Торбалан

4.

Включи компютъра и влезе в Мрежата. Намери най-клюкарския местен вестник и след няколко минути вече се проклинаше, задето бе поел тая каша, наречена от журналистите „случаят Торбалан“.

Можеше да се каже, че нещата се бяха развили на два етапа. В първия медиите бяха благоразположени към майката, съчустваха й и основната нишка в публикациите бе „какво прави полицията, че детето още не е намерено?“. Имаше интервюта с с нея, съседи, баба, дядо. Глория Попова бе намахана бизнесдама с няколко кафенета из центъра и хотел на морето. Нормална жена — обичаше скъпите тоалети и яки млади момчета. Припомняха нейни светски истории с футболист, банкер и автоджамбазин. Във всичките си изяви тя описваше мистериозния Торбалан — дребен почти като джудже старец със сплъстена бяла коса.

Вторият етап бе изцяло срещу нея. Тя бе налетяла на един клошар, който да се защити, бе нахлузил мръсната си чанта на главата й. Женицата определено бе превъртяла и твърдеше, че чантата била тунел към Рая! И че този Рай не бил това, което хората си мислели — Господ бил дерибей, а малките дечица, които Торбалан крадял, прислужвали на херувими, серафими и други крилати гадове… Оттук нататък животът на Глория Попова и отношението към нея — поне в пресата — се бе завъртяло. След един залп от подигравки полицията започнала разследване срещу нея за изчезването на детето, а след месец я прибрали и в психиатрична клиника. Вестниците започнали да строят хипотези защо е погубила рожбата си. В една публикация дори била наречена госпожица Глория Торбалан.

— Рай… Ангели… — изпъшка Ник. — В какво се забърках пак, мамка му?

И метна останалото в чашата количество алкохол в пресъхналата си уста. Погледна със съжаление чека за хиляда долара от госпожица Нери и реши, че трябва да й го върне.

Бутилката бе почти празна, а като връх на неприятностите, Мария я нямаше. За капак и звънецът на вратата зазвъня на пожар.

Ник се дотътри до коридора и сърдито изръмжа:

— Влизай!

— Ник!

Така радостно и възторжено можеше да вика само един — Коцето. Тоя Рошльо бе непоправимо болен от оптимизъм. Нахлу като пролетен вятър.

— Как си? Пак нищо не правиш. Сигурно защото Мария я няма… Абе що не пуснеш малко слънце в тая стая? Къде е Мария?…

Най-хубавото беше, че носеше цяла-целеничка бутилка уиски.

— Значи нещата вървят добре, щом купуваш шотландска ракия — заключи Ник.

Лейтенантът от полицията вече бе бивш лейтенант и настоящ бизнесмен. С парите от случая Тен и главата си трябваше да обезпечи старините на двамата.

— Ами — приземи го Рошльо. — Намерил съм един голям специалист от Гренада, но иска много пари.

— Гренада? — почеса се Ник по врата. — И специалист?

— Голям — убедено се закокорчи той.

Сладур!

— Ами взимай го. Да се качва на влака и да идва.

— Няма влак.

— Че каква е тая държава с големи специалисти, пък без влак?

— Островна.

— Ами да хваща тогава първото кану.

— Иска стотина хиляди долара.

— Абе, ти луд ли си? Нямам!

— Ник…

— Няма Ник! Нямам! Абе, какво сте си плюли в устата — пари, пари! Мария, ти!

— Тя къде е?

— Торбалан я взе — тросна се Ник.

После се плесна по челото.

— Какво ще кажеш за тая история?

— Коя?

— За тая… Глория Торбалан!

Веднага включи момчето — нали чете вестници.

— Интересен случай.

— Какво интересен, бе. Хаховски случай.

— Не бих казал.

— Тъй ли? И защо?

— Има голяма вероятност всичко, което Глория разказва за стареца и Рая, да е истина.

— Едно към едно?

— Защо не? Само трябва да се сменят някои термини.

— Така… И по-точно?

— Ами да си представим, че теорията за паралелните светове е истина. Едно към едно, както казваш. И един такъв да е придобил известност сред нас като Рая.

— Много си шантав — загуби интерес към историята Ник и насочи вниманието си към бутилката. — Абе, ти защо не си я отворил още?

— Ето, отварям я… Не знам защо хората толкова си падат по тоя рай. Като чета автентични описания от старо време, той е място със строга йерархия, много тоталитаризъм и прусашка дисциплина.

— Нещо като социализма и комунизма?

— По-лошо. Щото Сталин и нашият Тодор Живков са можели само в сънищата си да мечтаят за тая власт, съчетана с безжалостност, която има господарят на Рая.

— Айде, бе!

— В Стария завет се споменават само четири ангела. Там управител на Рая е Гавриил. По-късно се появяват херувимите и серафимите, които клечат край трона на Бога, натягат му се до премала и се молят. А нисшите, демек обикновените ангели, вършат всичко останало из Рая.

Ник погледна скришом нагоре: таванът си бе цял и не даваше признаци да се кани да рухне отгоре им.

— На какво ти прилича всичко това? На казарма, нали? Може и на районно управление на полицията. Сержантите шетат по улиците, офицерите въртят куйрук на директора, тоест на Господа…

— Стига, бе!

— Какво?

— Стига богохулства!

Коцето зяпна:

— Ти да не си станал вярващ?

— Ами. Ама това, дето го приказваш, си е чиста проба заяждане.

— С кого?

— С Оня горе.

— Глупости. По-скоро той е някъде встрани. Говоря ти за Паралелния свят.

— Не може ли с малко по-обикновени лафове?

— Ех, Ник… Уиски разбираш какво е, а паралелно ти е трудно да смелиш… Мисля, че чрез религията тия от Паралелния свят ни владеят.

— Слушай, ти да не си пил? — загрижено попита Ник.

— Нито глътка.

— Ами такова… да не би уволнението от полицията да те е разстроило?

— Не… Виж, Ник, много от необяснимите неща в науката добиват обяснение, ако приемем наличието на Паралелен свят.

— Лично аз смятам, че най-приемливото обяснение за тоя бълвоч дават в психиатрията. Клиентката ми е живо доказателство.

— Клиентка ли? — наостри уши Коцето.

— Глория Попова.

— Тя те е наела? — ахна той.

— За десет хиляди долара.

— Тъкмо толкова ми трябват на първо време!

— Не ги давам!

— Айде…

— Не си и помисляй! — предупреди строго Ник.

— Какво ще ги правиш?

— Ще си ги държа на влог.

— Ти и влог? — шашна се Коцето.

— Браво, бе! Според теб развейпрах ли съм?

— Започна ли вече разследване?

— Нищо не съм почнал. Ето на, стоя, гледам си чекчето и го браня от гадове като теб и Мария.

Коцето се замисли. Ник го загледа с благоговение и надежда, че ей сега от устата му, вместо бисер и маргарит, ще закапят сакрални тайни.

— Провери статистиката в полицията за изчезналите безследно през последните години. И колко от тях са деца. А! Срещни се непременно с Глория.

Мамка му… Чудото се отлагаше.

— След като говорих с кукуригу като тебе, остава да си разваля здравия ум и с луда като нея — въздъхна тежко Ник.