Тайната на Лусинда

Глава шеста

Точно пред трите деца сплетените клони на дърветата се разделиха и през зората се отвори пътека. На нея стояха три необикновени същества — двама мъже и една жена. Те пристъпиха напред и излязоха на поляната. Бяха високи колкото Мелъри, със загоряла от слънцето кафеникава кожа, изпъстрена с дребни лунички.

Жената беше много красива. Имаше ябълково зелени очи, а край раменете и слепоочията й грееше зеленикаво сияние. В дългите й разбъркани коси бяха сплетени зелени листа.

Покрай челото на единия мъж се извиваха малки рога. Той държеше като жезъл висока тояга с причудливи чепове и извивки.

Третият елф беше с гъста червена коса, в която бяха сплетени червени горски плодове. От двете страни на главата му стърчаха големи шушулки. Кожата му беше кафява, изпъстрена с червени петънца.

— Елфи! Това са елфи, нали? — възкликна Саймън.

— Много отдавна никой не беше минавал по пътеката — каза зеленооката жена, все едно не бе чула Саймън. Говореше рязко, явно бе свикнала да й се подчиняват. — Досега успявахме да заблудим всеки, който би могъл да попадне в тази гора, и го отклонявахме от пътя към нея. Но сега тези три човешки деца са тук. Тревите не са ги заблудили. Как е станало това?

— Книгата е в тях — пристъпи напред червенокосият елф. — Ако не беше в тях, нямаше да останат на пътеката, нямаше и да стигнат до тук.

После червенокосият елф се обърна към трите деца.

— Аз съм Лоренгорм. Ще сключим сделка с вас.

— Каква сделка? — попита Джерард. Надяваше се, че гласът му не трепери. Елфите бяха красиви, но лицата им не изразяваха нищо друго, освен мрачна решителност, която плашеше Джерард.

— Вие искате вашата свобода, а ние искаме книгата на Артър Спайдъруик — каза елфът с жезъла и пристъпи напред.

Джерард видя, че рогата му всъщност са листа.

— Свобода? — попита Мелъри. — Не сме ли свободни?

Елфът вдигна ръка и с жестока усмивка посочи дърветата, които обграждаха поляната.

— Виждате ли това? Ако не ни дадете книгата, ще останете наши гости толкова дълго, че гостоприемството ни ще ви се стори кошмар.

— Артър Спайдъруик не ви е дал книгата. Защо искате ние да ви я дадем?

Елфът с жезъла се намръщи.

— Ние отдавна знаем, че хората са жестоки, но в миналото поне бяха невежи. Сега нещата се промениха. За да се защитим от вас, вече трябва да пазим в тайна своето съществуване.

Червенокосият Лоренгорм също се навъси.

— Хората не заслужават доверие — каза той и в очите му блеснаха гневни светкавици. — Вие изсичате горите, отравяте реките, убивате грифините в небето и морските дракони в моретата. Представяте ли си какво може да направите, ако знаете всичко за нас?!

— Но лично ние никога не сме направили нищо лошо! — възкликна Саймън.

— Освен това днес никой не вярва във фантастични същества. Никой не вярва, че има феи, елфи, троли, духове — каза Джерард. — Никой от нормалните хора не вярва, че съществувате, значи не може да ви направи нищо лошо.

Лоренгорм се засмя горчиво.

— Оцелелите елфи са толкова малко, че наистина е трудно да се повярва, че съществуваме. Ние сме принудени да живеем в редки, полуизсечени от хората гори, а скоро и тях няма да ги има.

Зеленооката елфа вдигна ръка към стената от сплетени клони, която обграждаше поляната.

— Ще ви покажа нещо.

Тогава Джерард видя сред листата различни елфи, феи, горски духове. Те седяха по клоните на дърветата и надничаха през пролуките сред листата. Черните им очи блестяха, крилата им трепкаха, устните им се движеха, но никой не излизаше от кръга на дърветата. Това му приличаше повече на съд, в който елфите бяха съдии.

Внезапно част от клоните се разплетоха и едно необикновено създание пристъпи към поляната. Не беше по-едро от сърна, а козината му имаше цвета на слоновата кост. Гривата се спускаше на дълги кичури по грациозната му шия, от челото му стърчеше дълъг рог с остър връх.

Еднорогът вдигна глава и влажният му нос подуши въздуха. Докато вървеше към тях, наоколо ставаше все по-тихо. Стъпките му също не се чуваха.

Мелъри пристъпи напред като хипнотизирана и протегна ръка към еднорога.

— Мелъри! — обади се предупредително Джерард. — Мелъри, недей!

Но тя не го чуваше и протягаше длани, за да погали животното.

То спря, стоеше неподвижно и я гледаше. Затаил дъх, Джерард видя как сестра му коленичи, погали еднорога и зарови ръка в гривата му. Тогава животното докосна челото й с рог и тя затвори очи. Тялото й започна да трепери.

— Мелъри! — извика Джерард, но тя отново не го чу.

Очите под клепачите й се движеха бързо, сякаш сънуваше и се олюля. Джерард изтича и я хвана.

Саймън, който беше на крачка зад него, го последва. Щом докосна сестра си, пред очите на Джерард изникна видение.

В гората наоколо цари тишина.

Купчинки боровинкови храстчета. Мъже яздят коне. Мършави свирепи кучета с червени езици. Между дърветата се мярка нещо бяло. На поляната се втурва еднорог. Краката му са изранени и кални. Политат стрели, забиват се в бялото тяло. Еднорогът надава болезнен рев и рухва на земята сред облак от листа. Кучетата разкъсват кожата му. Той все още е жив и се движи, докато мъж с остър нож отрязва рога на главата му.

Образите започнаха да се сменят много бързо, след това станаха несвързани.

Момиче в бяла рокля. Подтиквано от ловците, то примамва един еднорог, който приближава доверчиво. Заблудена стрела улучва момичето. То пребледнява и пада на земята. Ръката му се отпуска върху хълбока на еднорога. Бледа ръка върху бледия хълбок. Момичето и еднорогът лежат неподвижно. След това — окървавени рогове. Стотици окървавени рогове. Превърнати в бокали за вино, стрити на пудра и на прах за амулети. Бели кожи, просмукани с кръв, струпани на купчини. Около тях бръмчат тлъсти черни мухи.

Джерард бавно и мъчително се изтръгна от съня. Стомахът му се бунтуваше, надигна се и стигна чак до гърлото. Гадеше му се.

Мелъри плачеше. Сълзите й капеха върху бялата козина на еднорога. Там, където падаха, козината потъмняваше.

Саймън пристъпи неловко и нежно сложи ръка върху гърба на животното.

Еднорогът протегна глава, близна Мелъри и зарови муцуна в косите й.

— Той те харесва — каза Саймън. Изглеждаше неприятно изненадан, защото обикновено животните харесваха него, но преглътна ревността си.

— Ние знаем какво видяхте току-що и се надяваме, че вече ни разбирате по-добре — обади се елфът с жезъла. — Дайте ни Книгата. Тя трябва да бъде унищожена.

— Ами гоблините? — попита Джерард.

— Какво гоблините? Те харесват вашия свят. С вашите автомобили, машини и отрови създадохте истински рай за техния вид.

— Може и да е така, но вие изпратихте гоблините да ни отнемат книгата. Защо? — попита дръзко Джерард.

— Ние? — Очите на зеленооката елфа станаха огромни, а устните й се свиха гневно и се превърнаха в тънка черта. — Мислите, че имаме нещо общо с гоблините? Че сме изпратили при вас тези разбойници? Мулгарат ги командва.

— А кой е Мулгарат? — попита Мелъри, която продължаваше да гали еднорога.

— Мулгарат е великан човекоядец. Напоследък събира гоблините около себе си и сключва договори с джуджетата. Смятаме, че се готви да открадне книгата на Артър Спайдъруик за себе си.

— Но защо? — не разбираше Джерард. — Защо му е? Всеки от вашия свят би трябвало да знае всичко, което е написано в тази книга.

— Не е така. В справочника на Артър Спайдъруик има неща, които и ние не знаем.

Джерард се замисли.

— Вас всъщност не ви е грижа дали книгата на Артър е у хората. Вие не искате тя да попадне в Мулгарат. Така ли е?

— Книгата е опасна, без значение в чии ръце се намира — каза зеленооката елфа. — В нея има твърде много знания. Дайте ни я. Тя ще бъде унищожена, а вие — възнаградени.

— Книгата не е в нас — каза Джерард. — Не можем да ви я дадем, дори и да искаме.

Елфът удари гневно жезъла в земята.

— Лъжеш!

— Книгата наистина не е в нас — застана до брат си Мелъри. — Честна дума!

Червенокосият Лоренгорм се намръщи.

— Къде е тогава?

— Мислим, че я отмъкна домашният богърт Малчо. Но не сме сигурни.

— Загубили сте книгата? — ахна зеленооката елфа.

— Сигурно е в Малчо — повтори Джерард.

— Опитахме се да се държим приятелски, но като всички хора вие сте нечестни и вероломни — каза гневно елфът с жезъла.

— Вероломни ли? — ядоса се Джерард. — А откъде да знаем, че можем да ви се доверим? — Той грабна картата от Саймън и я обърна към елфите. — Вижте какво намерихме. На Артър е. По всичко личи, че е идвал тук и съм почти сигурен, че се е срещал с вас. Искам да знам какво сте направили с него.

— Ние наистина говорихме с Артър — призна елфът с жезъла. — Той се опита да ни измами. Закле се, че ще унищожи справочника си и на срещата с нас донесе торба пепел и почерняла от огъня хартия. Той излъга. Беше изгорил друга книга. Справочникът остана невредим.

— Ние държим на своята дума — каза зеленооката елфа. — Колкото и тежко да е, винаги изпълняваме обещанията си и затова не изпитваме никакво състрадание към онези, които ни мамят.

— И какво направихте с Артър? — попита Джерард.

— Предпазихме го да не направи нещо по-лошо. А сега вие сте тук и вие ще ни донесете книгата! — Лоренгорм вдигна ръка и от земята изпълзяха бледи коренища.

Джерард извика, но гласът му се загуби сред пращенето на клони и шумоленето на листа — дърветата край поляната разплитаха живата ограда, но в същото време по краката на Джерард запълзяха кални жилави корени и той не можеше да помръдне от мястото си.

— Донесете Книгата или брат ви ще остане завинаги в Страната на феите — каза елфът с жезъла.

Джерард не се съмняваше, че заканата ще бъде изпълнена.