Татул

24

Сух студ скова земята. Иван прехвърли керемидите на къщата, стегна ги, замаза ръбовете, прочисти всичко спукано и негодно. Той се надигна да поправи и керемидите на плевнята, но старата не даде.

— Ще напълниш сламата с прахоляци и парчетии, та ще изпотрошиш зъбите на добитъка… Плевня се претърсва напролет, когато се изпразни… — Старата помълча и додаде: — Само стената откъм хармана може да се позамаже, ама и то ще стане при сгода… Виж, стената на кухнята откъм Малтрифонови трябва да се постегне, докато е време…

— Нека да се постопли — кимна Иван.

Старата се прибра вкъщи, намота памука на ръката си и провлече тънките жички. Така, седнала до прозореца, наведена, потопена в мисли, тя прекарваше по цели дни. Само по два-три пъти на ден влизаше в малката избичка, клякаше пред старото почерняло буренце и си наточваше вино в зеленикавата пръстена паничка. Откак посадиха американското лозе, тя си отделяше по петдесет-шестдесет литра вино и го запазваше за именни дни и разни къщни потреби. И за пръв път от десетина години тя започна да пие. Ключът на избичката беше завързан за възата на престилката й, никой нямаше право да го пипа без нейно позволение и да влиза в тясното полутъмно подземие. Там се пазеха още: качето със сланината, фасулът, булгурът, зелето, туршията, празът. На гредата висеше закачена широка, просто изплетена кошница. В тая кошница имаше събрани разни парцали, строшени кутелки, шишенца, кутийки. Откога бяха останали и защо ги пазеше, никой не знаеше. Колчем влезеше, Минчо все се заканваше. „Ще взема да ги изхвърля тези боклуци!“ Но тя клатеше отрицателно глава: „Докато аз съм жива, ще си стоят, пък като умра, правете, каквото си Искате…“ И Минчо, и Тошка, и Иван, пък дори и Петето влизаха в избичката с нейно позволение, и то много рядко: само лятно време, когато трябваше да внесат нещо, и на Коледа, когато нареждаха сланината. През другото време никой не можеше да влезе там, старата сама си ходеше за всичко. А ако тя се забавеше някъде, не можеха да извадят нито зеле, нито туршия, нито праз. На няколко пъти Минчо направи дума да не заключва избичката, но старата скочи като ужилена: „Никой няма да бърка там! Аз искам да си знам какво имаме и какво нямаме. Ако потрябва нещо, ето ме, тук съм. Пък ако се забавя някъде, няма да умрете за толкова…“

Милю сам изкопа тази избичка. И когато я свърши, като че не изба, като че цял палат съгради. Така й се стори на нея, че й беше израснала на сърцето. Дотогава нямаха къде да си сложат зимнината, всичко измръзваше, разваляше се. И когато изхвърляха по половин каца туршия на купището в най-оскъдното време, сърцето й се късаше от мъка. Плачеше тя, вайкаше се като на умряло. Караха така няколко години. Милю слуша припевите й, слуша ги, па току една есен запретна ръкави, пипна копача, влезе в килера и подхвана. Тогава старата още по-силно се разрева, очите му щеше да извади: „Остави, ще бутнеш къщата, та сетне не ще има главите си къде да заврем…“ Но той не я погледна, продължи да копае. Започна от средата, приближи се до стените, но не изкопа наравно с тях, а остави по две педи място, сетне изгради още две-три педи тухли, замаза ги, стегна ги, та хем основите на стените закрепи още по-здраво, хем чудесни миндерчета направи. На тези миндерчета старата нареждаше сума неща. Върху четири здраво заковани греди Милю сложи дъсчения под на килерчето и така хубаво го рендоса, така майсторски го нареди, че старата съжаляваше, загдето не го накара да изкопае избата под по-голямата стая, в която седяха. Избичката стана като кутийка, лятно време в нея беше хладно, зимно време топло. Само стълбичката й беше много стръмна и разкривена, но това не беше голяма беда. През толкова години старата само един-едничък път се подхлъзна. Навехна си крака и си обели лакътя, но оттогава стъпяше предпазливо като котка. Пък и свикнала беше вече, знаеше къде и как точно да си сложи стъпалото. Когато трябваше да си вземе нещо от избичката, Тошка питаше предпазливо: „Да ида ли аз, а, мамо?…“ „Аз ще ида, аз, ти не знаеш“ — отвръщаше старата и се надигаше бавно.

В избичката тя влизаше и когато имаше да обмисля нещо важно, когато трябваше да реши нещо много сериозно. Там беше тихо, спокойно, на малкото прозорче, издигнато като вход на мечешко леговище, имаше сложен стар, излинял козиняв чувал. Човешко око не можеше да надникне отвън, човешки крак не можеше да стъпи вътре. И когато беше много ядосана, и когато беше много радостна, старата слизаше долу, за да се успокои, да си отдъхне. Въздухът беше застоял и тежък, дъхаше и на мухъл, и на влага, и на нещо друго, с което старата беше свикнала и което вдишваше с наслада и упоение. Всички предмети й бяха познати и близки, тя ги беше редила със своите ръце, винаги знаеше кое къде се намира и какво има в него. Пред тези предмети тя мислеше гласно, само пред тях тя шушнеше най-дълбоките си тайни. На тях тя гледаше като на близки живи същества, които всичко знаят и всичко разбират, но които никога няма да продумат, за нищо на света няма да я издадат.

Напоследък старата все повече и повече се застояваше в избичката. На няколко пъти, като приказваше с майка си по-отблизо, Иван долови винена миризма. Но той нищо не й рече, само врътна глава и се поусмихна в себе си. От една страна, това никак не му хареса, от друга пък, го успокои: „Стара жена е, иска й се да си пийне!“ Усети и Тошка, но си рече: „Да плюска, колкото си ще, само да не ме закача!“ „Виното не е много — мислеше си Иван, — да кара, да кара до Нова година!“

— Какво се вреш в тази дупка, ще простинеш там — смъмри я той веднъж.

— Имам си работа — смънка тя гузно и кривна на друга страна.

„Знам ти аз работата“ — закани се той и я изгледа строго.

Веднъж Тошка поиска да вземе нещо от сандъка на свекърва си, там при сгода слагаше дрешките на Петето. Но сандъкът беше заключен. „Защо ли го е заключила? — попита се тя и се огледа тъжно. — Крие нещо от мене. И какво ли има да крие? Като че не знам всичките й партошини!…“

Този сандък беше широк и груб като кораб за грозде. Той беше боядисан с орехова боя и на лицевата страна имаше нарисувани някакви цветя. На много места той беше остърган, но сред цветята ясно личеше числото 1896 година. Тошка си го помнеше такъв, но никога не беше се вглеждала в него. Сега, като го намери заключен, тя започна да го оглежда внимателно, като че за пръв път го виждаше. Защо беше го заключила старата? Вътре имаше малко вълнена прежда, една стара фланела и няколко непотребни парцала. Тошка искаше да разплете фланелата и заедно с новата прежда да изплете нещо на Петето. Искаше да попрегледа и ризките му, да го попристегне за през зимата. Ето, студовете дойдоха, а детето беше голичко като патароче. Не й се искаше да ходи при свекървата, но нямаше как. И тя попита предпазливо:

— Мамо ма, имаше в твоя сандък малко прежди и една стара фланела, да изплета ли нещо на Петето?

— Ами изплети, булка, изплети! — заклати глава свекървата и остави хурката настрана. — Почакай, ей сегичка ще ти ги донеса…

— Имаше и две скъсани ризи, искам да ги позакърпя — додаде Тошка.

— Ще ти донеса и тях — забърза старата.

„Защо ли й е този ум — погледна я тъжно Тошка, — какво ли има да крие от мене, какво ли мога да й взема!“

През два, през три дни старата започна да отскача до сестра си. И все водеше и Петето. Не се застояваше по-дълго там, но все пак Тошка се радваше, че я оставяше сама вкъщи, че й има доверие като напред… Само дето започна да си заключва сандъка… Понякога, когато работата вкъщи се привършваше, старата я гълчеше галено:

— Иди донякъде мари, булка, поразходи се. Все вкъщи, все вкъщи…

— Къде да ида, мамо?

— Къде да идеш? У някои роднини, у някои съседи… Лелините ти Кинини снахи питаха вчера… Защо, викат, не намине към нас… Петровица иска да си плете като твоето фигаро, та да й си покажела.

— Ами да ида да й покажа.

— Иди, иди, то къщната работа няма кратеж…

Тошка се радваше. „Ето взе да й минава — мислеше си тя. — Пък каква беше по-напред, наежена, нацупена, като че сняг вали на главата й!“ Но и сега имаше нещо сухо и зло в гласа й, устните й постоянно бяха свити, очите й гледаха студено и неприятно. И особено я смущаваше това, дето старата избягваше да я погледне направо в очите. „Защо ми приказва все наведена? — питаше се Тошка. — Пък извърна ли се настрана, веднага се вторачва в мене…“ На няколко пъти Тошка забелязва как старата я гледаше някак нечисто и злобно. Веднъж я видя на отворения прозорец, друг път на огледалцето. И щом Тошка се обърнеше към нея, свекървата се навеждаше и придръпваше гузно черната си шамия. „Само да не ми трови душата — мислеше си Тошка. — Пък нека ме гледа, както си ще…“

Един ден, като чистеше из къщи, Тошка извади сандъчето с книгите на Минча и го остави на сайванта. Иван отиваше край плевнята за слама, зърна го, хвърли коша и започна да рови любопитно в напрашените книги. Те не бяха много, имаше всичко около трийсетина и на всички Минчо беше се подписал на първата страница. Той погледна ситно и ясно наредените букви на батювото си име и се натъжи за миг. Ето, от тези книги се е учил той, от тези страници е събирал своите познания, на които и учени не можеха да устоят. Толкова неща бяха заключени в тях, толкова ум се криеше в това малко и просто сандъче… И как Иван да не се сети досега, как да не ги изяде с корите… Повечето бяха брошури, но имаше и няколко доста дебелички книги. Колко пъти Минчо ги е тикал в ръцете му, колко пъти му се е карал да ги прочете! И ето, сега, когато вече него го нямаше, любопитство разпали мозъка на Ивана. Той беше уверен, че като прочете тези книги и особено по-дебеличките, ще открие знанията, с които Минчо покоряваше и чужди, и свои. Иван грабна най-дебелата книга и се затвори в обора. Но още на първата страница задряма. В нея нямаше нищо интересно, приказваше се в нея за някакви икономически сили, но какви сили, Иван не можа да разбере. Той прелисти двайсетина страници с надежда да открие нещо по-интересно, зачете се там, зачете се на още няколко места, но никъде не можа да открие ключа на Минчовите знания. Прегледа и другите дебели книги, и в тях нищо интересно не намери. И брошурите му се видяха сухи и безинтересни. Имаше три-четири книжки с разказчета. В едно разказче се зачете с интерес, но го дочете с мъка. Сричаше, отвикнал беше да чете, пък и през всичкото време на четенето мислеше какво става навън, на улицата и по кафенетата. Мяркаха се в ума му и хора, и седенки, и тлаки. Все пак Иван отдели книгите с разказчетата. Накани се да ги чете през свободното си време.

— Како — поръча той, — гледай Петето да не скъса тези книжки.

Тошка завъртя радостно глава. От толкова време Иван за пръв път се обръщаше така към нея. И когато той се запиля към хармана, тя дълго гледа книжките, дълго ги обръща. И едри, топли сълзи бликаха в очите й… Ето го Минчовото име, ето простите четливи букви, написани с неговата ръка… Как й се искаше и тя да прочете книгите, които беше чел той! Но нямаше време. Пък и какво ли ще рече свекървата, ако я види с книга в ръката?