Третият (или Реквием за един убиец)

30 декември

Магдалена се събуди и отначало не разбра къде се намира. Стаята беше непозната, но не беше сън, изобщо нищо не бе сънувала. В следващия момент споменът за изминалата нощ я връхлетя и тя се обърна към Александър. Той спеше още и тя се загледа в него. Ласките му изобщо не бяха мечешки… Може би от престоя си на Изток бе научил много в областта, в която работеше, нямаше как да прецени това, но че беше овладял до съвършенство изкуството да се люби, се убеди без всякакви съмнения. Той успя да я дари с мигове на върховен екстаз, които дотогава не познаваше. На интереса й за уменията му отвърна, че „в любовта, както и в боя, са нужни сърце, техника и силно тяло“. Магдалена щастливо се сгуши до него, като леко го помилва. Без да се събужда, той протегна ръка и я прегърна. Странно, но не изпитваше угризения към Мария — Александър някак успя да й внуши, че състоянието на сестра й няма да се влоши, ако се отдаде на чувствата си. И тя се отдаде с такова упоение, че не усети кога трепкащото в гърдите й голишарче се превърна в красива и волна птица. А тя самата под неговите ласки от влюбено момиче разцъфна в жена, познала не само най-дълбокото удоволствие, но и обичта.

След първата вълна на неутолима страст бяха седнали уморени и разнежени пред камината, загърнати двамата с едно одеяло, когато си спомниха разговора за късметите. Тя се протегна и с блаженство в гласа заяви, че нейният се бе изпълнил. „Значи сега е ред на Мария, трябва да се сбъдне и нейният късмет“, убедено отсече той. „За тебе — любов, за нея — здраве, а искаш ли да знаеш на мен какво се падна?“, попита я и тя го загледа с очакване, защото той се усмихваше и бавеше отговора. „Път за двама, така ми беше написано на листчето. Леля ми, тя е доста старичка вече, ги измисля едни такива…“ В стаята бе доста топло, камината пращеше и хвърляше отблясъци, с разгарянето на пламъка кипваше отново и кръвта им… В един момент го чу да я нарича с името, което й беше измислила Мария, когато бяха малки. „Откъде знаеш, че ми казват Дели?“, попита го тя. „Не знаех, прилича ти, някак ми дойде на езика. Може ли?“, отвърна той и Магдалена се бе съгласила. Тогава й напомни обещанието си, че ще я познава вече и с вързани очи, и тържествено измоли разрешение да опознае с устни територията…

Тя се усмихна, леко се освободи от прегръдката му и тихо слезе долу. Беше ожадняла. Надникна по шкафовете в кухнята и реши да приготви закуска, но преди това трябваше да се облече. Само по тениската на Александър й беше хладно. Тръгна да си търси дрехите и се зачуди как са успели да се озоват на толкова невероятни места. Нямаше спомен как частите от тоалета й са се разхвърчали така из хола. Докато ги събираше, реши да подреди и дрехите на Александър. Един негов чорап беше виснал от полица на библиотеката. Изведнъж дъхът й секна.

На горния рафт проблясваха сребърните обеци на Мария. Машинално ръката й се вдигна към ушите, тя имаше същите, но много добре помнеше, че тръгна изобщо без всякакви бижута. Не бяха нейните, очите й не я лъжеха. Това бяха онези обеци, с които Мария е била в деня на нападението — с форма на разширяваща се като конус спирала. Същите, за които я питаше капитанът… Целият свят изведнъж се сгромоляса. През главата й като вихър прелетяха думите на Александър за балтона и календарчето — как я убеждаваше, че не биха могли да бъдат негови… намеците, че в душата на всеки има добро, че всеки има нужда от любов… Той просто я е омагьосвал със своите приказки!…

В следващите мигове Магдалена действаше импулсивно, без да може нито да разсъждава, нито да спре обзелата я паника. Облече се със страхотна бързина и хукна по стълбите нагоре, като стискаше в ръка обеците. Нахълта в спалнята и с вик „Ти си бил!“ ги хвърли върху него. Той стреснато скочи.

— Ти си бил! — повтори тя. — Ти си нападнал Мария! Цяла нощ ме лъжеш, а аз, глупачката, вярвам!

— Грешиш, Дели! Намерих ги! — извика той, отметна завивката и тръгна към нея както си беше без дрехи.

— Стой там! Да не си мръднал! — изкрещя Магдалена и грабна с две ръце от близкото шкафче една настолна лампа. — И не смей да ми викаш Дели!

— Няма… Само се успокой! Повярвай ми, намерих ги в „Арките“, отзад в тоалетните… Едно момиче…

— Глупости!

— Сигурно Мария ги е забравила там…

— Ама какво правят тук?! И не мърдай, че ще ти строша главата! — викна тя и вдигна заплашително лампата.

— Дел… Магдалена, исках да ги върна на теб…

— Не вярвам! — извика тя.

— Бяха в джоба ми и щях да ти ги дам, но ги оставих… после съвсем ги забравих…

— Не вярвам! Лъжеш ме! — и тя с все сила запрати лампата в неговата посока, но без да го цели. — Ти си бил, а аз те обикнах!… — извика тя с пресекващ глас, обърна се и се затича надолу, като едва виждаше стъпалата.

Александър изскочи след нея.

— Магдалена, не прави глупости! Върни се! — извика той, но тя вече бе затръшнала външната врата.

Магдалена тичаше по шосето надолу към града. Подхлъзна се на няколко пъти и си разкървави ръката. Навалелият през нощта сняг скриваше хлъзгавите участъци отдолу. Добре поне, че се беше облякла подходящо за планина, мина й през ума. Още докато се приготвяше за срещата с Александър, бе взела решението да дойде с него на вилата му.

Денят бе слънчев и тих. Когато снощи пътуваха във виелицата нагоре, тя не бе успяла да види нищо, но сега още по-малко имаше възможност да се наслаждава на красивите гледки. Някъде отгоре чу шум на мотор. Досети се, че Александър вече бе успял да се облече и я догонваше. Огледа се. Наоколо нямаше никакви къщи, никой, от когото да потърси помощ. Нямаше и телефон, за да се обади. Заедно с чантата й той бе останал горе във вилата.

Горе, където бе прекарала най-фантастичната нощ в живота си… Ласките на Александър… Кожата й пламна от спомена за неговите устни… Ръцете му… И думите, че всеки мъж е ловец! И обеците на Мария! Розичката на Мария и розите, които й подари снощи… Неговите изкусни милувки… и онзи сън, в който я нападаше… „Искала си да ми се отдадеш, но си се страхувала да го признаеш дори пред себе си…“ Ако можеше да не се събужда в този кошмар!… И дали бягаше от един убиец, от човека, нападнал сестра й, или от чувствата си към него?…

Опита се да тича по-бързо, но вече изнемогваше. Отдолу иззад завоя изскочи сребрист джип. Магдалена застана по средата на пътя и размаха двете си ръце. Мощната кола спря до нея със скърцане на спирачките и отвътре изскочи Юли. Този път беше с яке.

— Обръщай! Юли, веднага обръщай! — извика тя и се хвърли към него. Залитна и той я хвана да не падне.

— Магдалена! Знаех, че ще те намеря! Влизай! — отвори й той вратата, седна на мястото си и бързо завъртя волана да направи маневрата.

— Как разбра къде съм?

— Досетих се…

— Но откъде знаеше, че аз… че Алекс има вила тук?

— Знаех от по-рано… Стой вътре и не мърдай! — извика той и излезе от джипа.

С фонтан от снежни пръски до тях спря черната тойота. Юли застана по средата на пътя и с ледено спокойствие зачака съперника си.

— Магдалена, веднага излизай оттам! — извика Александър и се устреми към него.

— Отдавна търсех среща с вас! — усмихна се Юли, без да трепне.

— Какво съвпадение! Аз също! Магдалена, излизай!

— Тя ще дойде с мен, а вие ще останете тук! Завинаги! — в гласа на Юли прозвуча недвусмислена заплаха.

— Грешиш! Този път не си познал! Магдалена!

— Не понасям да ми говорят на ти — бавно отвърна Юли, а в следващия миг вече бе заел стойка. Александър моментално реагира.

Това, което последва, стана мълниеносно. Магдалена не разбра кой нанесе първия удар. Тя с ужас наблюдаваше как двамата се бият. Имаше чувството, че сънува. Че това е кошмар, като тези от последните й нощи. Че сега ще се събуди и няма да гледа как като в някакъв екшън двамата мъже си разменят удари. Знаеше от капитан Стоев, че са много добри в източния бой, но това, което ставаше, надмина всичките й представи. Беше й ясно, че са решени да се бият до смърт. До един момент като че ли никой нямаше предимство, но ето че Юли удари доста лошо Александър и той залитна. Веднага обаче скочи и отби следващата атака. Магдалена нямаше повече сили да гледа това. Не искаше пред очите й да бъде извършено убийство. Излезе от колата, отиде до края на пътя и надникна. Стръмнината бе доста страховита.

— Спрете! — извика с все сила. Мъжете продължаваха да се бият. — Спрете, или ще скоча! Чувате ли! Спрете!

Александър за момент погледна към нея и това му струваше един страхотен удар, от който се строполи, загубил съзнание. Юли беше замахнал да го повтори, когато Магдалена с вик се втурна и се вкопчи в ръката му.

— Не, Юли! Ако ме обичаш, недей!

Тя видя с какво усилие той отпусна ръце, усещаше дори през плата на якето напрегнатите мускули. Лицето му бе изкривено от ярост. Магдалена хвърли поглед към Александър.

— Жив ли е?

— Надявам се да не е! — със стиснати зъби пророни Юли.

Тя клекна до Александър и забеляза, че диша. Ако можеше самата тя да издъхне тук, до него… Ръката на Юли я вдигна и почти я понесе към колата. Седнаха вътре. Магдалена имаше усещането, че не само ръцете и устните й, а всичко вътре в нея трепери. Отправи поглед към Юли. Той дишаше тежко и толкова здраво бе стиснал волана, че пръстите му бяха посинели.

— Тръгваме. Сложи си колана! — каза след едно последно дълбоко вдишване и издишване, като запали мотора.

— А той? Така ли ще го оставим? — тя се обърна да погледне назад към останалата просната в снега фигура.

— Друго не заслужава… — промълви и стисна челюсти.

Повече не проговори, мълчеше и караше бързо, като хвърляше погледи в огледалото за задно виждане. След един завой зад тях се появи тойотата. Странно, но треперенето й премина…

— Дръж се здраво! — извика Юли и настъпи педала. След кошмара на боя сега Магдалена попадна във вихъра на едно лудешко спускане. Затвори очи и отправи гореща молитва незнайно към кого, незнайно точно за какво…

В съзнанието й изплуваха отделни случки и фрази. Майка й в детството им ги утешава след разправия със съседско момче: „…който обиди близнак, има не един, а двама врагове…“. Само че тя сега е сама в усилията си да отмъсти за сестра си… Циганката казва на Мария: „…едната лежи, другата бяга…“. Ето тя сега бяга… И дали ще оживее? Юли й шепне: „…без теб няма да съм жив…“. Александър я целува: „…сега ще те познавам и с вързани очи…“. Александър… А колата се люшка и поднася на завоите… Клаксони…

Николай затвори телефона и с облекчение помисли, че поне Магдалена е в безопасност. От майка й научи, че заминала извън града с Александър. Не би и могъл да желае по-добро развитие на събитията от това. Можеха да задържат опасния убиец-психопат, без да рискуват живота й. Много не вярваше, че се е стреснала след разговора с него, затова почувства, че поне този товар му се смъква от плещите.

…Снощи се бе обадила една възрастна дама, разтревожена от подозренията си. От репортажите научила, че серийният убиец взимал по една обеца от жертвите си, а току-що я било спряло малко момче, което държало цяла шепа единични обеци. За първи път в практиката си Николай изпита благодарност към журналистите — именно заради тях имаха сега тази толкова ценна информация. Жената бе много разтревожена, но не можа да съобщи нищо повече за момчето освен външния му вид. По всичко личало, че е бездомник. Вече се бе стъмнило, когато получиха това сведение и нямаха никакъв шанс да го издирят. Кой знае къде се е завряло… На сутринта още със съмването двамата с лейтенанта бяха започнали методично да обхождат квартала, където най-вероятно обитаваше момчето. Разпитваха продавачи и собственици на магазинчета, будки и дребни квартални заведения. Надничаха по мазета, качваха се по тавани… Най-накрая късметът им се усмихна и те сгащиха малкия на другия край на квартала, доста далече от неговото мазе. Закараха го в управлението, дадоха му топло какао и кифла и го предупредиха какво го очаква, ако не отговаря на въпросите. След съвсем кратко уговаряне момчето се отприщи. В интерес на истината бе твърде уплашено от това, на което бе станало свидетел, и с облекчение посрещна възможността да сподели тайната си. Даде доста точно описание на мъжа и те веднага го разпознаха. Дори им разказа за кутията, в която открило бижутата. Като награда му обещаха да го закарат до Дома, където вече искаше да се завърне. Николай веднага се обади да им дадат подкрепление. Възможно бе обектът да е въоръжен. Бяха го проучили и знаеха, че баща му като служител на органите е имал пистолет, който най-вероятно е оставил в дома си, преди да замине за Щатите.

…Николай затвори телефона, взе своя пистолет и слезе при групата за задържане. Тръгнаха.

Предстоеше им да арестуват Юлий Костов по подозрение в тежки серийни убийства.

— Измъкнахме се! — дочу тя гласа на Юли и отвори очи. Вече бяха в покрайнините на града. Черната тойота я нямаше. С непозволена скорост Юли взе останалото до дома им разстояние. Странно, но нито един катаджия не се изпречи на пътя им.

— Нямам ключове, забравих си чантата… — сети се Магдалена във входа на блока. — Мисля, че няма никой у нас.

— Ела при мен. Ще изчакаш там майка си.

— Добре — прие тя и се качи с него в асансьора. Едва се крепеше на краката си. Той я подхвана леко за лакътя. Помисли си, че може би трябва първо да провери има ли някой вкъщи, преди да се качва при Юли, но нямаше сили. Ще се обади по телефона.

Той отключи и й направи път да влезе.

Магдалена седна в едно кресло и затвори отново очи. Беше като прегоряла отвътре. Александър… Имаше му пълно доверие… Как успя така да се заблуди… Къде сбърка в разсъжденията, за да насочи подозренията си в грешната посока? Как ще живее сега с тази невъзможна любов, без бъдеще… Усети ръцете на Юли върху раменете си, беше застанал зад креслото. Не искаше никой да я докосва. Не и след Александър…

— Юли… Тебе… разпитваха ли те?

— Да, викаха ме вчера в полицията. Разпитваха ме къде съм бил на определени дати. Защо?

— И тебе ли? — машинално повтори въпроса си тя. Като вихър пред очите й мина снощният разговор с Александър. Подкачаше я, че тя пак ще го подозира… Или е опипвал почвата?

— Да, не разбирам защо. Може би проверяват всички, които са контактували с Мария?

— Може би… — не й се говореше. Юли не знаеше нищо за нейните съмнения. — Тебе… питаха ли те за мен?

— Не само за теб… И за Виктор, и за… Александър… — тя се насили да произнесе името му.

— Ти… Ще ми кажеш ли защо беше с него? Обичаш ли го? Защо бягаше? Какво ти направи? — той заобиколи креслото и я гледаше, сякаш искаше да проникне в мозъка й.

— Юли, моля те, не ми задавай сега въпроси… — вътре в нея всичко кънтеше от болка. Как ще живее с мисълта, че Александър е убиец…

— Променила си се… — той коленичи пред креслото и се взря в очите й. — Очите ти не са същите. Любов моя, ти ме гледаш и не ме виждаш, слушаш ме и не ме чуваш. Къде си?

— Не съм и никога няма да бъда същата…

— Вчера беше мила с мене. Вчера ми позволи да те целувам. Нима се лъжа, че ти беше приятно?

— От вчера… се случиха толкова много неща. Недей, Юли, не ме докосвай… моля те…

— Какво ти направи онзи човек?! Мила моя, защо бягаше от него?

— Обеците на Мария бяха у него…

— Какво?! Но тя нямаше… — Той млъкна, без да довърши изречението.

Изведнъж скочи със силен вик, като се държеше за главата. Магдалена го загледа с ужас. Беше като вцепенена. Сега вече разбра всичко. Твърде късно…

— Наистина съм идиотка… Ти си бил, нали?!

— Всичко ще ти обясня. Не исках да става така! Повярвай! — той отново коленичи и хвана креслото с двете си ръце, като все повече се приближаваше към нея. — Нещо става с мен. Ти си единствената, която може да ме разбере! Дори майка ми не ме е обичала! Ти си единствената, заради която живея. Ти си моята богиня, а всичко друго няма значение! Любов моя, ще сложа целия свят в краката ти, имам всичко, пари, кариера! От полицията нямат нищо срещу мен, можем да заминем… Не съм виновен, любов моя! Онези момичета… те се осмеляваха да приличат на тебе, те бяха само твои копия… жертви на твоя олтар. Бях внимателен с тях… заради тебе! Те не почувстваха болка, сигурен съм! Трябваше да го направя! Любов моя единствена… знам, само ти можеш да ми простиш… Само твоята прошка ми е нужна…

— А болката на Мария? — Магдалена беше като в капан, притисната от Юли в креслото.

— Любов моя, съжалявам! Не знам какво стана. Беше по-силно от мен. Моля те, прости ми!

— Пусни ме! — тя се опитваше да го отхвърли от себе си, но безуспешно. Сети се за неговата хватка. Беше загубена. Той покриваше лицето й с целувки. Трябва да му говори. Трябва да му отвлече вниманието, да го забави. Александър трябва скоро да дойде… дано е успял да слезе по онзи хлъзгав път от планината… Господи, как го бе обидила!…

— Защо избра мене? А не Мария? Тя е същата… Ние сме копия…

— Не! Не сте! Помислих Мария за тебе, но нещо в мен откри разликата… Любов моя… Не се страхувай…

— Юли, недей, почакай… Затова ли я нападна?

— Може би, не знам… — той я целуваше, а тя се учуди на себе си, че забелязва такава подробност като това, че дъхът му вече не бе така свеж. Явно цялата нощ бе пушил.

Напипа на врата му лепенка, докато се мъчеше да го отблъсне.

— Какво е това?

— Дреболия… Не се страхувай, отпусни се… Никога не бих те наранил… Скъпа моя… ще бъда много нежен… Отпусни се… Ще ти дам цяла Вселена от страст и нежност…

— Юли… — трябваше бързо да измисли въпрос! — Юли… Кога… кога разбра, че ме обичаш?

— Любов моя… Помниш ли концерта?

— Да. Ти беше толкова… толкова мил… — тя веднага усети, че това беше грешка, той стана по-настоятелен.

— Тогава разбрах, че никога няма да обичам друга. Само теб. Моя единствена, неповторима… моя богиньо… Любов моя… Без теб съм загубен…

Той ставаше все по-неудържим. Беше като обладан. Магдалена вече едва дишаше, смазана от тежестта му. Губеше сили с всяка секунда. Усещаше, че той няма да се спре, докато тя не изпусне и последния си дъх. Оня тъмен огън в очите му… Била е сляпа… Той напълно е превъртял…

Като светкавица проблесна споменът за молитвата й в немската катедрала. Беше пожелала да обрече себе си, но Мария да бъде спасена. Ако това е цената, тя ще я приеме… Горката й майчица… Как ще го понесе… Александър!… Дали някога би й простил… Поне Мария да се оправи… Мария трябва да живее вместо нея!…

Като се бореше с последни сили, Магдалена започна да вика името на сестра си.

След болката дойде невероятно усещане за лекота.

…Беше много изплашена отначало. Сама в тъмнината, тя не знаеше къде е, не можеше да помръдне, не можеше да извика колко я боли.

Гласът на сестра й идваше оттам, от онова светло място, където преди цяла вечност двете можеха заедно да се смеят и да плачат, да мечтаят и дори да се карат.

Сега тя цялата бе само болка. Океан от болка. Болка, каквато по-рано не познаваше, защото в нея се вливаха безброй реки — реки от чужда и неизличима болка. Разпознаваше покрусата на майката, лишена от единственото си дете, заливаше я предсмъртната му агония, усещаше отчаянието на младежа, загубил своята любима… давеше се в чуждата самота…

Нямаше време, нямаше пространство, нямаше светлина. Само океан от болка. И като остров в него бе гласът на сестра й. Но и той скоро щеше да потъне, ако не успееше да я спре от това, което се канеше да направи. Сестра й беше в смъртна опасност, а тя не можеше дори с клепач да трепне, за да я предупреди…

И ето че най-сетне болката отстъпи. Трябваше само да мине през тунела, за да се освободи завинаги от нея. В дъното му блестеше светлина и тя се устреми към примамливия й блясък. Ставаше й все по-леко, а светлината ставаше все по-ярка. Вече се бе откъснала от земята и летеше към сияйния край на тунела, когато видя как там се появяват очертанията на някакъв силует. Още малко и ще започне да го различава… Една жена я чакаше там и тя знаеше коя е. Вече виждаше един невероятен и прекрасен свят, изпълнен с хармония от багри, светлини и звуци. Нейната покровителка протегна ръка и в същия миг тя дочу името си…

Оттам, от света на болката, който бе останал зад гърба й, я догони гласът на сестра й, който я зовеше. Океанът вече заливаше нейното малко островче…

Жената вдигна и другата си ръка и тя разбра, че може да спре преди края на тунела. Разбра, че има власт да се върне.

Устреми се назад. Към света на болката. Към гласа на сестра си…

Мария отвори очи и видя белия таван над себе си. Някаква сила напираше в нея и със силен вик „Не!“ тя седна в леглото.

Дели! Не! Спрете го! Спрете Юли! Мамо!

И тя протегна ръце към изуменото лице на майка си.

Вратата се отвори и в стаята се втурнаха хора с бели престилки…

Магдалена усети, че тежкото тяло на Юли не я притиска повече.

Той бавно се изправи. Тя изведнъж също почувства прилив на сили и скочи. Стояха един срещу друг. Смая се от промяната в него. Лицето му се състари и някак замръзна като мъртво. Само очите му бяха живи, но искряха като две огромни езера, пълни с болка. Хвана лицето й с две ръце и се вгледа в нея.

— Ти никога няма да бъдеш моя, нали?

Магдалена поклати глава, не можеше да говори.

— Но заради него щеше да скочиш… — той се пресегна и отнякъде в ръцете му се озова пистолет.

Краката й се подкосиха и тя отново рухна в креслото. Затвори очи, за да не вижда дулото. През главата й мина мисълта, че всъщност е по-добре да я застреля, отколкото всичко друго. Усети, че я хваща за ръката и я изправя на крака. Опита да се откопчи, но напразно, пръстите му бяха като от стомана. Натика пистолета в ръката й.

— Застреляй ме!

— Не, не мога — изпълнена с ужас, тя изтърва оръжието на пода.

Той го вдигна и пак се насочи към нея.

— Застреляй ме! Поне това направи за мене! Аз вече съм мъртъв!

Потресена, тя завъртя глава. Тогава той със силен замах я избута към вратата. Магдалена разбра, че това е краят.

— Юли, не смей! Не прави нищо!

— Върви си, докато още се владея. Не искам да пострадаш. Не и ти… Не те искам насила! Не и тебе!

— Юли, остави пистолета!

— Сбогом, любов моя. Единствена. Само теб съм търсил и искал… Обичам те. Само теб съм обичал. Ако можеш, прости ми… Любов моя… Прости… — по замръзналото му лице течеха сълзи.

Той отвори вратата и направо я изхвърли на площадката, след което заключи всички ключалки. Тя скочи веднага.

— Юли! — извика и удари с юмрук по вратата.

Отвътре се чу музика.

— Юли! — крещеше тя и удряше с юмруци. — Юли! Недей! Юли!

Той се облегна на вратата. Чуваше виковете й от другата страна. Нищо не можеше вече да се промени. Тази задача нямаше решение. Бил е сляп да не забележи преградата между тях. Преграда, по-здрава от тази врата. Преградата, която сам бе издигнал около себе си…

Отиде в хола и пусна Незавършената симфония на Шуберт, усили звука до краен предел, за да не чува гласа й.

Нямаше смисъл повече да се залъгва. Имаше две жени в живота му, но и двете нямаха място в сърцето си за него. Можеше най-накрая да погледне истината в очите. Майка му беше отдадена на кариерата си. Сигурно го е обичала по някакъв си неин начин… Но така и не му даде това, от което той имаше нужда. Беше излишен… Боготвореше я, тя бе съвършена, приличаше на антична богиня. И също толкова хладна като мрамора, от който сякаш бе направена.

Магдалена… До снощната вечер вярваше, че е намерил правилното решение на задачата… С какво нетърпение бе очаквал завръщането й, което отпразнува с поредния си Празник! Не знаеше коя от сестрите бе пристигнала и нарочно я пресрещна на стълбите, след като я бе проследил от аерогарата… И как нито за миг не заподозря измамата!… Колко привидно случайно се бе срещнал с Магдалена в барчето, когато тъгуваше, че е нападнал своята богиня! Видя я през прозореца. Мислеше, че е Мария, и искаше да я разпита за сестра й… Колко бе щастлив след това, че тя бе жива! Как вярваше, че съдбата му подарява втори шанс!… Колко удачно я бе проследил до „Арките“ и без никой да го забележи, от един ъгъл бе видял навреме интереса й към календарчето! Може би всичко тръгна накриво, защото уби оная малката посред бял ден и журналистите се разлаяха. Едва бе успял да се измие, след като се бе прибрал, когато позвъни Магдалена да му върне парите. И разходката в парка… наистина беше щастлив… Дали щеше да я обладае още там, ако не се беше появил онзи мъж?… Дали тъмната сила в кръвта му нямаше да се надигне като огромна приливна вълна и да залее съзнанието му? До последния миг вярваше, че с нея това няма да му се случи, но преди малко само по някакво чудо успя да се спре, усещаше вече грохота на приближаващия влак… Изплаши се от себе си. Това, в което се превръщаше, не беше той… Беше някакъв звяр с древен зов в кръвта…

Може би всичко щеше да бъде иначе, ако тя не го бе предала… Усещаше я вчера как тръпне в ръцете му… Не грешеше — тя бе почувствала изгарящата страст, която бликаше от него! Отговаряше на неговите ласки! Къде сбърка? Защо тя снощи замина с Александър? Видя го как пристига с букетите, видя как се качи в тойотата му… Събра сили да й се обади, но тя вече не му принадлежеше… Разбра това от гласа й, но не искаше да повярва. До късно през нощта чака завръщането й. От мястото си до прозореца виждаше добре улицата и отсрещното барче, но нея все я нямаше. После се качи на колата и отиде рано сутринта до дома му, беше разучил противника си. Знаеше и за вилата му…

Цял живот се бе чувствал предаден…

Не разбираше как стана така, че той, който никому не искаше да причини зло, сега беше един подгонен звяр. Беше му безразлично дали от полицията го разследват или не. Вече всичко бе загубило смисъл. Дори името му, име на велик човек, носеше в себе си заряда на предателството… Юлий Цезар бе убит от този, на когото бе вярвал… Каква подигравка на съдбата! Един велик епилептик и един достоен наследник на смахнатата леля Вени!… И двамата — предадени от най-близкия човек!

Тя е подозирала Александър и въпреки това го спаси там, горе, когато се биеха… Защо да се залъгва… Именно заради Александър бе готова да скочи в пропастта, не заради него… На него дори не можа да даде прошката си… Той бе третият излишен… Още от дете бе третият излишен…

В главата му кънтеше ре-бемол с такава сила, че дори заглушаваше трагичната музика на Шуберт. Незавършената симфония… И неговият живот ще остане незавършен…

Той вдигна пистолета и сложи край на камбанения звън…

Изстрелът отекна в ушите й като гръм.

Магдалена се свлече на пода. Някой тичаше нагоре по стълбите.

Почти бе изгубила съзнание, когато усети, че две силни ръце я вдигат. Александър. Би го познала и със затворени очи.

— Как си? Ранена ли си? Направи ли ти нещо?

Тя отрицателно завъртя глава. Той я опипваше, сякаш да се увери, че е цяла и невредима.

— Повече никъде няма да те пусна! Никога!

— Няма… вече няма да бягам от тебе… Прости ми…

— Глупачето ми! — той силно я прегърна, сякаш искаше да я предпази от целия свят.

От улицата се дочу вой на сирени. Полицаите. Нахлуха на площадката и ги избутаха в един ъгъл. Натиснаха енергично няколко пъти звънеца, но отвътре се чуваше само музика. Започнаха да разбиват вратата. Капитан Стоев й говореше нещо, но тя не чуваше нищо друго освен тази музика…

След суматохата на полицейския оглед и потока от въпроси най-сетне слязоха долу. Магдалена вече се чувстваше малко по-добре. Александър в бързината не бе забравил да хвърли и чантата й в колата, така че успяха да влязат в апартамента. Той доста бързо се ориентира в чуждата кухня и й приготви кафе. Накара я да изпие и няколко глътки уиски, за да се съвземе. Тогава се обади майка й. От доста време се опитвала да се свърже с нея. Плачеше от радост, че Мария се е събудила. Магдалена веднага скочи да тича към болницата и с Александър пристигнаха малко след като бяха приключили прегледите. Пуснаха ги за кратко при Мария с уговорката, че няма да я натоварват с въпроси и информация. Двете сестри се прегърнаха и до края на свиждането не позволиха на никого да ги раздели. Държаха си ръцете и дори нямаха нужда от много думи, за да си кажат това, което ги вълнуваше. За някои неща се разбираха дори само с поглед.

Дойде Николай, който пожела да поговори с Мария насаме, но успокои близките, че сега все още няма да я разпитва за станалото. Напрежението и умората, изписани на лицето му, се стопиха в усмивката, с която се обърна към възкръсналото момиче.

И ето, че те отново бяха седнали под украсения с гирлянди фикус, но сега в очите на Магдалена той не изглеждаше тъй нелеп и безсмислен както преди. Николай, който скоро излезе от бокса, разказа накратко на родителите й историята на престъпленията, извършени от Юли.

— Господи, умът ми все още не може да го побере! — възкликна Гергана. — Изглеждаше такова умно и възпитано момче! Мечтата на всяка майка…

— Мечта! Ако знаехте с колко реализирани мечти се сблъскваме всеки ден! Някой имал мечта за хубава кола, ама тя била чужда… голяма работа! Друг имал мечта за парите в трезора на някоя банка… Или за вила на Карибите…

— Все пак не разбирам. Как е стигнал дотам? Беше хубав млад мъж, можеше да има всяка жена…

— Вижте, нашите психолози ще си кажат думата, аз засега мога само да предполагам. В такива случаи се търсят корените на тази болезнена промяна на психиката в травмиращи събития още от детството. И после, ако триъгълникът майка—баща—син се е бил превърнал в един омагьосан кръг на взаимно привличане и отхвърляне, където желанията не са били правилно ориентирани… Ако той е имал някакви комплекси в сексуално отношение, а не е имало с кого да ги сподели… В резултат на всичко това не се е чувствал пълноценен, самолюбието му е било жестоко наранено, а в същото време е бил обладан и от силна страст. Явно е страдал и от самотата си, а ако е имал и някаква генетична предразположеност в рода — ето ви една експлозивна смес, от която не може да се роди нищо друго освен агресия… Сега постфактум психолозите ще обяснят случая с разни термини от сорта на неизживян едипов комплекс и тъй нататък, но от своя опит знам едно — за да стане един човек престъпник, нещо много му е липсвало, и това не са били непременно парите! Вашият съсед от дете е имал всичко. Освен любов…

Магдалена трепна, пусна ръката на Александър, която дотогава стискаше силно, и се опита да прикрие пламналите си страни.

— Не се измъчвай! — прошепна той в ухото й. — Нищо вече не е могло да го спре!

— Не, Магдалена, не си била длъжна да отвръщаш на чувствата му! — Николай също бе забелязал реакцията й. — Пък и никой не би могъл да предположи какво е ставало в главата му! Ако не си била ти, щяла е да бъде някоя друга, която да послужи за отключване на състоянието му…

— Да, знам, но… Чувствам се виновна… Само ако знаех…

— И какво, Дели, щеше да го превъзпиташ ли? Другаде трябва да се търси причината!

— Може би наистина е така… Мамо, май беше права за тройното въже! Чак сега разбирам защо онази жена го спомена…

— Да, детенце, и аз се чудих тогава, като приказвахме за нея, защо ти е наговорила всичко това… Как нищо не усетих, дори те пуснах да излезеш с него в парка!… — въздъхна Гергана. — И все пак цяло чудо е, че не посегна на Магдаленчето! А сега и Мария се върна при нас!… Не знам, мисля, че е чудо…

В късния следобед Александър предложи да се качат отново на вилата. Бяха прекарали почти целия ден в болницата, където дойдоха и леко гузният Виктор с голям букет, и Елена, грейнала от радост за приятелите си. Най-накрая ги бяха изгонили оттам, тъй като при Мария повече нямаше да пускат посетители, за да не се претовари психиката й. Беше още слаба и те напразно чакаха, че може да им разрешат да си я вземат. Чак на следващата сутрин щяло да стане ясно кога ще я изпишат. Очерта се една свободна вечер, която можеха да прекарат сами, без тревоги и съмнения.

Когато пристигнаха във вилата, Магдалена помоли Александър да пусне Реквиема на Моцарт. Той я разбра. Остави я сама в стаята и не я измъчваше с излишни въпроси. Трябваше да мине време, за да изчезне сянката на третия…

Музиката отприщи дълго сдържаната мъка, но тя така и не успя да заплаче, колкото и да искаше. Юли беше толкова отчаян, когато приживе се нарече мъртвец… Преследваше я фразата му „няма да съм жив без тебе“. Да, той бе убиец и тя безумно съжаляваше жертвите му. Но в съзнанието й щеше да остане другият Юли — с омагьосващия глас, горещите устни и силни ръце. И очите на Юли — прогарящи, нежни, пълни с болка, но и с тъмна сила… За този Юли искаше сега да скърби, за да може да продължи напред. Ако искаше да бъде с Александър, нямаше право да го товари със своите незараснали рани от миналото. Трябваше да се сбогува с болезнения спомен и да остави душата на Юли свободно да премине в отвъдното… Ако можеше да заплаче, щеше да й бъде по-леко… Реквиемът свършваше и тя разбра какво трябва да направи утре, за да преодолее болката. Нещо, което дължеше не само на Юли, но и на жертвите му, а и на Дева Мария…

Трябваше непременно да се изясни и с Александър. Не можеше да има тайни от него. Чул финала, той влезе и тя за пореден път почувства как сърцето й прескача само като го погледне.

— Алекс, много грешки направих, но никога не съм… Той не ти е съперник и всъщност никога не е бил!…

— Знам, скъпа. Само дето ти избяга от мен и почти му се хвърли в прегръдките!

— Не беше така! Алекс, мили! Тия обеци и обяснението ти за тоалетната… всичко това звучеше толкова съмнително!

— Истината често изглежда като измислица за разлика от добрата лъжа… А обеците — едно момиче ги намерило, сигурно Мария се е оправяла пред огледалото и ги е забравила. А пък ти, хлапе, трябваше да ми повярваш…

— Съжалявам, бях откачила! Сърдиш ли ми се? Прости ми… моля те… Аз самата не мога да си простя! Бях като замаяна…

— Милата ми! Така се изплаших, че ще скочиш в оная пропаст! Като те знам каква си луда глава…

— Мисля, че Юли разбра… Разбра, че не е заради него, и май това го спря…

— Чакай малко! Аз обаче не разбирам… Нали мислеше, че съм убиец… И въпреки това?…

— Да, мислех… Нищо вече нямаше смисъл…

— Никога няма да си простя, че допуснах да изживееш всичко това!

— Алекс, аз съм виновна, само аз…

— Не ти ли хрумна, че ако съм убиец, нямаше да си жива?

— Да, всъщност не… Бягах най-вече от себе си… Алекс, чуй, искам да ти кажа още нещо. Да ти призная… Съжалявам, мили, може да те заболи, но съм длъжна да изясня нещата. И то сега. Иначе все ще се връщаме към това…

— Дели, миналото е зад гърба ни, остави го!

— Не, Алекс! Трудно ми е, но трябва… Ще ти призная, че той… Че той наистина ме завладя по някакъв начин с неистовото желание, което се излъчваше от него… Не бях влюбена, но… Харесвах го… Дори много…

— Само те моля да не си въобразиш някога по някакъв повод, че те упреквам за нещо, нали?

— Аз се упреквам! Той ме прегръщаше и аз имах желание да потъна, да умра, да ме няма… Докато в твоята прегръдка… Снощи… Снощи беше толкова хубаво… Като че ли умирах и в същото време знаех, че ще възкръсна, за да ме прегръщаш още и още… Разбираш ли ме? Искам да живея, но съм готова да умра за тебе…

— Стига, малката ми! Ще живееш! Дълго и щастливо и аз ще се погрижа за това, любов моя…

— Не! Никога!… Никога, никога не ме наричай така! Моля те! Както искаш, но не и така, умолявам те!

— Извинявай, без да искам… Дели, съжалявам!… Всъщност има и други хубави думи… Нали, обич моя? Нали така, таралежчето ми? — и Александър я привлече в прегръдката си.