Глава втора

В която много хора са наистина луди

— Браво, момчета! Много мило, че пожелахте да посетим леля Лусинда — каза майка им и се усмихна на Джерард и Саймън в огледалото за обратно виждане. — Сигурна съм, че тя ще се зарадва много на курабийките, които направихте за нея.

Покрай прозорците на колата профучаваше пъстрата лента на крайпътните дървета — червени и жълти петна от есенни листа между черни голи клони.

— Не бих казала, че Саймън и Джерард изобщо са правили курабийки — обади се заядливо Мелъри, която седеше на предната седалка до майка си. — Те просто наредиха двайсет-трийсет топчета замразено тесто в една тава. Това беше всичко.

Джерард ритна гърба на седалката й, после я срита още веднъж, по-силно.

— Хей! Ще ти счупя главата! — извика Мелъри и се извърна назад. Опита се да сграбчи брат си за яката на ризата, но предпазният колан й пречеше.

Джерард и Саймън се закискаха.

— Дръж се прилично, Мелъри! — смъмри я майка им. — Както и да са направили курабийките, момчетата все пак са направили нещо. А ти, млада госпожице, не само си заядлива, но си и много мързелива.

— Аз имах тренировка — смотолеви Мелъри, а Джерард забеляза, че ушите й пламнаха. Лъжеше, естествено.

Джерард внимателно опипа ученическата си раница и усети ръбовете на книгата, увита в хавлиената му кърпа. Книгата си беше вътре, здрава и невредима. Докато я носеше със себе си, нямаше опасност Мелъри да я докопа и да остави духовете да я вземат. Пралеля им Лусинда сигурно знаеше нещо за книгата, може би именно тя беше я скрила в двойното дъно на стария сандък, където Джерард я намери. Може би леля му Лусинда щеше да убеди Саймън и Мелъри, че книгата е много важна и трябва да я запазят каквото и да става.


Домът за душевноболни, в който живееше леля Лусинда, беше огромен, с червени тухлени стени, с безбройни прозорци и старателно поддържана ливада. Сградата не приличаше на клиника, а на господарска къща в богато имение. Над стръмния й покрив се издигаха повече от десет комина, а към внушителния мраморен вход водеше широка алея, настлана с бели камъни. Край тях се полюшваха красиви ръждивозлатисти хризантеми.

— Ау-у-у! — възкликна Саймън, изпълнен със страхопочитание. — Тази лудница е по-стара и от нашата къща!

— Може да е по-стара, но не е съборетина — измърмори Мелъри.

— Мелъри, казах ти да се държиш прилично! — ядоса се майка им.


Влязоха в паркинга и ситните камъчета на настилката заскърцаха под гумите на колата. Госпожа Грейс паркира до стар автомобил с излющена зелена боя и изключи двигателя.

— Леля Лусинда знае ли, че ще дойдем? — попита Саймън.

— Обадих се предварително, за да предупредя — отговори майка му, слезе от колата и протегна ръка, за да вземе чантата си. — Не знам обаче какво й казват и колко й казват, затова не бива да се разочаровате, ако се окаже, че леля Луси не ни очаква.

— Хващам се на бас, че ние сме първите й посетители от много време насам — каза Джерард. — Едва ли някой друг се сеща за нея.

Майка му се намръщи.

— Първо, не е красиво да се говори така. И второ, защо си облякъл ризата обратно?

Джерард огледа ризата си, но не отговори.


— Все пак баба Мелвина идва при леля Лусинда, нали? — намеси се навреме Мелъри и го спаси от неудобните въпроси.

Майка й кимна.

— Да, баба ви идва, но й е трудно. Тя приемаше леля Лусинда по-скоро като сестра, а не като братовчедка. Когато леля Лусинда започна да… Когато състоянието й започна да се влошава, баба ви пое грижата за всичко.

Джерард искаше да пита какво означава това „за всичко“, но нещо го накара отново да си замълчи.

Четиримата влязоха през широките орехови врати на клиниката. Във фоайето имаше рецепция, а отзад седеше мъж в униформа и четеше вестник. Той вдигна поглед към тях, протегна ръка към слушалката на светлокафявия телефон до него и кимна към дебелата отворена книга за посетители.

— Подпишете се тук, моля. При кого отивате?

Когато чу името, мъжът смръщи вежди. Джерард веднага разбра, че този човек не му харесва.

След няколко минути се появи медицинска сестра с розова престилка на точка. Тя ги поведе през лабиринт от белезникавобели коридори. Въздухът беше застоял, с лека миризма на йод. Минаха през една празна стая, в която блещукаше екран на телевизор, някъде наблизо някой се смееше особено…

Джерард си спомни за лудниците, които беше виждал по филмите и си представи хората вътре — подивели, с блуждаещ поглед, яростно хапещи връзките на усмирителните ризи, в които ги бяха пристегнали. Той надникна през прозорците на някои врати, край които минаваха. В една от стаите млад мъж в хавлия за баня се кикотеше над обърната обратно книга, а в съседната стая съсухрена жена гледаше отчаяно през прозореца и задъхано хлипаше.

Момчето се опита да извърне поглед от следващата врата, но някой от вътре извика:

— Моят партньор по танци пристигна!

Джерард неволно погледна и видя слаб мъж с разрошена коса. Той притискаше лице към стъклото на прозореца, а цялото му тяло се тресеше.

— Господин Бърни, успокойте се! — извика сестрата и застана между Джерард и вратата.

— Вие сте виновни! Само вие! — озъби се мъж с ужасни пожълтели зъби.

— Добре ли си? — попита Мелъри брат си.

Джерард кимна и се опита да прикрие треперещите си ръце.

— Често ли се случва това? — обърна се госпожа Грейс към сестрата.

— Не — отвърна тя. — Господин Бърни обикновено е много тих. Съжалявам, че ви изплаши.

Джерард тъкмо си помисли, че идеята за това посещение май не е особено добра, когато сестрата спря пред една затворена врата, почука два пъти и без да чака отговор, отвори и влезе.

Стаята беше малка, с белезникавобелия цвят на коридорите. В средата й имаше болнично легло с метални табли. Завита с дебело одеяло, на леглото седеше една от най-старите жени, които Джерард бе виждал през живота си. Дългата й коса беше бяла като сняг, кожата й също беше бяла, почти прозрачна. На метална стойка отстрани на леглото беше закачена стъклена банка с прозрачна течност, която капеше в дълга тънка тръбичка и се вливаше в ръката на старицата. Тя беше грохнала, изгърбена и изкривена на една страна, но очите й, които се спряха на Джерард, бяха живи и умни.


— Защо да не затворим този прозорец, госпожице Спайдъруик? — каза сестрата и се промуши покрай нощното шкафче, отрупано със стари снимки и всевъзможни джунджурии. — Ще настинете.

— Не! — сякаш излая леля Лусинда и сестрата спря толкова рязко, че за малко да падне. После старицата продължи с по-мек тон. — Оставете прозореца както си е. Имам нужда от свеж въздух.

— Здравей, лельо Луси — обади се неуверено майката на Джерард. — Помниш ли ме? Аз съм Хелън.

Старата жена кимна.

— Разбира се, че те помня. Дъщерята на Мелвина. Само че си доста по-стара, отколкото те помня.

Джерард забеляза, че майка му не остана доволна от тази забележка.

— Това са синовете ми — близнаците Джерард и Саймън — представи ги тя. — А това е дъщеря ми Мелъри. Живеем в твоята къща и децата искаха да се запознаят с теб.

Леля Лусинда се намръщи.

— В къщата? За вас е опасно да живеете в къщата.

— Ние направихме някои ремонти — успокои я майка им. — Виж, децата ти донесоха курабийки.

— Добре — каза старицата и изгледа чинията с курабийки, сякаш беше пълна с хлебарки.

Джерард, Саймън и Мелъри се спогледаха.

— Никога не яде, докато има хора край нея — изсумтя сестрата, без да се притеснява, че леля Луси може да я чуе. — Хич не се мъчете да я убеждавате, голям инат е.

Леля Луси присви очи.

— Аз не съм глуха, скъпа!

— Няма ли да опиташ поне една? — настоя госпожа Грейс и подаде чинията на леля Лусинда.

— Страхувам се, че не мога, не съм гладна — отказа старата жена.

— Може ли да поговорим отвън, в коридора? — прошепна майка им на сестрата. — Нямах представа, че положението й е все така тежко.

Тя остави чинията на нощното шкафче. После двете със сестрата излязоха навън.

Джерард намигна на Саймън. Нещата се нареждаха по-добре, отколкото беше очаквал — поне десетина минути можеха да останат насаме с леля Лусинда.

— Лельо Луси, когато каза на мама, че къщата е опасна, нямаше предвид самата сграда, нали? — започна бързо Мелъри.

— Ти говореше за свръхестествените същества… — каза Саймън.

— На нас можеш да кажеш. Моля те! — намеси се и Джерард. — Ние сме ги виждали.

Леля им се усмихна, но усмивката й беше тъжна.

— Точно така, имах пред вид свръхестествените същества — каза тя и потупа с ръка одеялото близо до себе. — Елате, елате и тримата. Седнете по-близо и ми разкажете какво точно се случи.



Загрузка...