш, или не.

— Тогава направи го — предизвика го Девън, застивайки неподвижно под него. — Свършвай си работата.

Диабло не помръдна. Не, няма да я обладае насила. Ще я накара и тя да го желае, ще й докаже, че тя има не по-малко нужда от него. Той разтвори краката й и наведе глава между тях. Ръцете му топли и уверени галеха прасците и бедрата й, опипваха гърдите й, корема й се връщаха върху бедрата. Девън затаи дъх и й се искаше да заповяда на тялото си да не отвръща на ласките, но никак не успяваше.

Той посвети доста време на гърдите — разтъркваше зърната между пръстите си, мачкаше меките възвишения и накрая с уста пое напъпилите зърна. Клекнал между разтворените крака на Девън, лицето на Диабло стана решително, а очите му стоманено студени и безмилостни. За миг той се превърна в непознат за Девън мъж — един застрашителен мъж, който събуждаше нещо непознато и примитивно у нея.

— Кит, недей… — Девън несъзнателно промълви забраненото име. Отчаяно се опита да събере краката си, но той й пречеше, като нежно милваше меката, топла пъпка.

— Шшшт… Няма да те нараня — прошепва той нежно и най-накрая получи очакваната реакцията. Искаше обаче много повече.

Девън се опита да се дръпне, когато той склони глава и я целуна между краката. Усещането от горещата му влажна уста събуждаше желание, каквото досега не бе подозирала, че може да изпита.

— Не… Не бива…

Бе шокирана от действията — му хрумна й, че ще загуби разсъдъка си. Устата му бе като прът за жигосване, интимните му ласки — истинско изпитание, тя гореше от плам, ала не спираше да се съпротивлява на еротичното му въздействие.

Диабло я сграбчи за бедрата и я придърпа към себе си, езикът му продължи нежната атака. Усещайки вътрешната съпротива на Девън, той я успокои:

— Не се страхувай, скъпа. Дай ми го.

И пак подхвана любовното изтезание езикът му търсеше, галеше, навлажняваше нейната пъпка с опитна последователност.

— Кит…

Произнесе името му и остана задъхана, докато екстаза я обземаше и я караше да трепери, готова за радостното освобождаване. Възвърна за миг сетивата си, за да открие, че Диабло, вече без дрехи, е наведен над нея, а твърдият му член иска да влезе в нея.

— Девън, ти малка вещица такава. Какво направи с мен? Изцяло съм погълнат от теб. Ако не се познавах по-добре, щях да помисля, че съм влю… — думите му внезапно, секнаха и учудване се изписа по лицето му. Онова, което почти бе признал, трябваше да бъде сериозно обмислено и затова по-добре да не го споделя.

В следващия миг всякакви мисли го напуснаха и той влезе дълбоко в нейното тяло. Влажната й топлина го обгърна точно в мига, когато смяташе, че няма да издържи повече. Потрепери от облекчение, прониквайки в нея, а дрезгавият му глас извика името й, докато ги отнасяше и двамата към рая.