Тайната на Лусинда

Глава пета

За огромна изненада на Джерард майка им разреши да се поразходят. Първоначално тя отказа, но тримата се развикаха, че ги държи затворени в къщи и в един глас обещаха, че ще се приберат преди мръкване. Майка им въздъхна, изгледа предупредително Джерард и накрая ги пусна.

Мелъри взе тренировъчната си сабя, Джерард сложи в ученическата си раница една нова тетрадка, а Саймън донесе от библиотеката стара мрежа за ловене на пеперуди.

— За какво ти е това чудо? — попита го Мелъри, докато прекосяваха „Дълак Драйв“.

— За да ловя ъ-ъ-ъ… неща — отвърна Саймън.

— Какви неща? Имаш предостатъчно животни.

Саймън не каза нищо.

— Ако домъкнеш в къщи още нещо, ще нахраня с него Байрон!

— Хайде, стига — прекъсна я Джерард. — Накъде да вървим сега?

Саймън разгледа картата, после посочи:

— Натам.

Тримата започнаха да изкачват стръмния хълм. Тук-там по склона бяха пръснати дървета. Растяха нарядко, между малки площадки с трева и големи каменни блокове, покрити с мъх. Известно време се катереха мълчаливо. Джерард си помисли, че ще е хубаво някой ден да дойде тук, за да порисува, но после си спомни, че реши да не рисува вече.

Към върха на хълма наклонът намаля и дърветата станаха повече. Саймън внезапно се обърна и ги поведе обратно надолу по хълма.

— Какво правиш? — попита Джерард. — Къде отиваме?

Саймън размаха картата.

— Това е пътят.

Мелъри също кимна, сякаш беше съвсем естествено да се разхождат нагоре-надолу по стръмнината.

— Сигурен ли си? — спря Джерард.

— Сигурен съм! — отговори Саймън.

В този миг подухна лек ветрец и на Джерард му се стори, че чува хоров смях. Идваше измежду тревите в краката им. Джерард се спъна и едва не падна.

— Чухте ли? — ослуша се той.

— Какво да чуем? — Саймън се огледа уплашено.

Джерард пак се ослуша. Беше сигурен, че преди малко чу смях, но сега наоколо цареше мъртва тишина.

След малко Саймън отново смени посоката. Тръгна обратно нагоре и надясно. Мелъри сговорчиво вървеше след него.

— Сега пък накъде? — учуди се Джерард.

— Престани да ме питаш! Знам какво правя! — сопна се Саймън.

Изкачваха се отново към върха на първия хълм. Това беше добре, но се движеха под такъв ъгъл, че нямаше да излязат на мястото на срещата на Артър, отбелязано на картата.

Мелъри вървеше без дума да каже, а това раздразни Джерард толкова, колкото малоумните зигзази на Саймън. Имаше нужда от „Книга за духовете“. Опита се мислено да разлисти страниците й, за да намери някакво обяснение на странното поведение на Саймън и Мелъри. В съзнанието му изникна смътен спомен. В книгата май пишеше нещо за хора, които се губят, макар и близо до дома си…

Джерард рязко спря и бързо разрови тревата наоколо. Един висок бурен неочаквано отскочи встрани.

— Скитаща трева! — възкликна момчето и едва сега разбра защо само той забелязва, че вървят в грешна посока. — Саймън! Мелъри! Обърнете пуловерите си наопаки! Вижте, моят е наопаки. Обърнете и вашите!

— Не, няма! — заинати се Саймън. — Знам пътя. Защо трябва винаги да ме командваш?

— Духовете се опитват да ни заблудят! — изкрещя Джерард.

— Тия не ми минават! — опъна се Саймън. — Този път ти ще правиш това, което аз кажа. Имаш нужда от малко разнообразие.

— Добре, Саймън, само си обърни пуловера!

— Няма! Не разбра ли какво ти казах? Няма!

Джерард се хвърли върху брат си. Сборичкаха се и паднаха на земята. Джерард се опита да смъкне пуловера на Саймън, но той плътно притискаше ръце до тялото си и зарева като магаре.

— Спрете! И двамата, спрете веднага! — Мелъри едва успя да ги отдели един от друг.

След това за огромна изненада на Джерард, тя седна на гърба на Саймън и светкавично смъкна пуловера му. Едва сега Джерард видя, че сестра му вече е обърнала своя червен пуловер. Сега сръчно обърна и пуловера на Саймън и без да се церемони, отново го нахлузи през главата му.

Саймън примигна и се огледа удивено. Лицето му се удължи.

— Господи! — зяпна той. — Къде сме?

Над главите им екна силен смях.

— Повечето не стигат толкова далече. Или пък толкова близо, зависи — изврещя писклив глас.

Едно странно същество се беше настанило в клоните над тях и ги оглеждаше.

Тялото му беше като на маймуна, с кафеникавочерна пъстра козина, с дълга опашка, увита около клона, на който седеше. Вратът му беше обрасъл с гъста лъвска грива от дебели косми, но лицето беше заешко, с дълги уши и мустаци.

— От какво зависи? — попита Джерард.

Не знаеше дали трябва да се страхува от странното създание.

В този миг то неочаквано метна глава назад, после напред.

Джерард отскочи.

Мелъри измъкна шпагата си и я насочи напред.

— Не мърдай! — извика тя.

— Не може да бъде! Животно със сабя! — примигна съществото, отново замята глава и се ококори. — Сигурно не е в ред! Шпагите отдавна са излезли от мода.

— Ние не сме животни — каза Джерард.

— А какво сте тогава?

— Аз съм момче. А това е… Ъ-ъ-ъ… Това е сестра ми. Момиче.

— Не е момиче. Къде му е роклята?

— Роклите отдавна не са на мода — обясни Мелъри с убийствена ирония. — Е, ние отговорихме на твоите въпроси. Сега е твой ред. Ти какво си?

— Черното Куче на Нощта — наду се от гордост съществото, затвори едното си око и се втренчи в тях с другото. Веднага след това отново замята глава нагоре-надолу и започна да сипе водопад от думи. — Или магаре. Или кукумявка. Или може би просто дух.

— Какви ги дрънка? — слиса се Мелъри. — Това същество, каквото и да е то, е ужасно глупаво!

— Мисля, че това е пхук — колебливо каза Джерард. — Да, сега си спомням. Те са с подвижни, променливи форми.

— Опасни ли са? — попита Саймън.

— Много — каза пхукът и закима енергично.

— Не съм сигурен — отвърна тихо Джерард, след това се обърна към съществото. — Тук сме, защото търсим някакви следи от нашия прачичо.

— Загубили сте своя чичо! Нима? Каква небрежност! — завика пхукът.

Джерард въздъхна. Пхукът изглеждаше доста смахнат.

— Всъщност чичо го няма отдавна. Повече от седемдесет години. Но ние все пак се надяваме да разберем какво се е случило с него.

— Всеки може да живее толкова дълго. Само трябва да внимава да не умре. Но доколкото знам, хората живеят по-дълго в плен, отколкото на свобода в диво състояние.

— Какво? — изохка Джерард, защото не разбра нито думица.

Пхукът важно продължи:

— И как ще го намерите? Когато някой търси нещо, трябва да е сигурен, че иска да го намери.

— О, не, нямам сили за повече поучения! Този идиот никога не отговаря направо — хвана се за главата Мелъри. — Предлагам да го зарежем и да продължим нататък.

— Да го питаме поне какво има нагоре по долината пред нас — предложи Саймън.

— Ами опитай, той веднага ще ти отговори — завъртя очи Мелъри.

Саймън не обърна внимание на подигравката й.

— Бихте ли ни казали, моля, какво има по-нататък? Ние се движехме по картата, но подвижните треви ни върнаха назад.

— Щом тревата се движи, всяко момче, което и да е то, може да се окаже приковано на мястото си. Понякога за сто години, понякога и за повече — каза пхукът. — Що се отнася до момичетата, те не могат да правят изключения от момчетата.

— О, моля те, Саймън! Моля те, не го насърчавай да говори още! — извика Мелъри.

— Елфи — прекъсна я рязко пхукът и я изгледа косо. Изглеждаше обиден. — Ще ми кажете ли направо дали ще ви отговоря направо, ако ви насоча направо към елфите?

— Какво искат елфите? — попита Джерард.

— Искат, каквото вие имате, а имат, каквото вие искате — отвърна пхукът.

Мелъри изпищя и запуши уши.

— Не мога повече! Не мога да го слушам! Обещахте, че ще се върнем, ако се появи нещо ненормално, а този откачалник е повече от ненормален!

— Но не е лош. Виждаш, че не е опасен. Хайде, Мелъри, нека да идем още малко нататък. — Джерард погледна към хълмовете.

— Не знам… — колебаеше се Мелъри. — Ами онези мърдащи треволяци? Ами това, че се загубихме? Става опасно.

— Но пхукът каза, че елфите имат онова, което търсим.

— Може би наистина сме близо до целта, Мел. Да продължим още малко! — помоли и Саймън.

Мелъри въздъхна.

— Цялата тая работа не ми харесва, но може и да сте прави. Добре, да вървим.

Тримата тръгнаха надолу по хълма.

— Чакайте! Върнете се! — извика след тях пхукът. — Трябва да ви кажа нещо важно!

Те се извърнаха.

— Какво има? — попита Джерард.

— Они, бони, мони! — изрече пхукът с прецизно произношение.

— Това ли е всичко, което искаш да ни кажеш?

— Не, съвсем не — поклати глава пхукът.

— Е, какво тогава? — Джерард усети, че се вбесява и губеше търпение.

— Онова, което авторът не знае, може да запълни цяла книга — каза пхукът.

Закатери се нагоре по дървото и след малко изчезна сред клоните.

Мелъри, Джерард и Саймън слизаха бавно по отвъдния склон на хълма. Гората все повече се сгъстяваше.

Беше много тихо. Насекомите бяха изчезнали, сред клоните на дърветата не се чуваха птици. Единственият звук, който нарушаваше дълбоката тишина, бе шумоленето на тревата и пукането на съчките под краката им.

Стигнаха до малка кръгла поляна, заобиколена отвсякъде от дървета. В средата й растеше висок трънлив храст, а около него бяха поникнали в кръг едри отровни гъби с червени гугли на бели петна.

— Олеле! — каза Джерард. — Магьоснически кръг! Сега загазихме.

— Да се махаме! Бързо! — подкани ги Мелъри.

Но когато се извърнаха, дърветата се залюляха, клоните им затрепкаха и започнаха да се увиват един около друг, сплитайки се в жива непроходима преграда от клони и листа, която обкръжи горската полянка.

— Помощ! — извика Мелъри. — Какво става?