Торбалан

9.

Ник се бе скрил в един от блоковете срещу гимнастическата зала. Кибичеше на площадката между третия и четвъртия етаж и гледаше през прозореца.

Някъде към дванайсет старчето изникна като от нищото. Ей така — нямаше никой; изведнъж се материализира под липата пред блока. Малък, кротък, неземен в своята благост… Стоеше и си гледкаше. Единственото, което го идентифицираше, бе голямата сива чанта на рамото му.

Няколко минути след това от залата излязоха децата. Вървяха накуп, боричкаха се и писукаха като врабчета. Хоп… едно започна да изостава. Онова, русото. Иван Георгиев. Спря. Обърна се на ръба на тротоара с лице към блока. Изчака да мине жълт форд и бавно тръгна да пресича улицата.

Дядката бе застанал на края на плочките и го гледаше унесено.

Всичкият ток на АЕЦ-Козлодуй се стовари върху Ник и той се юрна стремглаво по стълбите. Когато след секунди бе долу, там нямаше нито старец, нито дете. Празна улица. Гола улица.

Скочи в храстите вдясно — нищо. После вляво. Там имаше двайсетина квадрата открито място.

Бяха там. Чантата бе отворена и на тревата. Детето тъкмо вдигаше второто си краче да влезе в нея.

— Нее! — изрева Ник.

Видя го как потъва като с асансьор надолу.

Ник извади огромния колт от колана си.

Старчето се обърна спокойно към него. За миг щеше да потъне в сините му добри очи, с усилие отмести погледа си към краката му. Отмалата изчезна тутакси.

Бе вдигнал единия си крак, обут в сандал, към ръба на чантата.

— Не си и помисляй — предупреди Ник.

Старчето послушно върна крака си на тревата.

— Къде е Иван?

— Няма Иван.

Благ, равен глас.

— Извади го от чантата.

Гледаше го замечтано. Ник с усилие върна погледа си надолу.

— Не може. Това, което е влязло тук, не може да се върне.

— Трябва да може — заинати се Ник.

— Н-не.

— Обърни чантата.

Старчето с готовност я вдигна, обърна я с отвора надолу и я изтупа.

Нищо.

— Къде е момчето? — преглътна шумно Ник.

— На добро място — поклати глава старецът. — Искаш ли да го видиш?… Надникни в чантата.

И той направи крачка към детектива.

— Не мърдай! — предупреди Ник.

— Нали искаш да го видиш?

— Къде го скри?

— Казах ти — на добро място. Вие му викате Рая.

— Глупости.

— Да — кимна старчето. Не е Рая. Там животът за нас е едно безкрайно слугуване. Аз изкарах шесдесет и две години. „Свърши това!“ — хвърчиш. „Сега направи това“ — хврък… „Донеси еди-какво си“ — пак литваш… „Попей ми!“ — пея, а ми се плаче…

— За какво? — преглътна пак Ник.

— За хляб. Много обичам хляб. Там има само мед и масло… И нектари с много витамини.

— Кой си ти? — ядоса се Ник.

— Не помня. Взели са ме много малък.

Луд! По-луд от Глория!

— Кой те е взел, бе?

— Предишният пенсиониран ангел или както във вашия свят го наричате — Торбалан.

Ник се поотпусна.

— Ти досега в коя лудница беше?

Старчето трепна, погледна го внимателно и направи крачка към него.

— Да… Много хубаво го нарече. Лудница. Рая е една лудница. Цялото ти съществуване е един невъобразим ужас, а когато вече паднеш и не можеш да слугуваш, пращат те, откъдето са те взели. С голяма торба, за да снабдяваш света на господарите с крехка плът.

— Слушай, почва да ми омръзва… — започна Ник и отпусна цевта на пистолета надолу.

— А аз съм уморен. Много уморен.

— Ами тогава да вървим — сговорчиво предложи детективът.

— Къде? — сепна се старчето и направи две крачки.

— В полицията.

— Защо?

И ококорчи едни такива честни, доверчиви очички. И в същия момент с невероятна за белите си коси бързина вдигна чантата и замахна да я захлупи на главата на Ник

Японците казват, че за да се автоматизира едно движение, трябва да си го правил един милион пъти. Ник бе натискал спусъка на тренировки и стрелби долу-горе толкова.

Куршумът се заби на един пръст под гръкляна на старчето. То се люшна назад, направи две крачки и падна по гръб.

Чантата се търколи няколко пъти и спря току под клончетата на млад бор.