Татул

13

Тошка се зарече никому да не се оплаква, но при свекървата не можеше да живее вече.

От устата й не излизаха думи, а усойници, пепелянки… Най-напред Тошка реши да си събере багажа и да избяга при леля си Гела. Колкото и да е лошо там, няма да е по-лошо оттук. Но се размисли и се отвърна от този план. Ще иде с детето, ще се наврат в една тясна стаичка, леля й ще я търпи ден до пладне и ще свие устни. Тошка и друг път е яла попарата й, та я знае.

Да рече да се отдели, да се прибере на един край с детето? Къде? Кой ще я остави в тази къща да си живее сама? Та тогава старата, ако я умори, с тежки приказки ще я умори. Пък и из селото ще се раздрънкат, ще ги намотаят на пръст, какво ли няма да измислят проклетите хора.

Ще се оплаче на Дима. Ще му разкаже всичко, пък той нека се разправя с тях. И всичко ще остане скрито, никой външен човек няма да научи за къщните им разправии. Старата и за това ще се разфучи, но какво е крива Тошка?

Един ден Димо мина край тях и се отби. Свекървата мъкнеше коноп на хармана. Тошка го посрещна, покани го на сайванта и му разказа за хала си. На места тя разказваше спокойно и гладко, като че четеше на книга, на места се разплакваше, сълзите я задавяха, тя хълцаше и не знаеше кое по-напред да му разправи, Димо слушаше само и мълчеше. Но си личеше, че цялата тази работа никак не му хареса.

— Аз веднъж вече му приказвах — рече най-сетне той и завъртя заканително глава. Тошка зяпна от почуда, очите й се разшириха.

— Приказвал ли си? На кого си приказвал? Кога си му приказвал?

— На Иван. Наскоро беше.

— За мене ли си му приказвал?

— За тебе, зер. Нали бяха се разчули едни приказки…

— Какви приказки? Кога?

— Празни приказки. Че сте имали кавги с кака Марьола… Леля ти Гела разправяла… Пък на жената май казала кака Кина Бунарджийкина.

Тошка пребледня, устните й настръхнаха.

— Батьо Димо — рече тя умолително, — ама аз думица не съм продумала… Никому… На тебе сега… това е всичко.

И си спомни за плача пред леля си Гела. Оттам е всичко. Оттам е тръгнала приказката. Сега Тошка разбра защо Иван и свекървата я гледаха така накриво… „Леля Гела!… Леля Гела!… — повтаряше в ума си Тошка. — От нея е всичко…“

— Ваня аз здравата ще го насоля — закани се Димо. — А като го питах има ли нещо вярно в това, дето се приказва — мама, каже, се надува, ама защо се надува, не знам…

— Право ти е казал той… само мама… Той си мълчи, ама е като сърдит… Не ме поглежда, не ми продумва… — Тошка се мъчеше да го оправдае, страхуваше се, че Димо ще го изхока много остро. Пък знаеше, че за всичко е виновна свекървата.

— В тази къща и неговата дума трябва да се чува! — отвърна строго Димо.

— Само това, батьо Димо — обърна се плахо и умолително Тошка, — тия приказки тук да си останат… никому не казвай… — Тя искаше да допълни: „Не казвай и на кака Вела.“ Но се смути, забърка се и вече не можа да продума.

Тошка се страхуваше, че Димо ще каже на жена си и жена му ще раздрънка из селото. Димовица беше строга и мълчалива жена, но за такива работи трудно може да се премълчи. Димо наистина й разправи всичко. Допита се на кого е по-добре да се скара: на Ивана ли, на старата ли, или и на двамата.

— На Ивана ще се скараш — реши веднага Вела. — Ако продумаш на кака Марьола, ще се смразим за едното чудо… Пък тя няма и да вземе от твоите приказки…

— Ама за това никому нищо, чу ли! — напомни й Димо.

— Че кому ще разправям? — попита дори малко обидена тя. — Ти гледай там да ги сдобриш, да не стават за смях на хората, това е то…

Но вечерта видя малката си етърва и всичко й разправи. Етървата се похвали на сестра си. Сестра й живееше до Арнаутката и още същата вечер отскочи да я попита дали всичко, дето го разправят за Тошкини, е вярно. Арнаутката само това чакаше.

— Вярно е ами, ка’щяло да не е вярно!… Ще ми уморят момичето, цигани с циганите им!… Още днес ще ида да си я взема… още сега отивам!

Арнаутката само се заканваше. Тя не отиде никъде, защото след ония приказки Иван беше се зарекъл, ако втори път я види в двора си, с прът да я изгони. Но да ходи из селото никой не можеше да я спре. И на другия ден всички знаеха, че Марьола Сайбийката пъдела снаха си. И всички само за това приказваха. Жените се спираха на улицата, викаха се през оградите, питаха се, преувеличаваха, измисляха.

— Карали се, марии, очите си щели да издерат!

— Ох, една жена е Сайбийката… Огън!…

— Хапе мълчешката, като дерменджийска кучка…

— То и младата е цвете… От тихата вода да те е страх…

— Казват, като се скарали, цялата махала се събрала да ги слуша…

— Какво ти каране! Ступали се, то, ако не бил Мал-Трифон да ги разтърве, косите си щели да отмъкнат…

— Ама Мал-Трифон ли ги разтървал?

— Мал-Трифон.

— Що му трябвало. Нека се изтрепят.

— Ами пощурели! Нали и двете са вдовици, ха-ха-хо!…

Преди Димо да приказва на Ивана, женските хоратни стигнаха до ушите на старата. Кина й занесе всичко, дето се приказваше из селото. Марьола кипна. И пак се нахвърли върху Тошка:

— Тази брантия! Тази кучка! Тя аслъ друга работа няма! Само да ходи да се плаче на хората! Аз ще я науча нея… Ще я изгоня от къщата си, та като ще приказва, да има за какво!…

Но и на следния ден тя не намери сгода да се разтвори на Тошка. И когато вече се тъкмеше да започне направо, в двора влязоха Иван и Димо. Те минаха мълчаливо към хармана. Личеше, че и двамата са малко наострени.

— Откъде е излязла приказката, това не е толкова важно — казваше натъртено Димо. — Аз и напред ти загатнах, а ти — няма нищо! А ето че имало. Приказката не излиза току-тъй. Дорде вятър не повее, гора се не люлее. Знаеш ли как Ганчовските раздухват сега цялата тази история… Арнаутката ходи от къща на къща…

— Че кой е крив? — сви рамене Иван. — Комуто се приказва, нека си приказва. На хорските уста не мога да сложа капак…

— Не е така. Ти трябва да се намесиш.

— Как да се намеся?

— Ще се скараш на майка си. Ето как.

— Ама нищо няма бе, батю Димо. Мама нещо си е занесена от смъртта на батя, какво да й кажа?… Може и да е казала някоя излишна приказка… тя и на мене постоянно ми дрънка…

— Ти на мене не ми ги разправяй! — кипна Димо. — Кака Марьола е приказвала на Тошка… когато сте сипвали царевицата…

— Ти откъде знаеш? — изгледа го Иван.

Димо се обърка за момент.

— Откъдето го знам, знам го! — смотолеви той и се зачерви. Но изведнъж се оправи: — Пък, ако много искаш да знаеш откъде го знам, откъде го знае цялото село, ще ти кажа: Малтрифоница подслушвала зад дувара, когато кака Марьола хокала Тошка.

Иван клюмна.

— Значи… Малтрифоница — учуди се като на себе си той. — Та какво е чула?

— Ами че… чула там… Когато ти и Илия сте се махнали, как Марьола се нахвърлила върху Тошка. Какво, рекла, ми ги водиш по харманите като някоя кучка…

— Така ли й рекла?… — настръхна Иван и очите му пламнаха.

— Не е само това — окуражи се Димо. — Приказват и други работи…

— Разбрах! — припомни си Иван и заклати глава.

Чак сега му стана ясно защо майка му тогава беше така нацупена, а Тошка се беше навряла в килерчето и не щя да вечеря.

До вечерта Иван дебна да срещне старата, но тя като че нарочно го отбягваше. В ума си той изреждаше всички тежки думи, които се тъкмеше да й наприказва. Понякога толкова се увличаше в мислите си, че почваше да си шепти, а понякога размахваше и ръце.

— Какво си приказваш самичък като поп Манола? — стресна го тя. — Ума си ще изгубиш с този пусти партизанлък.

— Ще го изгубя от твоите дрънканици! — озъби се той на часа. Искаше му се да каже още по-остра дума, но не улучи.

— Ще го загубиш от дрънканиците на твоите хаймани, дето ми ги водиш тука като магарешка вързаница! От тях! — нахвърли се тя като разсърдена квачка. — Мотовилите им ще изпотроша, ако още веднъж ги видя в двора си, да знаеш!

— Хайдее! — завъртя той длан. — Едно знае баба, едно бае. Питам те аз тебе: приказвала ли си ти на хармана, че кака Тошка била кучка и не знам още какво си?

Старата се видя натясно.

— Кога да съм приказвала?

— Когато сипвахме царевицата.

Старата помълча, завъртя глава и сви устни.

— И да съм казвала, та какво от това?

— Цървул! Разнесли са го из селото, станали сме за смях на хората!… Ето какво!

— Ние вкъщи всичко може да си приказваме! — спусна се тя като невестулка. — Ами кой го изнася от къщи, кой? — И понеже Иван не отговори веднага, старата повтори с настървение: — Кой?

— Изнася ги твоята щуротия… От проклетилък не можеш да помислиш, че и дуварите имат уши.

— Оная ли ти го каза? Ох, виж я ти нея, хубавицата!

— Друг ми го каза, не се дърли толкова… Ти гледаш все на кака Тошка да се стовариш…

— Кака Тошка! — изкриви уста старата. — Много я миловаш. Хайде, нека пак аз да съм лошата…

— Ти! За всичко ти си крива!

— Ако съм продумала като майка, аз ли го раздрънках из селото бре?… Аз ли?

— Ти! Пък и нямаш право да приказваш така…

— Аз съм майка, аз всичко мога да кажа.

— Нищо няма да казваш! — ревна Иван. — И нямаш право да казваш!… Аз съм майка!… Изкуфяло дрънкало си ти, не си никаква майка!… С капка вода да я удавиш, пак много ще ти се вижда и — майка!… Няма да се заяждаш вече с нея, да го знаеш!…

— Ще ме набъхтеш ли?

— Няма аз да те бъхтя. Ще те бъхте Малтрифоница, като се залепи пак някой път зад дувара.

Старата изстина.

— Малтрифоница ли? — попита тя със засъхнало гърло.

— Малтрифоница я. Когато си дрънкала на хармана, тя слушала зад дувара.

Старата стоеше като попарена. Как не й дойде на ума! Как не помисли, че съседите им са лоши като оси, че гледат с парцалите да ги изядат… „Малтрифоница, а?… Нека почака и тя, нека… — закани се старата. — Ще ми падне и тя… та да види как ще я наредя тогава…“

— Слушай бре, сине — рече старата с тих и тъжен глас. — Защо ме навикваш така като циганка, ами ако съм казала нещо, пак за твое добро съм го казала… Не се лъжи ти, че Вълюоловчето иде само за тебе… За нея иде той: хубаво да го знаеш… Жената е като тесто: хем е мека, хем се лепи… Ще се завърти той веднъж, ще се завърти два пъти, па ще си се разберат и ти няма да усетиш как ще ти лапнат имотеца… Ей го, времето си върви, годината ще се изтъркулне, пък ние си дремем…

— Слушай! — натърти Иван. — Нищо не можеш да й направиш. С добро пак можем да я задържим някое време… Но ако караш така, няма и година да дочака, ще си се ожени и толкоз.

— Ще се жени за черната!… — изсъска старата и очите й пламнаха.

— Само дето ще ни гълчат из селото — заключи Иван.