Торбалан

5.

В полицията още в коридора налетя на Колимечков. Естествено, като го видя, се разбърза.

— Малко информация?

— Тичам по задачи, Марлоу… Бързам!…

Той и тичане? На петия метър шкембето ще се срине на големите му пръсти.

— Много е важно.

— За теб!… Абе, имаш ли мобилен? Дай да звънна, че моя го забравих в кабинета.

Ник му го подаде с две кисели краставички в устата. Какво краставички — направо цианкалий…

— Ало, Весе!…

Дръпна се възпитано настрани, защото Колимечков зашепна. Зяпа тавана, през прозореца. Голяма грешка, защото по едно време полицаят се завъртя и Ник видя, че мобилният телефон виси на тлъстия му задник… Е, натика го с пет-шест долара сметка…

— Мерси!… Абе, виж там Тодоров…

И се измъкна, гадът му с гад!

Пред канцеларията на заместника му Ник предвидливо скри телефона и цигарите си, защото тоя пък бе голям муфтаджия.

— О, Ник! Здрасти, здрасти…

Обаче очите му търсят кутията с цигари.

— Отказах ги — профилактично предупреди Ник. — Искам малко информация за случая Глория Попова.

— Да не си захапал случая?

— Проучвам…

— Ей, голяма пара ще удариш! А пък ние ти вършим черната работа.

— Едва ли. От луд пари…

— Абе, луда… Що, да не бачкаш за идеята? Знам те аз, знам те! Една цигара?

Обаче Ник бе нащрек:

— Отказах ги.

— Ти? Хм… Не съм в течение. Шефът пое нещата, защото имало голям обществен интерес към случая.

Вятър! Пука му на Колимечков за електората! Надушил е паричките.

— Е, не вярвам да е тичал по улиците.

— Възложи го на някой…

Сега ще му отпере въпроса за цигарите!

— Да имаш една цигара?

— Казах ти: отказах ги.

Той се сконфузи и загуби интерес към Ник.

— Мразя непушачите… Абе, тичай при Стоянов!

С това трябваше да започне, ама пусти гръцки мурафети… Тръгна по стълбите за таванските стаи.

Стоянов бе заринат с книжа като бивол с кал.

— Мини следобед! — опита се той да го отпрати.

— Абе, как следобед! Ти луд ли си?

— Виж — жално изписка Стоян. — Три убийства, девет кражби, две изнасилвания…

— Сериозно?

— И още как!

— Ти си засипан с работа — съчуствено рече Ник. — Една цигара?

В тоя момент от вратата надникна Тодоров.

— Стояне, виж помогни на Ник… А, ти си имал цигари? Мерси!

И си взе две, мръсникът!

Стоян блъсна купчината папки встрани и запуши с кеф.

— „Марлборо“? Живот си живеете вие, частниците… Какво те тегли към полицията?

— Глория Попова.

— Много шантава история — с неудоволствие отбеляза той.

— Ами ние частниците, сме точно по тия истории.

— Аз започнах разследването, а го завърши шефа.

— Значи той я натика в лудницата?

— Той. Ама тя си е затам. Ще видиш.

— Защо?

— Скъсахме по два чифта обувки да обикаляме града. А що бензин, що телефони… Отначало й вярвахме. И как! Обаче като започна бълнуването за Торбалан… Представяш ли си: чантата била вход за друг свят! И ония оттам редовно си крадяли деца от нас, за да ги правят ангелчета…

— Колко деца има изчезнали безследно за тази година? — прекъсна го Ник.

— До случая бяха седем.

— А миналата година?

— Единайсет. По-миналата — девет.

— За страната?

— Ежегодно около четиридесет.

— Колко от тях са на възраст около пет години?

— Между двадесет и пет и тридесет.

— И до какво стигнахте?

— Честно казано — доникъде. Описанието на клошаря бе толкова стандартно, че по него може да се арестува всеки втори възрастен мъж. Мисля, че го е убила.

— Мотив? — погледна го внимателно Ник.

— Последното й гадже искало да имат свое дете.

— И затова да убие? — възмути се Ник.

— Абе, луда! — угаси фаса си Стоян. — Що да не го направи?

— Май вие сте още по-луди.

— Е, затова я тикнаха в лудницата. Щото няма доказателства. Идват избори, как шефът ще остави наразрешен такъв случай.

— Голяма работа сте — поклати глава Ник. — Още една цигара?

В лудницата го посрещнаха като дългоочакван пациент. Пардон — гост. Госпожица Нери бе осигурила разрешение, пропуск, придружител. Ако бе намекнал, сигурно и бутилка уиски щеше да го чака на портала.

По коридорите бе толкова чисто и светло, че чак му се прииска да се настани тук. Още повече като влезе в килията или стаята на Глория. „Мале — ужаси се от себе си Ник. — Да не е заразно?“ Обаче като видя и мацката, си рече „Дано да е заразно!“

Голямо парче бе тая Глория. Руса, синеока. С гъста лъвска грива и бяла алабастрова кожа. А какви крака! Какви гърди!…

„Ей, четири часа не съм пипал Мария и ще стана за резил“ — опита се да се укроти Ник.

— Здравейте, господин Шишманов.

Ромон на планински ручей! Звън на разцъфнали лалета!

— За клиентите си съм само Ник, госпожице.

Вятър — така обичаше да му казват господин…

— Здравейте, Ник — послушно кимна тя.

— Може ли такова… на ти?

— Може, Ник.

Мале, ами ако въпросът е друг, а пък отговорът — същия?… Ник се ощипа по бедрото през джоба, тръсна глава и се изкашля делово:

— Ами да започваме, госпожице.

— За сътрудниците си и близките си съм Глория.

Ник почти се олюля.

— Добре, Глория.

— Какво ви интересува? — делово попита тя.

— Има едни бели петна…

— Мисля, че всичко е едно бяло петно. За вас. И сигурно не вярвате на цялата тая история.

— Аз… Аз имам богата практика, Глория. Виждал съм много неща.

— Рая виждали ли сте? — тъжно поклати глава красивата жена.

— Едва ли съм за там. Аз съм голям грешник, Глория.

— След като го видях, аз не искам да ходя там.

— Видя?

— Нери ми каза, че си запознат добре със случая.

— Да — неохотно призна Ник. — Но искам да чуя всичко от теб.

— Искам да ми вярваш, Ник. Инак да ти е халал капарото.

— Не искам пари даром — възпротиви се Ник.

После сам се учуди на себе си: „Бре! Аз съм бил голяма работа!“

— Всичко е едно към едно, Ник. Той натика Дани в чантата си и дръпна ципа. И тръгна бавно и равно, сякаш бе пуснал в нея носна кърпичка.

— Такова… Дани дърпаше ли се?

— Не. Той има едни очи… Шемет те обхваща, светът се завърта пред теб. Върти се, върти се… Той говори благо, гледа те втренчено. Обзема те блаженство, леност, спокойствие… Аз го изпитах на гърба си.

— А колко тежеше Дани?

— Двайсет килограма.

— Спомена, че старецът е дребен.

— Много дребен.

— И носеше чантата… как каза — равно?

— Да. Щото той вече не беше в чантата.

— Хм… Как така — не беше вече в чантата?

— Тя е като тунел. Той го пуска — и Дани вече е в другия свят.

— Уф. Малко е сложно за мен.

Глория отпусна ръце отчаяна.

— Но аз ще се постарая — стресна се той. — Разказвай.

— Когато слязох, него го нямаше на улицата. Обиколих с колата. Бе потънал вдън земя. И мисля, че Торбалан го умее това — да потъва в земята. Тоест, да минава в своя свят, когато е застрашен.

— Глория, как да ти кажа…

— Не можеш да го възприемеш — отчаяно закърши ръце тя. — Добре, аз ще разказвам, а ти си прави изводите. Той не тичаше. Вървеше бавно. Най-много след три минути аз вече бях на колата и обикалях. Не го застигнах никъде.

— Може да е влязъл в някой вход.

— Полицията разпитва първите дни като бясна. Някой щеше да се обади.

— Мда… Логично. Разкажи за срещата си с него.

— Полицаите ровиха първите два дни. Те имат теория: не намерят ли следи първите двадесет и четири часа, направо отписват случая. Е, за мен се постараха четиридесет и осем…

Ясно. Ръката на Колимечков е била смазана.

— После намалиха състава и аз организирах собствено търсене. Платих на двадесет човека да обикалят града и околностите. Смея да твърдя, че те си свършиха съвестно работата. Един от тях ми предаде, че такъв старец с голяма чанта е виждан край гимнастическия салон. Два дни се навъртах там. Видях го…

Ник я погледна внимателно. Лицето й гореше, очите гледаха вглъбено. „Не, не лъже“ — подсказа му интуицията.

— По-скоро нещо отвътре ми извика „Този е!“ Беше пред входа. Дали чакаше някого? Не. Нямаше вид на чакащ. Просто стоеше — безлично старче с бели коси, почти без косми по лицето, добродушно и безпомощно такова… На рамото му на дълга презрамка висеше голяма чанта. Хванах го за ръката, обърнах го към мен и извиках: „Ти, нали?… Къде е Дани?“

Очите й бяха пълни със сълзи. Тя вдигна белите си тънки ръце, притисна пръсти към пълните си устни.

— Той дори не трепна. Погледна ме в очите. Краката ми се подкосиха. Не, не ми прилоша. Просто ми стана… Не знам какво ми стана. Просто спокойно, умиротворено… „Дани… Къде е Дани?“ — попитах умолително. Той се усмихна и рече благо: „В рая“. За секунда дойдох на себе си — държах се за ръката му, приличах на жена със световъртеж. Просто подпряла се доверчиво на ръката на добрия старец. „Мъртъв ли е?“ — изохках. И пак потънах в очите му — те се въртяха като калейдоскоп. „Не. Той е ангел. По-точно ще бъде обучен за ангел и един ден ще стои до дясното коляно на Бога.“

Глория извади от джоба си кърпичка и избърса очите си.

— Е, тогава… Имах чувството, че излязох от дълбоко гмуркане във вода. Разкрачих се и се развиках. Какво ли? Не помня. Основно „Върни ми Дани!“… Той се огледа, даже не бе смутен. И ми нахлупи чантата…

Тя млъкна. Мълча дълго.

— Видях го.

— Дани?

— Не. Рая. Наистина е красиво. Мирно. Тихо. И има ангели — пет-шест годишни деца.

— Глория — започна Ник.

— Да. На възрастта на Дани. Летяха над зелените поляни и лимоновите горички и пееха псалми.

— Как летяха?

— С крила. Бели лебедови крила. Като в картините в храмовете. Но не изглеждаха щастливи.

Ник се раздвижи, изкашля се.

— Да. Знам, че не ми вярваш. Но така беше. Това виждах. Беше ми леко. В същото време имах усещания и от другия, нашия свят.

— Какви?

— Той ме натискаше трескаво, бързаше да ме вкара в чантата. Но не ставаше… Беше тясно за раменете, после ханша ми… После изведнъж стана нещо като трус. Раят изчезна. Бях седнала, виеше ми се свят. От гимнастическата зала излязоха група спортисти.

— И?

— Помогнаха ми да стана.

— А старецът?

— Нямаше и следа от него. Единият от младежите после с триста колебания си спомни, че май е видял някаква чанта край мен.

— Аха.

— Като излезли от вратата на залата. Ама другите отрекоха.

— А ти?

— Аз не видях нищо.

— Глория… дали всичко това…

— Не, Ник, не е сън. Не е измислица. Така беше.