Торбалан

10.

Лежаха потни и отмаляли на спалнята.

— Аутопсията показа странни неща. Само мед и мляко в червата му. И знаеш ли, има едни резки на плещите си.

— Какви? — измърка Мария.

— Като че са му били присадени крила.

— Глупости, Ник. А торбата?

— Видях като вкара детето в нея. После изчезна. Все едно, че никога не я е имало… Още малко Колимечков и мен да вкара в лудницата. Добре, че Глория го разпозна.

— И?

— Писаха го луд и приключиха случая.

Ник помълча и продължи:

— Преди шесдесет и две години са изчезнали три деца. Намерих им снимките. Има един Кирчо. Бил е на четири годинки.

— Е, и? — озадачи се Мария.

— Много прилича на стареца.

— Глупости.

— И в полицията така ми казаха. — въздъхна Ник.

Мария се завъртя, сложи брадичка на голите му гърди и измяука:

— А десетте бона?

— Какво? — промърмори той.

— Знаеш ли, съгласна съм и на тико.

— Няма да стане — внезапно охладня Ник.

— Защо?

— Така… Краката ти са дълги, ще ти е трудно.

— Проучих — седалката може да се мести.

— Не!

— Ник! — с лошо предчувствие извика Мария.

— Не се сърди. Такова… парите ги дадох на Коцето. Ще наема един голям учен.

— Учен ли? — ахна тя.

— Да. От Тринидад и Тобаго.

— А, не!… Край!

— Хей, къде тръгна гола?…