Татул

11

Когато Иван се завърна на хармана, старата пресяваше царевичните остатъци и подсмърчаше като хремава. Изправи се до нея мирно, по войнишки. Той знаеше: идването на Илия и шушукането им с него няма да мине без сръдни и караници. Иван мигаше виновно и чакаше. Но старата мяташе чевръсто съдраното решето и като че не го забелязваше.

— Друго нещо? — попита най-сетне боязливо.

Тя изви малко глава, но я изви на Другата страна. Сухите й длани се движеха като някакви чаркове на машина и облачета прах се виеха в босите й напукани крака.

— Мамо!

Тя пак не го погледна.

„Я виж ти!“ — кривна глава той и преглътна мъчително набраната слюнка. Старата остави решетото и взе метлата.

— Къде е кака? — попита той поразсърден. „Случило се е нещо!“ — опари го неприятно предчувствие. Старата подбра прахоляците към купището. Личеше, че премита, колкото да се намира на работа.

— А бе ти чуваш ли? — кресна той разсърден.

— Какво? — погледна го тя намръщено.

— Еее, най-сетне! Къде е кака, питам?

— В мътните.

— Стига! — кипна той и тупна с крак. — Стара жена си, засрами се, ще я умориш!

Тя се обърна право срещу него, изгледа го и процеди с накипяла злоба:

— А ти… не ща да ми водиш в двора сгледници, разбра ли?

Иван сви учуден рамене:

— Сгледници ли? Какви сгледници?… Нещо да не са те прихванали? — И той завъртя длан над дясното си ухо.

— Аха, прихванали са ме!… Ще видиш какви сгледници… Ей такива на, като твоите аргати и копунтии… — Главата й се тресеше, очите й бляскаха ядно под черната шамия. Иван се забърка.

— Ама какво приказваш?… Кой? Кога?

— Не мога да гледам кучешка вързаница в двора си, на тебе го казвам това… Пък и не сме стигнали чак до Вълюоловчето.

— Дрънканици! — стрелна я презрително Иван. — Нали знаеш какви другари бяха с батя?

— Барем година да бяхме му направили! — проплака тя.

— Опака жена!… Че откак е умрял батю, за пръв път иде у нас човекът.

— Ти почакай, мухльо! — закани се тя. — Той ще те тури натясно. Тогава ще те питам за кой път иде.

Иван я разбра криво. Помисли, че се страхува да го не затворят нещо.

— Хайде и ти! Така приказваха и за батя: когато запираха, все той беше причината… — И като помълча, рече троснато: — Пък най-сетне няма да се завра в полата ти я!

Той се наостри изведнъж, беше готов да се скара с нея, да я нахока, да й каже, че тя не може да се бърка в неговата работа. Срещата с Илия, разпаленият разговор, новините по политиката, заканите срещу Георги Ганчовски, всичко това го окуражи, ободри го, възвърна му смутената вяра в изгубените сили. И ето, тя пак започна старата си песен.

— Защо се тътре този, знаеш ли? — попита тя, като посочи троснато към пътната врата.

— При мене идва… по работа. Нали ти казах.

— За имотеца ти идва, глупчооо! За имотеца ти! Не за тебе!

— Стига и ти с твоя имот! Който влезе в двора ни, все за имота ти иде. То голям имот — чифлик!

— Толкоз сме можали с тейка ти, Бог да го прости, толкова сме събрали… На тебе лесно ти се приказва, че не си спечелил едно копче още… Нас питай как сме търчали, докато да го съберем.

— Знам.

— Нищо не знаеш! — нахвърли се тя. — Ако знаеше, нямаше да вкарваш вълците в кошарата.

— Слушай да ти кажа — подхвана той кротко, но някак решително. — Каквото ще стане, ще си стане, няма защо да джавкаме като кучета на месечина… Можем ли да спрем кака, ако рече да си върви? Не можем. А като не можем, по-харно е да си налягаме парцалите. Блага дума, казват, железни врата отваря. С добро по ще се разберем. Защо ще се караме, защо ще се смразяваме? И без това са ни дръннали из селото, сега чакат още нещо да се разчуе, и отиде тогава… Като ни излезе веднъж име, сетне и да кихне, все ние ще сме кривите…

Старата мълчеше.

— Та тя и да не мисли да се жени, ако караш така, ти насила ще я изпъдиш оттук! — заключи Иван.

— Спиш ти, глупчоо, спиш!

Иван се уплаши. Какво наистина ставаше? Дългове ли имаха, полици ли бяха открили, дето той още не ги знаеше? Баща му отдавна е умрял, ако имаше нещо, щеше да го научи досега.

— Нищо не те разбирам, приказвай човешки! — разсърди се той.

— Хокай ме, синко, хокай ме! — проплака тя. — Аз не ти мисля доброто, ти мене не ме слушаш… Жали хората, слушай те какво ти казват… А когото жалиш, той ще ти даде да разбереш…

— Кой ще ми даде да разбера?

— Оная там — и старата посочи към къщи, — дето толкова си се закахърил за нея.

— В края на краищата — реши Иван — делът ще си остане на Петето.

— Ще остане някому цървулите! Много знаеш ти! — изсъска към него старата като разсърдена гъска. — Тя ще си вземе от дела на Петето и като натръшка едни копелтии, ще го разпарчосат, та стъпка няма да остане за него. — Тя помълча, наклони се към Ивана и прошепна задъхано: — Пък, ако го уморят, тогава по закон целия дял ще спипат…

„Пък, ако го уморят!… — повтори Иван в ума си и изтръпна. — Пък, ако го уморят!…“ Той постоя минута като вцепенен и махна с ръка: „Не!“ Подозрението на старата му се видя чудовищно.

— Мисли му! — закани се тя, като тръгна. — Моята се свърши, утре, като легна в черната, няма да ми трябват нито ниви, нито дяволи… Ами ти? Ще те оставя гол като пушка…

И тръгна бързо към къщи.

Иван се огледа като сънен. Смрачаваше се. Звездите мигаха вече, мигаха и се разгаряха като искри на прахан. Последните петънца от залеза догаряха. Всичко се спотаи и се сви плахо в припадащата здрачевина. От плевнята се обадиха щурци. Щъркеловото гнездо на Примовия бряст се чернееше празно. Не се чуваха веч радостните щушущания на кротките дългокраки птици, не долитаха приплясвания на уморени, отпуснати криле. Отлетяха щъркелите и харманите изведнъж запустяха. Преди да отлетят, те дълго се съвещаваха, дълго младите се учиха да хвърчат. Защото те бяха неопитни, а трябваше да минат толкова земи и морета. Иван се подпря на веялката и се замисли за щъркелите. Мислите го отнесоха в детството, когато с такъв трепет, с такава радост посрещаха тези мили пролетни гости. Тогава за него светът на радостите и на скърбите се простираше до Маръшката кория. Зад тази кория отлитаха щъркелите, отлитаха в земите на бляновете и приказките. Тогава той не знаеше, че в страните, в които отлитат птиците, няма нищо приказно, че там живеят чернокожи колониални народи, които измират от работа, от глад и болести… В съседните дворове беше тихо. Далеч към горния край на селото изви ясен женски глас и замлъкна. Малтрифоновите кучета залаяха ожесточено, но някой кресна и ги пропъди. В близките хармани не се чуваше никакъв звук. Всичко беше прибрано вече, тук-таме се виждаха разхвърляни жълтеникави тикви, очукани слънчогледови пити и наскоро орязана захарна метла. Само от време на време в някой от празните хамбари прекосяваха боси стъпки и заглъхваха. Долитаха откъслечни подпитвания, неясни отговори, ругатни, мучения. Но всички звуци и шумове се стапяха в безкрайната тишина на прохладната вечер. Свърши се работата и всичко заглъхна като по команда. Под стрехите на плевните и салмите бяха наредени вили, лопати, сламарници, гребла. Уморени и недоволни, хората се бяха сврели в къщите и под сайвантите. Колко мъки бяха набрани, колко надежди излъгани, какво отчаяние беше притиснало сърцата! Отидоха си времената, когато след толкова труд и тревоги хората изпращаха лятото, подсигурени с парче хляб за зимата. Доскоро селяните сумтяха и чакаха да се върнат прежните времена. Но в последните няколко години те взеха да се отчайват и да махат с ръце. Но пак се дърпаха, пак не искаха да поемат пътя, който единствен можеше да ги изведе до плодни ниви и щастлив спокоен живот. „Историческа необходимост — обичаше да повтаря Минчо. — Всяко ново нещо се ражда с мъки.“

Колко лесно е да се мъчиш за новото! Колко радостно е да му помагаш при раждането! Но да се грижиш за такива мръсни дреболии, да се уплиташ в глупави къщни разправии, ето кое е лошо, долно, отвратително…

Иван въздъхна. Тежко е да се живее, когато вярваш в едно нещо и работиш за него, а мислиш и се топиш за друго. Обърка го старата. Тикна му един червей в главата и го остави. Женитбата на Тошка не го оставяше на мира, делбата го преследваше и насън. Искаше му се да плюе на всичко, да забрави, но не можеше. Едни и същи въпроси бръмчаха като мухи в съзнанието му. Кои ли ниви ще вземе? Ще иска ли и от добитъка? Ще отреже ли някое парче и от лозенцето?… Всичко му беше мило, от нищо не му се щеше да се лиши. Не се ядосваше, дето щеше да вземе и Тошка: на нея той беше свикнал да гледа Като на свой, вътрешен човек. Пък нали всичко щеше да си остане на Петето! Но го беше яд, че в имота им ще се навре чужд, непознат човек, ще използува това, което старите с такъв труд са печелили, и ще им се присмива: „Видите ли, вие сте го събрали, пък аз ще го ям.“ Ето, това няма да понесе Иван, с това няма да се примири. Ако на всичко отгоре се случи някой неразбран тип и седне да цепи косъма, тогава може и до трепане да се стигне… Какво да се прави? Старата казва: ще вземе по закон. Ами прав ли е този закон? Ето кое е важно.

Отплеснеше ли се в мисъл за нивите, за двора, за къщата, набереше ли се в душата му омраза към Тошка заради делбата, Иван си спомняше за Минча. „Какво ли щеше да прави батю, ако беше на моето място?“ — питаше се той. Веднъж в един разговор с неколцина селяни Минчо каза: „Имотът стои като превръзка на очите ви. От него не можете да видите как ви яздят!“

— Ваньо, хайде! — извика старата от двора.

Иван се стресна, огледа се. Прилепите кръстосваха вече здрачевината на ясната нощ. Студени тръпки полазиха по гърба му, той потрепера като добиче, което се отърсва от някаква болест. „Време е“ — рече замислен той и тръгна към къщи.