Глава седма

В която Джерард е щастлив, че има брат близнак

Мелъри скочи и затича напред, размахвайки шпагата си, а Саймън застрашително насочи към елфите мрежата за пеперуди.

Еднорогът разтърси глава и с безшумен галоп бързо побягна в дълбините на гората. Бялата му грива се мярна за последен път между листата и изчезна.

— Охо! — възкликна иронично елфът с жезъла. — Ето сега вече показахте истинското си лице. Хората винаги си остават хора.

— Пуснете брат ми! — изкрещя Мелъри.

В този миг в главата на Джерард проблесна спасителна идея.

— Джерард, помощ! — завика той, надявайки се, че Саймън и Мелъри ще го разберат.

Саймън го изгледа объркано.

— Джерард — изкрещя отново Джерард. — Трябва да ми помогнеш!

Едва сега Саймън разбра и се усмихна.

— Добре ли си, Саймън? — попита той.

— Добре съм, Джерард — кимна Джерард и с всички сили задърпа единия си крак, за да го изтръгне от хватката на корените. — Добре съм, но не мога да се движа.

— Ние ще се върнем с Книгата, Саймън — обеща Саймън. — Ще я донесем и тогава те ще те пуснат.

— Не! — извика Джерард. — Ако се върнете, те ще задържат и тримата за заложници. Първо трябва да обещаят, че и тримата ще бъдем свободни. Ако въобще държат на думата си.

— Дадем ли дума, тя става закон за нас! — каза зеленооката жена.

— Обещайте тогава, че Джерард и Мелъри ще напуснат безпрепятствено тази гора и че ако се върнат, няма да ги задържите тук против волята им! — каза Джерард.

Мелъри погледна Джерард, после погледна Саймън. Явно едва сега започна да разбира хитрината на Джерард.

Елфите гледаха трите деца с колебание. Накрая Лоренгорм кимна:

— Така да бъде. Джерард и Мелъри могат да си тръгнат от тази гора. Никой няма да ги задържи тук против волята им. Нито сега, нито по-късно. Но ако не донесат Книгата, ще задържим завинаги при нас брат им Саймън. Той ще остане тук, под хълма, сто пъти по сто години. Ще живее в безвремие, ще бъде без възраст. И ако някога излезе оттук, дори една-единствена стъпка по вашата земя ще стовари върху му всички изминали години.

Истинският Саймън потръпна и пристъпи по-близо до Мелъри.

— А сега вървете! — завърши елфът.

Мелъри не помръдна и се опита да улови погледа на Джерард. Джерард искаше да й се усмихне, но беше уплашен и знаеше, че страхът е изписан на лицето му.

Мелъри му кимна окуражително и тръгна след Саймън. Двамата изминаха няколко крачки, после се обърнаха, за да го видят още веднъж, след това започнаха да се изкачват по стръмния склон на хълма. След няколко минути гората ги скри.


Тогава Джерард се обърна към елфите.

— Трябва да ме пуснете!

— Ти чу нашето обещание — каза елфът с жезъла. — Няма да те пуснем, докато брат ти и сестра ти не ни донесат Книгата.

Джерард кимна.

— Чух, разбира се, но вие казахте, че няма да пуснете Саймън. А аз не съм Саймън. Аз съм Джерард.

— Какво? Не може да бъде! Лъжеш! — извика червенокосият Лоренгорм.

Другият елф пристъпи към Джерард и протегна ръце. Пръстите му се издължиха, извиха се и заприличаха на огромни нокти.

Джерард щеше да закрещи от ужас, но трябваше да запази самообладание.

— Дадената дума е закон за вас. Вие го казахте. Трябва да ме пуснете.

— Първо докажи, че си Джерард! — процеди зеленооката елфа. Устните й се бяха свили в тънка злобна линия.

— Ето, вижте! — Джерард смъкна ученическата раница от раменете си. Ръцете му трепереха.

Върху червения плат в горната част на раницата бяха отпечатани три букви: ДЕГ.


— Върви си! — зеленооката елфа изричаше думите така, сякаш изричаше проклятие. — Дано сте доволни от свободата си. Ще видим… Все някога ще се срещнем отново с вас тримата, двулични човешки деца. Хайде, тръгвай!

Корените около краката на Джерард се разплетоха. Той хукна през гората и след известно време излезе от нея. Не се обърна и не погледна назад.

Когато стигна върха на хълма, над главата му проеча смях. Дали не беше пхукът? Вдигна глава и погледът му обходи короните на близките дървета, но от пхука нямаше дори следа.


Все пак Джерард не се изненада, когато чу познатия глас:

— Виждам, че не сте намерили чичо си. Жалко. Ако ти не беше чак толкова умен, щяхте да имате по-голям успех.

Без да го слуша повече, Джерард се втурна надолу по склона на другата страна на хълма. Тичаше толкова бързо, че когато изскочи на средата на „Дълак Драйв“, едва успя да спре. Прекоси шосето, мина през желязната входна врата на имението Спайдъруик и все още задъхан, влезе в двора.

Мелъри и Саймън го чакаха на стълбите пред входа. Сестра му не каза нищо, но го прегърна толкова мило, че му се стори, че това не е Мелъри, която често го потупваше. Джерард с удоволствие се остави да го гушне.

— Нямах никаква представа какво се каниш да направиш — закиска се Саймън и също го прегърна. — Браво! Изигра им страхотен номер.

— Без вас нямаше да стане — усмихна се Джерард. — Сега обаче трябва да поговорим за онова, което пхукът ми каза, когато излизах от гората.

— Да не би пхукът да ти е казал нещо, в което е имало смисъл? Не може да бъде! — изсмя се Мелъри.

— Ами… Аз все пак се замислих над думите му. Знаете, че елфите искаха да ме задържат при тях…

— Да те задържат? Теб? — прекъсна го Саймън. — Казаха, че ще задържат Саймън. Значи мен.

— Ъ-ъ-ъ, да… Теб или мен, няма значение. По-важното е онова, което искаха — да ме задържат там. Да живея без възраст. Завинаги.

— Значи, ако не беше измислил този номер, вече никога нямаше да те видим. Също като чичо Артър… — Гласът на Мелъри секна от ужас.

Джерард пое дълбоко въздух.

— Когато излизах от гората, пхукът ми каза, че ако не съм бил толкова умен, може би съм щял да намеря чичо.

— От цялата тая работа излиза, че Артър е в плен при елфите. Така ли? — попита Саймън.

— Така мисля — кимна Джерард.

— Тогава той все още е жив — възкликна Мелъри.

Джерард отвори вратата и влезе в антрето. Краката му още трепереха от премеждието, но в душата му ставаше все по-леко — може би чичо Артър не беше зарязал семейството си. Може би беше затворник при елфите. И може би — ако той, Джерард, е достатъчно умен — ще може да бъде спасен.

Потънал в мисли за спасителната операция, той забеляза слабото проблясване на среброто чак когато падна. Нещо остро се заби в крака му и в протегнатата напред ръка. Саймън също се препъна и се стовари върху Джерард, а Мелъри, която вървеше само на крачка след Саймън, падна върху двамата.


— Каква е тая гадост? — извика Джерард и се огледа.

По пода се търкаляха стъклени, мраморни, сребърни топчета за игра.

— Ох! Ще ме смачкаш! — изохка Саймън и се опита да се измъкне изпод сестра си. — Махни се от гърба ми, Мелъри!

— Стига си охкал! Да не мислиш, че ми е лесно — ядоса се Мелъри. Тя най-после успя да се изправи на крака. — Това са топчетата на Малчо. Този малък негодник. Ще го убия! Само да ми падне!

Мелъри се разяри така, че се зачерви като рак.

— Знаеш ли какво, Джерард? — зафуча тя. — Ако намерим книгата на Артър, ще я задържим. Настоявам да я задържим!

— Наистина ли искаш това? — Джерард не повярва на ушите си.

Мелъри кимна.

— Не зная какво мислите ти и Саймън, но на мен ми писна да ме разиграват разни духове и елфи.

Загрузка...