Танцьорът

Десета глава

Час 3 от 45

— На мястото съм, Райм — обяви тя.

Сакс слезе от комбито и надяна на ръцете си гумени ръкавици, уви около краката си гумена лента — за да не сбъркат нейните стъпки с тези на престъпника, както я беше учил Райм.

— И къде е това място, Сакс? — попита той.

— Където се пресичат пистите. Между два реда хангари. Самолетът на Карни най-вероятно е спрял тук.

Сакс погледна смутено към дърветата отвъд пистата. Денят беше мрачен, небето покрито с облаци, въздухът влажен. Май идваше нова буря. Изведнъж тя се почувства беззащитна. Танцьорът може би е някъде тук — може да е дошъл да заличи следите си или да убие някое ченге, за да забави следствието. Като оная бомба на Уолстрийт преди няколко години, която бе убила техниците на Райм.

Стреляй първа…

„Проклет да си, Райм, само ме плашиш! Защо трябва да се държиш така, сякаш тоя тип е някой демон, който минава през стени и плюе отрова?“

Сакс извади от багажника кутията с инструмента, излъчващ полихромна светлина, и един огромен куфар. Отвори го. Вътре бяха наредени стотици най-различни други инструменти: отвертки, гаечни ключове, чукчета, ножици за тел, ножове, комплект за сваляне на отпечатъци, нинхидрин24, пинцети, четки, клещи, обикновени ножици, клещи с извити щипци, комплект за откриване на следи от изстрели, моливи, найлонови и хартиени торбички, ограждаща лента…

Първо, определи периметъра на действие.

Тя тръгна с жълтата полицейска лента и огради границите на претърсвания участък.

Второ, виж дали наоколо няма някой от пресата и определи обхвата на камерата и микрофоните.

„Нямаше такива. Нито един. Още не. Слава Богу.

— Какво беше това, Сакс?

— Благодаря на Бога, че нито един репортер не се е довлякъл.

— Има нужда. Но, кажи какво правиш?

— Още обикалям с лентата.

— Потърси…

— Вход и изход — допълни тя.“

Трето, определи по кой път е влязъл и се е оттеглил престъпника — те ще бъдат вторичните места за оглед.

В момента обаче тя нямаше никаква представа къде можеха да се намират тези места. Той е можел да дойде отвсякъде. Да се промъкне иззад ъглите, да се приближи с някой от мотокарите за багаж или с цистерната с гориво… Сакс надяна очилата и започна да осветява пистата с тръбата с полихромна светлина. Тя не беше толкова ефективна на открито, колкото в тъмна стая, но въпреки гъстата облачност, успя да види петна и ивици замърсяване, които тлееха под зловещата жълтозелена светлина. Но никакви стъпки.

— Снощи я понапръскахме — викна един глас зад нея. Сакс се завъртя, сложила ръка върху служебния си „Глок-9“, наполовина изваден вече от кобура.

„Никога не съм била толкова нервна, Райм. Ти си виновен.“

Няколко мъже в работнически комбинезони стояха зад жълтата лента. Тя внимателно се приближи към тях и им поиска картите. Всички снимки отговаряха на лицата. Ръката й се смъкна от пистолета.

— Пистата всяка вечер се мие с маркуч. Така че, ако търсите нещо… Помислих, че търсите…

— С вода под налягане — допълни друг.

Чудесно. Всяка следа, стъпка или нишка, случайно изпаднала от Танцьора, е отишла по дяволите.

— Да сте забелязали някой наоколо снощи?

— Заради бомбата ли питате?

— Към седем и петнадесет — настоя тя.

— Тц. Никой не идва тук. Хангарите са изоставени. Някой ден сигурно ще ги гътнат.

— Защо дойдохте?

— Видях едно ченге. Вие сте ченге, нали? Та решихме да хвърлим едно око. Заради бомбата сте тук, нали? Кой го е направил? Арабите? Или руските лайнари с тяхната милиция?

Тя им каза да се разкарат. На микрофона каза:

— Снощи са измили цялата писта, Райм. По всяка вероятност с вода под налягане.

— О, не.

— Те…

— Хей, вие.

Тя въздъхна, обърна се, като очакваше да е някой от работниците. Новият й посетител беше някакъв прекалено самоуверен местен полицай. На главата си носеше шапка с изрисуван мечока Смоуки25, панталоните му бяха с остър като бръснач ръб. Той се наведе и мина под лентата.

— Извинете — запротестира тя. — Тук не може да се влиза.

Той забави крачка, но не спря. Сакс му провери картата. Всичко съвпадаше. На снимката той беше погледнал малко встрани, лицето му напомняше на момче от корицата на мъжко модно списание.

— Вие сте полицайката от Ню Йорк, нали? — засмя се сърдечно той. — Ама хубави униформи ви дават, това не можете да отречете. — опита се да се пошегува, като й гледаше тесните дънки.

— Районът е ограден с полицейска лента.

— Мога да ви помогна. Отскоро се записах на курса по съдебна медицина. Иначе работя в пътна полиция, но имам доста опит с углавните престъпления. Имате едно косъмче, ей тук. На бас, че са ви го казвали вече.

— Наистина ще трябва да ви помоля…

— Джим Евъртс.

Само не му говори на малко име, тоя е невероятна лепка.

— Аз съм полицай Сакс.

— Голяма патаклама е тая работа, а? Цяла бомба. Ужас.

— Виж, Джим, тази лента там е сложена, за да не я пресича никой. Мисля, че много ще ме улесниш, ако минеш и ти отвъд нея.

— Я, чакай. И за полицаи ли важи?

— Точно така.

— Аз влизам ли в бройката?

— Ти го каза.

Има пет основни „заличители“ на следи в едно местопрестъпление: времето, близки на жертвата, заподозрени, събирачи на сувенири и — най-лошите — колеги полицаи.

— Нищо няма да пипам. Честен кръст. Просто ми остави удоволствието да те наблюдавам как работиш, скъпа.

— Сакс — прошепна Райм, — кажи му да си разкара задника оттам.

— Джим, разкарай си задника от тука!

— Или ще се обадиш да го задържат.

— Или ще се обадя да те задържат.

— О-о-о-о, така ли стана? — Той протегна напред ръцете си, сякаш се предава. От мазната му усмивка изчезна и последната следа от флиртаджийско настроение.

— Продължавай, Сакс.

Полицаят бавно заотстъпва, спасявайки остатъците от гордостта си. Той погледна още веднъж назад, но не успя да чуе цветущата благословия, отправена към него.

Амелия Сакс започна да върви по мрежата.

Имаше няколко начина за оглед на местопрестъпление. Претърсване на ивици — като се движиш като змия, на зиг-заг — то се използва най-вече за открити места, тъй като така най-бързо се обхожда цялата територия. Но Райм не искаше и да чуе за това. Той беше привърженик на „мрежата“ — така се покриваше целият район, като вървиш в една посока, оглеждаш внимателно всеки фут, после се обръщаш на деветдесет градуса и продължаваш по същия начин. Докато беше шеф на отдел Разследване и разпределение на силите, „да вървиш по мрежата“ се бе превърнало в синоним на оглед на местопрестъпление, и Господ да беше на помощ на някой полицай, ако Райм успееше да го хване, че минава напряко или се е заблеял нанякъде.

Измина цял час, откакто Сакс обикаляше напред-назад. Камионът с маркуча може би беше заличил всяка следа или стъпка, оставена от Танцьора, но не би могъл да заличи нещо, изпуснато от него, или пък стъпките и отпечатъка от тялото му в пръстта, непосредствено до пистата.

Но така или иначе, тя не откри нищо.

— По дяволите, Райм, няма нищо.

— Ех, Сакс, сигурен съм, че има. И то много. Трябва само да се понапънеш, малко по-различно е от другите места. Нали помниш, че Танцьорът не е като другите.

О, пак ли това.

— Сакс — гласът му беше нисък и тайнствен. Тя потръпна. — Влез в него. — прошепна Райм. — Знаеш какво искам да кажа.

Знаеше много добре, какво искаше да каже. Повдигаше й се при самата мисъл. Но о, да, Сакс знаеше. Най-добрите криминалисти са способни да открият мястото в съзнанието си, където границата между преследван и преследвач на практика изчезваше. Когато правеха оглед, те се движеха из района не в ролята си на ченгета, търсещи улики, а като самият престъпник, подвластни на неговите желания, страсти, страхове. Райм притежаваше този талант. И макар че все се опитваше да го отрича, за Сакс важеше същото. (Преди месец тя беше правила оглед на убийство — баща беше убил жена си и детето си — тогава бе открила оръжието на престъплението, което никой преди това не бе успял. След това не беше в състояние да работи цяла седмица, постоянно й се привиждаше, че тя е тази, която бе убила с нож жертвите си. Виждаше лицата им, чуваше виковете им.)

Последва дълга пауза.

— Говори ми — Най-после напрегнатостта в гласа му беше изчезнала. — Ти си той. Стъпваш, където и той е стъпвал, мислиш, както той е мислил.

Разбира се, и друг път й беше говорил по този начин. Но сега — както и с всичко свързано с Танцьора — й се струваше, че Райм имаше много повече предвид, отколкото откриването на някакви си доказателства. Не, тя усети, че той отчаяно искаше да опознае този тип. Кой беше, какво го беше накарало да убива.

Отново потръпна. Пред очите й се появи друга картина: миналата нощ. Светлините на пистата. И на самото летище. Звукът на прелитащите самолети, оглушителният шум от техните двигатели, мириса на недоизгорял керосин.

— Хайде, Амелия… Ти си той. Ти си Танцуващия с трупове. Знаеш, че Ед Карни се е качил на самолета, знаеш, че трябва да поставиш бомбата в самолета. Просто помисли за това за минутка-две.

И тя го направи. Отнякъде в нея се всели нужда да убива.

Той продължи; гласът му стана още по-зловещ и мелодичен.

— Ти си ужасно умен и хитър. Не те притесняват неща като съвест, морал и тям подобни глупости. Можеш да убиеш всекиго, ще направиш всичко за да постигнеш целта си. Отвличаш вниманието на хората, използваш ги… Най-опасното ти оръжие е измамата.

Лежа и изчаквам. Моето най-опасно оръжие… Тя затвори очи. … е измамата.

Сакс почувства една зловеща надежда, бдителност, страст за убиване. Аз… Той тихо продължи:

— Не можеш ли да им отвлечеш вниманието с нещо, да ги накараш всичките да гледат другаде?

Очите й се отвориха.

— Цялата писта е празна. Няма с какво да ги разсея.

— Къде си се скрил?

— Вратите на хангарите са заковани. Тревата е твърде ниска. Няма нито един камион или цистерна с гориво. Нито алеи. Нито затънтени кътчета.

Вътре в себе си усети отчаяние. Какво ще правя? Трябва да сложа бомбата. Нямам никакво време. Светлини… светлини отвсякъде. Какво? Какво трябва да направя?

— Не мога да се скрия от другата страна на хангарите. Има много работници. Твърде открито е. Ще ме видят.

За части от секундата Сакс доплува обратно до своето си съзнание и се зачуди, както често го беше правила, защо Линкълн Райм владееше тази сила да я накара да се превърне в някой друг. Понякога това я ядосваше. Понякога я възбуждаше.

Приклекна, сви се в тревата, като не обръщаше внимание на болката в коленете си, която я тормозеше през последните десет години от нейните тридесет и три.

— Много е открито тука. Чувствам се оголена.

— Какво мислиш?

— Много хора ме търсят. Не мога да им позволя да ме открият. Не мога!

— Рисковано е. Стой скрит. Не се надигай.

— Няма къде да се скрия.

Ако някой ме види, всичко ще се провали. Ще намерят бомбата, ще разберат, че искам да убия тримата свидетели. И ще ги поставят в ония жилища, с постоянна охрана. Тогава никога няма да се добера до тях. Не мога да позволя това да се случи.

Обзета от неговата паника, тя се обърна към единственото възможно място за укритие. Хангара до пистата. В стената срещу нея имаше един счупен прозорец, метър и двадесет на метър и шестдесет. Преди не му беше обърнала внимание, понеже той бе покрит с парче изгнил шперплат, закован отвътре за рамката.

Тя бавно се приближи. Отпред беше посипан чакъл; значи нямаше да остави никакви стъпки.

— Има един закован с шперплат прозорец, Райм. От вътре. Стъклото е счупено.

— Мръсни ли са, имам предвид парчетата стъкло, по краищата.

— Доста.

— А ръбовете?

— Не, те са чисти. — И тя разбра защо й беше задал този въпрос. — Стъклото е било счупено скоро.

— Правилно. Избутай навътре шперплата. Силно. Падна съвсем лесно, но изплющя силно на пода.

— Какво беше това? — изкрещя Райм. — Сакс, добре ли си?

— Шперплатът — отвърна тя. Той за пореден път я беше изплашил до смърт.

Запали халогенното си фенерче и освети хангара. Вътре беше съвсем празно.

— Какво виждаш, Сакс?

— Празно е. Няколко прашни сандъка. Чакъл по пода…

— Това е бил той! — отговори Райм. — Счупил е прозореца и е нахвърлял чакъл вътре, за да не оставя стъпки. Стар номер. Има ли стъпки пред прозореца? Хващам се на бас, че и там има чакъл — кисело добави той.

— Има.

— Добре. Огледай прозореца. После влез вътре. Оглеждай внимателно да не се натъкнеш на някой глупашки капан. Не забравяй кошчето за боклук както преди няколко години.

— Стига, Райм! Стига.

Сакс отново освети мястото.

— Чисто е, Райм. Няма капани. Оглеждам рамката на прозореца.

Дори полихромната светлина не показа нищо, освен една бледа следа от пръст, облечен в памучна ръкавица.

— Няма влакна, само памучната плетка.

— Нещо в хангара? Което да си заслужава да се открадне?

— Не. Празен е.

— Добре.

— Кое му е добре? — попита тя. — Нали ти казах, че няма и следа.

— Да де, но това е той, Сакс. Не е логично някой, да разбива прозореца и да носи памучни ръкавици, а вътре да няма нищо за открадване.

Тя внимателно огледа навсякъде. Не откри отпечатъци, нито стъпки, нито някакви видими следи. Пусна прахосмукачката и събра каквото можа.

— Ами стъклата и чакъла? В книжни пликове ли?

— Да.

Влагата често разрушаваше следите, така че, колкото и непрофесионално да изглеждаше, някои веществени доказателства доста по-успешно се транспортираха в книжни пликове, отколкото в найлонови торбички.

— Добре, Райм. След четиридесет минути съм при теб.

Прекъснаха връзката.

Докато внимателно прибираше кесиите в комбито, Сакс отново се почувства нервна, както често се случваше след като правеше огледи на места, където на пръв поглед нямаше никакви следи — като пистолети, ножове или например портфейла на извършителя. Това, което беше събрала можеше да им каже нещо повече за самоличността на Танцьора и къде се криеше в момента. Но всичко можеше да се окаже и пълен провал. Тя вече нямаше търпение да се върне в лабораторията на Райм и да види какво той щеше да открие.

Качи се в комбито и натисна газта към офиса на Чартърни полети „Хъдсън“. Забърза към кабинета на Рон Толбът. Той разговаряше с един висок мъж, който се беше облегнал на вратата. Сакс започна:

— Открих къде е бил, мистър Толбът. Освободете мястото. Можете да се обадите в Кулата…

Мъжът се обърна. Беше Брит Хейл. Намръщи се, явно се опитваше да си спомни името й. Накрая успя:

— О, полицай Сакс. Здравейте. Как сте?

Тя понечи машинално да отговори на поздрава, но се спря.

„Какво правеше той тука? Нали трябваше да бъде в охранявания апартамент?“

В конферентната зала някой тихо изхлипа. Пърси Клей беше седнала до Лорън, която, доколкото Сакс си спомняше, беше заместничката на Толбът. Плачеше Лорън, а Пърси, твърда в скръбта си, се опитваше да я утешава. Вдигна поглед, видя Сакс и й кимна.

Не, не, не…

После дойде третият удар.

— Здрасти Амелия — весело поздрави Джери Банкс, като си сръбна кафе, седнал до прозореца. Оттам се любуваше на един от реактивните самолети, паркирани в хангара. -Ей това се казва самолет, а?

— Те какво правят тука? — сряза го Сакс, като посочи Пърси и Хейл. Явно бе забравила, че Банкс беше с по-висок чин от нея.

— Казаха, че имали някакъв проблем с един от механиците — обясни Банкс. — Пърси ни помоли да се отбием за малко. Опитвали се да намерят…

— Райм — кресна Сакс в микрофона. — Тя е тук.

— Кой? — кисело попита той. — И къде е това тук?

— Пърси. Хейл също. На летището.

— Без майтап? Нали трябваше да бъдат в охранявания апартамент?

— Да, ама не са. Тук са, точно пред мене.

— Не, не, не! — разбесня се Райм. Измина една дълга секунда. После той каза: — Питай Банкс дали са спазвали безсмисленото криволичене из улиците, докато стигнат летището.

Банкс, леко смутен отговори, че не са.

— Тя толкова много настояваше, че трябваше да спрем първо тук. Опитах се да я убедя…

— Господи, Сакс. Той е там някъде. Танцьорът. Зная, че е там.

— Как може да се е промъкнал? — очите й се зареяха през прозореца.

— Накарай ги да легнат или да не се показват по прозорците — нареди Райм. — Ще кажа на Делрей да прати един фургон въоръжени хора от временния офис на ФБР в Уайт Плейнс.

Пърси чу всичко това.

— Ще отида в охранявания апартамент след около час. Просто трябва да намеря механик, който да направи…

Сакс й направи знак да мълчи и каза:

— Джери, не ги пускай да се изправят и да излизат никъде.

Тя изтича до вратата и огледа сивотата на летището, докато един шумен витлов самолет се насочваше към пистата. Дръпна малкия микрофон по-близо до устата си.

— Как, Райм? Как мислиш ще ни нападне?

— Нямам представа. Може да направи всичко.

Сакс се опита да влезе отново в мислите му, но нищо не се получи. Всичко, за което се сети беше Измама…

— Охранява ли се добре летището?

— Ами доста добре. Ограда, вериги. Има полицаи, които проверяват билети, лични и служебни карти при една будка на входа.

— Но не проверяват картите на полицаи, нали?

Сакс погледна към униформените полицаи и си спомни колко безразлично й бяха махнали на влизане.

— О, по дяволите, Райм, има около дузина полицейски автомобила. Два от тях нямат надписи. Не зная нито кои са полицаи, кои инспектори… Той може да бъде всеки един от тях.

— Добре, Сакс. Слушай сега. Опитай се да разбереш дали не липсва някой от тамошните полицаи. Да не са го виждали през последните два или три часа. Танцьорът трябва да го е убил и да му е откраднал картата и униформата.

Сакс първо се обади, а после отиде до един от полицаите на входа, огледа го внимателно, провери му и картата и след като реши, че е истински, каза:

— Смятаме, че убиецът е съвсем наблизо и твърде вероятно да е облечен като полицай. Искам да проверите всички ваши хора. Ако някого не познавате, обадете ми се. Освен това, обадете се на вашия диспечер да провери дали някой от вашите хора не е изчезнал през последните няколко часа.

— Дадено, колежке.

Тя се върна обратно в офиса. По прозорците нямаше щори и Банкс беше преместил Пърси и Хейл във вътрешния кабинет.

— Какво става? — попита Пърси.

— Тръгвате оттук след пет минути — каза Сакс и пак погледна през прозореца. Опита се да отгатне откъде ще ги нападне Танцьорът. Нищо не й дойде наум.

— Защо? — попита пилотката, като се намръщи.

— Смятаме, че мъжът, който уби съпруга ви, е тук. Или на път за тук.

— О, я стига. Цялото летище гъмжи от полицаи. Тук сме в абсолютна безопасност. Трябва да…

Сакс я сряза:

— Без повече приказки.

Но спорът продължи.

— Не можем да тръгнем. Току-що единият от механиците ми напусна. Аз трябва да…

— Пърс — каза неуверено Хейл, — може би ще трябва да я послушаме.

— Трябва да подготвим този самолет…

— Връщайте се вътре! И млъкнете! Долната челюст на Пърси увисна от изненада.

— Не можете да ми говорите така! Аз да не съм затворник?

— Полицай Сакс? Здравейте! — Този, с когото беше говорила на портала тъкмо влизаше през входната врата. — Срещнах се с всеки един униформен лице в лице, инспекторите също. Няма непознати. Никой не знае и за изчезнал полицай на територията на окръг Уестчестър. Но нашият централен диспечер ми каза нещо, което може би трябва да знаете. Може и нищо да не е, но…

— Казвайте.

Пърси Клей се обади:

— Госпожо полицай, трябва да говоря с вас…

Сакс не й обърна внимание и кимна към колегата си:

— Продължавайте.

— Един от пътните патрули в Уайт Плейнс, на около две мили от тук. Открили са труп, захвърлен на боклука. Смятат, че е бил убит преди около час или по-малко.

— Райм, чу ли?

— Да.

— Защо мислите, че това може да е важно?

— Заради начина, по който е бил убит. Било истинска касапница.

— Питай го дали липсват ръцете и лицето — каза Райм.

— Какво?

— Питай го!

Тя го направи и всички в офиса млъкнаха и зяпнаха Сакс. Полицаят също замига изненадан и каза:

— Да, госпожо полицай. Е, казаха ми само за ръцете. Нищо не споменаха за лицето. Вие откъде знаете…?

Райм изломоти:

— Къде е сега? Трупът?

Тя предаде въпроса.

— В буса на съдебния лекар. На път за окръжната морга.

— Не — викна Райм. — Накарай ги да ти го докарат на тебе, Сакс. Искам да му направиш оглед.

— На…

— Трупа — довърши той. — От него ще получиш отговор на въпроса, как ще ви нападне той. Не искам да местите Пърси и Хейл, докато не разберем пред какво сме изправени.

Тя предаде на ченгето заръката на Райм.

— Добре. Ще го уредим. Тоест… Искате да кажете, че искате да докарат трупа тук?

— Да. И то веднага.

— Кажи им да ти го докарат, колкото може по-бързо, Сакс — обади се отново Райм. Въздъхна тежко. — Ох, това не е на добре. Хич не е на добре.

На Сакс също й мина през ума неприятната мисъл, че тревогата на Райм не се отнасяше само до онзи нещастник, който и да беше той, намерил смъртта си по толкова жесток начин, а и за тези, на които може би им предстоеше такава среща.

Хората смятат, че самата пушка е най-важното в един снайпер, но това не е вярно. Всичко е в телескопа.

— Как му викаме, Редник? Оптически мерник? Или просто оптиката?

— Сър, нито едно от двете. Викаме му телескоп. Този е „Редфийлд“ с параметри три по девет, с визьорен кръст и пълно оразмеряване. Няма по-добър от него, сър.

Телескопът, който Стивън закрепяше на любимия си модел 40, беше дълъг двадесет инча и три четвърти и тежеше малко над двадесет унции26. Беше произведен и старателно настроен специално за тази пушка, дори серийните номера отговаряха. Паралаксът27 също беше настроен от оптически инженер в завода производител, така че визьорният кръст, кацнал върху сърцето на човек, застанал на петстотин метра, да не се премести осезаемо, ако снайперистът реши да завърти глава, за да погледне с другото око. Гумената приставка за окото беше толкова точно изработена, че при отката цялото оптично устройство се мръдваше назад с не повече от милиметър, леко врязвайки се във веждата на Стивън, но без други странични отклонения.

Телескопът „Редфийлд“ беше лъскав и оксидиран. Стивън го съхраняваше увит в парче кадифе, поставен в стиропорна кутия в калъфа от „Фендер“-а.

Беше се прикрил във високата трева на около триста метра от сградата и хангара на Чартърни полети „Хъдсън“. Нагласи черната тръба на телескопа на отреденото й място, перпендикулярно на пушката (винаги, когато правеше това, се сещаше за разпятието на баща си), после завъртя тежкия мерник, който с леко щракване застана на бойна позиция.

После завъртя и крилчатите гайки.

— Редник, можеш ли да стреляш със снайпер?

— Сър, аз съм най-добрият, сър.

— Каква квалификация имаш?

— Сър, в отлична физическа форма съм, изключително взискателен съм, десничар, имам перфектно зрение 20/20, не пия, не пуша, не вземам никакви наркотици, мога да лежа неподвижен с часове и живея единствено, за да изпращам куршуми в задника на врага си.

Той се намести по-напред върху купа листа и трева.

„Тука може да има червеи“, мина му през ума. Но не се чувстваше дребен, поне за момента. Той имаше мисия, която бе напълно обсебила разума му.

Стивън прегърна оръжието си, при което го лъхна мириса на машинно масло, тъй като току-що беше дръпнал затвора, за да вкара патрон в цевта; последва го един друг мирис — на животинска мазнина от ремъка на пушката, толкова износен и омекнал с времето, че напомняше плат от ангорска вълна. Модел 40 беше 7,62-милиметрова пушка на въоръжение в НАТО, която тежеше точно три килограма и деветстотин и седем грама. Силата, необходима за натискане на спусъка, можеше да варира между килограм и половина и два и половина килограма, но Стивън я беше настроил на по-високата стойност, понеже имаше силни пръсти. По производствени данни далекобойността на оръжието беше до хиляда метра, макар той да беше поразявал цели на повече от хиляда и триста метра от него.

Стивън познаваше пушката си, както човек познава стар приятел. Вторият му баща му беше казвал, че истинските снайперисти професионалисти нямат право да разглобяват оръжието си и не му позволяваше да го прави. Но това беше правило, измислено от един старец, което Стивън смяташе за несправедливо, и веднъж, когато двамата жестоко се бяха скарали, той тайно и сам се беше научил да разглобява пушката, да я почиства, да я поправя, дори да настройва или подменя частите, които имаха нужда от това.

През оптическия си мерник наблюдаваше вътрешността на Чартърни полети „Хъдсън“. Съпругата никъде не се виждаше, макар той да знаеше, че тя беше там или скоро ще бъде. Беше прослушал касетата, записана от подслушвателното устройство, вързано към служебните линии на Чартърни полети „Хъдсън“, и беше чул Съпругата да се обръща към някой с името Рон и да му казва, че променят плановете си; вместо да отидат право в охранявания апартамент, щяха да се отбият в офиса, за да намерят някой, който да подготви самолета.

Стивън припълзя напред, докато се озова върху едно неголямо възвишение, все още скрит между дърветата и тревата, но с по-добър обзор на хангара, офиса и паркинга пред него. От всичко това го делеше една равна поляна и две самолетни писти.

Пред него се разкриваше перфектна зона на поражение. Обширна. Без удобни укрития. Всички входове и изходи бяха кацнали на мушката му и представляваха лесни мишени.

Пред входа бяха застанали двама души. Единият беше местен или щатски полицай. Другият беше жена — дългата й червена коса сякаш извираше изпод бейзболната й шапка. Беше наистина красива. И тя беше ченге, макар и цивилна. На кръста й той успя да види леката издутина, където стоеше служебният й Глок или Зиг-Зауер28. Той увеличи разстоянието на далекомера си и улови отново раздвоения образ на жената с червената коса. Завъртя един от настройващите пръстени, докато изчезнаха двойните линии и двата образа се сляха.

Триста и шестнадесет метра.

Върна далекомера, вдигна отново пушката и пак погледна жената, настройвайки за втори път двойните образи на косата й. Загледа се в красивото й лице. Смути се, нейната красота и сексапил го накараха да се почувства неловко. Това не му хареса. Намрази я. Запита се защо.

Под него в тревата нещо изшумоля. Помисли си: Червеи.

Започваше да се чувства дребен.

Лицето зад прозореца…

Насочи визьорното кръстче върху гърдите й.

Усещането, че е дребен изчезна.

— Редник, какъв е девизът на снайпериста?

— Сър, той е: „Един шанс, един изстрел, един труп.“

Условията бяха идеални. Имаше слаб ветрец отдясно, със скорост, както той предположи, около четири мили в час. Въздухът беше влажен, което подпомагаше куршума. Предстоеше му да стреля над еднообразен терен, със съвсем умерени температурни колебания.

Спусна се отново в подножието на хълмчето и прокара шомпола, в края на който имаше закачено меко памучно парцалче, през цевта на пушката. Винаги чистеше оръжието си преди стрелба. И най-малката капчица вода или смазка биха отклонили изстрела почти с цял инч. После от ремъка си направи прашка за ръка с примка накрая и полегна в гнездото си.

Зареди пет патрона в пълнителя. Те бяха от типа М-118, почти универсални, произведени от обновения арсенал на Солт Лейк сити. Самият куршум беше стеснен отзад, тежеше 11,2 грама и поразяваше целта със скорост от половин миля в секунда. Въпреки всичко Стивън беше внесъл свои подобрения в изработката на пулито. Беше пробил отзад вътрешността му и я беше напълнил с допълнителен заряд. Беше заменил стандартната обшивка с керамичен връх, който можеше да пробива повечето защитни жилетки.

Той разгъна хавлиената кърпа и я постла на земята. В нея щяха да се събират изхвърлените гилзи. Преметна два пъти прашката през левия си бицепс и постави лакътя си в устойчива позиция на земята; така предмишницата му заставаше точно перпендикулярно на нея — получаваше се нещо като естествен упор. „Залепи“ бузата и палеца си към приклада, над спусъка.

След това бавно започна да оглежда зоната на поражение

Стоеше зад един висок, къдрав мъж с измачкана бяла риза. В ръката си държеше цигара. Друг, по-млад и рус, в униформа и значка на колана, ги поведе някъде навътре.

Търпение… тя ще се появи отново. Те нямат и представа, че ти си наоколо. Можеш да ги чакаш цял ден. Докато червеите…

Отново блеснаха светлини.

В паркинга влетя линейка. Червенокосата полицайка я видя. Очите й светнаха. Тя хукна към нея. Стивън дишаше дълбоко. Един шанс…

— Нулирай оръжието си, Редник.

Нормалното издигане при 316 метра е три минути29. Той щракна мерника си, така че цевта да се вдигне леко нагоре, за да се нулира земното привличане.

Един изстрел…

— Изчисли страничния вятър, Редник.

— Сър, формулата е разстоянието в стотици метри по скоростта, делено на петнадесет.

Стивън мигновено го сметна наум: малко по-малко от една минута от деривацията, дължаща се на вятъра. Бутна настройката на телескопа си, отчитайки този фактор.

— Сър, готов съм, сър.

Един труп…

Иззад един облак блесна лъч светлина и освети фронталната страна на сградата. Стивън започна да диша бавно и равномерно.

Беше щастлив; червеите вече не го безпокояха. Освен това нямаше лица зад прозорците, които да го гледат.

Единадесета глава

Час 4 от 45

Лекарят се изтърколи от линейката. Тя му кимна.

— Аз съм полицай Сакс.

Той посочи с дебелото си шкембе към задните врати и с безизразно лице попита:

— Вие ли си поръчахте пицата? — После се изскиска. Тя въздъхна.

— Какво се е случило? — върна му въпроса Сакс.

— Какво се случило? На него ли? Намерил си е майстора, туй се е случило. — Той я измери с поглед от горе до долу и поклати глава. — Ама вие к’во ченге сте? Не съм ви виждал по нашия край.

— Аз съм от големия град.

— О-о-о, големия град. Тя била от големия град. Е, питайте тогава — прибави мрачно той. — Виждала ли си труп преди това?

Понякога човек трябва да отстъпи малко. Докато се научи как или колко му отнема това, което никога не е правил, но въпреки всичко това си е един полезен урок. Понякога твърде ценен, понякога направо необходим. Тя се усмихна:

— Виждате ли, попаднали сме в много критична ситуация. Наистина ще съм ви благодарна, ако ни помогнете. А сега бихте ли ми казал, къде го намерихте?

Секунда-две той остана загледан в гърдите й.

— Дето ви питам дали сте виждала трупове, е защото този си е наистина кофти работа. Мога и аз да свърша, каквото трябва там, да го претърся или каквото кажете.

— Благодаря. Ще стигнем и дотам. Сега ми кажете къде го намерихте?

— На боклука, на паркинга, на около две цъквания…

— Това значи мили — обади се един друг глас.

— Здрасти, Джим — каза докторът.

Сакс се обърна. Прекрасно. Беше онова ченге, дето се опитваше да я сваля на пистата. Сега бодро крачеше към линейката.

— Здравей, захарче. Пак съм аз. Върви ли ти касетофончето? К’во си ни докарал, Ърл?

— Труп без ръце — Ърл отвори задната врата със замах, протегна се и разкопча ципа на черния чувал. Отвътре бликна кръв върху пода на линейката.

— Опа-а — премигна той. — Хей, Джим, като сколасаме с тоя тука, що не вземеш да черпиш едни спагети, а?

— А к’во ще кажеш за свинско джоланче?

— Страшна работа си! Райм се намеси:

— Сакс, какво става при тебе? Докараха ли трупа?

— Да, Опитвам се да разбера какво се е случило. — И тя се обърна отново към доктора: — Трябва да приключваме по-бързо с това. Някой да го познава?

— Нямаше никакви документи. Никой не се е обаждал за изчезнал човек. Никой нищо не е видял.

— Има ли някаква вероятност да е ченге?

— Тц. Не го познавам — каза Джим. — Ами ти, Ърл?

— Не. Защо?

Тя не отговори. Вместо това каза:

— Трябва да го огледам.

— Дадено, мис — избоботи Ърл. — Ако искате, да ви подам ръка да се качите?

— Мамка му — обади се полицаят, — май онзи в чувала има нужда от ръка. Най-добре — две. — Той се изкикоти; и докторът не остана назад и пусна едно от свинските си изквичавания, които минаваха за смях.

Тя се качи в линейката и отвори ципа на чувала докрай.

И тъй като тя не показа някакво желание да си сваля дънките, за да изчука всеки един от двамата поотделно или заедно, нито пък се беше поддала на свалката преди малко на пистата, те решиха, че най-добре ще е да продължат да си чешат езиците с нея.

— Това май не е като да спираш коли по пътищата — подметна й Ърл. — Хей, Джим, Тоя добре са го подредили, като онзи миналата седмица, а?

— Да, намерихме му само главата — замислено се съгласи ченгето. — По дяволите, предпочитам да намирам всеки ден по една прясно отрязана глава, отколкото едномесечна. А, сладурче, знаеш ли какво значи едномесечен? Не можеш да си представиш как смърди. Да беше във водата три, четири месеца, нямаш никакъв проблем — остават само кокалите. Ама ела да видиш как му бъкат карантиите на някой, оставен само за един месец!

— Гадост — обади се Ърл и се изплю.

— Виждала ли си едномесечен, а, захарче?

— Да знаете как ще ми светне пред очите, ако си затворите устата — разсеяно му отвърна Сакс.

— Едномесечен?

— Сладурко.

— Добре де, извинявайте.

— Сакс — ядоса се Райм, — какво, по дяволите, става там?

— Не откривам никакви документи, Райм. И никой няма представа кой е той. Ръцете са отстранени с много остър бръснач.

— Пърси в безопасност ли е? А Хейл?

— Те са в сградата. Банкс е с тях. Казах му да ги държи далеч от прозорците. Нещо ново за фургона.

— Трябва да дойде след десет минути. Ти виж какво ще научиш за трупа.

— Да не си говорите сама, скъ… полицай,

Сакс огледа трупа на бедния нещастник. Предположи, че ръцете са били отрязани веднага след смъртта или докато е умирал, заради изобилното количество кръв. Тя надяна гумените хирургически ръкавици.

— Странно е Райм. Защо го е оставил само наполовина обезобразен?

По принцип, ако убийците нямат достатъчно време да се отърват от тялото, те го обезобразяват, като се премахнат основните идентификационни елементи: ръцете и зъбите.

— Не зная — отвърна криминалистът. — Не е типично за Танцьора да проявява небрежност, дори и да е бързал. С какво е облечен?

— Само долни гащета. Нищо друго, нито дрехи, нито документи са били открити на местопрестъплението.

— Защо? — замислено каза Райм. — Защо е избрал точно него?

— Ако това въобще е работа на Танцьора.

— Че колко такива като него откриват в окръг Уестчестър?

— Ако съдя по приказките на местните полицаи — мрачно каза тя, — през ден.

— Добре, разкажи ми за трупа. Причина за смъртта?

— Определил ли си вече причината за смъртта? — викна тя към дебелия Ърл.

— Удушен — отвърна специалистът.

Но Сакс вече беше забелязала, че липсват мъничките кръвоизливчета по вътрешната повърхност на клепачите и очните ябълки. Езикът също не беше повреден. Повечето жертви на удушаване прехапваха езика си в един или друг момент на покушението си.

— Не съм сигурна.

Ърл метна бърз поглед върху Джим и изгрухтя:

— Удушен е и още как! Я, виж червената линия по врата му. Ние й викаме лигатурен белег, гълъбче. Хайде свършвай по-бързо, няма да стоим тука цял ден, я? Ще вземе да кабардиса, както е напекло. А миризмата, която ще се надигне, не пожелавам и на най-лошия си враг.

Сакс се намръщи.

— Не е бил удушен.

И двамата си отвориха устата срещу нея.

— Скъ… Полицай, това наистина е лигатурен белег — успя да вземе думата Джим, ченгето. — Много пъти съм го виждал.

— Не, не — каза тя. — Сигурно на врата си е носил верижка, която убиецът е откъснал.

Райм се намеси:

— Права си, Сакс. Първото нещо, което правиш, когато не искаш да идентифицират жертвата ти, е да се отървеш от бижутата. Сигурно е бил Сейнт Кристофър, със солидна верижка и инкрустиран. Кой е с тебе?

— Двама пълни кретени.

— Уф. Добре, каква е причината за смъртта?

След като набързо огледа тялото, тя откри раната.

— Шило за лед или много тесен нож, забит в тила. Бъчвообразното тяло на доктора се промуши откъм страничната врата.

— Щяхме да го видим — опита се да се защити той. — То нали така се бяхме разбързали заради вас.

Райм се обърна към Сакс:

— Опиши ми го.

— Доста едър е, с голям корем. Ужасно затлъстял.

— Цвят на кожата или слънчев загар?

— Слънцето го е опърлило само по тялото и ръцете. Краката му са бели. Не си е рязал отдавна ноктите на краката. Носил е и обеца — желязна, не сребърна. Гащетата му са марка „Сеърс“, целите в дупки.

— Добре, явно е работник някакъв — заключи Райм. — Или снабдител. Да приключваме. Провери му гърлото.

— Какво?

— За портфейла или документи. Ако искаш да не разкрият за кратко време кого си убил, тикни му документите в устата. Докато не го аутопсират, никой няма да забележи.

Отвън онези нещо се закикотиха. Смехът бързо утихна, когато Сакс разтвори широко челюстите на трупа и започна да бърка вътре.

— Господи — промърмори Ърл. — Какво правите?

— Няма нищо, Райм.

— Срежи го. Гърлото. Трябва да са по-навътре.

Преди Сакс често беше настръхвала от ужас, като чуеше подобен страховит съвет от Райм, но днес тя просто погледна назад към двамата и извади нелегалния си, но много обичан от нея сгъваем нож от задния джоб на дънките си, натисна копчето и той се разгъна.

Това им свали усмивките от лицата.

— Ей, скъпа, какво се каниш да правиш?

— Малка операцийка. Трябва да погледна по-навътре — сякаш й се случваше всеки ден.

— Искам да кажа, не мога да закарам трупа на съдебния лекар и да му кажа, че едно ченге от Ню Йорк сити му е прерязало гърлото.

— Тогава вие го направете.

Тя му подаде ножа с дръжката напред.

— О, Боже, тая се бъзика с нас.

Сакс повдигна вежда, плъзна ножа малко зад адамовата ябълка на мъртвеца, досущ както запален рибар разпаря тлъста пъстърва.

— Господи, Джим, виж я какво прави. Спри я.

— Аз не съм идвал тук, Ърл. Нищо не съм видял. — С тези думи полицаят се отдалечи.

След като направи неголям разрез, тя надникна вътре и въздъхна.

— Нищо.

— Какво ли е намислил? — попита Райм. — Дай да помислим… Ами ако въобще не му е била целта да ни попречи при идентифицирането? Иначе щеше да извади и зъбите. Може би се опитва да скрие нещо друго от нас?

— Нещо, което е било по ръцете на жертвата — предположи Сакс.

— Може би — съгласи се Райм. — Нещо, което не е могъл да измие лесно от тялото му. И нещо, което ще ни каже, какви са плановете му.

— Масло? Грес?

— Може да е прекарвал реактивно гориво — обади се Райм. — Или пък е снабдявал ресторанти — и ръцете му са миришели на чесън.

Сакс огледа летището. Видя около дузина шофьори на цистерни с гориво, хора от наземния персонал, монтьори, строители, които издигаха ново крило към един от терминалите.

Райм продължи:

— Каза, че е едър мъж?

— Да.

— Днес сигурно бая се е изпотил. Може да е изтрил челото си. Или да си е почесал главата.

Аз самата цял ден само това правя, помисли си Сакс и отново понечи да зарови пръсти в косата си и да се почеше, както обикновено, но изведнъж се стресна и цялата се напрегна.

— Провери скалпа му, Сакс. Отзад, под линията на косата.

Направи го. И там го откри.

— Виждам цветни ивици. Синьо. Малко бяло също. По косата и кожата. О, по дяволите, Райм. Това е боя. Той е бил бояджия. А тук има поне двадесет строителни работника.

— Линията на шията му — продължи Райм. — Танцьорът е откъснал личната плочка, закачена на верижка около врата му.

— Но щеше да изглежда другояче.

— Мамка му, по плочката сигурно е имало боя или нещо такова. Той е някъде из полето около вас. Кажи на Пърси и Хейл да легнат на пода. Сложи някой да ги пази и изкарай всички навън да го търсят. Специалните части са на път към вас.

Проблеми.

Виждаше червенокосата полицайка да се суети нещо около задната врата на линейката. Но дори през телескопа си „Редфийлд“ не можеше да определи какво точно правеше тя. Внезапно усети, че нещо не е наред, почувства се нервен.

Инстинктивно усещаше, че действията й пряко го засягаха. Сякаш искаше да го разголи, да го върже и остави беззащитен на земята.

Червеите отново запълзяха към него. Лицето на прозореца, пълното с червеи лице го търсеше.

Стивън потрепера.

Тя скочи от линейката и огледа полето.

— Нещо става, Редник.

— Сър, зная това, сър.

Червената глава се развика нещо към другите ченгета. Повечето от тях я бяха зяпнали право в устата, намръщиха се като чуха думите й, после тръгнаха да търсят нещо. Един от тях хукна към колата си; след него и още един.

Червената глава имаше хубаво личице, но червееподобните й очи се взираха внимателно отвъд пистите на летището. Той смъкна косъмчетата на кръстчето точно върху брадичката й. Какво ли беше разбрала? Какво ли търсеше толкова усърдно?

Изведнъж тя наведе глава и започна да си говори сама.

Не, не сама. Говореше на някакъв скрит микрофон. Начинът, по който слушаше внимателно, после кимаше, тя сякаш приемаше заповеди от някого.

— Кой? — запита се той.

Някой, който беше разбрал, че е наоколо, отговори си сам.

Някой, който ме търсеше.

Някой, който можеше да ме наблюдава иззад прозорците и да изчезва мигновено. Който можеше да минава през стени и пролуки, и тесни процепи, да се прокрадва, и да ме пипне.

По гърба му се спусна хлад — той направо потрепери от студ — и за момент фините линийки на визьорното кръстче затанцуваха, червеноглавата полицайка изчезна и той напълно изгуби обзор върху целите си.

— Какво, мамка му, беше това, Редник?

— Сър, съвсем не зная, сър.

Когато отново улови червенокосата, разбра колко зле бяха нещата. Тя сочеше право към бояджийския фургон, който Стивън беше задигнал. Беше го паркирал на около двеста метра от мястото, където лежеше сега, на един неголям паркинг, отделен специално за колите на строителните работници.

С когото и да говореше червената глава, този човек беше открил тялото на бояджията и беше разбрал как Стивън се беше добрал до летището.

Червеите вече бяха досами него. Пълзяха бавно нагоре по краката му… влизаха във врата му…

— Какво да правя? — запита се той. Един шанс… един изстрел…

Бяха съвсем близо един до друг, Съпругата и Приятеля. „Всичко щеше да свърши за броени секунди. Най-много пет“, прецени той. „Това сигурно бяха силуетите им, на прозореца. Онази движеща се сянка. Или другата…“ Но Стивън знаеше, че ако стреля през стъклото, всички щяха да залегнат на пода. Ако не убиеше Съпругата с първия изстрел, всичко щеше да отиде по дяволите.

„Тя ми трябва вън, на открито. Трябва да ги изкарам навън от прикритието им, в зоната на поражение. Тогава са мои.“

Но знаеше, че няма време. „Нямаш време! Мисли!“

Ако искаш елена, хвани сърнето.

Стивън задиша бавно. Вдишвай, издишвай, вдишвай, издишвай. Отново улови целта си. Започна леко, съвсем леко, почти неуловимо да натиска спусъка. Оръжието гръмна.

Бронебойният куршум, плод на вдъхновението му, изтрещя, забивайки се в земята, което накара всички ченгета да се проснат на асфалта и да наизвадят пистолетите си.

Втори изстрел и от монтирания на опашката двигател на сребристия реактивен самолет в хангара се вдигна облаче дим.

Червенокосата полицайка, стиснала пистолета си в ръка, се приведе и го затърси с поглед. Хвърли един поглед върху двете димящи дупки по обшивката на самолета, после отново започна да се взира в голото поле насреща й с насочен напред пистолет.

— Да я премахна ли? Да? Не?

— В никакъв случай, Редник. Не се отклонявай от целите си.

Той стреля отново. Малката експлозия отвори нова дупка от едната страна на самолета.

Тишина. Пак изстрел. Прикладът леко го чукна по рамото, отново усети аромата на изгорял барут. Стъклото на пилотската кабина се пръсна.

Този изстрел постигна целта си.

После, внезапно — ето я — Съпругата — тъкмо се опитваше да излезе през вратата на офиса си, и разгорещено убеждаваше младото русо ченге да я пусне, но той я беше хванал за ръката.

Все още липсва цел. Хайде, изкарай я!

Натисна. Още един куршум проби двигателя.

С разкривено от ужас лице Съпругата се отскубна и се завтече по стъпалата; искаше да затвори вратите, да предпази рожбата си.

Презареди.

Щом тя се появи и се втурна да бяга, фаталното кръстче легна точно на гърдите й.

Чиста мишена, изпреварване четири инча, за стотна от секундата направи изчислението Стивън. Мръдна цевта малко пред нея и натисна спусъка. В момента на изстрела русото ченге успя да я докопа и двамата изчезнаха зад някакъв четвъртит предмет. Нахалост! Мръсните ченгета разполагаха с добри укрития, за да се скрият от стоманенокерамичните му поздрави, способни да ги направят на кайма.

— Прегрупират се, Редник. Заобграждат те.

— Слушам, сър, разбрано.

Стивън погледна към пистите. Бяха се появили други полицаи. Пълзяха към колите си. Една от тях хвърчеше право към него, само на петдесет метра от него. Жертва един куршум, за да им обезвреди двигателя. От предния капак се заиздига пара, колата постепенно спря.

„Спокойно“, каза си той.

Готов съм за евакуация. Трябваше просто да си разчистя пътя.

Чу няколко бързи пистолетни изстрела. Погледна отново към червеноглавата. Беше застанала като пълководец, леко приклекнала, насочила оръжието си към него, тя търсеше с очи откъде ще се появи сеещото смърт огънче. Естествено трясъкът на изстрела не й вършеше работа; той затова и не си играеше да слага заглушители. Знаеше, че високите звуци са също така трудно откриваеми, както и тихите.

Червенокосата се беше изправила в цял ръст и присвила очи продължаваше да се взира.

Стивън вдигна предпазителя на любимия си модел 40.

Амелия Сакс видя слабото пламъче и разбра къде беше застанал Танцьорът.

В една малка горичка на около триста метра от тях. Оптическият му мерник беше отразил бледите лъчи на слънцето, макар и скрито от облаците.

— Ей там — изкрещя тя на двете ченгета, които се бяха натъпкали в джипа си.

Те дадоха газ и потеглиха, унасяйки се на завоя зад близкия хангар, като се опитваха да изненадат негодника в гръб.

— Сакс — викна Райм в слушалките й. — Какво ст…

— Господи, Райм, той е на полето и стреля по самолета.

— Какво?

— Пърси се опитва да стигне до хангара. Той стреля с експлодиращи куршуми. Нарочно стреля по самолета, за да я изкара навън.

— Ти не се меси, Сакс. Ако Пърси е решила да се самоубива, да прави каквото знае. Но ти не се меси!

Потта течеше от нея като из ведро, ръцете й трепереха.

сърцето й биеше тежко. Усети как по гърба й премина тръпката на паниката.

— Пърси! — изкрещя тя.

Жената току-що се беше отскубнала от Джери Банкс и си беше плюла на петите. Тичаше право към вратата на хангара.

— Не!

О, по дяволите!

Очите й се бяха впили точно в мястото, където беше видяла отблясъка от оптиката на Танцьора.

„Твърде далече е, твърде далече“, помисли си тя. „Нищо няма да уцеля от такова разстояние.

Ако си спокойна, ще успееш. Имаш още цели единадесет патрона. Няма вятър. Единствения проблем е траекторията. Цели се високо, за да уцелиш.“

Видя как няколко листенца се разлюляха към нея от изстрела му. Почти в същото време на няколко сантиметра от лицето й профуча куршумът. Усети ударната му вълна и чу плясъка, с който парчето стомана, два пъти надвишило скоростта на звука, взриви въздуха около нея.

Тихо изскимтя и се просна по очи.

Не! Можеше да стреляш. Преди да презареди. Вече е твърде късно. Той е там, отново с пълен пълнител. Бързо погледна нагоре, вдигна пистолета и отново се разтрепера. Наведе глава, пистолетът още сочеше малката горичка. Стреля пет пъти, бързо.

Спокойно можеше да вдигне цевта право нагоре, резултатът щеше да бъде същият.

„Хайде малката. Ставай. Прицели се и стреляй. Останаха ти още шест и цели две пачки на колана.“

Но мисълта, че не беше уцелила, я държеше прикована на земята.

„Направи го!“ — ядосваше се на себе си тя.

Но не можеше.

Целият й кураж стигаше да си надигне главата няколко сантиметра — колкото да види как Джери Банкс успя в последния момент да настигне спринтиращата към вратите на хангара Пърси Клей. Младият инспектор я блъсна на земята зад някакъв подвижен генератор. Почти едновременно с това изтрещя изстрелът на Танцьора. Куршумът с тъп звук се заби в Банкс, който се подаде на инерцията на стоманата и като пиян се завъртя около оста си в облак ситни капчици кръв.

Докато падаше върху мокрия цимент, на лицето му се четеше изненада, после объркване, а накрая абсолютно нищо.

Дванадесета глава

Час 5 от 45

— Е? — попита Райм.

Лон Селито сгъна клетъчния си телефон.

— Още нищо не знаят. — Беше се загледал навън, през прозореца на градската къща на Райм, а пръстите му нервно почукваха по стъклото. Ястребите се бяха завърнали в леговището си, но не изпускаха от очи Сентръл парк и сякаш не чуваха нито звук от шумния градски живот през деня.

Райм никога не беше го виждал толкова много разтревожен. Месестото му, покрито със ситни капчици пот лице беше съвсем бледо. Изражението на легендарния инспектор от отдел „Убийства“ Селито обикновено беше абсолютно непроницаемо. Независимо дали говореше с член от семейството на жертвите, или безмилостно откриваше и дълбаеше дупки и в най-желязното алиби на заподозрените си, той винаги се концентрираше върху това, което предстоеше. Сега обаче мислите му се рееха далече, далече, в хирургията на една Уестчестърска болница, където Джери Банкс може би умираше. Беше вече три часа, събота следобед; от един час Банкс лежеше на операционната маса.

Селито, Сакс, Райм и Куупър се намираха на първия етаж в къщата на Райм, в лабораторията. Делрей беше отишъл да провери дали охраняваният апартамент беше готов и да поговори с ченгето, което нюйоркската полиция беше изпратила на мястото на Банкс.

Бяха натоварили ранения инспектор в една линейка, всъщност, същата, в която беше мъртвият бояджия с отрязани ръце. Ърл, медицинското лице, беше престанал да се прави на простак, какъвто по природа си беше, поне дотолкова, че да се разбърза и направи всичко необходимо, за да спре обилния кръвоизлив на Банкс. След това се метна на шофьорското място и измина няколкото мили до спешното отделение на болницата за отрицателно време.

Федералните агенти от Уайт Плейнс натовариха Пърси и Хейл в брониран фургон и тръгнаха към Манхатан, криволичейки по инструкция из главни и второстепенни улици, за да са сигурни, че никой не може да ги проследи. Сакс направи оглед на новите местопрестъпления: позицията на снайпериста, фургона на бояджията и колата, с която Танцьорът се беше измъкнал — една снабдителска камионетка, открита недалеч от мястото, където е бил убит бояджията и, където, предположиха те, негодникът беше скрил колата, с която се бе придвижил до Уестчестър.

След като събра, каквото успя да открие, тя се върна в Манхатан.

— Какво си ни донесла? — попита я Райм. — Някой куршум намери ли?

Като си гледаше счупения кървящ нокът, Сакс обясни: — Нищо не е останало от тях. Той стреляше с бронебойни патрони, всичките избухваха, като достигнат целта си. — Беше се изплашила не на шега, очите й още се мятаха като затворени в клетка птички.

— Танцьорът е бил. Освен че сее смърт, той винаги заличава следите си.

Сакс тикна пред него една найлонова кесийка.

— Ето това успях да открия. Изчегъртах го от една стена.

Куупър изсипа съдържанието й в едно порцеланово лабораторно хаванче. Разрови дребните късчета с пръсти и каза:

— Че и с керамичен връх. Това и бронирана жилетка не го спира.

— Първокласен негодник — обади се Селито.

— О, разбира се, Танцьорът всичко изпипва — съгласи се Райм.

Откъм вратата се чу някаква суматоха и след малко Том въведе двама костюмирани федерални агенти. След тях вървяха Пърси Клей и Брит Хейл. Пърси се обърна към Селито:

— Как е той? — Черните й очи огледаха стаята и усетиха студенината, която ги посрещна. Не изглеждаше изненадана. — Джери, имам предвид.

Селито не отговори. Райм каза:

— Още е на операционната маса.

Лицето й беше изтерзано, косата още по разрошена от сутринта.

— Надявам се да се оправи.

Амелия Сакс се обърна към Пърси и студено каза:

— Какво?

— Казах, че се надявам да се оправи.

— Надявате се? — Полицайката се извиси над нея. Пристъпи крачка напред. Невисоката жена не помръдна от мястото си, когато Сакс отново заговори. — Не е ли малко късно за това?

— Какъв ви е проблемът?

— Това аз трябва да ви попитам. Заради вас го застреляха.

— Хей, хей, колежке — намеси се Селито. Пърси бавно и спокойно каза:

— Не съм го молила да тича след мен.

— Ако не беше той, ти щеше да си мъртва.

— Може би. Никой не знае. Съжалявам, че пострада. Аз…

— И точно колко съжалявате?

— Амелия! — остро се намеси Райм.

— Не, просто искам да зная, колко съжалява. Дали е достатъчно да му даде от кръвта си, ако се наложи? Или да го разхожда в количката, ако осакатее? Или пък да прочете надгробното му слово, ако умре?

Райм викна:

— Сакс, престани! Тя не е виновна.

Сакс плесна с ръце и забарабани с изгризаните си нокти върху бедрата си.

— Така ли?

— Танцьорът просто успя да ни надхитри.

Сакс продължи да говори, като гледаше право в черните очи на Пърси.

— Джери беше сложен да те охранява и да ти сменя пеленките, когато се наложи. Когато ти се тикна пред куршумения дъжд, какво очакваше той да направи?

— Вижте, тогава не мислех, реагирах инстинктивно.

— Господи!

— Госпожо полицай — обади се Хейл, — може би вие сте свикнали да запазвате самообладание, когато стрелят по вас, но при нас не е така.

— И така да е. Тя защо не остана, където си беше. В сградата. Където й бях казала да стои.

Когато заговори, в гласа на Пърси се усети леко провлачване на думите.

— Видях, че самолетът ми е застрашен. Беше просто реакция. Не съм мислила. Това е все едно да ви ранят партньора, ако така можете да го разберете.

Хейл също я подкрепи:

— Така е — направи това, което всеки пилот би направил.

— Точно така — обади се Райм. — Това се опитвам да кажа и аз, Сакс. Това е почеркът на Танцьора.

Но Амелия Сакс не се канеше да се предаде така лесно.

— Първо на първо, по това време вие трябваше да бъдете в охранявания от правителството апартамент. Въобще не трябваше да идвате на летището.

— За това е виновен Джери — Райм започваше да се ядосва. — Нямал е право да се отклонява от маршрута.

Сакс погледна към Селито, който две години е бил партньор с Джери, но видя, че той не се канеше да го защити.

— Беше ми много приятно — сухо се обади Пърси и се обърна към вратата. — Аз обаче трябва да се върна на летището.

— Какво? — задъха се от ярост Сакс. — Ти да не си луда?

— Това е невъзможно — обади се Селито и се надигна от полусянката, където беше седнал.

— Достатъчно много работа имаше по подготовката на самолета за утрешния полет. Сега вече ще трябва да поправим и нанесените щети. И понеже, както изглежда всички механици в Уестчестър са проклети страхливци, ще се наложи аз сама да свърша тази работа.

— Мисис Клей — започна Селито, — това не е най-добрата идея. В охранявания апартамент ще бъдете в пълна безопасност, но ние не можем да ви гарантираме същото, ако се намирате на което и да е друго място. Ще останете там до понеделник, когато…

— Понеделник? — избухна тя. — Не! Вие нищо не разбирате. Утре вечер аз ще пилотирам този самолет — това е чартърния ми полет за щатската здравна организация.

— Не можете…

— Един въпрос, може ли? — обади се леденият глас на Амелия Сакс. — Бихте ли ми казала, кого точно ще пожелаете да убиете този път?

Пърси направи крачка напред. Беше доста ядосана.

— Проклети да сте, снощи загубих съпруга си и един от най-добрите си служители. Не се каня да загубя и Компанията си, ясно ли е? Не можете да ми кажете къде ще ходя и къде — не. Не и докато не ме арестувате.

— Идеално — каза Сакс и след секунда върху китките на Пърси защракаха зъбците на чифт белезници. — Арестувана сте.

— Сакс! — викна Райм, доста ядосан. — Какво правиш? Свали й белезниците! Веднага!

Тя завъртя лицето си към него и го сряза:

— Ти си цивилен. Не можеш да ми заповядваш нищо!

— Аз мога — каза Селито.

— Тц — цъкна невъзмутимо тя. — Аз извършвам ареста, господин инспектор. Вие не можете да ми попречите да си върша работата. Единствено областният прокурор може да реши дали тя не е необходима по разглежданото дело.

— Какви са тези глупости? — разярена викна и Пърси. Сега вече тя доста осезаемо провлачваше думите. — За какво ме арестувате? За това, че съм свидетел?

— Обвинението е безразсъдно излагане на опасност, а в случай, че Джери умре, убийство вследствие на престъпно нехайство. Или може би непредумишлено убийство.

Хейл събра малко кураж и заговори:

— Вижте. Не ми харесва начина, по който се държите и говорите с нея още от самото начало. Ако смятате да я арестувате, ще ви се наложи да арестувате и мен…

— Разбира се, никакви проблеми — отвърна Сакс и се обърна към Селито. — Лейтенант, трябват ми белезниците ви.

— Полицай, престанете вече с тези глупости! — изръмжа той.

— Сакс — викна Райм, — нямаме време за това! Танцьорът е отвън и в момента сигурно обмисля как да ни нападне отново.

— Дори да ме арестувате — каза Пърси, — след два часа ще съм навън.

— А след два часа и десет минути ще сте мъртва. Което би било лично ваша работа, ако…

— Полицай Сакс — намеси се Селито, — престанете! Отивате твърде далеч!

— … нямахте навика да мъкнете и други хора със себе си.

— Амелия! — студено се обади Райм.

Тя завъртя лице към него. Той винаги й викаше „Сакс“; сега беше използвал малкото й име, което й подейства като плесница.

Двете халки на белезниците върху кокалестите ръце на Пърси звъннаха. На прозореца ястребът размаха криле. Никой не каза дума.

Накрая, овладял се, и с глас, в който се усещаше разум и помирение, Райм каза:

— Моля те, свали й белезниците и ме оставете да поговоря с Пърси насаме.

Сакс се поколеба. Лицето й представляваше безизразна маска.

— Моля те, Амелия — повтори Райм, като се стараеше да бъде търпелив.

Тя безмълвно отключи белезниците.

Всички се изнизаха навън. Пърси разтри китките си, после извади шишенцето от джоба си и отпи една глътка.

— Би ли затворила вратата? — помоли той Сакс.

Тя само се обърна и му хвърли един поглед, след което продължи напред по коридора. Вместо нея Хейл затвори тежката дъбова врата.

Щом излезе в коридора, Селито отново се обади в болницата да попита за състоянието на Банкс. Още бил в хирургията, само това пожела да му каже сестрата на регистратурата.

Сакс прие новината с вяло кимване. Отиде до прозореца, който гледаше към задния двор на Райм. Мътната светлина осветяваше разранените й ръце и тя отново се загледа в тях. „Навици“, оправда се пред себе си тя. „Лоши навици… Защо не мога да престана?“

Инспекторът се приближи до нея и погледна нагоре към мрачното небе, което обещаваше не една и две пролетни бури.

— Колежке — започна той. като говореше меко и тихо, да не чуят другите. — Вярно че тя беше виновна за всичко, онази вътре оплеска цялата работа, съгласен съм. Но трябва да разберете — тя не е професионалистка. Нашата грешка е, че сме допуснали тя да се измъкне навън и всъщност Джери най-добре знае какво е станало. Колкото и да ме боли да си го призная, той е виновен за всичко това.

— Не — отвърна със стиснати зъби тя. — Вие не разбирате.

— Какво не разбирам?

Ще можеше ли да го каже? Думите трудно излизаха от устата й.

— Аз издъних работата. Не е виновен Джери. — Отметна глава към кабинета на Райм. — Нито пък Пърси. Аз съм виновна.

— Ти? Глупости, нали вие двамата с Райм разбрахте, че оня е близо до летището. Той е могъл да застреля всеки един от вас; ти нямаш нищо общо.

Тя клатеше глава.

— Аз видях… видях къде е Танцьора. И то преди това с Джери.

— И?

— Знаех точно къде се намира. Можех да се прицеля. Аз…

Ох, по дяволите! Това беше най-мъчното. — Какви ги говориш, колежке?

— Той пусна един куршум по мене… О, Боже. Отскочих. Проснах се на земята.

Пръстът й изчезна в косата и тя яростно зачеса скалпа си, докато не усети лепкава кръв. Стига! Мамка му!

— Е, и? — Селито нищо не беше разбрал. — Всички бяха залегнали, нали? Тоест, всеки би направил същото.

Тя гледаше през прозореца, а лицето й беше цялото червено от срам.

— След като той стреля и не улучи, аз имах почти три секунди на разположение — знаех, че стреля на единична. Можех да изпразня цял пълнител по него. Но предпочетох да захапя пръстта. После пък не ми стигна смелост да се надигна отново, понеже знаех, че вече е сменил пълнителя. Този път Селито каза с насмешка в гласа: — Какво? Каниш се тайно да се самобичуваш, защото не си се изправила без никакво прикритие, за да се превърнеш в идеалната мишена на снайпериста отсреща? Я стига, колежке… Освен това, я чакай малко, да не би да говориш за служебното си оръжие?

— Да, аз…

— Триста метра с Глок 9? На куково лято!

— Можеше и да не го уцеля, но поне и той нямаше да смее да си вдигне главата за известно време. Поне толкова дълго, че да няма време да простреля Джери. Мамка му! — Стисна здраво пръстите си и пак се загледа в нокътя на показалеца си. Той беше целият в кръв. Беше се поувлякла с чесането.

Яркият червен цвят и напомни за облака ситни капчици кръв, който се беше вдигнал около Джери Банкс и тя продължи да се чеше ожесточено.

— Колежке, ако бях на ваше място, не бих и помислил да се притеснявам.

Как можеше да му обясни? Това, което в момента я ядеше, беше много по-сложно и комплексно, отколкото можеше да предположи инспекторът. Райм беше най-добрият криминалист в Ню Йорк, може би в цялата страна. Сакс можеше да се сравнява с него, но все нещо не й достигаше. Но стрелбата — като бързото шофиране — беше една от нейните дарби. Тя можеше да бие по стрелба повечето свои колеги, мъже и жени, и с лявата, и с дясната ръка. Беше залагала десетцентови монети на петдесет метра и като се целеше в отблясъка на метала, беше превръщала огънатите монетки в подаръци за кръщелницата си и нейните приятелки. Тя можеше да спаси Джери. По дяволите, можеше дори да убие онова мръсно копеле!

Сакс беше ужасно ядосана на себе си; също и на Пърси, която я беше поставила в такава ситуация.

Райм също я беше ядосал.

Вратата рязко се отвори. Пърси хвърли един леден поглед към Сакс и кимна към Хейл да влезе. Той изчезна и след минута-две се появи и каза: — Той каза всички да влезете.

Сакс ги завари така: Пърси седеше до Райм в едно очукано и разнебитено кресло. Изведнъж я напуши смях -двамата толкова много приличаха на двойка съпрузи, женени отпреди новата ера.

— Стигнахме до компромис — обяви Райм. — Брит и Пърси ще отидат в охранявания апартамент, осигурен от Делрей. Оттам ще се обадят да възложат на някого работата по самолета. Независимо дали ще открием Танцьора или не, аз се съгласих да й позволя да си направи полета утре вечер.

— Ами ако аз я арестувам? — заяде се Сакс. — Ако я замъкна в затвора?

Тя мислеше, че Райм ще избухне, като чуе това — беше се подготвила за това, — но той каза:

— Мислих и за това, Сакс. Не мисля, че идеята ти е добра. Искам да кажа, че Пърси ще бъде постоянно изложена на опасност — помисли си — полицията, съда, затвора, транспорта напред-назад. Ще бъде добре дошло за Танцьора, ще има повече шансове да ги прати при дядо Боже.

Амелия Сакс се поколеба и накрая кимна, предаде се. Той беше прав: както обикновено. Прав или не, той си движеше нещата по свой собствен начин. Тя му беше помощничка, нищо повече. Работник. Нищо друго не ги свързваше.

Райм продължи:

— Ето какво съм намислил. Ще устроим капан. Трябва да ми помогнеш, Лон.

— Казвай.

— Пърси и Хейл отиват в апартамента. Но искам така да изглежда, сякаш те отиват някъде другаде. Това ще ни е най-големият коз. Всичко трябва да бъде твърде явно. Избирам си един от полицейските участъци и всички се преструваме, че те отиват там, в ареста, за по-сигурно. Ще излъчим едно-две съобщения до патрулите в целия град, че ще затваряме улицата пред този участък за движение, понеже ще местим всички заподозрени в затвора, тъй като нямаме място за тях. Ако имаме късмет, Танцьорът ще ни подслушва. Ако не, все някой от вестникарите ще ни засече и така и нашето момче ще чуе.

— Какво ще кажеш за Двадесети участък? — предложи Селито.

Двадесети участък, в Апър Уест Сайд беше само на няколко пресечки от къщата на Линкълн Райм. Той самият познаваше много от полицаите в него.

— Да, идеално.

В този момент, Сакс забеляза някаква несигурност в очите на Селито. Той се наведе напред към стола на Райм, по широкото му, дълбоко набраздено чело се стичаха струйки пот. Прошепна с глас, който само Райм и Сакс успяха да чуят:

— Сигурен ли си за това, Линкълн? Искам да кажа, добре ли си го обмислил?

Линкълн завъртя очи към Пърси. Двамата срещнаха погледите си. Сакс не знаеше какво означаваше това. Знаеше само, че не й харесваше.

— Да — отвърна Райм. — Сигурен съм. Макар че на Сакс съвсем не й прозвуча така.

Тринадесета глава

Час 6 от 45

— Доста следи, както виждам.

Райм кимна към донесените от Сакс найлонови торбички, след огледа й на летището.

Следите бяха най-любимите доказателства на Райм — онези дребни парченца и късчета, понякога съвсем микроскопични, оставени от престъпниците на местопрестъпленията или донесени там от самите тях, без дори да подозират. Точно следите никой, дори и сред най-умните престъпници, не се сещаше да променя или поставя, и точно от следите не успяваха да се отърват дори и най-усърдните от тях.

— Така, първата торбичка, Сакс? Откъде е тя?

Тя ядно запрелиства записките си.

„Какво я гризеше отвътре?“ — чудеше се Райм. Нещо не беше наред, беше му пределно ясно. Може би то имаше връзка с кавгата с Пърси Клей; може би ставаше дума за Джери Банкс. А може би не. От студения й поглед той съдеше, че не й се говори за това. Което бе добре дошло за него. Трябваше да хванат Танцьора. Това трябваше да стане тяхна основна грижа за момента.

— Това е от хангара, където Танцьорът е чакал самолета. — И тя вдигна две от торбичките. Кимна към други три. — Това е от гнездото на снайпериста. Това е от бояджийския камион. Онова — от снабдителската камионетка.

— Том… Том! — кресна Райм, като стресна всички присъстващи.

Помощникът се появи на вратата. Попита загрижен:

— Да? Опитвам се да приготвя нещо за хапване, Линкълн.

— Храна? — Райм почти се задъха от ярост. — Не ни трябва храна. Трябват ни още таблици. Пиши: „Местопрестъпление — МП-2. Хангара.“ Така, добре. Сега друго: „МП-3“ Там, откъдето е стрелял. Обраслото с трева хълмче.

— Така ли да го пиша? „Обраслото с трева хълмче“?

— Не, разбира се. Шегувам се. Нали знаеш, че ме прихапва от време на време. Пиши: „МП-3. Гнездото на снайпериста“. Сега да се върнем отново на хангара. Какво имаме?

— Парчета стъкло — каза Куупър, като изсипа много внимателно съдържанието на торбичката върху друго порцеланово хаванче, сякаш беше търговец на диаманти. Сакс прибави:

— И няколко трески от перваза, които изсмуках с ръчната прахосмукачка. Никакви РО.

РО бяха релефни отпечатъци. От пръсти или от цяла ръка.

— Той явно особено много внимава да не оставя никакви отпечатъци — мрачно отбеляза Селито.

— Но това е добре дошло — обади се Райм, раздразнен — както често се случваше, — че никой друг не можеше да свърже наличните факти и да си направи елементарния извод. Сякаш бяха слепци.

— Кое му е добре дошлото? — зачуди се инспекторът.

— Той много внимава за това, понеже явно някъде му е заведено досие и са му снети отпечатъците! Така че, когато открием негов отпечатък, значи почти сме успели да го идентифицираме. Така, така, значи имаме само отпечатъци от памучни ръкавици, а те не са ни от никаква полза… Няма стъпки, защото той е разхвърлял чакъл по пода на хангара. Доста хитър е. Но пък ако не беше, нямаше ние да се занимаваме с него, нали? И така, какво можем да научим от тези стъкларии?

— Какво друго, освен това, че е счупил прозореца, за да влезе в хангара? — накратко обясни Сакс.

— Не съм много сигурен — каза Райм. — Дай да ги видим. Мел Куупър постави няколко стъклени отломъка върху едно от предметните стъкла, което сложи под обектива на комбинирания микроскоп, настроен на съвсем малко увеличение. Цъкна видеокамерата, за да може Райм да получи образа върху екрана на компютъра си.

Райм се придвижи с количката на работното си място. Каза:

— Команден режим.

Като чу гласа му, компютърът услужливо разпъна едно от менютата си върху блесналия екран. Райм не можеше да командва микроскопа, но можеше да си играе както си иска с образа, получен от него върху монитора — да речем да го увеличава или намалява.

— Курсорът наляво. Двойно кликване.

Райм се наведе напред, огрян от многоцветното сияние

на пречупената светлина.

— Прилича на обикновено стандартно единично стъкло за прозорци.

— Точно така — обади се Куупър, после отбеляза: — Няма нащърбвания. Било е счупено с тъп предмет. Може би с лакът.

— Така, така. Я погледни конкоидните ръбове, Мел. Когато някой счупи прозорец, стъклото се чупи като следва няколко конкоидни криви линии. По извивките на тези линии може да се определи посоката на счупване.

— Да, виждам ги — обади се техникът. — Стандартните криви линии.

— Виж мръсотията — рязко го прекъсна Райм. — По самото стъкло.

— Да. Петна от дъжд, кал и наслоявания от гориво.

— От коя страна на прозореца е отложена мръсотията? — нетърпеливо попита Райм. Докато ръководеше онзи отдел в полицията, един от неговите подчинени се беше оплакал, че Райм се държал с тях като дърта даскалица. Линкълн беше възприел това като истински комплимент.

— Ами… ха! — Куупър се запъна. — Но това е невъзможно.

— Кое? — попита Сакс.

Райм обясни. Конкоидните линии започваха от чистата страна на стъклото и свършваха откъм мръсната.

— Той е бил вътре, когато е счупил прозореца.

— Не може да е вярно — запротестира Сакс. — Парчетата бяха отвътре, в хангара. Той… — тя млъкна и кимна. — Искаш да кажеш, че го е счупил отвътре и после е обрал парчетата и чакъла и ги е хвърлил вътре. Но защо?

— Функцията на чакъла не е била да прикрие стъпките му. Просто той е искал да ни заблуди, че е разбил стъклото от външната страна. Докато той е бил вътре и е счупил стъклото навън. Интересно.

Криминалистът се замисли за момент и после извика:

— Я провери това тука. Има ли по него следи от бронз?

Бронз и графит?

— Ключ? — удиви се Сакс. — Да не би да искаш да кажеш, че някой му е дал ключ, за да влезе в хангара?

— Точно това си мисля. Сега трябва да видим кой е собственик или наемодател на хангара.

— Аз ще се обадя — каза Селито и разгъна клетъчния си телефон.

Куупър погледна през окуляра на друг микроскоп. Този беше настроен на голямо увеличение.

— Ето го — викна той. — Изобилие от графит и месинг. Като гледам, пропорцията е три към едно в полза на графитната смазка. Значи ключалката е от старите. Трябва доста да го е забавила.

— Или? — опита се да им подскаже Райм. — Хайде, мислете!

— Или ключът е съвсем нов! — изстреля Сакс.

— Правилно! И затова е полепнала по него смазката. Добре. Том, таблицата, моля! Пиши: „Проникване чрез ключ.“

Помощникът написа каквото му беше казано с изящния си ученически почерк.

— И така, с какво друго разполагаме? — Райм си пое и издиша въздуха през специалните тръбички и се завъртя към компютъра си. Не успя обаче да прецени правилно разстоянието и се бухна право върху него, като насмалко не събори на земята монитора.

— Проклятие! — измърмори той.

— Добре ли си? — попита Селито.

— Супер, казах супер съм — отряза го Райм. — С какво друго? Питам, с какво друго разполагаме?

Куупър и Сакс изчеткаха остатъка върху чиста вестникарска хартия. Сложиха си увеличителни очила и се втренчиха в микроскопичните частички. Куупър вдигна няколко петънца с една намагнитизирана метална пръчка и ги постави върху микроскопското стъкло.

— Ами, това са някакви нишки.

След секунда Райм също наблюдаваше тъпичките косъмчета върху компютърния екран.

— Какво мислиш, Мел? Хартия, а?

— Аха.

Като говореше на гарнитурата, съставена от слушалки и микрофон, Райм нареди на компютъра си бавно да придвижи образа по продължение на тънките нишки.

— Май са два различни вида. Единият е бял или бледожълтеникав. Другият има зелен оттенък.

— Зелен? Долари? — предположи Селито.

— Възможно.

— Има ли достатъчно да ги прекараш през газ-хроматографа — попита Райм, тъй като знаеше, че хроматографът щеше да унищожи нишките.

Куупър отговори утвърдително и те продължиха изследванията си.

Той зачете резултатите от монитора си:

— Няма присъствие на памук, карбонати, сулфати, сулфити.

Това бяха химикали, които се прибавяха към целулозната каша при направата на висококачествена хартия.

— Значи, евтина хартия. Багрилото е разтворимо във вода. Няма и следи от мастило на маслена основа.

— Е — обяви Райм, — значи не са долари.

— Може дори да е рециклирана хартия — каза Куупър.

Райм увеличи отново изображението на екрана си. Матрицата заемаше целия екран, но детайлите се губеха. За момент той се обърка и не знаеше какво става, после си пожела да наблюдава интересуващите го обекти само през окуляра на комбиниран микроскоп. Нищо не можеше да се сравни с яснотата на фината оптика.

Изведнъж забеляза нещо.

— Тези жълти петна, Мел? Лепило ли е това?

Техникът погледна през микроскопа и обяви:

— Да. Лепило за пощенски пликове, поне прилича на такова.

Значи ключът сигурно е бил предаден на Танцьора в пощенски плик. Но какво означаваше зелената хартия? Райм нямаше и най-малко представа. В това време Селито сгъна телефона си.

— Говорих с Рон Толбът от Чартърни полети „Хъдсън“. Той се обади тук-там. Познай чий е хангарът, в който е влязъл Танцьорът?

— На Филип Хансен? — каза Райм.

— Десятка.

— Ама че плетеница се заформя! — обади се Сакс. „Вярно“, помисли си Райм, макар че целта му не беше да предаде Танцьора на областния прокурор с неопровержими обвинения и доказателства. Не, той просто искаше главата на този човек, по възможност набита на кол.

— Нещо друго при тях?

— Нищо.

— Добре, сега да се прехвърлим към следващото местопрестъпление. Гнездото на снайпериста. Доста напечено му е било там. Може би там е бил по-небрежен.

Но, разбира се, той не беше станал невнимателен, въпреки близката опасност. Нямаше открити гилзи.

— Ето отговора — каза Куупър, взирайки се в намерените следи през обектива на микроскопа. — Памучни нишки. Използвал е хавлиена кърпа, за да събира гилзите.

Райм кимна.

— Стъпки?

— Няма. Сакс заобяснява, че дори когато е бягал през калните участъци към снабдителската камионетка, Танцьорът прилежно ги беше избягвал, стъпвайки единствено по тревата.

— Колко отпечатъка откри в гнездото на снайпериста?

— Нито един — обясни тя. — И около двеста общо в двата фургона.

Ако беше използвал АСИО — Автоматизираната система за идентификация на отпечатъци, в която се съдържаха всички дигитализирани криминални, военни и свързани с цивилни служби база данни за пръстови отпечатъци из цялата страна — Райм щеше лесно да пусне всичките тези отпечатъци за анализ (макар че това щеше да отнеме доста време). Но тъй като Райм беше изцяло обсебен от мисълта да открие и залови Танцьора, въобще и не си направи труда да пусне запитване до АСИО. Сакс се обади, че в двата фургона беше открила негови отпечатъци от памучни ръкавици. Значи другите пръстови отпечатъци не бяха от него. Куупър изпразни съдържанието на поредната найлонова торбичка върху един метален поднос. Двамата със Сакс се наведоха над него.

— Мръсотия, трева, дребни камъчета… Ето го. Виждаш ли това, Линкълн? — и Куупър постави ново предметно стъкло.

— Косми — каза той, наведен над микроскопа. — Три, четири, шест, девет… цяла дузина са. Това нещо май има по цялата си дължина медула.

Медулата представляваше каналче в сърцевината на косъма, което вървеше по цялото му продължение. При хората медулата или не съществува, или е твърде частично проявена. А това, което виждаха Куупър и Сакс най-вероятно беше животински косъм.

— Какво ще кажеш, Мел?

— Ще го пусна през електронно-сканиращия микроскоп.

Това и направи, като преди това го настрои на увеличение 1500 пъти и завъртя няколко скали, докато едно от косъмчетата застана точно по средата на екрана. Косъмът беше белезникав на цвят с тънки люспици, с остри краища, приличащи твърде много на черупката на ананас.

— Котка — обяви Райм.

— Котки, множествено число — поправи го Куупър и отново погледна през обектива на микроскопа. — Едната май е черна, другата — петниста. И двете са късокосмести породи. После имаме една кремава, с дълъг фин косъм. Най-вероятно персийска или нещо такова.

Райм изръмжа:

— Не мога да си представя Танцьора като любител на животни. Или иска да мине за някой друг, или се е срещал с някой, който обича котки.

— Още косми — обяви Куупър и сложи друго стъкло на комбинирания микроскоп, към който беше свързана и камера, така че изображението излизаше на монитора на Райм. — Този път, човешки. Но това е… чакай, два косъма, около шест инча дълги.

— Капе му косата, а? — попита Селито.

— Кой знае? — скептично се обади Райм. Като я нямаше чутурата, от която бяха паднали космите, беше почти невъзможно да се определи пола на човека. Възрастта, с изключение на случаите, в които космите бяха от дете или пеленаче, също не можеше да се определи.

— Може би са от бояджията, Сакс? Той с дълга коса ли беше? — предположи Райм.

— Не. Беше късоподстриган. Освен това беше рус.

— Ти какво мислиш, Мел?

Техникът погледна отново дължината на косъма.

— Бил е боядисван.

— Танцьорът е известен с това, че често сменя самоличността си.

— Не зная, Линкълн. Боята е твърде подобна на естествения пигмент. Нали, ако иска да не го разпознаят, ще прибегне до съвсем различен цвят. Я чакай, виждам два цвята боя. Естествената е черна. После е прибавено кестеняво и съвсем скоро, тъмно виолетово. Преди най-много два-три месеца.

Освен това има доста мръсотия, наслоена по космите, Линкълн. Ще трябва да ги пусна през газовия анализатор.

— Добре.

Десетина секунди по-късно, Куупър разчиташе графиката от компютърния екран.

— Така, така, открихме и малко козметика.

Гримът, например, беше особено полезен на криминалистите; производителите на козметика бяха известни с това, че често променяха химическия състав на продуктите си, за да вървят в крак с модните тенденции. Постоянно променящите се съставки лесно можеха да бъдат проследени и да им бъде определена датата на производство, както и магазините, в които са били продавани.

— Какво става?

— Чакай — Куупър тъкмо въвеждаше формулата в база-данните, съдържащи информация за търговските марки. След секунда излезе и отговорът.

— Слим-Ю-Лайт. Произведено в Швейцария, внесено в страната от някой си Дженкън, през Бостън. Това е обикновен перилен препарат, с допълнително добавени мазнини и аминокиселини. Скоро го рекламираха по новините — от онези, дето разправяха, че премахвали тлъстините и целулита.

— И така, да се опитаме да си съставим образа — обяви Райм. — Сакс, ти какво ще кажеш?

— За него ли?

— За нея. Онази, която му е помагала и поощрявала. Или онази, която той е убил, за да се скрие в апартамента й. И може би да й открадне автомобила.

— Сигурен ли си, че това е жена? — зачуди се Селито.

— Не. Но нямаме време да бъдем скромни в предположенията си. Доста повече жени се притесняват за целулита си отколкото мъже. Повечето жени си боядисват косата, за разлика от повечето мъже. Хайде, по-смело! Казвайте!

— Добре де — каза Сакс, — с наднормено тегло е и има проблеми с външния си вид.

— Може да е пънкарка, ню уейв или всякакви подобни странни същества, както и да се наричат — предложи Селито. — Дъщеря ми скоро боядиса косата си лилава. Наслага по ушите си всякакви джунджурии, за които хич не ми се говори. Какво ще кажете за Ийст Вилидж?

— Нещо не ми се вписва в образа на бунтарка — контрира го Сакс. — Не и с тези цветове. Онези не се различават чак толкова от нормалните хора. Опитва се да бъде стилна, но всичко, което прави, просто не действа. Аз си я представям дебела, с къса коса, на около тридесет, всеки ден ходи на работа. Вечер се прибира вкъщи при котките си.

Райм кимна, втренчен в графиката.

— Самотна. Точно от онзи тип, които лесно могат да бъдат изпързаляни от някой, който му знае много устата. Да проверим всички ветеринарни лекари. Знаем вече, че е имала три котки, с различни цветове.

— Но къде? — попита Селито. — В Уестчестър? Или Манхатан?

— Нека първо се запитаме — продължи мисълта си на глас Райм, — защо му е било да се заема с тази жена?

Сакс щракна с пръсти.

— Защото му се е наложило! Защото ние за малко да го пипнем пред къщата на Пърси. — Лицето й светна. Част от нея се върна отново; и това беше по-жизнерадостната част.

— Да! — възкликна Райм. — Точно така! Тази сутрин, до къщата на Пърси. Когато онези от специалните части дойдоха.

Сакс продължи:

— Той ската някъде фургона и се е скрил в апартамента й, докато се е почувствал отново в безопасност.

Райм се обърна към Селито:

— Накарай хората си да се обадят на ветеринарните. В радиус от десет пресечки около къщата на Пърси. Не, нека бъде целият Апър Ийст Сайд. Вдигай телефона, Лон, хайде!

Докато инспекторът натискаше нужните бутони по слушалката, Сакс мрачно попита:

— Мислиш ли, че е добре? Жената?

Райм отговори със сърцето си, макар дълбоко да се съмняваше, че това беше истината.

— Можем да се надяваме, Сакс. Можем само да се надяваме.

Четиринадесета глава

Час 7 от 45

На Пърси охраняваният апартамент не й се стори чак толкова безопасен. Това беше една триетажна постройка с облицовка от кафяв пясъчник, като много други в този квартал, близо до библиотеката Морган30.

— Това е — обърна се към нея агентът, като кимна към прозореца на фургона. Паркираха в алеята. После и двамата бяха избутани бързешката към входа през сутерена. Стоманената врата се затръшна след тях. Озоваха се пред един особено вежлив и внимателен човек, наближаващ четиридесетте. Беше висок и слаб, а кафявата му коса му явно намаляваше всеки изминал ден. Той се ухили:

— Здравейте — каза и си показа полицейската карта със златистата значка. — Роланд Бел, От днес нататък, който и да ви идва на гости, дори да е толкова чаровен като мен, ще трябва да му искате да ви покаже картата си. И внимателно оглеждайте снимката на нея.

Пърси изслуша провлачената му безцеремонна тирада и каза:

— Вие да не би да сте… ами да, южняк ли сте?

— Разкрихте ме — той се ухили. — Живял съм в Хогстън — без майтап, но — докато избягах в Чапъл Хил за четири години. Както разбирам, вие пък сте от Ричмънд.

— Бях. Доста отдавна.

— А вие, мистър Хейл? — попита Бел. — И вие ли развявате звездното знаме?31

— Мичиган — каза Хейл и енергично разтърси ръката на инспектора. — Само че през Охайо.

— Няма нищо, ще се постарая да ви опростя тази ваша малка грешка от шестдесетте.

— Доброволно се предавам — пошегува се Хейл, — ама никой не ме е питал.

— Ха-ха. И така, аз съм инспектор от отдел „Убийства“, но засега ми натресоха тези щуротии с охраната, понеже решили, че съм му хванал цаката на опазването на живота на хората. И щом всички са решили, че е така, моят скъп приятел Лон Селито ми се обади да му помогна. Ето ме сега тук, с вас. Ще ми се налага да играя вашата любима бавачка за известно време.

Пърси попита:

— Как е онзи другият инспектор?

— Кой, Джери ли? Ами от това, което зная, май още го оперират. Нищо не се знае.

Говорът му може да беше провлачен и бавен, но очите му бяха страшно бързи. За части от секундата той сканира всеки участък. „Какво ли търсеше?“, зачуди се Пърси. Може би си мислеше, че са въоръжени? Или имат микрофони? После той се прехвърли на коридора и прозорците.

— Сега слушайте — аз съм търпелив човек, но мога да бъда голям инат, когато въпросът опре до хора, които са ми възложили да охранявам. — Той леко се усмихна към Пърси. — Ти изглежда си също упорита като магаре, но помнете и двамата, че каквото и да ви кажа да правите, то е за ваше добро. Разбрахме ли се? Добре. Имам аз едно предчувствие, че добре ще си прекараме с вас, а, какво ще кажете? А сега, заповядайте да ви разведа из първокласното ви жилище.

Докато се изкачваха, той пак се разбъбри:

— И двамата сигурно щяхте да се изтръшкате, ако знаехте колко е обезопасено това място…

Хейл несигурно попита:

— Това пък какво е? Как така ще се изтръшкаме?

— Ами, искам да кажа, ъ-ъ, ще си умрете от любопитство. Сигурно все още си говоря като у дома, на Юг. Момчетата в Голямата къща — тоест, централното управление — понякога се бъзикат с мене. Оставят ми бележки на бюрото, че са прибарали някой беден фермер от Юга и понеже нищо не му се разбирало, аз да съм слезел да им превеждам. Но както и да е, хубаво местенце си е това, при това обезопасено отвсякъде. Нашите приятелчета в правосъдието явно си знаят работата. Май е по-големшко, отколкото изглежда отвън, а?

— По-голямо е от пилотска кабина и по-малко от улицата долу — обади се Хейл.

Бел се изкикоти:

— Тези прозорци ли? Те ли не ви изглеждаха достатъчно надеждни, когато завивахме насам?

— Това е едно на ръка… — започна Пърси.

— Е, това е стаята със съмнителните прозорци. Хвърлете й едно око. — И той бутна вратата.

Вътре нямаше прозорци. На тяхно място имаше стоманени листове. — Пердетата са от външната страна — обясни Бел. — От улицата стаята прилича на всяка друга тъмна стая. Всички други прозорци са направени от куршумоустойчиво стъкло. Но вие за всеки случай стойте по-далеч от тях. И не вдигайте никога щорите. Покривът и пожарното стълбище са натъпкани със сензори, а цялата къща сигурно пращи от видеокамери, покриващи всяко нейно ъгълче. Който и да реши да се приближава, ние първо ще му изгледаме видеоклипа, а после, ако е необходимо, ще го премахнем, още преди да се е доближил до входната врата. Единствено може би някой дух, окльощавял от глад, може да успее да се промъкне. — Той тръгна по дългия коридор. — Елате, вървете след мене из лабиринта… Така, това тук е вашата стая, мисис Клей.

— Щом ще живеем заедно, можете да ми викате Пърси.

— Дадено. А вие сте ей там…

— Брит.

Стаите бяха малки и тихи — поради което твърде много се различаваха от кабинета на Пърси на ъгъла на хангара в сградата на Чартърни полети „Хъдсън“. Тя си спомни кабинета на Ед, неговият беше в официалното крило. Бюрото му беше винаги подредено, по стените имаше снимки на Б-17 и П-51. Върху всяка купчинка документи имаше по едно красиво, прозрачно преспапие. Пърси обичаше миризмата на самолетно гориво, а най-прекрасното звуково оформление на работния й ден за нея беше дразнещото бръмчене на пневматичните отвертки. После си го представи седнал върху бюрото й за по чашка кафе. Успя да изхвърли от главата си тази мисъл, преди да потекат отново сълзите.

Бел заговори на радиотелефона си:

— Охраната на място.

След секунда в коридора отнякъде изникнаха двама униформени полицаи. Те кимнаха за поздрав и единият от тях каза:

— Ние ще сме тук, наблизо. Денонощно.

Странно, но техният нюйоркски носов говор не се различаваше много от звучното провлачване на Бел.

— Справи се добре — обърна се Бел към Пърси. Тя повдигна вежда.

— Дето му провери картата. Никой не трябва да успее да те заблуди.

Тя вяло се усмихна.

— Значи, изпратили сме двама от нашите хора при свекърва ви в Ню Джърси. Някой друг от близките ви да се нуждае от охрана?

Пърси каза, че не, поне не в региона. Бел повтори въпроса си и към Хейл, който отговори с печална усмивка:

— Не, освен ако не смятате бившата ми съпруга за близък. Тоест, бившите ми съпруги.

— Добре. Кучета или котки, за които да се грижим?

— Нямаме — каза Пърси. Хейл също поклати глава.

— Тогава можете да се опънете за почивка. Никакви разговори от клетъчните си телефони, ако имате. Използвайте само онзи там. Не забравяйте прозорците и щорите. А онова там е аларменият бутон. Като стане напечено, натискате го и се просвате на пода. Това е, ако имате нужда от нещо друго, викайте.

— Всъщност, аз имам — обади се Пърси и му подаде сребристото плоско шише.

— О-хо-о — провлачи за пореден път Бел, — ако искате да го изпразня, страхувам се, че още съм на работа. Но все пак оценявам жеста. Ако обаче искате да ви го напълня, просто можете да бъдете уверена, че нямате никакви грижи. На момента.

Тяхната операция не можа да влезе в новините в пет.

Това беше учудващо, защото цели три пъти по полицейските канали беше излъчено некодирано съобщение, информиращо всички участъци за провежданата операция 10–66 на територията на Двадесети участък, а освен това и специално съобщение 10–67 до всички пътни патрули за преграждане на всички улици на Апър Уест Сайд. Всички заподозрени на територията на Двадесети участък трябваше да бъдат доведени в сградата на Централното управление на полицията за установяване на самоличността, а оттам съответно в мъжкия или в женския предварителен арест в центъра на града. Никой не трябваше да напуска границите на участъка без специалното разрешение на ФБР. Или Федералното авиационно управление — и Делрей.

След като се излъчи всичко това, отрядът 32-Е на Бо Хауман зае позиции около сградата на участъка. За тази част от операцията отговаряше изцяло самият Хауман. През това време Фред Делрей събираше федералната група за освобождаване на заложници, в случай че откриеха самоличността на дамата с котките и нейния апартамент. Райм, Сакс и Куупър продължаваха да работят върху намерените доказателства.

Не бяха открили нови следи, но Райм се беше разпоредил Сакс и Куупър да прегледат отново наличните. Това беше криминалистиката — гледаш, гледаш и пак гледаш и, ако нищо не откриеш, пак гледаш. А когато се треснеш в неизбежната каменна стена, продължаваш да гледаш.

Райм се беше придвижил с количката си по-близо до масата с компютъра и му нареждаше да увеличава този или онзи образ от открития таймер след взрива на самолета на Ед Карни. Самият часовник беше напълно безполезен, понеже беше твърде широко употребяван, но Райм продължаваше да се взира в него, надявайки се да открие някоя дребна, незабележима следа или дори част от отпечатък, макар и полуизтрит. Твърде често бомбаджиите смятаха, че всички отпечатъци се заличават при взрива и обикновено не си правеха труда да си слагат ръкавици, при поставянето на фините елементи на своите самоделки. Но факт беше, че самият взрив невинаги оказваше влияние върху отпечатъците. Преди малко Райм беше наредил на Куупър да опуши таймера в камера, а след като това не им показа нищо, да го посипе с един специален вид фин магнитен прах, една съвсем нова техника за снемане на отпечатъци. Пак нищо. Накрая бомбардираха парченцето от часовника с лъч от гранатов лазер, който като с магическа пръчка откриваше иначе невидими отпечатъци. Докато Куупър се взираше в окулярите на микроскопа, Райм разглеждаше получения от него образ върху монитора.

Изведнъж Райм късо се изсмя, присви очи, после отново погледна, чудейки се дали очите му не си правеха лоши шеги с него.

— Това да не е?… Я, виж. Долният десен ъгъл! — викна той.

Куупър и Сакс не видяха нищо.

Увеличеният от компютъра образ беше открил нещо, което бе убягнало от увеличителната техника на микроскопа. В крайчеца на металното капаче, предпазващо таймера от раздробяването му на малки парченца, се виждаше едва забележим полумесец от края на една от извивките на човешкия отпечатък, както и пресечни линийки и разклонения. Всичко това беше малко повече от една шестнадесета от инча широко и около половин инч дълго.

— Отпечатък е — каза Райм.

— Много е малък за сравнение — обади се Куупър, като гледаше към екрана на Райм.

Съществуват към 150 различни индивидуални характеристики във всяка отделна линийка на човешкия отпечатък, по които те могат да се сравняват. Експертите можеха да определят съвпадение при наличието на осем до шестнадесет от тези характеристики. За нещастие, по този отпечатък не можеха да се различат и половината от тази бройка.

И въпреки това Райм беше възбуден. Той беше криминалистът, който не можеше дори да завърти копчето за настройка на фокуса на микроскопа, но беше открил това, което другите бяха пропуснали. Това, което той сигурно също щеше да пропусне, ако беше „нормален“.

Той нареди на компютъра си да отвори диалоговия прозорец за запомняне на съдържанието на екрана. Запамети файла с разширение, за да избегне евентуална загуба или разкривяване на изображението при компресирането. После отпечата едно копие на лазерния си принтер и накара Том да го лепне върху дъската, където беше записано местопрестъплението с взрива.

Телефонът иззвъня и чрез новата си компютърна система Райм „вдигна“ слушалката и превключи разговора през високоговорителите.

Бяха Близнаците.

Двамата бяха познати и под прозвището „Хлапетата на Харди“. Двамата неразделни инспектори работеха за Централното полицейско управление. Те се занимаваха с разпити и агитации — тоест, ченгетата, които разпитваха обитателите, случайните свидетели и очевидците при извършено престъпление — при все това те се смятаха за най-добрите в тази работа в целия град. Дори Линкълн Райм, който дълбоко се съмняваше в достоверността на човешкото наблюдение и спомени, ги уважаваше. Въпреки новините, които сега му съобщиха.

— Здрасти, инспекторе. Здрасти, Линкълн — избоботи единият от тях. Имената им бяха Бединг и Сол. — С какво ще ме зарадвате? — попита ги той. — Открихте ли дамата с котките?

— Това беше лесно. Разпитахме седем ветеринарни лекаря, три котешки приюта…

— Решихме, че няма да е излишно. И…

— Освен това се свързахме с три фирми за разхождане на домашни любимци. Макар че…

— Нали се сещате, тия дето разхождат котки? Освен това ги хранят, наливат им вода и им сменят пръстта в сандъчетата за тоалетни, когато отсъствате. Решихме, че и това няма да е излишно.

— Трима от ветеринарните си поспомниха по нещо интересно, но не бяха сигурни. Те просто се занимават с твърде много котки.

— Много котки имало в Апър Ийст Сайд. Направо ще се шашнете. А може и да ви е известно.

— Значи трябваше да търсим обслужващия персонал вкъщи. Нали знаете, тези доктори, помощници, миячи…

— Ей това се казва работа! Да къпеш домашни любимци. Но както и да е, секретарката на един от ветеринарите на Осемдесет и втора смята, че това може би е тяхната клиентка Шийла Хоровиц. Била на около тридесет и пет, с къса тъмна коса, доста пълна жена. Имала три котки. Една черна, а другата — рижава. Нищо не разбрахме за цвета на третата, момичето не можа да си го спомни. Жената живеела на Лексингтън, между Седемдесет и осма и Седемдесет и девета.

На пет пресечки от къщата на Пърси. Райм им благодари, каза им да изчакат още малко до телефона и излая:

— Пратете групата на Делрей там! Веднага! Ти също върви, Сакс! Независимо дали е там или не, ние вече имаме ново местопрестъпление за оглед. Мисля, че започнахме да му затягаме примката. Усещате ли го, а? Вече не му е толкова широко около врата! Ще го пипнем, мамка му!

Пърси Клей тъкмо разказваше на Роланд Бел за първия си самостоятелен полет.

Не беше станал така, както го била планирала.

Тя излетяла от една малка полянка, на около четири мили извън Ричмънд. Докато се движила по неравностите на поляната, усещала характерния звук чук-трак, чук-трак, който идвал от колесника на „Чесна“-та, преди да достигне нужната й скорост. После тя отново стиснала вилката на кормилото и в следващия момент крехкото тяло на 150-ицата вече било във въздуха. Било влажна пролетна утрин, също като днешната.

— Сигурно беше много вълнуващо — предположи Бел и я погледна с любопитство и съмнение.

— Оттогава често ми се случваше — каза Пърси и удари една глътка.

Двадесет минути по-късно двигателят й отказал, докато тя летяла над пустошта в източна Вирджиния. Долу под нея бил същински рай от къпини и червенокафяви борове. Тогава тя приземила послушния самолет върху някакъв кален път, прочистила сама горивопроводите, излетяла отново и се върнала вкъщи, сякаш нищо не се е случило.

„Чесна“-та била абсолютно невредима, така че собственикът й никога не разбрал за малкото приключение. Всъщност единствената „издънка“ около този инцидент била, че майка й я набила, понеже директорът на училището „Лий“ й беше докладвал, че Пърси и друг път е летяла, а освен това ударила с юмрук в носа Сюзън Бет Халуърт и след петия час избягала от училище.

— Трябваше да избягам — обясни Пърси на Бел. — Те всички ми се подиграваха и се заяждаха с мен. Всички ми викаха „Тролката“. Не че спряха да ми викат така.

— Децата понякога могат да бъдат много жестоки — съгласи се Бел. — Бих им нашарил кожата на моите хубостници, ако ги хвана някога да… Я чакай, ти на колко каза, че си била?

— На тринадесет.

— Че как си могла? Искам да кажа, нали трябва да си навършила осемнадесет години, за да летиш?

— Шестнадесет.

— А-ха. Тогава… как така ти даваха да летиш?

— Просто никой не ме хвана — отвърна Пърси. — Ей така стана, лесно.

— А-ха.

Двамата с Роланд бяха седнали в нейната стая в охранявания апартамент. Той й беше напълнил шишенцето с „Уайлд Търки“ — останала в наследство от един информатор сред престъпните среди, живял тук през последните пет седмици. Бяха седнали върху зеленото канапенце и се наслаждаваха на благоволението на тишината от страна на радиотелефона на Бел. Пърси се беше излегнала, а Бел се беше привел напред — позата му не беше наложена от това, че му беше неудобно върху канапето, а от неговата изключителна бдителност и разсъдливост. Крайчецът на окото му можеше да улови всяка дребна мушица, осмелила се да премине покрай вратата, всеки лек полъх, раздвижил пердето, а ръката му както винаги небрежно се мотаеше около дръжката на един от двата огромни пистолета, които носеше винаги със себе си.

Тъй като той се беше заинтересувал, тя продължи разказа си за своята летателна кариера. На шестнадесет беше получила удостоверението си на обучаващ се пилот, година по-късно — дипломата си от частното училище за пилоти, а на осемнадесет тя вече притежаваше разрешение за практикуване с комерсиална цел.

За ужас на родителите си тя беше започнала да обслужва търговската мрежа на производителите на тютюни (баща й не работеше за „Компания“, а за „Земеделец“, макар това за всеки друг да беше една корпорация с годишен доход от шест билиона долара), а след това се записа в инженерната паралелка, където получи званието механик. („Това, дето заряза Вирджинския университет, беше единственото свястно нещо дето някога е правила“, опълчи се майка й срещу баща й. Това май беше и единственият път, когато тя беше вземала нейната страна. После прибави: „Ще й е по-лесно да си намери съпруг в Техническия университет на Вирджиния.“ Което според нея означаваше, че там момчетата нямаха чак толкова високи изисквания към момичетата.)

Но тя никога не се беше интересувала от купони, момчета или всякакви подобни групи братства, организации. За нея бе съществувало само едно нещо — Самолетът. Всеки ден, щом имала физическа или финансова възможност, тя прекарвала в летене. Получила дипломата си за инструктор пилот и започнала да води курсове. Работата конкретно не й харесвала, но тя била упорита, поради една твърде прозаична причина: часовете, в които тя преподавала, влизали в личната книжка като време, прекарано в ролята на командир-пилот. Което много би подхождало на автобиографията й, когато започнела да чука на вратите на тази или онази авиокомпания за работа като пилот.

След като завършила, тя познала живота на безработния пилот. Частни уроци, въздушни шоута, полети с развлекателна цел, от време на време по някой полет като втори пилот по доставката на еди-какво си, еди-къде си или пък временна работа за месец-два към някоя чартърна компания. Въздушни таксита, хидроплани, пръскане на посевите, та дори и каскади в неделните следобеди за някое крайпътно шоу. В тези случаи тя пилотирала древните корита „Стиърман“ или пък „Къртис Джени“, и двата двуплощници.

— Беше тежко, наистина тежко — каза тя на Роланд Бел. — Може би също колкото и да започнеш да се занимаваш с правораздаване.

— Да, не беше кой знае колко по-различно. Докато бях шериф на Хогстън, се занимавах с поставянето на радари за превишаване на скоростта на опасните участъци и с обезопасяване на кръстовища. Цели три години минахме без нито едно убийство, дори по невнимание. После започнах да се издигам — станах заместник на целия регион и отговарях за магистралните пътни патрули. Но тази работа беше с две думи „мижи да те лажем“ и аз се върнах в Университета в Северна Каролина и записах криминология и социология. После се преместих в Уинстън-Салем, откъдето ми дадоха златния щит.

— Какво са ти дали?

— Значката на инспектора. Е, два пъти ме набиха и три пъти стреляха по мене, преди първото ми повишение… Ей, внимавай какво говориш; може да ти дойде до главата. Не си ли го чувала това?

— Но нали си вършил това, което винаги си искал?

— Да, така е. Знаеш ли, леля ми, която ме отгледа, често повтаряше: „Човек върви по пътя, който Бог му е отредил.“ Мисля, че има нещо вярно в това. Много ми се иска да разбера как точно си започнала, имам предвид Компанията?

— Ед — съпругът ми, Рон Толбът и аз. Тримата решихме и си плюхме на ръцете. Преди седем, не, осем години. После аз ги оставих за малко.

— Как така?

— Записах се в армията.

— Сериозно ли?

— Напълно. Летеше ми се, та виех, а никой не искаше да ме наеме. Виждате ли, преди да те вземат на работа в някоя голяма чартърна компания или друга въздушна линия, трябва да те преценят как се справяш с техните самолети. А за да се случи това, трябва да си платиш за подготовка и определено време на симулатора. Просто бъркаш в джоба и плащаш. На някои места може да ти струва към десет хиляди гущера, за да те пуснат да летиш на голям реактивен самолет. Аз бях свикнала само на витлови, понеже не можех да си позволя да си платя обучението. Тогава ми дойде това наум: ако се запиша в армията, не само че щях да летя на най-готиния самолет, ами щяха и да ми платят за това. И така — записах се. Във флота.

— Защо пък точно там?

— Заради самолетоносачите. Мислех си, че ще бъде голям купон да кацаш на движеща се писта.

Бел премигна. Тя вдигна едната си вежда и той поясни:

— В случай, че още не си се досетила, аз не съм голям почитател на професията ти.

— Не обичаш пилотите?

— Не, не искам да кажа това. Не си падам по летенето. Без секунда да се поколебае, той кимна решително, после попита:

— Ти виждала ли си бой?

— Естествено. В Лас Вегас.

Той се намръщи.

— 1991. Хотел Хилтън. Третия етаж.

— Бой? Нещо не разбирам.

Пърси попита:

— А ти чувал ли си за прихващането?

— Това не беше ли някакъв морски термин или авиационен? А да, сетих се — дето група пилоти се напили като казаци и нападнали някакви жени, нали? Ти да не си била там?

— Макар и пипнешком набарах най-добрите измежду тях и им попречупих ръчичките. Проснах един лейтенант и счупих пръста на друг, макар че тогава съжалявах, задето оня беше толкова пиян, за да усети някаква болка преди да изтрезнее. — Тя отпи глътка бърбън.

— Толкова ли беше лошо, колкото разправяха?

Тя се поколеба за момент, после каза:

— Човек обикновено очаква някой севернокореец или иранец с МиГ да се изтърси направо от синьото небе и да му нашари задника, но когато хората, които смяташ, че са на твоя страна, свършат подобна глупост, направо можеш да побеснееш. Чувстваш се мръсен и измамен.

— Какво стана?

— О, голяма патаклама стана — измърмори тя. — Заинатих се. Назовах имена и някои изхвърчаха от работа. Един-двама пилоти, но имаше и по-големи клечки. Те си личаха, огън им гореше под задника. Можеш да си представиш, нали?

Маймунски способности или не, но човек не можеше да лети с помощници, на които не вярва.

— После напуснах. Било е за добро. Бях вече усетила удоволствието на уж бойните полети със самолетите Тотса!. Вече беше време да си обирам крушите. Бях вече срещнала Ед и бяхме решили да отваряме наш, собствен чартър. Сдобрихме се с татко, дори се целунахме — е, то така си беше — той ми зае повечето пари за Компанията. — Тя вдигна рамене. — Връщах му ги на порции от следващата пролет в продължение на три години. Никога не съм закъснявала дори с един ден.

В главата й нахлу нова вълна спомени за Ед. Как й помагаше при преговорите по този заем. Как пазаруваха заедно из скептично настроените компании, даващи самолети на изплащане. Как после наеха хангара. Как веднъж се бяха скарали жестоко, докато монтираха контролния пулт на навигатора в три сутринта, като всичко трябваше да бъде готово за сутрешния полет в шест. Всички тези картини забиваха дълбоко острието си в сърцето й. както безмилостната мигрена своето в главата й. Като се опитваше да се освободи от тези мисли, тя попита:

— Ами ти, защо си се преместил толкова на север?

— Семейството на жена ми е тука. Живеят на Лонг Айлънд.

— Зарязал си Северна Каролина заради тъщи, вуйчовци и лели? — Пърси едва се сдържа да не пусне някоя хаплива забележка, но се удържа. Лешникообразните му очи смело срещнаха нейните, докато той казваше:

— Бет беше много болна. Почина преди деветнадесет месеца.

— О, много съжалявам.

— Благодаря. Родителите й и сестра й имат тук собствен бизнес. Но истината е, че имах нужда от помощ с децата. Мога да играя с тях на футбол и да им готвя чили, но те имат нужда от нещо повече от това. В смисъл, че първия път, когато опрах пуловерите им, при сушенето всичките така се свиха, че не можаха да ги облекат. Ей за такива работи. Освен това нямах нищо против една тотална промяна. Исках да им покажа, че в живота съществуват и други неща, освен силози и жътвари из полето.

— Имаш ли снимки? — попита Пърси и надигна вертикално шишето. Огнената течност изгори гърлото й. Това трая един не много продължителен, но изпълнен със странно блаженство момент. Реши да спре алкохола. После реши да не го спира.

— Да, винаги си ги нося. — Той бръкна в един от джобовете на широките си панталони и извади оттам портфейла си. На снимките имаше две сламеноруси момчета, на около пет и седем години. — Бенджамин и Кевин. — обяви той.

Пърси успя да зърне и една друга снимка — на красива, руса жена, с къса коса и голям бретон.

— Прекрасни..

— Ти имаш ли деца?

— Не — отвърна тя, докато се оправдаваше пред себе си, че винаги е имала причина да няма. Винаги отлагаше за другата година, а после за по-другата. Дори когато Компанията вървеше добре. Дори когато пуснаха онази 737-ца. И след като си взех свидетелството за DC-9… — Тя се усмихна насила. — Ами твоите? Да не би и те да искат да станат ченгета, като пораснат?

— Искат да стават футболисти. Макар че в Ню Йорк няма голям глад за такива. Освен ако Метрополитън не продължи да играе така още десетина години.

Преди настъпилата тишина да стане непрогледно гъста, Пърси попита:

— Нали нямаш нищо против, ако се обадя в Компанията? Трябва да проверя как вървят работите по подготовката на един от самолетите ми.

— Нямаш проблеми. Аз ще изляза за малко. Единственото ми изискване е да не даваш на никого адреса или телефонния номер. Само това може да ме накара да побеснея.

Петнадесета глава

Час 8 от 45

— Рон, Пърси е. Как сте?

— Преорганизираме се — отвърна той. — Изпратих Сали вкъщи. Не можеше…

— Какво й е?

— Просто не можа да се оправи. Карол също. И Лорън. Тя пък направо не може да дойде на себе си. Никога не съм виждал човек толкова разстроен, че въобще да не може да се владее. Ами вие с Брит как сте?

— Ядосва се. И аз се ядосвам. Голяма каша стана. О, Рон…

— А с инспектора, дето го простреляха, какво стана?

— Никой още не може да каже. Как върви работата по самолета?

— Не е чак толкова зле. Смених стъклото на пилотската кабина. Корпусът е невредим. Вторият двигател… тук е проблемът. Ще се наложи да сменяме почти цялата обшивка. Ще трябва да намерим и нова угасителна капсула. Това лесно може да се оправи…

— Но?

— Но трябва да се смени пръстена.

— Горивната камера? Да я сменим? О, Господи!

— Обадих се вече на онзи дистрибутор на Гарет в Кънектикът. Обещаха утре да ни доставят една камера, макар че е неделя. За два-три часа ще успея и сам да я сменя.

— По дяволите! — промърмори тя. — Трябваше да съм там… Казах им, че ще остана, но мамка му, трябва да съм при вас!

— А къде всъщност си, Пърси?

Седнал удобно в затъмнения апартамент на Шийла Хоровиц, Стивън Кол слушаше внимателно този разговор. Сега наостри уши и се подготви да пише. Притисна слушалката до ухото си. Съпругата обаче каза:

— Някъде в Манхатан. Наоколо сигурно има към хиляда ченгета. Започвам да се чувствам като папата или като президента.

Преди малко Стивън беше подслушал полицейските рапорти за необичайно раздвижване около Двадесети участък, който се намираше в Апър Уест Сайд. Самият участък беше затворен, а арестуваните заподозрени бяха преместени на сигурни места. Зачуди се дали Съпругата не беше именно там — в сградата на участъка.

Рон попита:

— Полицията няма ли да спре този човек? Откриха ли някакви следи?

„Да, наистина, имаха ли следи“, запита се Стивън.

— Не зная — отвърна тя.

— Онези изстрели. Господи, чак ме хвана шубето. Спомних си казармата. Как само свистяха и се забиваха около нас.

Стивън се запита кой ли беше този Рон, можеше ли да му бъде от полза?

Прониквай, преценявай… разпитвай.

Дали не беше по-лесно да го проследи тоя Рон и да го поизмъчва, за да го накара да се обади на Пърси и да я пита къде се намира този охраняван апартамент…

Но макар че отново можеше да мине през охраната на летището, все пак това си беше риск. Освен това щеше да отнеме много време. Докато слушаше разговора между двамата, Стивън гледаше към екрана на лаптопа пред себе си. Върху него мигаше надпис Моля, изчакайте. Подслушвателят с дистанционно управление беше монтиран към разпределителната кутия на Бел Атлантик, близо до летището. Вече цяла седмица предаваше всички разговори от летището към магнетофона на Стивън, който записваше всичко. Самият той беше безкрайно учуден как още не го бяха надушили полицаите.

Една от котките — Есмералда, Еси, торба, пълна с червеи — се качи върху масата и изви гръб. После до ушите на Стивън долетя дразнещото й мъркане.

Изведнъж се почувства дребен.

Грубо изхвърли с лакът котката на пода и се наслади на звука от болезненото й измяукване.

— Сега търся пилоти — притеснено каза Рон. — Имам…

— Имаме нужда само от един. Втори пилот. Последва пауза.

— Какво? — попита Рон.

— Утре аз ще поема полета. Трябва ми само един втори пилот.

— Ти? Не мисля, че това е добра идея, Пърс.

— Имаш ли някого наум? — попита късо тя.

— Ами, работата е там, че…

— Имаш ли представа кой може да лети с мене?

— Брад Торгесън е първи в списъка. Каза, че нямало никакъв проблем да ни помогне. Знае какво ни е положението.

— Добре. Смело момче е той. Как е с летателните часове на ЛИР?

— Има доста… Пърси, нали трябваше да се скриеш до понеделник, когато ще се произнесе Голямото жури?

— Линкълн се съгласи да си поема полета. При положение, че остана тук до часа на излитане.

— Кой е Линкълн?

„Точно така“, помисли си Стивън. „Кой е този Линкълн?“

— Ами, той е един странен човек… — Съпругата се поколеба, сякаш искаше да говори за него, но не знаеше какво точно трябва да каже. За голямо разочарование на Стивън, тя каза само: — Работи за полицията, опитва се да открие убиеца. Казах му, че оставам тук до утре, но на всяка цена трябва да летя. Той се съгласи.

— Пърси, можем да го отложим. Ще позвъня на щатската здравна организация. Те знаят, че сме изправени пред известни…

— Не — твърдо каза тя. — Те не искат извинения.. Те си искат стоката по разписание. И ако ние не можем да се справим, те ще си намерят някой друг. Кога ще докарат товара?

— В шест или в седем.

— Ще дойда късно следобяд. Ще ти помогна да смениш камерата.

— Пърси — изхриптя той, — всичко ще се оправи.

— Само да монтираме този двигател и всичко ще бъде наред.

— Сигурно си се побъркала да мислиш.

— Не особено — отвърна тя.

„Не още“, мислено я коригира Стивън.

Сакс влезе в завоя с цели седемдесет километра в час, натисна спирачките и почти се завъртя, преди да спре напълно. По улицата тичаха дузина федерални агенти от тактическата група 32-Е.

Хората на Фред Делрей заобграждаха сградата, където живееше Шийла Хоровиц. Това беше една типична за Апър Ийст Сайд постройка, облицована с кафяв пясъчник. В съседство с нея се мъдреше корейски деликатесен магазин, пред който един от работниците беше седнал върху каса мляко и белеше моркови за салатения бар към магазина. Той наблюдаваше без излишно любопитство хвърчащите напред-назад мъже и жени, въоръжени до зъби.

Сакс влезе във фоайето и намери Делрей с разкопчан кобур на пистолета да преглежда папката.

Ш. Хоровиц 204

Той чукна леко радиостанцията си.

— На четири, осем, три, точка, четири сме.

Това беше секретната честота, използвана при тактическите операции на ФБР. Сакс настрои своята, а през това време Делрей надникна в пощенската кутия на Хоровиц, светейки си с мъничко черно фенерче.

— Всичко от днес си стои вътре. Имам чувството, че това момиче си е заминало. — После допълни: — Нашите хора са отвън при пожарната стълба, на горния и долния етаж, заедно с няколко маскирани от Групата за спешни действия. Вътре сякаш няма никой. Уловили са дращене и мъркане. Но никакви признаци на човешко присъствие. Тя нали имаше котки. Това му беше още една от заслугите, дето се сети за ветеринарите. Нашия човек имам предвид, Райм.

„Зная кого имаш предвид“, отвърна му мислено тя.

Навън вятърът усилваше воя си, подкарал пред себе си нова войска черни облаци, която постепенно превземаше града. Огромни плочи от лилаво-черни облаци.

Делрей изгрухтя в микрофона на радиостанцията си:

— Всички групи, докладвайте състоянието си!

— Червени. Намираме се на пожарното стълбище.

— Сини. На първия етаж.

— Прието — промърмори Делрей. — Локация и технически средства. Докладвайте.

— Още не сме твърде сигурни. Долавяме слаби инфрачервени сигнали. Който или каквото и да е вътре, то явно почти не се движи. Може да е спяща котка. Или ранена жертва. А може да е и фенерче или обикновена лампа, която пресветва от време на време. Разбира се, може и да бъде нашият човек. В някоя от по-вътрешните стаи на апартамента.

— Добре де, вие какво мислите? — попита Сакс.

— Кой беше това? — попита един от агентите по радиостанцията.

— Пеш патрул от нюйоркската полиция, пет, осем, осем, пет — отвърна Сакс, като си даде номера на значката. — Искам да зная вие какво мислите, че е. Смятате ли, че заподозреният е вътре?

— Защо питате? — поиска да се осведоми Делрей.

— Защото искам местопрестъплението непокътнато. Бих искала да вляза вътре сама, ако онези смятат, че той не е там. — Ако в апартамента нахлуеха както си знаят една дузина тактически агенти от ФБР, това беше най-ефикасният начин да се заличат кажи-речи всички следи от присъствието на престъпника.

Делрей я изгледа за момент, тъмното му лице се сбърчи, после той излая в микрофончето:

— Какво ще кажете, ЛТС?

— Не можем да сме сигурни, сър — отвърна му безплътният глас.

— Зная, че не можете, Били. Просто ми кажи какво ти е предчувствието?

Последва неголяма пауза. След това:

— Мисля, че е офейкал. Мисля, че вътре е чисто.

— До-обре — После към Сакс: — Но при условие, че вземеш един от нашите със себе си. Това е заповед.

— Аз обаче влизам първа, той ще ме прикрива от вратата. Нали разбираш, този човек не оставя кой знае колко следи от присъствието си, прекалено старателен е. Трябва да го пипнем.

— Добре, полицай. — Той кимна към няколко федерални агента от Групата за спешни действия.

— Влизането разрешено — промърмори той, като надигна колана на панталоните си, докато изговаряше съдбоносните правораздавателни думи.

Един от специалните агенти разглоби ключалката на вратата за около тридесет секунди.

— Задръжте — обади се изведнъж Делрей и наклони глава. — Обаждат се от Централата. — Той заговори в микрофончето. — Дайте им честотата. — Погледна към Сакс. — Линкълн иска да говори с теб.

Секунда по-късно гласът на криминалиста се намеси:

— Сакс, какво правиш в момента?

— Ами просто…

— Слушай — прекъсна я нетърпеливо той. — Не влизай сама. Остави ги да обезопасят мястото. Знаеш правилото…

— Аз ще имам подкрепление…

— Не, пусни специалните части първи.

— Те са сигурни, че той не е вътре — излъга тя.

— Това не е добре — изстреля в отговор той. — Не и при Танцьора. Никой не може да бъде сигурен с него.

„Отново тези щуротии! Нямам нужда от тях, Райм!“ Ядосана, тя каза:

— Това е място, което той не очаква да открием. Вероятно не се е старал да го изчисти от всичко свое. Мисля, че можем да открием отпечатък или дори гилза. По дяволите, може дори да открием кредитната му карта!

Не последва отговор. Не бяха чести случаите, когато на Райм някой можеше да му затвори устата.

— И престани да ме плашиш, Райм, Разбра ли?

Той отново не отговори и тя почувства, че той нарочно искаше тя да се изплаши.

— Сакс… ?

— Какво?

— Внимавай много — бяха последните му думи, изречени много предпазливо.

После изневиделица отнякъде изникнаха петима тактически агенти в гумени ръкавици и качулки. Бяха облечени в сини противокуршумни жилетки, а в ръцете си носеха черните си автоматични пушки H&K.

— Ще ти се обадя, като вляза вътре — каза тя.

Тръгна по стъпалата нагоре след групата. Мислите й се рееха повече около тежкия куфар с инструментите за оглед на местопрестъпления, който тя носеше в слабата си лява ръка, и черния пистолет в дясната.

Някога, много отдавна, в предишните си дни, Райм беше пешеходец.

Имаше нещо успокояващо в ходенето. Как обичаше да се разхожда безцелно из Сентръл или Уошингтън Скуеър парк или пък бързо да премине през целия моден център. Обичаше и често да се поспира — да посъбере по някое веществено доказателство за база-данните на криминалната лаборатория; но щом прашинките мръсотия, растенията или образците от строителен материал бяха поставени на сигурно място, а техните източници бяха надлежно записани в тефтерчето му, той можеше спокойно да продължи разходката си. Често се случваше да извървява цели мили, без да спре.

Едно от най-тревожещите и дразнещите неща в сегашното му състояние беше невъзможността му да се разтоварва от напрежението. Вместо разходките сега той затваряше очи, потъркваше тила си о облегалката на инвалидната си количка или скърцаше със зъби.

Помоли Том да му налее малко скоч.

— Не трябваше ли да ти бъде бистра главата?

— Не.

— Аз все си мисля, че е тъкмо обратното.

„Върви по дяволите“, прокле го наум Райм и отново стисна зъби. Сега на Том щеше да му се наложи да почисти разкървавения венец и да се обади на зъболекаря да дойде. А аз винаги ще му бъда трън в очите.

Някъде много далече се разнесе гръм, светлините премигнаха.

Райм си представи Сакс начело на тактическия отряд. Тя, разбира се, беше права: всеки специален отряд, влязъл да прочисти и обезопаси дадено място, би унищожил почти всички оставени следи. И въпреки това той ужасно се тревожеше за нея. Понякога тя действаше твърде импулсивно. Виждал я беше ожесточено да се чеше, да повдига вежди и да си гризе ноктите от нетърпение. Райм, който винаги се отнасяше скептично към черното изкуство на психоаналитиците, можеше безпогрешно да разпознае признаците на всяко едно проявление на саморазрушително поведение. Той беше се возил в спортната й кола, чийто двигател беше дефорсиран. Спомняше си, че тогава тя вдигна немислимата скорост от сто и петдесет мили в час и не спираше да благославя разбитите пътища на Лонг Айлънд, които не й позволявали да вдигне два пъти повече.

Когато в ухото му заговори шепнещият й глас, той се сепна.

— Райм, там ли си?

— Казвай, Амелия.

Мълчание.

— Без малки имена, Райм. Не е на добро.

Той се опита да се засмее. Прииска му се въобще да не беше използвал имена, после се зачуди защо въобще го направи.

— Добре, казвай.

— На входната врата съм. След малко ще я разбият с таран. Момчетата от локацията смятат, че той наистина не е вътре.

— Носиш ли си някаква защитна жилетка?

— Свих една, ама ми е доста тясна. Изглеждам така, сякаш съм си сложила алуминиеви канчета вместо сутиен.

— На три — долетя до Райм гласът на Делрей. — Всички групи разбиват вратата, нахлуват през прозорците, покриват всички участъци, но да внимават при влизането. Едно…

Райм направо се разкъсваше. Ах, как му се искаше да пипне този Танцьор — дори усети в устата си вкуса на победата. Но, о, Господи, колко много се страхуваше за нея.

— Две…

„Сакс, хиляди проклятия“, помисли си той. „Не искам да се тревожа за теб…“

— Три…

Чу лек пукот, който напомняше пукането на кокалчетата на тийнейджър и в следващия момент той се озова приведен напред. Вратът му потрепери от пренапрежението и той се върна обратно към удобната облегалка. Том се появи отнякъде и започна да го разтрива.

— Нищо ми няма — измърмори Райм. — Благодаря ти. Можеш ли само да ми избършеш потта? Моля те.

Том го погледна подозрително — заради „моля те“, после му избърса челото.

„Какво правиш в момента, Сакс?“

Ужасно му се искаше да я попита, но не желаеше да я разсейва точно сега.

После някой рязко си пое дъх. Косъмчетата на врата му настръхнаха.

— Господи, Райм!

— Какво? Кажи ми!

— Жената… тази, Хоровиц. Вратата на хладилника е отворена. Тя е вътре. Мъртва е, но прилича на… О, Боже, очите й.

— Сакс…

— Изглежда онзи я е пъхнал вътре, докато е била още жива. Защо, по дяволите, ще трябва да…

— Мисли с него, Сакс. Хайде. Можеш.

— Господи!

Райм знаеше, че Сакс страда от клаустрофобия. Представяше си ужаса, който изпитваше, наблюдавайки начина на умъртвяване на конкретната жертва.

— Как я е завързал — с въже или със скоч?

— Със скоч. Някакъв вид прозрачно тиксо за опаковане. Но очите й, Райм. Очите…

— Дръж се, Сакс. Скочът е доста благоприятна повърхност за отпечатъци. Подът какво представлява?

— В дневната има килим. В кухнята — линолеум. А… — Писък. — О, Боже!

— Какво?

— Една от котките. Скочи точно пред мен. Малък дявол… Райм?

— Кажи.

— Надушвам нещо. Нещо смешно.

— Добре. — Беше я учил винаги да души въздуха, при оглед на местопрестъпления. Това беше първият факт, който един специален служител трябва да забележи. — Но какво означава смешно?

— Ами кисел мирис. Химически. Не мога да го определя.

Тогава той разбра, че нещо не се връзваше.

— Сакс — рязко попита той, — ти ли отвори вратата на хладилника?

— Не. Така си беше. Подпряна е със стол, поне така изглежда.

„Защо?“, запита се Райм. „Защо му е да прави това?“ Мислите му бясно се мятаха.

— Мирисът, Райм. Става все по-силен. Като дим е.

„Жената е за отвличане на вниманието!“, сети се изведнъж Райм. „Оставил е отворена вратата, за да е сигурен, че първите ще я забележат.“

О, не, не и отново!

— Сакс! Това е фитил, което ти мирише. Фитил е. Има бомба! Изпарявай се оттам! Веднага! Оставил е отворена вратата на хладилника, за да ни подмами вътре.

— Какво?

— Фитил е! Оставил е бомба. Имаш няколко секунди. Изчезвай оттам! Бягай!

— Мога да взема скоча. От устата й.

— Бягай оттам, мамка му!

— Мога да го отлепя…

Райм чу някакъв шум, някой рязко си пое дъх и след една-две секунди оглушителният тътнеж на експлозията сякаш огромен чук се стовари върху празна метална цистерна.

Ухото му отказа за известно време.

— Не! — изрева той. — О, не!

Погледна към Селито, който гледаше онемял разкривеното от ужас лице на Райм.

— Какво стана, какво стана? — повтаряше инспекторът. След малко Райм чу някой да вика по високоговорителчето, втъкнато в ухото му. Гласът му беше изпълнен с паника и ужас.

— На втория етаж има пожар. Стените са сринати. Няма ги… Има и ранени… О, Господи! Какво е станало с нея? Гледай колко кръв! Всичко е опръскано с кръв! Изпратете подкрепление. Втория етаж! Втория етаж!…

Стивън Кол направи пълен кръг около Двадесети участък в Апър Уест Сайд.

Сградата на участъка не беше далеч от Сентръл парк, така че той дори зърна от едно място дърветата. Пресечната улица, на която беше разположен участъкът, се охраняваше, но охраната не беше кой знае какво. Имаше всичко на всичко три ченгета пред една ниска сграда, които се оглеждаха нервно наоколо. От източната страна обаче нямаше никой, тъй като прозорците бяха оборудвани със здрави стоманени решетки. Предположи, че там се намираха арестите.

Той продължи по улицата, зави зад ъгъла и тръгна на юг, към следващата пресечка. Тук нямаше боядисани в синьо дървени магарета, преграждащи улицата, но пък имаше охрана — още две ченгета. Взираха се във всяка кола или случаен минувач. Огледа набързо сградата, после продължи на юг още една пресечка и кривна към западната страна на участъка. Вмъкна се в една пуста алея, измъкна от раницата си бинокъла и огледа по-подробно участъка.

— Ще можеш ли да се справиш, Редник?

— Сър, тъй вярно, ще мога, сър!

На паркинга до участъка имаше една газова колонка. Един полицай пълнеше резервоара на патрулния си автомобил с газ. Стивън никога не бе предполагал, че полицията купува газта си от колонките на Амоко или Шел.

Измина още един дълъг миг, през който той наблюдаваше газоколонката през бинокъла си, после го свали и го пъхна обратно в раницата си. Тръгна с бърза крачка на запад, като нито за момент не забравяше, че хората бяха тръгнали на хайка за него.

Шестнадесета глава

Час 12 от 45

— Сакс! — изрева отново Райм.

„Мамка му, какво, по дяволите, си мислеше? Как може да бъде толкова безразсъдна?“

— Какво се случи? — попита отново Селито. — Какво става?

Какво й се е случило?

— Имаше бомба в апартамента на Хоровиц — съкрушен отвърна Райм. — Сакс беше вътре, когато тя се взриви. Обади им се. Виж какво е станало. Ето, вземи гарнитурата.

Всичко е опръскано с кръв…

След безконечните три минути Селито беше най-после свързан с Делрей.

— Фред — изкрещя Райм, — как е тя?

Последва мъчителна пауза, преди да дойде отговорът.

— Не е добре, Линкълн. В момента гасим пожара. Беше от ония за поражение на жива сила. Мамка му! Трябваше ние да влезем първи. Проклет да е!

При бомбите за поражение на жива сила, поставени в предмети от ежедневието, обикновено се използваше пластичен взрив или тротил. Често се използваха и най-разнообразни шрапнели или сачмен заряд с цел нанасяне на възможно най-големи поражения.

Делрей продължи:

— Взривът гътна две-три стени и обгори почти всичките помещения. — Мълчание. — Трябва да ти го кажа, Линкълн. Ние… намерихме… — Гласът на Делрей, който обикновено беше твърд и рязък, сега затрепери.

— Какво? — викна Райм.

— Части от човешко тяло… Ръка. Тоест, част от нея. Райм затвори очи и по тялото му се разнесе ужасът, който не беше усещал от години. Сякаш ледено острие прободе безчувственото му тяло. Дъхът му се превърна в тихо, напрегнато съскане.

— Линкълн — започна Селито.

— Продължаваме да претърсваме — продължи Делрей. — Може и да не е мъртва. Ще я открием. После, право в болницата. Ще направим всичко, каквото можем. Знаеш, че е така.

„Сакс, по дяволите, защо го направи? Защо и аз ти позволих?

Никога не трябва…“

В ухото му се чу припращяване. Всъщност то беше толкова мощно, сякаш някой гръмна в ухото му конфета.

— Не може ли някой… Искам да кажа, Господи, някой няма ли да махне това от мене?

— Сакс? — ревна Райм по микрофона. Беше сигурен, че чу нейния глас. После до него долетяха звуци от давене, сякаш някой повръщаше.

— Хък — хлъцна тя. — О, Боже… отврат.

— Добре ли си? — той приближи микрофона до устата си. — Фред, къде е тя?

— Ти ли си, Райм? — обади се тя. — Нищо не мога да чуя. Някой май ми говори.

— Линкълн — викна Делрей. — Намерихме я! Тя е супер. Нищо й няма.

— Амелия?

До него долетя гласът на Делрей, който се разпореждаше нещо с току-що пристигналите лекари. Райм, чието тяло не беше давало никакви признаци на живот от години, видя, че сега левият му, безименен пръст се тресеше яростно. Делрей отново се обади:

— Не може да чува твърде добре, Райм. Явно, значи… абе, изглежда сме видели части от тялото на жената. Тази, Хоровиц. Сакс я е извадила от хладилника точно преди взрива. Трупът й явно е поел голяма част от взрива.

Селито каза:

— Стига си се пенявил, Райм. Не й надувай главата с твоите глупости.

Той обаче не престана.

Вместо това ядно заръмжа в нещастното микрофонче:

— Какво, по дяволите, си мислиш, Сакс? Нали ти казах, че това е бомба. Ти също трябваше да знаеш, че е и да се омиташ оттам по най-бързия начин.

— Райм, това ти ли си?

Преструваше се. Той я познаваше добре.

— Сакс…

— Нали трябваше да отлепя тиксото. Чуваш ли ме? Аз не те чувам. Беше обикновено опаковъчно тиксо. От него ще му свалим отпечатъците. Ти самият го каза.

— С ръка на сърце ти казвам — сряза я той, — ти си направо невъзможна!

— Ало? Ало-о? Нищо не мога да чуя.

— Сакс, въобще не ми ги пробутвай тия.

— Ще отида да проверя нещо, Райм. За известно време настъпи мълчание.

— Сакс?… Сакс, чуваш ли ме? Какво, мамка му… ?

— Райм, слушай… току-що осветих тиксото с полихромна светлина. И познай от три пъти какво стана? Открих един блед отпечатък. Намерих отпечатък от Танцьора!

За момент това успя да го накара да замлъкне, но след секунда той поднови тирадата си. Тъкмо беше стигнал до най-съществената част от моралистичните си излияния, когато изведнъж откри, че всъщност говори единствено на микрофона, тъй като връзката беше прекъсната.

Лицето й беше цялото в сажди, а тя самата изглеждаше още зашеметена.

— Не ми се карай, Райм. Наистина беше глупаво, но аз въобще не мислих за това. Просто действах.

— Какво стана? — попита меко той. Строгият и напрегнат израз беше се стопил от лицето му в момента, в който я видя. Толкова се зарадва, че е жива.

— Ами бях наполовина влязла в стаята. Видях заряда зад вратата и реших, че няма да успея навреме. Стиснах здраво тялото на жената и го измъкнах от хладилника. Смятах да я завлека до кухненския прозорец. Бомбата избухна, преди да измина и половината път.

Мел Куупър разглеждаше съдържанието на торбичката с веществени доказателства, донесени от Сакс. Започна да изследва по-подробно саждите и остатъците от бомбата.

— Зарядът е М-45. Тротил, с вибрационен прекъсвач и забавящ 45-секунден детонатор. Тия, които са разбили вратата, са били източник на вибрациите, които са задействали възпламенителя. Откривам и наличие на графит, така че това е някаква нова разработка тротил. Много мощен и много опасен.

— Мръсен шибаняк! — изсъска, сякаш се изплю Селито., — Забавящ детонатор… Педалът гнусен е искал да бъде сигурен, че вътре ще нахлуят колкото се може повече хора, преди да гръмне неговата изненада.

— Нещо да може да се проследи? — обади се Райм.

— Не, всичко може да се достави от всеки военен магазин. Няма да стигнем доникъде, освен…

— До кретена, който му ги е дал — измърмори Селито. — Филип Хансен.

Телефонът му иззвъня и инспекторът наведе главата си, докато слушаше, кимайки.

— Благодаря — каза накрая и изключи телефона. — Какво? — попита Сакс.

Лон си беше затворил очите.

Райм знаеше, че става дума за Банкс.

— Лон?

— За Джери. — той вдигна поглед. Въздъхна. — Ще живее. Но са му отрязали ръката. Нямало друг изход. Била твърде разкъсана.

— О, не — прошепна Райм. — Не може ли да говорим с него?

— Не. Спи.

Райм си представи младия инспектор, който винаги казваше не каквото трябва и не когато и където трябва; как вечно си оправяше близнатия кичур или потъркваше порязаното си от бръсненето място върху гладката си, розова брадичка.

— Съжалявам, Лон.

Инспекторът поклати глава по начин, който твърде много напомняше този, с който Райм отклоняваше залелите го в даден момент съчувствия заради състоянието му.

— Сега имаме прекалено много неща, за които да се тревожим.

Което си беше самата истина.

Райм забеляза прозрачното опаковъчно тиксо, което Танцьорът беше използвал да запуши устата на жертвата си. Почти едновременно със Сакс видя и бледия отпечатък от червило откъм намазаната с лепило страна. Сакс гледаше към донесените от нея доказателства, но погледът й не беше изучаващ. Нито научен. Тя се тревожеше.

— Сакс? — обърна се Райм към нея.

— Защо му е да го прави?

— Бомбата ли? Тя поклати глава.

— Не, защо му е било да я пъха в хладилника? — Тя вдигна ръката си към устата и загриза един от ноктите си. От десетте й нокътя, само един — този на кутрето на лявата ръка — беше с прилична дължина и все още оформен като маникюр. Другите всичките бяха надъвкани. Някои бяха с кафяв цвят от засъхналата кръв.

Криминалистът й отвърна:

— Мисля, че е, за да ни отвлече вниманието от бомбата, за да не я забележим. Това, от което всеки полицай би се заинтересувал, е труп в хладилника.

— Не исках да кажа това — отвърна тя. — Причината за смъртта е задушаване. Той я е натикал вътре жива. Защо? Да не е садист или нещо такова?

— Не, Танцьорът не е садист. Не може да си го позволи. Единственият му ръководен принцип е да свърши работата. Освен това смятам, че притежава достатъчно воля да държи под контрол собствените си страсти. Аз друго се питам, защо му е да я души, след като е могъл да използва нож или пък въже?… Не съм много сигурен, но това може да се окаже добре дошло за нас.

— Как така?

— Може би у нея е имало нещо, което го е отвратило, и той е искал да я убие по най-гадния за него начин.

— И така да е, но защо пък това е добре дошло за нас? — попита Селито.

— Защото — отговорът дойде от Сакс, — това означава, че той губи контрол над себе си. Започва да допуска грешки.

— Точно затова — викна Райм, горд, че отново точно Сакс първа беше свързала фактите. Но тя не успя да забележи одобрителната му усмивка. Очите й постепенно се затвориха и тя поклати глава, вероятно припомняйки си ужаса в очите на жертвата. Хората винаги са смятали, че криминалистите са студени (колко често бившата жена на Райм беше хвърляла в лицето му подобни обвинения?), но на практика, най-добрите подхождаха със сърцераздирателно съчувствие към жертвите на обработваните от тях престъпления. Сакс също изживяваше дълбоко в себе си всичко това.

— Сакс — прошепна нежно Райм, — отпечатъка?

Тя го погледна.

— Нали каза, че си намерила отпечатък? Трябва да действаме бързо.

Тя кимна.

— Той е неясен. — И му подаде найлоновата торбичка.

— Има ли вероятност да бъде неин?

— Не, аз й взех отпечатъците. Доста се порових, докато й открия ръката, но този със сигурност не е неин.

— Мел — обърна се към него Райм.

Техникът постави частта от тиксото в уреда със супер-лепило и нагря малко от него. Почти мигновено една мъничка част от отпечатъка се открои ясно.

Куупър поклати глава:

— Не го вярвам — промърмори той.

— Какво не вярваш?

— Изтрил го е, Танцьорът. Трябва да е знаел, че оставя отпечатъци, щом е без ръкавици. Освен това се вижда само малка част от него.

Както и Райм, Куупър също беше член на Международната асоциация по идентификация. Те бяха експерти по идентифицирането на хора, като се започне от пръстовите отпечатъци през ДНК до зъболекарската идентификация — по зъбни останки. Но този, както и онзи върху ръба на металния капак на бомбата, бяха просто извън техните способности. Ако някой изобщо можеше да открие и класифицира даден отпечатък, това бяха те двамата. Но не и точно този.

— Снимай го и го лепвай ей там, на дъската — измърмори Райм. Щяха, разбира се, по-късно да го дообработват, понеже това им беше работата. Но Райм се чувстваше твърде подтиснат. Сакс за малко не беше умряла почти за нищо.

Едмон Локар, известният френски криминалист, беше разработил един принцип, който носеше неговото име. Според него при всяка една среща между престъпника и жертвата и у двамата остават следи от другия. Може те да бъдат микроскопични, но такъв трансфер със сигурност се осъществява. И въпреки това на Райм му се струваше, че, ако някой можеше да пренебрегне принципа на Локар, това беше призракът, когото те наричаха Танцуващия с трупове.

Селито, който беше забелязал съкрушеното изражение върху лицето на Райм, се обади:

— Все пак, нали му поставихме капан с Двайсети участък. Ако извадим късмет, ще успеем да го пипнем.

— Да се надяваме. Само дето ще ни трябва дяволски късмет.

Той отново затвори очи и се облегна на възглавничката. След малко до него долетя гласът на Том:

— Почти единадесет е. Време е за лягане.

Понякога е твърде лесно да забравим за тялото си. Да забравим въобще, че съществуваме, благодарение на физическата си обвивка. Това се случва, когато залогът е твърде голям, като собственият ни живот; тогава ние просто сякаш излизаме от физичните закони и продължаваме да работим, да работим, да работим. Налага ни се да преминем доста от нормалните си възможности и го правим несъзнателно. Но при Линкълн Райм нещата стояха другояче — тялото му не търпеше подобно пренебрежително отношение. Продължителното обездвижване можеше да му причини загнояване и отравяне на кръвта. Задържането на течности в белите дробове — пневмония. Не са му сложили катетъра да си изпразни мехура? Не са му масажирали карантиите, за да се стимулират движенията? Стягат ли му много специалните обувки? Всичко това водеше до изчезване на рефлекторната дейност и можеше да причини сърдечен удар. До това можеше да се стигне дори чрез преумора.

Толкова много начини да умреш…

— Да си лягаме — каза Том.

— Трябва да…

— Поспиш. Трябва да се наспиш.

Райм мълчаливо отстъпи. Беше наистина много уморен.

— Добре, Том. Добре. — Той тръгна с количката към асансьора. — Още нещо. — Обърна се назад. — Ще можеш ли да се качиш горе след няколко минутки, Сакс?

Тя кимна, загледана в затварящата се врата на асансьора.

Намери го в огромното му легло „Клинитрон“.

Сакс беше изчакала десетина минути да му даде време да се подготви за сън — през това време Том му беше поставил катетъра и му беше измил зъбите. Тя познаваше Райм. знаеше че твърде често говорът му беше груб и вулгарен — като всеки инвалид и той презираше скромността. Но тя знаеше също и че имаше някои твърде лични дейности, които той предпочиташе тя да не вижда.

За това време пък Сакс си взе един душ в долната баня, облече си чисти дрехи, които Том случайно беше забравил да събере в пералното помещение на приземния етаж и те бяха съвсем сухи.

Светеше само нощната лампа. Райм търкаше тила си о възглавницата като мечка, която чеше гърба си о някое дърво. „Клинитрон“-ът беше най-удобното легло в целия свят. Тежеше повече от половин тон и представляваше една масивна дъска, осеяна със стъклени топчета, през които преминаваше топъл въздух.

— Хей, Сакс, добре се справи днес. Надхитри го, копелдака.

„С изключение на това, че благодарение на мене Джери Банкс загуби ръката си.

И оставих Танцьора да се измъкне.“

Тя отиде до бара и си наля чаша Макалан, после повдигна едната си вежда.

— Налей — каза той. — Действа ми като майчино мляко и вълшебния елексир на забравата.

Тя захвърли в единия ъгъл служебните си мокасини и задигна блузата си да огледа натъртеното.

— Е-ех — обади се Райм.

Подутината приличаше много на извивките на Мисури и имаше цвета на червено цвекло.

— Мразя бомби — каза тя. — Никога не съм била толкова близо до бомба. И все още ги мразя.

Сакс отвори портмонето си, порови и измъкна отвътре опаковка аспирин. Глътна три (трик, който хората с артрит бързо усвояват). Отиде до прозореца. На перваза бяха кацнали прелетните ястреби. Красиви птици. Не бяха много едри. Тридесет и пет до четиридесет сантиметра. Едва ли можеха да нахранят и куче. Но за птица… изглеждаха доста застрашително. Клюновете им приличаха много на ноктите на някой от ония изроди, дето ги показваха по филми като „Пришълецът“.

— Добре ли си, Сакс? Кажи ми истината.

— Да, нищо ми няма.

Тя се върна на стола си и сръбна малко от мътната течност.

— Искаш ли да останеш за през нощта?

Рядко, от време на време, тя прекарваше нощта тук. Понякога на дивана, понякога на леглото, до него. Може да беше заради постоянно движещия се въздух на „Клинитрон“-а, а може би заради простия факт, че се чувстваше по-спокойна, легнала до човешко същество — самата тя не можеше точно да каже — но със сигурност никъде другаде не беше спала по-сладко от тука. Не беше изпитвала удоволствието да легне до мъж, откакто се разделиха с последното си гадже — Ник. Като легнеха, тя и Райм си говореха. Тя му разказваше за автомобили и пистолети, за майка си и за нейната кръщелница. Описваше му целия живот на баща си и тъжната му, проточила се смърт. Нейните разкази засягаха много по-лични теми, отколкото неговите. Но всичко беше наред. Тя обичаше да го слуша как говори, независимо какво му беше дошло наум. Мозъкът му сякаш беше безкраен. Разказваше й за стария Ню Йорк, за това как мафията бе завладяла целия свят, неща, които тя никога не бе и предполагала; за местопрестъпления, които изглеждали безнадеждно чисти до момента, в който някой откриел прашинка, парченце нокът, микроскопична точица слюнка, косъм, нишка, които им показвали самоличността на престъпника и неговото местоживеене — е това поне Райм разбирал, за другите нищо не можел да каже. Не, неговият мозък сякаш никога не спираше да работи. Тя беше чувала, че преди фаталния инцидент той почти непрестанно обикалял улиците на Ню Йорк да събира образци от почвата, стъкла, растения или скали — всичко, което би могло да му бъде от полза при разгадаването на който и да е случай. Сякаш точно тази енергичност от вече безполезните му крака сега се беше прехвърлила в мозъка, който преброждаше отново и отново града — във въображението си, дори и посред нощ.

Тази вечер обаче всичко беше различно. Райм беше разсеян. Тя беше свикнала със свадливостта му — което съвсем не беше лошо, понеже той често се заяждаше с всички. Но съвсем не можеше да го възприеме отнесен нанякъде. Седна на ръба на леглото, до него.

Той заговори, разкривайки причината, поради която я беше извикал.

— Сакс… Лон ми каза. За това, дето се е случило на летището.

Тя вдигна рамене.

— Наистина не е имало какво да направиш, освен да си спечелиш куршум в челото. Постъпила си правилно, като си се прикрила. С първия изстрел той е прострелял снайпера си, а с втория вече смъртта ти е била неизбежна.

— Имах цели две-три секунди. Можех да го уцеля. Сигурна съм, че можех.

— Не бъди инат, Сакс. Тази бомба…

Свирепият поглед, който тя му хвърли, го накара да замълчи.

— Искам да го пипна този мръсник, каквото и да ми струва. Освен това имам чувството, че и ти изпитваш същото. Мисля, че ти на мое място също щеше да рискуваш. — После добави с тайнствен тон в гласа. — А може би дори в момента рискуваш?

Това предизвика доста по-бурна реакция от предвидената. Той премигна и отклони погледа си. Нищо не каза и пийна от скоча си.

Съвсем инстинктивно тя се обади:

— Може ли да те попитам нещо? Ако не искаш да ми отговориш, просто ми кажи да си затворя устата.

— Хайде сега, Сакс. Някога имали ли сме тайни един от друг? Аз мисля, че не.

Като гледаше пода тя каза:

— Спомням си, веднъж ти разказвах за Ник. За това, какво чувствам към него и така нататък. И колко трудно ми беше да преживея това, дето се случи помежду ни.

Той кимна.

— После те попитах дали и ти би чувствал същото към някой друг, да речем — жена ти. Ти каза, да, но не ставаше дума за Блейн. — Тя го погледна в очите.

Райм се овладя сравнително бързо, макар и не достатъчно. Сакс разбра, че беше жегнала жива рана.

— Да, спомням си — отвърна той.

— Коя беше тя? Виж, ако не ти се говори за това…

— А, няма нищо. Казваше се Клер. Клер Трилинг. Как ти се струва като фамилия?32

— Вероятно са я скъсали от бъзик в училище, аз преминах през същото. Викаха ми Амелия Секса, Амелия Сакс-а… Как се срещнахте?

— Ами… — Той се засмя на собствената си неохота да продължи. — В отдела.

— Била е ченге? — удиви се Сакс.

— Аха.

— Какво се случи?

— Това беше една много трудна… невъзможна връзка. — Райм печално поклати глава. — Аз бях женен, тя беше омъжена. Просто се бяхме разминали.

— Деца?

— Тя имаше една дъщеря.

— Значи, разделихте се?

— О, нищо нямаше да излезе от това, Сакс. Да не мислиш, че не бяхме пробвали вече? Наистина, Блейн и аз бяхме осъдени да се разведем — или да се убием един друг. Беше единствено въпрос на време. Но Клер… тя се тревожеше за дъщеря си — ако тя се разведеше, съдът щеше да присъди детето на мъжа й. Тя не го обичаше, но той беше добър човек. Много обичаше дъщеря си.

— Ти виждал ли си я?

— Кого, дъщеря й ли? Да.

— А скоро срещал ли си се с нея? Имам предвид Клер?

— Не. Тя остана в миналото. Пък и тя вече не е в полицията.

— След инцидента ли се раздели с нея?

— Не, преди него.

— Тя обаче знае, че си пострадал, нали?

— Не — отвърна той след като отново се поколеба за момент.

— Защо не си й казал?

Мълчание.

— Имах си причини… Странно, откъде пък ти дойде наум за нея? Не бях се сещал за нея от години.

Той се усмихна смутено и уж разсеяно. Сакс ясно усети как в тялото й се впи острието на болката — една съвсем реална болка, като натъртеното от бомбата. Защото това, което той казваше, беше лъжа. Райм мислеше за тази жена и още как! Сакс не вярваше в женската интуиция, но вярваше в интуицията на ченгето; твърде много беше преживяла, за да се хване на подобни измишльотини. Той мислеше за тази жена и то непрестанно, беше сигурна в това.

Разбира се, реши, че чувствата й са смешни. Та тя никога не е имала търпението да ревнува. Никога не беше ревнувала Ник от работата му — понякога му се налагаше да прекарва със седмици на улицата, нали беше ченге под прикритие. Не го беше ревнувала от проститутките, нито от русите мадами, които обикаляха баровете с него, когато това го изискваше работата му.

И въпреки това, като оставим настрани ревността, на какво можеше тя да се надява в отношенията си с Райм. Много пъти беше разказвала на майка си за него. Предпазливата старица обаче обикновено смотолевяше нещо като „Ами да, хубаво е, че си мила с инвалид като него“.

Което всъщност удряше чертата, докъде точно според нея трябваше да се простира тяхното приятелство. Докъде всъщност можеше да се простира.

Наистина беше повече от смешно.

И въпреки всичко, тя ревнуваше. Но не от Клер.

А от Пърси Клей.

Не можеше да забрави как двамата се гледаха, седнали един срещу друг, както Сакс ги беше заварила днес следобед.

Наля си още скоч. Спомни си нощите, които тя и Райм бяха прекарали тука, обсъждайки различни случаи и наливайки се с това превъзходно питие.

„Страхотно! Започвам да ставам и сълзлива. А това вече е истинско чувство. Ще се наложи с един замах да убия всички подобни сълзливости.“

Вместо това обаче тя предложи още алкохол на терзанията си.

Пърси не беше привлекателна жена, но това нищо не означаваше; беше й отнело около седмица при Шантал, модната агенция на Медисън Авеню, където беше работила няколко години, за да разбере заблудата на красивите жени. Мъжете обичаха да гледат прекрасни жени, но това беше и тяхната Ахилесова пета.

— Да ти налея ли още едно? — попита тя.

— Не.

Без много да му мисли, тя се наклони и положи главата си на възглавницата му. „Интересно, как само се нагаждаме към нещата в живота“, помисли си тя. Райм не можеше, разбира се, да я придърпа върху гърдите си или да я обгърне с ръка. Но вместо това можеше да килне главата си към нея, което означаваше същото. Колко пъти беше заспивал, обърнат така, към нея.

Тази нощ обаче у него имаше някаква скованост, някаква предпазливост.

Тя усещаше, че го губи. Всичко, което й дойде наум да направи, беше да опита да го приближи до себе си. Колкото е възможно по-плътно.

Сакс веднъж се беше доверила на Ейми, майката на кръщелницата си. Беше й разказала за Райм и за чувствата си към него. Жената тогава се беше зачудила какво е това привличане и беше изказала мислите си на глас:

— Може би защото ти знаеш, че той не може да се движи. Мъж е, но не може да те контролира. Не зная, може наистина да е възбуждащо, не ми се е случвало.

Сакс обаче знаеше, че е точно обратното. Възбудата й идваше от това, че той беше мъж, който можеше да прави каквото си иска с нея, въпреки факта, че не може да се движи.

Покрай ушите й преминаха откъслечни думи, докато той й обясняваше нещо за Клер, после за Танцьора. Тя отметна назад глава и впери очи в тънките му устни.

Ръцете й започнаха да бродят из тялото му.

Той, разбира се, не можеше да почувства нищо, но пък виждаше как съвършените й пръсти с изгризаните нокти се плъзгаха нежно по гърдите му, надолу по гладкото му тяло. Том ежедневно му правеше нужните физически упражнения и, макар да не беше мускулесто, тялото му беше съвсем младежко. Сякаш за него процесът на стареене беше спрял в деня на нещастието.

— Сакс?

Ръката й продължи надолу.

Дишането й взе да се учестява. Тя отметна одеалото. Том го беше облякъл в тениска. Вдигна я нагоре и започна да го гали. После съблече своята блузка, разкопча сутиена си и притисна зачервената си от възбудата плът към бледата му кожа. Беше се настроила той да бъде студен, но съвсем не беше така. Плътта му беше дори по-гореща от нейната. Притисна се към него и се задвижи. Целуна го веднъж по бузата, после в ъгълчето на устата и накрая захапа долната му устна.

— Сакс, не… Чуй ме. Не. Но тя не чуваше.

Никога не му каза, но преди няколко месеца си беше купила книгата „Любовникът инвалид“. Беше направо шашната да научи, че дори хора с напълно парализирани крайници могат да правят любов и да стават бащи. Оказа се, че половият орган на мъжете инвалиди притежава нещо като свой собствен „разум“ и прекъсването на инервацията откъм гръбначния стълб премахва само една част от стимула. Ето как всички мъже с подобни недъзи били способни на напълно нормална ерекция. Вярно, че той нищо не чувстваше, но — от нейна страна — физическото удоволствие беше само част от преживяното, и то твърде често по-незначителната част. Тя винаги залагаше най-много на близостта; това беше висота, до която не биха се доближили и пет милиона фалшиви оргазъма от филмите. Дори подозираше, че Райм го усеща по същия начин.

Отново го целуна. Този път по-страстно.

Той се поколеба за миг и й отвърна. Тя не се изненада, че го правеше толкова добре. След красивите му тъмни очи прекрасните му устни бяха второто нещо, което й направи впечатление, когато го видя за първи път.

Веднага след това той отвърна лицето си от нея.

— Не, Сакс, недей…

— Ш-ш-ш, не говори… — Тя пусна ръката си да действа под одеалото, да гали, да докосва.

— Ами то просто е…

„Какво?“, зачуди се тя. „Че може нищо да не стане?“

Но ето, всичко ставаше, и още как! В ръката си тя усещаше как той се втвърдява, и то много по-бързо от някои от най-расовите мъже, които беше имала.

Тя леко се намести върху него, изрита надолу чаршафите и одеалото, наведе се и го целуна. О, колко пъти беше мечтала да бъде там, където беше сега — лице в лице с него, слети в едно цяло. Да го накара да разбере, че той е нейният идеал за мъж. Че е цял, истински и пълноценен, за какъвто тя го смяташе в момента.

Разпусна косата си и тя се стече от двете страни на лицето й, покри раменете и половината гръб, стигна до втвърдените връхчета на гърдите й. Отново се наведе и го целуна.

Райм също я целуна. Останаха така, притиснали устни и дишащи тежко почти цяла минута, макар да им се бе сторило, че мина цял час. После изведнъж той разтърси глава, толкова енергично, че тя помисли, че е получил сърдечен пристъп.

— Не! — прошепна той.

Беше очаквала игривост, страст, в най-лошия случай флиртаджийското „Ох, ох, това май не е най-добрата идея…“ Но гласът му беше слаб. В него тя усети празнота, която прониза като с нож сърцето й. Изхлузи се съкрушена и притисна възглавницата към гърдите си.

— Не, Амелия. Съжалявам. Не мога.

Лицето й цялото гореше от срам. От главата й не излизаха случаите, когато беше излизала с приятел или случаен познат и внезапно оня започваше да я опипва като тийнейджър. Тогава в гласа й се чуваха същите нотки, които сега беше усетила в неговия.

Значи, ето какво е била тя за него, даде си сметка накрая тя.

Партньор. Колега. Приятел с голямо „П“.

— Съжалявам Сакс… Не мога. Не е толкова просто. „Не е толкова просто ли? А кое му е сложното? Освен, разбира се, това, че той не я обичаше.“

— Не, аз съжалявам — избъбра тя. — Беше глупаво от моя страна. Май много ми дойде уискито. Никога не съм носила на пиене. И ти го знаеш.

— Сакс.

Докато се обличаше, на лицето й беше застинала безизразна усмивка.

— Сакс, нека ти кажа нещо.

— Не — Тя не искаше да чува и дума повече от него.

— Сакс…

— Трябва да тръгвам. Утре сутринта ще се върна.

— Искам да ти кажа нещо.

Но Райм никога не успя да каже това, което беше намислил, независимо дали беше извинение, обяснение или изповед. Или пък конско.

В следващия момент откъм вратата се разнесоха груби, силни удари. Преди да попита „Кой?“, в стаята влетя Лон Селито.

Хвърли безразличен поглед към Сакс, после обратно към Райм и обяви:

— Тъкмо говорих с Бо и неговите хора от Двадесети участък. Танцьорът е там, обхожда мястото. Гадният му копелдак е захапал въдицата! Ще го пипнем, Райм. Този път ще го пратим да гледа слънцето на кутийки!

— Преди два часа — продължи разказа си инспекторът, — едни момчета от „Локация и технически средства“ са забелязали бял мъж да обикаля около участъка. После се скрил в някакви шубраци и започнал да оглежда къде има постове. А после го видели да оглежда и газоколонката до сградата.

— Газовата колонка? За патрулните коли?

— Точно така.

— Проследили ли са го?

— Опитали се. Но той изчезнал, преди да се приближат.

Райм усещаше, че в момента Сакс си закопчава горното копче на блузата… Трябваше да говори с нея за това, което се случи. Трябваше да я накара да разбере. Но, като се вземе предвид онова, което Селито току-що каза, разговорът им явно трябваше да бъде отложен.

— Работата се опича. Преди половин час са се обадили за отвлечен камион. На Ролинс Дистрибютинг. Станало е от паркинг в Апър Уест Сайд, близо до реката. Доставят газ на потребители. Значи историята е такава: някой си минал направо през мрежите на оградата. Пазачът го усетил и тръгнал да види какво става. Оня го заслепил, после здравата го наритал и изчезнал с един от камионите.

— Полицейския участък от Ролинс ли зареждат газ?

— Не, но кой би му обърнал внимание? Представи си само, Танцьорът спира пред участъка с цяла цистерна, нашите, какво да му кажат, махват с ръка, после…

— Цистерната избухва — прекъсна го Сакс.

Селито се стресна:

— Исках да кажа, че му е нужен, за да се вмъкне вътре. Смяташ, че ще го използва за бомба?

Райм кимна мрачно. Беше ядосан на себе си. Сакс беше права.

— Тук успяхме да надхитрим самите себе си. Никога не ми мина през ум, че ще се опита да направи нещо такова. Господи, представяте ли си, цяла цистерна камикадзе да се движи из квартала…

— Каква ли бомба ще използва този път?

— Едва ли ще има време да се подготвя чак толкова. Трябва му само малко взрив, колкото да пробие цистерната, и ето ти мощна експлозия на газ под налягане. Ще срине целия квартал. Ще трябва да евакуираме всички. И то тихомълком.

— Тихомълком — повтори глухо Селито. — За нула време ще стане.

— Как е пазачът от паркинга? Може ли да говори?

— Да, но оня го е цапнал в тила изотзад. Нищо не е видял.

— Е, искам му дрехите, ако не друго. Сакс — тя улови погледа му, — ще можеш ли да прескочиш до болницата и да ми ги донесеш? Знаеш как да ги опаковаш, че да не се загубят следите. После върви огледай мястото, откъдето е откраднат камионът.

Чудеше се какъв щеше да бъде отговорът й. Не би се изненадал, ако тя просто му обърнеше гръб и си излезеше. Но върху лицето й беше изписано същото, като и на неговото: смешно, но това беше обикновено облекчение за това, че Танцьорът се беше намесил и прекъснал назряващата кавга помежду им.

Най-после, най-после да го споходи част от късмета, на който Райм се беше надявал.

Час по-късно Амелия Сакс се върна. Подаде му една найлонова торбичка с чифт клещи за тел вътре.

— Намерих ги близо до телената ограда. Явно пазачът го е изненадал и Танцьорът си ги е забравил.

— Ха така! — викна Райм. — Никога преди не е правил подобна грешка. Може би наистина става все по-непредпазлив… Чудя се само какво може да го уплаши.

Той погледна към клещите. „Дано“, помоли се той безгласно, „дано да има поне един отпечатък!“

Но след като капналият за сън Мел Куупър — той беше спал на едно тясно диванче на горния етаж — прегледа всеки милиметър от инструмента, се разбра, че не клещите щяха да им кажат кой е Танцьорът.

— Какво все пак можем да разберем от тези клещи?

— Професионален модел са, върхът на изработката, но се продават във всеки магазин „Сеърс“ из цялата страна. Освен това съм виждал да ги продават из гаражите и битаците за по долар-два.

Райм изхриптя с отвращение. Погледна отново към клещите и попита:

— Други следи от инструменти?

Куупър го изгледа удивен. Това бяха следите, оставени на местопрестъпленията от инструментите, с които си е служил престъпникът — отвертки, плоски клещи, шперцове, щанги и други подобни. Веднъж Райм беше свързал един крадец с местопрестъплението единствено благодарение на една едва забележима У-образна резка върху месинговата плоскост на самата брава. Резката съвпадаше с едно от длетата, открити на работното място на човека. В настоящия случай обаче те притежаваха инструмента, но той не би могъл да остави каквито и да било следи. Така че Куупър не разбра за какво ставаше дума.

— Говоря за следи по острието — нетърпеливо се обади Райм. — Може Танцьорът да е рязал нещо определено, нещо, което би ни подсказало какво ни подготвя този път.

— О — Куупър го разгледа по-отблизо. — Не забелязваш ли нещо по-особено?

Райм нищо не можа да види.

— Остържи острието и дръжката. Виж какви остатъци ще излязат.

Куупър пусна току-що изстъргания материал през газ-анализатора.

— Пфу — измърмори той, като видя резултатите. — Чуй това. Наличие на циклонит, асфалт и найлон.

— Запалителния шнур — заключи Райм.

— Рязал го е с клещите? — обади се Сакс. — Да, възможно е. — Все едно да режеш въже за простиране — разсеяно обясни Райм, докато си представяше какво можеха да причинят неколкостотин галона пропан-бутан на квартала около Двадесети участък.

„Трябваше да ги изпратя по-далече“, мислеше си Райм. „Пърси и Брит Хейл трябваше да изчакат Голямото жури в понеделник някъде в Монтана с постоянна, засилена охрана. Тази идея с капана може да я скалъпи само някой ненормален като мене, мамка му!“

— Линкълн? — обърна се към него Селито. — Трябва да открием камиона възможно най-скоро.

— Така е, нямаме много време — съгласи се Райм. — Той няма да се опита да влезе, преди да се съмне. Нали ще трябва да измисли нещо за пред охраната на участъка. Нещо друго да се сещаш, Мел? Да си открил други следи?

Куупър пусна вакуумния филтър.

— Мръсотия и тухли. Чакай… има някакви нишки. Да ги пусна ли през газ-анализатора?

— Давай.

Техникът се наведе над екрана, докато се изписваха резултатите.

— Тъй, тъй, растителни нишки. Целулоза, сходни с хартията. И сега някакъв комплекс… амонячна група, четири хидроксилни групи.

— Амониева основа — каза Райм.

— Амониева? — попита Селито. — Май наистина ще използва изкуствен тор за тази си бомба.

— Някакви мазнини има ли? — попита Райм.

— Нито една.

— Тази нишка с амониевата група — тя от дръжката ли беше или от острието?

— От дрехите на пазача.

Амониева група по дрехите? Той помоли Куупър да сложи една от тях върху предметното стъкло на един от свързаните с компютъра му микроскопи.

— Голямо увеличение. Как е свързана амонячната група?

Екранът премигна. Нишката се превърна в голямо, разклонено дърво.

— Мисля, че е чрез нагряване.

Още една загадка. Хартия и амониеви групи… Райм си погледна часовника. Беше 2 и 40 сутринта. Изведнъж осъзна, че Селито му беше задал въпрос. Наклони към него глава.

— Казах — повтори инспекторът, — дали не е по-добре да започнем да евакуираме всички от квартала още сега? По-добре така, отколкото в последния момент, точно преди разсъмване.

Известно време Райм стоеше загледан в синкавото изображение на дървото върху екрана на компютъра си. После се сепна и каза:

— Да. Трябва да евакуираме всички. Сградите около участъка. Колко са те — по четири апартамента от двете страни и още толкова отсреща.

— Толкова много? — Вяло се усмихна Селито. — Наистина ли трябва да правим това?

Райм вдигна поглед към инспектора и каза:

— Не, промених мнението си. Целия квартал. Евакуираме целия квартал. Незабавно. И ми докарай Хауман и Делрей тук. Не ми пука къде се намират. Искам ги при мен веднага!

Седемнадесета глава

Час 22 от 45

Някои от тях спяха.

Селито беше в един фотьойл.. Като се събуди, беше целия измачкан, а косата му стърчеше на всички посоки. Куупър пък беше долу.

Сакс също явно беше прекарала нощта на един от диваните долу или в другата спалня на първия етаж. Вече не се интересуваше от „Клинитрон“-а.

Том пък с мътен поглед блуждаеше насам-натам, като от време на време мереше кръвното на Райм. Благодарение на него из цялата къща се разнесе мирисът на току-що сварено кафе.

Малко след разсъмване Райм отново се взираше в таблото с доказателствата. Бяха стояли будни до четири, планирайки как точно да пипнат Танцьора и любезно отговаряйки на стотиците постъпващи жалби заради евакуацията.

Дали ще им проработи късметът? Дали Танцьорът щеше да се хване в капана им? На Райм му се искаше да вярва, че е така. Но съществуваше още един въпрос, който не се харесваше на Райм, но който не можеше да бъде избегнат. Колко сигурен щеше да се окаже капанът им? Навлизаха в неговата територия. Как ще се държи той, когато усети, че е притиснат в ъгъла?

Том донесе кафето. После всички впериха погледи в тактическата карта на Делрей. Райм също, облегнал се в инвалидната си количка, се придвижи да я огледа подробно.

— Всички ли са на място? — попита той Селито и Делрей.

Групата 32-Е на Хауман и оперативният отряд от специалните части на Делрей от федерални агенти, покриващи източен Ню Йорк бяха заели позиции, готови за действие. Бяха се придвижили незабелязано под прикритие на нощта, използвайки канализации, покриви и сутерени, оборудвани в пълно бойно снаряжение, върху което бяха навлекли обикновени цивилни дрехи; Райм беше сигурен, че Танцьорът наблюдаваше отнякъде целта си.

— Тази нощ той няма да спи — беше казал Райм.

— Ти сигурен ли си, че ще действа по този начин, Линк? — плахо го беше попитал Селито.

Сигурен? Кой можеше изобщо да бъде сигурен в каквото и да било по отношение на Танцьора? Неговото най-опасно оръжие е измамата… Райм се обади кисело:

— Сигурност деветдесет и два точка седем процента. Селито изгрухтя нещо като смях.

В този момент се чу звънецът на входната врата. След секунда-две на вратата на всекидневната се появи плещест мъж на средна възраст, който Райм никога не беше виждал.

Откъм Делрей долетя сподавена въздишка, предвестник на проблеми. Селито също го познаваше и му кимна предпазливо.

Той се представи като Реджиналд Елиополос, помощник държавен прокурор, отговарящ за южен Ню Йорк. Райм си спомни, че това беше прокурорът по делото на Филип Хансен.

— Вие ли сте Линкълн Райм? Слушал съм много за вас. Да-да. Така е. — Той тръгна към него и автоматично протегна ръката си. После осъзна, че едва ли има някакъв шанс Райм да му стисне ръката, така че просто я премести към Делрей, който я пое с неохота. Веселата му реплика към Делрей: — Фред, колко се радвам, че те виждам! — означаваше точно обратното и Райм се зачуди откъде извираха тези две студени противоположности.

Прокурорът се направи, че не вижда Селито и Мел Куупър. Том инстинктивно усети какво ставаше и се въздържа да предложи на посетителя кафе.

— Да-да, така е. Чувам, че вие си ръководите истинска война оттук. Не се допитвате много-много до шефовете, но какво пък, и аз съм действал на момента. Понякога наистина няма време да чакаш някакви си подписи в три екземпляра. — Елиополос отиде до комбинирания микроскоп и погледна през окулярите. — Да-да — обади се отново той, макар да беше истинска загадка за Райм какво ли беше видял, след като беше изгасена лампата под предметното стъкло.

— Може би… — започна Райм.

— Преследването? Дали да го прекъснете? — Елиополос се завъртя на токовете си. — Разбира се. Ето как ще стане. Пред централната сграда на ФБР има един брониран фургон. Искам свидетелите по делото Хансен вътре до час. Пърси Клей и Брит Хейл. Ще бъдат откарани на Лонг Айлънд, във Федералния охраняван резерват Шорхам. Там ще останат до понеделник, когато ще се състои заседанието на Голямото жури. Край. Край и на преследването. Какво ще кажете за това?

— Мислите ли, че това е по-разумно?

— Да-да, точно така смятаме. Определено е така, вместо да ги използвате за примамка, водейки някакъв вид лична вендета от името на полицията в Ню Йорк.

Селито въздъхна. Делрей се обади:

— Не можеш ли да си отвориш очите за малко, Реджи. Ти също не си извън играта. Както виждаш, става дума за съвместна операция. При това наложена от обстоятелствата.

— Е, и? — отвърна разсеяно Елиополос. Вниманието му беше съсредоточено изцяло върху Райм. — Кажете, наистина ли смятахте, че никой от нас не помни, че този, същият престъпник уби преди пет години двама от вашите техници?

Ами, да-да, Райм наистина се беше надявал на това. А сега, след като виждаше, че не е така, това значеше, че всички бяха затънали в едно и също блато.

— Хей, хей — обади се жизнерадостно прокурорът, — да не мислите, че искам да предизвикам война в подземния свят? Така ли смятате? Защо ми е да го правя? Аз искам Филип Хансен. Всички ние искаме Филип Хансен. Нали така? В края на краищата, той е голямата риба.

В интерес на истината, Райм почти беше забравил за Филип Хансен и сега, след като му го припомниха, разбра накъде биеше прокурорът. Това му прозрение доста го разтревожи.

Тръгна с количката към Елиополос и го заобиколи като койот.

— Там сигурно разполагате с добре обучени агенти, така ли е? — попита невинно той. — Които ще пазят вашите свидетели, нали?

— В Шорхам ли? — отвърна неуверено прокурорът. — Ами, да, разбира се, че е така. Да-да.

— А инструктирахте ли ги по отношение на сигурността? За това, колко опасен може да бъде понякога Танцьорът? — Невинен като тригодишно хлапе.

Последва мълчание.

— Да, инструктирах ги.

— И какви точно са техните заповеди?

— Заповеди? — вяло попита Елиополос. Той не беше глупав човек. Разбра, че го бяха хванали натясно.

Райм се засмя. Хвърли поглед към Селито и Делрей.

— Виждате ли нашият приятел, държавният прокурор, разполага с трима свидетели, с които се надява да прибере задника на Хансен на топло.

— Трима ли?

— Пърси, Хейл… и самият Танцьор — изсмя се ехидно Райм. — Иска му се да го хване и да го използва като свидетел. — Вдигна поглед към Елиополос. — Значи, вие също ще използвате Пърси като примамка?

— С тази разлика — изкикоти се Делрей, — че от неговия капан тя няма да се измъкне жива. Как само го увърта.

— Смятате — продължи Райм, — че Пърси и Хейл няма да са ви достатъчни, за да осъдите Хансен, така ли?

Мистър „Да-да“ се опита да бъде строг.

— Те са го видели да скрива някакви проклети веществени доказателства. По дяволите, дори не сме сигурни дали действително са го видели. Ако открием брезентовите чували и вътре има нещо, което го свързва с убийството на двамата войника миналата пролет, добре, делото е налице. Може би. Но, ако А) не открием чувалите или Б) доказателствата вътре са повредени, тогава?

Тогава В) „Обади ми се“, посъветва го мислено Райм. „Аз ще ти намеря доказателства във въздуха на прохладния нощен бриз.“

Селито се включи:

— Но пък, ако хванем наетия от Хансен убиец, той може и да реши да издъни шефа си.

— Точно така — Елиополос кръстоса ръце по начина, по който би го направил, ако се намираше в съда, произнасяйки заключителните изречения на някое дело.

Сакс се беше облегнала на вратата и слушаше. Тя зададе въпроса, който Райм се канеше да зададе:

— И с какво ще го съблазните, за да ви играе по свирката?

Елиополос рязко се извърна:

— Коя сте вие?

— Полицай Сакс. Идентификация и веществени доказателства.

— Не мисля, че е мястото на един техник по местопрестъпленията, чул-недочул, да задава въпроси, където трябва и не трябва…

— Тогава аз го задавам шибания въпрос — излая Селито, — и ако не получа отговор, следващият, който ще ви го зададе ще бъде самият кмет.

Елиополос беше доста напред в политическата си кариера в сравнение с Райм. При това тя беше съвсем успешна, най-вероятно.

— Важно е да доведем делото срещу Хансен до успешен край. Той е по-голямото зло от двете. По-големият потенциал за вреда върху хората.

— Добър отговор — каза Делрей и разкриви лицето си — но няма нищо общо с въпроса. Какво ще му дадете на Танцьора за да ви поднесе на тепсия Хансен, а?

— Не зная — уклончиво отговори прокурора. — Не сме обсъждали това.

— Десет години на средно тежък режим — промърмори Сакс.

— Казах, не сме го обсъждали.

Райм си мислеше за старателно планирания от тях капан до четири тази сутрин. Ако сега изместеха Пърси и Хейл, Танцьорът щеше да разбере. Ще си състави нов план за действие. Ще разбере, че са в Шорхам и, тъй като на охраната й е заповядано да го хванат жив, ще им изтанцува един показен валс, убивайки Пърси и Хейл — разбира се, и около дузина щатски полицаи — и ще си тръгне под носовете им.

Прокурорът започна:

— Нямаме много време… Райм го прекъсна:

— А имате ли достатъчно хартия?

— Надявах се, че ще срещна съдействие във ваше лице.

— Е, не го срещате.

— Вие сте цивилен.

— Аз не съм — обади се Селито.

— Да-да, разбирам. — Погледна към Делрей, но не си направи труда да попита на коя страна беше той. Продължи: — За три-четири часа мога да получа заповед за преместване под строга охрана.

„В неделя сутрин?“, помисли си Райм. „Да-да!“

— Ние не издаваме подобни заповеди. Правете, каквото знаете.

Елиополос лепна една мазна усмивка на кръглото си лице:

— Трябва да ви уведомя, че, ако този престъпник умре при опита му за задържане, аз лично ще преглеждам рапорта относно обстоятелствата, и твърде вероятно е да заключа, че необходимите заповеди за използване на смъртоносно оръжие при тази ситуация на арест, не са били дадени от упълномощения за целта персонал. — Той хвърли поглед към Райм. — Възможно е също така да се появят и обвинения за намеса на цивилни граждани във федералните правораздавателни функции. А това може да доведе до значителен съдебен процес. Просто исках да бъдете предварително запознати с това.

— Благодарим — безгрижно отвърна Райм. — Оценяваме жеста ви.

Когато онзи излезе, Селито се прекръсти.

— Господи, Райм, чу ли го? Ще ни плаши със значителен съдебен процес!

— Хайде, хайде… Ако ме питате, и незначителен съдебен процес би накарало това момченце да се насере от страх — звънливо изтърси Делрей.

Всички се засмяха.

След това Делрей се протегна и каза:

— Каква болест е плъзнала! Чу ли за нея, а, Линкълн? Бацилът му с бацил!

— Какъв бацил?

— Абе, много е заразителен. Моите момчета от специалните части и аз, като излезем някъде на операция и не знам какво става, ама като се върнем, ни мори един странен тик -постоянно ни се присвива показалецът на дясната ръка, все едно още е на спусъка. После със седмици не ни пуска.

Селито, който беше доста лош актьор, отвърна великодушно на шегата му:

— И ти ли? Аз пък си мислех, че бацилът е хванал само нашите момчета.

— Но, знаете ли — продължи Делрей, истински Алек Гинес33 на уличните ченгета, — аз му зная цера. Трябва просто да гръмнете някой мръсен шибаняк, като например нашият приятел, Танцьора, който отдавна ви гледа накриво. Безотказно е. — Той си отвори клетъчния телефон. — Ще взема да се обадя на моите момчета и момичета, да проверя дали още помнят цера. И ще го направя веднага, че не се знае, кога ще им се изпречи пред очите лекарството, а те да вземат да го пропуснат. После какво ще ги правя такива, разтреперани!

Осемнадесета глава

Час 22 от 45

Когато се събуди в мрачния апартамент призори, Пърси Клей се надигна от леглото и отиде до прозореца. Дръпна настрана пердето и погледна сивото еднообразно небе. Във въздуха се носеше лека мъгла.

Клони към минимум. Вятър 090, пет възла. Видимост четвърт миля. Надяваше се времето да се оправи до довечера, когато й предстоеше полетът. Не че не можеше да лети при всякакви въздушни условия — не че не беше го правила. Всеки, който притежаваше карта със стойностите на уредите във всеки един момент от полета, можеше да излети, да се приземи и да лети и в най-гъстата мъгла. Пърси просто обичаше да лети при ясно време. Обичаше да вижда как се изнизва земята под нея. Светлините на градовете през нощта. Облаците. И най-вече — звездите.

Всичките звезди на вечерта…

Тя отново си спомни за Ед. Как беше звъннала снощи на майка му да се уговорят за погребалната служба. Все й се искаше да го обмисли по-подробно кого да покани, как да се организира всичко. Но просто не се получаваше. В главата й беше само Линкълн Райм.

Спомни си разговора с него вчера, когато бяха сами в неговата спалня — след като се беше скарала с онази полицайка, Амелия Сакс.

Седеше до него в един стар фотьойл. Той мълчаливо я беше изучавал в продължение на минута-две, оглеждайки я от главата до петите. Тогава тя изпита странно усещане. Той сякаш внимателно я беше прочел за себе си — погледът му нямаше нищо общо с този, с който мъжете обикновено гледаха жените по баровете или на улицата. Заприлича й на някой стар пилот ветеран, който я оглеждаше преди първия им съвместен полет. Проверяваше авторитета, държанието, бързината на мисълта й. Смелостта й.

Тя беше извадила от джоба си металното шише, но Райм бе поклатил глава и й бе предложил осемнадесетгодишен скоч.

— Том смята, че прекалявам с пиенето — каза той. — Което си е самата истина. Но животът без пороци не е живот, нали?

Тя вяло се беше усмихнала.

— Баща ми е доставчик.

— На алкохол? Или на всички пороци?

— На цигари. В администрацията на Американски тютюни в Ричмънд. Извинете. Вече си промениха името. Станаха „Американски потребителски продукти“ или нещо такова.

Откъм прозореца долетя пърхане на криле. — О — беше се усмихнала тя. — Това е третак.34

Райм й беше проследил погледа.

— Какво е?

— Мъжки сокол-скитник. Защо ли е решил да гнезди толкова ниско? Гнездата им обикновено са доста високо, ако решат да гнездят в градовете.

— Нямам представа. Една сутрин се събудих и те бяха тук. Вие познавате ли соколите?

— Разбира се.

— На лов ли ходите с тях?

— Някога. Имах си третак за лов на виргински пъдпъдъци. Взех си го още като голишарче.

— Това пък какво е?

— Новоизлюпено соколче. Като малки по-лесно се тренират. — Тя внимателно се вгледа в гнездото и по лицето й пробягна лека усмивка. — Но най-добрият ми ловец си остана един дивак — възрастен ястреб-кокошкар. Женски. Те стават по-големи от мъжките и по-добри убийци. Но трудно се работи с тях. Макар че хващат, каквото ти дойде наум — заек, фазан, яребица, всичко.

— При вас ли е още?

— О, не. Веднъж докато изчакваше — тоест, докато кръжеше да си търси плячка, изведнъж се отказа. Остави един огромен тлъст фазан да се измъкне. Влезе в едно топло въздушно течение, което я отнесе към километър нагоре. Просто се стопи в слънцето. Цял месец след това залагах примамки, но нямаше и следа от нея.

— Значи просто така, изчезна?

— Често се случва с диваците — беше му казала тя и беше вдигнала безразлично рамене. — Е, нали все пак са диви животни. Макар че прекарахме заедно цели шест месеца. — Тъкмо този ястреб беше изобразен на логото на Чартърни полети „Хъдсън“. После тя беше кимнала към прозореца.

— Вие сте щастливец, задето са ви избрали за компания. Викате ли им някак?

Райм презрително се беше изсмял.

— Тази полицайката, Сакс, наистина ли се канеше да ме арестува?

— О, мисля, че щях да успея да я убедя да не го прави. Вижте, трябва да ви кажа нещо.

— Давайте.

— Вие двамата с Хейл имате избор. Затова исках да поговорим.

— Избор ли?

— Можем да ви изведем извън града. Да ви закараме на някое отдалечено място под строга охрана като важни свидетели. Ако правилно се приложат техниките на криволичене из улиците, уверен съм, че ще успеем да заблудим Танцьора и да ви осигурим безопасността до понеделник, до Голямото жури.

— Но? — беше попитала тя.

— Но той няма да се откаже да ви преследва. Дори и след като мине заседанието на Голямото жури, вие все още ще представлявате заплаха за Филип Хансен, понеже ще трябва да ви призоват да свидетелствате и на процеса. А той може да се проточи с месеци.

— Има вероятност Голямото жури да не му предяви обвинителен акт, без значение какво ще кажем ние — му беше казала Пърси. — Тогава няма да има причина да ни убива.

— Това няма никакво значение. Щом Танцьорът е нает да убие някого, той няма да миряса, докато не го види мъртъв. Освен това прокурорите ще обвинят Хансен за убийството на мъжа ви, така че вие ще трябва да свидетелствате и по това дело. Най-удобно за Хансен би било да ви няма.

— Мисля, че разбирам накъде биете.

Той беше повдигнал вежда.

— Да стана червейче на кукичка — беше казала тя. Ъгълчетата на очите му се бяха сбърчили и той се засмя.

— Е, няма да ви развеждам из квартала като рядко животно, а просто ще ви скрия тук, в града. Естествено ще имате и охрана. И то най-елитната. Въоръжена по най-съвременни стандарти. Ние ще му устроим засада, а вие просто ще си седите на топло. Когато Танцьорът се появи, ние ще се погрижим за него. Да се надяваме, че ще бъде завинаги. Наистина е много откачено, но нямаме кой знае какъв избор.

Поредната глътка скоч. Съвсем не беше лошо. За нещо, което не е произведено в Кентъки.

— Откачено ли? — повтори тя. — Нека ви задам един въпрос. Вие имате ли си модел за подражание? Някой, на когото се възхищавате и искате да приличате на него?

— Разбира се. Но все криминалисти. Аугуст Фолмер, Едмон Локар.

— А познавате ли Берил Маркъм?

— Не.

— Това е една авиаторка от края на тридесетте и четиридесетте. Именно тя — а не Амелия Ърхарт — беше мой идол.

, Водила е много разгулен живот. Произхожда от доста богато английско семейство. От ония, дето са се върнали от Африка. Тя е била първият човек — забележете, първият човек, а не първата жена — която сама е прелетяла Атлантическия океан, и то по трудния път, от изток на запад. — Тя се беше засмяла. — Всички тогава са я смятали за луда. Във вестниците са пуснали специална рубрика, в която съпричастни читатели са я молели да не тръгва. Естествено, това не я е спряло.

— Успяла ли е?

— Приземила се по корем малко преди летището, но да, успяла е. Виждате ли, още не мога да кажа това смелост ли е, или лудост. Понякога си мисля, че между двете няма никаква разлика.

Райм беше продължил:

— Вие ще бъдете в безопасност, но не в абсолютна безопасност.

— Нека ви кажа още нещо. Нали се сещате онова страховито име? С което наричате убиеца?

— Танцьора.

— Танцуващия с трупове. Пилотите на реактивни самолети имат подобен израз. Ъгъла на мъртвеца.

— Това пък какво е?

— Това е границата между скоростта, при която самолетът ти губи скорост поради Маховата турбуленция, и скоростта, която той всеки момент ще премине въпреки същата тая турбуленция. Това се получава при скорости, близки до тази на звука35. Ако летиш на морското равнище, разполагаш с неколкостотин мили в час, но при височини от порядъка на 15–18 километра, където въздухът е доста по-разреден, моментът на загуба на скорост може да бъде около петстотин възла в час36, а Маховите вибрации настъпват при около петстотин и четиридесет37. Значи твоята задача е да не навлизаш в отрязъка от тези четиридесет възла в час, а просто да завиеш зад ъгъла на мъртвеца и готово. Всички самолети, на които се налага да летят на такива височини, използват за целта автопилоти, за да задържат скоростта в тази граница. Мога само да ти кажа, че аз почти винаги летя на такава височина и много рядко използвам автопилот. Така че изразът пълна безопасност ми е напълно непознат.

— В такъв случай мога да съм сигурен, че ще се справиш.

Пърси обаче не беше отговорила веднага. В продължение на една-две дълги секунди тя го беше изгледала изпитателно.

— Все пак, не е толкова просто, нали?

— Не е ли? — беше попитал Райм, но невинността в гласа му едва ли можеше да заблуди и малко дете.

— Чела съм криминалните хроники в „Таймс“. Вие, ченгетата, не тръгвате току тъй подир всяко едно убийство. Ами Хансен, той няма да стои със скръстени ръце, нали? Убил е няколко войника, както и съпруга ми, а вие го преследвате, сякаш е Ал Капоне.

— Въобще не ми пука за Хансен — тихо беше казал Райм от мобилния си трон. Тялото му беше напълно неподвижно, но затова пък от очите му хвърчаха черни изпепеляващи пламъци, точно като очите на нейния любим, напуснал я сокол. Тя се беше въздържала да сподели, че също като него никога не би дала име на ловна птица и че беше нарекла дивака си просто „сокола“.

Тогава Райм беше продължил:

— Аз искам Танцьора. Той уби няколко ченгета, включително двама от най-добрите ми техници. И ще го пипна.

И въпреки това тя усещаше, че има още нещо. Но не пожела да се задълбочава повече.

— Ще трябва, разбира се, да говорите и с Брит.

— Естествено. Накрая беше казала:

— Добре, навита съм.

— Благодаря ви. Аз…

— Но… — беше го прекъснала тя.

— Какво?

— Имам едно условие.

— Което е? — Райм отново бе повдигнал едната си вежда. В този момент на Пърси й беше хрумнала мисълта: ако човек не гледаше увреденото му тяло, можеше да види, какъв красив мъж стоеше пред него. И после, ах да, по дяволите, щом осъзнаеше това, я връхлиташе старият й враг — обземаше я необясним страх в присъствието на красив мъж. Хей тролке, тролице, вещице, жабо кикирице, къде ти е жабокът за събота вечер, а? На бас, че пак са те прескочили…

— Утре вечер да пилотирам чартъра за щатската здравна организация.

— О, това съвсем не ми се струва добра идея.

— Тогава сделка — на куково лято — беше казала тя, като използва лафът, който Ед и Рон често употребяваха.

— Защо точно ти трябва да летиш?

— Компанията се нуждае от този полет. И то на всяка цена. Полетът ни виси на косъм и затова е нужен най-добрият пилот сред нас. Това съм аз.

— Как така полетът ви виси на косъм?

— Всичко е планирано до стотната. Ще изразходим минимум гориво. Не мога да си позволя някой, който ще губи време в празни обиколки, понеже не се насочил правилно или ще ми се обади да му търся заместник заради лоши атмосферни условия. — На това място тя беше замълчала, а после прибавила: — Няма да изоставя Компанията в най-тежкия момент.

Наистина, беше казала тези думи с твърда решителност, но донякъде се изненада, когато той кимна.

— Добре. Съгласен съм.

— В такъв случай сделката е сключена. — Пърси инстинктивно протегна ръка напред, но се усети навреме.

Той се беше засмял.

— Отскоро се придържам изцяло към устни споразумения. — После си пийна и той от скоча, за да полее предварително уговорката.

Сега, вече шест и половина, събота сутринта, тя беше . облегнала чело о прозореца на охранявания апартамент. Предстоеше й толкова много работа. На първо място да преправят „Фокстрот Браво“. После подготовката на навигационния дневник и плана на полета можеше да отнеме още няколко часа. И въпреки тревогите и скръбта й за Ед тя усещаше едно неописуемо удоволствие. Довечера щеше да лети.

— Хей — обади се познат провлечен глас. Тя се обърна и видя Роланд Бел на вратата.

— Добрутро — каза той.

После тръгна с широка крачка към нея.

— Ако смятате да дърпате тези завеси, по-добре да не ставате от леглото като пеленаче. — И той дръпна пердето.

— О, чувам, че инспектор Райм е устроил някакъв капан. С гаранция Франция, че ще го пипне, лошия негодник.

— Е, приказката е, че Линкълн Райм никога не греши. Но ако питате мене, що се отнася точно до този убиец, аз не бих вярвал на ничии приказки, докато с очите си не се уверя. Добре ли спахте?

— Не — отвърна тя. — А вие?

— Успях да дремна два-три часа — каза Бел и надникна през прозореца. — Но пък не ми се спи. От известно време сутрин, като се събудя, се чувствам пълен кретен. Ама така си е, с тези младоци. Сега, ако обичате, да ви помоля да не дърпате повече това перде. Да не забравяме все пак, че това е Ню Йорк. Я си помислете какво би станало с кариерата ми, ако залепнете на отсрещната стена от заблудения куршум на някой пубертет с мания за величие, който си умира да гърми във въздуха. Ако това се случи, просто не знам, сигурно ще се усмихвам кисело цяла седмица. А сега, какво ще кажете, ако ви поканя на кафе в домашни условия?

Рано сутринта, в неделя, в прозорците на тази градска къща се отразяваха няколко купести облака.

Рано сутринта, в неделя, из въздуха се усещаше мирис на дъжд.

Рано сутринта, в неделя, и Съпругата беше застанала още по нощница на прозореца, в който се отразяваха купестите облаци. Около бледото й лице се спускаха черните къдрици на разрошената й коса, тъй като тя явно току-що ставаше от сън.

Рано сутринта, в неделя, Стивън Кол беше застанал от другата страна на Тридесет и пета улица, срещу строго охраняваните апартаменти, собственост на Министерството на правосъдието. Той се криеше в сянката на една водонапорна кула на покрива на отсрещния стар блок с апартаменти. Наблюдаваше внимателно Съпругата с модерния си бинокъл „Лейса“. Покрай елегантното й тяло се движеха отраженията на дъждовните облаци.

Знаеше, че стъклото най-вероятно е бронирано и със сигурност щеше да отрази първия изстрел. Можеше да стреля отново в рамките на четири секунди, но тя щеше да се отдръпне назад, уплашена от строшеното стъкло, макар че беше твърде вероятно дори да не разбере, че е станала бойна мишена. Кофтито в цялата работа беше, че той не можеше да нанесе смъртоносни поражения.

— Сър, все пак ще се придържам към първоначалния си план, сър.

До нея се появи мъж и дръпна пердето. После лицето му отново се появи в пролуката между завесата и черчевето на прозореца и той започна внимателно да оглежда покривите, където беше логично да застане всеки опитен снайперист. Мъжът явно беше добре трениран и следователно опасен. Стивън запомни външния му вид.

После побърза да се скрие зад фасадата на сградата, преди да го видят.

Глупавата полицейска тактика — очевидно по идея на Линкълн Червея — да преместят Съпругата и Приятеля в сградата на полицейски участък в Уест Сайд, го беше заблудила за не повече от десетина минути. След като подслуша разговора между Съпругата и някой си Рон, Стивън беше стартирал една безобидна вирусна програма — „Далечна звезда-69“: беше я смъкнал от комерсиалната страница на някаква пресгрупа — която му „снесе“ телефонния номер 212, някъде в Манхатан.

После седна и премисли всичко отново.

— Нали помниш как се печелеха победите, Редник?

— Чрез внимателно и задълбочено преценяване на всяка възможност, колкото и невероятна да изглежда тя, сър.

Беше се включил в Мрежата и въведе този телефонен номер в двустранния телефонен указател, откъдето получи името и адреса на абоната. Указателят по принцип не съдържаше невписаните телефонни номера и Стивън беше сигурен, че никой от федералното правителство не би проявил кристалната глупост да използва общодостъпен номер за строго охранявани сгради за защита на важни свидетели.

Тук обаче грешеше.

На екрана се изписа името Джеймс Л, Джонсън, Ийст Сайд, 35-та улица, номер 258.

Невъзможно…

После звънна в сградата на ФБР в Манхатан и помоли да го свържат с мистър Джонсън.

— По-точно Джеймс Джонсън.

— Изчакайте моля. Ей сега ще ви свържа.

— Извинете — намеси се Стивън, — той в кой отдел беше, че все забравям?

— Мисля че в отдел Правосъдие. Управление на сгради и оборудване.

Щом му прехвърлиха разговора, Стивън затвори. След като вече знаеше, че Съпругата и Приятелят бяха в охранявана сграда на Тридесет и пета улица, той си смъкна от Мрежата подробни карти на квартала, за да изготви плана си за действие. Тръгна на разходка около Двадесети участък и се остави да го забележат, докато наблюдаваше газоколонката. После задигна една цистерна с газ и остави достатъчно следи, за да може да заблуди ченгетата, че се кани да използва камиона като гигантска бомба, с която да взриви участъка и премахне двамата свидетели.

А всъщност сега се криеше в сградата, точно срещу охраняваната къща, на един изстрел разстояние от Съпругата и Приятеля.

Опитваше се да се съсредоточи върху предстоящата му работа и да не мисли за неизбежното, съпътстващо обстоятелство — лицето, което гледаше от прозореца и го търсеше.

Почувства се дребен. Но не много. Червеите пак го полазиха. Но беше търпимо.

Дръпнаха пердето. Стивън отново огледа сградата и разположението на охраната.

Беше нисък блок, на три етажа. Не беше долепен до други сгради. С алеята, която го опасваше, приличаше на малък остров, заобиколен от тъмна ивица вода. Градежът и облицовката бяха изцяло от кафяв камък, който макар и пясъчник, е най-твърдият и здрав строителен материал след гранита и мрамора. Поради тази причина той беше устойчив на взрив или прокопаване. По прозорците имаше решетки, които много приличаха на ковано желязо, но Стивън знаеше, че това беше стомана с уякчен (навъглероден) повърхностен слой и най-вероятно бяха увити с жици и датчици, реагиращи на звук или движение, ако не и двете заедно.

Противопожарното стълбище беше истинско. Ако човек внимателно се вгледаше в прозорците, можеше да види, че зад тях цари непрогледна тъмнина. Най-вероятно зад стъклата беше занитен стоманен лист. Откри и истинският авариен изход — част от огромен театрален декор, нарисуван направо върху тухлената стена. (Защо ли иначе някой ще поставя реклама в пуста алея, ако не за да маскира врата?) Самата алея не беше кой знае какво, като всички подобни в централната част на града — настилката беше от калдъръмени камъни и асфалт. Навсякъде обаче по стените се виждаха стъклените очи на монтираните видеокамери. Но въпреки всичко от двете страни на пътя имаше разхвърляни торбички боклук и няколко кофи за смет, които си бяха доста добро прикритие. Можеше да скочи в алеята от единия от прозорците на съседната сграда, използвана за офис, а после минавайки зад кофите, безпрепятствено да стигне до аварийния изход.

И без това прозорецът на първия етаж на съседната къща беше отворен — вятърът развяваше пердетата му. Който и да наблюдаваше видеокамерите, вероятно вече беше свикнал с постоянното движение откъм тази посока. Така че Стивън можеше спокойно да скочи от този прозорец и да осъществи замисъла си.

При това беше сигурен, че няма да го очакват да се появи от тази посока. Беше подслушал радиостанциите им и чу съобщенията за евакуация на всички сгради в близост до Двадесети участък. Значи те наистина бяха повярвали, че той щеше да се опита да закара цистерната близо до участъка, за да го взриви.

— Преценявай, Редник.

— Сър, моята преценка е, че врагът разчита главно на физическите качества и анонимността на сградата под охрана. Освен това забелязвам значителни липси на тактически персонал, откъдето си вадя заключението, че дори еднолична атака на сградата би се увенчала с успех при елиминирането на едната или дори двете цели, сър.

Въпреки увереността си, изведнъж за момент той се почувства дребен.

Представи си как Линкълн го търсеше. Линкълн Червея. Представи си как голямото безформено буцообразно същество, ларвата, олигавена от влажната слуз на червеите, се оглежда на всички посоки за него. Можеше да гледа през стените, да се процежда през цепнатините.

Да гледа през прозорци…

Да пълзи бавно нагоре по крака му.

Да дъвче бавно месата му.

— Измий ги. Изстържи ги!

— Какво ще измиваш, Редник? Още ли ще ми досаждаш с тези скапани червеи?

— Сър, аз… Сър, съвсем не, сър.

— Да не би да си обърнал резбата, Редник? И сега да ми се сваляш като някоя шибана, скапана гимназистка? Чувстваш ли нужда от закрила, а, девойко бледа?

— Сър, съвсем не, сър. Аз съм като острие на бръснач, сър. Аз съм смърт за всички. Възбуждам се най-много, когато убивам.

Пое си дълбоко въздух. Няколко пъти. Бавно го обзе спокойствие.

Беше скрил калъфа си за китара със снайпера вътре на покрива под водонапорната кула. Останалата част от екипировката си той напъха в неголяма ученическа раница. После облече канадката си с емблемата на Колумбийския университет и нахлупи бейзболната шапка.

Слезе бързо по противопожарната стълба и изчезна в алеята. Чувстваше се засрамен, дори малко изплашен — не, не от вражеските куршуми, а от пронизващия взор на Линкълн Червея, който с всеки изминал момент се приближаваше към него с бавните, но неумолими гърчещи се движения на червея.

Стивън смяташе да проникне с взлом, но не му се искаше да убива други хора, въпреки че къщата, съседна на охранявания блок, беше напълно празна.

Във фоайето нямаше никой, липсваха и камерите по ъглите. Входната врата беше хлабаво залостена с гумената дръжка на една подочистачка; до нея се виждаха бухалки за пране и няколко меки стола. Наистина беше съблазнително, но не му се искаше да поема излишния риск да се натъкне на някой от наемателите или на случайно присъстващи. Ето защо той се върна обратно и заобиколи отдалечения от охраняваната къща ъгъл. Мина покрай един засаден в огромна саксия бор, който му предложи убежище близо до тротоара. С лакът счупи тънкото стъкло на прозореца, водещ към затъмнения лекарски кабинет на някакъв психиатър, както се оказа по-късно, и скочи вътре. Цели пет минути стоя напълно неподвижен с пистолет в ръката. Нищо. След това безшумно се изниза през вратата и стигна до коридора на първия етаж.

Спря се пред вратата на кабинета, който, според него беше онзи, от чийто прозорец се развяваха пердетата, и който гледаше към алеята на охранявания блок. Протегна ръка към дръжката.

Някакъв вътрешен инстинкт го накара да промени първоначалното си намерение. Реши да опита през приземния етаж. Намери стъпалата и се спусна към гъстия, покрит с мухъл лабиринт от подземни помещения.

Стивън се движеше безшумно към външната страна на сградата и отвори една стоманена врата. Влезе в слабо осветено помещение, с размери шест на шест, което беше пълно догоре с всевъзможни сандъци и стари приспособления. Откри малък прозорец на равнището на главата си, гледащ към алеята.

Стъклото обаче беше здраво закрепено. Щеше да се наложи да го махне заедно с рамката. Щом излезеше навън, щеше да се скрие зад кофите, после с приведената походка на снайперист да се придвижи до замаскираната врата. Този вариант беше доста по-безопасен, отколкото онзи с покрива на отсрещната сграда.

Стивън си помисли: „Стана!“

Беше ги надхитрил всичките.

„Беше надхитрил Линкълн Червея!“ Тази мисъл му достави толкова голямо удоволствие, сякаш току-що беше убил и двете жертви.

Извади отвертка от раницата си и започна да изстъргва джамджийския маджун от ръбовете на стъклата. Сивите лентички се отделяха толкова бавно и трудно, а той беше толкова погълнат от работата си, че изобщо не усети как, докато оставяше отвертката и посягаше към Беретата си на хълбока, зад гърба му се беше приближил някой, който опря пистолет о врата му и му зашепна:

— Мръднеш ли и един сантиметър — и влизаш в историята.