Татул

15

На пътната врата се потропа. Кучето залая и се хвърли, два цървула заситниха и се отдръпнаха. Старата зърна цървулите, помисли, подвоуми се, па току прокле:

— Пак ще е някой от ония хаймани. Господ да ги убие макар.

Но не можа да се върне и да се скрие: тя беше точно срещу вратата, сигурно са я видели през някоя пролука. И тя тръгна, за да излъже, че Иван не си е вкъщи.

Но намери на пътя Диня Мангалов. Той беше се отдръпнал настрана, свит, почернял, изплашен. Поздрави я с половин глас, като просяк. Старата го изгледа учудена. Защо ли е дошъл? Той беше нещо като съдружник на Георги Ганчовски, имаше дял в оризището му с една малка нива.

— Тук ли е Иван? — попита той и се изчерви.

„Трябва да е изпратен от Ганчовския!“ — рече си зарадвана тя.

— Тук е, тук! Вляз де! Ела до къщи!… Сссст! — замахна тя на кучето и разтвори широко вратата. — Той ей сегичка сложи ярма на добитъка, утре се кани да ходи на оран… има в Крушака някоя и друга леха за засяване…

И Иван се учуди, като го видя: „Защо ли иде тая божикравица!“ Миналата година Мангалчето даде нивата си на Георги Ганчовски и оттогава минаваше за негов човек. Той не беше лош и злобен и с нищо не беше се проявил, но всички вече го смятаха за човек на Ганчовските. И с право. Дето е интересът на човека, там е и сърцето му.

Старата веднага започна да си прави сметки. „Сигурно — рече си тя — Ганчовският го е пратил да се помиряват… Ето, сега му е времето Иван да разбере от работата си…“

„Нещо от Георги Ганчовски ми носи! — закани се още щом го видя Иван. И затова го посрещна студено. — Само да се опита да ми предлага нещо! — наежи се той. — Ще го изхвърля от къщи като парцал!“

Мангалчето като че разбра това, смути се още повече, забърка се и отначало не знаеше как да подхване.

— Какво те носи насам? — обърна се сухо Иван.

— Дойдох за събранието… да попитам кога ще го правите — заекна Диню.

Иван настръхна. Хвана го яд, че така направо иска да го изпита.

— Какво събрание? Кое събрание? — сопна се той.

— Селското събрание… за мерата…

— Иди питай Георги Ганчовски! — кипна Иван. — Аз не съм селски кехая!

— Знам — обърка се Мангалчето. — Ама ти по ги разбираш тия работи… нали батю ти…

— Да си дошел да питаш батя. Аз нищо не знам.

— Виж какво… — запъна се Диню. — Искам да се оплача от Ганчовския… за нивата искам да кажа…

— За коя нива?

— Дето ми я взе за оризище.

— Е, та какво? — попита остро и недоверчиво Иван.

— Не ще да ми си я върне.

— Кой?

— Ами че Ганчовският.

Иван започна да омеква:

— Как така? Нали нивата си е твоя?

— Моя е де, ама не ми си я дава. Иска за нея да ми даде един цървенак на Караджабаир. За какво ми е оня трънак? Че то не е земя ки…

— Ти продаде ли му твоята нива?

— Как да съм я продал? — оживи се Диню. — Нищо не съм му продал!… Дадох я така… Като ортак, за оризище… Обеща да ми плаща по осемстотин на декар. Лани ми наброи четири хиляди и това си е… Когато сега отидох да поискам пак малко пари — нали, вика, ще вземеш нивата на Караджабаир? Каква нива, викам, нали наем щеше да ми плащаш? Не, вика, криво си ме разбрал… А бе никаква замяна, викам, не сме правили, не ставай такъв… Ако, вика, не си доволен, иди, вика, ме дай в съд…

— Ти как му даде нивата си? С договор ли?

— С договор. Така се пазарихме. Нали през моята нива мина водата. Като прекараха оттам шосето, от друго място не можеше да мине…

— Ами нещо подписахте ли?

— Какво? Подписах му само за парите, дето лани ми ги даде… На голям зор бях тогава, та ми дойдоха като харизани…

Иван се усмихна злорадо:

— Харно те е курдисал той. Ами свидетели имаше ли, когато ти даде парите?

— Нямаше. Той дойде у дома, даде ми парите и се свърши.

— При адвокат ходи ли?

— Оттам ида. Адвокатинът ми каза да заведем дело. Като ти е заграбил, каза, нивата, трябвало в един срок да обжалваш… Сега, каза, трябва дело да се води.

— Какво заграбване? — изсмя се Иван. — Ти сам си влязъл на вълка в устата. Сега и сто селски събрания да станат, пак нищо няма да ти помогне… Хвръкнала ти нивицата, това е.

Диню зяпна и се вторачи като ударен. На дела и на адвокати той малко вярваше. Едничката му надежда беше в селското събрание. И нея Иван подкоси като с коса. Но той още като че не искаше да разбере думите му, още го гледаше учуден, уплашен, замаян. И изведнъж скочи от стола, разпери смешно ръце и закрещя:

— Хайдук! Хайдук!… Той на мене!… Че как може така!… Не му ща нивата… И парите му не ща!… Ще му ги върна! Сиромах съм, ама ще му ги върна. Нека се наяде! Нека! — Диню въртеше ръце като перки, очите му блестяха зловещо. — Да лъже той! Мене да лъже! Един сиромах човек да лъже!… Че мене тази нивица ме хранеше. Без тази нивица аз съм загубен… Да ме ограби… Да вземе залъка на децата ми… Ух, мръсник с мръсника му!… Само нека се опита!… Само нека се опита!… Ще му светя маслото, та да помни кой е Диню Мангалов!…

Като чу виковете, старата изтича в стаята, спря се на вратата и се загледа учудена в двамата. Иван стоеше спокоен на столчето и една незабележима усмивка играеше в крайчеца на устните му. Като видя майка си, той се поухили, зъбите му лъснаха.

— Какво е станало? Кой това? — попита тя.

— Георги Ганчовски! — натърти Иван. — Спипал му нивата на оризището.

— Как така? Че може ли чужда нива?…

— Може. За Ганчовските всичко може.

— Ами нали нивата си е на Диня? Тя е бащина му нива.

Диню мълчеше. Иван сви рамене.

— Боже Господи! — прекръсти се тя. — Какъв свят се навъди. Нямат нито срама, нито страха… Ами нали бяхте нещо ортаци?

— Ортаци! — разтрепери се пак Диню. — Всичко е било само за да ме залъже… Ама няма го майстора! Не е нашъл църква да се прекръсти. И мене ме е майка раждала!… Ще ида и ще му река: или ми връщай нивата, или…

— Няма да ти я върне! — заключи Иван с нескрито доволство. Драго му беше, че цялата тази работа е завършила така. „Мама си е помислила, че иде нещо от Георги Ганчовски — досети се той. — Нека види сега… Какво ли си е рекла: иде с някоя поръка… Пък то…“

— Е, та на събранието хич ли няма да ми се помогне? — погледна го умолително Диню при сбогуването.

Иван дигна съжалително рамене.

— Твоята работа е по-друга. Ще водиш дело, па ако го спечелиш, харно, ако не го спечелиш…

Диню стоеше, гледаше земята и не се помръдваше. Иван го измери — мъничък такъв, свит, смачкан от работа и мизерия — и му дожаля.

— Ако стане събранието и ако го гътнем, и ти ще имаш полза — окуражи го той. — Ще се види тогава, че щом е заграбил цяла мера, защо да не заграби цяла нива…

Диню врътна безнадеждно глава и си тръгна. Устните му бяха притиснати плътно, погледът му беше вперен и див…

Иван се върна вкъщи и седна при старата.

— Звяр! Звяр! — повтаряше той. — С парцалите да те изяде, пак няма да се насити. Цяло село иска да налапа, крокодил с крокодила му… Хич на този божи човечец да грабне нивицата. Че на него това му е и имотът, и животът, с тази нивица той къщата си храни, сиромахът…

Иван ругаеше и поглеждаше под око майка си. И не че му бе толкова жал за Мангалчето, искаше само да поядоса нея, защото друг път тя не даваше да се продума срещу Ганчовските.

— Дело! — продължи Иван. — Дело щял да води! Какво дело ще води? Има ли той сили да води дело?… Оня ще си работи нивата, ще я използува, пък Мангалчето, ако е жив до двайсетина години, ще види края на делото…

Старата като че не чуваше. Тя предеше полекичка, навиваше му сръчно жиците и мълчеше. И чак когато Иван се наприказва, тя оправи къделята, врътна пак вретеното и рече като на себе си:

— Лоши години… То станало никому да не вярва човек…

И млъкна пак.

Иван не можеше да се сдържи на едно място. Сърбеше го под езика, искаше му се час по-скоро да се пръсне из селото за новия грабеж на Ганчовския. Нека видят как се трупа богатство и как се продава големство. Хората и без това сега са настроени срещу Ганчовските.

Той мина към салмичката, нагледа воловете, изтърси потурите си и изскочи навън.

Най-напред Иван се отби в кафенето на кредитната кооперация, дето се събираше най-много народ и дето всяка вечер се разменяха всички новини от селото.

Но кой знае защо тази вечер в кооперацията нямаше много посетители. В средния ъгъл седеше на своето постоянно място дядо Илю старшията. В другия ъгъл се беше свил дядо Боню Хаджиколюв. Младите му викаха дядо Боню Контролата. Защото дядо Боню слушаше и се обаждаше само ако някой сбъркаше нещо. Един ден, като пресече на няколко пъти Тиля Дръндавелата, учителят Манолов го смъмри шеговито:

— Е, стига, дядо Кольо! Мязаш на някоя контрола.

Оттогава му остана така.

Иван мислеше, че пръв ще съобщи за новия грабеж на Ганчовски, но в кооперацията приказваха вече за нивата на Мангалчето. Види се, той се е оплакал на мнозина, та в края на краищата на някого беше хрумнало да го изпрати при Ивана. Никой не се съмняваше, че Георги Ганчовски го е излъгал, но пак не смееха да се изказват високо и направо против него. Само подхвърляха закачки, хилеха се и се споглеждаха хитро. Никой не искаше да излезе напред. Никой не искаше да бъде белязан от шпионите на Ганчовските. Пък и от десетина дни Георги Ганчовски се мяркаше в селото — беше се завърнал от курорт за жетвата на ориза. От две-три години той сам работеше оризището си. Около него се въртеше един висок, красив, добре облечен мъж, но съдружник ли му беше, помощник ли му беше, още не се знаеше. Напоследък за дъщерята на Ганчовски, ученичка във френския колеж в Пловдив, се носеха разни приказки, та от нивата на Мангалчето разговорът бързо се насочи нататък.

— Та защо, викаш, е ходил на Нареченските бани? — подпитваше хитро Стойко Алтънчето, прислужник в кафенето. — Там ходят да се лекуват за нерви.

— Водил момичето си — съобщи с охота Генчо новината. — Нещо сгазила просото, па искала да се дави ли, да се трови ли, не мога да кажа, но не била чиста… Любов…

— Че то е още малко момичето, каква любов? — попита с престорена наивност Ангел Мачков и смигна дяволито.

— Малките се лъжат — допълни някак наслуки — Алтънчето и се погали мазно по брадата.

— То, ако е голямо, ще е с всичкия си — заключи сериозно дядо Илю и смукна дълбоко от лулата си.

— Каква любов, с кого? — подпитваше хитро Мачков.

— С един ученик от търговската гимназия — отвърна Генчо.

— Аха! — кимна одобрително Стойчо. — Елбете ще е търговец, щом си е направил такваз добра сметка.

— Ама не бил някакъв богаташки син — рече Генчо.

— Тъй де, тъй! — допълни Мачков. — От сиромасите за сиромасите. — И смигна пак: — Търговец-мърговец, бабанка излязло момчето и това си е.

Другите лета семейството на Георги Ганчовски прекарваше в селото. Дъщеря му ходеше с момите, учеше се на селски везма и тъкани, играеше на хорото. Момчето му беше по-малко, него пък го изпращаше да пасе едно теле.

— Да се учи на работа, да види откъде излиза хлябът, пък и на слънце да се попече — разправяше той с известна гордост.

Но това лято не дойдоха на село. Момичето му бягало с някакъв ученик, забременяло, та искало да се самоубива, да се дави, да се трови, едва го спасили. Ганчовският ги прати на Нареченските бани, хем нервите си да позакрепят, хем и от хората да се поотделят, мярна се два-три пъти из селото и пак се запиля нататък. И още щом се отдалечи, плъпнаха приказки и агитации срещу него. Брат му се мъчеше да се налага на селяните и да ги заплашва, но от него никой не се страхуваше. Хората си поразвързаха езиците, поразшаваха се, започнаха да споменават не само за мерата, но и за много други работи, които бяха станали през депутатството на селския първенец.

Верни свои хора Ганчовски имаше само на долния край на селото, дето беше къщата му. Тя беше широка двуетажна къща с една голяма пристройка встрани, отделена от общия двор с дъсчена ограда. В тази пристройка се бе прибрал брат му Стефан. Там се въртеше и старата Ганчовка, но тя все се държеше настрана от семейството на Стефана. Стефан й беше заварен син и след смъртта на стария Ганчоолу имаха големи разправии за имота и за парите му. Старата Ганчовка не общуваше много и със селянките, делеше се от тях и все се мъчеше да им покаже, че е по-горна, по-знатна, по-богата. Носеше старовремски граждански дрехи и с тях изглеждаше по-важна, по-горделива, по-наперена. Ходеше често на църква, шушукаше постоянно с поповете и редовно обикаляше параклисите.

— То такъв им си е соят на Ганчовските — обади се най-сетне дядо Боню. — Старият Ганчоолу беше коскоджамити мъж вече, па завъртя ума на едно осемнайсетгодишно момиче…

— Не беше много стар де — заклати глава дядо Илю. — Пък и момата си беше на години…

Дядо Боню зина да му отвърне, но Ангел Мачков го превари:

— А бе, дядо Ильо — обърна се той и по усмивката му познаха, че ще го подбие за нещо, — вярно ли е, че баба Ганчовка тръгнала с тебе, но старият Ганчоолу ти я взел от ръцете?

Десетина чифта зъби цъфнаха към дяда Иля.

— Тръгвала — ветрища! — дусна се той. — С него си тръгна тя, аз само им помогнах!…

— Ааа, криво съм разбрал тогава — отвърна все така усмихнат Мачков. И подметна пак: — Е, че как им помогна ти?

— Как им помогнах? — мръдна мустак дядо Илю. — Така им помогнах… На свой човек, на роднина, как няма да му помогнеш?… Пък и кои години беше то… Тогава бяхме млади, луди… Морето ни се виждаше до колене…

— Кога беше?

— Беше още преди Съединението — подхвана, без да се усети, дядо Илю. — Тогава аз бях старши в нашето околийско управление. Пък батю Иван, Бог да го прости, той пък беше депотатин във Филибе. Ама хич не си гледаше депотатлъка, постоянно обикаляше Румелията. Имаше тогава един Захария Стоянов, имаше и един капитан Паница, него сетне го обесиха в София, та с тях ходеше да прави комитети против властта. Ходеше и с поп Ангела, бастисваха гърчолята в Станимака. Поп Ангела, сетне го утрепаха на един избор… Вие сте млади, тия работи не ги помните… И тогава беше едно време, избрах Боже… Бяха се объркали и гърци, и турци, и българи; още не можеше да се разбере българско ли е вече, или не е българско. Ние си знаехме: грък ли претрепеха някъде, турчин ли, все батю Иван, Бог да го прости, беше на дъното. Кога стана бунтът в Чирпан, пак той я разбърка. Тогава го потърсиха да го затворят, ама не можаха да го хванат. По онова време нямаше комунизма като сега, ама пак беше един партизанлък, да чува Господ и да пази! Братя, дето има една дума, а се гонеха като кучета. Та като се напече много работата, мене с петима стражари ме изпратиха във Филибе да вардим реда. Пристигнахме там, наредихме се, зачислиха ни на чорба, тръгна. Вечерта излязох да се поразтъпча към Марица, да се поразгледам и току — батю Иван, Бог да го прости, насреща ми. Тъй и тъй, дума, гонят ме, дума, да ме скриеш някъде, ти баща, ти майка, дума… Бре, ами сега? Чудя се какво да правя. Хем служба, хем нашенец, хем и малко роднина падаме: баба Ганчовка, на батя Ивана, Бог да го прости, майка му, и баба Ташина Симитлийката, майка на майка ми, били втори ли, трети ли братовчедки… Мислих, мислих, не мога да го оставя така човека, трябва да му се помогне. Тогава се сетих, че във Филибе има един нашенец, изселен отдавна, държеше дюкян в Каршияка. Та дигам се аз с батя Ивана и право у тях. Да го пазите, рекох, като зърналите си, защото сетне не отговарям. И остана там батю Иван, кри се до Съединението. Ама не стоял мирен ки. Завъртял момата на човека. Хубав беше той тогава, як, наперен, лапнала по него и тя, искам го, рекла, та искам го! Майка й по скланяла да я дадат, ама бащата се опрял. Едно момиче, рекъл, имам, не го давам, рекъл, на вдовец. Ама и батю Иван не беше цвете за мирисане. Като направихме Съединението, дигна ме един ден и право там ме заведе. Усуках се аз, казах на момата. Събра си тя багажа и вечерта офейкахме. Батю Иван ни чакаше с един пайтон. Имаше той един аратлик от католишката махала. Йозо, Йозо го викаха. Та с неговия пайтон. Конете му бяха едни черни, едни лъскави, като смоци, за три часа отгоре стигнахме в село… — Дядо Илю млъкна, смукна от загасналата лула, опипа джебовете на широките си бозови потури и допълни самодоволно: — Та така стана тя.

— Сега стана така — обади се дядо Боню и се усмихна под мустак. — Едно време, кога беше жив старият Ганчоолу, инак я разправяше.

— Нито знаеш как е било, нито знаеш как съм я разправял! — обиди се престорено дядо Илю. — Хайде, разправи я ти, като знаеш много.

— Ще я разправя.

— Разправи я де.

— Ти самичък разказваше, че си отишъл у човека на гости и там си нашъл стария Ганчоолу. „Нито думица“ — казал ти той и толкова.

— Знаеш ветрища: — отговори троснато дядо Илю и се извърна настрана. — Не го познаваш ти батя Ивана, не му знаеш работите. Дай ми ти сега такива хора като него, та да видиш…

— Че какъв беше той? — попита Алтънчето. — Човек като всички. Нали го помня.

— Като всички, ще има да вземаш… Той беше човек с широко сърце, хее!… Неговите гуляи никъде ги нямаше… На сватби, на кръщенки, на хора — все той… За Стамболовата песен по педесе лева на онова време хвърляше… Педесе лева!… — И дядо Илю завъртя длан.

— И той като сина си ограбваше народа — обади се Иван с трепетен глас. Всички се извърнаха към него, като че за пръв път го виждаха.

— Никого не е ограбил той… Такива хора като него… — И дядо Илю заклати глава. — Дето добрини е направил на селото, ти не си ги сънувал… Кой върна Бозалъците, дето Костиевци бяха ги заграбили, а?

— Той върнал Бозалъците, пък синът му заграби мерата — пресече го Генчо.

— Ех, едно дал, друго взел — рече примирително дядо Илю.

— Та ти Бозалъците с мерата ли ще ги мериш? — пламна Иван. — Че за Бозалъците сега и сто хиляди няма да ти дадат, пък мерата струва милиончета…

— Разправят, много пари оставил старият — подкачи мечтателно Генчо и проточи врат. — Ама Стефан нищо не можа да разбере, Георги одра котето…

— Нямаше пари — отвърна твърдо дядо Илю. — Богатството на Георги е от партизанлък…

— И от хайдутлук — допълни Иван.

Всички се ухилиха широко. Дори Филип магазинерът беше си подал главата от съседната врата и премигаше любопитно.

— Ех, забогатя човекът — скърши врат дядо Илю, — па откъде и как, това и децата го знаят…

— И старият нямаше много пари — обади се някак заканително дядо Боню, — само че той беше като вълк: крадеше отдалече. А тоя се метна върху нас.

— Имал е, каквото щете ми разправяйте вие на мене, не може да не е имал — потвърди Генчо. — Такова богатство без мая не може…

— Как да не е имал — викна изведнъж дядо Боню и се надигна от своя ъгъл. — Само през войната, когато беше депотатин, колкото пари удари, ти на гръб не можеш да ги пренесеш…

— Затъ̀ това му беше… през войната само — отвърна меко дядо Илю и се сви като охлюв.

— През войната само, казва! — изсмя се Стойчо и пристъпи напред. — Да ви кажа ли аз на вас.

Но тъй си и остана, без да може да гъкне: в кооперацията влезе Георги Ганчовски с непознатия мъж.

Всички се спотаиха, извърнаха се малко гузно и се разместиха, като че всеки искаше да им направи място до себе си. Само Иван не се помръдна, макар и да се смути от това неочаквано посещение. Ганчовски свали шапката си, разгледа се и чак тогава поздрави. Той беше на около четиридесет и пет години, малко приведен, но хубавеляк. Косите му бяха отметнати назад, те бяха посивели вече и тази сивота го правеше по-строг и по-старолик. Мустаците му растяха свободно и в това той виждаше един белег на патриархалното, благонадеждното. Приятелят му също поздрави и дори се поклони леко. Той беше едър, красив, пригладен мъж.

Чак когато новите посетители се спряха пред една празна маса, Алтънчето се окопити, изтърча бързо зад тезгяха, грабна кърпата, разтреби чевръсто, дръпна два стола и отстъпи назад. Всички забелязаха, че когато Ганчовски влезе, той не беше много спокоен. Но след бързата и учтива прислуга той се съвзе, приглади косата си и кимна с глава:

— Две кафета.

Под сивия таван натегна мъчително мълчание. Непознатият се усмихна нещо на себе си, завъртя бавно глава и се загледа в задимения ъгъл зад тезгяха. Ганчовски зърна дядо Иля, закачи го, поръча му едно кафе, след това помъчи да подкачи разговор за царевицата, за оранта, за сеитбата. Но хората се усмихваха сдържано, проломотваха по нещо на носовете си и замълчаваха. Опита се да ги заприказва и гостът, но и на него никой не отвърна. Хората искаха да кажат нещо, но не намираха думи, смущаваха се, страхуваха се. Двамата изпиха кафетата си, постояха още малко, сбогуваха се и излязоха.

И никой след тях не посмя да продума, макар че всички таеха по една шега, по една закачка. Защото на всички се струваше, че те са застанали зад вратата и подслушват.

— Казват, и тоя бил много богат — обади се най-сетне Ганчо, — пазарджиклия. Имал много оризища.

— Ех, няма със сиромах човек да се събере — додаде дядо Илю.

— Ако му трябват сиромаси, защо ще ги търси другаде, ей ни нас — допълни дядо Боню и погледна към тезгяха.

Ала този път разговорът за Ганчовски не потръгна. Иван чакаше пак да подкачат прежните приказки, но всички се споглеждаха стеснително, преглъщаха, усмихваха се виновно. Преди това и Иван беше си поразвързал езика, но като влязоха двамата неочаквани посетители, той се стресна, та сега и сам не можеше да поведе разговор. В главата му бръмчеха спомените на дядо Иля. „Гледай ти — мислеше си Иван, — и едно време имало партизанлък.“ За женитбата на стария Ганчоолу първи път чуваше. Иван го помнеше смътно, беше го видял на една сватба току след войната, два-три месеца преди да умре. Тогава Георги бил в Европа, заминал да се учи за инженер. Но скоро след смъртта на баща си той се завърнал, разделил се с брат си и заминал за София. Но и там не стоял много. Ходил за малко и във Варна, там се оженил и се прибрал в селото. След това вече Иван знаеше всичко за него. Минчо постоянно разправяше къде ходел, какво правел, как се карали и как се дебнели един друг. До девети юни 1923 година Ганчовски се въртеше из селото. Обикаляше по кафенетата с изтъркан офицерски брич и извехтяла тужурка, черпеше съпартизаните на баща си и мълчеше. Беше един потаен и когато се усмихваше, не се знаеше доброто ли ти мисли, или лошото. Хората не го обичаха, но се бояха от него. Враговете си той преследваше до девето коляно, отмъщаваше им, както можеше и както знаеше. След преврата стана народен представител и цели осем години се разпореждаше и в селото, и в околията. През него минаваха всички назначения и всички уволнения, без негово съгласие не се назначаваше дори горски стражар. Оттогава той взе връх над брат си, Стефан се помъчи да се опира още, да се сърди за несправедливата делба, но силата на брат му порасна много, той се помири и му стана най-верният човек в селото.

Иван все още чакаше да подкачат разговора за Ганчовските, но кафенето беше затихнало, като че вътре нямаше живи хора. Дядо Боню беше задрямал, подпрян на бастунчето си, Генчо се зачете в някакъв стар вестник. Стойчо се облегна на тезгяха и впи поглед в почернялата греда насреща. Дори и дядо Илю, който винаги намираше за какво да приказва, смучеше мълчаливо лулата си, загубен в широката си вълнена салтамарка.