Танцьорът

Първа глава

Когато Едуард Карни каза „Довиждане“ на жена си Пърси, и през ум не му мина мисълта, че никога повече нямаше да я види.

Качи се в колата си, паркирана на просторния паркинг на Осемдесет и първа източна улица в Манхатан, и се включи в движението. Карни, който по природа беше наблюдателен човек, разбира се, забеляза черния фургон, паркиран недалеч от тяхната къща. Беше целият опръскан с кал, а прозорците му бяха матирани с огледално фолио. Хвърли още един поглед върху нещастния вид на автомобила и този път видя, че номерата му бяха от Западна Вирджиния. Това го накара да си спомни, че и преди го беше виждал пред дома си. После движението пред него изведнъж набра скорост. На една пресечка едва успя да се измъкне на жълто, в резултат на което напълно забрави за фургона. Скоро стигна до просторното шосе Франклин Делано Рузвелт, откъдето се отправи на север.

Двадесет минути по-късно той изсвири познатата мелодийка с бутоните на мобилния си телефон и звънна на жена си. Притесни се, понеже никой не вдигна. С Пърси трябваше да летят заедно тази нощ — предишната нощ хвърляха чоп кой да седне в самолета до него и тя беше спечелила. После го бе дарила с една от нейните триумфални усмивки. Но към три часа сутринта се беше събудила с разкъсваща болка в главата от мигрената, която не я остави на мира през целия ден. Завъртяха телефоните и успяха да намерят заместващ втори пилот, а Пърси глътна един фиоринал.

Мигрената беше единственото нещо, което можеше да я прикове към земята.

Длъгнестият Едуард Карни все още се подстригваше съвсем по войнишки, макар да беше вече на четиридесет и пет години. Килна на една страна главата си, докато в ухото му звънеше телефонът, на няколко мили от него. После се включи телефонният им секретар и той върна слушалката на мястото й леко обезпокоен.

Караше точно с шестдесет мили в час, точно по средата на дясната лента. Като повечето пилоти и той беше консервативен, когато шофираше. Вярваше и се доверяваше изцяло на колегите си летци, но смяташе повечето шофьори за откачени маниаци.

В офиса на Чартърни полети „Хъдсън“, на територията на местното летище Мамаронек, Уестчестър, го очакваше торта. Там беше и Сали Ан, спретната и нагласена. След нея се носеше огромен парфюмен облак, сбор от всички аромати от щанда за козметика в един от най-скъпите магазини на Ню Йорк. Тортата беше изпечена и приготвена лично от нея, за да отбележат колективно подписването на новия договор с Компанията. Беше закачила грозната си брошка, представляваща двукорпусен самолет от изкуствени диаманти, подарена от внуците й за миналата Коледа. Сега цялото й внимание беше погълнато от това дали всеки един от дузината служители е получил парчето си отвратително сладка торта, отредено специално за него. Ед Карни хапна две-три хапки от своето и отиде да обсъди предстоящия нощен полет с Рон Толбът. Масивният му търбух подсказваше, че той си пада по торти, макар в действителност да я караше главно на кафе и цигари. На раменете на Толбът тежеше двойната отговорност на експлоатационен и бизнес мениджър, в резултат на което сега шумно изказваше тревогите си дали ще успеят да стигнат навреме, дали вярно са изчислили разхода на гориво и дали всичко е както трябва. Карни му подаде своята част от парчето торта и му каза да се успокои.

Отново си помисли за Пърси, влезе в кабинета си и вдигна телефона. Все още никой не вдигаше.

Лекото безпокойство започна да се превръща в тревога. Хората с деца и тези със собствен бизнес обикновено винаги вдигат телефон, който звъни. Той трясна слушалката. Мина му през ума, че може да се обади на някой съсед да отиде да провери какво става. Но в този момент пред хангара до офиса спря големият бял камион, което означаваше, че вече беше време за работа. Шест вечерта.

Толбът подаде на Карни цяла дузина документи, за подпис. Тогава се появи младият Тим Рандолф, облечен в черен костюм, бяла риза и тясна черна вратовръзка. Говореше за себе си като за втори пилот и това се харесваше на Карни. По принцип помощниците бяха чудесни за компания, вечно ухилени и големи чешити като всички, които бяха усетили тръпката да летиш. Докато Карни уважаваше човека, достатъчно квалифициран и способен да застане на дясната седалка, предвзетостите на последния нямаха значение за него.

Високата брюнетка, Лорън, помощничката на Толбът, беше облякла щастливата си рокля. Тя беше синя на цвят, в тон със синьото от символа на самолетите Хъдсън — силует на ястреб, кръжащ над опасано с мрежа земно кълбо. Наведе се към Карни и прошепна: — Всичко ще бъде наред, нали?

— Разбира се, че ще бъде — увери я той. После се прегърнаха за секунда. Сали Ан също го прегърна и му предложи още едно парче торта за из път. Той й отказа. Искаше му се да бъде някъде далеч. Далеч от чувствата, далеч от празничното настроение. Далеч от земята.

И скоро наистина беше. Летеше на цели три мили над земята в пилотската кабина на ЛИР 35 А, най-изисканият частен реактивен самолет, летял някога. По корпуса му нямаше маркировки и знаци с изключение на регистрационния номер; тялото му беше бляскаво, сребристо и гладко като острие на копие.

Летяха към застиналия залез — един наситено-оранжев диск, който почти незабележимо се плъзгаше зад разпилените гъсти розововиолетови облаци, мятайки последните си ярки лъчи слънчева светлина.

Единствено изгревът можеше да се сравнява по красота с гледката пред тях. И само гръмотевичните бури можеха да бъдат толкова зрелищни.

До О’Хеър оставаха 723 мили — разстояние, което те изминаха за по-малко от два часа. От Контрол на въздухоплаването в Чикаго любезно ги помолиха да се спуснат на 4200 метра височина и ги прехвърлиха на Контрол на пристигащите. Тим взе трубката.

— Контрол на пристигащите, Чикаго. ЛИР четворка, девятка „Чарли Жулиет“, приближавам се към вас на височина 4200 метра.

— Добър вечер „Чарли Жулиет“ — отвърна му спокойният глас на служителя от контролната кула. — Спуснете се на 2400 и поддържайте тази височина. Алтиметърът1

Чикаго показва тридесет, точка, едно, едно. Очаквайте векторно насочване двадесет и седем дясно.

— Прието, Чикаго. Девятка „Чарли Жулиет“ слиза от 4200 на 2400.

О’Хеър е едно от най-натоварените летища в целият свят, ето защо онези от въздушния контрол ги пратиха в изчакваща позиция да кръжат над западните предградия на града, докато им дадат разрешение за кацане. Десет минути по-късно приятният, накъсван от смущения глас, се разпореди:

— Девятка „Чарли Жулиет“, насочване нула, девет, нула, над множество приземни ветрове, към вектор двадесет и седем, дясно.

— Нула, девет, нула. Девятка „Чарли Жулиет“, прието — отвърна Тим.

Карни погледна нагоре към ярките точици на съзвездията, застинали неподвижно в оловносивото небе и си помисли: „Виж, Пърси, това тука са всичките звезди на вечерта…“

И това го накара да се подчини на може би единствения непрофесионален порив през цялата си кариера. Тревогата му за Пърси изведнъж рязко се увеличи, като температурата на болен от треска човек. Той на всяка цена трябваше да говори с нея.

— Поеми самолета — обърна се той към Тим.

— Разбрано — отвърна младият човек и ръцете му машинално се пренесоха върху вилката на самолетното кормило.

От Контрол на въздухоплаването отново запращя гласът на диспечера:

— Девятка „Чарли Жулиет“, намалете височината на 1200. Поддържайте насочването.

— Разбрано, Чикаго — каза Тим. — Девятка „Чарли Жулиет“ слиза от 2400 на 1200.

В това време Карни промени честотата, за да се свърже с базата. Тим го погледна въпросително.

— Ще се обадя в Компанията — обясни той. След като метна по този начин Толбът, Карни помоли да го свържат с домашния му телефон. Докато чакаше, на двамата им се наложи да преминат през пълния вариант на полусвързани, неразбираеми за обикновения човек брътвежи, предшестващи всяко кацане.

— Положение на елероните за кацане… двадесет градуса.

— Двадесет, двадесет, зелено — отвърна Карни.

— Проверка на скоростта.

— Сто и осемдесет възла2.

Докато Тим говореше в микрофона си: „Чикаго, девятка «Чарли Жулиет» намалява височината; от пет към четири“ — Карни чу как телефона в къщата му в Манхатан иззвъня; намираше се на седемстотин мили от вкъщи.

Хайде, Пърси. Вдигни слушалката! Къде си?

Моля те…

От Контрола на въздушния трафик пак се обадиха:

— Девятка „Чарли Жулиет“, намалете скоростта си до едно, осем, нула. Давам ви кулата. Добър вечер.

— Разбрано, Чикаго. Едно, осем, нула възла. Добър вечер.

Три иззвънявания.

— Къде, по дяволите, е отишла? Какво става? Стомахът му се втвърди още повече.

Перката на турбодвигателя запя, но със стържещ, метален глас. Хидравликите изстенаха. В слушалката на Карни запращяха смущения.

— Задкрилки тридесет. Спуснете колесника.

— Задкрилки тридесет, тридесет, зелено. Колесника спуснат. Три пъти зелено.

И после, най-накрая — в слушалката му нещо остро изпука. Гласът на жена му каза:

— Ало?

Той високо се изсмя, видимо облекчен. После започна да говори, но преди да успее да каже и една дума, самолетът силно се разтърси. Трусът беше толкова силен и из основи, че за частичка от секундата мощта на експлозията изтръгна телефонната гарнитура от ушите му и захвърли мъжете в кабината върху контролното табло. Около тях засвяткаха искри, засвистяха отломъци.

Зашеметен, Карни инстинктивно сграбчи вилката на самолетното кормило, която вече не му се подчиняваше; направи го с лявата ръка — дясна вече нямаше. Обърна се към Тим точно в момента, в който кървавото му, цялото в парцали тяло изчезна през зейналата дупка от едната страна на кабината.

— О, Боже! Не, не!…

После цялата кабина се отчупи от разпадащия се самолет и се издигна във въздуха, оставяйки зад себе си тялото, крилете и двигателите на ЛИР-а, погълнати от огромно кълбо съскащ, пушечен огън.

— О, Пърси — прошепна той. — Пърси… — Макар вече да не съществуваше микрофон, в който да го каже.

Втора глава

Големи като астероиди, жълтеникави като кости.

Зрънцата пясък грееха върху компютърния екран. Мъжът се беше надвесил напред с приведен врат. Очите му гледаха в различни посоки — от голямата концентрация, не поради някакъв дефект в зрението.

Някъде отдалече долетя гръм. Небето в ранната утрин беше зеленикаво-жълто, всеки момент се очакваше да се разрази буря. Това беше най-дъждовната пролет в аналите на метеорологията.

Зрънца пясък…

— Увеличи — заповяда той и изображението на екрана послушно удвои размерите си.

Странно, помисли си той.

— Курсорът надолу… стоп.

Отново се наведе напред, напрегна очите си, изучавайки екрана.

„Пясъкът“, помисли си Линкълн Райм, „е радостта на криминалиста“. Той беше съставен от изключително ситни скални частички, понякога примесени с други материали, с размери от 0,5 до 2 милиметра (по-големите от това минаваха към групата на чакъла, по-малките — към фини наноси). Полепваше по дрехите на престъпника като боя и услужливо изскачаше по местопрестъпления и скривалища, за да свърже убития с убиеца му. Една такава дребна песъчинка можеше доста точно да посочи местата, които е посещавал заподозреният. Мътните непрозрачни песъчинки означаваха, че той е бил в пустинята. Бистрите песъчинки пък — на плажа. Амфиболеният3 пясък означаваше Канада. Обсидиановият — Хаваите. Кварцовият и непрозрачният вулканичен — Нова Англия. Гладкият сив магнетит — западната част на Големите Езера.

Но откъде беше точно този пясък, Райм нямаше и най-малка представа. Голяма част от пясъка в района на Ню Йорк беше съставен от кварц и фелдшпат. Със скални примеси от провлака Лонг Айлънд. прашен от бреговете на Атлантика и кален от река Хъдсън. Този обаче беше бял, блестящ, с остри ръбчета и смесен с микроскопични червени сферички. И какви бяха тези пръстени, откъде се бяха взели? Бели каменни пръстени, прилични на микроскопски срезове на калмари. Никога не беше виждал нещо подобно.

Тази загадка държа Райм буден до четири часа сутринта. Току-що беше изпратил проба от пясъка на свой колега в криминалната лаборатория на ФБР във Вашингтон. Направи го с голяма неохота — Линкълн Райм не обичаше някой друг да отговаря на собствените му въпроси.

От външната страна на прозореца, до който беше леглото му, нещо се раздвижи. Той погледна навън. Съседите му — два неголеми ястреба скиталци — току-що се бяха събудили и се готвеха да отидат на лов. Пазете се гълъби, мислено ги предупреди Райм. После килна на една страна главата си и изропта: „Проклятие!“. Нямаше предвид оказалите се безполезни доказателства от това, че скоро щяха да го прекъснат.

Откъм стълбите беше чул нетърпеливи стъпки. Том отиде да отвори вратата и да посрещне гостите, а Райм не желаеше да се среща с никого. Погледна ядосан към коридора.

— О, не сега, за Бога!

Те не го чуха, разбира се, но дори да го бяха чули, не биха се спрели. Бяха двама…

Единият огромен. Другият не. Почукаха припряно на отворената врата и влязоха.

— Линкълн. Райм изръмжа.

Лон Селито беше първокласен инспектор от нюйоркската полиция, човекът отговорен за тежките стъпки. Следваше го по-младият и по-елегантен негов колега и партньор Джери Банкс, прекалено стилен в свинско-светлия си костюм на фини каренца. Беше намокрил с вода близнатия си нагоре кичур и го беше напръскал с лак за коса. Райм дори успя да надуши мириса на пропан, изобутан и винилацетат. Въпреки положените усилия обаче чаровното връхче все още стърчеше право нагоре като островърха кула.

Едрият пълен мъж огледа внимателно огромната спалня на втория етаж — мерките й бяха може би шест на шест. Стените бяха голи, без нито една картина.

— Какво липсва, Линк? Има нещо.

— Нищо.

— О, да, сетих се — чисто е, няма ги боклуците — каза Банкс, после изведнъж млъкна. Загря, че току-що бе направил поредната си faux pas4.

— Разбира се, че е чисто — обади се Том, безупречен в току-що изгладените си светлокафяви широки панталони, бяла риза и вратовръзка на цветя. Райм я намираше безсмислено претрупана, макар самият той да я беше платил и изпратил с препоръчана поща на човека. Помощникът на Райм живееше вече няколко години с него — и макар да беше два пъти уволняван и веднъж сам да беше напускал, криминалистът беше също толкова пъти преназначавал на работа невъзмутимия си помощник. Том знаеше достатъчно за квадриплегията5, за да бъде лекар; беше научил от Линкълн Райм достатъчно за изкуството на адвокатския дебат, за да стане инспектор. Но той предпочиташе да бъде, както застрахователната компания го наричаше, „полагащият грижи“, въпреки че и двамата с Райм се отнасяха пренебрежително към термина. Райм го наричаше с най-различни имена от „майка кърмилница“ до „Немезис“6, но всички те доставяха на помощника му неизразимо удоволствие. Сега той просто се щураше напред-назад сред гостите.

— Реших да наема Моли Мейдс да изстърже из основи мръсотията, макар че Линк не гореше от щастие. Всъщност, като се замисля, май трябваше да опушим мястото с отровен дим за дезинфекция. След това цял ден не ми проговори.

— Изобщо нямаше нужда от почистване. Не мога да си намеря нищо.

— Но сега изобщо не се налага да търсиш нещо, така ли е? — контрира го Том. — Ето това искам да кажа.

Райм явно не беше в настроение за дребнави спорове.

— Е? — обърна той симпатичното си лице към Селито. — Какво?

— Имам един случай. Помислих си, че може да се навиеш да помогнеш.

— Зает съм..

— Ама какво е това? — попита Банкс, като махна към новия компютър до леглото на Райм.

— О — каза Том и пресилено се изсмя, — вече се прави на творец. Покажи им Линкълн. Покажи им как го правиш.

— Не искам да им показвам.

Отвън се чу още една яростна гръмотевица, но нито капка дъжд. Както обикновено, и днес природата просто си играеше игрички. Том продължи да настоява:

— Хайде де, покажи им как работи.

— Не искам.

— Притеснява се.

— Том — тихо измърмори Райм.

Но младият му помощник явно беше непроницаем както за обвинения, така и за заплахи. Той подръпна отвратителната си копринена вратовръзка.

— Не зная защо се държи по този начин. През целия ден беше толкова горд от себе си и от тази машинария.

— Не е вярно. Том продължи.

— Ей оная кутия там — и той посочи една бежова притурка с някакви светлинки, — и това върви с компютъра.

— Уха, двеста мегахерца? — удиви се Банкс, като кимна към компютъра. За да избегне начумерената физиономия на Райм, той беше издърдорил въпроса си така бързо, както ястреб сграбчва плячката си и отлита.

— Така си е — обади се Том.

Линкълн Райм обаче не се интересуваше от компютри. В момента го интересуваха единствено и само микроскопичните пръстенчета на изваяните калмари и пясъка, в който се бяха настанили.

Том продължи да плещи:

— Има и микрофон към него. Каквото каже, компютърът го разбира. Обаче му отнема около секунда да му разпознае гласа. Той, както си мърмори под носа…

Ако трябва да бъдем откровени, Райм наистина беше много доволен от конфигурацията — такъв бърз компютър, особено пък кутията за контрол на околната среда и, разбира се, разпознаващият човешки глас софтуеър. С най-обикновени думи той можеше да кара курсора да прави това, което би го накарал и човек, служещ си с мишка или клавиатура. Можеше също така и да диктува. Тоест, чрез думи той можеше да увеличава или намалява отоплението или светлината в стаята, да пуска стереоуредбата или телевизора, да пише на текстообработващата си програма, да се обажда по телефона и да изпраща факсове.

— Дори може да пише музика — обясни Том на гостите. — Казва му на компютъра какви ноти и къде точно да ги постави върху петолинието.

— Е, виж, това е нещо полезно — кисело каза Райм. — Музика.

За своята степен на инвалидност — Райм беше ранен в областта на четвъртия шиен прешлен — кимането не беше проблем. Можеше също така да вдига рамене, макар и не така, че да изразява по този начин безразличие, както би му се искало. Другият му цирков номер беше да си мърда левия безименен пръст няколко милиметра, в която си посока пожелаеше. Това беше целият му репертоар от физически движения за изминалите няколко години. Така че композирането на соната за цигулка едва ли можеше да се нареди сред предстоящите в най-близко бъдеще премиери.

— Може също така да играе на игрички — обади се Том.

— Мразя игрички. Не играя на игри.

Селито, който за Райм приличаше на едно огромно неоправено легло, се беше втренчил в компютъра и съвсем не изглеждаше впечатлен.

— Линкълн — започна мрачно той. — Случаят е много деликатен. Става дума за нас и федералните. Те се намесиха миналата нощ.

— И се треснаха във високата стена — реши да рискува Банкс.

— Та, си помислихме… е, аз си помислих, че би могъл да ни помогнеш.

Аз да искам да им измъквам задниците!?

— В момента работя над нещо — обясни Райм. — За Пъркинс. — Томас Пъркинс, специалният агент, отговарящ за офиса на ФБР в Манхатан. — Един от хората на Фред Делрей е изчезнал.

Специален агент Фред Делрей, дългогодишен ветеран в Бюрото, беше онзи, който отговаряше и ръководеше голяма част от агентите, работещи под прикритие в Манхатан. Той самият беше един от най-добрите федерални оперативни работници, работещи под прикритие. Самият шеф го беше похвалил и му бе връчил грамота за отличната му работа. Преди няколко дни един от неговите агенти, Тони Панели, беше изчезнал.

— Пъркинс ни каза — обади се пак Банкс. — Засукана история.

Райм завъртя очи като чу нелитературната фраза. На всичкото отгоре можеше и да я оспори. Агентът беше изчезнал от колата си, паркирана точно срещу сградата на ФБР, в центъра на Манхатън, в 9 часа вечерта. Улиците не са били претъпкани, но не са били и пусти. Двигателят на автомобила Краун Виктория, собственост на Бюрото, все още работел, вратата била отворена. Нямало нито кръв, нито следи от стрелба, влачене или борба, нищо. Нямало и свидетели — поне не такива, които да искат да говорят.

Абе, вярно, засукана си беше историята.

И сега Пъркинс разполагаше с това прекрасно местопрестъпление и с Отдела за събиране на веществени доказателства на Бюрото. Райм беше този, който беше основал този отдел и Райм беше човекът, когото Делрей беше помолил да обработи мястото на изчезването. Онзи, който работеше заедно с Райм като партньор, беше вече прекарал часове наред при колата на Панели. Резултатът бяха десетина торбички безсмислени веществени доказателства, няколко неидентифицирани пръстови отпечатъка и — може би единствената вероятна нишка — няколко дузини зрънца от този доста особен пясък.

Същите, които грееха сега върху компютърния екран на Райм, гладки и огромни, съвсем като истински планети.

Селито продължи:

— Ако се съгласиш да ни помогнеш, Пъркинс каза, че ще включи още хора в разследването на случая с Панели. Но, както и да е, мисля че сам ще поискаш да поемеш този случай.

Пак този глагол — искам. Какво, по дяволите, ставаше?

Преди няколко години Райм и Селито бяха работили заедно върху най-важните разследвания на убийства. Трудни случаи бяха — прекалено публични. Той познаваше Селито, както познаваше всяко едно ченге. По принцип Райм винаги се съмняваше в собствената си способност да разбира хората (бившата му жена Блейн често казваше, че Райм може да забележи празна гилза от разстояние една миля, но просто да не види човешко същество, застанало под носа му), но сега виждаше, че Селито беше бил отбой.

— Добре, Лон. За какво става въпрос? Разказвай. Селито кимна към Банкс:

— Филип Хансен — знаменателно съобщи младият инспектор, като леко повдигна тъничката си вежда.

Райм познаваше името от вестникарските статии. Хансен беше доста богат бизнесмен, известен бохем, дошъл от Тампа, Флорида. Притежаваше компания за търговия на едро в Армонк, Ню Йорк. В миналото беше отбелязал значителни успехи, които сега го бяха превърнали в мултимилионер. Това си беше истински успех, като се има предвид, че беше започнал като дребен предприемач. Никога не му се налагаше да си търси клиенти, никога не рекламираше, никога пред него не стояха някакви проблеми. Всъщност, ако някога се наблюдаваше известен спад в дистрибуторската мрежа на Филип Хансен, то това означаваше, че федералното правителство и целият щат Ню Йорк хвърляха огромно количество сили, за да спрат търговията му и хвърлят президента на компанията в затвора. Причината беше проста — това, което компанията на Хансен продаваше не бяха военни автомобили втора употреба, както той твърдеше, а оръжие, твърде често откраднато от военните бази или внесено нелегално. В началото на тази година бяха убити двама войника при отвличането на цял камион, натоварен с малокалибрено оръжие, близо до моста Джордж Вашингтон на път за Ню Джърси. Зад всичко това стоеше Хансен — факт, който и държавният прокурор, и прокурорът на Ню Йорк знаеха, но никой от тях не можеше да го докаже.

— Нали разбираш, двамата с Пъркинс чукаме по един и същи случай — каза Селито. — Че и цяла армия от Централния следствен отдел са се включили. Но на костелив орех сме попаднали.

— И никой никога не е посмял да го натопи — обади се отново Банкс. — Никога.

Райм мислено се съгласи, че никой не би посмял да издъни човек като Хансен. Младият инспектор продължи:

— Накрая, миналата седмица успяхме да се докопаме до нещо. Хансен е пилот. Компанията му има голям склад на летището в Мамаронек — онова, дето е близо до Уайт Плейнс, нали се сещате? Някакъв съдия издаде заповед за обиск. Естествено, ние нищо не открихме. Но миналата седмица, било към полунощ, нали? Летището било затворено, но няколко човека останали да работят до по-късно. Та те видели някой си, който отговарял по описание на Хансен да се приближава с колата си до един от частните му самолети, след което натоварил няколко твърде големи брезентови чувала вътре и отлетял. Без разрешение, без план на полета, просто си отлетял. Върнал се около четиридесет минути по-късно, кацнал, качил се отново в колата си и й подпалил гумите. Без брезентовите чували. Свидетелите продиктували регистрационния номер на Федералното авиационно управление. Оказало се, че това бил частният самолет на Хансен, не на компанията му.

— Значи е знаел, че сте надушили нещо и е решил да скрие онова, което го е свързвало с убийствата. — Райм започваше да разбира защо им беше необходим. Започваше да става интересно. — От Контрола на Въздухоплаването не са ли го засекли?

— Забелязали са го за момент от Ла Гуардия7.

— Точно когато е навлязъл над провлака Лонг Айлънд. После се снишил под обхвата на радарите за около десет минути.

— И вие ударихте една черта да видите какво разстояние е могъл да измине, докато е бил над провлака. Някой водолаз не намерихте ли да огледа наоколо?

— Точно така. Щом Хансен чул, че имаме трима свидетели, веднага тръгнал на лов за зайци. Затова го отстранихме до понеделник. Във федералния затвор.

Райм се засмя:

— А намерихте ли си съдия, който да се върже на причините ви за задържане?

— Да, поради страх от бягство — обясни Селито. — И други глупости от сорта на нарушения на правилата на Федералното авиационно управление, безразсъдно излагане на опасност на живота на други летци. Освен това е нямал план на полета, летял е под минимума, определен от Управлението, и други подобни.

— А какво ще каже мистър Хансен?

— Той си знае урока. И думичка не обели по време на ареста, нито пък на следователите. Адвокатът му отрича всичко и подготвя обвинение за неправомерен арест и дрън-дрън-дрън… Така че, ако открием чувалите до понеделник, отиваме направо в съда и бам! Без него.

— В случай, че — отбеляза Райм — в тези чували има нещо, заради което можете да го обвините.

— Има и още как!

— Ти откъде си толкова сигурен?

— Понеже Хансен го е страх. Наел е хора да убият свидетелите. Вече на един му свети маслото. Взривил самолета му миналата нощ, когато кацал в Чикаго.

„И какво в крайна сметка“, замисли се Райм, „те искат аз да открия чувалите…“ В съзнанието му заплуваха твърде интересни въпроси. Възможно ли беше да определиш точното място на един самолет над водата само по наличието на някакъв вид утайка, солно отлагане, или може би някое насекомо, намерено размазано върху водещия ръб на крилото? Може ли да се изчисли точният час на смъртта на едно насекомо.? Ами концентрацията на сол и замърсители във водата? Ако самолетът е летял толкова ниско над водата, не е ли възможно двигателите или крилете да са захванали някое водорасло и да са го лепнали някъде по корпуса или опашката?

— Трябват ми карти на провлака — започна Райм, — както и инженерните чертежи на самолета му…

— Ъъм, Линкълн, ние не сме тука заради това — каза Селито.

— Не за да открием чувалите — прибави Банкс.

— Не? Тогава? — Райм отметна една дразнеща го къдрица черна коса от челото си и се намръщи срещу младия човек.

Очите на Селито отново огледаха бежовата кутия, контролираща околната среда. От нея бяха плъпнали множество жици, мътночервени, жълти и черни, които лежаха на земята разпилени, сложно преплетени като припичащи се на слънце змии.

— Искаме да ни помогнеш да открием убиеца. Онзи, който Хансен е наел. Трябва да го спрем, преди да се е докопал до другите ни двама свидетели.

— И? — Райм все още не беше чул какво премълчаваше Селито, какво си пазеше за най-накрая.

Като гледаше с празен поглед през прозореца, инспекторът каза:

— Прилича много на Танцьора, Линкълн.

— Танцуващия с трупове ли? Селито го погледна и кимна.

— Сигурен ли си?

— Чухме, че преди няколко седмици свършил една работа в окръг Колумбия. Убил един помощник на конгресмен, замесен в сделки с оръжие. Разполагаме с регистрите в затворите, засякохме няколко разговора от уличен телефон, недалеч от къщата на Хансен, до хотела, в който е отседнал Танцьорът. Почти сигурно е, че е той, Линкълн.

На компютърния екран зрънцата пясък, големи колкото астероиди и гладки като женско рамо, изведнъж престанаха да представляват някакъв интерес за Линкълн Райм.

— Е — каза меко той, — това си е истински проблем, нали така?

Трета глава

Тя си спомни:

Миналата нощ. Тихото изцвъртяване на щурче, което беше гласът на телефона им, нарушило внезапно ситното потропване на дъждеца, ръмящ от външната страна на прозореца на спалнята им.

Беше го погледнала с омраза, сякаш самата Бел Атлантик8 беше виновна за гаденето, задушаващата я болка в главата и ярките светлини, които проблясваха зад клепачите й, все едно се намираше на дансинга на шумна дискотека.

Накрая тя се беше изтърколила от леглото си, беше се изправила на крака и грабнала слушалката на четвъртото позвъняване.

— Ало?

Беше й отговорило празното бучене на връзка между радио и телефон.

После се чу някакъв глас. Може би. Или смях. Може би.

След това гръмотевичен трясък. Щракване. И тишина. Не свободен сигнал. Просто тишина, обгърната от бучащи вълни в ушите й.

— Ало? Ало?…

Беше затворила телефона и се беше върнала в леглото си да наблюдава кроткия вечерен дъжд. Кучешкият дрян пред къщата им се превиваше и изправяше под напора на бурния пролетен вятър. После пак беше заспала. Докато телефонът не беше иззвънял отново около половин час по-късно с новината, че Девятка ЛИР „Чарли Жулиет“, докато се спускала и насочвала за кацане, беше причинила смъртта на съпруга й и на младия Тим Рандолф.

Сега вече, през тази сива сутрин, Пърси Рейчъл Клей знаеше, че загадъчното телефонно обаждане през изминалата нощ е било от съпруга й. Рон Толбът — човекът, който така самоотвержено се беше обадил да й съобщи новината за катастрофата — беше казал, че горе-долу по времето, когато ЛИР се беше взривил, той лично й бил прехвърлил разговор на нейния телефон от името на Карни.

Смехът на Ед…

Ало? Ало?

Пърси извади тапата на бутилката и отпи. Спомни си онзи ветровит ден преди години, когато тя и Ед се бяха качили на онази Чесна 180 на път за Червеното езеро, Онтарио. Тогава бяха успели да кацнат с около шест унции9 гориво, плискащо се на дъното на резервоара. После го бяха отпразнували, опразвайки цяла бутилка някакво канадско уиски, без какъвто и да е етикет. То по-късно беше станало причина за най-ужасния махмурлук през живота и на двамата. Споменът сега й донесе сълзи, както тогава уискито — болка.

— Хайде Пърс, стига толкова, а? — каза мъжът, седнал на дивана във всекидневната. — Моля те — и той кимна към бутилката.

— Добре де, добре — печалният й глас съдържаше премерена доза сарказъм. — Разбира се. — И тя отново отпи. Допуши й се, но се въздържа. — Ама за какъв дявол му е да ми се обажда точно накрая? — изтърси тя.

— Може би се е тревожил за тебе — предположи Брит Хейл. — Заради мигрената.

Както Пърси, така и Хейл не беше спал през изминалата нощ. Толбът му се беше обадил да му съобщи новината и той беше тръгнал направо от апартамента си в Бронксвил, за да бъде с Пърси. Беше останал с нея през остатъка от нощта и й беше помогнал да се обади там, където трябва. Точно Хейл, а не Пърси се обади да уведоми собствените й родители в Ричмънд.

— Не виждам защо го е направил, Брит. Да ми се обади точно накрая.

— Това няма нищо общо със случилото се — обади се кротко Хейл.

— Знам — каза тя.

Познаваха се от години. Хейл беше един от първите пилоти в Чартърни полети „Хъдсън“ и беше работил безплатно през първите четири месеца, докато спестяванията му привършиха и му се наложи макар и с нежелание да се обърне към Пърси с молба за някаква заплата. Той никога не разбра, че тя му плащаше от собствените си спестявания, понеже компанията не беше реализирала печалба вече цяла година след регистрацията си. Хейл приличаше на сух и строг учител в прогимназията. В обикновения живот той беше безгрижен човек с добродушен нрав — абсолютна противоположност на Пърси — славеше се като голям шегобиец и веселяк, човекът, за когото разправяха, че имал навика да обръща самолета с главата надолу, особено ако някой от пътниците се е държал грубо или не спазвал правилата. После продължавал да лети така, докато онзи не се покае. Хейл често заемаше мястото отляво на Пърси и беше нейният най-любим втори пилот в целия свят.

— Истинска привилегия е да се лети с вас, мадам — казваше той, като се опитваше да имитира Елвис Пресли. — Много, много ви благодаря.

Болката зад очите на Пърси вече се беше разсеяла. Тя беше губила приятели — най-често при катастрофи — и знаеше, че вътрешната загуба действаше като упойка на физическата болка.

Същото беше и с уискито.

Удари още една глътка.

— По дяволите, Брит! — И тя се свлече на дивана до него. — Ох, по дяволите.

Той мушна силната си ръка зад нея и я обгърна, при което тя отпусна главата си с черни къдрици върху рамото му.

— Всичко ще се оправи, скъпа — каза той. — Обещавам. Само кажи какво искаш да направя.

Тя поклати глава. На този въпрос отговор нямаше.

Намокри си отново устните с бърбън и погледна часовника. Девет сутринта. Майката на Ед щеше да пристигне всеки момент. Приятели, роднини… Трябваше да се организира и възпоменателната служба…

Толкова много неща трябваше да се направят.

— Трябва да се обадя на Рон — изломоти тя. — Трябва да свършим една работа. Компанията…

Във въздухоплаването и чартърните полети думата „Компания“ не означаваше същото, както в обикновения бизнес. Компанията, с главно „К“, беше едно цяло, живо, дишащо същество. За нея се говореше с уважение, страхопочитание или гордост. Понякога с прискърбие. Смъртта на Ед беше причинила дълбока рана в много души, включително и тази на Компанията. Нещо повече, раната можеше да се окаже фатална.

Толкова много неща трябваше да се направят…

Но Пърси Клей, жената, която никога през живота си не се беше паникьосвала, която спокойно се беше справяла с двойното преобръщане през крило, за ужас на нещастния ЛИР 23; която се беше измъквала невредима от смъртоносния отвесен винт, изпратил доста опитни пилоти в гробището, сега стоеше на дивана абсолютно парализирана. Странно, мислеше си тя, сякаш мислите й идваха от съвсем Друго измерение, аз просто не мога да се помръдна. В действителност, тя си наблюдаваше ръцете и краката, за да види дали бяха побелели и безкръвни.

О, Ед…

И, разбира се, Тим Рандолф. Той беше толкова добър втори пилот, такива като него са голяма рядкост. Тя си представи младото му закръглено лице, истински Ед, с няколко години по-млад. Усмихваше се необяснимо. Вечно нащрек, готов да се подчини и в същото време твърд — често се беше случвало с метален глас да заповядва дори на самата Пърси, когато командването на самолета беше в негови ръце.

— Май имаш нужда от малко кафе — обяви Хейл и се отправи към кухнята. — Ще ти донеса двойно бито мокачино с попарено обезмаслено мляко.

Това беше една от техните шегички за изкилиферчените имена на кафетата по аерогарите. Истинските пилоти, и двамата го знаеха, пиеха само Максуел Хаус или Фолджърс.

Днес обаче Хейл нямаше предвид точно кафе. Той просто искаше да каже: остави пиенето. Пърси схвана намека. Сложи тапата на шишето и го трясна шумно върху масата.

— Добре де, добре.

Тя се изправи и прекоси дневната. Мярна се в огледалото. Чипоносото й лице. Черната й коса, падаща на стегнати упорити къдрици. (По време на твърде трудния си пубертет, в момент на отчаяние тя се беше подстригала много късо. Сега щяха да видят те! Естествено, тази предизвикателна постъпка просто наля вода в мелницата на чаровните момичета от училището Лий в Ричмънд и стъжни още живота й.) Пърси имаше дребна фигура, а очите й бяха от черен мрамор. Майка й все й повтаряше, че те са най-чаровната й черта. Всъщност имаше предвид, че бяха единственият й чар. При това мъжете не даваха и пет пари за него.

Под очите й се очертаваха тъмни линии, кожата на лицето й беше безнадежно изгубила естествения си цвят — имаше лице на пушач, за което бяха допринесли годините, когато пушеше по две кутии Марлборо на ден. Отдавна вече не си личеше къде точно си беше пробила меката част на ушите заради първите си любими обеци.

Погледна през прозореца към дърветата и улицата пред тяхната градска къща. Мярна някакво движение и нещо парна част от разума й. Нещо обезпокояващо, тревожно.

Какво? Какво е това?

Чувството изчезна, прогонено от звъненето откъм входната врата.

Пърси отвори и видя насреща си двама доста плещести полицаи.

— Мисис Клей? — Да.

— Нюйоркска полиция. — И си показаха картите. — Тук сме, за да ви държим под око, докато не стигнем до същността на случилото се със съпруга ви.

— Влезте — покани ги тя. — Брит Хейл също е тук.

— Мистър Хейл? — единият от тях повтори, като кимна с глава. — Той е тука. Много добре. Ние за всеки случай изпратихме няколко колеги от окръг Уестчестър в неговия апартамент, но нищо.

Точно в този момент тя отново погледна покрай единия от тях към улицата и онази мисъл се върна в съзнанието й.

Заобиколи полицаите и се озова на малката си покрита веранда.

— Предпочитаме да си останете вкъщи, мисис Клей… Все още зяпаше към улицата. Какво беше това? После разбра.

— Има нещо, което трябва да знаете — каза им тя. — Един черен фургон.

— Един какво?

— Един черен фургон. Ей там стоеше онзи черен фургон.

Единият от тях извади тефтер.

— Добре, елате и ни разкажете всичко, каквото знаете за него.

— Чакай — каза Райм.

Лон Селито прекъсна разказа си.

Райм беше чул нечии други приближаващи се стъпки, нито тежки, нито леки. Вече се досещаше чии бяха те. Това нямаше нищо общо с дедукцията. Просто беше чувал точно тези стъпки толкова много пъти.

Красивото лице на Амелия Сакс се появи откъм стълбите. Покрай двете й бузи се изливаше водопадът на червената й коса. Тя се поколеба за момент, после смело влезе в стаята. Беше облечена в синята си патрулна униформа, от която липсваха само кепето и вратовръзката. Носеше пазарска чанта от Джеферсън Маркет.

Джери Банкс веднага й пусна една от своите ослепителни усмивки, двадесет и четири карата. Увлечението му по нея беше очарователно и твърде явно, макар и малко неподходящо — все пак не бяха много служителите от уличния патрул, които имаха зад гърба си цяла кариера като модни дизайнери на Медисън Авеню, какъвто беше случаят с високата Амелия Сакс. Но нито пламенния поглед, нито непреодолимото привличане бяха споделени, така че на младия мъж не му оставаше нищо друго, освен да се примири, че трябва сам да си носи факела на любовта.

— Здрасти, Джери — каза му тя. После се обърна към Селито и му кимна стегнато, като изрази уважението си с едно „сър“ (Все пак той беше инспектор, при това лейтенант и истинска легенда в отдел „Убийства“. В жилите на Сакс течеше полицейска кръв и тя беше възпитавана в уважение към възрастните както вечер на масата, така и в полицейската академия.)

— Изглеждаш уморена — изкоментира вида й Селито.

— Не съм спала — отвърна тя. — Търсих пясък. — И извади цяла дузина найлонови кесиики от пазарската си чанта. — Ходих да събирам мостри от различни места.

— Добре — обади се Райм. — Но това вече не ни интересува. Получихме нова задача.

— Нова задача ли?

— Някой се е появил в града. И ние трябва да го хванем. — Кой?

— Един убиец — каза Селито.

— Професионалист? — попита Сакс. — От организираните мафиоти?

— Че е професионалист, такъв е — каза Райм. — Но поне не ни е известно да има връзка с организираната престъпност. — Американската мафия беше главният доставчик на наемни убийци в страната.

— Този е на свободна практика — продължи обяснението си Райм. — Ние го наричаме Танцуващия с трупове, за по-кратко — Танцьора.

Тя повдигна зачервената си вежда, която до преди малко беше разчесвала с нокът.

— Защо?

— Само една от жертвите му живя достатъчно дълго, за да ни го опише, доколкото можа. Той има, или поне е имал татуировка в горната част на рамото си: Черният Жътвар10, танцуващ с една жена пред ковчег.

— Е, поне сте имали какво да напишете в графата „Отличителни белези“ — кисело каза тя. — Какво друго знаете за него?

— Че е бял мъж, на около тридесет. Толкова.

— Проследихте ли татуировката?

— Разбира се — сухо отвърна Райм. — Чак до края на света. — И това беше самата истина. Нито едно полицейско управление в по-големите градове из целия свят не беше чувало някога за подобна татуировка.

— Моля дамата и господата за извинение — обади се Том, — но дългът ме зове. — Разговорът изведнъж секна, докато младият мъж извърши всички необходими движения, за да завърти шефа си. Така той му помагаше да прочисти дробовете си. При хората с парализирани крайници някои части от тялото им заживяват собствен живот; дори самите пациенти развиват специални взаимоотношения с тях. След като преди години счупи гръбнака си при един оглед, ръцете и краката на Райм станаха неговите най-върли врагове. Той беше прекарал дни наред, изразходвайки неимоверни усилия в опитите си да ги накара да правят това, което искаше от тях. В крайна сметка те бяха спечелили неравностойната битка и си бяха останали неподвижни като дървени чуканчета. После дойдоха разкъсващите спазми, които безмилостно разтърсваха цялото му тяло. Отново се беше опитал да ги спре. Накрая и това изчезна — май от само себе си. Райм не можеше да твърди, че беше удържал победа над тях, макар да бе приел капитулацията им. След всичко това той се беше обърнал към по-дребни предизвикателства и се беше заел с дробовете си. След цяла година във възстановителния център той се беше „самоотбил“ от вентилатора, чрез който дишаше. Успя да победи гръкляна си и започна да диша съвсем сам. Това беше единствената победа над собственото му тяло, макар постоянно да го глождеше суеверният страх, че дробовете му просто изчакваха удобния момент да си го върнат. Райм смяташе, че ще умре най-много след година-две от пневмония или емфизема11.

Линкълн Райм нямаше нищо против това, че ще умре. Но имаше толкова много начини да умреш; той си беше решил неговият да не бъде от неприятните.

— Някакви следи? Улики? — попита Сакс.

— Знае се, че за последно е бил в окръг Колумбия — обади се Селито на провлачения си Бруклински говор. — Това е всичко. Всъщност подочуваме оттук-оттам по нещичко. Е, Делрей знае повече от нас, с всичките си агенти и апаратура, нали знаеш? Но Танцьорът е като десет човека едновременно. Постоянно си променя формата на ушите, имплантира си лицеви маски, силикон тук-там. Ту си поставя белези, ту ги маха. Веднъж е слаб, друг път — дебел. Веднъж беше одрал един труп — беше му отрязал ръцете и ги използвал като ръкавици, за да заблуди нашите служби.

— Но не и мен — каза Райм. — Мен той не може да залъгва с номерата си.

„Макар че все още не съм го хванал“, горчиво си напомни той.

— Обмисля и планира всичко — продължи инспекторът. — Устройва ни странични занимания и си върши работата. И най-гадното е, че винаги се измъква чист и неопетнен, нищо не пропуска. — Селито млъкна внезапно; видът му беше доста нелеп за човек, който си изкарва хляба с лов на убийци.

Загледал някъде навън, Райм сякаш въобще не забеляза неловкото замълчаване от страна на бившия си партньор. Просто продължи разказа му.

— Този случай — с одраните ръце — беше последната му проява в Ню Йорк. Преди пет или шест години. Бил е нает от един банкер от Уолстрийт да убие партньора му. Свърши работата бързо и чисто. Моят екип правеше оглед на местопрестъплението, търсеше следи. Един от тях вдигна от някакво кошче свитък хартия. Той пък бил свързан с пластичен взрив. Около осем унции. Двама от моите бяха убити на място и практически всяка следа заличена.

— Съжалявам — каза Сакс. Помежду им настъпи неловка тишина. Вече повече от година тя вършеше черната работа по възложените му дела, беше му партньор, вече и приятел. Понякога дори беше оставала за през нощта при него. Спеше на дивана или редом с него, на половинтонното му легло Клинитрон, разбира се, съвсем като брат и сестра. Говореха си главно по служебни въпроси, Райм често я беше приспивал вместо с приказки, с разкази за прокрадващи се серийни убийци или опитни крадци на домашни любимци.

По принцип винаги бяха избягвали личните теми за разговор. Сега не й оставаше друго, освен да каже:

— Сигурно ти е било много трудно.

Райм отклони проявата на съчувствие с рязко кимване на глава. Гледаше към голата стена. Някога из цялата стая бяха налепени плакати с репродукции на картини. Тях отдавна вече ги нямаше, но очите му се опитваха да свържат различни фигури от останалите парчета тиксо. От цялата работа излезе една звезда без един лъч, докато някъде дълбоко в себе си Райм почувства острите нокти на отчаянието; пред очите му се разигра отново ужасяващата сцена на взрива с разхвърчалите се овъглени, разкъсани късове от телата на неговите служители.

После Сакс попита:

— Човекът, който е наел този Танцьор, май е искал да гоиздъни, а?

— Така е, но му е останало само желанието. Просто е нямал кой знае какво да каже. Оставил е парите в стара пощенска кутия с писмени инструкции. Няма електронни трансфери, няма номера на сметки. Те всъщност никога не са се срещали лице в лице. — Райм шумно си пое въздух. — Най-лошото е, че банкерът, който е платил, в последния момент си е променил мнението. Излязъл извън контрол. Но нямало начин да се свърже с Танцьора. Всъщност, и това не би му помогнало. Танцьорът би му казал: „Връщане назад няма.“

Селито обясни накратко на Сакс за случая с Филип Хансен, за свидетелите, които видели среднощния полет на самолета му и за бомбата миналата нощ.

— Кои са другите свидетели?

— Пърси Клей, жената на този Карни, който бил убит в самолета си. Тя е президент на компанията „Чартърни полети Хъдсън“. Съпругът й бил неин заместник. Другият е Брит Хейл. Пилот, който работи за тях. Изпратих им бавачки да ги наглеждат.

Райм също се включи:

— Обадих се на Мел Куупър да ни помогне. Той ще работи в лабораторията долу. Случаят с Хансен е твърде деликатен, така че ще трябва да накараме Фред Делрей да ни подсигури подкрепата на ФБР. Той ще ни праща федерални агенти, когато има нужда и ще подготви една от къщите, собственост на чичо Сам за опазване на важни свидетели. Там ще настаним тази Клей и Хейл. Богатата и подробна памет на Линкълн Райм отново завзе съзнанието му и той почти изпусна нишката на собствените си разсъждения. Отново пред очите му изникна картината на офиса, където Танцьорът беше поставил бомбата преди пет години.

Съвсем ясно си спомняше кошчето за боклук, цялото черно, обгорено, цъфнало като майска роза. После мирисът на експлозива — задушаващ, химически газ, всъщност май нищо повече от дим от изгорено дърво. Тънкият, всепоглъщащ мирис на дървени въглени. После изсушените от огъня тела на неговите техници, застинали в странна борческа стойка, сякаш все още се сражаваха с пламъците.

В този момент бръмченето на собствения му факс го спаси от кошмарната картина в съзнанието му. Джери Банкс откъсна първия лист.

— Рапорт от огледа на самолетната експлозия — обяви той. Главата на Райм рязко се завъртя към бръмчащата машинка.

— Време е за работа, момчета и момичета!

— Измий ги. Измий ги хубаво.

— Редник, това чисти ръце ли са?

— Сър, старая се, сър..

Едрият, около тридесет и пет годишен мъж стоеше пред един от умивалниците в тоалетната на кафе-бар на Лексингтън Авеню, потънал в заниманието си.

— Търкай, търкай, търкай…

Той спря за момент и погледна към вратата на мъжката тоалетна. Явно никой не беше забелязал, че той беше вече цели десет минути тука.

Да се върнем тогава към търкането.

Стивън Кол заразглежда кожичките около ноктите си, както и едрите си, зачервени кокалчета.

Изглеждат чисти, наистина изглеждат чисти. Няма червеи. Нито един.

Беше се почувствал добре, когато премести черния фургон от улицата и го паркира из недрата на подземния гараж. Стивън си беше взел необходимите му инструменти от багажника на автомобила, беше се изкачил по стръмната пътека и се беше влял в уличния поток. Преди това беше работил няколко пъти в Ню Йорк, но никога не можа да свикне с огромното количество хора, десетки хиляди само на тази улица.

Чувствам се дребен.

Като червей.

Ето как попадна той в мъжката тоалетна да се поизмие и поизстърже.

— Редник, не свърши ли вече с това? Имаш още две цели за елиминиране.

— Сър, почти съм готов, сър. Преди да продължа с възложената ми задача, трябваше да премахна всяка следа от себе си, която може да послужи за доказателство, сър.

— О, за Бога…

Горещата вода течеше върху ръцете му. Той продължаваше да ги търка с четката, която си носеше в една найлонова кесийка. След това извади розовия сапун от сапунерката. И продължи да търка.

Накрая огледа много внимателно зачервените си ръце и ги изсуши под горещия въздух на сешоара. Никакви кърпи, никакви издайнически материи.

Разбира се, и никакви червеи.

Стивън беше облечен в поредния си камуфлаж. Не онзи военния, на сиви и маслиненозелени петна, нито пък бежовия, пустинен. Днес той носеше дънки, маратонки Рийбок, работна риза и сив анорак, опръскан с капки боя. На колана му висеше клетъчен телефон и голяма рулетка. По нищо не се различаваше от кой да е строителен работник в Манхатан. Беше се облякъл така, понеже никой не би обърнал внимание на някакъв си работник с платнени ръкавици в такъв топъл пролетен ден като днешния.

Вървеше по улицата.

Сред тълпите от хора. Но ръцете му бяха чисти и той вече не се чувстваше дребен.

Поспря на ъгъла и погледна надолу по улицата, към градската къща на Съпруга и Съпругата и се запита дали Съпругата не беше сама в момента, понеже съпругът й беше грижливо разпръснат на хиляди малки късчета над Земята на Линкълн.

И така, имаше още двама живи свидетели и двамата трябваше да бъдат мъртви, преди в понеделник Журито да се събере на заседание. Хвърли поглед към огромния си неръждаем часовник. Беше девет и половина, събота сутринта.

— Редник, ще имаш ли достатъчно време и за двамата?

— Сър, може и да не успея точно сега да се справя и с двамата едновременно, но все пак, нали имам още почти четиридесет и осем часа, сър. Това е предостатъчно време да открия и елиминирам и двете цели, сър.

— Но, Редник, нали знаеш, че съществуват и рискове?

— Сър, аз живея заради тях, сър.

Пред къщата имаше една полицейска кола. Той, разбира се, я очакваше.

Така, да видим — имаме една позната зона на поражение пред къщата и една непозната вътре в нея…

Отново огледа напред и назад улицата и тръгна по тротоара. Току-що изтърканите му ръце го засърбяха за действия. Раницата му тежеше почти тридесет килограма, но той не я усещаше. Късо подстриганият Стивън Кол беше жилав и мускулест мъж.

Докато вървеше, си представяше, че е местен човек от квартала, но анонимен, никой не го познаваше. Не мислеше за себе си като за Стивън или мистър Кол, или Тод Джонсън, или Стан Бледсоу, или който и да е от дузината други псевдоними, които беше използвал през изминалите десетина години. Истинското му име приличаше на ръждясал гимнастически уред, захвърлен в задния двор на училището, нещо, за което знаеш, че съществува, но което в действителност не виждаш.

Изведнъж той зави рязко и влезе в преддверието на сградата, точно срещу къщата на Съпругата. Бутна входната врата и погледна към големите стъклени прозорци насреща, отчасти засенчени от разцъфналия кучешки дрян. Постави скъпите си очила за стрелба с жълтеникава матировка и отразеното в прозореца слънце изчезна. Сега той виждаше само фигури, които се движеха напред-назад из стаята. Едно ченге… не, две ченгета. Някакъв мъж, облегнал се на прозореца. Това може да е Приятелят, другият свидетел, когото му поръчаха да убие. И… да, ето я! Това беше Съпругата. Нисичка. Грозничка. С момчешки вид. Носеше бяла блуза. Добра мишена.

Изчезна от погледа му.

Стивън се наведе и дръпна ципа на раницата си.

Четвърта глава

Преместиха го в модерната му инвалидна количка „Сторм Ароу“.

После Райм взе нещата в свои ръце и като хвана гуменото маркуче, чрез което дишаше, подкара количката към малкия асансьор, бивш килер, който сега съвсем безцеремонно го смъкна на първия етаж на градската му къща.

През 1890 година, когато е била строена сградата, стаята, в която току-що влезе Линкълн Райм, представляваше приемна с обща врата с трапезарията. Макар конструкцията на помещението да беше паянтова, покрай стените вървеше старовремски корниз, изобразяващ трите ирисови листенца на френския кралски герб. Във всяка от стените беше издълбана по една сводеста ниша с икона, а дюшемето на пода беше направено от цели дъбови дъски, наредени толкова плътно една до друга, че не си личеше къде точно се съединяват. Всеки архитект би се ужасил, ако беше видял как Райм се разпореди да се събори стената, разделяща двете стаи, и беше пробил огромни дупки в другите стени, за да си прокара допълнително електричество. Така обединените стаи сега бяха доста разхвърляни, но из тях не се виждаха известните стъклописи на Луис Камфът Тифани12, нито с мрачните пейзажи на популярния Джордж Иннес; те бяха пълни с всевъзможни и особено разнообразни objets-de-art13: наклонени епруветки за определяне на плътността, компютри, комбинирани и съпоставителни микроскопи, един комбиниран газ-хроматограф/мас-спектрометър, алтернативен източник на полисветлина, газови камери за снемане на размазани и неясни отпечатъци. Имаше също така и един доста скъп сканиращ електронен микроскоп с прикачен към него енергиен източник, излъчващ гама-лъчи; тези два уреда се мъдреха в единия ъгъл на стаята, запълнили го от пода до тавана. Разбира се, можеха да се видят и съвсем баналните пособия на един криминалист като очила, латексови и армирани ръкавици, стъкленици, отвертки и пинцети, всякакви лъжички и щипци за отстраняване на органи при аутопсии, клещи, скалпели, памучни тампони, бурканчета, найлонови торбички, микроскопски стъкла и сонди. На масата лежаха и няколко дузини китайски пръчици за храна (Райм беше разпоредил помощниците му да събират доказателствата сякаш боравеха със съмнителните ястия в ресторанта на Мин Уа във Вашингтон).

Райм закара лъскавата си инвалидна количка „Сторм Ароу“, чийто цвят напомняше карамелизирана панаирджийска ябълка, пред работната си маса. Том нагласи гарнитурата за глава, състояща се от микрофон и слушалки върху главата на шефа си и му пусна компютъра.

След секунда на вратата се появиха Селито и Банкс, придружени от още един човек, който току-що беше пристигнал. Той беше висок, тънък и дългокрак; кожата му беше с цвят на автомобилна гума. Носеше зелен костюм и неподходящо жълта риза.

— Здрасти, Фред.

— Линкълн.

— Здрасти! — кимна Сакс към Фред Делрей, като влезе в стаята. Тя му беше простила, задето я беше арестувал неотдавна — нещо не бяха се разбрали началниците им — и сега двамата изпитваха необяснима симпатия един към друг, високата красива полицайка и също така високия енергичен федерален агент. И двамата бяха, както Райм твърдо беше заключил, ченгета по душа (той самият се смяташе за събирач на улики). Можеше да се каже, че Делрей вярваше на адвокатското изкуство точно толкова малко, колкото и Райм на свидетелските показания. Що се отнасяше до бившето улично ченге Сакс, Райм не можеше да направи нещо повече за нея и нейните естествени наклонности, но в едно беше сигурен, ако само пожелаеше да остави настрани тези си таланти, тя би станала най-добрият криминалист в Ню Йорк, ако не и в цялата страна. Това беше една съвсем лесно постижима цел, макар че тя дори не подозираше за съществуването й.

Делрей прекоси с две-три крачки стаята, застана до прозореца и скръсти на гърдите си длъгнестите си ръце. Никой — включително Райм — не можеше да каже какво точно правеше в даден момент този човек. Фред живееше в малък апартамент в Бруклин, обичаше да чете всякаква литература и философия, а най-много от всичко обичаше да играе билярд в някой евтин долнопробен бар. Някогашният брилянт в короната сред агентите, работещи под прикритие за ФБР, носеше все още прозвището „Хамелеона“ — прякор, отразяващ свръхчовешката му способност да се превръща в човека, който ролята му на ченге под прикритие изискваше. Имаше навъртяни над хиляда успешни ареста. Тъй като обаче беше прекарал твърде много време в тази служба, той беше „прекалено разширил диапазона си на действие“, както някои служители от Бюрото се бяха изказали. Което си беше вярно, наистина беше въпрос само на време някой пласьор или разпищовил се маниак да го разпознае и да му тегли куршума. Ето защо, макар и с неохота, той отскоро беше приел по-спокойната работа на администратор; ръководеше агентите, работещи под прикритие, и доверените информатори.

— Е, к’вот’ чувам от мой’те авери, май сте си натресли смрадливата диря на самия Танцьор, а? — измърмори агентът. Грубото му френско селско наречие напомняше ни повече, ни по-малко на… един истински Делрей. И граматиката му, и речникът му приличаха твърде много на собствения му живот, импровизирани според мястото и случая.

— Нещо ново за Тони? — попита Райм.

— Какво, мой’то момче да не се е затрило? — върна му въпроса Делрей. Лицето му се разкриви от ярост. — Нищо. Нито думичка.

Тони Панели, агентът, който беше изчезнал преди няколко дена пред сградата на Федералното бюро, беше оставил жена, къща, един сив форд със запален двигател и няколко зрънца невероятно загадъчен пясък — красивите астероидчета, в които сякаш беше отговорът на загадката.

— Като хванем Танцьора — подхвана Райм, — ще се върнем на това, Амелия и аз. Ще му се отдадем изцяло. Обещавам.

Делрей ядно чукна незапаления край на цигарата, тикната зад ухото си.

— Танцьора… Мамка му! Тоя път да му надупчите задника, ясно ли е? Мамка му!

— Ами нещо за удара миналата нощ? — попита Сакс. — Да знаете нещо повече?

Селито се зачете в един свитък факсове, някои от тях бяха просто написани на ръка. После вдигна поглед:

— Ед Карни е излетял от летището в Мамаронек около седем и петнадесет снощи. Компанията — „Хъдсън“ — е чартърен превозвач. Летят с товари и клиенти. Дават самолети под наем. Току-що са сключили нов договор да превозват по въздуха онези, как им викаха — човешки органи за трансплантация, от една болница до друга, от Средния Запад до Източното Крайбрежие. Чувам, че това бил много съблазнителен бизнес напоследък.

— Касапи — обади се Банкс и беше единственият, който се засмя на собствената си шега.

Селито продължи:

— Клиентите им са щатската здравна организация и Комитетът по здравеопазване в Самърс. Това е една от онези печалбарски болнични вериги. Снощи графикът на Карни е бил наистина претоварен. Трябвало е да лети до Чикаго, Сейнт Луиз, Мемфис, Лексингтън, Кливланд, да се отбие и в Ери, Пенсилвания. Едва на сутринта е трябвало да се прибере вкъщи.

— Пътници имал ли е? — попита Райм.

— Нито един — промърмори Селито. — Само стока. Полетът му е бил обикновен, рутинен. След това, десет минути преди да стигне в О’Хеър, бомбата е избухнала. От самолета нищо не е останало. Убити са и двамата, Карни и втория пилот. Има и четирима ранени на земята. Жена му, между другото, е трябвало да лети с него, но в последния момент се е почувствала зле и се е наложило да я заместят.

— Да не би да е излязъл вече рапорт от службата по контрол на взривните вещества? — обади се отново Райм. — Не, едва ли, те каквито са бързи…

— Рапортът няма да бъде готов най-малко два-три дена.

— Е, ние не можем да чакаме толкова дълго! — викна силно Райм. — Трябва ми сега!

Върху гърлото му още личеше розовият белег от тръбичката, с която дишаше, като го изписаха от болницата. По-късно Райм сам се беше „отбил“ от този фалшив бял дроб и сега можеше да диша като за световно. Линкълн Райм, инвалидът четвърта степен, можеше също така да въздиша, да кашля, вика и ругае като истински моряк.

— Искам да знам всичко за тази бомба!

— Ще се обадя на един авер в „Града на ветровете“14 — обади се Делрей. — Много ми е задължен. Ш’му кажа кое как е, пък той да ми изпрати к’вот’ са събрали по случая, става, нали?

Райм кимна към него и се замисли върху думите на Селито.

— Добре, значи имаме две местопрестъпления. Едното, в Чикаго с взрива. Там е твърде късно за тебе, Сакс, вече всичко е заличено. Остава ни само да се надяваме, че нашите в Чикаго си вършат що-годе съвестно работата. Другото е летището в Мамаронек — там, където Танцьорът е поставил бомбата.

— Откъде можем да сме сигурни, че я е поставил на летището? — попита Сакс, докато увиваше лъскавата си червена коса на плитка и я закрепяше в кок на главата си. Такива великолепни кичури коса бяха истинска пречка, когато се обработваха местопрестъпления; заради тях човек можеше да се обърка и да изпусне следите на извършителя. Ето защо Сакс вършеше работата си, въоръжена с Глок-915 и няколко фиби.

— Добър въпрос, Сакс. — Той обичаше тя да изпреварва мисълта му. — Ние не знаем и няма да узнаем, докато не открием къде точно е била поставена бомбата. Може да е била в някой от товарите, в чанта или в кафеника.

„Или в кошчето за боклук“, мрачно си помисли той, като отново пред очите му оживя гледката след взрива от бомбата на Уолстрийт.

— Искам всяко парченце от тази бомба, колкото е възможно по-бързо. Трябва да я разнищим.

— Ама Линк, самолетът е бил на около миля във въздуха, когато е избухнал. Останките му са разпръснати из цялото шибано летище.

— Не ме интересува — отвърна Райм, усетил внезапна болка в шийните си мускули. — Продължават ли да претърсват?

Местните спасителни служби бяха приключили с претърсването, но тъй като разследването беше на ФБР, трябваше Фред Делрей да се свърже с някой от агентите си да се заеме със случая.

— Кажи му, че ни трябва всяка частичка, която им прилича на експлозив. Говоря за милиграмове. Искам цялата бомба.

Делрей повтори думите му дословно на колегата си отсреща. После затвори и поклати глава.

— Освободили са мястото.

— Какво? — избухна Райм. — След по-малко от дванадесет часа? Това е смешно! Нищо не може да ги оправдае!

— Трябвало да отворят улиците. Той каза…

— Пожарните коли — викна Райм.

— Какво?

— Всяка пожарна, линейка, патрулна кола… всеки автомобил със специален режим на движение, който е бил на мястото. Остържете им гумите.

Издълженото черно лице на Делрей го гледаше невъзмутимо.

— Искаш ли да повториш това на бившия ми добър приятел от Чикаго? — и той бутна телефона към него.

Райм дори не погледна към подадената му слушалка и продължи:

— Гумите на специалните автомобили са едни от най-добрите източници на улики при местопрестъпления със заличени следи. Те първи са пристигнали на мястото, обикновено имат нови гуми с дълбок грайфер и най-вероятно са се движили само дотам и обратно. Искам да остържат всички гуми и да ми изпратят всяка частичка.

Делрей успя да измъкне обещание от своя човек в Чикаго, че ще остържат гумите на колкото може повече от автомобилите, присъствали на мястото на взрива.

— Не „колкото може повече“ — викна отново Райм, — на всичките!

Очите на Делрей пак се завъртяха към него, той предаде и тази информация и затвори. Изведнъж Райм кресна:

— Том! Том, къде се дяна?

Нахоканият за пореден път помощник след секунда се появи на вратата.

— Бях в пералното помещение.

— Зарежи пералнята сега. Нужен ни е график за разпределение на времето. Пиши, пиши…

— Какво да пиша, Линкълн?

— На онази черна дъска, ей там. Голямата. — Райм погледна Селито. — Кога каза, че се събира Голямото жури16?

— В понеделник, в девет.

— Прокурорът ще ги иска поне два часа по-рано, — фургонът ще ги вземе между шест и седем. — Той погледна към часовника на стената. Беше събота, десет часа сутринта.

— Имаме точно четиридесет и пет часа. Том, пиши „Час първи от четиридесет и пет“.

Помощникът се поколеба.

— Пиши!

И той написа.

Райм изгледа другите в стаята. Погледите им несигурно се местеха напред-назад, Сакс се беше намръщила скептично. Ръката й се вдигна към главата и тя се почеса разсеяно.

— Мислите, че прекалено драматизирам нещата? — попита накрая той. — Че нямаме нужда от нещо, което да ни напомня колко време ни остава?

Известно време никой не се обади. После Селито каза:

— Виж, Линк, мисля, че няма да се случи кой знае какво дотогава.

— Ще се случи, и още как! — отвърна му Райм, докато гледаше как мускулестото тяло на мъжкия ястреб без всякакво усилие го изстреля във въздуха над Сентрал Парк. — До седем часа в понеделник сутринта или ние ще сме подарили на Танцьора изящни неръждаеми гривнички, или и двамата ни свидетели ще гушнат букетчето. Други възможности няма.

Последвалата напрегната тишина беше прекъсната от клетъчния телефон на Банкс, който тихо изчурулика в джоба му. Той помълча известно време в слушалката, после вдигна поглед.

— Нещо става — каза.

— Какво? — попита Райм.

— Онези униформените, които пазят мисис Клей и другия свидетел? Бритън Хейл, нали така беше?

— Е, какво?

— Те са в къщата на жената. Единият от тях току-що се обадил. Изглежда мисис Клей е забелязала някакъв черен фургон, който тя никога преди това не била виждала, паркиран на отсрещната страна на улицата, и то от няколко дни. Номерата му не били от нашия щат.

— Записала ли е номера? Или поне щата?

— Не — отвърна Банкс. — Според нея той бил изчезнал за известно време, нощта, когато е бил убит съпругът й.

Селито беше ококорил очи. Главата на Райм се източи напред. — И?

— Казва, че се върнал отново тази сутрин, за малко. Сега пак изчезнал. Тя…

— Господи — прошепна Райм.

— Какво? — попита Банкс.

— Централата! — изрева криминалистът. — Вдигнете под тревога Централата. Веднага!

Едно такси спря рязко пред къщата на Съпругата. Някаква възрастна жена слезе и несигурно се запъти към вратата.

Стивън наблюдаваше много внимателно.

— Редник, какво ще кажеш, лесна ли ти се струва целта?

— Сър, никой истински стрелец не подценява целите си. Всяка цел изисква максимална концентрация и усилие на волята. Но, сър, мога да ви уверя, че ще поразя тази цел и ще нанеса смъртоносни рани, сър. Мога да превърна целите си в купчина кайма, сър.

Жената се изкачи по стъпалата и изчезна в антрето. След секунда Стивън я видя да влиза в дневната на Съпругата. За момент се мярна ивица бял плат — явно блузата на Съпругата. Двете се прегърнаха. В стаята се появи друга фигура. Мъж. Ченгето? Той се обърна. Не, това беше Приятелят.

„И двете цели“, помисли си възбуден Стивън, „само на някакви си тридесетина метра от него.“

Старата жена — майка или свекърва — застана пред Съпругата, говореха си нещо с наведени глави.

Любимият на Стивън модел 40 беше във фургона. Но сега не му беше необходим снайпер за тази цел, дългоцевната „Берета“ щеше да свърши работа. Това беше прекрасен пистолет. Стар, поочукан, но без засечка. За разлика от повечето наемници и професионалисти, Стивън не беше превърнал оръжието си във фетиш. Ако най-добрият начин да убиеш дадена жертва беше с камък, той не би се поколебал да я убие именно с камък.

Сега преценяваше целта си, премерваше ъглите, пресмяташе случайностите, доколко прозорците представляваха евентуална пречка и дали биха повлияли на траекторията на куршума. Старицата се отмести от Съпругата и застана точно на прозореца.

— Редник, какъв е планът ти?

Беше решил да стреля през прозореца и да удари в главата старата жена. Тя щеше да падне. Съпругата инстинктивно щеше да пристъпи към нея и да се наведе, като по този начин се откриваше идеално за стрелба. После Приятелят също щеше да изтича в стаята и да предложи изящния си профил.

Ами ченгетата?

Дребен риск. Всички знаят, че униформените патрулни ченгета не са особено добри стрелци, а и сигурно никога не са стреляли по тях, докато са на служба. Най-вероятно ще се паникьосат.

Антрето все още беше празно.

Стивън дръпна назад затворната рама на пистолета и зареди оръжието си. После го нагласи на единична стрелба и го постави в ръката си, за да легне добре в нея. Ритна вратата и я подпря с крака си. Огледа улицата първо от едната страна, после, от другата.

Никой.

— Дишай, редник. Дишай, дишай, дишай…

Смъкна пистолета, отново го нагласи в дланта си, дръжката тежко легна в облечената в ръкавица ръка. Започна леко, съвсем леко да натиска спусъка.

— Дишай, дишай.

Впи поглед в старата жена и напълно забрави за натиска, за прицелването, за парите, които в момента изкарваше; забрави всичко на този свят. Просто държеше здраво и неподвижно пистолета в меката си отпусната ръка и чакаше оръжието само да гръмне.

Пета глава

Час 1 от 45

Старицата бършеше сълзите си, Съпругата стоеше зад нея, скръстила ръце.

И двете бяха мъртви, те бяха…

— Редник!

Стивън замръзна. Отпусна пръста си от спусъка.

Светлини!

Ослепителните светлини тихо се приближаваха и уголемяваха откъм едната страна на улицата. Това бяха ярките, накъсани отблясъци от буркана на полицейския луноход. После се появиха две коли, след тях още цяла дузина, дори един фургон на Спешна медицинска помощ се заклатушка из дупките на решетките на канавките. Пътищата на всички автомобили, идващи и от двете страни на улицата, се събираха в една точка, къщата на Съпругата.

— Скрий и обезопаси оръжието си, Редник!

Стивън свали пистолета и отстъпи назад в мрачния коридор.

Полицаите потекоха от колите си като разлята вода. Разпръснаха се по тротоара, оглеждаха се навън от къщата и нагоре по покривите. Отвориха с ритник вратата на къщата на Съпругата, счупиха стъклото и се втурнаха вътре.

Петте спецченгета, в пълна бойна екипировка се разгърнаха по продължение на бордюра и покриха точно местата, които трябваше да се покрият, очите им се мятаха насам-натам, показалците им лежаха върху черните спусъци на техните черни пистолети. Вярно че патрулните ченгета бяха издигнали се пътни полицаи, но по-добри бойци от нюйоркските спецченгета нямаше. Съпругата и Приятелят бяха изчезнали, сигурно се бяха хвърлили на пода. Нямаше я и старицата.

От двете страни на улицата все още прииждаха коли и спираха по тротоарите.

Стивън Кол се чувстваше дребен. Пълен с червеи. Пот изби по дланите му и той сви юмрука си, за да може ръкавицата да попие неприятната влага.

— Изнасяй се, Редник…

С отвертка той разви ключалката на втората врата, отвори я и влезе. Вървеше бързо, но без да бяга, с наведена глава. Отправи се към служебния вход, който водеше към една странична алея. Никой не го видя как се измъкна навън. Скоро стигна Лексингтън авеню, като се движеше на юг през тълпата към подземния гараж, където беше паркирал фургона.

Гледаше напред.

— Сър, загазих, сър.

Още ченгета.

Бяха блокирали дори Лексингтън авеню три пресечки по-надолу и бяха оформили един кръг около къщата, в който спираха коли, оглеждаха подозрително пешеходците, чукаха от врата на врата, святкаха с дългите си фенерчета в паркираните коли. Стивън видя две ченгета; просто им личеше как ги сърбяха ръцете да използват палките си; спряха една кола, накараха човека да излезе навън, а те претърсиха някаква купчина одеала на задната седалка. Това, което разтревожи Стивън, беше, че човекът беше бял и горе-долу на неговата възраст.

Сградата, където паркира фургона си, се намираше в блокирания участък. Той не би могъл да излезе, без да бъде спрян. Линията от ченгета се приближаваше все повече и повече. Все пак успя да влезе в гаража и отвори вратата на фургона. Бързо се преоблече — захвърли предприемаческата си дегизировка и си навлече дънки. работни обувки (без издайнически търговски марки), черна тениска, тъмнозелен анорак (без никакви надписи) и сложи на главата си бейзболна шапка (по нея също нямаше емблеми на някой конкретен отбор). В раницата му беше лаптопът, няколко клетъчни телефона, два-три малокалибрени пистолета и доста амуниции от фургона. Сложи още патрони, бинокъла си, уреда за нощно виждане, инструменти, няколко пакета експлозиви и различни видове детонатори. Всичко това той натика в по-голямата раница.

Любимият си модел 40 той носеше в един калъф за бас-китара Фендер. Премести всичкия си багаж от фургона на земята. Помисли малко какво да прави с фургона. Стивън никога не беше докосвал нито една част от него с голи ръце, винаги носеше ръкавици, а и вътре нямаше нещо, което би могло да разкрие самоличността му. Доджът17 беше краден, а той беше заличил серийния номер — и върху таблото, и скрития. Сам беше направил регистрационните номера. Беше планирал да зареже фургона рано или късно, пък и спокойно можеше да завърши работата си и без него. Реши да го направи сега. Метна върху четвъртития додж едно синьо непромокаемо платнище, надупчи гумите с късата си кама, за да изглежда така, сякаш никой с месеци не беше се доближавал до автомобила. Напусна гаража през асансьора на сградата.

Озовал се вън, той се смеси с тълпата. Но навсякъде гъмжеше от полиция. По кожата му залазиха мравки, целият настръхна. Отново се почувства дребен и влажен като червей. Влезе в една телефонна кабина и се престори, че се обажда на някого, наклонил глава към металната табелка на телефонния апарат. По челото му се спусна тънка струйка пот, усети я и под мишниците си. Мисли! Те са навсякъде. Търсят го, вглеждат се в него. От коли. От улицата.

От прозорци…

Споменът се появи отново…

Лицето зад прозореца.

Той си пое дълбоко дъх.

Лицето зад прозореца…

Беше се случило съвсем наскоро. Стивън беше нает за един удар в окръг Вашингтон. Работата беше да се убие един помощник на конгресмен, който продаваше ценна информация за военно въоръжение на — както беше предположил Стивън — някой от съперниците на този, който беше го наел. Този помощник напълно обяснимо се беше превърнал в параноик в къщата си в Александрия, Вирджиния. Стивън го беше проследил до нея и накрая бе успял да се приближи достатъчно близо, за да може да стреля — макар да беше доста трудно и рисковано.

Един шанс, един изстрел, един труп…

Стивън беше чакал цели четири часа. Когато жертвата пристигна и се втурна към градската си къща, той беше стрелял само веднъж. Мислеше, че го е уцелил, но човекът беше паднал в двора си и Стивън не можеше да го види.

— Слушай, момче. Слушаш ли ме?

— Сър, слушам, сър.

— Тръгваш по следите на всяка поразена, но жива мишена и довършваш работата си. Вървиш след кървавата следа, дори ако трябва да отидеш до ада и обратно, трябва да го направиш.

— Ами…

— Никакво „ами“ в тая игра. Трябва да потвърдиш всеки труп. Разбра ли ме? Това не е концерт по желание, длъжен си.

— Слушам, сър.

Тогава Стивън се беше покатерил и беше прехвърлил тухлената ограда в двора на човека. Откри тялото му, проснато върху плочника, до една чешма с глава на коза. В крайна сметка установи, че изстрелът му действително е бил фатален.

Но нещо странно се беше случило. Нещо, което накара цялото му тяло да потръпне, а много малко бяха нещата в живота му, които го бяха карали да потръпва. Може би това беше просто случайност, начинът, по който помощникът беше паднал или ъгълът, под който го беше ударил куршумът. Но сега изглеждаше така, сякаш някой грижливо беше извадил кървавата риза на жертвата от панталоните му и я беше запретнал нагоре само за да се види неголямото входно отверстие, малко над гръдната кост на човека.

Тогава Стивън се беше обърнал да види кой беше направил това. Но не, нямаше никой освен него наблизо.

Или поне така си беше помислил отначало.

После, съвсем случайно Стивън беше погледнал към двора. В дъното на градината видя една дъсчена пристройка, вероятно склад за инструменти. Прозорците й бяха прашни и мръсни, но през тях се процеждаше отслабващата светлина на залязващото слънце. Зад един от тях той видя — или поне си въобрази, че вижда — лице, което гледаше към него. Не можеше да каже точно — мъж ли беше или жена — контурите бяха твърде неясни. Но, който и да беше, (не изглеждаше уплашен. Не беше се опитал да се прикрие, наведе или побегне.

— Свидетел, оставяш свидетел, Редник!

— Сър, незабавно ще премахна всяка вероятност за идентификация, сър.

Но щом ритна вратата на бараката, видя, че тя е абсолютно празна, вътре нямаше никой.

— Изнасяй се, Редник…

Лицето зад прозореца…

Стивън беше останал в празната постройка, загледан в двора на елиминирания помощник и неговата градска къща, осветена от кървавочервената светлина от запад и беше започнал да се върти на място, бавно, с маниакална педантичност.

Кой беше вътре? Какво правеше? Дали пък не беше плод на въображението му? Вторият му баща също виждаше снайпери в гнездата на ястребите по върховете на дъбовите дървета на Западна Вирджиния.

Лицето зад прозореца го гледаше така, както понякога го беше гледал вторият му баща, с особен научен интерес, сякаш е някакво рядко насекомо. Стивън тогава си беше спомнил за страховете си от детството: „Дали оплесках всичко?“, „Дали е правилно това, което правя?“, „Какво ще си помисли той за мене?“

В крайна сметка, той не можеше да чака повече и се беше отправил към хотела си във Вашингтон.

Бяха го били, мушкали с нож и стреляли с пистолет. Но нищо не го беше разтърсвало така из основи, както странния инцидент в Александрия. Никога преди това не го бяха преследвали лицата на жертвите му, независимо мъртви или живи. Онова лице зад прозореца беше като влажен, лигав и студен червей, пълзящ нагоре по крака му.

Дребен…

Точно така се чувстваше в този момент. Към него в кордон се приближаваха полицаите от двете срещуположни страни на Лексингтън. Автомобилите надуваха клаксони, шофьорите ругаеха. Но полицаите не обръщаха внимание на това; продължаваха внимателно да се взират в лицата на гражданите, търсейки него. Беше въпрос на минути, докато го забележат — атлетичен бял мъж с огромен калъф за китара, в който лесно можеше да се побере най-добрия снайпер, който някога Господ беше изпратил на тази земя.

Очите му се преместиха върху затъмнените прашни прозорци, досами улицата.

Той се помоли да не види лице, гледащо навън.

— Редник, какви глупости са ти в главата?

— Сър, аз…

— Проучи обстановката, Редник!

— Сър, слушам, сър.

Усети отнякъде горчив мирис на изгоряло.

Обърна се и установи, че стоеше точно пред един ресторант за бърза закуска „Звездния козел“. Влезе вътре, като се правеше, че чете менюто, а всъщност оглеждаше внимателно клиентите.

На една маса седеше огромна жена. Беше сама и постоянно се наместваше върху крехкия неудобен камъшитен стол. Четеше някакво списание и отпиваше от време на време от висока чаша чай. Беше около тридесетте, дебела, с широко лице и тлъст нос. „Прелиства гланцираните страници на списанието си със завист“, прецени Стивън, „не със страст.“

Плати чаша от прехваления лайков чай „Божествени билки“. Взе я и тръгна към една маса до прозореца. Тъкмо минаваше покрай жената, когато чашата просто се изплъзна от ръцете му и падна върху отсрещния стол, разплисквайки горещия чай по пода на половината заведение. Дебеланата се дръпна назад изненадана и вдигна поглед към ужасения Стивън.

— Мили Боже — прошепна той. — Толкова съжалявам. — И той бръкна в джоба си, откъдето извади цял свитък салфетки. — Кажете, че не ви напръсках, нали? Моля ви!

Пърси Клей се освободи от младия инспектор, който я беше съборил на пода.

Майката на Ед, Джоан Карни, лежеше на няколко крачки по-нататък, лицето й беше застинало в ужас и объркване.

Брит Хейл беше залепен за стената, а пред него стояха двама плещести полицаи. Сякаш бяха тръгнали да го арестуват.

— Съжалявам, мадам, мисис Клей — извини се едното ченге. — Ние…

— Какво става? — Хейл беше напълно объркан. За разлика от Ед, Рон Толбът и дори самата Пърси, Хейл никога не беше ходил в казарма, не знаеше какво е битка. Иначе беше безстрашен — винаги носеше ризи с дълги ръкави, вместо традиционните бели пилотски ризи с къси ръкави. Криеше белезите по изгорените си ръце, когато преди няколко години се беше покатерил върху един горящ самолет „Чесна 150“, за да спаси пилота и пътника до него. Но самата идея за злонамереност, престъпления — въобще всяка умишлена вреда върху човешко същество — му беше напълно чужда.

— Обадиха ни се от специалните части — обясни инспекторът. — Смятат, че човекът, който е убил мистър Карни, се е върнал. Сигурно за да премахне и вас. Мистър Райм мисли, че черният фургон, който вие сте забелязали, е неговият.

— Добре де, нали ни изпратиха онези мъже да ни пазят — сряза го Пърси, като ядно кимна с глава към двамата полицаи, които бяха дошли сутринта.

— Господи — измърмори Хейл, като гледаше навън. — Вън сигурно има двадесет ченгета.

— Моля ви, сър, дръпнете се от прозореца — твърдо каза инспекторът. — Убиецът може да е на някой от съседните покриви. Тук все още не сте в абсолютна безопасност.

До Пърси долетяха стъпките на бягащ нагоре по стълбите човек.

— Покривът ли? — попита кисело тя. — А може би той в момента копае тунел откъм мазата? — И тя прегърна мисис Карни. — Добре ли си, майко?

— Какво става, защо е всичко това?

— Смятат, че може да ви се случи нещо — каза единият от полицаите. — Не на вас, мадам — обърна се той към майката на Ед, — става дума за мисис Клей и мистър Хейл. Те са свидетели по делото. Заповядано ни е да обезопасим района и да ги отведем в участъка, за по-сигурно.

— Някой говорил ли е с него? — попита Хейл.

— Все още не знаем кой е той, сър. Високият, слаб Хейл продължи:

— Имам предвид този, срещу когото ще свидетелстваме, Хансен. — Светът на Хейл беше изтъкан изцяло от желязна логика. От разумни хора. И от машини, номера и хидравлики. Трите му брака се бяха провалили, защото единственото нещо, пред което му се отваряше сърцето, беше науката за летенето и незаменимото усещане, което му даваше пилотската кабина. Той прокара пръсти през косата си, отмятайки падналия върху челото му кичур и каза: — Защо не го попитате? Той ще ви каже къде е убиецът. Нали той го е наел?

— Ами, мисля, че не е толкова просто.

На вратата се появи друг полицай.

— Улицата е обезопасена, сър.

— Нали нямате нищо против да дойдете с нас. И двамата.

— Ами майката на Ед?

— Вие в района ли живеете? — попита я един от полицаите.

— Не. Живея със сестра си — отвърна мисис Карни. — На брега на Садъл Ривър.

— Ще ви закараме дотам, качете се в онзи джип от управлението в Ню Джърси, паркиран е точно пред къщата. Вие нямате нищо общо със случая, така че няма за какво да се тревожите.

— О, Пърси.

Двете жени се прегърнаха.

— Всичко ще се оправи, майко. — Пърси едва успяваше да сдържа сълзите си.

— Не, няма да се оправи — каза немощно възрастната жена. — Никога няма да се оправи…

Един полицай я заведе до джипа, който щеше да я откара. Пърси се загледа след отдалечаващия се автомобил, после попита стоящия до нея полицай:

— Къде отиваме?

— На гости на Линкълн Райм.

Друг се обади:

— Ще повървите малко с тези двама полицаи от двете ви страни. Вървете с наведени глави, каквото и да се случи, не поглеждайте нагоре. Трябва да стигнем до втория фургон, ей там. Виждате ли го? После и двамата скачате вътре и си слагате коланите. И никакво поглеждане през прозореца. Ще караме много бързо. Някакви въпроси?

Пърси отвори бутилката и жадно отпи солидна глътка бърбън.

— Да, кой, по дяволите, е този Линкълн Райм?

— Вие ли сте го шила? Сама?

— Да — отвърна жената, като дръпна бродираното елече, което, също като карираната пола на нея, беше малко по-широко, пресметнато така, че да прикрива солидната й фигура. Бродерията му напомняше на прешленестото тяло на червей. Той потръпна, прилоша му, но успя да се усмихне и каза:

— Прекрасно е. — После сръбна от чая си и се извини, както понякога вторият му баща правеше, когато се правеше на джентълмен.

Попита я дали има нещо против да седне при нея.

— Амии… не — отвърна тя и скри списанието в платнената си чанта, сякаш беше порно.

— А, между другото — каза Стивън, — аз съм Сам Ливайн. — Тя премигна като чу фамилията му, но после се успокои при вида на арийските му черти18. — Повечето хора ми викат Сами — прибави той. — За мама обаче съм Самуел, особено ако съм оплел нещо конците — и той се изсмя късо.

— Аз ще ви викам „приятел“ — обяви тя. — Аз съм Шийла Хоровиц.

Той погледна през прозореца, за да не му се налага да докосва влажната й ръка, завършваща с пет бели, меки и лигави червея.

— Радвам се, че се запознахме — каза той и сръбна от чая си, който, впрочем, беше отвратителен. Шийла забеляза, че под два от ноктите, с които завършваха топчестите й пръсти, има мръсотия. Без да се стеснява, започна да ги дълбае с куката си, махайки събралата се черна кал.

— Успокоява — обясни тя. — Шиенето, имам предвид. У дома имам един стар „Сингер“. От онези, черните, нали ги знаете? От баба ми е. — И тя се опита да приглади мазната си къса коса, като явно съжаляваше, че точно днес не я беше измила.

— Вече не познавам момичета, които се занимават с шиене — каза Стивън. — В колежа имах една приятелка, която обичаше да шие. Правеше повечето от дрехите си сама. Бях направо шашнат.

— Ъъм, то в Ню Йорк, като във всички градове днес, никой, ама наистина никой не шие — презрително се изсмя тя.

— Майка ми шиеше през цялото време, с часове наред — каза Стивън. — Всеки неин бод трябваше да бъде перфектен. Ама наистина безупречен. За тридесет секунди шиеше един инч19 — Това беше истина. — Още си пазя някъде дрехите, които тя ми е шила. Може да ви се стори глупаво, но си ги пазя просто защото тя ги е ушила. — Това беше лъжа.

Стивън сякаш още чуваше как забръмчава и спира внезапно моторчето на „Сингер“-а откъм малката топла стая на майка му. Денем и нощем. Изправяше пустите шевове. По тридесет секунди на инч. И защо? Защото било важно! Ето я, взема линеала, метъра, кредата…

— Повечето мъже — от начина, по който тя наблегна на последната дума, човек можеше да разбере много за живота на Шийла Хоровиц — въобще пет пари не дават за шиенето. Искат момичетата им да се занимават със спорт или да разбират от кино. — И тя бързо прибави. — И аз се занимавам. Искам да кажа, че спортувам, често ходя на ски. Е, не мога да се меря с вас, естествено. Обичам и да ходя на кино. Харесват ми филмите, само някои.

— О, аз не карам ски. Не обичам спорта. — Той погледна навън и видя ченгета навсякъде. Надничащи във всяка кола. Гъмжило от преплетени сини червеи…

— Сър, не разбирам защо са предприели такава мащабна офанзива, сър.

— Редник, твоята работа не е да разбираш. Твоята работа е да проникваш в тила на противника, да преценяваш обстановката, да осигуряваш някого за отвличане на вниманието, да изолираш и да премахваш. Това ти е работата, ясно ли е, Редник?

— Моля? — попита той, понеже беше изтървал думите й.

— Ами казах, да не ми ги пробутвате такива. Тоест, на мен ще ми трябват месеци, че дори години, за да достигна вашата атлетична форма. Ще се запиша в клуба „Здраве и Тенис“. Отдавна си го мисля. Макар че ще ми създава големи проблеми. Но наистина ще се запиша. Честна дума.

Стивън се засмя.

— О-ох, писнало ми е от тези — Боже, та те всичките изглеждат такива едни, болнави. Нали се сещате? Толкова са слаби и бледи. Само си представете, да вземете едно от онези момичета, дето ги показват по телевизията и да я заведете в двора на крал Артур. Веднага ще се втурнат към придворния доктор и ще кажат: „Бързо, тя сигурно скоро ще умре, преподобни…“

Шийла премигна плахо, после се заля от смях, разкривайки развалените си зъби. Шегата й даде извинение да се подпре на ръката му за момент. Той усети как петте червея смачкаха плътта му и с огромно усилие потисна неудържимия импулс да повърне.

— Баща ми — каза тя, — беше военен и много пътуваше. Та той ми е казвал, че в другите държави смятат, че американките са далеч по-слаби от техните жени.

— Той военен ли е бил? — попита Сам Сами Самуел Ливайн, като се усмихна.

— Пенсионира се полковник. — Е…

„Не се ли увличаш?“ — запита се той. „Не.“ Каза:

— И аз служа. Сержант съм. В армията.

— Сериозно ли? Къде сте разпределен?

— Към специалните части съм. В Ню Джърси. — Тя явно беше достатъчно осведомена да не задава повече въпроси за това, с какво се занимават специалните части. — Радвам се, че и вие имате военен в семейството. Аз понякога не казвам на хората с какво се занимавам. Нали разбирате, понякога това ги отблъсква. Особено тук, искам да кажа, в Ню Йорк.

— Не се притеснявайте за това. Мен не ме отблъсквате, приятелю. — Тя кимна към калъфа за китара. — Да не би да сте и музикант?

— Всъщност, не. Ходя на доброволни начала в една детска градина. Уча децата на музика. От базата ми позволиха.

Погледна навън. Проблясващи светлини. Синьо, бяло. Един полицейски джип профуча покрай тях.

Жената придвижи стола си на колелца по-близо до неговия и той усети отблъскваща миризма. Отново се почувства дребен и незначителен. Представи си как от мазната й коса капят червеи. Едва не повърна. Извини се набързо и три минути търка ръцете си в тоалетната. Когато се върна забеляза две неща: горното копче на блузата й беше разкопчано, а по гърба на елечето й имаше сигурно хиляда котешки косъма. Котките, помисли си Стивън, бяха просто четириноги червеи.

Отново погледна навън и видя как кордонът от ченгета се беше приближил към тях. Вдигна часовника си и каза:

— Ей, ще трябва да отида да си взема котката. Оставих я при ветеринарния…

— О, вие имате котка? Как се казва? — тя се наведе напред.

— Бъди.20

Очите й светнаха.

— Ох, писи, писи, пис. Имате ли снимка?

На някаква си шибана котка?!

— Не я нося — отвърна той и цъкна с език в знак на съжаление.

— Много ли е болничък малкият Бъди?

— Оставих го само за преглед.

— О, извадили сте късмет. Пазете го от онези червеи.

— Какви червеи? — попита той стреснат.

— Ами такива, глисти, тении и тям подобни.

— О, разбира се.

— Ъъм, ако сте истински приятел — звънливо припя Шийла, — ще ви запозная с Гарфийлд, Андреа и Еси. Е, тя всъщност е Есмералда, но аз никога не съм й казвала така.

— Изглежда са големи сладури — съгласи се той, зяпнал глупаво снимките, които Шийла току-що беше измъкнала от портфейла си. — Ще се радвам да ги видя на живо.

— Е, аз съм съвсем наблизо — избърбори тя. — На три пресечки от тука.

— Хей, имам идея — Сега неговите очи светнаха. — Ако може да си оставя нещата у вас, тъкмо ще видя вашите любимци, а после, ако искате, можете да дойдете с мене да вземем Бъди.

— Ех, че хубаво го измислихте — съгласи се Шийла.

— Да вървим.

Като излязоха навън, тя каза:

— Я-я, гледай колко полицаи. Какво ли е станало?

— Уау! Не зная. — Стивън метна раницата на рамото си. Нещо метално издрънча. Сигурно заслепителната граната се удари в „Беретата“.

— Какво има вътре?

— Музикални инструменти. За децата.

— О, като онези триъгълници?

— Да, точно като тях.

— Искате ли да ви нося китарата?

— Ако нямате нищо против.

— Ами, мисля, че ще ми ходи.

Тя пое калъфа за „Фендер“-а и провря ръката си през дръжката. Така преминаха през цяла купчина полицаи, заслепени като двойка влюбени. Продължиха надолу по улицата, като се смееха и обсъждаха тези противни котки.

Шеста глава

Час 1 от 45

На вратата на Линкълн Райм се появи Том и махна на някого да влезе.

Това беше един спретнат късоподстриган мъж, преминал петдесетте — капитан Бо Хауман, шеф на Групата за спешни действия към нюйоркската полиция. Жилав, с посребрена коса, Хауман приличаше на армейски сержант, чиято работа е да обучава новобранци, какъвто всъщност е бил в по-младите си години. Говореше бавно, обмисляше всяка своя дума и гледаше събеседника си право в очите, без да отмества погледа си. На устните му винаги играеше едва забележима усмивка. Когато ходеше на занятия или при тактически операции си обличаше противокуршумната жилетка и специален противовзривен шлем. Винаги беше един от първите, които минаваха през пробива на мнимата или истинска барикада.

— Наистина ли е той? — попита капитанът. — Танцьорът?

— От това, което знаем — обади се Селито.

Последва къса пауза, която за побелялото ченге означаваше същото, както тежка въздишка при всеки друг. После той каза:

— Мога да ангажирам дузина момчета от групата 32 Е.

Служителите от 32 Е, наричани така по номера на стаята си в полицейското седалище, бяха за всички обществена тайна. Официално те се водеха служители за специални процедури към Групата за спешни действия. Мъже и жени, голяма част от тях бивши военни. Всички те са били безмилостно обучавани главно в две насоки — търсене и наблюдение — както, разбира се, и в нападение, стрелба със снайпер и спасяване на заложници. Не бяха много. Въпреки нелицеприятната репутация на града, специално в Ню Йорк имаше проведени относително малко тактически операции, а що се отнася до хората, които преговаряха с похитителите на заложници — най-добрите в страната, — те обикновено се справяха и с най-неразрешимите и безизходни ситуации, преди да се наложат твърди действия. Решението на Хауман да ангажира два отряда от тях, което правеше десет човека, за решаване на случая с Танцьора, означаваше, че почти цялата група щеше да влезе в действие.

Минутка след това в стаята влезе един невисок, оплешивяващ мъж, с очила, които съвсем не му подхождаха. Мел Куупър беше най-добрият служител в лабораторията към Отдела за разследване и разпределение на силите, ръководен някога от самия Райм. Куупър никога не беше обработвал местопрестъпление, не беше арестувал нарушител и вероятно беше вече съвсем забравил как се стреля с елегантния пистолет, който упорито носеше навсякъде със себе си, в летен кобур, отзад на кожения си колан. Нямаше желание да пътешества по широкия свят, ако можеше просто да стои на стола си в лабораторията, да се взира в микроскопите и да анализира полуизтрити отпечатъци (е, освен в лабораторията, той обичаше да бъде и на дансинга на някоя бална зала, където винаги печелеше първа награда за най-добър танцьор на танго).

— Господин инспектор — обърна се към него Куупър с титлата, която му припомняше миналото, — аз си мислех, че ще трябва да анализирам зрънца пясък. А то се оказа, че става дума за самия Танцьор. — Освен на улицата, клюките се разпространяват със скоростта на светлината само още на едно място в света, помисли си Райм, и това беше самият полицейски участък. — Тоя път ще го пипнем, а, Линкълн? Ще си го приберем на топло, нали?

Докато Банкс обясняваше накратко ситуацията на новодошлите, Линкълн случайно вдигна поглед. На вратата на лабораторията беше застанала жена. Тъмните й очи оглеждаха внимателно стаята, сякаш искаха да я погълнат цялата. В тях не се четеше нито притеснение, нито неудобство.

— Мисис Клей? — попита я той.

Тя кимна. Зад нея се появи слаб и висок мъж. Това трябва да е Бритън Хейл, предположи Райм.

— Моля, заповядайте — обади се отново криминалистът.

Тя пристъпи до средата на стаята, като не отделяше поглед от Райм, после очите й се преместиха върху сложната апаратура, до Мел Куупър.

— Пърси — каза тя, — наричайте ме Пърси. Вие трябва да сте Линкълн Райм, нали?

— Точно така. Много съжалявам за случилото се със съпруга ви.

Тя кимна сковано, явно не се чувстваше добре, когато проявяваха съчувствие към нея.

„Също като мене“, помисли си Райм.

После се обърна към човека до нея:

— А вие сигурно сте мистър Хейл?

Длъгнестият пилот кимна и пристъпи напред да се здрависа с него, после забеляза, че ръцете на Райм са привързани към инвалидната му количка.

— О — измърмори той, после се изчерви. Отстъпи назад.

Райм ги представи на останалите присъстващи. Липсваше Амелия Сакс, която — по настояване на Райм — в момента се преобличаше, като сваляше униформата си, за да я замени с дънки и спортна тениска. Беше й обяснил, че Танцьорът често ранява или убива ченгета за заблуда на преследвачите си; така че тя трябвало да изглежда колкото е възможно по-обикновено облечена.

Пърси извади една бутилка от джоба на широките си панталони, беше от ония сребристите плоски алуминиеви бутилки, отвинти капачката и удари една малка глътка. Пиеше алкохола — Райм успя да надуши, че това беше скъп бърбън, — сякаш пиеше лекарство.

След като собственото му тяло го беше предало, Райм рядко обръщаше внимание на физическите качества на другите, с изключение на жертвите и престъпниците. Сега обаче нямаше как да не забележи Пърси Клей. Тя беше малко по-висока от метър и петдесет и въпреки това от нея се излъчваше някакъв особен род сдържана целеустременост. Очите й, черни като нощта, бяха пленителни. Едва след като човек успееше да отмести погледа си от тях, можеше да забележи лицето й, не особено красиво — имаше чип нос и момчешки вид. Черната й къдрава коса стърчеше на всички посоки, но беше късо подстригана. Райм си помисли, че няколко дълги кичура биха посмекчили ръбестата форма на лицето й. Не беше усвоила защитните маниери на повечето ниски хора — да поставя ръцете си на кръста, скръстени на гърдите или да ги мотае пред устата си. Тя просто беше свикнала да избягва излишните жестове, „като самия него“, мина му през ума.

Изведнъж му хрумна нещо: тя много приличаше на циганка.

После забеляза, че тя също го изучава. В погледа й се четеше дори повече любопитство, отколкото в неговия преди малко. Когато го виждаха за първи път, хората обикновено си лепваха по една тъпа усмивка на лицето, зачервяваха се като зрели домати и се стараеха да го гледат право в челото, да не би случайно погледът им да слезеше към увреденото му тяло. Пърси обаче беше погледнала само веднъж към лицето му — все още красиво, с малки устни и нос на Том Круз; въобще този мъж доста младееше за своите четиридесет и кусур години, помисли си тя — после очите й пробягнаха по обездвижените му ръце, крака и тяло. Но цялото й внимание беше погълнато от инвалидното оборудване — лъскавата инвалидна количка „Сторм Ароу“, дихателния апарат, слушалките и говорителя на главата, компютъра.

В това време в стаята влезе Том и се запъти към Райм да му измери кръвното налягане.

— Не сега — опълчи се шефът му.

— Точно сега. — Не.

— Бъди послушен — каза Том и въпреки всичко успя да си свърши работата. Прибра лекарските слушалки. — Не е зле. Но си твърде уморен, напоследък работи доста. Ще трябва да си починеш.

— Разкарай се — изръмжа Райм.

Обърна се отново към Пърси Клей. Само защото беше сакат, почти пълен инвалид и представляваше жалка останка от човешко същество, често се случваше събеседниците му да мислят, че той не може да ги разбере и смятаха за необходимо да говорят бавно и отчетливо, понякога дори се обръщаха към него чрез Том. Пърси обаче му говореше нормално, както би разговаряла с всеки друг, и затова беше вече спечелила значителна преднина пред другите.

— Значи смятате, че сме в опасност, искам да кажа Брит и аз?

— И още как! В сериозна опасност.

Сакс влезе в стаята и погледна към Райм и Пърси. Той ги представи една на друга.

— Амелия? — попита Пърси. — Казвате се Амелия?

Сакс кимна.

По лицето на Пърси премина почти незабележима усмивка. Леко се обърна към Райм, за да я сподели.

— Не съм кръстена на нея, на пилотката — обясни Сакс, като си спомни, че Пърси също е летец. — На една от сестрите на баба ми. Амелия Ерхарт героиня ли е била?

— Не — отвърна Пърси, — всъщност не. Просто съвпадение на обстоятелствата.

Хейл се намеси:

— Ще й сложите охрана, така ли? Денонощна? — и кимна към Пърси.

— Така е, можеш да се хванеш с някого на бас — обади се Делрей.

— Добре — съгласи се Хейл. — Дори много добре… Още нещо. Мислех си, че наистина трябва да си поговорите с този тип. Имам предвид Филип Хансен.

— Да си поговорим ли? — попита Райм.

— С Хансен? — допълни Селито. — Става, но той ще отрича всичко и няма да каже и думичка повече от това. — Погледна към Райм. — Да пратим Близнаците при него, а? — После отново към Хейл: — Те са най-големите майстори на разпита. А той си пада по протакането. Досега нищо не сме изкопчили от него.

— Не можете ли да го заплашите… или нещо такова?

— Ами-и, не — каза инспекторът. — Не мисля, че ще успеем.

— Няма значение — продължи Райм. — Хансен няма какво да ни каже за момента. Танцьорът никога не се среща с клиентите си лице в лице, нито пък им казва как си върши работата.

— Танцьорът ли? — попита Пърси.

— Това е прякорът на убиеца. Танцуващия с трупове.

— Танцуващия с трупове? — тихо се изсмя Пърси, сякаш изразът й беше познат отнякъде. Но тя замълча, без да даде повече обяснения.

— Звучи малко страшничко — със съмнение в гласа каза Хейл, като че ченгетата нямаха право да слагат зловещи прякори на преследваните от тях престъпници. Райм реши, че той имаше право.

Пърси се взря в очите на Райм, почти толкова черни, колкото и нейните.

— И така, какво ви се е случило? Простреляли са ви? Сакс и Хейл подскочиха при прямотата на въпроса, но Райм нямаше нищо против него. Предпочиташе да разговаря със себеподобни — такива, които не страдаха от излишна и пресилена тактичност. Каза безразлично:

— Случи се, докато оглеждах едно местопрестъпление на един строеж. Някаква греда падна и ми счупи врата.

— Като онзи актьор. Кристофър Рийв21.

— Да.

Хейл се обади:

— Кофти работа. Истински мъж, гледал съм го по телевизията. Мисля, че, ако беше ми се случило на мене, щях да си тегля куршума.

Райм погледна към Сакс, после се обърна към Пърси:

— Трябва ни помощта ти. Трябва да разберем как онзи е сложил бомбата в самолета. Да знаеш нещо?

— И представа си нямам — после погледна към Хейл. Той поклати глава.

— Видели ли сте някой непознат да се върти покрай самолетите преди полета?

— Снощи ми беше много зле — каза Пърси. — Дори не отидох до летището.

— Аз ходих за риба. Това ми беше почивния ден. Прибрах се късно вечерта — обясни Хейл.

— Къде точно се намираше самолетът преди полета?

— В нашия хангар. Подготвяхме го за новите полети. Трябваше да извадим седалките, да монтираме специални рафтове с изходни тръби за хладилните камери. Предполагам знаете какъв щеше да бъде товарът?

— Органи — обади се Райм. — Човешки органи. Този хангар само на вашата компания ли е?

— Да, само наш е. Е, държим го под наем.

— Лесно ли може да се влезе вътре? — попита Селито.

— Когато няма никой, го заключваме, но последните няколко дена екипите ни работеха по двадесет и четири часа на ден, за да подготвим ЛИР-а за тези специални полети.

— Познавате ли екипите си? — продължи Селито.

— Ние сме като едно семейство — отбранително заяви Хейл.

Селито изтърколи големите си очи към Банкс. Райм разбра какво си беше помислил инспекторът; че членовете на семейството са измежду първите заподозрени в случай на убийство.

— Все пак ще трябва да им запишем имената, ако не възразявате. Пишете.

— Обадете се на Сали-Ан, нашата секретарка. Тя ще ви даде подробен списък.

— Освен това ще трябва да запечатите хангара — каза Райм. — Никой не трябва да влиза вътре.

Пърси поклати глава:

— Не можем…

— Запечатайте го — повтори той. — И никой да не влиза. Никой!

— Но…

— Трябва — обясни Райм.

— Уха — обади се Пърси, — по-полека. Тя погледна към Хейл. — Ами „Фокстрот Браво“?

Той вдигна рамене.

— Рон и без това каза, че ще му отнеме поне още един ден. Пърси въздъхна:

— Реактивният ЛИР, с който летя Ед, беше единственият, който е подготвен за този тип полети. По план утре вечер трябва да има друг полет. Ще си отработим, докато стъкнем другия самолет. Май ще ни отнеме и нощта. Вижте, просто не можем да затворим хангара.

— Тук не става въпрос за избор — каза Райм. Пърси премигна.

— А вие кой сте, че да ми казвате дали имам избор или не?…

— Някой, който се опитва да ви спаси живота — сряза я грубо Райм.

— Не мога да рискувам този договор.

— Задръжте малко, мис — обади се Делрей. — Вие не разбирате, тоя човек е от лошите и…

— И е убил съпруга ми — довърши тя с твърд глас. — Това ми е пределно ясно; но няма да позволя заради него, аз да си изгубя работата.

Сакс вдигна двете си ръце към устните.

— Хей, хей, чакайте малко. Ако някой може да ви спаси кожата от този, дето е тръгнал да ви убива, това е Линкълн Райм и никой друг. Две мнения по въпроса няма.

Гласът на Райм се намеси в разговора. Той хладно попита:

— Ще ни дадете ли един час да огледаме?

— Един час? — Пърси се замисли.

Сакс късо се изсмя и обърна удивено очи към шефа си.

— Да претърся цял хангар за един час? Я се стегни, Райм! — А лицето й казваше: „Значи аз съм тръгнала да те защитавам, а ти какви ги плещиш? На коя страна си всъщност?“

Някои следователи назначават цял екип за претърсването на дадено място, но Райм винаги е настоявал Амелия сама да извършва огледите, както и тя самата беше свикнала. Един човек, натоварен с такава задача има особен поглед върху нещата. Един час беше крайно недостатъчно време за сам човек да покрие толкова обширно местопрестъпление. Райм много добре знаеше това, но не отговори на Сакс. Очите му не помръдваха от Пърси. Тя каза:

— Един час? Е, добре. Ще го преживея някак си.

— Райм — запротестира Сакс. — Трябва ми повече време.

— Да де, но нали ти си най-добрата, Амелия? — заяде се той. Което означаваше, че решението е вече взето.

— Кой ще ни помогне, като идем на място? — отправи въпроса си Райм към Пърси.

— Рон Толбът. Той ни е колега, партньор и оперативен мениджър на Компанията.

Сакс надраска името му в тефтерчето си.

— Веднага ли трябва да тръгна? — попита тя.

— Не — отвърна Райм. — Искам да изчакаш, докато получим бомбата от Чикаго. Ще ми помогнеш да я анализираме.

— Нали имам само един час? — предпазливо му напомни тя. — Ти така каза.

— Ще изчакаш — изръмжа той. После попита Делрей: — Какво става с къщата?

— О, имаме идеално местенце за вас — обърна се агентът към Пърси. — В Манхатан. Удава ви се шанс да поживеете от редовно плащаните доларчета за данъци. Ха, ха! Щатските военни го използват за протекция на най-най-важните си свидетели. Само едно нещо остана да уредим, трябва ни някой от нюйоркската полиция да им сменя пеленките. Такъв, дето познава и не подценява Танцьора.

Точно в този момент Джери Банкс вдигна поглед и се зачуди защо всички гледаха към него.

— Какво сте ме зяпнали? — попита той. — А? — И напразно се опита да приглади надолу упорития си близнат кичур.

Стивън Кол, който говореше като войник, стреляше с всякакви оръжия като войник, всъщност никога през живота си не беше служил в армията.

Но това не му попречи сега да каже на Шийла Хоровиц:

— Аз много се гордея с войнишкото си наследство. И това е самата истина.

— Някои хора не…

— Не — прекъсна я той, — някои хора наистина не смятат това за достойнство. Но това си е техен проблем.

— Да, техен си проблем — повтори като папагал Шийла.

— Много хубаво местенце си имате. — Той огледа раздулите се от влагата мебели, по които още стояха етикетчетата от магазина за намалени цени.

— Благодаря ти, приятелю. Ами-и, ти, искаш, желаеш ли нещо за пиене? Опа-а, пак се изразявам не както трябва — не можах да ги науча тези предлози. Мама вечно ми се караше. Все казваше, че гледам много телевизия. Искам, искам, искам! Ужасно, ужасно.

Какви щуротии бръщолевеше тая?

— Сама ли живеете тука? — попита той с учтивата усмивка на добронамереното любопитство.

— Да, аз и моето палаво трио. Къде ли са се дянали? Такива разбойници са, глупачета! — И тя нервно подръпна подгъва на елека си. Тъй като не получи отговор, тя отново попита: — Е? Нещо за пиене?

— Може.

На хладилника беше оставена една винена бутилка, цялата в прах. Пази я за специални случаи. Дали това не беше един от тях?

Очевидно не. Тя отвори една бутилка „Д-р Пепър“22.

Той разсеяно тръгна към прозореца и погледна навън. На улицата нямаше ченгета. А на кръстовището имаше спирка на метрото. Апартаментът се намираше на втория етаж и макар че на прозорците имаше решетки, тя не ги беше заключила. Значи, ако му се наложеше, той спокойно можеше да се спусне по аварийното стълбище и да стигне до Лексингтън авеню, което винаги гъмжеше от народ…

Жената имаше телефон и компютър. Това беше добре.

На стената беше закачен календар — с картинки на ангелчета. Имаше и няколко бележки, прикрепени към колонките със седмиците, но за тази нямаше нищо.

— Хей, Шийла, имаш ли нещо против… — Той се усети навреме, поклати глава и потъна в мълчание.

— Ъ-ъ-ъ, какво викаш?

— Ами, то е… Щях да изтърся една глупост. Исках да кажа, понеже гледам, че си си отбелязвала тука… Абе, чудех се какво ще правиш следващите няколко дена.

Тука по-внимателно.

— О, ами аз май трябваше да ходя да видя как е мама.

Стивън сбърчи чело в знак на разочарование.

— Лошо. Виждаш ли, аз пък живея в един апартамент на нос Мей…

— Откъм Джърси!

— Точно така. Та ще отивам там…

— След като вземеш Бъди?

Кой пък, по дяволите, беше тоя Бъди? О, да бе, котката.

— Правилно. Та исках да кажа, ако нямате работа, помислих си, че може да поискате да дойдете с мен.

— Имате ли си…

— Само мама ще е вкъщи и най-много някоя нейна приятелка.

— Леле Боже! Ами, не знам.

— Добре де, ами защо не се обадите на майка си и да й кажете, че ще трябва да изкара уикенда без вас?

— Е… то не е задължително да й се обаждам. Дори да не се появя, голяма работа. Нищо не съм й обещавала, може да отида, но може и да не отида.

Значи лъжеше. Нямаше никакви ангажименти за през уикенда. Никой нямаше да я потърси през следващите няколко дена.

Една котка скочи на перваза до него и тикна муцуната си в лицето му. Стивън си представи как по цялото му тяло плъпват хиляди червеи. Отново ги видя как се гърчат из косата на Шийла. Погледна и белите й меки червееподобни пръсти. Започваше да се отвращава от тази жена. Искаше му се да изкрещи.

— Охо-о, я кажи здравей на новия си приятел, Андреа. Харесва те, Сам.

Той не се помръдваше, оглеждаше апартамента. Обмисляше:

Помни, момче, всяко нещо може да убива.

Някое ще те убие бавно, друго — бързо. Но всяко едно нещо може да убива.

— Я кажи, да имаш тиксо или нещо подобно?

— За какво ти е? — умът й се напрегна. За…?

— За инструментите в чантата. Трябва да залепя единият от барабаните — скъсах го вчера…

— Ей сегичка, имам някъде тикната една ролка — и тя отиде в коридора. — Постоянно изпращам колети на леля си. И все ми се налага да си купувам нови и нови ролки. Не мога да си спомня дали съм свършила предишната или просто така съм я прибрала, че… Голяма глупачка съм.

Той не отговори, понеже сега оглеждаше кухнята. Накрая прецени, че това беше най-удобното място да я убие.

— Хващай — и тя закачливо му хвърли ролката. Хвана я инстинктивно, без да се замисли. Беше ядосан на себе си, понеже не бе имал време да си сложи ръкавиците. Знаеше, че ще остави отпечатъци върху ролката. Потрепера от ярост, а насреща му Шийла, ухилила се, му казваше:

— Хей, добри рефлекси, приятел!

Тогава той видя, че пред него стоеше огромен бял червей, който се приближаваше все по-близо до него. Той се наведе, остави на земята тиксото и си сложи ръкавиците.

— Ръкавици? Студено ли ти е? Хей, приятел, какво си…? Той не й обърна внимание, отвори хладилника и започна да изрива храната на пода.

Тя пристъпи навътре в стаята. Замаяната й усмивка започна да изстива.

— Ъ-ъ-ъ, да не си гладен?

Той изхвърли един по един и рафтовете. Двамата си срещнаха погледите и тогава изведнъж, нейде дълбоко от гърлото й започна да се надига едно слабо:

— Е-е-е-е-е-е-е-е-е-е-е-е-е.

Стивън докопа тлъстият червей, преди тя да е успяла да стигне и на половината път към входната врата. Бързо или бавно? Дотътра я обратно в кухнята. Към хладилника.

Седма глава

Час 2 от 45

По три.

Пърси Клей, майор-инженер, завършила с отличие, квалифициран механик по самолетни двигатели и самолетостроене, притежаваща всички възможни дипломи, които Федералното авиационно управление бе упълномощено да издава на практикуващите пилоти, нямаше време за суеверия.

И въпреки това, докато пътуваше в бронирания фургон през Сентръл Парк, на път за охраняваната къща в центъра на Манхатан, тя си спомни старата поговорка, повтаряна от суеверните пътешественици. Катастрофите не идват сами, а по три.

Трагедиите също.

Първо, Ед. Сега идваше второто: това, което чуваше от Рон Толбът по телефона от офиса в Чартърни полети „Хъдсън“.

Пътуваше, притисната като в сандвич между Брит Хейл и този млад инспектор, Джери Банкс. Беше навела глава. Хейл не сваляше поглед от нея, а Банкс съвестно оглеждаше през стъклото движението, минувачите и дърветата.

— Щатската здравна организация ни даде още един шанс — в слушалката изхриптя дъхът на разтревожения Рон Толбът. Един от най-добрите пилоти, които тя познаваше, Толбът, не беше се качвал на самолет от години — заради проблеми със здравето. Пърси смяташе, че това е едно несправедливо жестоко наказание за греховното му отношение към бутилката, тютюна и съдържанието на хладилника (най-вече, защото тя споделяше всички тези пороци). — Искам да кажа, че те наистина могат да анулират договора. Бомбите не влизат в категорията форс майор и не ни извиняват, ако не изпълним задълженията си.

— Нали са съгласни да отложим полета за утре?

Мълчание.

— Да. Съгласни са.

— Хайде, Рон — сопна му се тя. — Без глупости помежду ни! — Чу го да пали нова цигара. Висок, с вечно забодена цигара в устата — този, от когото тя муфтеше Кемъл, когато отказваше цигарите — Толбът често забравяше да си изглади дрехите и да се избръсне. И беше много непохватен, когато му се падаше да съобщава лоши новини.

— Ами, този „Фокстрот Браво“ — неохотно каза той.

— Какво за него?

N 695 FB беше Лирджетът 35 А на Пърси Клей. Не че това беше записано някъде черно на бяло. По документи реактивният самолет с два двигателя беше даден под наем на Клей-Карни холдинг Корпорейшън, допълнително стопанисван от Чартърни полети „Хъдсън“, доставен от Самолети под наем „Морган“, които от своя страна пък го бяха взели под наем от Ла Джола холдинг II, филиал на Транспортни проблеми инкорпорейтид, компания от Делауеър. Това прекалено сложно и заплетено споразумение беше едновременно и законосъобразно, и почиващо на съвместителски начала с оглед на това, че самолетите и самолетните катастрофи бяха свързани с феноменални суми.

Но когото и да попитате в Чартърни полети „Хъдсън“, всеки щеше да ви каже, че Ноември Шест Девет Пет „Фокстрот Браво“ беше само и единствено на Пърси. Тя беше записала хиляди часове в летателната книжка на този самолет. Той й беше като домашен любимец. Като дете. А по време на безкрайните нощи, когато Ед отсъстваше, единствено мисълта за самолета й беше способна да извади отровното жило на самотата. Истински стар приятел, този самолет можеше да лети на височина почти четиринадесет километра със скорост от 460 възла, което правеше над 850 км/ч. Тя лично знаеше, че тези цифри далеч не бяха крайните възможности на „приятеля й“, но това беше тайна, грижливо пазена от Самолети под наем „Морган“, Ла Джола холдинг П, Транспортни проблеми инкорпорейтид и, разбира се, Федералното авиационно управление.

Накрая Толбът каза:

— Ами това, с подготовката — излезе доста по-сложно, отколкото си мислех.

— Продължавай.

— Добре — реши се той. — Стю напусна. — Това беше Стю Маркар, главният им механик.

— Какво?

— Проклетникът си вдигна гълъбите. Е, още не е — продължи Толбът. — Обади се, че е болен, но не му повярвах и звъннах тук-там. Мести се при Сикорски. Вече е приел работата.

Пърси слушаше зашеметена.

Това вече беше сериозен проблем. ЛИР 35 „Ас“ беше дошъл при тях като напълно оборудван реактивен пътнически самолет с осем седалки. За да го подготвят за нужните им полети за щатската здравна организация, трябваше да извадят повечето от седалките, да поставят допълнителни амортисьори, хладилни камери и да се добавят още изходи към двигателните генератори. А всичко това предполагаше една доста сериозна конструкционна и електротехническа намеса.

Нямаше по-добър механик от Стю Маркар, беше подготвил ЛИР-а на Ед наистина в рекорден срок. Но без него Пърси просто не знаеше как щяха да се справят навреме за утрешния полет.

— Какво става, Пърс — попита Хейл, като видя намръщеното й лице.

— Стю е напуснал — прошепна тя. Той поклати глава в недоумение.

— Какво е напуснал?

— Тръгнал си е — измърмори тя. — Напуснал е работа, зарязал ни е заради някакви скапани хеликоптери.

Хейл я гледаше слисан:

— Днес ли?

Тя кимна. Толбът продължи:

— Страх го е, Пърс. Знаят, че е имало бомба. Ченгетата нищо не казват, но всеки знае какво се е случило. Хората са изнервени. Говорих и с Джон Рингъл.

— Джони? — Един от младите пилоти, дошъл при тях миналата година. — И той ли ще напуска?

— Не, питаше дали няма да прекратим полетите за известно време. Докато всичко се поуталожи.

— Не, няма да ги намалим — твърдо каза тя. — Не става дума за шибаната прищявка на някой да го закараме някъде. Това е бизнес. И, ако още някой се обади, че е болен, направо го уволнявай.

— Пърси…

Толбът се държеше много строго с хората, но всеки знаеше, че той беше душа-човек.

— Добре тогава — сопна се Пърси. — Аз ще ги уволня.

— Виж, за „Фокстрот Браво“ мисля, че и сам ще успея да свърша повечето работа — каза той.

Толбът също беше квалифициран самолетен механик.

— Да, гледай да се оправиш. Все пак потърси и някой да ти помага. Ще ти се обадя по-късно.

Тя затвори.

— Не мога да повярвам — обади се Хейл. — Напуснал — повтори смаяният пилот.

Пърси беше бясна. Хората й се спасяваха кой както знае — най-лошото, което можеше да се случи. Компанията умираше. И като капак на всичко, тя нямаше и най-малка представа как би могла да я спаси.

Пърси Клей не притежаваше маймунски способности да си ръководи бизнеса.

Маймунски способности…

Хубав израз; беше го чула докато беше летец изтребител. Един от морските пилоти й го каза, цял адмирал. Означавал мъчно разбираем, неподдаващ се на преподаване талант, притежаван само от родените пилоти.

Е, да, Пърси притежаваше тези маймунски способности, що се отнасяше до летенето. Какъвто и самолет да й дадяха, независимо дали беше летяла с него или не, при всякакви атмосферни условия, ден или нощ, тя можеше да го пилотира без грешка. Планери, двуплощници, Херкулеси, 737-ици, МИГ-ове — във всяка една кабина тя си беше като у дома.

Но дотук се простираха маймунските способности на Пърси Рейчъл Клей.

Със сигурност беше лишена от тях в семейните си отношения. Баща й, член на Асоциацията на тютюневите работници, не й говореше от години — всъщност, на практика я беше лишил от наследство, откакто тя беше напуснала по собствено желание неговата Алма Матер, Вирджинския университет, за да се запише в авиационната паралелка към Техническия институт във Вирджиния. Маймунските й способности не се простираха и в областта на взаимоотношенията й с флотата. Нейните емблематични, спиращи дъха представления с огромните военни изтребители „Тотса1“ бяха съвсем недостатъчни, за да компенсират неприятния за доста хора неин навик да изказва на глас това, което мисли, когато всички други предпочитаха да си мълчат по даден въпрос.

Тези способности липсваха и при управлението на чартърната компания, на която тя самата беше президент. За нея винаги щеше да си остане загадка, как така Чартърни полети „Хъдсън“ бяха вечно заети, а в същото време едва успяваха да свържат двата края. Също като Ед, Брит Хейл и останалите пилоти, Пърси работеше денонощно (една от причините, поради които тя беше заобиколила утвърдените графици на полетите, беше глупашката забрана на Федералното авиационно управление пилотите да не летят повече от осемдесет часа месечно). Е, тогава защо постоянно бяха пред фалит? Ако не бяха чаровната усмивка на Ед, с която той умееше да печели клиенти, и вечно сърдитият Рон Толбът, който винаги намираше пътища да намалява разходите и да баламоса кредиторите, те никога нямаше да оцелеят през последните две години.

За миналия месец Компанията за малко да мине на загуба, ако Ед не беше успял да измъкне този договор от щатската здравна организация. Болничните вериги правеха колосални суми само от трансплантации, което се оказа доста по-обхватен бизнес от, както тя си мислеше, сърца и бъбреци. Основният проблем беше да се достави органът от донора на нуждаещия се приемник до два-три часа от изваждането му. Досега органите често са били прекарвани чрез търговски полети (съхранявани в специални хладилни камери в пилотската кабина), но доставката им е зависела от разписанието и маршрута на търговските авио-линии. Чартърни полети „Хъдсън“ не предлагаха такива ограничения. Компанията се беше съгласила да отпусне един самолет, специално за нуждите на щатската здравна организация. Той трябваше да лети обратно на часовниковата стрелка от Източното крайбрежие към Средния Запад, посещавайки шест или осем от летищата, обслужващи Компанията и да доставя подготвените органи на необходимите места. Доставката беше абсолютно гарантирана. Дъжд, сняг, ураганен вятър, минимална видимост — щом летището е отворено и полетът легален, Чартърни полетИ „Хъдсън“ обещаваше да достави стоката на време.

Първият месец беше изпитателен. Ако всичко вървеше гладко, ги очакваше осемнадесетмесечен договор, който щеше да осигури оцеляването на Компанията.

Явно този път Рон беше пуснал тежката артилерия на чара си, за да ги убеди да им дадат още един шанс, но ако „Фокстрот Браво“ не бъде готов за утрешния полет… Пърси не искаше дори да си представи, че съществува подобна възможност.

Докато се возеше в полицейския автомобил през Сентръл парк, Пърси Клей се беше загледала в оживяващата през пролетта свежа растителност. Ед обичаше парка, често идваше тук да побяга. Правеше по две обиколки чак до онзи резервоар и се връщаше вкъщи целият мокър и кален. Ами аз? Пърси тъжно се усмихна на себе си. Като се връщаше, той все я намираше зачетена в някой навигационен дневник или в някое ръководство за поправка на турбовитлови двигатели, или с цигара в ръка, или с чаша „Дива пуйка“. Тогава той се ухилваше, мушваше един пръст в ребрата й и я питаше дали може да прави още нещо вредно за здравето. И докато се смееха, винаги успяваше да си открадне няколко глътки бърбън.

Спомняше си как тогава се навеждаше и я целуваше по рамото. А когато се любеха, той си поставяше главата на онова възлово място, наведен напред, към нея, залепнал за кожата й… Пърси Клей смяташе, че точно там, където от шията й израстваха нежните й рамене, беше най-красивото място от тялото й, пък дори то да беше единствено. В тези моменти тя се чувстваше красива…

Ед…

Всичките звезди на вечерта…

Сълзи отново изпълниха очите й и тя погледна нагоре към сивото небе. Не вещаеше нищо добро. Определи си таван петстотин метра, вятър 090, петнадесет възла. Обикновен, насрещен вятър. Размърда се на мястото си. Силните пръсти на Брит Хейл рисуваха кръгчета по ръката й. Джери Банкс дрънкаше нещо. Тя не го слушаше.

Пърси Клей беше взела решение. Отново отвори клетъчния си телефон.

Осма глава

Час 3 от 45

Запищя сирена.

Линкълн Райм очакваше да чуе Доплеровия ефект23, докато отвън профуча автомобилът със специален режим на движение. Но точно пред неговата къща сирената тихо измърка и замлъкна. Секунда по-късно Том въведе един младеж в лабораторията на първия етаж. Изтупан, с приятна къса подстрижка, младият полицай от Илинойс беше облечен в синя униформа, която вероятно е била изгладена и чиста при обличането й вчера, но сега беше цялата измачкана, с дълги черни ивици сажди и мръсотия. В ръката си държеше две големи конопени ранички и една кафява папка, а Райм така му се зарадва, че забрави за всичките си приятели.

— Бомбата! — викна той. — Ето я бомбата!

Полицаят, все още зашеметен от необичайната групичка непознати мъже, сигурно се бе зачудил какво го беше ударило, когато Куупър грабна с един замах от него чантите. Селито пък удари един подпис върху разписката за предаване, тикна му я в ръката и го избута назад.

— Ето ти, благодаря, чао, до скоро — изломоти инспекторът и се обърна обратно към масата с чантите.

Том любезно му се усмихна и го изпрати чак до външната врата.

Райм кресна:

— Хайде Сакс. Стига си се мотала! Да видим с какво разполагаме.

Тя студено се усмихна и тръгна към масата пред Куупър, който внимателно изпразваше съдържанието на раничките.

Какво й ставаше днес? Един час беше предостатъчно време да претърсиш местопрестъпление, ако това беше, което я тормозеше. Добре де, той харесваше нейната игривост. Самият той често работеше най-добре, когато го хващаха братята.

— И така, Том, ела да ни помогнеш. Черната дъска. Трябва да направим списък на доказателствата. И една-две таблици. От МП-тип. Първото заглавие.

— М, ъ-ъ-ъ, П?

— От местопрестъпление — скастри го криминалистът. — Какво друго може да бъде? Значи, МП-1, Чикаго.

В един от предните случаи Райм беше използвал гърба на плакат, рекламиращ Метрополитан мюзиъм. Сега той вече беше като истински ценител — с няколко огромни черни дъски, закачени на стената, от които се носеше носталгичното ухание на старо училище. Благодарение на това се връщаше години назад, към влажните, пролетни училищни дни в Средния Запад, когато обожаваше часа по природознание и ненавиждаше правописа и английския.

Помощникът, като хвърли яден поглед към шефа си, взе парче тебешир и започна да пише.

— И така, какво имаме, Мел? Сакс, помогни му.

Те започнаха да изваждат найлоновите торбички и пластмасовите кофички, пълни с пепел, парчета метал, нишки и топки разтопена пластмаса. Разпределяха съдържанието в порцеланови хаванчета. Хората, които бяха претърсвали мястото на взрива — ако бяха така обучавани, както Райм беше обучавал своите подчинени — сигурно бяха използвали поставен върху два ролера магнит, големи прахосмукачки и цял комплект фини сита, за да отделят праха от дребните камъчета.

Райм, експерт в много области на съдебното дирене, беше истински авторитет по бомбите. Той никога не беше проявявал по-специален интерес към този предмет, до момента, в който Танцьорът не беше поставил онова малко пакетче в кошчето за боклук в офиса на Уолстрийт, убило двама от неговите техници. След този случай Райм си беше поставил за цел да научи всичко възможно за експлозивите. Записа се в курса при Отдела по експлозиви към ФБР, който се състоеше от четиринадесет агент-изследователи и техници, един от най-малобройните, но и елитни. Занятията се провеждаха във федералната лаборатория. Тяхната работа не беше да откриват самоделно направени бомби, нито да ги обезопасяват. Те се занимаваха с анализ на взривното вещество, начина на оглед на местопрестъпление, използвано взривно устройство, както и категоризиране и проследяване на произхода му. Изучаваха създателите и техните помощници (производството на взривни устройства беше истинско изкуство сред някои кръгове; много любители полагаха неимоверни усилия да усвоят техниката на известните създатели на бомби). Сакс ровеше нещо в торбичките.

— Като гръмне, бомбата не се ли разрушава?

— Нищо никога не се разрушава напълно, Сакс. Запомни това. — Макар че като се приближи с количката и разгледа остатъците от бомбата, призна: — Тази е била доста мощна. Виждаш ли тези отломъци? Ей онази купчина алуминиев прах отляво? Металът е раздробен, а не огънат. Това означава, че експлозивът е имал силно бризантно действие…

— Силно…? — попита Селито.

— Бризантно действие — обясни Райм: — Степен на детонация. И въпреки това от шестдесет до деветдесет процента от бомбата оцелява при взрива. Е, не става дума за експлозива, разбира се, макар винаги да има достатъчно количество от него за анализ. Хайде, че имаме още доста работа с този тука.

— Доста? — изгрухтя или се изсмя Делрей. — На мен ми прилича като да трябва да събираме и залепяме един взривен Хъмпти-Дъмпти.

— Да де, но не това е нашата работа, Фред — избъбри Райм. Ние трябва просто да пипнем мръсното копеле, което е поставило и задействало бомбата. — Той се придвижи към другия край на масата. — Това пък какво е, Мел? Жички, батерия, таймер. Какво друго? Вероятно парченца от калъф или опаковка?

Куфарчетата са осъдили на смърт повече бомбаджии, отколкото таймерите и детонаторите. Обикновено никой не говори за това, но често непотърсени чанти от авиолиниите се предават на ФБР, където ги взривяват с цел да се направи копие на използвания експлозив. При взривяването на Пан Ам, полет 103, ФБР успя да установи самоличността на атентаторите не по експлозива, а чрез радиото „Тошиба“, в което е била скрита бомбата и куфарчето Самсонит. В него е било радиото и дрехите, увити около него. Последните са били проследени чак до един магазин в Слиема, Малта, чийто собственик разпознал в клиента, купил дрехите, един от агентите на либийското разузнаване. Но Куупър поклати глава:

— При нас не е открито нищо в близост до взрива, освен частици от самата бомба.

— Значи не е била поставена в куфар или чанта — продължи да разсъждава Райм. — Интересно. Как тогава, дявол го взел, е успял да я качи на борда? Къде я е наврял? Лон, я ми прочети рапорта от Чикаго.

— Трудно е да се определи точното място на експлозията — зачете Селито, — заради разпространилия се огън и разрушения самолет. Взривното устройство изглежда е било поставено някъде под или зад пилотската кабина.

— Под или зад. Чудя се дали товарният отсек се включва в това. Може би… — Райм млъкна. Главата му се залюшка напред-назад, оглеждайки торбичките с доказателствен материал. — Чакай, чакай! — кресна той. — Мел, я дай да видя онези парчета метал ей там. Третата торбичка отляво. Алуминият. Сложи го под някой микроскоп.

Куупър беше свързал изхода за видео от комбинирания микроскоп към компютъра на Райм. Така това, което виждаше той, също можеше да види и Райм. Той започна да слага избрани образци от миниатюрните, раздробени остатъци от самолета върху предметните стъкла и едно по едно да ги разглежда под окуляра.

Щом видя образа им върху компютъра си, Райм изкомандва:

— Курсорът надолу. Двойно кликване. Компютърният образ послушно се увеличи.

— Ето, виж! Боята по корпуса на самолета се е раздула навътре.

— Навътре? — попита Сакс. — Искаш да кажеш, че бомбата е била поставена отвън?

— Така излиза, да. Ти какво ще кажеш, Мел?

— Прав си. Главичките на нитовете всички са деформирани навътре. Определено бомбата е била поставена от външната страна.

— Може да е снаряд? — предположи Делрей. — Или ракета земя-въздух?

Селито зачете отново доклада:

— Не са били засечени никакви подобни на ракети обекти от радарните устройства.

Райм поклати глава:

— Не, всичко сочи наличието на бомба.

— Но от външната страна? — удиви се Селито. — Никога не съм чувал подобно нещо.

— Това обяснява нещата — обади се Куупър. Той си беше сложил увеличителни очила и с една специална метална пръчица ровичкаше и оглеждаше късчетата метал по-бързо от каубой, който преброява с колко глави добитък се прибира в ранчото след дългия ден. — Парчета метал, приличащ на желязо. Магнити. Не се залепят за алуминиевата обшивка, но под нея нали има стомана? Освен това открих и парчета епоксидна смола. Онзи явно е залепил бомбата от външната страна с магнит, който да я задържи, докато хване лепилото.

— И вижте как се е отличила ударната вълна в структурата на смолата — отбеляза Райм. — Лепилото явно не е било хванало много добре, така че той я е поставил малко преди излитането.

— Можем ли да определим марката на епоксидната смола?

— Ами! Стандартно производство. Продава се навсякъде.

— Дали пък няма да открием отпечатъци? Я, огледай внимателно, Мел.

Вместо отговор Куупър пусна една вяла скептична усмивка. Но въпреки това продължи да рови, осветявайки останките с друга метална тръбичка, източник на полихромна светлина. Нямаше нищо друго, освен следите от взрива.

— Нищичко.

— Дай да го помириша — обади се Райм.

— Да го помиришеш ли? — удиви се Сакс.

— След като има бризантно действие, значи е някой от мощните експлозиви. Искам да зная точно кой.

Повечето създатели на бомби използват по-маломощни експлозиви — вещества, които горят бързо, но не експлодират, освен ако не са поставени в затворено пространство, да кажем, тръба или кутия. Барутът е най-известният измежду тях. Мощните експлозиви — пластичният взрив или ТНТ — детонират в естественото си състояние, без да е необходимо да се затварят в каквото и да било. Скъпи са и трудни за намиране. Видът и източникът на дадения експлозив могат да разкажат много за самоличността на този, който е направил бомбата.

Сакс донесе една торбичка, отвори я и я подаде на Райм. Той вдъхна миризмата й.

— Циклонит — без да се колебае го разпозна Райм.

— С бризантно действие — обади се Куупър. — Да не искаш да кажеш, че това е C-3 или C-4? — попита той. Циклонитът беше основната съставка на тези два вида пластични експлозиви, използвани само от военните; притежанието им от цивилни лица беше незаконно.

— C-3 не е — каза Райм, като отново помириса съдържанието на торбичката, сякаш определяше реколтата на чаша Бордо. — Няма сладникав мирис… Не съм сигурен. И нещо странно… има нещо друго… пусни го на газ-хроматографа, Мел.

Техникът постави веществото на определеното място в газ-хроматографа. Уредът изолираше елементите в съединенията им и ги идентифицираше. Можеше да работи с количества, равни на една милионна от грама, като прекарваше получената информация през зададена база данни, за да определи марката и производството на материала. Веднъж вече бяха получили такива резултати.

Куупър прочете изписаната на екрана информация.

— Да, прав си Линкълн. Циклонит е. Има и масло. И, странно — нишесте…

— Ами да, нишесте — извика Райм. — Ето кое ми сладнеше. Това е брашно…

Куупър се засмя, тъй като същите думи се изписаха на екрана на компютъра.

— Как разбра?

— Ами това е динамит за военни цели.

— Нали няма нитроглицерин — контрира го техникът. Това беше основната, активна съставка на динамита.

— Не, не, това не е истински динамит. Това е смес от циклонит, тротил, двигателно масло и брашно. Доста рядко срещан взрив.

— За военни цели, казваш — обади се Селито. — Значи нишката води към Хансен.

— Така е.

Куупър сложи под комбинирания микроскоп нов образец. Едновременно с това образът се появи и на екрана на Райм. Сложна плетеница от микроскопични нишки, жички, късчета, трески, стружки, прах.

Това му напомни една подобна гледка от преди доста години, макар при съвсем различни обстоятелства. Ставаше дума за онова, което бе видял през окуляра на един тежък месингов калейдоскоп. Беше го купил като подарък за рождения ден на негова приятелка. Клер Трилинг беше истинска красавица със свой стил. Райм го бе видял в един магазин в Сохо. Двамата бяха прекарали нощта в компанията на бутилка мерло, опитвайки се да открият какви точно екзотични кристали или скъпоценни камъни създаваха причудливите и тъй пленителни образи в магическата тръба. Накрая Клер, също тъй запалена по научните обяснения, както и Райм, беше развила дъното и изсипала съдържанието му върху масата. Какъв смях падна тогава! Вътре беше пълно с всякакви парченца метал, дърво, стружки, един счупен кламер, късчета жълти страници, дори няколко кабърчета.

Райм избута тези спомени на заден план и се концентрира върху обектите на екрана: парче напоена с восък кафява опаковъчна хартия, в която военните опаковаха динамита. Нишките — изкуствена коприна и памук — от възпламеняващия фитил, който Танцьорът беше омотал около пластичния динамит, достатъчно мек, за да бъде деформиран от шнура. Отломък алуминий и къса цветна жичка — от електрическата взривна капсула. Още жици и едно парче въглерод от батерията с размерите на ученическа гума.

— Таймерът! — викна отново Райм. — Искам да видя таймера!

Куупър вдигна една по-малка торбичка от масата.

Вътре беше неподвижното, студено сърце на бомбата.

Беше останало почти непокътнато, което искрено изненада Райм. „Е, това е първата ти грешка“, помисли си той, обръщайки се безмълвно към Танцьора. Повечето бомбаджии опаковаха експлозива заедно с детонационното устройство, за да не оставят следи. Но явно случайно Танцьорът беше пропуснал това обстоятелство и беше поставил таймера от външната страна на дебелия стоманен капак на кутията, в която беше сложил бомбата. Така таймерът беше дошъл при тях в отлична форма.

Вратът на Райм започна да го наболява, докато се протягаше да види по-добре изкорубения циферблат на часовниковия механизъм. Куупър също внимателно разглеждаше устройството.

— Пише даже номера на модела и производителя.

— Прекарай всичко през Регистъра на експлозивите.

Този регистър беше създаден от и за нуждите на ФБР и предлагаше най-пълна и подробна информация за взривните устройства по целия свят. В него се съдържаха данни за всички бомби, създадени и разкрити в САЩ, както и това, което можеше да се научи от откритите на мястото на взрива останки от тях. Някои от описаните бомби бяха истински антики от далечната 1920 година.

Куупър въведе ключовите думи и цифри от клавиатурата на компютъра си. Пет секунди по-късно модемът му зацърка и запращя. Още няколко секунди и резултатите от запитването се отпечатаха на принтера.

— Не е добре — каза плешивият мъж и се намръщи с такова количество емоция, на каквото беше способен един техник. — Точно тази бомба не се вмества в нито един от определените типове.

Почти всички създатели на бомби се вписваха в една или друга схема при направата на устройството — веднъж усвоили от някого техниката, те почти винаги се придържаха към нея. Ако някои от частите на бомбата на Танцьора съвпадаха с регистрирана по-рано бомба във, да речем, Флорида или Калифорния, неуморната групичка в лицето най-вече на Райм и останалите може би щяха да успеят да свържат допълнителните следи от предишните местопрестъпления с използван експлозив, които да ги насочат къде се крие техният човек. Простото правило гласеше, че ако в конструкцията на две бомби имаше поне четири общи признака — например, запояване на жичките, вместо залепване със скоч или използван цифров вместо аналогов таймер — то най-вероятно бяха направени от един и същи човек или поне под негово ръководство. Бомбата на Танцьора от преди няколко години на Уолстрийт беше съвсем различна от тази тук. Но Райм знаеше, че тази беше предназначена за съвсем друга цел. Онази беше поставена, за да обърква разследването на местопрестъплението; тази — за да разпилее във въздуха доста голям самолет. И ако Райм въобще нещо знаеше за Танцуващия с трупове, то беше, че той винаги сам подготвяше всичко необходимо за пъклените си дела.

— Какво, по-лошо ли става? — попита той като четеше по лицето на техника, взрял се в компютърния екран.

— Таймерът.

Райм въздъхна. Беше разбрал.

— Колко милиарда се произвеждат на година?

— Миналата година Дайвана корпорейшън в Сеул е продала сто четиридесет и две хиляди такива часовници. В магазини на дребно, във фирми за ъпгрейдване на електронни компоненти и във фирмени магазини. Няма и кодировка за местопродажбата.

— Страхотно! Направо върхът!

Куупър продължи да чете по екрана:

— Хм. Онези от ФБР казват, че много се интересуват от бомбата и се надяват да им я дадем за попълване на база-данните им.

— Ей сегичка! Сам ще им я занеса! Пеша! — изръмжа сърдито Райм.

В този момент се схвана раменният му мускул и той трябваше да се отпусне назад, върху облегалката за глава на инвалидния си стол. Пое си няколко пъти дълбоко въздух, докато непоносимата болка отслабна и накрая съвсем изчезна. Сакс, единствената, която забеляза това, пристъпи напред, но Райм поклати глава към нея и каза:

— Какъв е кабелът, Мел, можеш ли да го определиш?

— Два вида, както изглежда.

— Многоканален или оптически?

— Нито един от двата. Обикновена телефонна жица.

— Шунтираща?

— Няма.

— Е — каза Селито, това е добра новина, нали? Значи, е изоставил предпазливостта.

Но Райм мислеше другояче.

— Не се заблуждавай, Лон. Единствената цел на шунтирането е да се затрудни обезвреждането на бомбата. Това, че не е поставил шунтиращ кабел, означава, че е бил сигурен в плана си. Знаел е, че никой няма да го открие и бомбата ще избухне.

— Ей тая шашма тука — обади се раздразнено Делрей, като гледаше останките от бомбата с презрение. — Заради нея сигурно нашето момче бая си е напънало задника да намери кой да му покаже как да си я направи, а? Зная доста мои хора, които държат връзка с доставчиците на експлозиви.

Фред Делрей също беше научил доста повече за бомбите, отколкото предполагаше. Неговият дългогодишен партньор и приятел Тоби Дулитъл беше работил няколко години на приземния етаж в сградата на ФБР в Оклахома сити. Беше убит от експлозия на бомба с основна съставка изкуствен тор.

Но Райм поклати глава.

— Тези неща могат да се намерят във всички магазини, Фред. С изключение, разбира се, на експлозива и детониращия шнур. Тях най-вероятно Хансен му ги е дал. По дяволите, Танцьорът спокойно е можел да намери всичко необходимо от всеки магазин за радиочасти!

— Какво? — удивена попита Сакс.

— О, да — обади се Куупър и прибави, — ние му викаме бомбаджийския магазин.

Райм придвижи количката покрай масата към парче стоманена кутия, смачкана като лист ненужна хартия и дълго я гледа. После се дръпна назад и вдигна поглед към тавана.

— Но защо я е сложил отвън? — разсъждаваше на глас той. — Пърси каза, че винаги има много хора наоколо. Пък и нали пилотът би трябвало да обиколи машината си преди полет, да види как са колесниците, перките и другите там неща.?

— Ами да, така е — съгласи се Селито.

— Защо Ед Карни или другият пилот не са забелязали нищо?

— Защото — внезапно се обади Сакс — Танцьорът не е могъл да постави бомбата, преди да види кой ще лети със самолета.

Райм се завъртя с количката си към нея.

— Точно така, Сакс! Той е бил там и е наблюдавал. Когато е видял Ед Карни да се качва на борда, е бил сигурен, че поне единият от свидетелите ще бъде убит. И тогава се е промъкнал отнякъде и я е лепнал върху корпуса, точно преди излитане. И ти, Сакс, ще трябва да разбереш откъде. Търси! Хайде, тръгвай вече!

— Имам един час само, нали — май вече по-малко? — каза Сакс с хладен поглед, докато се отправяше към вратата.

— Още нещо — обади се Райм. Тя се спря.

— Танцьорът е доста по-различен от всеки друг, срещу когото си се изправяла досега. — Как въобще можеше да го обясни? — При него това, което си сигурна, че виждаш насреща си, може да не съвпада с действителността.

Тя вдигна едната си вежда, което означаваше: „Хайде, доизясни се!“

— Той едва ли ще бъде там, на летището. Но ако случайно видиш някой, който се приближава към тебе, ами… по-добре… стреляй първа.

— Какво? — изсмя се тя.

— Грижи се на първо място за себе си, майната му на местопрестъплението.

— Ама аз съм само някакъв си сътрудник — каза тя на излизане. — Едва ли го интересувам.

— Амелия, слушай…

Отговори му затихващият тропот на стъпките й. Обичайната схема: глухото думкане по дъбовите дъски, немите стъпки, докато вървеше по персийския килим, после острото стакато по мрамора в антрето. И накрая — шумното трясване на входната врата.

Девета глава

Час 3 от 45

— Най-добрите войници са търпеливите войници.

— Сър, ще запомня това, сър.

Стивън Кол беше седнал върху кухненската маса в апартамента на Шийла и докато слушаше дългия разговор, записан на касета, се опитваше да реши точно колко голяма беше омразата му към Еси, уличната котка, или която там беше му се мотала из краката. Отначало беше решил да хване котките и да ги убие, но после забеляза, че от време на време някоя от тях надава по някой доста страховит вой. Ако съседите бяха свикнали с този звук, можеха да заподозрат нещо, щом от апартамента на Шийла Хоровиц не чуваха нищо друго, освен тишина.

Търпение… Гледаше как се въртеше касетата. Слушаше.

Цели двадесет минути по-късно той чу това, което се беше надявал да чуе. Усмихна се. Добре, дори прекрасно. Извади любимия си модел 40, сгушен като малко бебче в калъфа на „Фендера“, и тръгна към хладилника. Вдигна глава. Звуците отвътре бяха престанали. Той вече не се тресеше. Почувства се малко успокоен, вече не толкова дребен, и червеоподобен, след като беше натикал истинския червей вътре. Вече можеше да си тръгне. Вдигна раницата си и напусна затъмнения апартамент, изпълнен с острата миризма на котешки мускус, прашно вино и милиарди следи от противни червеи.

Някъде насред полето.

Амелия Сакс караше с бясна скорост през своеобразния тунел от разцъфнали плодни дръвчета, отвъд които от едната страна имаше разпилени камъни, а от другата, някакви ниски скали. Докъдето поглед стигаше, цареше свежа зеленина, изпъстрена от жълтия звездопад цъфтящи форзиции. Сакс беше градско момиче, родена в централна Брууклинска болница, и през целия си живот не бе напускала задълго родния си квартал. За нея природата беше Проспект парк през неделите или защитените горски участъци из Лонг Айлънд през делничните дни, където тя се криеше заедно с черния си, приличен на акула „Додж Чарджър“, от патрулите на пътна полиция.

Днес, седнала зад волана на мощния и пъргав автомобил на Отдела за разследване, тя натисна рязко педала на газта и като навлезе в отсрещния банкет, задмина един фургон, на задното стъкло, на който се поклащаше един обърнат с главата надолу котарак Гарфийлд. После сви на разклонението и пое по шосето, което щеше да я отведе към вътрешността на окръг Уестчестър.

Вдигна ръка от кормилото, нервно тикна единия си пръст в косата си и се почеса. После отново сграбчи пластмасовия волан и натисна газта, докато не се вряза в някакви предградия, осеяни от затворени за движение търговски алеи, долнопробни магазинчета и квартални закусвални. В главата й се рееха мисли за бомби и за Пърси Клей. И за Линкълн Райм.

Днес той беше някак различен. Криеше нещо важно. Работеха заедно вече цяла година, откакто я беше отвлякъл почти насила от една отдавна мечтана задача в отдела „Връзки с обществеността“, за да му помага при разкриването на някакъв сериен похитител. По това време Сакс беше в депресия — отношенията с приятеля й доста се бяха влошили, а един скандал за корупция в отдела дотолкова я беше сломил, че й се искаше да се върне на улицата, като патрул. Но Райм не й позволи. Ей така, взе си я без много приказки. Макар че беше само цивилен консултант, той успя да уреди да я прехвърлят към „Веществени доказателства“. Отначало тя протестираше и се дърпаше, но скоро се отказа от престорената си неохота; факт беше, че тя си обичаше работата. Оказа се, че обича да работи с Райм, чийто ум и колорит й действаше едновременно ободряващо, смущаващо и — досега пред никого не си беше признавала — страхотно възбуждащо.

Което, разбира се, не означаваше, че тя успяваше да го разбере напълно. Линкълн Райм играеше живота си според наклонностите на сърцето си и никога не й съобщаваше всичко.

Стреляй първа…

Какви ги дрънкаше той? Човек трябва винаги да избягва да се прави на каубой на необработено местопрестъпление, ако съществуваше и най-малката възможност да се избегне това. Един-единствен изстрел можеше да замърси въздуха с въглерод, сяра, живак, антимон, олово, мед и арсен, а да не говорим, че при самия изстрел и отката можеха да се заличат важни следи. Самият Райм й беше разказвал как когато му се наложило да застреля престъпника, който се криел на местопрестъплението, през цялото време се ядосвал, че изстрелите щели да съсипят голяма част от веществените доказателства. Пък и какво толкова му беше различното на този Танцьор с трупове, освен тъпото име и факта, че той изглеждаше сравнително по-умен от типичните мафиози или разпищовили се селяни, умиращи си да се правят на каубои?

На всичкото отгоре трябваше да огледа мястото само за един час! На Сакс й се стори, че Райм се съгласи на това само за да направи услуга на Пърси. Което съвсем не беше типично за него. Обикновено той държеше мястото запечатано с дни наред, ако сметнеше за необходимо.

Това бяха въпросите, които тормозеха Амелия Сакс. И хич не й се нравеше факта, че те можеха да останат без отговор.

Времето й за размисъл беше свършило. Сакс завъртя кормилото и мина през широкия главен вход на местното летище Мамаронек. То беше наистина претоварено и често посещавано място, сгушено насред обширна гориста местност в окръг Уестчестър, на север от Манхатан. По-известните авиолинии Юнайтед Експрес или Американ Ийгъл също бяха обслужвани от аерогарата, но повечето паркирани самолети бяха неголеми, персонални джетове, върху които нямаше отличителни знаци, от съображения за сигурност, предположи тя.

На самия вход имаше двама-трима щатски полицаи, проверяващи пропуските. И тримата доста се объркаха, когато тя спря пред тях — една червенокоса красавица в една от фурните на отдела за „Веществени доказателства“ към нюйоркската полиция. На всичкото отгоре беше облечена с дънки, късо шушляково яке и бейзболна шапка. След като се посъвзеха, й махнаха да върви. Движеше се по ориентира си — синият ястреб на Чартърни полети „Хъдсън“ — и накрая стигна до неголяма сиво-черна бетонна сграда в края на цяла редица бази на търговски авиолинии.

Паркира отпред и скочи от автомобила си. Представи се на двамата служители, които пазеха хангара и лъскавия, сребрист самолет, който беше вътре. Почувства се доволна, че местната полиция беше опънала полицейска лента около цялата сграда и запечатала входа, за да не влиза никой. Но щом видя размерите на хангара, доброто й настроение се изпари на секундата.

„И за всичкото това само един час?“ Едва ли щеше да й стигне и цял ден.

„Тонове благодарности, Райм.“

Тя забърза към служебните кабинети.

Вътре на групички стояха почти една дузина мъже и жени, някои в официални костюми, други — в работни гащеризони. Повечето от тях бяха между двадесет- и тридесетгодишни. „Допреди една нощ те сигурно бяха доста енергичен и свеж екип“, предположи Сакс. Сега по лицата им се четеше някаква обща мъка, която ги беше видимо състарила.

— Кой от вас се казва Рон Толбът? — попита тя, като си показа сребърната значка.

Най-възрастният човек в стаята — една жена на около петдесет, с усукана и напръскана с лак коса, и доста старомоден костюм — тръгна към Сакс.

— Казвам се Сали-Ан МакКей — каза. — Аз съм секретарката. Как е Пърси?

— Добре е — предпазливо отговори Сакс. — Къде мога да открия мистър Толбът?

От една врата излезе брюнетка, на около тридесет, с измачкана синя рокля, която прегърна с една ръка раменете на Сали-Ан. Възрастната жена стисна ръката й.

— Как си, Лорън, по-добре ли си?

Лорън вдигна подпухналото си лице, изразяващо пълно объркване и попита Сакс:

— Знаят ли вече какво се е случило?

— Разследването едва започва… А сега, мистър Толбът?

Сали-Ан изтри сълзите си, като погледна към вратата в ъгъла. Сакс тръгна към нея. Вътре завари един седнал, подобен на мечка мъж, целия брадясал, с отдавна несресвана побеляваща коса, висяща на кичури покрай лицето му. Той се беше зачел в някакви листи, извадени на принтер, и дишаше тежко. Вдигна изумен поглед към нея. Личеше, че и той беше плакал.

— Аз съм полицай Сакс. От нюйоркската полиция.

Той кимна.

— Пипнахте ли го? — попита и се загледа през прозореца, сякаш очакваше да види духа на Ед Карни да прелита наоколо. Обърна се с гръб към нея. — Убиецът, искам да кажа?

— Движим се по няколко следи — Амелия Сакс, ченге второ поколение, умееше да отговаря уклончиво и хладно.

На вратата се появи Лорън.

— Не мога да повярвам, че го няма — задъха се тя. В гласа й се прокрадна неудържим ужас. — Кой би направил такова нещо? Кой?

Като патрулен полицай — улично ченге — Сакс, разбира се, беше неведнъж съобщавала подобни лоши новини за загуба на близък човек. Но никога не успя да свикне с отчаянието в гласа на оцелелите приятели или роднини.

— Лорън — Сали-Ан хвана ръката на колежката си. — Лорън, върви си вкъщи.

— Не! Не искам да си ходя вкъщи. Искам да знам кой, по дяволите, е направил това? О, Ед…

Като направи още няколко крачки в кабинета на Толбът, Сакс каза:

— Трябва да ми помогнеш. Изглежда убиецът е закрепил бомбата от външната страна на самолета, под пилотската кабина. Трябва да разберем точно къде?

— Отвън ли? — Толбът се намръщи. — Как така?

— С магнит и лепило. В момента на взрива лепилото не е хванало добре, което означава, че устройството е било поставено малко преди излитането.

Той кимна.

— Разбира се. Каквото мога да помогна, разчитайте на мен.

Тя потупа радиотелефона си, закачен на колана й.

— Ще ви свържа с шефа си. Той е в Манхатън. Ще ви зададе няколко въпроса. — Свърза „Моторола“-та с две слушалки и неголям микрофон.

— Ало, Райм, аз съм. Чуваш ли ме?

Макар че използваха специалната честота на Оперативните и според отдел „Свръзки“ би трябвало непрекъснато да имат добра връзка, висока чуваемост и голяма скорост на обмен на данни, Сакс и Райм рядко използваха мобилната си радиостанция. Същото важеше и сега. Гласът му избоботи в слушалката, прескачайки през Бог знае колко сателита.

— Вече да. Доста време ти отне.

— Не се заяждай, Райм, не ме препирай. Тя попита Толбът:

— Къде беше самолетът, преди да излети? Да речем час, час и четвърт преди това?

— В хангара — каза той.

— Допускате ли, че някой е можел да се промъкне до самолета през това време? Имам предвид след — как го наричате това? Когато пилотът оглежда самолета преди полет?

— Обиколката. Да, мисля, че е възможно.

— Но нали през цялото време там имаше доста хора? — обади се Лорън. Беше й преминало и тя бършеше лицето си от сълзи. Сега беше спокойна, а отчаянието в очите й бе заместено от решимост.

— Коя сте вие, моля?

— Лорън Симънс.

— Лорън е моя заместничка — Обясни Толбът. — Заедно работим.

Лорън продължи:

— Нали двамата със Стю — нашият главен механик, тоест, бивш главен механик — работехме непрекъснато, без почивка, за да подготвим онзи самолет. Щяхме да видим, ако някой се бе приближил до самолета на Ед.

— Значи — каза Сакс, — той е поставил бомбата, след като самолетът е напуснал хангара.

— Хронологията! — изпращя гласът на Райм в слушалката. — Къде се е намирал самолетът, след като е напуснал хангара и преди да е излетял?

Когато тя предаде въпроса, Толбът и Лорън я заведоха в една конферентна зала. Беше пълна с всякакви карти, графици, стотици книги, бележници и купища хартия. Лорън разгъна огромна карта на летището. На нея бяха отбелязани хиляди числа, символи, от които Сакс нищо не разбираше, макар че успя да различи пистите и сградата, в която сега се намираше.

— Нито един самолет не може да направи и един сантиметър — обясни Толбът със сърдит баритон, — докато от Наземен контрол не му дадат разрешение. „Чарли Жулиет“ беше…

— Какво? „Чарли“…?

— Кодовото име на самолета. Ние различаваме самолетите по последните две букви на регистрационния номер. Вижте корпуса — ЧЖ. Така че ние го наричаме „Чарли Жулиет“. Паркиран беше в хангара ето тук… — и той почука с пръст върху картата. Приключихме с товаренето…

— Кога? — викна Райм; и то толкова силно, че дори Толбът чу. — Нужно ни е точно време. Часове, минути, секунди!

Дневникът на „Чарли Жулиет“ беше превърнат в пепел, а още не бяха се добрали до лентата със записа от Федералното авиационно управление. Лорън обаче прегледа вътрешните записки на Компанията.

— Кулата им е дала разрешение за избутване в седем и шестнадесет. А са докладвали за отделяне от земята в седем и тридесет.

Райм чу.

— Четиринадесет минути. Питай ги дали самолетът е попадал извън полезрение, или е спирал през това време.

Сакс го направи и Лорън пак отговори:

— Най-вероятно тук — и посочи с пръст.

Тясна лента от пистата, около двеста метра дълга. Редицата хангари я скриваше от останалата част на летището. Завършваше с Т-образно кръстовище.

Лорън се обади:

— О, това място е без видимост от КВП.

— Точно така — съгласи се Толбът, сякаш това беше нещо важно.

— За какво говорите? — ревна Райм.

— Което означава? — зададе въпроса Сакс.

— Без видимост от Контрола на въздухоплаването. — отвърна Лорън. — „Сляпо“ място.

— Това е! — долетя гласът му в слушалката. — Така, Сакс. Огради мястото и търси. Остави им хангара.

Тя се обърна към Толбът:

— Няма да се занимавам с хангара. Освобождавам го. Но ще се наложи да заградим пистата. Можете ли да се свържете с Кулата? Накарайте ги да отклонят движението.

— М-мога — заекна със съмнение в гласа Толбът. — Но хич няма да им се хареса идеята.

— Ако възникне някакъв проблем, кажете им да се обадят на Томас Пъркинс. Това е шефът на Манхатънския отдел на ФБР. Той ще уреди работата с Главния щаб на Федералното авиационно управление.

— Федералното авиационно управление? Във Вашингтон? — удиви се Лорън.

— Ами то е едно.

Толбът леко се усмихна.

— Е, щом е така, добре.

Сакс тръгна да излиза, но се спря, щом видя през прозореца натовареното движение по пистите на летището.

— О, аз съм с кола — викна тя към Толбът. — Има ли някакви специални изисквания за движение по пистите?

— Да, отвърна той, — по възможност не се блъскайте в самолетите.