Торбалан

6.

Ник раздаде по петарка на циганчетата. След десетина секунди радостна гълчава те млъкнаха, вперили очи към вдигнатата му ръка. Там като знаме величествено се вееше сто доларова банкнота.

— Ай, бате, какво трябва да направим?…

— Витрина ли да чупим?… Или на някой колата да надраскаме?…

Ник я сгъна внимателно и я мушна в горното джобче на копринената си риза така, че да се вижда.

— Дреболия.

— Какво бе, бате?… Курва ли ти трябва?

Последното бе като ритник в слабините му. Сети се за Мария и се разбърза.

— Искам да ми намерите един дядо.

— Е, само дядки да искаш — започна едно, но другите бяха разбрали, че работата няма да е толкова лесна и му изшъткаха.

— Дребен… много дребен. Е, като тоя — Ник посочи едно цигане. — Много бял, като че не е стоял на слънце. И косата му бяла. Пък носи голяма чанта на рамото си.

— Туй ли е? — развряка се роякът от мръсни перчеми и бели зъби.

— Това.

Разхвърчаха се. Остана само едно — Васко. Понечи да хукне, но Ник го спря.

— Какво има?

— Май се сещам за едно дядо…

— Къде го видя?

— Върти се около детската градина във Военния квартал.

Ник поглади ръбчето на стоте долара и кимна:

— Тичай.

Седна в сянката на близкото кафене и изхъмка. Глория го бе открила пред гимнастическия салон. Васко — във военния квартал. Каква бе връзката?… Сервитьорката прекъсна мислите му. И ако не бе младичка и с дълги крака, щеше да й даде да разбере… Поръча сода и кафе и я отпрати с гладен поглед — беше в бяла поличка, изпод която прозираха прашките й. Той се облиза и още малко да изпусне нишката на мисълта си. С усилие на волята, използвано обикновено когато щангистът вдига половин тон, той успя да си дръпне погледа и се върна към работата. И така, защо там?… А не пред залата на щангистите? Представи си щангист с крилца да хвърка из кафенето и се ухили.

Сервитьорката помисли, че се усмихва на нея и задвижи всичко по себе си. О, тя била дъ бест и отпред!… В същото време усети, че ако умът му остане при нея, ще изтърве нещо много важно и притвори очи. В резултат усещането за жена проби в ноздрите… Той грабна кафето и почти завря носа си в чашата. Момичето се отдалечи доволно, че го е развълнувало. „Абе, ще ти видя аз сметката, ами…“ — закани се Ник. Какво? Какво се въртеше във въздуха и се канеше да се стовари на главата му като ябълката върху горкия Нютон?

Дойде първото цигане. Видяло на пазара… Качи го в колата и отпраши. Мале! Там бе пълно с белокоси старци с големи чанти. Някои даже и с две. Ник сви устни за разочарование на „хрътката“ си и се върна в кафенето.

Докъде бе стигнал?… Содата се бе стоплила, кафето… Най-гадното бе, че улови погледа на сервитьорката — и тя се бе захласнала в стоте долара. Определено си мислеше, че е красив поне колкото хиляда доларова банкнота и направо се обиди на това кривокрако грозно девойче… Отдаде се на мислите си. Обаче те едни… Мария… някаква чука с токчета по тротоара… Мария… абе, кобила… Мария… Мале, какво парче минава по пешеходната пътека… Мария… Опа, една седна на другата маса… Мария…

Дойде друго цигане: дядото кибичел в градската градина. С облекчение се метна на колата. И там бе пълно със скучаещи дядковци. Обиколи алеите и за голямо разочарование на цигането, се върна пак на кафето.

Нямаше вече мадами, сервитьорката бе грозна и кривокрака… такаа. Съсредоточи се. Бе стигнал до… Защо се навърта в квартала на военните и край гимнастическата зала? Какво е общото между тях? В същото време пак си представи с крилца на рамената 130-килограмовия хипопотам Иван Славов — републикански шампион по вдигане на тежести… И се плесна по челото!

Сервитьорката веднага дотърча със сметката. Той ядосан я отпрати.

Ами да — представи си ангелите да са дебелаци като Иван Славов! Какви крила трябва да им окачват? А военните… Военните бяха предимно танкисти, най-голямото поделение тук бе танковата бригада! Ето! Ето връзката.

В този момент дотърча Васко.

— Бате, пред конната база…