Танцуващият дявол

Глава петнадесета

— За какво мислиш, скъпа? — попита Диабло с дрезгаво мъркане. Току-що се бяха любили и Девън лежеше все още разгорещена и потръпваща в ръцете му, но Диабло смяташе, че е прекалено вглъбена в себе си.

— Нищо съществено, Кит.

Когато бяха насаме, Девън почти винаги се обръщаше към него с името Кит. Струваше й се неподходящо да нарича съпруга си Дявол.

Диабло обаче не прие отговора.

— Толкова ли си нещастна тук, на Рай?

— О, не. Изобщо не става дума за това.

— Тогава какво има? Вярно, Карлота е ужасно бреме, но тя скоро ще си отиде.

— Проблемът не е в Карлота — подхвана Девън тъжно. — Скоро ще отплаваш, моряците ти стават неспокойни. А толкова неща могат да ти се случат, докато те няма.

— Наистина ли се тревожиш?

— Винаги… съм се тревожила. Съзнавам необходимостта да вдигнеш скоро платна, за да е доволен екипажът ти, но кажи как да не се притеснявам, ако не се върнеш.

Диабло се намръщи. Твърде дълго този болезнен и за него въпрос го измъчваше.

— Нищо няма да ми се случи, скъпа.

— Откъде си сигурен. Кит. Моряците ти чоп ли ще хвърлят за мен, ако, не дай Боже, те убият или заловят? Ами ако дойде дете?

— Да не би да си бре…

— Не, но рано или късно и това ще стане.

— Предлагаш да се откажа от пиратството ли?

Всъщност той от доста време мислеше точно за това. Както и за тревожните въпроси на Девън. Положението му на съпруг бе нещо ново за него, още не можеше да свикне да се съобразява не само със своите чувства и настроения, но и с тези на някой друг.

— Ако наистина те е грижа за мен, ще се откажеш от опасния начин на живот, който водиш. Не си ли достатъчно богат?

— Да — призна Диабло с неохота. — Може и така да се каже. Поне достатъчно, за да подсигуря теб и децата ни с охолен живот, дори нещо повече.

— Тогава откажи се, Кит. Ще останем тук и ще отглеждаш захарна тръстика или ще се заселим, където пожелаеш. Е, в Англия е изключено, но какво ще кажеш за Америка?

— Толкова ли е важно за теб да опазя живота си? Не знам какво да мисля. Ти така криеш чувствата си.

Девън се поколеба. Наистина, Диабло открито й признаваш колко я обича, а тя не бе споменала и дума досега. Страхът я възпираше. Страхът, че огромната разлика в начина им на живот и съществуващите обстоятелства един ден неминуемо ще ги разделят. А тя го обичаше повече от собствения си живот.

— Твоят живот ми е… по-скъп от собствения — призна Девън бавно. Не й бе лесно да произнесе думите. Прекалено дълго ги бе таила у себе си и сега сякаш се разделяше с нещо. Искаше да го увери как само го обича, но за момента — според нея и това бе достатъчно. — Знам, че продължаваш да не ми вярваш, но мога да живея и така, стига да не ме мразиш.

— Да те мразя! Кокали Господни, та ти си всичко за мен. Обичах те дори, когато си въобразявах, че те мразя. И без това толкова ли ти е трудно да произнесеш думите? Защо не можеш да изразиш чувствата си като нормална жена?

— От страх — прошепна Девън. — Единствено от страх. Толкова много неща са против нас, не желая да предизвиквам съдбата. Знаеш не по-зле от мен, че за нас двамата няма истинско бъдеще, докато продължаваш да кръстосваш моретата в лов на плячка.

— Искаш да се откажа от недостойния си начин на живот? — подразни я Диабло. Мярна се трапчинката, която тя така много обичаше. Когато стъпиха на Рай, той се обръсна и умопомрачаващата я трапчинка отново се показа.

— Можеш ли? Искаш ли? — попита Девън така сериозно, че Диабло замълча. Напрежението вземаше застрашителни размери — Девън премаля от притеснение да не го е разгневила.

— Да — обяви най-после той. — Отдавна мисля по въпроса и смятам да се заема с друга работа.

Девън бе изумена, никога не бе очаквала, че Диабло ще капитулира толкова лесно.

— О, Кит, не знаеш колко щастлива ме правиш! — извика тя, мятайки се в обятията му. — Кога? Как? Къде?

Дълго таените у нея въпроси се отприщиха като порой.

Диабло се разсмя.

— Не бързай толкова, скъпа. Щом се върна от Насо, ще ти разкажа плановете си. А сега искам да изразиш по подобаващ начин благодарността си.

— Кит! Пак ли! — изписка Девън, докато Диабло я вдигаше, за да я намести разкрачена върху стройните си бедра.

— Да, скъпа. И отново, и отново, докато се наситя, но като съдя какво изпитвам към теб, това едва ли ще стане през следващите сто години.

Два дни по-късно „Танцуващия дявол“ отплава от залива. На борда му бе целият екипаж плюс Карлота и Марлена. Отправиха се към Насо, където щяха да приберат откупа за Карлота. Диабло не желаеше да постави Девън отново в компанията на грубите и невъздържани мъже в Насо, затова не я взе, но сега бе сигурен за нейната безопасност.

Уинстън нададе радостен вик, а ръката му се стегна върху далекогледа, прилепен към окото му.

— Ето го, Блок! Знаех, че ако се крием достатъчно дълго сред проклетите острови, черният мерзавец ще се появи рано или късно. Отбележи курса му, Блок. Тръгваме веднага след като изчезне от погледа ни.

— Ами ако дяволът е взел жената със себе си? — попита Блок. Джохан Блок бе гордият собственик и капитан на „Мери Джейн“ корабът, нает от лорд Харви, за да спаси дъщеря си.

— Нали чу слуховете? Очаква се Диабло да пристигне скоро в Насо, за да получи откупа. Готов съм да се обзаложа, че не е помъкнал Девън със себе си към онова неспокойно свърталище. В най-скоро време ще разберем. Ще откриеш ли как да влезем?

— Ако наистина има просека в кораловия риф, Джохан Блок ще я намери — изфука се капитанът. — Добре стана, че първо се отбихме в Насо, защото подочух, че Диабло е преместил убежището си, това ще ни спести часове безплодно дирене.

— Да — съгласи се и Уинстън. — Извадихме късмет с онзи стар пират, Едноокия — има зъб на Диабло. Без да му пука, разправяше наляво и надясно как Диабло е преместил бърлогата си на друго място на острова. Оказа се лесна работа — нали зная точното местонахождение на Рай. Е позагубихме доста време и само дето не заседнахме, докато стигнем до селището отвъд рифа.

— Да. Но откъде да знае човек, че ще се натъкнем на толкова много плитчини.

Когато „Танцуващия дявол“ се плъзна между двата рифа и изчезна от погледа, Уинстън заповяда „Мери Джейн“ да напусне скрития проток в съседство. Приближиха до опасния риф. Капитан Блок заплува успоредно на бариерата, управляваше кораба умело и откри мястото, което търсеше, завъртя руля и се насочи право към рифа, сякаш щяха да връхлетят на скалите. Уинстън се вкопчи здраво в перилата очакваше удара и разтърсването преди корпусът да се разцепи. Но Блок бе опитен мореплавател и внимателно бе наблюдавал излизането на Диабло. Единствено се опасяваше да не би газенето на „Мери Джейн“ да се окаже прекалено голямо и да осуети преминаването през процепа. Промъкнаха се на сантиметри. И за изненада на Уинстън в следващия миг бяха от вътрешната страна на рифа.

Много по-трудно откриха ръкава, но Уинстън приложи успешно всичките си предишни знания за тайните на Рай. Отне им обаче близо цял ден, за да намерят входа към вътрешния залив. Вместо да чакат утрото, тръгнаха на свечеряване и пуснаха котва недалеч от брега.

— Да дам ли заповед за зареждане на оръдията? — попита Блок притеснен. Очевидно никой от пиратите не бе останал на острова, а Блок не обичаше безсмислените убийства.

— Не — реши накрая Уинстън. — Възнамерявам да прибера Девън и да се върна веднага. — Припомни си негодуването на лорд Харви за обстрела при предишното посещение. Обеща този път да не взима невинни животи, освен в краен случай. — Веднага ще отплавам за брега с лодка.

Девън се протегна мързеливо, обхватна от безмерна наслада — залезът над спокойните води бе забележителен. Гледката бе възхитителна, не й се прибираше. А и къщата изглеждаше точкова студена и самотна, след като сутринта Диабло пое с Карлота и Марлена за Насо. Нямаше представа кога ще се върне, но очевидно не и преди да получи откупа. Колко приятно беше да я няма капризната своенравна жена с безконечните й хленчения и оплаквания.

Девън очакваше трепетно завръщането на Диабло и по още една причина. Съвсем сериозно й бе обещал да се откаже от пиратството и да й разкрие подробно плановете си за бъдещето им. Нима най-после бе проумял, че единствения начин за съвместното им бъдеще е да се откаже от сегашните си начинания и да заживее според закона?

Толкова бяха щастливи през тези няколко седмици, помисли си Девън замечтано. Диабло недвусмислено й показа, че отново е спечелила доверието му. Тя се надяваше истината за подлото нападение срещу Рай да излезе наяве един ден и тогава нищо нямаше да помрачава блаженството им.

Неочаквано от селището дотича Тара подплашена, останала без дъх.

— В залива има непознат кораб!

— Сигурна ли си, че не е „Танцуващия дявол“?

— Напълно. Ще разпозная „Танцуващия дявол“ навсякъде. Не, корабът е английски.

— От флота ли е? — попита Девън уплашено. — Как…

— Не, не е плавателен съд на флота. Не мога да си представя как са открили пътя. Имаха намерение да слязат на брега, когато тръгнах. Тичах дотук през цялото време. Какво ще правим?

Девън силно прехапа долната си уста, а умът й работеше трескаво.

— Ще отида да разбера кои са. Щом корабът е само един, може и да не ни мислят злото.

Тара потрепери, припомняйки си последното посещение на чужди кораби в залива.

— Не, не отивайте. Очевидно намеренията им не са чисти. Елате с мен. Знам къде да се скрием. Диабло очаква от мен да ви опазя.

— Ти прави каквото щеш, но аз отивам да разбера кои са — не отстъпи Девън.

На Девън и през ум не й минаваше да се крие. Защо ще й сторят зло англичаните? Смяташе за добър знак, че не обстрелват селището и сметна за свой дълг да ги посрещне. Може Диабло да ги е изпратил.

Пристигна задъхана и развълнувана точно в момента, когато две лодки достигнаха сушата и неколцина въоръжени мъже скочиха на брега. Размахваха всевъзможни оръжия и Девън се изплаши не на шега. Ами ако Тара е права? Ако тези чужденци идват с лоши намерения? Докато мъжете се суетяха Девън взе решение. Хукна обратно към вътрешността на острова с надеждата да се скрие в гората зад плажа.

— Ето я! Не я оставяйте да се измъкне!

Макар гласът да й се стори познат, Девън не спря. Поколеба се обаче, когато някой я повика по име.

— Девън, не бягай! Аз съм Уинстън.

Закова се на място.

— Уинстън? — Извърна се бавно и изчака бившият й годеник да се приближи. — Какво правиш тук?

— Баща ти ме изпрати да те прибера. Побъркал се е от тревога по теб.

— Как намери пътя през рифа?

— Не е важно. Важното е, че те открих и ще те отведа у дома. Ще се венчаем веднага.

— Няма да тръгна! — възпротиви се Девън, отстъпвайки назад. — Не намерихте ли бележката ми? Дойдох с Диабло доброволно. Аз съм… негова жена.

— Очевидно този мъж те е омагьосал — констатира Уинстън с отвращение, — но ти не се безпокой, мила. Не ти се сърдя. Сватбата ни ще се състои точно както възнамерявахме.

— Не! Няма да тръгна! — повтори тя решително.

Уинстън присви очи. Отлично съзнаваше, че Диабло спи с Девън и то вероятно от самото начало. Не това го вълнуваше, а опасността да загуби състоянието, което Девън щеше да му осигури с щедрата си зестра.

— Не рискувах живота си, за да си тръгна с празни ръце — натърти Уинстън.

Преди Девън да схване намеренията му, той я сграбчи през кръста и я помъкна към плажа.

— Пусни ме! — изпищя тя, макар да си даваше сметка, че няма кой да й се притече на помощ.

— Престани да се противиш, Девън. Нищо няма да постигнеш.

— Не мога да тръгна. Какво ще си помисли Диабло?

— Да мисли каквото ще.

Беше като повторение на кошмарен сън. Само дето този път Девън не напускаше острова по свое желание. Но Диабло не го знае и няма как да го узнае, ще реши, че го е изоставила както миналия път. Ако не получи обяснение, крехката им любов, разцъфтяла през последните седмици, ще увехне и ще умре. Тази мисъл я настърви да се съпротивлява.

Уинстън изпсува.

— Ако не дойдеш тихо и кротко, ще заповядам на капитан Блок да обстреля острова. Какво ще си помисли любовникът ти, когато се върне и види развалините?

Съпротивата на Девън секна на часа.

— Не! Умолявам те, Уини, това са невинни хора. Ще дойда доброволно, ако обещаеш да не посягаш на селището.

— Сега вече проявяваш разум, мила. Не виждам причини да нападам жени и деца.

Той я хвана за ръка и я поведе към плажа.

— Веднъж вече го стори — обвини го Девън. — Знам, че ти нападна с твоя „Делфиний“ Рай, унищожи селището и уби десетки хора, когато Диабло не беше тук, за да ги защити.

— Не знам къде си чула тази история — отрече Уинстън, но не смееше да погледне Девън в очите. Колкото по-малко знаеше тя за онзи провал толкова по-добре.

Девън щеше да продължи да дълбае в темата, но вече бяха стигнали брега и Уинстън я взе на ръце, за да я качи в лодката, охранявана от две дузини мъже. Веднага щом тя бе настанена, те грабнаха греблата и с бясно темпо се отправиха към „Мери Джейн“.

Изпълнена с гняв, Тара наблюдаваше как Девън спокойно последва англичанина до кораба, не беше видяла яростната съпротивата на Девън, стана свидетел единствено на кротостта, с която напусна острова. Сърцето й се късаше, защото Девън бе успяла по някакъв начин най-после да спечели доверието на Тара. Индианката жалеше най-вече Диабло — знаеше, че той обича Девън с цялото си сърце. Как е възможно Девън да излъже Диабло с такава лекота? Няма ли чувства? Съвест?

Няколко часа по-късно с натежало от скръб сърце и мокро от сълзи лице Девън наблюдаваше как „Мери Джейн“ внимателно преминава рифа и поема курс към Англия.

След броени дни Диабло се завърна триумфално на Рай. Дон Есперез толкова силно желаеше да получи дъщеря си обратно, че откупът пристигна съвсем навреме и бе предаден лично от възрастния годеник на Карлота. При срещата им Диабло разбра отчасти отчаянието на Карлота — дон Фернандо очевидно бе по-възрастен от бъдещия си тъст. Строгите му мрачни черти и надутото изражение гарантираха края на фриволните прищевки на младата Карлота, но въпреки всичко Диабло бе сигурен в пламенната синьорина щеше да успее да се качи на главата на твърде напредналия в годините си съпруг.

Положението на Карлота се усложни и от факта, че Марлена категорично отказа да се върне с господарката си у дома. Когато дойде време да тръгва, Марлена се вкопчи в Кайл с отчаяни молби да не я отпраща. Терзанието бе ясно изписано по красивото лице на Кайл — той бе започнал да държи твърде много на дребничката камериерка. Накрая предложи да се ожени за нея, а Диабло покани Марлена да се върне с тях на Рай. Знаеше, че Девън ще се зарадва от присъствието на друга жена на острова, а и Кайл щеше да е по-спокоен, ако Марлена е на Рай.

Диабло пое руля и насочи „Танцуващия дявол“ към залива. Със задоволство си помисли, че в малкото селище всичко изглежда спокойно. Умело извъртя кърмата към кея и заповяда да спуснат пасарела. Пръв стъпи на острова — остави Акбар и Кайл да се погрижат за кораба. Нетърпелив да види Девън и да обсъди с нея плановете за бъдещето им, Диабло взе на бегом разстоянието до къщата. Вече бе решил да зареже пиратството и да се посвети на почтени занимания.

Зает с мислите си, Диабло не обърна внимание нито на хората, дошли да го посрещнат на брега, нито на притеснението им. Всички на острова знаеха за чувствата на Диабло към Девън и съвсем точно предвиждаха как ще реагира на нейното бягство. Наблюдаваха с мълчаливо съчувствие припряното му бързане към къщата.

Тара излезе да го посрещне, лицето й бе сериозно, а устните здраво стиснати. Диабло почти не забеляза икономката си, а се загледа зад нея в очакване да зърне Девън, но тя не се появяваше. Погледна въпросително Тара и сърцето му се сви.

— Не! Нали не се повтори същото! — извика той. Отказваше да приеме онова, което четеше по лицето на Тара. — Кажи, че не е вярно!

— Мога да кажа само онова, което знам — отвърна Тара с безкрайно съчувствие. Никак не й бе приятно именно тя да разбие илюзиите на Диабло, но нямаше какво друго да направи. — Съпругата ти замина.

— Как? Защо? Девън не би тръгнала доброволно. Кой я отвлече? Корсари? Пирати ли?

— Не. Англичани. В деня на отплаването на „Танцуващия дявол“ тук пристигна английски кораб. Предложих на Девън да се скрие, но тя отказа. Вместо това отиде до плажа да посрещне натрапниците. Скрих се в гората и видях Девън да разговаря с един от англичаните. После тръгна с него и се качи на кораба.

— Искаш да кажеш, че са я отвлекли насила, нали? — попита Диабло с надежда.

Последва дълга напрегната пауза — Тара внимателно обмисляше отговора си.

— Не я видях да се съпротивлява. Девън отиде при мъжа на плажа, а той я отведе на кораба.

Разкъсван от недоверие и гняв Диабло извика:

— Кокали Господни! Отново ме направи на глупак! От лъжовните й устни капят сладки като мед думи, които нищо не значат.

— Какво става, Диабло?

Извърна се и видя Кайл и Марлена застанали на крачка зад гърба му, бяха вървели по-бавно и едва сега стигнаха до къщата.

— Девън си е тръгнала, Кайл. Мръсницата е отплавала на борда на английски кораб.

— Това е невъзможно! — възкликна Кайл потресен. — Как може непознат кораб да намери пътя?

— Има само един начин — отвърна Диабло мрачно. — Шпионирали са ни, когато напускахме рифа. Според Тара дошли са в деня, когато тръгнахме. Предполагам, че са се укривали наблизо и са наблюдавали движението ни.

— Не допускам момичето да е тръгнало доброволно — не се предаваше Кайл.

— Тя те обича — добави Марлена разпалено.

— Тази жена е неспособна да обича — сряза ги Диабло с горчивина и разбита гордост. — Думите, постъпките, лъжите й — всичко целеше да приспи вниманието ми, докато изчака времето да тръгна. Акбар е прав — жените са годни само за едно. Трябва да ги употребиш и после да ги захвърлиш.

— Ако ме беше послушал, отдавна да си се отървал от малката вещица — обади се Акбар свъсен. Беше пристигнал навреме, за да чуе по-голямата част от разговора. — Никоя жена не заслужава терзанията, които изпитваш.

— Може би не си попаднал на подходящата жена, Акбар — обади се Тара, а тъмните й очи подсказваха готовността й да покаже на снажния турчин какво значи любов и доверие.

Красивата индианка отдавна се възхищаваше от Акбар, харесваше пъргавия му ум, безумната смелост и привързаност към Диабло, но нито веднъж не успя да проникне през твърдата обвивка от недоверие, с която Акбар бе обвил сърцето си. Тара обаче нямаше намерение да се предаде и таеше надежда един ден Акбар да оцени качествата й.

Турчинът метна кос поглед на Тара и обърна гръб. Всъщност той не бе толкова безразличен към нея, колкото демонстрираше. Малко по малко обичливата й същност и нежна душа бяха започнали да рушат стената около сърцето му, но той не желаеше да го признае.

— Да, прав беше, Акбар — съгласи се с горчивина Диабло. — Обичах прекалено дълбоко и неразумно.

— Ще тръгнем ли след нея? — попита Кайл, готов да рискува живота си, за да събере отново Диабло и съпругата му.

— Не! — прокънтя гневният глас на Диабло. — Този път — не. Знам кога съм победен. Събери екипажа. На зазоряване тръгваме на лов за богатства и приключения. Първият кораб, който отплава от Насо за Англия, ще отнесе писмо до Девън. Ще я уведомя, че никога повече не желая да я видя. Ако някога стъпи на Рай или в тази част на света, ще загази здравата, защото няма да съм така великодушен с нея.

Мъртво пиян, Диабло едва се крепеше на стола в странноприемницата „Колелото на съдбата“, от време на време подпираше глава с ръце, представляваше тъжна картина. В продължение на два месеца плава с „Танцуващия дявол“ — нападаше, плячкосваше, грабеше. Накрая дори моряците му се наситиха и пожелаха да се върнат в Насо. Диабло отведе Кайл и онези от екипажа, които имаха жени, на Рай, но самият той не остана на острова. Прекалено много призрачни спомени витаеха из къщата, където той и Девън се бяха любили така страстно през дългите нощи не много отдавна.

Тя му липсваше, болезнено му липсваше, често изпадаше почти в умопомрачение. Безброй вечери се напиваше до безпаметност с надеждата да забрави. Понякога и това се случваше, но когато не успееше, Девън му се явяваше на сън и го изпращаше в бездните на ада. Ако не бе толкова обигран капитан — независимо дали пиян, или трезв — екипажът отдавна щеше да го смени.

Сега — с налени с кръв очи, раздърпан и занемарен — той не обръщаше внимание на тълпата наоколо, бе се съсредоточил да напълни поредната чаша, без да я разлее, не успя.

— Какво, по дяволите, си направил със себе си?

Диабло вдигна натежала глава и присви очи, за да докара на фокус двата разкривени силуета пред него, най-после се получи и те се превърнаха във великолепна червенокоса жена. Той се ухили пиянски.

— Кокали Господни, Скарлет. Ти си истинска наслада за окото. Сядай. Изпий едно с мен.

— Не си ли пил достатъчно?

Той се засмя пакостливо и бегло напомни за някогашния Диабло.

— Кой казва, че е достатъчно?

— Оная аристократична кучка те докара дотук, нали? — Думите й бяха посрещнати с гневен поглед. — Не си допускал, че няма да узная как се правиш на глупак заради някаква фуста? Новините се разпространяват бързо в тази част на света.

— Моите проблеми са си моя работа. Не желая да говоря за Д… нея.

— Първо ще те нахраним, а после ще легнеш — разпореди се Скарлет бързо. Обърна се, поръча на близката келнерка, седна на масата и зачака да сервират. Търпеливо го наблюдаваше, докато се храни — той така и не усети какво яде. Скарлет нае стая, помогна на Диабло да се изкачи по стълбите, настани го в леглото и легна до него.

На следващото утро Диабло бавно започна да се разбужда. Главата му щеше да се пръсне. Протегна се и когато усети тялото до себе си, неволно прошепна:

— Девън?

Скарлет се размърда и се сгуши по-близо до него.

— Събуди ли се?

— Ъ-х-х-х — отвърна Диабло сънено, наслаждавайки се на възхитителната топлина, която не бе усещал от дни насам. — Кокали Господни, скъпа, ужасно ми липсваше. — Знаеше, че не Девън гали нежно кожата му, но не бе в състояние да понесе още един ден празнота и затова просто си представяше. Сънят бе почти истински и прекалено чувствен, за да се откаже от него. — Девън?

— Копеле такова! Скъпоценната ти Девън я няма — извика Скарлет. — Събуди се и виж, че съм от плът и кръв, а не плод на въображението ти.

Напълно разбуден, Диабло видя голата и вбесена Скарлет надвесена над него.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

— Спах тук снощи, не помниш ли?

Диабло се намръщи, с усилие и недоволно ръмжене си припомни как Скарлет му помага да изкачи стълбите, тук обаче спомените му свършваха. Нямаше представа какво е ставало после. Реши с хумор да се опита да усмири Скарлет, но тя само изсумтя с презрение в отговор на думите му:

— Надявам се, че съм те задоволил.

— Да ме задоволиш! Какво дрънкаш, та ти заспа на мига! — Внезапно изражението на лицето й се промени и тя прокара ръка по гърдите му. — Но сега си вече буден и няма да ми е трудно да те докарам до състояние да ме задоволиш. Знам какво обичаш, Диабло.

Ръката й се плъзна под чаршафа, метнат през кръста му и смело погали органа на неговата мъжественост.

Диабло трепна, но не от възбуда, както реши Скарлет. Първо — тя не можеше да се сравнява с Девън. Второ — трябваше веднага да пийне нещо. И на последно място — колкото и веща да бе Скарлет, тялото му може и да реагираше, но не и умът, който отказвате да приеме любенето с друга, освен с Девън.

— Не съм в състояние да правя любов, Скарлет — подметна Диабло. — А и искам да пийна нещо.

— Онази вещица да не ти е задигнала яйцата? — попита Скарлет саркастично — вулгарната й забележка попадна в целта.

Нима Девън го бе наранила така дълбоко, че го е лишила от мъжественост? — учуди се Диабло. Откакто го напусна, не бе лягал с друга жена. Не желаеше да дава любовта си на друга, освен на съпругата си. Изоставяйки го, тя го превърна в тъжен пияница. Изведнъж му просветна, макар да отхвърляше страшните предсказания на Кайл, че е тръгнал по пътя на самоунищожението. Сега Скарлет повтаряше думите на приятеля му и той си даде ясна сметка, че действително се е превърнал в човек, изпълнен със самосъжаление и е поел добре известния път към самоунищожение.

— Остави ме сам, Скарлет — изръмжа Диабло раздразнено. — Не съм искал помощта ти и мога да живея без съжалението ти.

— Нима забрави, че Девън те напусна и тръгна с Льо Ватур? — напомни злобно Скарлет. — Беше достатъчно да си обърнеш гърба и тя изчезна. Какво чудно има да го направи повторно?

Очите на Диабло се присвиха, пълни с подозрение. Той така и не разбра как Льо Ватур е намерил китния пролив, за да се промъкне до Рай.

— Ти пък какво знаеш за тази история. Ти ли каза на онзи негодник Льо Ватур как да стигне до Рай?

— През толкова много неща сме минали заедно, Диабло — подхвана Скарлет лицемерно, изплашена не на шега от реакцията на Диабло, ако някога узнае истината. — Според мен Льо Ватур случайно е попаднал на пролива в рифа. Или те е шпионирал.

Ако не страдаше от такова главоболие, Диабло би спорил, но сега се чувстваше отвратително и разговорът за Девън му причиняваше болка, затова се отказа.

— Хайде, изчезвай, но ако някога разбера, че си ме излъгала, има да мечтаеш за по-милостива смърт.

Скарлет скочи от леглото и не пропусна да демонстрира прелестите си пред него.

— Не знам защо се занимавам с теб. Имам си предостатъчно любовници. Извикай ме, когато си в по-добро настроение.

Започна трескаво да се облича, ала избягваше киселия поглед на Диабло. Скарлет не бе попадала в леглото на Диабло откакто се появи Девън и това я побъркваше от ревност. Малката вещица го бе отчуждила от всички други жени. Някой ден — без да знае кога и как Скарлет се закле да отмъсти на лейди Девън Чатам.