Торбалан

8.

В осем вечерта, когато истинските мъже вече привършваха с ракията и салатката и с надежда поглеждаха към хладилника за студената бира, Мария звънна на треньора на гимнастиците. Представи се за журналистка от столицата, която прави филм за малки деца-спортисти. Дали има при него шестгодишни момченца? Оня забрави неприязънта си и отговори, че повечето са седемгодишни… Не, трябвало да са пет-шестгодишни… Има, естествено, талантите в гимнастиката започват рано. Е, тренират по-малко от другите…

— Колко са? — запита Мария с лошо предчувствие.

Ами ако са десетина? Отиде й вечерта!

— Двама.

— Трябва ни дете, за предпочитане скандинавски тип.

Оня Шаро нямаше обаче прадстава какво се има предвид под скандинавско.

— Всички — вика — са българчета!

— Не ме разбрахте, господине. Имам предвид да е много рус.

— Аа… Има, има! Едното е такова. Другото е цигане от квартала.

— Ромче — поправи го авторитетно Мария. — Къде живее?

— Абе ромчетата къде живеят?… Де да знам… Сигурно в циганската махала…

— Не, интересува ме русият ви възпитаник.

— Иван Георгиев.

— Бихте ли ми казали къде живее?

— Не знам… Бащата е сержант… Значи във военния квартал.

— Ще бъде ли удобно да дойдем утре за снимки в залата?

Остави го с мечти за прожектори и камери. Сигурно не е кусал бирата…

Второто обаждане бе до треньора на жокеите. Той бе много дръпнат и дори телевизията не го умилостиви. С хиляда ченгела успя да извади от устата му, че с деца на такава възраст не работят.

Мария „гръмна“ напосоки.

— Днес минах край базата и видях малко дете. Едно такова русо…

Оня помълча, главата му сигурно щеше да гръмне от мислене и по едно време май се плясна по главата, защото се чу нещо като удар по конска задница.

— А, това требе да е детето на Васил.

— Кой е тоя Васил?

— Наш състезател. Васил Попов.

Мария му се извини и затвори.

— Сега военните ли са наред? — въздъхна тя.

Ник се почеса по брадата. Доколкото знаеше, във Военния квартал живееха поне пет хиляди души. Всички бяха млади и дребни, а половината от децата — руси. Поне няколкостотин бяха момченца на пет-шест години.

— Мисля, че трябва да се появи при гимнастиците. Затова аз ще отида там, а ти пред конната база.