Танцьорът

Деветнадесета глава

Час 23 от 45

Късоцевен, най-вероятно Колт или пък Смити, а може би някой от онези латиноамерикански боклуци; със сигурност не беше стреляно скоро с него, нито пък беше смазван.

Надушвам ръжда.

— А какво може да ни каже ръждата, Редник?

— Много, сър.

Стивън Кол вдигна ръцете си.

Високият, потреперващ глас каза:

— Постави си пистолета и радиотелефона ей там. Радиотелефона?

— Хайде, пипай по-сръчно. Иначе ще си видиш съдържанието на черепа върху стената. — Гласът прегракна от напрежението. Собственикът му смръкна болнаво.

— Редник, нима професионалистите използват заплахи?

— Сър, разбира се, че не. Този тип явно е аматьор. Да го обезвредя ли?

— Не още. Той все още представлява опасност.

— Сър, слушам, сър.

Стивън постави оръжието си върху една картонена кутия.

— Къде…? Хайде, по-живо, къде ти е радиото?

— Не нося радиостанция — каза Стивън.

— Обърни се. И без резки движения.

Стивън се завъртя бавно и се озова пред дребен кльощав мъж с подвижни малки очички. Беше мърляв и приличаше на болен. Носът му течеше, а очите му бяха подозрително зачервени. Гъстата му кестенява коса беше сплъстена и приличаше на мокър парцал. Освен това смърдеше. Сигурно беше някой скитник. Както би казал вторият му баща, пияндурник. Или друсалка.

Старият очукан късоцевен Колт беше опрян плътно в корема на Стивън, а петлето беше запънато. Едва ли беше нужно кой знае какво усилие да се освободи чукчето, особено пък това, което беше явно доста старо и износено. Стивън пусна една любезна усмивка. По цялото му тяло не трепваше и едно мускулче.

— Виж — започна той, — не искам да ти създавам проблеми.

— Къде ти е радиото? — изпелтечи мъжът.

— Нямам радио.

Оня нервно опипа джобовете на пленника си. Стивън лесно можеше да го премахне — вниманието му често се местеше от един предмет върху друг. По тялото му пробягваха търсещите пръсти на мъжа. Накрая оня отстъпи назад.

— Къде е партньора ти?

— Кой?

— Не ме будалкай. Знаеш за какво говоря. Изведнъж отново се почувства дребен. Пълен с червеи…

Нещо не беше наред.

— Наистина не зная за какво говорите.

— За ченгето, дето беше тук преди малко.

— Ченге? — прошепна Стивън. — В тази сграда ли?

Човекът неуверено премигна с кръвясалите си очи.

— Точно така. Ти не си ли му партньор?

Стивън отиде до прозореца и погледна навън.

— Не мърдай. Ще стрелям.

— Насочи това някъде по-встрани — изкомандва Стивън, като погледна през рамо. Вече не се тревожеше за освобождаването на чукчето. Започваше да осъзнава значимостта на грешката си. Повдигна му се.

Гласът на мъжа отново задра о гърлото му, докато повтаряше заплахата си.

— Спри! Не мърдай от мястото си! По дяволите, наистина ще те застрелям.

— По алеята има ли други от тях? — хладно попита Стивън.

Последва мълчание. После:

— Ти наистина ли не си ченге?

— По алеята има ли други от тях? — повтори рязко Стивън.

Мъжът се огледа неуверено:

— Преди известно време бяха цяла сюрия. Сложиха онези боклуджийски кофи и кесиите с боклук. Сега не зная, може да са си отишли.

Стивън гледаше замислено алеята. Кесиите с боклук… Значи са ги поставили, за да ги използвам за прикритие. Да ме подмамят.

— Ако извикаш на някого, кълна се…

— О, я тихо — Стивън отново огледа внимателно алеята, търпелив като боа. В крайна сметка забеляза една слаба сянка върху камъните от настилката — зад едната от кофите. Премести се леко. Инч-два.

После на покрива на сградата, зад охранявания блок — върху асансьорния винкел — потрепна друга сянка. Бяха достатъчно добри, за да не си показват дулата на пистолетите, но не чак толкова, за да се сетят, че неподвижната вода от водната кула на покрива може да отрази сенките им.

Господи, Боже… Някак Линкълн Червея беше предугадил, че той няма да се хване на въдицата с Двадесети участък. През цялото време го бяха очаквали да се появи точно тук. Линкълн дори беше предвидил стратегията му — че Стивън ще се опита да мине през алеята, точно от тази сграда.

Лицето от прозореца…

Изведнъж му хрумна абсурдната идея, че Линкълн Червея е бил онзи, който го гледаше от прозореца в Александрия, Вирджиния. Осветен от кървавочервената светлина, вперил поглед право в очите му. Естествено, не можеше да бъде той. Но дори тази увереност не успя да уталожи разбунтувалия се стомах на Стивън. Повдигна му се отново и се почувства дребен.

Леко подпряната врата, отворения прозорец, развяващото се от него перде… истинска шибана официална покана за гости. И алеята: съвършена зона на поражение.

Единственото, което го беше спасило, беше собственият му инстинкт.

Линкълн Червея му беше устроил капан. Кой, мамка му, е той?

В ушите му бушуваше ярост. Заля го гореща вълна. Ако наистина го очакваха, значи се движеха по процедурата „Локация и надзор“. Което пък означаваше, че ченгето, което тази жалка твар беше видяла, скоро щеше да се върне да провери отново стаята, в която бяха. Стивън се завъртя към дребосъка.

— Преди колко време мина ченгето да провери тази стая?

Страхливите очички на човека премигнаха и той целият се изчерви от обзелия го ужас.

— Преди около десет минути.

— С какво оръжие беше?

— Не зная. Май беше от онези модните. Приличаше на автомат.

— Кой си ти?

— Не съм длъжен да отговарям на шибаните ти въпроси — опита да се защити онзи. Посегна да изтрие течащия си нос с ръкава си. Грешката му беше, че го направи с ръката, с която държеше пистолета. За част от секундата Стивън го изби от ръката му и блъсна кльощавия на пода.

— Не! Не ме убивай!

— Млъквай! — излая Стивън. По навик отвори барабана да види с колко патрона разполага. Нямаше нито един.

— Празен ли е? — попита той, невярващ на очите си.

Онзи вдигна рамене.

— Аз…

— Ти си ме заплашвал с празен пистолет?

— Ами… Нали знаете, ако те хванат и оръжието ти е празно, минаваш по-леко.

Стивън нищо не разбираше. Та той можеше спокойно да го убие заради глупостта му да носи незаредено оръжие.

— Какво търсиш тук?

— Върви си и ме остави на мира — изскимтя мъжът, като се опита да се изправи на краката си.

Стивън пусна Колта в джоба си, сграби своята Берета и я насочи към челото на онзи.

— Какво правиш тука? Той отново изтри носа си.

— На горния етаж има лекарски кабинети. А понеже в неделя няма никой тука, аз реших да задигна някой образец, нали се сещаш?

— Образец ли?

— Нали докторите получават образци от всякакви лекарства и то напълно безплатно. На всичкото отгоре те никъде не се водят, така че човек може да си свие колкото му душа иска и никой няма да го усети. Ама то всичко има, перкодан, фиоринал, диетични лайна и все такива.

Стивън обаче не чуваше нищо. Отново го заля хладният полъх на Линкълн Червея. Линкълн беше съвсем наблизо.

— Хей, добре ли си, какво ти стана? — попита мъжът, вперил поглед в лицето на Стивън.

Странно, червеите изчезнаха.

— Как се казваш?

— Джоуди. Е, Джо Д’Орфио, но всички ми викат Джоуди. Ами ти?

Стивън не отговори. Гледаше през прозореца. От покрива на сградата зад охраняваната се размърда още една сянка.

— Виж, Джоуди, слушай внимателно. Искаш ли да изкараш малко пари?

— Е? — нетърпеливо попита Райм. — Какво става?

— Още е в сградата, източно от охраняваната къща. Все още не е излязъл на алеята — докладва Селито.

— Какво се бави? Вече трябваше да е тръгнал. Няма причина да изчаква. Да не сте оплескали нещо?

— Нашите претърсват цялата сграда. Не го намерихме в стаята, където си мислехме, че ще влезе.

Онази с отворения прозорец. Проклятие! Райм беше спорил по въпроса дали да му оставят отворен прозореца да го съблазнява. Твърде явно беше. Танцьорът беше станал подозрителен.

— Всички са на позиция със заредени оръжия, нали?

— Разбира се. Успокой се.

Но той не можеше да се успокои. Райм не знаеше как точно щеше да се опита да проникне Танцьорът в охраняваната къща. Не беше сигурен, макар да предполагаше, че ще мине през алеята. Надяваше се, че кесиите и боклуджийските кофи щяха да го заблудят, че това е най-подходящото прикритие, за да стигне до входа на блока. Агентите на Делрей и хората на Хауман от 32-Е бяха обсадили алеята и самата съседна сграда. Други се намираха по околните сгради. Сакс беше с Делрей, Селито и Хауман в един фургон с надписи на UPS38, паркиран на отсрещната улица.

Известно време Райм наистина беше повярвал на трика с гигантската бомба-цистерна с газ. Отначало му се беше сторило невероятно Танцьорът да изпусне един от инструментите си при открадването на камиона, но в края на краищата беше правдоподобно. Това, в което Райм се беше усъмнил, беше количеството взривно вещество от възпламенителния шнур, останало по острието на клещите. То показваше ясно, че Танцьорът явно нарочно го беше намазал с цел да накара полицията да мисли, че се кани да използва камиона като бомба. Тогава беше решил, че не, Танцьорът не беше започнал да става разсеян, а тъкмо обратното. След това двамата със Сакс бяха седнали и предвидили действията му. Това, че се беше оставил да бъде забелязан как оглежда евентуалния си маршрут на нападение и после, когато бе оставил жив пазача, за да може той да съобщи на полицията за изчезналия камион — всичко беше съвсем съзнателно и умишлено извършено.

Последното нещо, което окончателно наклони везните в полза на подозренията на Райм, бяха, разбира се, физическите доказателства. Аминиева група около целулозна нишка. Тази комбинация можеше да се срещне само на две места — или върху стари архитектурни хелиографски копия, или върху скици с планове на парцели, които се печатаха от огромни принтери, използващи амониеви съединения в мастилото си. Райм беше накарал Селито да се обади в централното управление на полицията, откъдето да му дадат информация за проникване с взлом в архитектурни фирми. Оттам им бяха изпратили подробен доклад, че наистина един офис, използван главно за съхранение на архива, е бил наскоро разбит. Тогава Райм ги беше помолил да проверят дали случайно адресът не е Ийст Сайд, 35-та улица и удивените служители бяха казали, че да, оттам липсвали няколко плаки.

Единствената загадка беше как Танцьорът е разбрал адреса на охранявания апартамент и това, че Брит и Пърси бяха в него.

Преди пет минути двама служители от специалните части бяха открили разбития прозорец на първия етаж на съседната на охранявания блок сграда. Танцьорът беше минал през полуотворената врата и най-вероятно се готвеше да нападне апартамента, в който бяха Брит и Пърси през алеята, както Райм беше предсказал. Нещо обаче го беше подплашило. Сега той беше някъде в сградата и никой нямаше представа точно къде. Все едно бяха пуснали отровна змия в тъмна стая. Всички се питаха къде се намираше, какви бяха плановете му?

Толкова много начини да умреш…

— Той няма да чака дълго — промърмори Райм. — Твърде рисковано е. — Започваше да се изнервя.

Един от агентите се обади:

— На първия етаж няма никой. Продължаваме да обикаляме.

Изминаха пет минути. От различните позиции се обаждаха постовете и докладваха за отсъствието на Танцьора, макар че Райм чуваше почти само едно монотонно пращене в ушите си.

Джоуди отговори:

— Че кой не иска да направи малко пари? Само дето не зная какво трябва да направя.

— Помогни ми да се измъкна оттук.

— Искам да кажа, ти какво правиш тук? Да не би тебе да търсят?

Стивън изгледа тъжния, кльощав дребосък от главата до петите. Нещастник, но не беше нито луд, нито глупав. Реши, че най-изгодната за момента тактика беше да бъде честен с него. И без това след няколко часа щеше да бъде мъртъв.

Каза:

— Тук съм, за да убия някого.

— Уха-а. Демек, ти си от мафиотите или нещо такова, а? Кого ще убиваш?

— Джоуди, по-тихо. Малко сме я загазили, ако не забелязваш.

— Ние ли? Аз не съм направил нищо.

— Освен това, че си попаднал в погрешното време на погрешното място — обясни Стивън. — Което е всъщност твърде лошо, понеже се намираш в същата ситуация като мен. Те търсят мен и ако ме открият, едва ли ще ти повярват, че нямаш нищо общо. А сега ще ми помогнеш ли? Имам време само да чуя да или не.

Джоуди се опита да не изглежда уплашен, но очите му го издадоха.

— Да или не.

— Не искам да пострадам.

— Ако си на моя страна, няма да пострадаш. Едно от нещата, в които съм наистина добър, е да се грижа за това кой да пострада и кой — не.

— И ще ми платиш за това? С пари? Никакви чекове, а? На Стивън му се наложи да се засмее.

— Никакви чекове. Не. В брой.

Желеобразните очички обмисляха нещо.

— Колко?

Дребното лайно се и пазареше.

— Пет хиляди.

В очите му още се четеше страх, но сега те блестяха с новата светлина на шока.

— Ама наистина? Не ме бъзикаш, нали?

— Не.

— Ами, ако те измъкна и ти ме убиеш, за да не ми платиш?

Стивън отново се засмя.

— За това ми плащат доста повече от твоите пет хиляди. Те са нищо за мен. Освен това, ако ме измъкнеш, ще зная, че ще мога да разчитам на тебе.

— Аз…

Някъде отдалече долетя звук. Стъпки. Приближаваха се.

Това трябва да е ченгето от „Локация“. Идваше за него.

„Сам е“, определи Стивън по звука от стъпките. „М-да, логично беше. Нали те го очакваха да се появи откъм първия етаж, от кабинета с отворения прозорец. Там Линкълн Червея сигурно беше разположил повечето си копои.“

Стивън сложи пистолета си в раницата и измъкна оттам ножа.

— Ще ми помогнеш ли?

Джоуди нямаше къде да ходи. Ако не му помогнеше, щеше да бъде мъртъв най-много след шестдесет секунди. И той много добре го знаеше.

— Дадено — и той протегна ръката си. Стивън се направи, че не я вижда и каза:

— И така, как ще се измъкнем?

— Виждаш ли онези буци сгурия ей там? Можем да ги отместим. Нали виждаш? Зад тях има тунел. Част от онези стари катакомби някога са използвани за доставка на най-различни материали. Минават под центъра на града. Никой не знае, че съществуват.

— Сигурен ли си? — На Стивън му се прииска да знаеше за тях по-рано.

— Мога да те заведа по тях до метрото. Там живея. В една стара спирка на метрото.

Минаха две години, откакто Стивън имаше партньор. Сега съжали, задето го беше убил. Джоуди тръгна към блокчетата.

— Не — прошепна Стивън. — Виж, какво ще направиш. Залепяш се до стената. Ей тука. — И той посочи срещуположната стена на вратата.

— Но той ще ме види. Предния път светеше с фенерче и сега аз ще бъда първото нещо пред очите му!

— Заставаш там и си вдигаш ръцете.

— Ще ме застреля — проскимтя Джоуди.

— Не, няма. Трябва да ми се довериш.

— Но… Очите му се стрелнаха към вратата. Той изтри с ръкав лицето си.

— Дали няма да се изметне този човек, Редник?

— Вярно, рисковано е, сър, но аз съм пресметнал вероятностите и мисля, че няма. Той просто е алчен за пари.

— Ще трябва да ми вярваш. Джоуди въздъхна.

— Добре, добре…

— Дръж ръцете си вдигнати и той няма да стреля.

— Така ли? — той вдигна ръце.

— Отстъпи назад, така че лицето ти да бъде в сянка. Да, точно така. Не трябва да вижда лицето ти… Така. Много добре.

Сега стъпките се чуваха съвсем наблизо. Човекът се стараеше да върви безшумно. Поколеба се.

Стивън докосна пръст до устните си и легна на пода, сякаш се сля с него.

Стъпките изчезнаха, човекът спря пред вратата. Отвори я безшумно. Беше облечен в противокуршумна жилетка и яке с надпис ФБР. Влезе в стаята и започна внимателно да я осветява с фенерчето си, прикрепено към затворната рама на пистолета си. Когато лъчът освети корема на Джоуди, онзи започна да прави нещо, което удиви Стивън.

Започна да натиска спусъка.

Много бавно и много леко. Но Стивън беше застрелял толкова много животни и хора, че познаваше всяко трепване на мускула, напрежението на стойката и всичко, свързано с физиката и психиката на човека, точно преди да стреля с оръжието си.

Трябваше да се действа бързо. Той скочи върху автоматичния пистолет и отмести цевта му настрани. Едновременно с това издърпа скритата гарнитура за глава със слушалки и говорител. След това заби късия си нож в трицепса на мъжа, точно под мишницата, парализирайки по този начин дясната му ръка. Онзи изрева от болка.

Значи надъхани са да убиват! — мислеше си Стивън. Не ги вълнуват вдигнати ръце, а? Казали са им, щом ме видят, да стрелят на месо. Независимо дали съм въоръжен, или не.

Джоуди изскимтя:

— Боже, Господи! — Пристъпи неуверено напред, ръцете му бяха все още във въздуха. Погледнат отстрани си беше направо смешен.

Стивън ритна агента и той падна на колене. Махна му специалната каска и му запуши устата с един парцал.

— Господи, ти го наръга — обади се отново Джоуди, като смъкна ръцете си и се приближи.

— Млъквай. За какво говорихме? Изходът.

— Но…

— Тръгвай.

Джоуди неохотно тръгна.

— По-бързо бе, кретен — побесня Стивън.

Джоуди хукна към дупката в стената. Почти незабавно след него Стивън намъкна агента в коридора, полувлачейки го.

Значи, надъхани да убиват…

Линкълн Червея беше подписал смъртната му присъда. Стивън беше направо разярен.

— Спри. Изчакай ме там — нареди той на Джоуди.

Стивън включи отново слушалките в радиостанцията му и се заслуша. Бяха настроени на специалната честота за тактически операции. Чу как почти една дузина ченгета се обадиха да докладват от различни части на сградата.

Нямаше много време, но се налагаше да ги забави малко.

Поведе зашеметения агент към жълтоосветеното фоайе.

Извади отново ножа си.

Двадесета глава

Час 23 от 45

— По дяволите! По дяволите! — беснееше Райм. По брадичката му потече слюнка. Том пристъпи към количката му и го избърса, макар Райм ядно да го беше отблъснал.

— Бо? — викаше той в микрофона.

— Казвай — обади се Хауман от командния фургон.

— Мисля, че пак ни е прецакал и вече си пробива коридор за отстъпление. Накарай агентите си да се движат най-малко по двойки. Никой не трябва да остава сам. Натикай всички в сградата. Мисля…

— Чакай… чакай. О, не…

— Бо? Сакс?… Някой чува ли ме? Никой не му отговори.

После по радиото му долетяха крясъците; след това всичко изчезна и накрая до него долитаха само накъсани фрази.

— … помощ. Все пак имаме кървава следа… В съседната сграда. Точно така, вдясно… не… надолу по стълбите… Мазето. Инелман не се е обаждал. Той беше… мазето. Всички там, мърдайте. Хайде, на бегом!

Райм викна:

— Бел, Чуваш ли ме? Удвои си охраната. Не повтаряй, не ги оставяй без надзор. Танцьорът се е измъкнал и не знаем къде се намира.

По радиостанцията се чу спокойния глас на Роланд Бел:

— Взели сме ги под крилото си. Бъди сигурен, че никой няма да се промъкне дотук.

Това изнервящо чакане! Направо непоносимо. На Райм му се крещеше от ярост.

Къде ли беше?

Змия в тъмна стая…

После един по един се заобаждаха агентите, докладвайки на Делрей или Хауман, че са обезопасили етаж след етаж.

Накрая Райм чу:

— Мазето обезопасено. Но, Боже Господи, колко кръв има тук! И освен това Инелман липсва. Не можем да го намерим. Господи, всичката тази кръв!

— Райм, чуваш ли ме?

— Да, казвай.

— В мазето на съседната сграда съм — каза Амелия Сакс на микрофончето си, докато се оглеждаше.

Стените бяха мръсно жълти, циментови, а подът беше боядисан в сиво като военен кораб. Човек обаче едва ли имаше време да огледа обстановката във влажното помещение; навсякъде беше опръскано с кръв, приличаше повече на една от ужасяващите картини на Джаксън Полък.

„Клетникът“, помисли си тя. „Инелман. Дано по-скоро го открият. На човек, загубил толкова кръв, не му оставаха повече от петнадесет минути.“

— С теб ли е куфарчето с инструментите? — попита я Райм.

— Нямаме време! Изгубил е доста кръв, трябва да го намерим!

— Дръж се, Сакс. Куфарчето. Отвори го. Тя въздъхна.

— Добре. Ето, отворих го.

Куфарчето за анализ на петна от кръв съдържаше линийка, транспортир, рулетка, реагента Касъл-Майер, използван за първоначален кръвен анализ. Имаше и Луминол — веществото за откриване на остатъци от железния окис, който беше част от кръвта, дори след като престъпникът старателно избърше мястото.

— Тук е голяма касапница, Райм. Едва ли ще мога да открия нещо.

— О, нали знаеш, че от местопрестъплението можем да научим много, Сакс. И то наистина много.

Ами да, ако някой въобще можеше да анализира подобна зловеща обстановка, това беше само Райм и никой друг.

Сети се, че той и Мел Куупър бяха дългогодишни членове на Международната организация за кръвен анализ. (Това, което не се беше сещала, бяха злокобните кървави пръски от местопрестъпленията и факта, че съществуваха хора, превърнали ги в своя професия.) Конкретно това, което виждаше в момента пред очите си беше безнадеждно.

— Трябва да го намерим…

— Сакс, успокой се… Чуваш ли ме?

След секунда тя се обади:

— Добре де, добре.

— Засега ти трябва само линията. Първо ми кажи какво виждаш.

— Кръв има навсякъде.

— Формата на капките е много важна. Разбира се, ако повърхността е идеално гладка, всичко това се обезсмисля. Какъв е подът?

— Циментова замазка.

— Добре. Колко са големи капките? Измери ги.

— Той умира, Райм.

— Колко са големи? — сряза я той.

— С различна големина са. Една трета са около два сантиметра. Има и по-големи.

Около три сантиметра. Другите две трети са ситни пръски.

— Забрави за тях. Това са отделили се при падането пръски. Опиши ми най-големите. Каква форма имат?

— Повечето са кръгли.

— Краищата им назъбени ли са?

— Да — измърмори тя. — Но има и някои, с правилна, кръгла форма. Ето една-две точно пред мене. Макар, че тези са по-малки.

Къде ли е той? — чудеше се тя. Инелман. Не го познаваше. Беше изчезнал, а кръвта му изтичаше като фонтан.

— Сакс?

— Какво искаш? — сопна му се тя.

— Ами малките капчици? Опиши ми ги.

— Нямаме време да се занимаваме с това!

— Нямаме време да не се занимаваме — хладно я прекъсна той.

„Проклет да си, Райм“, помисли си тя, после каза:

— Добре — и ги премери. — Малко повече от сантиметър. Съвършено кръгли. Никакви назъбени ръбове.

— Къде се намират? — задъхано попита той. — В единия край на коридора или в другия?

— Повечето са по средата. В края на стаята има някакъв склад. Вътре в него и около него капките са по-големи и са с назъбени ръбове. В другия край на коридора те са по-малки.

— Така, така — обади се замислено Райм, после обяви: — ето значи какво е станало… Как се казваше агентът?

— Инелман. Джон Инелман. Приятел на Делрей е.

— Танцьорът е пипнал Инелман в склада, наръгал го е веднъж, някъде високо по тялото. Целта му е била да го омаломощи, най-вероятно в рамото или шията. Оттам са големите капки с неравни краища. После го е помъкнал навътре в коридора, където го е наръгал още веднъж, по-ниско. Оттам са малките, кръгли капки. Колкото от по-ниско са падали капките, толкова по-правилни са ръбовете им.

— И защо му е било да го прави? — задъха се тя.

— За да ни забави и обърка. Той знае, че ние ще тръгнем да си търсим човека, преди да продължим с неговото преследване.

„Прав е“, помисли си тя, „само дето ние не сме се разбързали да го търсим.“

— Колко е дълъг коридорът?

Тя въздъхна и погледна натам.

— Към петнадесет метра; кървавата диря върви по цялата му дължина.

— Има ли стъпки в кръвта?

— Колкото си искаш. Във всички посоки. Чакай… Видях товарен асансьор. Досега не бях го забелязала. Натам води и кръвта! Сигурно е вътре. Трябва да…

— Не, Сакс, чакай. Прекалено явно е.

— Трябва да отворим вратата на асансьора. Ще се обадя на онези от пожарната да донесат нещо да я отворят, ключ или каквото и да е. Те ще могат…

Райм бавно каза:

— Слушай внимателно. Капките, които водят към асансьора, приличат ли ти на сълзи? Виж и дали опашките им сочат различни посоки?

— Той сигурно е в асансьора! По вратата има размазани кървави петна. Сигурно умира вътре, Райм. Ти ме слушай внимателно.

— Значи приличат на сълзи? — попита невъзмутимо той. — И опашчици като на попови лъжички, така ли?

Тя погледна надолу. Така си беше. Точно на попови лъжички приличаха, опашките им бяха насочени в най-различни посоки.

— Да, Райм. Така е.

— Върни се обратно, до началото им.

Това си беше жива лудост. Инелман сигурно вече агонизираше в асансьора. Погледна към металната врата, мина й през ума да прати Райм и съветите му по дяволите, но после реши да се върне обратно.

Откри мястото, където изчезнаха „поповите лъжички“.

— Тука, Райм.. Тука изчезват.

— Пред шкаф или врата?

— Да, как разбра?

— И тя е залостена отвън?

— Точно така.

Как, по дяволите, го правеше?

— Значи, след малко ще дойде специалният отряд да прегледа ключалката — Танцьорът едва ли се е залостил там. Но пък Инелман е вътре. Ти ще отвориш вратата, Сакс. Използвай клещи за дръжката, не я пипай. Може да има някой отпечатък. И, Сакс?

— Да?

— Не мисля, че е поставил бомба. Не е имал време. Но, в каквото и състояние да е нашия агент, а то хич няма да е добро, забрави го за минута и се огледай за капани.

— Добре.

— Обещаваш ли?

— Да.

Извади клещите… отвий болтчетата на ключалката… завърти бравата.

Вдигни пистолета. Облегни се на вратата. Сега!

Вратата отхвръкна.

Вътре нямаше нито бомба, нито друг капан. В краката й падна бледото, обезкървено тяло на Джон Инелман, който беше изпаднал в безсъзнание.

Тя извика от уплаха.

— Тука е. Трябва ми спешно лекар! Раните му са много лоши.

Сакс се наведе над него. Отнякъде се появиха двама специални агента, един лекар и двама санитари, с тях беше и Делрей; лицето му беше сиво, мрачно и каменно.

— Как са те подредили, Джон! О, Господи! — Длъгнестият агент отстъпи назад, докато медицинските лица си свършат работата. Те разрязаха повечето му дрехи и огледаха внимателно прободните рани. Полуотворените очи на Инелман проблясваха иззад клепачите.

— Той… — понечи да зададе въпроса Делрей.

— Дали е жив? Виси на косъм — му отвърнаха.

Санитарите поставиха дебели тампони върху зейналите кървящи порезни рани, за да спрат кръвта. Вързаха крака и ръката му и му закачиха една банка кръв за преливане, тъй като той беше загубил доста от своята.

— Вкарайте го в линейката. Бързо. Размърдайте си задниците, по дяволите!

Те домъкнаха отнякъде носилка с колелца, поставиха го внимателно на нея и забързаха по коридора. Делрей вървеше с тях, мърмореше нещо, а между пръстите си продължаваше да стиска отдавна изгасналата си цигара.

— Може ли да говори? — попита Райм. — Ако може, питайте го дали има някаква представа накъде е духнал Танцьорът.

— Изключено. Бил е повечето време в безсъзнание. Дори не съм сигурен дали ще успеят да го спасят. Господи!

— Не се плаши, Сакс. Имаме работа с теб, кой ще ми направи оглед на мястото? Трябва да открием Танцьора, ако все още е наблизо. Сега се върни в склада. Виж дали има някакви прозорци или скрити врати.

Тя тръгна и докато вървеше, го попита:

— Как се сети за шкафа?

— По посоката на капките. Натикал го е вътре и после е напоил парцал с кръвта му. Отишъл е до асансьора, а през това време е размахвал парцала. Нали помниш, че капките сочеха различни посоки? И много приличаха на сълзи? И след като се е опитал да ни насочи към асансьора, ние ще трябва да тръгнем в обратната посока. Към склада. Стигна ли вече?

— Да.

— Опиши ми го.

— Има прозорец, който гледа към алеята. Май се е опитвал да го отваря. Но той е здраво закован и замазан с маджун. Няма врати. — Тя погледна през прозореца. — Райм, не виждам нито една от позициите на нашите. Как ли се е досетил? Може би нещо го е изплашило?

— Ти и да искаш, не можеш да видиш никого — цинично се обади Райм. — Но той може. Сега, да не губим време, тръгни по мрежата и виж какво ще откриеш.

Тя се зае старателно със задачата си, преброди мрежата, пусна прахосмукачката, после внимателно изтърси филтъра и опакова всички изсмукани по този начин следи.

— Нещо откри ли?

Тя освети с фенерчето си стените и видя две различни бетонни блокчета от градежа. Тесничко беше, но някой по-гъвкав спокойно можеше да мине оттам.

— Видях откъде се е измъкнал, Райм. Минал е през стената. Има две хлабави бетонни блокчета.

— Не ги пипай. Извикай групата по експлозивите.

Тя се обади на няколко агента да дойдат в мазето. Те извадиха блокчетата от стената и осветиха зейналото помещение с фенерчетата, закрепени върху затворните рами на картечните си пистолети H&K.

— Чисто е — обади се един от тях. Сакс измъкна пистолета си и се промуши през тесния отвор в хладното влажно помещение.

Намираше се върху тесен наклонен коридор с нисък таван . Подът беше покрит с чакъл. Коридорът завършваше с дупка, откъдето продължаваше към основите на сградата. Беше влажно, от тавана капеше вода. Тя внимаваше да стъпва само върху бетонните бучки, за да не оставя стъпки в мократа почва под краката си.

— Какво виждаш, Сакс, разкажи ми.

Тя размаха фенерчето с полихромна светлина близо до стената, където й се видя правдоподобно той да се е опирал или стъпвал.

— Уха-а-а, Райм.

— Какво?

— Отпечатъци. Съвсем пресни… Чакай. Има и отпечатъци от ръкавица. Кървави. Дето е държал парцала. Нещо не разбирам. Прилича на пещера… Защо ли му се е наложило да си сваля ръкавиците? Сигурно си е мислел, че тук е в абсолютна безопасност.

После тя наведе поглед надолу и насочи злокобния лъч жълтозелена светлина към пода.

— О!

— Какво става?

— Това не са неговите стъпки. Той е бил с някой друг.

— Някой друг ли? Сигурна ли си?

— По земята вървят два вида стъпки. Следите са пресни. Едните са по-големи от другите. Вървят в една посока, широки са, бягали са. Господи, Райм.

— Какво ти става?

— Това значи, че той не е сам, има си партньор.

— Хайде, Сакс. Ние едва сега започваме — весело прибави Райм. — Това означава, че разполагаме с двойно повече доказателства, за да го пипнем.

— А пък аз си мислех — мрачно измърмори тя, — че в този случай той е двойно по-опасен.

— Какво откри? — попита Райм.

Сакс се беше върнала в къщата му и сега тя и Мел Куупър внимателно изследваха донесените от нея следи. Заедно с пристигналите момчета от Групата за спешни действия Сакс беше проследила стъпките на Танцьора и другаря му до изхода на коридора в подземната канализация, където следите се изгубиха. Сякаш двамата се бяха изкачили на повърхността и излезли през някоя шахта на улицата.

Сакс подаде на Куупър отпечатъка, който беше свалила в началото на тунела. Той го сканира със скенера и го пусна за обработка от база-данните на федералните — АСИО (Автоматичната система за идентификация на отпечатъци).

Следващият обект беше два електростатично снети отпечатъка, които тя подаде на Райм.

— Това е от стъпките в тунела. Този тук е на Танцьора. — Тя вдигна един от снетите отпечатъци — прозрачен, като рентгенова снимка. — Съвпада с отпечатъка, който намерихме в кабинета на психиатъра на първия етаж, който е бил разбит.

— Носи съвсем обикновени обувки, фабрично производство — каза Райм.

Ти да не очакваш да е обут в специални военни чепици? — промърмори Селито.

— Не, иначе твърде би се набивал на очи. Работническите обувки имат гумени подметки, за да не се хлъзгат и стоманени налчета на предния ръб. Вършат същата работа като войнишките, стига да не ти е нужна устойчивост на глезена. Дай ми другите, Сакс.

Отпечатъците от по-малките обувки показваха, че са поизносени, особено много на петата и пръстите. На дясната обувка имаше голяма дупка, дори се беше отпечатала мрежата от гънки по стъпалото на човека.

— Не носи чорапи. Възможно ли е приятелят му да е бездомен?

— Ама той защо въобще е помъкнал някого със себе си? — попита Куупър.

— И аз това се чудя — отвърна Селито. — Той винаги е работил сам. Използва хората, но никога не им се доверява.

„И мен все в това ме обвиняват“, помисли си Райм. Вместо това каза:

— На всичкото отгоре да остави отпечатъци! Този с него не е професионалист. Но явно е притежавал нещо, от което Танцьорът много се е нуждаел.

— На първо място, е трябвало да се измъкне от нашия капан — предположи Сакс.

— Сигурно е това.

— И най-вероятно е вече мъртъв — продължи Сакс. „Вероятно“, мълчаливо се съгласи Райм.

— Тези отпечатъци — обади се Куупър. — Много малки са. Приличат ми на осми размер, мъжка номерация.

Размерът на подметката невинаги точно отговаряше на размера на обувката и още по-малко пък по него можеха да се определят размерите на човека, който ги е носил. Беше обаче логично да се направи заключението, че онзи, който е бил с Танцьора, е бил доста по-дребен от него.

Куупър се върна към останалите донесени следи, сложи нещо на предметното стъкло и го мушна под обектива на комбинирания микроскоп. От него образът се предаде към компютъра на Райм.

— Команден режим, курсорът, наляво — изкомандва Райм в микрофона. — Стоп. Двойно кликване. — Наведе се напред да разгледа внимателно изображението върху екрана. — Хоросан, сгурия, мръсотия и прах… — откъде го взе това, Сакс?

— Изстъргах го от стените, където беше сгурията и после с прахосмукачката от пода на тунела. Освен това намерих и нечие леговище зад някакви кутии. Явно там някой се беше крил.

— Добре. Хайде, Мел, пусни го през газ-анализатора. Има доста частици, които са ми ясни като в мъгла.

Хроматографът забръмча тихо, докато разделяше съставките, преди да ги изпрати в газообразно състояние на спектрометъра за идентификация. Куупър се вгледа в екрана. После изведнъж изпусна дъха си от изненада.

— Направо е цяло чудо, че приятелят му изобщо може да ходи.

— Не можеш ли да говориш малко по-ясно, Мел.

— Той целият прилича на аптека. Ето ти там секобарбитал, фенобарбитал, декседрин, амобарбитал, мепробамат, хлордиазепоксид, диазепам.

— Господи — измърмори Селито. Куупър продължи:

— Имаме лактоза и захароза. Освен това и калций, витамини, ензими, съвместими с млечните продукти.

— Бебешки формули — промърмори Райм. — Пласьорите я използват, за да прикрият наркотика.

— Значи нашият Танцьор си е хванал кокошкар за ординарец. Върви, че разбери хората!

— Там беше пълно с всякакви лекарски кабинети — каза Сакс. — Може да е отишъл да си свие някоя опаковка.

— Свържи се с „Прекрасните“ — каза Райм. — Искам списък на всеки един отделен наркопласьор, регистриран при тях.

Селито реши да се пошегува:

— Сигурно списъкът ще прилича на телефонен указател.

— Никой не е казал, че ще ни е лесно, Лон.

Но преди Селито да посегне към слушалката, Куупър получи електронна поща.

— Не си прави труда.

— А?

— Пристигна рапорта от АСИО за отпечатъците — техникът почука с пръст върху екрана. — Който и да е нашия човек, той няма досие в град Ню Йорк, нито пък в щата.

— По дяволите! — изруга Райм. Чувстваше се прецакан. Не можеше ли да бъде поне малко по-лесно? Измърмори: — Други следи?

— Има нещо — каза Куупър. — Парченце синя фаянсова плочка, отлята вероятно заедно с бетона.

— Дай да го видя.

Куупър го сложи върху предметното стъкло и светна лампата на микроскопа.

Вратът му трепереше, едва не пречупил се от разтърсващите го спазми, но Райм не му обръщаше внимание, просто се беше навел напред и задълбочено се взираше в изображението.

— Ясно. Стара фаянсова плочка, част от мозайка. Порцелан, с кракелюри39 по глазурата, която пък е на оловна основа. Възрастта е шестдесет-седемдесет години. — Това добре, но парченцето беше абсолютно ненужно, ако не им посочваше къде се крие Танцьорът. — Нещо друго?

— Малко косми — Куупър ги постави и се наведе да настрои фокуса.

Райм също заразглежда тънките стълбчета.

— Животински — обяви той.

— Още котки ли? — попита Сакс.

— Да видим — обади се Мел. все още наведен над окулярите.

Космите обаче не бяха котешки. Бяха на гризач.

— Плъх — съобщи Райм. — Rattus Norvegicus. Най-обикновен канализационен плъх.

— Хайде! Давай да видим какво си ни донесла, Сакс. — Райм приличаше на малко момче, влязло в сладкарницата с майка си, което отказва да излезе, преди тя да му е купила поне един шоколад. — Не, не това. Да, точно това.

В найлоновата торбичка имаше и едно късче салфетка, изцапано с някакво бледокафяво петно.

— Намерих го върху една буца сгурия. Всъщност, тази, която той е преместил, за да открие тайния коридор. Почти съм сигурна, че ръцете му са били изцапани със същото. Няма отпечатъци, но това леке тук сигурно е от неговата ръка.

— Защо смяташ така?

— Защото намазах ръката си с някаква мръсотия и бутнах друго блокче. Отпечатъкът беше абсолютно същия.

„Ей, това е моята Амелия“, мина му през ума. За момент мислите му го отведоха в леглото му миналата нощ, когато лежаха заедно. Той разтърси глава и пропъди видението.

— Какво ще кажеш, Мел?

— Прилича ми на грес. Импрегнирана с прах, мръсотии, дървени парченца, органична материя. Мисля, че може да бъде животинска плът. Но всичко това е много старо. И виж тук, в горния ъгъл.

Райм разгледа сребристите нишки по компютърния си екран.

— Метал. На прах или фини стружки. Пусни го през газ-анализатора. Трябва да сме сигурни.

Куупър го направи.

— Нефтен продукт — отвърна той. — Груба фракция, без активни добавки… Виждам желязо и следи от манган, силиций и въглерод.

— Почакай — обади се Райм. — Няма ли други елементи — например хром, кобалт, мед, никел или волфрам?

— Не.

Райм вдигна поглед към тавана.

— Металът? Това трябва да е старата стомана, дето я правеха от блокове чугун в Бесемерова пещ. Ако беше по-ново производство, щеше непременно да има примеси от други метали.

— Има и още нещо. Каменовъглен катран.

— Креозот!40 — извика Райм. — Това е! Пипнах го! Това е първата голяма грешка на Танцьора! Неговият оръженосец е истинска карта на града.

— И къде те заведе тази „карта“? — попита Сакс.

— В метрото. Тази смазка е стара, стоманата е от старите релси и от гвоздеите на траверсите, а креозотът е от самите траверси. О, да, а парченцето цимент с плочката е от мозайка. Стените на много от старите станции на метрото бяха облицовани с такива мозайки — нали ги знаете, изобразяващи безвкусни картини или нещо, свързано с конкретния квартал.

— Да бе — съгласи се Сакс, — станцията на Астор Плейс имаше такава мозайка, с някакви животни, с които Джон Джейкъб Астор търгувал.41

— Залепена за цимент порцеланова плочка. Значи, затова Танцьорът се е повел с отрепка като него. Заради скривалище. Явно приятелчето на Танцьора е бездомен наркоман, който живее в някое изоставено разклонение или тунел на старите станции на метрото.

Изведнъж Райм видя, че всички гледаха към една сянка на човек застанал до вратата, несмеещ да влезе. Той млъкна.

— Делрей? — неуверено каза Селито.

Мургавото мрачно лице на Делрей се появи иззад стъклото на вратата.

— Какво става? — попита Райм.

— Инелман, ето какво става. Зашиха го. Цели триста шева му ударили. Но било твърде късно. Бил загубил твърде много кръв. Току-що умрял.

— Съжалявам — обади се Сакс.

Агентът вдигна ръце. Дългите му, кокалести пръсти приличаха на къси, остри копия.

Всички в стаята познаваха дългогодишния партньор на Делрей — онзи, който беше убит от бомбата в сградата на Федералното управление в Оклахома сити. През ума на Райм мина и случаят с Тони Панели, онзи, когото бяха отвлекли преди няколко дена в самия център на града. Може би и той вече беше мъртъв. Единствената следа при отвличането му бяха онези зрънца пясък с необяснен все още произход.

Днес още един от приятелите на Делрей си беше отишъл.

Агентът се заразхожда напред-назад с големи, застрашителни крачки.

— Знаете ли защо го намушкаха, а? Инелман?

Всички знаеха; никой не му отговори.

— За отвличане на вниманието, ей за това. Затова утрепаха един човек. За да ни отвлекат вниманието от тях. Можете ли да повярвате? Заради едно шибано, скапано отвличане на вниманието, мамка му! — Внезапно се закова на място. Погледна към Райм с големите си, ужасяващи черни очи. — А ти, Райм, откри ли нещо повече за тоя мръсен шибаняк?

— Не е кой знае какво. — И той обясни набързо за бездомния приятел на Танцьора, за наркотиците и за вероятното им скривалище в метрото. Някъде там.

— Това ли е всичко?

— Ами май че да. Е, не сме свършили още с всички следи от мазето, но…

— Следи — отвратен прошепна Делрей. Тръгна към вратата, но внезапно спря. — Отвличане на вниманието. Това не може да бъде никаква причина да умре един добър човек, мамка му! Не разбирате ли, никаква причина не е това!

— Фред, чакай… трябваш ни тук.

Той обаче не чу, или, ако беше чул, реши да се направи, че не чува. Излезе бързо от стаята.

След секунда се чу отсеченото щракване на ключалката на входната врата.

Двадесет и първа глава

Час 24 от 45

— О, роден дом — каза Джоуди.

Матрак, два кашона дрехи, консерви. Списания — Плей-бой и Пентхаус, още някакви евтини списания и те — хард порно, към които Стивън погледна с отвращение. Една-две книги. Зловонната изоставена станция на метрото, където живееше Джоуди, някъде под центъра на града, беше затворена може би преди десетки години, на нейно място бяха открили нова, на една съседна улица.

„Идеално място за червеи“, помисли си погнусен Стивън, после положи доста усилия да изхвърли образа им от съзнанието си.

Бяха се озовали на една малка станция откъм тунел на нивото на релсите. Доста път извървяха — сигурно имаше две-три мили от охраняваната къща до тука. Движеха се само под земята, през мазета, тунели, широки и по-тесни канализационни тръби. На едно място спряха, за да оставят фалшива следа — повдигнаха и отместиха един капак на канавка. Накрая се бяха добрали до тунела на метрото и то може би за рекордно време, макар че Джоуди беше направо за оплакване, що се отнася до физическата му подготовка. През цялото време не спря да пухти и да се задъхва, опитвайки се да не изостава много от широката войнишка крачка на Стивън.

В една от стените се виждаше врата, която водеше навън, но беше здраво залостена отвътре. През дъските й се процеждаха наклонени лъчи слънчева светлина, осветявайки огромното количество прах, който се носеше из въздуха. Стивън погледна навън към мрачното, покрито с облаци пролетно небе. Скитниците бяха насядали по тротоарите и ъглите на улиците, около тях се въргаляха бутилки „Буревестник“ и „Колт 44“, а цялата улица беше осеяна с напукани гумени тапи на стъкленици. На пешеходната алея един огромен плъх дъвчеше нещо сиво.

Стивън чу иззад гърба си някакво дрънчене и се обърна да види как Джоуди изсипваше цели шепи откраднати хапченца в алуминиеви кутии от кафе. Беше се навел и внимателно ги разпределяше, преди да ги „консервира“. Стивън бръкна дълбоко в раницата си и измъкна оттам клетъчния си телефон. Набра номера на Шийла. Чакаше да чуе телефонния й секретар, но вместо това се включи друг запис, който му съобщи, че телефонната линия е повредена.

О, не…

Беше направо зашеметен.

Това означаваше, че заредената чанта с експлозив беше гръмнала в апартамента на Шийла. А това означаваше, че те бяха разбрали, че той е бил там. Как, по дяволите, се бяха досетили?

— Добре ли си? — попита го Джоуди. Как?

Линкълн, Кралят на Червеите. Ето как! Линкълн, бялото, пълно с червеи лице, което го гледаше от прозореца…

Дланите на Стивън се овлажниха от избилата пот.

— Хей?

Той вдигна поглед.

— Май не ти е…

— Нищо ми няма, добре съм! — побърза да отговори Стивън.

„Стига си се тормозил“, каза си. Щом се е взривила, поне знаеш, че бомбата беше достатъчно мощна да помете целия апартамент и да не остане следа от тебе. Така че — нямаше проблеми. В пълна безопасност си. Те никога не могат да те проследят, никога няма да могат да те хванат. Червеите никога няма да стигнат до тебе…

Той погледна Джоуди, който беше лепнал на лицето си любезна усмивка, а в очите му се четеше любопитство. Чувството, че е дребен изчезна.

— Няма нищо — обясни Стивън. — Просто се наложи една малка промяна в плановете. — Той изключи телефона си.

После отвори отново чантата си и отброи пет хиляди долара от пачка с банкноти по сто долара.

— Ето ти парите.

Джоуди онемя при вида на толкова пари. Очите му се замятаха от лицето на Стивън към банкнотите и обратно. Тънката му ръка се протегна, трепереща и внимателно пое петте хиляди, сякаш можеха да се счупят, ако ги стиснеше твърде силно.

Докато ги вземаше, ръката му докосна ръката на Стивън. Дори през ръкавицата убиецът усети, че нещо отвътре го разтърси. Чувството приличаше на онова, когато го бяха наръгали в корема с остър като бръснач нож — беше по-скоро зашеметен, но не усещаше болка. Стивън пусна парите и като погледна встрани каза:

— Ако отново ми помогнеш, ще имаш още десет.

Червеното подпухнало лице на оня се разкриви в предпазлива усмивка. Той си пое дълбоко дъх и забърника в една от кутиите си от кафе.

— Ами, нещо… не зная… май се изнервям, но ще ми мине. — Пръстите му стиснаха едно хапче и той го налапа. — Това е синьо дяволче. Праща те право в небесата. И ти е хубаво и уютно. Искаш ли едно?

— Ами…

— Редник, мъжете пият ли по едно питие от време на време?

— Сър, съвсем не зная, сър.

— Е, друг път да знаеш. Пийват. Ето удари и ти едно.

— Не мисля, че аз…

— Удари едно, Редник. Това е заповед.

— Ама, сър…

— Ти да не си някоя лигава гимназистка, бе, Редник? Как са ти цицките? Растат ли? Пий повече бозичка и ще порастат.

(Ха, та нали бозата беше само при нас? Или това преводачът го е измислил? (Victor from bezmonitor.com))

— Аз… Сър, аз нямам цици, сър.

— Тогава пий, Редник.

— Сър, слушам, сър.

Джоуди повтори:

— Не искаш ли едничко?

— Не — прошепна Стивън.

Джоуди си затвори очите и легна по гръб.

— Десет… хиляди… — След малко попита: — Ти оня го уби, нали?

— Кой?

— Онова ченге, в мазето. Хей, ами портокалов сок не искаш ли?

— А, онзи, агента в мазето ли? Може и да съм го убил. Не зная. Това няма значение.

— Трудно ли беше? Тоест, да не си помислиш нещо, просто питам, интересно ми е. Сокче от портокал, а? Аз много си го уважавам. Пия го с литри. От хапчетата много се ожаднява. Пресъхва ти устата.

— Не искам — кутията беше доста мръсна. Сигурно са я лазили червеи. А може и да са пропълзели вътре. И, ако не знаеш, надигаш си кутията и изпиваш лигавия червей като едното нищо… — Той потръпна от погнуса. — Някъде чешма има ли?

— Няма. Но имам бутилки. „Полска пролет“, минерална вода. Свих си цял стек от един магазин A&P.

Дребен.

— Трябва да си измия ръцете.

— Наистина ли?

— Нали трябва да измия кръвта. Просмукала се е през ръкавиците.

— О! Ей там са бутилките. Защо през цялото време си с ръкавици? Заради отпечатъците, а?

— Точно затова.

— Бил си в армията, нали? Знаех си.

Стивън тъкмо се канеше да излъже, когато изведнъж си промени намеренията.

— Не, но почти. Искам да кажа, във флота. Смятах да отида доброволец. Вторият ми баща беше морски пехотинец и аз исках да приличам на него.

— Semper Fi?42

— Точно така.

Настъпи тишина. Джоуди го гледаше с очакване.

— Какво стана?

— Опитах да се запиша, но не ме приеха.

— Егати каква тъпня! Не са искали да те вземат? Та ти си роден за войник. — Джоуди оглеждаше Стивън от горе до долу и кимаше одобрително. — Силен си. Имаш здрави мускули. Аз… — той се ухили, — ами то аз почти не се движа, освен когато търча да си спасявам кожата от чернилките или децата, дето искат да ме нападнат и ограбят. Само дето никога не успявам да им избягам. На всичкото отгоре си и красив. Така си представям аз войника. Като тези по филмите. Красиви, силни и смели.

Стивън усети как червеите си отидоха и, о, Боже, той дори се изчерви. Гледаше към пода.

— Е, не ги разбирам тези работи.

— Хайде, хайде. Мога да се хвана на бас, че твоята мацка сигурно се пръска от гордост, дето си е хванала такъв красавец като тебе!

Пак се почувства дребен. Червеите се раздвижиха.

— Ами, аз…

— Какво, нямаш ли си гадже? Вместо да отговори, Стивън попита:

— Къде я държиш тази вода?

Джоуди посочи към стека „Полска пролет“. Стивън отвори две бутилки и започна да си търка ръцете. Обикновено не обичаше да го гледат, докато се мие. Ако някой го наблюдаваше, чувството, че е дребен не изчезваше, а пък червеите никога не се измиваха напълно. Но по някаква непонятна за него причина, това не се случи сега, когато Джоуди го гледаше.

— Верно ли нямаш мацка? Май нещо ме занасяш.

— В момента наистина нямам — предпазливо обясни Стивън. — Не че съм педи или нещо такова, да не си помислиш…

— Не.

— Просто не вярвам в този култ. И сега като се замисля, смятам, че баща ми не беше прав, дето все разправяше, че СПИН-ът бил начина, по който Бог е решил да се отърве от хомосексуалистите. Понеже, ако Господ е искал да го направи, просто щеше да ги прати по дяволите, ония, педалите, имам предвид. А не като сега, дето всеки нормален човек може да пипне шибаната болест.

— Тук определено си прав — обади се Джоуди от розовото си облаче — То и аз си нямам мацка. — Той се изсмя с горчивина. — То пък коя ли ще дойде при мене? Нали така? Какво имам аз? Нито съм готин, като тебе, нито пък имам пари… Аз съм един шибан боклук и това е всичко…

Стивън усети, че лицето му пламтеше цялото и затърка ръцете си още по-усърдно.

„Търкай, търкай, изтъркай я тази кожа, точно така, давай…

Червеи, лигави червеи, махайте се…“

Като гледаше ръцете си, Стивън продължи:

— Истината е, че скоро попаднах в ситуация, в която наистина нямах… в която си дадох сметка, че не се интересувам толкова от жени, като повечето мъже. Но мисля, че това е временно състояние.

— Временно — повтори Джоуди.

Очите му се бяха впили в калъпа сапун, сякаш той беше затворник, който се опитваше да избяга.

— Да, временно. Нали постоянно трябва да бъда бдителен. Заради работата си искам да кажа.

— Разбира се. Трябва много да внимаваш.

„Търкай, търкай, сапунът се беше разпенил като за световно.“

— Някога убивал ли си педал? — полюбопитства Джоуди.

— Не знам. Но мога със сигурност да ти кажа, че никога не убивам някого, само защото той е педи. Това е пълна идиодщина. — Ръцете му зазвънтяха и забръмчаха. Той започна да търка още по-усилено, без да поглежда към Джоуди. Изведнъж го обзе странното чувство, че можеше да говори на някого, който го разбира. — Нали разбираш, аз не убивам хора заради самото убийство.

— Ясно — каза Джоуди, — Ама ако някой пиянка ти скочи на улицата, или пък те блъсне, или вземе да ти подвиква, де да знам, някой педал, дето си мисли, че си е ебал майката, нали се сещаш? Ще го пречукаш, нали? Кажи, че ще му светиш маслото за нула време.

— Да де, но… ама, ако е педал, едва ли ще му се иска да го прави с майка си, нали?

Джоуди премигна, после се ухили.

— Ей това си го биваше.

„Да не съм казал някой майтап?“, зачуди се Стивън. Все пак се усмихна, доволен, че е впечатлил Джоуди. Джоуди продължи:

— Добре де, да кажем, че те напсува на майка.

— Ще го убия, разбира се. Ама виж какво ще ти кажа, ако ще говорим за педали, дай да не пропускаме неграта и евреите. Аз например никога не бих убил негро, освен ако не ме наемат да убия някого и този някой се окаже негър. Пет пари не давам, че някой може да ми изтъкне хиляда причини, че негрите не трябва да живеят. Или поне не трябва да го правят в тази страна. Ето например вторият ми баща можеше да ти говори цял ден на тази тема. С повечето от нещата съм съгласен. Но той изтъкваше същите доводи и за евреите, което аз не одобрявам. Евреите стават прекрасни войници. Затова ги уважавам.

Той продължи:

— Нали разбираш, убиването си е бизнес, нищо повече. Вземи за пример Кент Стейт. Бях съвсем малък, когато баща ми разправи за това. Нали знаеш за Кент Стейт? Ония студенти, застреляни от Националната гвардия?

— Да бе. Зная.

— Сега ми кажи, ама честно, на кой му пукаше, че умрели някакви си студенти, а? Но за мен това, че ги застреляха, беше пълна глупост. Защото никой нямаше полза от това. Никой. Ако са искали да спрат движението или стачката, или каквото е било, ами просто е трябвало да определят кои са им водачите и да ги премахнат. Би било къде-къде по-лесно. Проникваш, преценяваш, разсейваш, изолираш и премахваш — това е.

— Ти така ли убиваш?

— Първо проникваш в определеното място. Преценяваш възможностите за действие и евентуалната защита. После подсигуряваш „фойерверките“, които ще отвлекат вниманието на другите от жертвата — нали се сещаш, караш ги да си мислят, че ще ги нападнеш, от една страна, а то се оказва, че е дошло ваксаджийчето или момчето с пицата, а в това време ти излизаш в гръб на жертвата. Накрая е най-лесно — изолираш го и го премахваш.

Джоуди сръбна от портокаловия сок. В единия ъгъл имаше повече от дузина празни кутии от любимия му сок. Изглеждаше така, сякаш той само с това се хранеше.

— Знаеш ли — започна той и изтри с ръкав устата си, — винаги съм си мислил, че професионалните убийци са откачени. Но ти хич не ми приличаш на такъв.

— Аз също не смятам, че съм откачен — потвърди Стивън делово.

— Тези, които убиваш, лоши ли са? Имам предвид такива, негодници или пък мафиоти, ей такива?

— Е, просто са направили нещо лошо на онзи, който ми е платил да ги убия.

— Значи са лоши?

— Така е.

Джоуди се засмя с мътен поглед през полуотворените си клепачи.

— Да, ама някои хора биха казали, че не е точно така, нали разбираш кое е добро и кое — лошо.

— Добре де, кое е доброто и кое — лошото? — сопна се Стивън. — Аз не правя нещо по-различно от това, дето го прави Господ. Да речем при една влакова катастрофа умират и добри, и лоши хора, ама никой не търси за това сметка от Господа. Някои професионални убийци наричат жертвите си „цели“ или „обекти“. Разправяха ми за един, дето им викал „трупове“. Дори преди да ги е убил. Нещо като: „Трупът слезе от колата си. Взимам го на мушка.“ Сигурно му е по-лесно да мисли за тях по този начин. За мен това няма значение. Аз ги наричам такива, каквито са. Сега, например, задачата ми е да премахна Съпругата и Приятеля. Вече убих Съпруга. Ей така им викам. Това са просто хора, които убивам, това е всичко. Няма нищо сложно.

Джоуди явно обмисляше това, което беше чул.

— Знаеш ли? Аз не мисля, че ти си лош. И знаеш ли защо?

— Защо?

— Защото злото е нещо, което ти изглежда невинно, а изведнъж се оказва, че е точно обратното. При теб нещата са ясни. Ти си това, което си. И аз мисля, че това е добро.

Стивън щракна с единия си старателно измит нокът. Усети, че отново се изчервява. Накрая попита:

— Страх ли те е от мене?

— Не — отвърна Джоуди. — Но хич не ми се иска да се изправиш срещу мене. Съвсем не, сър, дано никога не ми се налага. Освен това, знаеш ли, мисля, че можем да станем приятели. Мисля, че мога да ти вярвам, че ти не би ме наранил.

— Не — поправи го Стивън. — Ще бъдем партньори.

— Нали говореше за втория си баща? Той още жив ли е?

— Не, умря.

— Съжалявам. Та като го спомена и аз си спомних за моя — и той е мъртъв. Той казваше, че на света най-много уважава съвършенството. Обичаше да гледа как талантливи хора вършеха това, в което най ги биваше. Щеше да те хареса.

— Съвършенство — повтори Стивън и отново в него нахлуха хиляди необясними чувства. Загледа се в Джоуди, който скриваше пачката си в един прорез на матрака си. — Какво ще правиш с парите?

Джоуди се изправи и погледна към Стивън с глупавия си, но честен поглед.

— Може ли да ти покажа нещо? — от наркотика гласът му беше станал дрезгав.

— Разбира се.

Той бръкна в джоба си и извади оттам една книга. Заглавието й беше „Никога повече зависим“.

— Свих я от онази книжарница на площад Сейнт Маркс. Вътре се разказва за онези, които не искат вече да бъдат такива, алкохолици или наркомани. Добра книжка е. Вътре пише и адресите на клиниките. Аз си харесах една от тях. Тук наблизо, в Ню Джърси. Значи влизаш там, изкарваш един месец — един цял месец, — ама излизаш напълно чист. Всички казват, че действало без грешка.

— Това е много хубаво — съгласи се Стивън. — Много добре си се ориентирал.

— Голяма работа е — лицето на Джоуди се разкриви. — Само дето струва четиринадесет бона.

— А стига бе!

— За един месец. Можеш ли да го повярваш?

— Някой явно яко прави пари на гърба на такива като теб. — Стивън правеше по 150 хиляди долара на удар, но се въздържа да сподели това с новооткрития си приятел и партньор.

Джоуди въздъхна и избърса очите си. Често плачеше от наркотиците, това беше забелязал напоследък. По същия начин влияеше алкохолът върху втория баща на Стивън.

— Целият ми живот така се обърка — започна той. — Отидох в колеж. Да бе, честно. Не ми и вървеше. Дори се бях хванал да преподавам. Към една компания. После загубих работата си. Всичко тръгна на зле. Взеха ми и апартамента… Винаги съм бил на хапчета. От малък. След това започнах да крада… О, мамка му…

Стивън седна близо до него.

— Ще си получиш парите и ще отидеш в тази твоя клиника, не се безпокой. Ще видиш, че ще успееш да си обърнеш живота.

Джоуди му се усмихна през замъглените си от сълзите очи.

— Баща ми знаеш ли какво все повтаряше? Когато човек трябва да се справи с някоя голяма трудност, казваше: „Не мисли за трудното като за проблем, а го приемай просто като цена, която може да се обсъди, да се намали или увеличи.“ Ей така, гледаше ме в очите и ми викаше: „Това не е проблем, а цена.“ И аз все се опитвам да го запомня.

— Не е проблем, а цена — повтори Стивън. — Харесва ми. Той сложи ръката си на крака на Джоуди, за да му покаже, че наистина му беше харесало.

— Редник, какви, по дяволите, ги вършиш?

— Сър, в момента съм зает, сър. Ще ви докладвам по-късно.

— Редник…

— По-късно, сър!

— Пия за тебе — каза Джоуди.

— Не, за тебе — отвърна Стивън.

И те се чукнаха, единия с „пролетната“ вода, другия, с портокаловия сок. Пиха за техния необичаен съюз.

Двадесет и втора глава

Час 24 от 45

Истински лабиринт.

Подземната мрежа на нюйоркското метро се простираше върху 250 квадратни мили, повече от дузина отделни тунела, които пресичаха четири от петте главни квартала на града (От това число се изключваше единствено Стейтън Айлънд, чиито жители, разбира се, се славеха със собственото си корабче.)

Всеки сателит можеше да открие доста по-бързо изгубена лодка насред Северния Атлантически океан, отколкото екипа на Райм — двама мъже, скрити някъде в нюйоркското метро.

Нашият криминалист, Селито, Сакс и Куупър усърдно преброждаха надлъж и нашир картата на града, лепната набързо и безцеремонно върху една от стените на Райм. Самият Линкълн се взираше внимателно в разноцветните линии, представляващи различните главни артерии — синята беше Осмо авеню, зелената — Лексинтън, а червената — Бродуей.

Райм имаше специално отношение към недружелюбната към него самия мрежа на метрото. Точно в една от тези дупки, тоест ремонтираща се станция на метрото, една дъбова греда беше паднала и прекършила гръбнака му. Това се беше случило точно, когато той се беше навел и посягаше към златиста нишка, сякаш паднала от косата на истински ангел върху тялото на една жертва на жестоко убийство.

Но дори преди този инцидент, метрото винаги беше играло важна роля в разследванията на нюйоркската полиция. Докато завеждаше отдела Разследване и разпределение на силите, Райм старателно беше разучавал картата на метрото: това наистина беше необходимо, тъй като станциите покриваха доста голяма територия от града. Освен това при построяването им бяха използвани твърде разнообразни строителни материали, които можеха да бъдат използвани при свързването на даден престъпник с точна линия на метрото, ако не и квартала или дори спирката му. Всичко това единствено въз основа на следите от строителни материали, открити по дрехите му. В продължение на доста години самият Райм беше събирал образци от различни места от метрото — някои от тях датираха чак от миналия век.

Райм нареди на компютъра си да набере един номер и след няколко секунди той се свърза със Сам Хъдълстън, шефът на Транзитната пътна полиция. Те, както и всяка квартална полиция, си бяха най-обикновени ченгета, по нищо не се различаваха от онези в централната сграда на нюйоркската полиция, но се занимаваха само с транспортната система. Самият Хъдълстън познаваше отдавна Райм. И щом чу гласа му, настъпи известно мълчание, което би било силна братска прегръдка, ако бяха се видяли лице в лице. Хъдълстън, както и повечето бивши колеги на Райм нямаше и представа, че приятелят му едва се беше върнал от света на мъртвите.

— Ако трябва, ще затворим някоя линия — попита Хъдълстън, след като Райм му разказа набързо за Танцьора и неговия нов помощник. — Можем да осигурим и пълно претърсване.

Селито беше чул въпроса по микрофона и поклати глава. Райм се съгласи.

— Не, няма нужда да се цапаме с още кръв. Освен това имам доста основания да смятам, че той се крие в някоя от изоставените станции.

— Няма кой знае колко празни станции — осведоми го Хъдълстън. — Но има много зарязани отсечки, свързващи тунели, работни площадки. Ама, Линкълн, кажи де, как си, какво правиш? Аз…

— Добре съм, Сам. Супер — побърза да отклони въпроса той, както винаги беше правил. После прибави: — Та значи става дума — абе нали се сещаш, съдим по намереното по подметките. Не са в използван участък, понеже веществата, които открихме, са били използвани отдавна. Така че ние стигаме до извода, че те са наблизо, тук, в Манхатан. Имаме една карта, но имаме нужда от помощта ти, за да стесним района за претърсване.

— Винаги можеш да разчиташ на мен — отвърна шефът. Райм почти не можеше да си спомни как изглеждаше Хъдълстън. Ако съдеше по гласа му, той беше висок, здрав и атлетичен мъж, но пък в такъв случай Райм би приличал на Олимпийски атлет, ако не можеха да видят тялото му.

— Значи мръсотията има високо съдържание на влага и солидно количество фелдшпат и кварцов пясък.

— Все така ще те запомня с твоите мръсотии, Линкълн.

— Да, ама полезно нещо е калта, ще отречеш ли? — защити се той и продължи: — Незначителни количества скала, при което не е била откъртена или взривена, няма варовик нито пък Манхатанската слюдена шиста. Значи става дума само за центъра. И от количеството на дървени частици, вероятно е близо и до Канал Стрийт.

На север от Двадесет и седма улица твърдата скална основа на полуострова беше съвсем близо до повърхността на Манхатан. На юг от нея почвата е съставена от кал, пясък и глина, предимно мочурлива. Когато работниците, прекопаващи подводните тунели, са копали този тунел за метрото, един ден кашообразната почва около Канал Стрийт напълнила цялата галерия. След този случай се налагало два пъти дневно цялата работа да спира, за да се изпомпва тинята от тунела и да се укрепват стените с допълнителни подпорни греди, които с годините бяха изгнили в почвата.

Хъдълстън не звучеше обнадеждаващо. Макар информацията на Райм значително да стесняваше географския район, по думите на шефа на Транзитна пътна полиция, там имало около дузина свързващи тунели, транспортни платформи, дори цели отсечки заедно със станциите са били затваряни през годините. Някои от тях били запечатани и забравени като египетските гробници. Доста години след смъртта на Алфред Бийч работниците, които копаели един от тунелите, стигнали до кухина и се натъкнали на един от неговите старинни тунели, отдавна изоставен, със стенни мозайки, огромно пано, както и огромен резервоар за вода с инкрустирана върху него златна рибка.

— Има ли някаква вероятност вашият човек да спи някъде близо до действащите станции или между тях в страничните отклонения? — попита Хъдълстън.

Селито поклати глава.

— Той не е такъв тип. Обикновен наркоман. Като всички себеподобни много се притеснява някой да не му открадне стокицата.

Райм каза на Хъдълстън за тюркоазената мозайка.

— Невъзможно е да се каже откъде е, Линкълн. Ако знаеш само колко пъти сме сменяли плочките къде ли не. Така че не бих се учудил навсякъде да сме напълнили тунелите с такъв прах. Кой знае откъде го е довлякъл.

— Добре, кажи ми една цифра, шефе — каза Райм. — На колко точно места трябва да проверим за това?

Мисля, че се сещам за около двадесетина места — отвърна атлетичният глас. — Може да са с едно-две по-малко.

— Уха. — измърмори Райм. — Ами тогава изпрати ни най-вероятните според теб по факса.

— Хубаво. За кога ви трябват? — Но преди Райм да има време да отговори, Хъдълстън каза: — Забрави, че съм те питал. Помня те отпреди. Обикновено ги искаше за вчера.

— Не, за миналата седмица — пошегува се Райм, леко изнервен, дето приятелят му дрънкаше глупости вместо да пише през това време.

След около пет минути факсът забръмча. Том постави листа хартия върху масата пред Райм. На него бяха отбелязани петнадесетте най-вероятни места в метрото.

— Хайде, Сакс, да тръгваме!

Тя кимна и Селито се обади на Хауман да се разпореди на групата си да тръгват. Райм прибави:

— Амелия, ти оставаш най-отзад, ясно ли е? Работиш към Оглед на местопрестъпления, нали помниш? Това е твоята работа — оглед на местопрестъпления, нали се разбрахме?

На един бордюр насред Манхатан седеше Леон Паравана. До него пък беше Мечока — прякорът му идваше от това, дето разкарваше напред-назад една количка за пазаруване, натъпкана с около дузина плюшени мечета. Последните явно бяха предназначени за продажба, макар че само най-извратените родители биха купили някое от окъсаните избелели и пълни с всякакви гадини играчки на детето си.

Леон и Мечока живееха заедно — тоест, поделяха си една алея близо до Чайнатаун — и преживяваха от предаването на празни бутилки, подаяния и от някоя и друга безобидна кражба на дреболии.

— Май ще мре — каза Леон.

— Друг път! Дошло му е повече пиенето, ш’му мине -отвърна Мечока и задруса количката, сякаш се опитваше да приспи мечетата в нея.

— Абе, дай да се охарчиме малко, да му викнеме линейка. Леон и Мечока наблюдаваха алеята си отвъд широката улица пред тях. Там лежеше друг бездомник. Беше негро и изглеждаше доста зле. Лицето му, макар в момента да беше в безсъзнание, беше лице на мошеник и подляр. Дрехите му бяха целите в кръпки, истински дрипи.

— Абе, май трябва да викнем някого. Да ходим да хвърлим едно око.

Те пресякоха улицата, като прибягваха страхливо ту от една, ту от друга набрала скорост кола.

Мъжът, дето им беше легнал на алеята, беше кльощав — най-вероятно СПИН-ясал, което значеше, че беше минал на хероин — и мърляв. Дори Леон и Мечока се къпеха понякога във фонтана на Уошингтън скуеър или в лагуната на Сентръл парк въпреки водните костенурки. Човекът носеше скъсани дънки, дебели чорапи, без обувки и с едно скъсано мръсно яке на гърба, на което пишеше „Котките… Мюзикъла“.

Известно време го гледаха, без да помръднат. После Леон предпазливо докосна крака му и човекът подскочи, изправи се до седнало положение, като ги гледаше със смразяващ поглед.

— К’во сте ме зяпнали? Кои сте пък вие, мамка му?

— Опа-а, никои, просто искаме да те питаме, добре ли си? — двамата отстъпиха няколко крачки назад.

„Котките“ потръпна и се хвана за стомаха. Закашля се лошо и Леон прошепна:

— Много мръснишка мутра има, за да е болен, ти какво ще кажеш?

— Страх го е. Да си ходим. — Мечока искаше да се върне при своята количка с бебенцата от A&P.

— Трябва да ми помогнете — промърмори „Котките“. — Много ме боли.

— Ей там има болница…

— Аз не съм за болница — сряза го „Котките“, сякаш го бяха обидили жестоко.

Значи имаше досие, а щом беше на улицата и то толкова зле, и въпреки всичко отказваше да отиде в болница, значи досието му беше наистина доста тлъсто. Вероятно го търсеха за углавно престъпление. Да-а, тази измет беше наистина таралеж в гащите.

— Трябват ми хапчета. Да ви се намират случайно? Имам пари.

Което те, разбира се, никога не биха повярвали, ако не беше фактът, че „Котките“ беше събирач на алуминиеви кутии. Че на всичкото отгоре беше и добър — до него лежеше огромен найлонов чувал, пълен догоре с кутийки от бира и сода. Доста се беше потрудил. Леон го изгледа със завист. Трябва да му е отнело цели два дена да събере толкова много. И сигурно струваха към поне тридесет, ако не и четиридесет долара.

— Ама ние нямаме нищо. Не ни е това работата. Искам да кажа, че не сме по прахчетата.

— Иска да каже — хапчета.

— Ама, ако искаш бутилка… „Буревестник“? А, само кажи и ще имаш една страхотна бутилка „Буревестник“. На вашите услуги, господине. Давам ти я за тия кутии. Навит ли си?

„Котките“ с мъка се изправи на една ръка.

— Не ви искам шибаната бутилка. Пребиха ме. Не виждате ли? Някакви пикльовци здравата ме оритаха. Май ми вкараха нещо. С инжекция. И сега хич не ми е добре. Трябва ми някое хапче да спре да ме боли. Не ви ща скапания кокаин или хероин, нито пък умрелия ви „Буревестник“, ясно ли е? Боли ме. Искам нещо да ми мине.

Той с мъка се изправи и залитна към Мечока.

— Нищо нямаме, господине. Ние сме скитници, нямаме нищо.

— За последно ви питам, ще ми дадете ли нещо или се омитайте? — Той изръмжа и се хвана за хълбока. И двамата знаеха колко яки могат да бъдат понякога друсалките. Особено ония дето са на кока. А пък и тоя си беше едричък. Можеше и двамата да ги сгъне, без да се напъне.

Леон прошепна на Мечока:

— Абе, онзи оня ден, а?

Мечокът кимаше енергично, макар че това беше по-скоро от страх. И изобщо не се сещаше, за кого, по дяволите, говореше Леон.

Леон обаче продължи:

— Оня тип, не помниш ли? Дето искаше да ни пробутва лайната си, вчера? Май хапчета каза. „Ще останете доволни“.

— Да бе, „Ще останете доволни“ — избъбри Мечокът, сякаш беше открил онова, което би успокоило „Котките“.

— Не му пукаше, че някой щеше да го види. Продаваше си хапчетата и пет пари не даваше. Никакви прахове, крак, снежко или пък треви. Тоя беше бъкан със стока — каквото ти душа сака. Как ги каза, симуланти, депресанти, каквото ти душа сака…

— Да бе, каквото ти душа сака.

— Имам пари. — „Котките“ зарови в мръсните си джобове и измъкна от тях две или три смачкани на шестнадесет двайсетачки. — Видите ли? И тъй, къде е скапанякът, дето трябва да му викам спасител?

— Ей там, наблизо е. До Градския съвет. В една стара станция на метрото.

— Болен съм бе, хора. А виж как ме подредиха. Защо го правят? Нищо не съм им направил. Събирам си кутиите и т’ва е. И виж к’во става. Мамка им! И как му викат на оня?

— Де да знам — побърза да отговори Мечока. После заразтрива челото си, сякаш се напъваше да мисли. — Не, чакай. Май каза нещо.

— Аз нищо не помня.

— Помниш… гледаше към мечетата.

— Ей, май наистина каза нещо. Да бе, да! Името му било Джоу или нещо такова. Май Джоуди.

— Да, точно така беше. Сигурен съм.

— Джоуди — повтори „Котките“, после избърса челото си. — Ш’ида да го видя. Ей, хора, болен съм бе. Мамка ви! Болен съм. Мамка ти и на тебе!

Докато „Котките“ залиташе, стенеше, мрънкаше нещо под носа си и влачеше чувала си с кутии, Леон и Мечока се върнаха на бордюра си и седнаха. Леон отвори една кутия тъмно „Вуду“, отпи и я подаде на приятеля си.

— Май не трябваше да му го погаждаме тоя номер.

— На кого, бе?

— На онзи Джоу или как му беше името?

— Да не искаш тоя скапаняк да ни се мотае в краката? — попита Мечока. — Опасен е. Страх ме е от него. Тебе не те ли е страх?

— Абе не го искам тука, ама, нали знаеш?

— Да бе, ама…

— Нали знаеш, бе, Мечок.

— Да, зная. Дай тука да пийна.

Двадесет и трета глава

Час 25 от 45

Докато си стоеше до Джоуди на матрака му, Стивън подслушваше телефонната линия на Чартърни полети „Хъдсън“.

Подслушваният телефон беше този на Рон. Фамилията му беше Толбът, както скоро беше научил Стивън. Не можеше да каже със сигурност каква точно беше работата на този Рон, но явно го играеше важна клечка в компанията. Тъкмо затова Стивън смяташе, че чрез него щеше да получи най-точна информация за Съпругата и Приятеля.

Сега този Рон се караше с някакъв дистрибутор на резервни части за турбини „Гарет“. Понеже днес беше неделя, на Рон му се печеше яйце на задника, докато си достави последните части за ремонта — горивна камера и нещо си, наречено угасител.

— Нали ми обеща до три — ръмжеше Рон по телефона. — Искам ги в три. Точка.

Пазариха се още известно време — минаха дори през псувните — накрая Компанията се беше съгласила да достави със самолет частите от Бостън в офиса им в Кънектикът, а оттам щяха да ги докарат с камион в Мамаронек до три или четири часа следобед. После затвориха.

Стивън се ослушваше още две-три минути, но уви, никой повече не звънна.

Изключи телефона, подтиснат.

Нямаше и най-малка представа къде можеха да бъдат Съпругата и Приятеля в този момент. Дали още ги държат в охраняваната къща? Или пък ги бяха преместили?

Какво ли замисляше червясалия Линкълн? Дали беше достатъчно умен, за да се изправи срещу Стивън?

И, най-важното, кой беше той? Стивън се опита да си го представи, искаше да го постави точно пред визьорното кръстче на телескопа си „Редфийлд“. Не успя. Пред очите му се гърчеха милиони червеи, а в средата им едно лице, което хладно го гледаше през мазен прозорец.

Изведнъж се сепна, Джоуди го беше попитал нещо.

— Какво?

— С какво се занимава? Баща ти?

— С необичайни работи. Ходеше често за риба и на лов. Беше герой от Виетнам. Минал зад фронтовата линия и убил четиридесет и четирима човека. Политици и все такива, не редовни войници.

— Той ли те научи на занаят… искам да кажа, това, дето го вършиш? — Хапченцата вече го пускаха и сега зелените очи на Джоуди блестяха повече от преди.

— Практическата част я усвоих най-вече в Африка и Южна Америка, ама вярно, че той ме започна. Виках му „Най-храбрият войник в целия свят“. Той все ми се смееше, като ме чуеше.

През осмата, деветата и десетата си година Стивън неотклонно вървеше подир Лу, докато обикаляха из хълмовете на Западна Вирджиния. По носовете и на двамата се стичаха горещи капки пот. Пот течеше и от извитите им показалци, застинали върху очуканите спусъци на Уинчестъра и Рюгера. Лежаха неподвижно в тревата с часове, без дума да обелят. По темето на Лу, точно под стърчащите къси косъмчета, блестяха ситни капчици пот. Когато забележеха целите си, отваряха ей такива очи.

— Да не би да си кривоглед с лявото око, Редник?

— Сър, съвсем не, сър.

Катерички, диви пуйки, елени в или извън обстрел, мечки, когато успяваха да ги открият, или кучета през снежните месеци на годината — бяха стреляли по всякакъв дивеч.

— Умъртви ги, Редник. Гледай мен.

Щрак-дан. После идваше тъпият удар на отката и обърканият поглед на умиращото животно.

Или пък през горещите августовски недели, когато двамата зареждаха патрончета с въглероден двуокис в пистолетите си, стрелящи с боя, сваляха всички дрехи от себе си, оставаха само по слипове, и се дебнеха. Когато улучеха някого, на мястото, обикновено някъде по гърдите или крака, се надигаше зачервена цицина, която отичаше още повече и с времето придобиваше морав цвят. За куршуми им служеха едни дребни като мъниста пластмасови топченца, които свистяха наоколо със скорост сто метра в секунда. Стивън едва се сдържаше да не запищи от болезненото им ужилване. През едно зареждаха нормалните топчета, пълни с боя. Имаше различни цветове, но Лу винаги настояваше тя да бъде червена — все едно кръв.

А вечер сядаха край огъня, който обичаха да си наклаждат в задния двор. Димът се виеше нагоре към небето. На прозореца майка му почистваше приборите и съдовете за вечерята с четка за зъби. Тогава измореният, но и тонизиран малък мъж — на петнадесет Стивън беше висок колкото Лу — си опъваше по една-две глътки от току-що отворената бутилка „Джак Даниелс“, а вторият му баща говореше, говореше, говореше. Нямаше никакво значение дали Стивън го слушаше или не — той просто си лежеше, гледаше нагоре, където една по една изгасваха искрите от огъня, като някакви странни оранжеви светулки.

— Утре искам да се справиш с елен. Но само с нож.

— Ами…

— Способен ли си да го извършиш, Редник?

— Тъй вярно, сър, способен съм.

— Сега слушай тука. — И той жадно отпиваше нова глътка. — Къде мислиш, че е вратната вена?

— Ами аз…

— Не се страхувай да кажеш, че не знаеш. Добрият войник винаги признава невежеството си. Важното е, че след това се старае да се коригира.

— Не зная къде се намира вратната вена, сър.

— Ще ти я покажа на твоята шия. Ей тука е. Усещаш ли я? Точно тука. Нали я усещаш?

— Тъй вярно, сър, усещам я.

— Значи, това, което ти трябва, е да намериш семейството — сърната и сърнетата. Приближаваш се до тях. Това е най-трудното — да се приближиш. За да убиеш сърна, трябва тя да види, че малкото й е в опасност. Значи тръгваш към сърнето. Щом има заплаха за сърнето, майката няма да избяга. Тя ще тръгне след тебе. После шат! И прерязваш гърлото й. Не отстрани, а под ъгъл. Разбра ли? У-образно. Схвана ли го? Браво, браво. Ей, момчето ми, ама добре си прекарваме с тебе, а?

После Лу влизаше вътре да провери дали чиниите и купичките бяха подредени както трябва върху карираната покривка в кухнята. Всички чинии трябваше да бъдат на четири квадратчета от ръба на масата; ако бяха на три и половина, или пък по чинията на баща му имаше някое незабърсано петънце мазнина, отвътре се чуваха плесници и писъци. През това време Стивън лежеше по гръб до огъня и гледаше искрите от огъня, които се отправяха към мъртвата луна.

— Трябва да си изпипваш работите — обичаше да казва главата на семейството, след като жена му си беше в леглото, а той отново държеше бутилката в ръцете си. — Иначе няма смисъл въобще да живееш.

Съвършенство. Той говореше за съвършенството.

Джоуди попита:

— Ама как така не са те взели в морската пехота? Ти така и не ми каза?

— Ами, свърших една глупост — отвърна Стивън. Замълча, после прибави: — Забърках се в едни каши като малък. Ти не си ли вършил глупости?

— Да се забърквам в каши? Не особено. Мен ме беше страх. Не исках да тревожа майка си с кражби и други простотии. Ами ти какво си направил?

— Не беше много умно. Имаше един човек, дето живееше по-нататък по нашата улица. Беше, такъв, побойник, простак. Та, видях го веднъж да извива ръката на една жена. Явно я болеше, а той продължаваше. Е, аз отидох при него и му казах, че, ако не я пусне, ще го убия.

— Ама наистина ли му го каза?

— О, всичко, дето ме беше научил баща ми. Не заплашвай! Или убиваш, или го оставяш, но не го заплашвай. Е, онзи предпочете да продължи да тормози жената, а аз му дадох урок. Започнах да го удрям. Не можех да се контролирам. Хванах един камък и го цапнах. Въобще не мислех. Лепнаха ми две години за умишлено убийство. Бях още хлапе. На петнадесет. Но ми издадоха досие. Това беше достатъчно да не ме вземат във флота.

— Мисля, че съм чел някъде, че дори да имаш досие, пак можеш да станеш наемен войник. Май трябваше да се запишеш в някакъв специален морски лагер.

— Цялата работа според мене беше заради умишленото убийство.

Ръката на Джоуди стисна рамото на Стивън.

— Не е честно. Това е абсолютно нечестно.

— Не мислех така.

— Наистина съжалявам, такъв войник щеше да излезе от тебе!

Стивън, на когото никога не се бе случвало да не може да гледа човек в очите, сега погледна Джоуди и веднага сведе очи. После изведнъж, кой знае откъде, в съзнанието му изникна една идилия. Джоуди и Стивън живееха заедно в някаква колиба, ходеха на лов и за риба. Вечер си готвеха на огъня. Много странно.

— Какво стана с него? С втория ти баща?

— Умря при нещастен случай. По време на лов падна от една скала.

— Звучи сякаш винаги е искал така да умре.

След секунда мълчание Стивън каза:

— Може и така да е.

Усети как кракът на Джоуди перна лекичко неговия. Сякаш ток премина по него. Стивън рязко се изправи и отново погледна през „прозореца“. Отвън мина един луноход, но ченгетата вътре пиеха сода и си говореха нещо.

Улицата беше пуста, с изключение на няколко бездомника, четирима или петима бели и един негър.

Стивън присви очи. Чернилката мъкнеше подире си един огромен найлонов чувал, пълен догоре с празни кутийки от сода и бира. Той нещо се караше с другите, оглеждаше се, размахваше ръце. По едно време предложи на единия от белите да вземе целия чувал с кутии, но онзи продължи да клати глава. В очите на черния гореше безумен пламък, който плашеше белите. Стивън ги наблюдава няколко минути как се карат, после се върна на матрака и седна до Джоуди.

Сложи ръката си върху рамото на Джоуди.

— Искам да поговорим за това какво ще правим по-нататък.

— Добре. Слушам, партньоре.

— Има един човек, дето ме търси. Джоуди се засмя:

— На мен пък защо така ми се струва, след като едва се измъкнахме, че май цяла сюрия хора те търсят.

Стивън обаче не се засмя.

— Все пак има един, дето е много важен за мене. Името му е Линкълн.

Джоуди кимна.

— Туй първото му име ли е?

Стивън сви рамене.

— Не зная… Никога не съм срещал някой като него.

— Кой е той?

— Един червей… — Сигурно е ченге. Може да е от ФБР. Или пък някой консултант, съветник, нещо такова. Не мога да ти кажа точно. — Стивън си спомни как Съпругата го беше описала на онзи Рон — думите й напомняха човек, който говори за своя гуру или за някой дух. Отново се почувства дребен. Ръката му се плъзна надолу по гърба на Джоуди. Спря се на кръста му. Неприятното чувство се стопи.

— Днес беше вторият път, когато ми попречи да си свърша работата. Че и без малко не ме хвана. Опитвам се да си го представя, но не мога.

— Че какво толкова има да си представяш?

— Ами не зная какво може да направи, не мога да го предвидя. Така че аз да съм пред него.

Стисна го за кръста. Джоуди сякаш нямаше нищо против. Дори не отмести погледа си встрани. Вече не беше покорен. Само как погледна Стивън в очите. Много странно. Това не приличаше ли на… Но не беше сигурен. Май беше нещо като обожаване…

Стивън си спомни, че Шийла също така го беше погледнала, когато бяха в сладкарницата, а той говореше все правилни неща. С изключение на малката подробност, че тогава той не беше Стивън, а някой напълно непознат. Някой, който не съществуваше. Сега обаче Джоуди го гледаше по същия начин като Шийла, макар да знаеше, че Стивън беше това, което винаги е бил — убиец.

Като остави ръката си върху гърба на Джоуди, Стивън каза:

— Всъщност това, което се опитвам да си представя, е че оня ще ги премести от охраняваната къща. Онази сграда, точно до мястото където те срещнах.

— Кого да мести? Тези, които трябва да убиеш ли?

— Да бе. През цялото време се опитва да ме надхитрява. Много мислене му хвърля… — гласът на Стивън заглъхна.

Скъсва се от мислене…

И за какво ли се скъсваше от мислене Линкълн Червея? Дали щеше да премести Съпругата и Приятеля, за да ме подмами отново да нападна охраняваната къща? А може би щеше да ги остави там, където си бяха, очаквайки ме да атакувам от друга позиция? И дори да смяташе, че ще се подмамя да тръгна за втори път, дали щеше да ги остави там като примамка, за да им падна право в ръчичките? И така, въпросът беше: щеше ли да ги мести в нова къща, подмамвайки ме да тръгна след тях, или не?

Кльощавият каза съвсем тихо, почти шепнешком:

— Изглеждаш ми, де да зная, ама май доста разстроен или такова нещо.

— Не мога да го видя… Не мога да кажа какво ще направи оня. Досега всички други са били след мене, гонеха ме. Но можех винаги да ги предвидя. С него нищо не се получава.

— Кажи сега аз какво трябва да направя? — попита Джоуди и залитна към Стивън. Раменете им се допряха.

Стивън Кол, изключителният професионален убиец, доведеният син на човека, който никога не бе познал какво значи дори секунда колебание във всяко едно свое начинание — от убийството на елен до контролния оглед на чиниите, почистени с четка за зъби — сега беше страшно объркан, забил поглед в пода. После изведнъж вдигна очи и погледна Джоуди.

Ръката му още лежеше върху гърба на другия. Раменете им бяха прилепени едно до друго.

Стивън промени решението си.

Наведе се напред и прерови основно раницата си. Откри накрая черния клетъчен телефон, погледна го за момент и го подаде на Джоуди.

— Туй пък какво е? — попита оня.

— Телефон. Ще ти потрябва.

— О, да, това е клетъчен телефон. Готско. — Заразглежда го сякаш никога преди това не беше виждал такова нещо, отвори го и зачете внимателно надписите върху бутоните.

— Знаеш ли какво значи мерач?

— Не.

— Добрите снайперисти никога не работят сами. Винаги си имат мерач, който ги осведомява за местоположението на целта, метри, дистанция, дали има охрана, все такива неща.

— Значи искаш аз да съм твой мерач?

— Аха. Виждаш ли, смятам, че Линкълн ще ги премести.

— Значи си го предвидил?

— Не мога да кажа със сигурност. Просто предчувствие. — Той погледна часовника си. — И така, слушай сега. В един и половина този следобед искам да тръгнеш из улицата като… някой бездомник.

— Можеш да ми викаш и „скитник“, ако искаш.

— Ще наблюдаваш охраняваната къща. Ако има как, можеш и да се скриеш между боклуджийските кофи.

— За бутилки. Може. Аз с това се занимавам.

— Ще видиш в каква кола ще ги вкарат, после ми се обаждаш и ми казваш какво си видял. Аз ще бъда в една кола на същата улица. Но ще трябва да внимаваш да не са дегизирани ченгета тези, които ще се качат в колата.

В съзнанието му изникна образът на червенокосата полицайка. Тя едва ли можеше да бъде използвана за тази цел. Беше твърде висока и твърде красива. Нямаше нищо общо със Съпругата. Стивън се зачуди защо ли толкова я мразеше… Съжали задето не беше преценил добре изстрела си на летището.

— Хубаво. Мисля, че ще се оправя. Ами ти веднага ли ще ги убиеш там, на улицата?

— Е, зависи. Може да ги проследя до новата им охранявана къща и там да ги изпратя в небесата. Както се случи.

Джоуди пак заразглежда телефона като дете играчката си.

— Ами аз не зная как се работи с това нещо.

Стивън му показа.

— Значи, щом заемеш позиция, ще ми се обадиш.

— „На позиция“. Е-е, как звучи само, а? Съвсем професионално. — После Джоуди вдигна очи от телефона. — Знаеш ли, след като всичко свърши и аз се излекувам в клиниката, защо да не излезем някой път заедно? Можем да пийнем по кафе или сок. А? Навит ли си?

— Добре — съгласи се Стивън. — Можем дори…

Но внезапно вратата се разтърси от няколко силни удара. Стивън светкавично се завъртя, изваждайки в движение пистолета от джоба си и се просна върху пода в позиция за стрелба, хванал оръжието си с две ръце.

— Отворете скапаната врата — крещеше гласът отвън. — Веднага!

— Тихо — прошепна Стивън към Джоуди. Сърцето му биеше с бясна скорост.

— Вътре ли си бе, нещастнико? — не се отказваше онзи. — Джоуди. Къде, мамка му, си се дянал?

Стивън се качи на импровизирания прозорец и погледна внимателно навън. Беше негърът, дето се караше нещо с ония скитници. Носеше изпокъсано яке с надпис „Котките… Мюзикъла“. Онзи не го видя.

— Къде го малкия човек? Тряба ми малкия човек. Искам малко хапчета! Джоуди-Джоу. Къде си се тикнал, твойта вяра!

Стивън каза:

— Познаваш ли го?

Джоуди го погледна, вдигна рамене и прошепна:

— Не знам. Може и да го зная. Хората по улиците си приличат.

Стивън изгледа отново негъра, докато почукваше тихичко с пластмасовата дръжка на пистолета си.

Бездомникът пак закрещя:

— Знам, че си вътре, скапаняко. — Гласът му се разля в хъркане, което после премина в лоша кашлица, сякаш с всяко кашляне къртеше части от белия си дроб. — Джо-ди. Джоуди! Д’знаеш какво ми струва! Щото наистина висока цена плащам. Цяла шибана седмица събирам тия противни кутии, ей това ми струва, мъжки, ей това. Разбра ли? Ония ми казаха, че си тука. Всички ми казват, че си тука. Всички. Джоуди, Джоуди!

— Ще си отиде — каза Джоуди.

— Чакай, може да успеем да го използваме.

— Как?

— Нали помниш какво ти казах? Отвличай вниманието. Този ще свърши работа… — Стивън неусетно беше започнал да кима. — Изглежда страховит. Ще им привлече вниманието. Тебе въобще може да не те забележат.

— Искаш да кажеш да го взема с мене до охраняваната къща?

— Да — отвърна Стивън.

— Дай ми нещичко за душата бе, братле — заскимтя негърът. — Хайде. Скапан съм вече бе, човек. Моля те. Едва се държа на краката си. Хайде бе, шибан копелдак такъв! — И той ритна с все сила вратата. — Моля те бе, човек. Вътре ли си бе, Джоуди? Къде, мамка ти, си се дянал? Педал противен! Помогни ми. — Гласът му май заприлича на плач.

— Върви вън — обади се Стивън. — Кажи му, че ще му дадеш нещо, ако дойде с тебе. Просто го прекарай с тебе покрай онези кофи за боклук отвъд къщата. Ти през това време ще наблюдаваш движението. Ще стане идеално.

Джоуди го погледна:

— Ама сега ли? Сега ли да вървя да приказвам с него?

— Да. Защо не? Кажи му каквото ти казах.

— Ама той ще влезе.

— Не, не трябва да влиза, ще ме види. Ти върви и му кажи.

— Е… щом трябва. — Джоуди открехна леко вратата. — Ами, ако вземе да ме наръга?

— Я го погледни! Той едва диша. Да го бутнеш, ще падне.

— Прилича ми на онези, СПИН-ясалите.

— Върви.

Ами, ако ме докосне…

— Върви!

Джоуди пое дълбоко въздух и излезе навън.

— Хей, какво си се развикал? — скастри го той. — Да не съм глух? Какво искаш, да те вземат дяволите?

Стивън наблюдаваше как негърът изгледа отгоре до долу невисокия Джоуди с омраза в очите.

— Казаха ми, че си имал лайна за продан. Имам пари. Цяла шейсетачка. Трябват ми хапчета. Разбираш ли, болен съм.

— Какво искаш?

— Ам’ти какво имаш?

— Червенички, бенита, дексита, жълти якенца, демита43.

— Уха, демитата най са ми по душа. Искам от тях, човече. Ще ти платя. Мамка му, ще ти платя. Имам пари. Направо ще ме скъса отвътре — така ме боли. Оритаха ме, мамка им, копелета! Де ми бяха парите? — Той потупа няколко пъти джобовете си, преди да се усети, че скъпоценните му двайсетачки бяха в лявата му ръка.

— Но — обади се Джоуди. — трябва първо да направиш нещо за мен.

— Веднага, кажи само какво искаш? Свирка ли? Сваляй гащите.

— Не — сряза го Джоуди, ужасен. — Искам да ми помогнеш да преровим един боклук.

— И за к’ъв бяс трябва да се ровим в боклука?

— За да съберем малко кутийки.

— Кутии ли? — изръмжа оня и зачеса носа си с отвращение. — За к’ъв бяс ти е толкоз никел? Току-що им дадох на ония към сто кутии да ми кажат къде ти е дупката. Майната им на кутиите. Аз ти плащам с пари бе, човек.

— Ще ти дам демитата без пари, ако ми помогнеш да потърсим някоя бутилка.

— Без пари ли? — оня беше нещо озадачен. — Искаш да кажеш, наистина без пари, аз няма да ти плащам нищо, така ли?

— Така.

Негърът се огледа наоколо, сякаш търсеше някого да се похвали или да му обясни що за глупости дрънкаше тоя Джоуди.

— Чакай малко — обади се Джоуди.

— Къде трябва да търся бутилките ти?

— Ей сега ще ти кажа…

— Къде? — настоя онзи.

Джоуди отстъпи назад. Затвори вратата. Обърна се към Стивън.

— Нави се.

— Добра работа свърши — усмихна се Стивън.

На свой ред и Джоуди се ухили. Тръгна да се връща към вратата, но Стивън го викна.

— Хей.

Малкият се спря. Изведнъж Стивън издърдори:

— Добре, че те срещнах.

— И аз се радвам, дето те срещнах. — Джоуди се поколеба още минута. — Партньори сме, нали? — Вдигна дланта си във въздуха.

— Партньори — повтори като ехо Стивън. После плясна леко подадената длан. Беше почувствал силно желание да си свали ръкавиците, за да усети върху себе си кожата на Джоуди, но не го направи.

На първо място беше съвършенството. Във всичко.

Двадесет и четвърта глава

Час 25 от 45

Спорът беше наистина ожесточен.

— Мисля, че грешиш, Линкълн — каза Селито. — Трябва да ги преместим. Ако ги оставим, той пак ще се опита да удари охраняваната къща.

Те не бяха единствените, които обсъждаха тази дилема. Прокурорът Рег Елиополос не се беше включил — още не — но Томас Пъркинс, специалният агент от ФБР, шеф на отдела в Манхатан, присъстваше лично от името на цялото ФБР. Райм си пожела да бяха тук Делрей или поне Сакс, макар че тя в този момент беше заедно с обединените сили на градската полиция и федералното бюро, които претърсваха изоставените станции на метрото. Досега обаче не бяха открили и следа от Танцьора или от неговия нов съдружник.

— Аз лично съм изцяло за промяна на ситуацията, не за реагиране на действията на престъпника — съвсем сериозно си каза Пъркинс. — Разполагаме с други помещения. — Той изглеждаше ужасен от факта, че на Танцьора му трябваха само осем часа, за да открие местоположението на свидетелите и да се приближи на около пет метра от маскираната врата на противопожарния изход на охраняваната къща. — И то по-добри помещения — побърза да прибави той. — Смятам, че трябва да предприемем незабавно преместване на свидетелите. Имам пълномощия от най-високо ниво. Направо от Вашингтон. Искат да осигурим абсолютната безопасност на свидетелите.

Което означава, заключи за себе си Райм, местете ги, и то веднага.

— Не — твърдо каза криминалистът. — Аз смятам, че трябва да ги оставим там, където са.

— Ако поставим на първо място създалите се преди броени минути обстоятелства — каза Пъркинс, — смятам, че разрешението на нашия спор е ясно като бял ден. Да ги преместим.

Райм обаче не се отказа:

— Той ще тръгне след тях, където и да отидат, било то в нова охранявана къща или във вече използвана. Тук поне си познаваме района, знаем вече и нещо от методите му. Имаме и добро прикритие за устройване на засади.

— Това е голям плюс — обади се Селито.

— Освен това така ще го пообъркаме.

— Как така? — попита Пъркинс.

— В момента той също се чуди какво ще правим, нали така?

— Наистина ли?

— Можете да бъдете уверен — отвърна Райм. — Опитва се да ни предвиди действията. Ако решим да ги оставим, той ще предприеме едни действия. Ако ги преместим — което мисля, че би му се сторило най-вероятно — вероятно ще се опита да нападне в движение. А мога да ви кажа, че колкото и сигурна да е охраната по пътя, все по-друго си е, когато сме на място, което познаваме като петте си пръста. Не, трябва да ги оставим там, където са, и да се подготвим за следващия му удар. Да го очакваме всеки момент, готови да нахлуем и да действаме. Последния път…

— Последния път той уби един от нашите агенти.

Райм не издържа и се озъби на Пъркинс:

— Ако Инелман имаше гръб, ако не беше тръгнал сам, щеше да бъде съвсем различно.

Пъркинс беше от висшия елит, но тъй като беше сам, пък беше свикнал сам да се защитава, реши да прояви благоразумие. Кимна и отстъпи.

„Но, все пак, дали съм прав?“, питаше се Райм.

„Какво всъщност си мислеше Танцьорът? Наистина ли мога да кажа със сигурност?

Да, мога с един поглед върху потъналата в мълчание спалня или мръсната странична алея да открия уликите и да разкажа последователно всичко, на което те са били неми свидетели. Мога да разбера по начина, по който са падали капките кръв по килима или плочките, колко малко й е оставало на жертвата да се измъкне от жестоките ръце на убиеца си, какви са й били шансовете срещу него или каква е най-вероятната причина на смъртта. Мога да анализирам праха, оставен от убиеца и веднага да кажа, откъде точно е дошъл.

Мога да кажа кой, мога да отговоря и защо. Но да кажа със сигурност какво точно се кани да предприеме Танцьорът?

За това мога да правя догадки, но никога не мога да съм сигурен.“

На вратата се появи някаква фигура. Единият от полицаите на входната врата. Подаде на Том някакъв плик и след като се завъртя, тръгна обратно към поста си.

— Какво е това? — попита Райм, докато внимателно се взираше в него. Не очакваше доклади от лабораторията, но пък беше вече твърде чувствителен към слабостта на Танцьора към бомби.

Пакетчето не беше по-дебело от лист хартия и беше подпечатано от ФБР.

Том го отвори и се зачете.

— От Техническия отдел на ФБР е. Изровили са отнякъде експерт по пясъците.

Райм обясни на Пъркинс:

— Не е за този случай. За агента, дето изчезнал по-предната вечер.

— За Тони? — попита оня. — Досега нямаме никаква информация за него.

Райм хвърли поглед към доклада.

Веществото, предложено за анализ, не е истински пясък. Представлява ситни коралови отломъци с произход коралови образувания и съдържа микроскопични заострени кристалчета, пресечени тръбички, в които са живели вид морски червеи, черупки от рапани и фораминифери. Най-вероятен източник е северната част на Карибието: Куба или Бахамите.

„Карибите… Интересно. Но ще трябва да остави това на заден план. Щом със Сакс пипнеха и бутнеха на топло Танцьора, щяха да се върнат на този случай…“

В слушалките му нещо изпука.

— Райм, ти ли си? — обади се сърдитият глас на Сакс.

— Да! Къде си, Сакс? Какво откри?

— Намираме се пред една изоставена станция на метрото, близо до Градския съвет. Заобиколили сме отвсякъде. Ония от „Локацията“ казват, че има някой вътре. Поне един е, ако не двама.

— Добре, Сакс — каза той и сърцето му се разтуптя, като си помисли, че те може би бяха твърде близо до Танцьора.

— Дръж връзка с мене. — После погледна към Селито и Пъркинс. — Както изглежда, може и да не се наложи да ги местим никъде.

— Намерили ли са го? — попита инспекторът.

Но криминалистът реши да не изказва на глас надеждите си. Страх го беше, че може да донесе лош късмет на операцията, и, което повече го вълнуваше, на Сакс. Измърмори:

— Стискайте палци.

Тихомълком специалните части заобиколиха старата станция на метрото.

„Това сигурно беше жилището на новия приятел на Танцьора“, заключи Сакс. Момчетата от „Локация“ бяха попитали няколко скитника от квартала, които ги бяха упътили насам, откъдето някакъв друсалка продавал хапченца на когото свари. Бил иначе дребен човек — носел осми номер обувки.

Станцията беше кажи-речи буквално дупка в стената, била заместена преди доста години от доста по-угледната метростанция Градски съвет, няколко пресечки по-надолу.

Докато частите на Хауман от 32-Е заемат позициите си, техниците от „Локация“ поставят скритите си микрофони и инфрачервени датчици, останалите полицаи спряха уличното движение и разгониха бездомниците, насядали по бордюри и стъпала.

Шефът на операцията нареди на Сакс да се махне от главния вход, далеч от централната огнева линия. Дадоха й унизителната работа да пази изхода на станцията, който беше залостен, а може би зазидан от години. Накрая тя с право почна да се чуди дали Райм не беше се разбрал с Хауман да я прати на по-безопасно място. Ядът й от предишната нощ и това, че още не бяха хванали Танцьора изведнъж закипяха с нова сила в нея.

Сакс кимна към ръждивата ключалка:

— Хм. Вероятно ще предпочете да не използва този изход — опита се да бъде остроумна тя.

— Трябва да се завардят всички изходи — отвърна маскираният й колега, пропуснал или нарочно не обърнал внимание на явния сарказъм в думите й и се върна при другарите си.

Около нея плющеше дъждът. Капките бяха леденостудени, падаха право от мръсносивото небе и шумно барабаняха върху струпаните най-различни отпадъци пред решетките на изоставената станция.

Дали Танцьорът беше вътре? Ако беше, щеше да настане истинска касапница. Нямаше начин. Тя не можеше да си го представи да се предава лесно, без никаква съпротива.

Ядоса се още повече, задето нямаше да участва в нея.

„Голям отворко си, когато си с пушката и те дели половин миля от нас“, мислено се обърна тя към главореза вътре. „Да те видим сега, скапаняко, как ще се оправиш с едно пистолетче в близък бой? Искам да те видя как точно се каниш да ме елиминираш?“ На полицата над камината си вкъщи тя беше поставила може би цяла дузина позлатени статуетки на стрелци, взели на мушка въображаемата си цел. Всичките позлатени фигурки бяха мъже, което по някаква причина доста гъделичкаше самочувствието й.

Слезе надолу по стъпалата, стигна до решетките и се залепи за стената.

По навик Сакс огледа с професионално око всичкия боклук внимателно, надуши противния мирис на урина, загнили отпадъци и противната миризма на метро и влакове. Разгледа внимателно и решетките, веригата и катинара. Надникна в тъмния тунел, но нищо не видя.

„Къде ли беше той?

И какво се бавеха още всичките ченгета и федерални агенти? Защо не влизаха? Какво чакаха?“

Секунда по-късно от слушалките в ушите й дойде и отговорът: чакаха подкрепление. Хауман беше решил да извика още двадесет спецченгета и втората група 32-Е.

„Не, не, не“, мислено се ядоса тя. „Това беше голяма грешка! Стигаше само Танцьорът да погледне навън и след като не видеше дори едно такси, кола или минаващ пешеходец, щеше да му бъде пределно ясно, че в района се провежда тактическа операция на ФБР. Тогава вече щеше да настане истинската касапница… Как не им идваше наум?“

Сакс остави на земята чантичката с инструментите си за оглед на местопрестъпления и се изкачи нагоре до нивото на улицата. Съвсем наблизо имаше дрогерия. Тя влезе вътре. Купи две големи бутилки бутан и взе назаем дългата метър и половина стоманена пръчка, с която съдържателят на магазина подпираше тентата си.

Като се върна отново пред заключения изход от метрото, Сакс промуши пръчката през една от брънките на веригата, която и без това някой се беше опитвал да среже и завъртя, докато металът не изпука от напрежението. Нахлузи една от латексовите ръкавици и изпразни съдържанието на едната бутилка върху опънатата брънка. Металът се покри със скреж от замръзналия бутан. Когато и втората бутилка беше празна, тя хвана пръчката с две ръце и започна да усуква. Леденият газ беше направил метала крехък и чуплив. Брънката изпука тихо и се разцепи на две. Сакс хвана веригата, преди да издрънчи на земята и внимателно я постави върху купчина листа.

Пантите бяха мокри от дъжда, но за всеки случай тя плюна върху тях, за да не скръцнат, и бутна внимателно вратата навътре. Докато тя се отваряше, Сакс извади пистолета си от кобура и си помисли: от триста метра те изпуснах, но няма къде да ми избягаш от тридесет.

Райм, разбира се, не би одобрил действията й, но пък той не знаеше. За момент отново си спомни миналата нощ в леглото му. Но лицето му бързо се изпари от мислите й. Настоящата й задача зае бързо съзнанието й и не й остави време за окайване на разбития й личен живот. Беше все едно да караш с двеста километра в час — нямаш никакво време за размисли, тъй като ей онова, далечното дърво, ако реагираш правилно, в следващия момент е вече зад тебе. Ако обаче сбъркаш, след време те остъргват от кората му.

Тя се скри в тъмния коридор, прескочи дървената къса бариера, пропускваща пътниците, и тръгна по перона към спирката.

Преди да беше направила и десет крачки, тя чу гласове.

— Трябва да тръгвам… разбра… ти казах? Изчезвай.

Мъж, най-вероятно бял.

Дали беше Танцьорът?

Сърцето й заби лудо в гърдите.

„Дишай бавно“, каза си. „Цаката на точността е в дишането.“

(На летището съвсем не беше дишала бавно, тя направо се задъхваше от страх.)

— Какви ги плещиш бе, човек? — Друг глас. Мъж, този път черен. В него имаше нещо, което я изплаши. Някаква заплаха. — Мога да ти дам пари, верно бе. Мога да те зарина с пари. Имам цели шейсет и знаеш ли к’во, мога да намеря и още. Колкот’ кажеш. Какво бачкане си имах. Ама онези тъпанари ме изхвърлиха. Щото съм знаел твърде много.

Оръжието е просто продължение на ръката ти. Насочваш ръката си, все едно сочиш с пръст, не мислиш за пистолета.

(На летището тя въобще не се беше целила. Беше се проснала по корем като подплашен заек и не смееше да се надигне, стреляше напосоки — най-безсмислената и опасна употреба на огнестрелното оръжие.)

— Разбираш ли бе? Промених си решението и това е, ясно? Сега… и си тръгвай. Ще ти дам… демитата.

— Ама не ми каза къде ще ходим. Де го това място, дето ще се ровим в боклука? Искам първо това да зная. Къде? С ченгел ли да ти вадя думите от устата?

— Никъде няма да ходиш. Върви си. Сакс бавно тръгна нагоре по стъпалата.

В главата й се подредиха мислите: Определяш целта, оглеждаш обстановката, броиш до три. Прикриваш се. Определяш, броиш до три, ако се наложи, до повече. Прикриваш се. Само не се шашкай.

(На летището обаче се шашна. Като изпищя онзи куршум покрай лицето й…)

Забрави го. Концентрирай се.

Още няколко стъпала.

— И сега ш’ми казваш, че не са безплатно, така ли? Значи трябва да си ги платя. Копеле мръсно.

Стъпалата бяха най-голямата й мъка. Коленете й бяха слаби. Скапан артрит…

— Вземай. Тука са към дузина демита. Вземай ги и да те няма!

— Дузина. И няма да ги плащам? — Оня зацвили от радост. — Цяла дузина.

Наближаваше края на стъпалата.

Можеше да се надигне на пръсти и да огледа цялата спирка. Беше готова да стреля. Само да мръдне повече от шест инча в която и да е посока, хич не му мисли, малката, тегли му куршума. Майната им на правилата. Тикваш му три в главата. Дан, дан, дан. Никакви гърди, право в гла…

Внезапно стъпалата свършиха.

— А-а-ах. — Докато падаше, от гърлото й излезе грозно ръмжене.

Стъпалото, върху което си беше поставила току-що крака, се оказа фалшиво. Беше подпряно върху две картонени кутии от обувки, които, разбира се, не издържаха теглото й и се смачкаха. Бетонната плочка се беше изплъзнала надолу и Сакс полетя заедно с нея към подножието на стълбите. Пистолетът изхвръкна от ръката й и тя закрещя:

— Десет-тринайсет! — После видя, че кабелът на Моторолата се беше извадил от радиопредавателя й.

Сакс тупна глухо върху стоманобетонния перон. Главата й се удари в някакъв стълб. Зашеметена, тя се претърколи по стомах.

— Страхотно — измърмори белият, застанал в горния край на стъпалата.

— Кой, мамка му, е това? — попита черният.

Тя повдигна глава и видя двамата мъже, които я гледаха отгоре.

— Мамка му — изпсува отново черният. — Мамка му! Какво, по дяволите, става?

Белият хвана една бейзболна бухалка и тръгна да слиза.

„Аз съм труп“, помисли си тя. „Труп съм.“

Автоматичният нож беше в джоба й. Отне й доста сили да извади дясната ръка изпод себе си. Претърколи се по гръб и зарови в джоба си за ножа. Беше обаче твърде късно. Онзи стъпи на ръката й и втренчи поглед в нея.

„О, Боже, Райм, яко се издъних. Да бяхме се сбогували по-добре снощи… Съжалявам… Съжалявам…“

Тя вдигна ръце пред лицето си, за да се предпази от близкия удар и погледна към пистолета си. Беше твърде далече.

После усети жилестата ръка на онзи, как бръкна в джоба й, извади ножа и го хвърли някъде встрани.

После се изправи и стисна бухалката.

„Татко“, обърна се тя към отдавна умрелия си баща, „май много се издъних, а? Ама аз съм си виновна, виж колко правила наруших.“ Спомни си как той й казваше, че на улицата ти трябва само секунда разсейване и вече си мъртъв.

— А сега ми кажи какво търсиш тука? — промърмори оня, докато размахваше разсеяно бухалката, сякаш не знаеше къде точно да бъде първият му удар. — Коя, по дяволите, си ти?

— Казва се мис Амелия Сакс — отвърна му бездомникът, който изведнъж беше престанал да звучи като такъв. Той прекрачи горното стъпало и бързо слезе долу, към белия мъж и му взе бухалката. — Освен това, ако не греша, мисля че тя е дошла, за да ти срита мършавия задник, приятел. Което се отнася и за мене. — Сакс присви очи и изведнъж видя как бездомникът се изправи и се превърна във Фред Делрей. Беше насочил огромен автоматичен пистолет „Зиг-Зауер“ към главата на смаяния човек.

— Ти си ченге? — заекна онзи.

— ФБР.

— Мамка му! — изплю думите той и отвратен затвори очи. — Това ми е шибаният късмет.

— Тц. — обади се Делрей. — Късметът няма нищо общо с това тук. Сега ще ми позволиш ли да ти сложа гривничките или сам ще свършиш това? Само ми свий някой номер и ще страдаш до края на живота си. Разбрахме ли се?

— Как го направи, Фред?

— Лесно — отвърна високият федерален агент към Сакс, докато чакаха на входа на изоставената станция на метрото. Той все още си беше облечен като скитник, беше намазал лицето и ръцете си с всякакви мръсотии, за да изглежда така, сякаш от доста време живееше на улицата. — Райм като ми каза, че Танцьорът имал приятел просяк, дето живеел някъде в метрото, в центъра, на мен ми стана ясно къде ще да е това някъде. Купих една торба празни кутии и заговарях този онзи, да ми покажат къде му е офисът на нашия човек. — Той кимна към метрото. После погледите им се преместиха към патрулната кола, където на задната седалка седеше Джоуди, с белезници на ръцете, овесил нос.

— Ами защо не ни каза какво ще правиш?

Вместо отговор Делрей й се изсмя и Сакс разбра, че беше задала глупав въпрос; ченгетата под прикритие рядко казваха на някого какво ще правят — включително и на колегите си, особено пък на началниците си. Ник, нейният бивш приятел, също беше ченге под прикритие и сигурно не беше й казал повече от половината от това, което правеше.

Тя потърка удареното си място. Дяволски я болеше, а докторите й казаха, че ще трябва да го види на рентген. Сакс посегна и хвана бицепса на Делрей. Никога не беше се чувствала на място, когато й изказваха благодарност — в това отношение тя беше същински Линкълн Райм — но не й беше никак трудно да каже:

— Спаси ми живота. Щяха да ми надупчат задника, ако не беше ти. Какво да ти кажа?

Делрей вдигна рамене, отклонявайки благодарностите, и изръси цигара от едното от униформените ченгета, които охраняваха входа на метрото. Прекара Марлборо-то пред носа си, помириса го и го тикна зад ухото си. После погледна към затъмнените стъкла на станцията.

— Хайде — каза той, без да се обръща към никого и въздъхна. — Крайно време е вече да извадим някакъв късмет с това тук.

Когато арестуваха Джоу Д’Орфио и го хвърлиха на задната седалка, той им беше казал, че Танцьорът си бил тръгнал само десетина минути по-рано. Слязъл надолу по стъпалата и изчезнал покрай линията. Джоуди — така му викаха всички — не знаел точно в каква посока, просто взел пистолета и раницата си и изчезнал. Хауман и Делрей бяха изпратили групите си да претърсят основно станцията и околностите на Градския съвет. Сега чакаха за резултатите.

— Хайде…

Десет минути по-късно един от специалните части ритна ядосан вратата. Сакс и Делрей го погледнаха с надежда. Той поклати глава.

— Загубихме му дирите стотина метра надолу по линията. И представа нямаме къде може да е отишъл.

Сакс въздъхна и неохотно предаде новината на Райм, като го попита дали ще трябва да проследят линията до следващата спирка.

Той прие доста кисело резултатите от чакането си, което тя беше очаквала.

— Проклятие! — мърмореше Райм. — Не. Само станцията. Няма никакъв смисъл да се задълбочаваме. Мамка му, как го прави това, копелето? Изглежда има шесто чувство, да го втресе!

— Е — каза тя, — поне си имаме свидетел.

В следващия момент съжали, задето го беше казала.

— Свидетел? — кресна Райм. — Свидетел? Не ми трябват свидетели! Искам доказателства! Добре де, докарайте го тука. Да го чуем какво ще каже. Но, Сакс, искам да остържеш станцията така, както никога преди не си го правила. Ясно ли е? Чуваш ли, Сакс? Чуваш ли ме?

Двадесет и пета глава

Час 25 от 45

— Какво сте ми докарали? — попита Райм, като бутна съвсем леко едно лостче отстрани на инвалидната си количка и се придвижи напред.

— Един крастав боклук — обади се Фред Делрей, вече изкъпан, отново в униформата си — ако човек можеше да нарече ирландско зеленият му костюм униформа. — Оп, оп, оп. Хич дума да не си обелил. Ще чакаш да те попитаме. — И той обърна разтревожения си взор към Джоуди.

— Ама ти ме измами!

— Млъквай бе, скелет!

Райм съвсем не беше доволен, задето Делрей беше тръгнал на своя глава, но в края на краищата, това си беше естеството на работата под прикритие. Макар Райм да не го разбираше точно, не можеше и да не признае, че — както току-що беше доказано от уменията на агента — тази работа все пак даваше резултати.

На всичко отгоре Фред беше спасил кожата на Амелия.

Тя скоро трябваше да се върне тук. Докторите я бяха закарали до Спешна помощ, за да й прегледат ребрата на рентген. Имаше натъртвания от падането, но нищо счупено. Райм с болка установи, че разговорът им миналата нощ не беше имал никакъв ефект за нея — тя въпреки всичко беше тръгнала след Танцьора сама.

„Проклета да е“, мислеше си той, „същият магарешки инат е като мен.“

— Ама аз никого не съм заплашвал — протестираше Джоуди.

— Какво викаш? Нещо съм заглъхнал. Млъквай ти казах бе, чук!

— Откъде да я знам, коя е!

— Да бе — отвърна му Делрей, — тази мъничката сребриста значка, нищо ли не ти говореше? — После си спомни, че не искаше да говори с него и млъкна.

Тогава Селито се приближи и се наведе над Джоуди.

— Разкажи ни за приятеля си.

— Аз да не съм му приятел? Той ме отвлече. Бях в онази сграда на Тридесет и пета понеже…

— Понеже оттам се снабдяваш с хапчета. Знаем, знаем. Джоуди премигна.

— Ама вие откъде…

— Това обаче не ни интересува. Поне не засега. Продължавай.

— Отначало го помислих за ченге, ама после той ми каза, че бил там, защото трябвало да убие някакви хора. Помислих си, че и мене ще убие. Трябваше да се измъкне и ми каза да мълча и аз мълчах, после дойде онова ченге и той го намушка…

— И той го уби! — кресна Делрей. Джоуди въздъхна и придоби нещастен вид.

— Не знаех, че се кани да го убива. Мислех си, че само ще го цапне, колкото да изгуби съзнание или нещо такова.

— Да де, остроумен педал такъв — избухна отново Делрей, — ама той го е убил. Разбра ли, убил го е като куче!

Селито погледна към торбичките с веществени доказателства от метрото, пълни с противни порносписания, стотици хапчета, дрехи. И един нов клетъчен телефон. Пачка пари. Той се върна към Джоуди.

— Продължавай.

— Каза, че ще ми плати, ако го измъкна оттам и аз го поведох по онзи тунел към метрото. Ами вие как ме намерихте бе, хора? — и той погледна към Делрей.

— Ами щото си ходиш весело по улиците, свирукаш си и ей тъй, между другото си пласираш хапченцата, на който ти падне. Всички те знаят, Господи, дори ти научих името.

Ти си пълен боклук. Заслужаваш да те стисна за врата и да не те пусна, докато не посинееш.

— Нямате право да ме удряте — обади се онзи, като се опитваше да се защитава. — Аз си имам права.

— Кой го е наел? — попита го Селито. — Да е споменавал името Хансен?

— Не каза такова нещо. — Гласът му потрепери. — Вижте, съгласих се да му помогна, понеже знаех, че ще ме убие, ако не го направя. Иначе за нищо на света не бих го направил. — Той погледна Делрей. — Той искаше да ви накарам да ни съдействате. Но нали щом си тръгна, аз ви казах да си вървите. Щях да отида до полицията и да им кажа. Честна дума. Той беше ужасен. Беше ме страх от него!

— Фред? — повика го Райм.

— Да, да — отстъпи неохотно агентът. — Наистина смени тона. Караше ме да си вървя. Макар да не каза нищо, че ще ходи в полицията.

— И така, къде отиде той? Ти какво трябваше да направиш?

— Аз трябваше да се мотам около онези боклуджийски кофи срещу онази градската къща и да гледам колите. Каза много да внимавам за мъж и жена, които се качват в кола и заминават. Трябваше да му кажа каква е колата. Даде ми оня телефон там да му се обадя. После той щял да си поеме работата.

— Беше прав, Линкълн — обади се Селито. — Наистина трябва да ги оставим в охраняваната къща. Той се е подготвял за удар по пътя.

Джоуди продължи:

— Тъкмо щях да дойда при вас…

— Млъкни бе, каква полза като лъжеш? Нямаш ли поне малко достойнство?

— Вижте, аз наистина щях да го направя — този път по-спокойно. Той се ухили. — Нали може да дадете някаква награда.

Райм погледна към очите му и се опита да им повярва; после към Селито, който кимна одобрително.

— Ти ни съдействай сега — изръмжа Селито, — пък ние може да се напънем да ти спасим задника от затвора. За пари не зная. Може и това да те огрее.

— Никога не съм причинявал зло на никого. Как бих могъл? Аз…

— Казах ти да си държиш езика зад зъбите — бавно каза Делрей. — Разбрахме ли се?

Джоуди изтъркаля очите си към него.

— Ясно? — прошепна още по-застрашително агентът.

— Да, да, да.

Селито се намеси:

— Трябва да действаме бързо. В колко трябваше да бъдеш до градската къща?

— Дванадесет и половина. Имаха петнадесет минути.

— С каква кола е той?

— Не зная.

— Опиши ни го.

— Ами, между тридесет, тридесет и пет годишен. Не много висок. Но пък много силен. Ако знаете какви мускули имаше. Късоподстригана черна коса. Кръгло лице. Вижте, ако искате ще ви направя една от онези рисунки… дето там ги правят в полицията.

— Име не ти ли каза? Нещо друго? Например, откъде е?

Не зная. Имаше малко южняшки акцент. А, и още нещо — каза, че носи ръкавици, защото имал досие.

Райм попита:

— Къде и за какво?

— Не зная къде. Но беше за умишлено убийство. Каза, че убил някакъв тип в града. Когато бил тийнейджър.

— Друго какво? — излая Делрей.

— Виж какво — каза Джоуди като кръстоса ръцете си и погледна към агента, — може и да съм правил глупости, но никога никой не е страдал заради мене. Този тип ме отвлече. С тия негови пищови и откачените му приказки — направо ми взе акъла. Страх ме е от него. Пълен откаченяк и престъпник е, честна дума. Мисля, че и вие да бяхте на мое място, щяхте да направите същото. Така че ми писна от въпросите ви. Ако смятате да ме арестувате, давайте, ако щете, тикнете ме в пандиза, ама аз повече нищо няма да ви кажа. Разбрахте ли?

Намръщеното лице на Делрей изведнъж се ухили.

— Е, скалата се пропука.

В този момент Амелия Сакс се появи — мина през вратата и докато влизаше, погледна към Джоуди.

— Кажи им! — обади се той. — Кажи им, че нищо не ти направих. Кажи им!

Тя го погледна така, както би погледнала паднала на земята дъвкана дъвка.

— За малко не ми напълни черепа с олово от един Луисвил Слагър44.

— Не е така, не е вярно!

— Добре ли си, Сакс?

— Като махнем поредното натъртване, супер. Този път на гърба. За симетрия.

Селито, Сакс и Делрей се скупчиха около Райм, който обясни накратко какво беше казал Джоуди. Селито шепнешком попита Райм:

— Вярваме ли му?

— Въшкав скелет — измърмори Делрей. — Ама май трябва да призная, че казва противната истина.

Сакс също кимна.

— Предполагам. Но смятам, че трябва да го държим под око, каквото и да правим.

И Селито се съгласи.

— О, естествено, че няма да му се предоверяваме.

Накрая и Райм макар и неохотно се съгласи с тях. Изведнъж изглеждаше невъзможно да предвидят действията на Танцьора, без помощта на този човек. Райм беше категоричен, Пърси и Хейл да останат в къщата, но в интерес на истината той нямаше откъде да знае, че оня се беше подготвил за удар по пътя. Просто беше разчитал на интуицията си. Със същата лекота би могъл да реши да премести двамата свидетели и те щяха вече да бъдат мъртви някъде по пътя към новия охраняван апартамент. От напрежението му се схвана челюстта.

— Какво ще го правим тоя, Линкълн? — попита Селито.

Ставаше дума за бъдещите им действия, не като свидетел. Райм погледна към Делрей, който дръпна незапалената си цигара иззад ухото и я помириса. Накрая каза:

— Оставете скапаняка да се обади според уговорката си и да се опита да измъкне информация от Танцьора, колкото успее. Ще нагласим един лъжлив фургон и ще пуснем Танцьора подире му. Вътре ще е пълно с наши хора. Бием спирачките, притискаме го отпред и отзад с няколко други коли и му светяваме маслото.

Райм неохотно се съгласи. Той знаеше колко опасна можеше да бъде подобна тактическа операция някъде из улиците на града.

— Не може ли поне да го разкараме от центъра?

— Можем да го прекараме към Ийст Ривър — предложи Селито. — Там поне има достатъчно пространство за такива патаклами. На някой от онези стари паркинги. Можем дори да се престорим, че се каним да ги преместим в друг фургон. Все едно по тактически съображения.

Всички се съгласиха, че това ще бъде възможно най-безопасният начин.

Селито кимна към Джоуди и прошепна:

— Онзи издъни Танцьора… трябва нещо да му дадем. Да не остане недоволен, че може да опропасти работата.

— За разкриване на конспиративни планове на престъпника, помощ и съдействие — формулира го Райм. — Дайте му пари.

— Мръсният му шибаняк! — изпсува го Делрей, макар да беше познат с щедростта си сред агентите, работещи под прикритие. Накрая обаче кимна. — Добре, добре. Ще си поделим сметката. Зависи колко е алчен онзи плъх там.

Селито го извика.

— Виж какво, ето нашето предложение. Сега ще ни помогнеш, ще му се обадиш, както сте се разбрали, после го хващаме, сваляме всички обвинения от тебе, а ти получаваш парична награда.

— Колко? — попита Джоуди.

— Слушай к’во бе, копеле дребно, не разбра ли, че тука не можеш да се пазариш като циганин. Туй да не ти е концерт по желание.

— Парите ми трябват за лечение в клиника за наркомани. Трябват ми още десет хиляди. Ще се оправи ли?

Селито погледна към Делрей.

— Как ви е наградният фонд за доносници?

— Чат-пат. Ако поемете половината, ще го уредим.

— Наистина ли? — едва се сдържа да не се ухили Джоуди. — Тогава ще направя, каквото кажете.

Райм, Селито и Делрей обсъдиха плана. На последния етаж на охранявания блок щеше да има команден пост. Там щеше да бъде и Джоуди с клетъчния телефон. Пърси и Брит щяха да бъдат на първия етаж с подсилена охрана. Джоуди се обажда на Танцьора, казва му, че свидетелите току-що са се качили на един фургон и тръгват. Фургонът ще се движи бавно според движението и ще се насочи към паркинга в Ийст Сайд. През това време Танцьорът ще го следва. Закарват го там и действат.

— Добре, сега да се разпределим — каза Селито.

— Чакайте — викна Райм. Те млъкнаха и го погледнаха. — Забравяме най-важната част.

— И тя е?

— Амелия направи оглед на станцията. Искам първо да анализирам какво ни е донесла. Може да разберем как ще ни нападне.

— Ние знаем как ще ни нападне, Линк. — каза Селито и кимна към Джоуди.

— Не се бъзикай със стария, ако обичаш. Сакс, дай да видим какво има в торбата.

Червея.

Стивън вървеше през тротоари, паркове, улици, качваше се на автобуси, слизаше; заобикаляше ченгетата, които виждаше, и Червея, който не виждаше.

Червея, който го наблюдаваше от всеки прозорец, на всяка улица. Червея, който се приближаваше все повече и повече.

Стивън си мислеше за Съпругата и Приятеля, за работата, която му предстоеше, за това колко излишни куршума беше изхабил; чудеше се дали щяха да ги облекат в бронирани жилетки, от какво ли разстояние щеше да му се наложи да стреля, дали този път да си сложи заглушител или не.

Тези мисли обаче минаваха съвсем механично през ума му. Той не можеше да ги контролира, както не можеше да контролира дишането, биенето на сърцето си или скоростта, с която кръвта циркулираше из тялото му.

Това, с което съзнанието му беше заето, беше Джоуди.

Какво толкова имаше в него, та той толкова го беше харесал?

На този въпрос Стивън не можеше да си отговори.

Може би беше начинът, по който живееше сам и не изглеждаше самотен. Може да беше онази малка книга, която ревностно носеше със себе си и сякаш наистина искаше да се измъкне от дупката, в която живееше. Или това как, когато Стивън му беше казал, беше застанал до вратата, без да му пука, че може да получи куршум в главата.

Стивън почувства, че му става весело. Той…

— Какво си почувствал, Редник?

— Сър, аз…

— Весело ли, Редник? Какво, мамка му, значи весело? Ти какво, да не си се влюбил в мен?

— Съвсем не, сър, не съм.

Все още не беше късно да си промени плановете. Все още имаше избор. И то богат избор.

Мислите му се рееха около Джоуди, спомни си всичко, което му беше казал. По дяволите, ами те можеха да пийнат по кафе, като свършат работата.

Можеха да отидат до „Звездния козел“. Както с Шийла, само че това щеше да бъде истинско. И тогава Стивън нямаше да пие пикливия им чай, ами ще си поръча истинско кафе, двойно, както майка му го правеше за баща му сутрин. Щом водата закипеше, слагаше кафето — по две и три-четвърти равни супени лъжици за всеки един от тях. И никога не падаше и прашинка от смляното кафе по печката или където и да е.

Дали той щеше да иска да ходят на лов или за риба?

Ами да си кладат огън…

Можеше да каже на Джоуди да зареже мисията. Той и сам можеше да се справи със Съпругата и с Приятеля.

— Да зарежеш мисията ли, Редник? Какви ги плещиш?

— Сър, нищо, сър. Просто си обмислям всички възможни случайности, както сте ме учили, сър.

Стивън слезе от автобуса и потъна в парка зад противопожарната служба на „Лексингтън“. Облегна раницата на един боклуджийски кош и извади ножа от калъфа му под якето.

Джоуди. Джоу Д…

Той отново си представи слабите му ръце, погледът в очите му.

Радвам се, че те срещнах, партньоре.

Внезапно Стивън потрепера. Като когато беше в Босна и трябваше да премине през един поток, за да не го хванат партизаните. Беше през март и водата беше малко над нулата.

Той затвори очи и се облегна на една стена, подуши влажните камъни наоколо.

Джоуди беше…

— Редник, какво по дяволите, става?

— Сър, аз…

— Какво ти?

— Сър, ами…

— Казвай, Редник! Веднага!

— Сър, уверих се, че врагът опита да ме атакува психологически. Опитите му обаче се оказаха неуспешни, сър. Така че аз съм готов да продължа по плана.

— Много добре, Редник. Но не се разсейвай нито за секунда!

И Стивън разбра, щом отвори задната врата на пожарната и влезе вътре, че повече нямаше да има промени в плана. Това беше идеалната възможност и той не можеше да си позволи да я пропилее, още повече, че може би щеше да му се удаде случай, освен Съпругата и Приятеля, да премахне и Линкълн Червея, както и онази, червенокосата полицайка.

Погледна часовника си. След петнадесет минути Джоуди щеше да заеме позиция. Щеше да набере номера на Стивън. Той щеше да му отговори и да чуе за последно тънкия му глас.

Тогава Стивън щеше да натисне бутона за изпращане на съобщение, който щеше да взриви двадесетте унции циклонит в телефона на Джоуди.

— Разсейвай… изолирай… елиминирай.

Наистина нямаше друг избор.

„Освен това“, помисли си той, „за какво ли чак пък толкова можехме да си говорим? Какво ли щяхме да правим, след като си изпием кафето?“