Третият (или Реквием за един убиец)

28 декември

Календарчето вече не съществуваше. Беше се превърнало в купчинка пепел в кристалния пепелник. Изгори го веднага след като се върна от болницата. Поне това успя да свърши. Една съществена улика най-сетне е ликвидирана. Една малка победа, но той знаеше цената на малките стъпки към триумфа. Сети се за шапката. Отсега нататък трябва да пресмята всеки ход с удвоено внимание. Щом искат следи, ще им ги даде. Такива, каквито той избере.

Сега трябва да се отърве и от сребърната кутия с всичките реликви, които съхраняваше. С голямо вътрешно нежелание взе това решение, тя беше твърде ценна за него, но рискът да я задържи бе неоправдан. Дори без съдържанието си кутията бе опасна. Знаеше за съвременните методи, с които биха могли да установят какво е държал вътре. Прехвърли през ума си различни възможности къде да я скрие, но се отказа. Трябва просто да я изхвърли. Най-добре в кофите за смет. Няма нищо по анонимно от тях, поне напоследък ги чистеха всяка сутрин.

И все пак как не му вървеше тези дни! С пазача успя да се справи, дори очакваше по-голяма съпротива. Но до малката измамница отново не успя да се добере и тя все още е жива, макар и в кома. Дано обаче неговата богиня не е пострадала! Нямаше друг избор, на всяка цена трябваше да вземе от нея календарчето си. Така се надяваше, че няма да разбере истинското му значение, но ето че тя започна твърде много да пита. И как не навреме дойде в бокса! Наложи се да я приспи. Толкова много внимаваше да не я нарани! Съзнаваше колко болезнен е този похват, но задачата нямаше друго решение…

Беше време за новините. Включи телевизора. Колко са жалки всички! Дребни, нещастни журналистчета. Дават мило и драго за кариерата си! Забравят всичко, дори семействата си, дори децата си, за да бъдат на първите страници. Ей ги, успели най-сетне да свържат всичките му празнични удоволствия, те се захласваха, едновременно стреснати и опиянени от сензацията. И какви клишета — сериен убиец-психопат, маниак, психар!… Само ако знаеха кого наричат така! Още не са наясно с номера, който им е приготвил. Всеки момент ще налапат стръвта, тогава ще дойде неговият ред да тържествува! Но засега трябва да спре порива си, да бъде по-внимателен и да не си позволява онези малки празници за душата. Пък и с последната не изпита почти никакво удоволствие. Малката си беше стопроцентова курва. Просеше си го.

Той изключи телевизора. Време беше да се приготвя за работа. Днес имаше доста задачи за отхвърляне.

Ценко загърна по-плътно куртката си и надникна през прозорчето на мазето да види какво е времето навън. Замисли се около кой магазин да се завърти тази сутрин. На ъгъла беше вчера, в кафето му дадоха закуска оня ден, около супера на долната улица имаше повече възможности да се намери нещо за ядене, но там пък територията беше запазена от просяшката мафия. Вече го бяха поступали, тъй като никой нямаше право да навлиза в чужда територия. Чужденецът, който от безизходица или незнание искаше да стане техен член, трябваше безпрекословно да се подчинява, иначе наказанието бе строго. След като на гърба си изпита законите на подземния свят, а и понаучи нещо от едно момче, с което за кратко се бе сприятелил, Ценко най-много от всичко се пазеше да не попадне в мрежата на някой робовладелец. Защото тези, които държаха в подчинение просяците, бяха точно такива. Те измисляха за всеки от робите си сърцераздирателна история, даваха му дрипави дрехи, на младите момичета и жени тикаха в ръцете упоени бебета, купени от алкохолизирани бедняци или наркомани. На някои дори правеха нелегални операции, като им ампутираха крайник. Взимаха им всичко, което те получаваха от състрадателните граждани.

Освен просяците, обединени в по-големи или по-малки банди, своя организация имаха и събирачите на отпадъци от кофите. Кашоните, които бяха толкова удобни и топли, бяха тяхна собственост още преди да стигнат до контейнерите. Всичко се събираше, разпределяше и отиваше по установения ред, както и парите, разбира се, течаха в определени джобове.

Ценко бръкна в скривалището си зад тръбата на парното и извади една проскубана четка за зъби, парче сапун, гребенче и малко огледалце, пъхнати в пластмасова чашка. Събра вода от „изворчето“, както наричаше мястото на една тръба, откъдето постоянно капеше, и се изми. Обитателите на блока няколко пъти викаха техници, но те все не успяваха да отстранят повредата. За негов късмет, защото така имаше възможност да прави дори сутрешен тоалет. Ценко се радваше, че си е намерил това скривалище. Никак не беше зле — имаше си вода, отопление от тръбите и стар дюшек, който не забравяше сутрин да оставя подпрян на стената, както го беше захвърлил някой преди време в мазето. Следеше много внимателно да не оставя белези, че живее тук, защото веднага щяха да вземат мерки и да сложат стъкло на малкото прозорче, през което влизаше. За своите тринадесет години той беше толкова слабичък, че без проблем се промушваше през тесния отвор. Може би затова никой не се беше нанесъл тук преди него. Пазеше се и от другите бездомници да не го видят как се промъква, за да не му отнемат убежището. Те нямаше да се поколебаят да разбият по-голям прозорец, като открият, че тук е топло и има вода. Ценко ги избягваше, защото подсъзнателно чувстваше, че техният начин на живот ще го засмуче, и веднъж приел правилата на бездомничеството, никога няма да може да осъществи мечтата си.

Когато пристигна в София, скрит в неотопления товарен вагон, той хранеше големи надежди за бъдещето. Избягал от Дома за деца, имаше в далечното планинско селце баща и стара саката баба, майка му бе починала. Малкото пари, които получаваха от социалните, баща му изпиваше веднага и докато живееше с тях, Ценко ходеше по съседите да търси работа, за да купи хляб на братчето си. Но селото бе много бедно, хората бягаха оттам, дори пътят към него ставаше недостъпен при лошо време. Ценко имаше една мечта. Да спечели пари и да направи път към селото. Тогава и хората щяха да започнат да се връщат, дори да идват туристи при тях, а баща му щеше да си намери работа в най-близкия град. Щяха да открият колко са красиви сгушените сред планинските склонове къщи. Затова и избяга от Дома, където социалните го бяха настанили с братчето му. Отначало бе доволен и спокоен, че малкият има всеки ден топла закуска. Надничаше в спалнята на „дребните“ и му носеше по някоя ябълка или картинка — той много обичаше камиони и самолети. Прерови библиотеката, за да намери детски книжки и да му чете приказки, и така попадна на старите оръфани томчета, които го завладяха с приключенията на смели мъже, спасяващи красиви отвлечени девойки, воюващи с черни пирати или бранещи вигвамите си от белите нашественици. Въображението му рисуваше какви ли не премеждия, в които той беше главният герой. Пленен от този измислен свят, Ценко вярваше, че всеки мъж със смело сърце може да постигне мечтата си, а себе си вече възприемаше като мъж — нали се грижеше толкова време за болната си майка, за баба си и за братчето си. Заръча на малкия да слуша и да учи, обеща му да го вземе оттам, като направи пътя, и пое към своята мечта. А тя се оказа студена като този голям град, неприветлива като хората наоколо и все по-далечна. За няколко месеца бе събрал едва десет лева. Не беше никак лесно да се вреди сред миячите на автомобилни стъкла по кръстовищата. Всички места бяха строго разпределени, а Големия шеф взимаше почти всичко от това, което успяваха да изкарат. Не знаеше колко пари струва прокарването на път, но вече му бе станало ясно, че по този начин няма да постигне целта си. Всеки ден трябваше да се бори не за друго, а за оцеляването си. Толкова рядко някой му подхвърляше стотинки за измитото стъкло, добре поне, че шефът им даваше материалите… Пътят вече се губеше в далечна и непрогледна мъгла, но той още не искаше да се признае за победен.

Ценко се измъкна през прозорчето, като предварително добре огледа терена. Промъкна се към кофите и започна методично да преравя боклука. Пръчката му закачи нещо твърдо. Той издърпа пакета и ахна. Такава прелест не беше виждал досега. Огледа се бързо. Никой от конкуренцията не се мотаеше наоколо, но положението можеше всеки миг да се промени. Не биваше повече да подлага на изпитание късмета си. Пъхна пакета под якето и с бързината на полска мишка се шмугна обратно в убежището си. Долу светлината беше слаба, но въпреки това успя добре да разгледа находката си. Старинна сребърна кутия. И колко тежка! Вътре нещо дрънкаше. Дали не бяха монети? Ценко бавно открехна капака. Разочарованието му беше голямо. Момичешки дрънкулки! При това кой знае защо собственичката на кутията е предпочитала да носи само по една обеца. Дори не може да ги занесе като подарък на г-жа Добрева от Дома. Тя единствена се държеше мило с него и винаги успяваше да го разсмее, когато му беше най-тъжно. Но да не е луда да тръгне с две различни обеци! Имаше обаче едно красиво златисто копче, което можеше да свърши работа. Дали да не се опита да продаде тези дрънкулки?

След безсънната нощ, изпълнена с вълнения, Магдалена спа до обед. И отново сънува странен сън. Возеше се на въртележка. От тези, на които седалките са закачени на синджири и се гонят една друга. Вече й се виеше свят, тя най-много от всичко искаше да слезе, но преди това трябваше да направи две неща — да настигне предната седалка и да види лицето на мъжа, седнал на нея. И да не позволи на другия мъж в догонващата я седалка да я хване…

Събуди се силно впечатлена от съня и продължи в мислите си да се опитва да види лицата на мъжете. Кои бяха тези двамата? Отново, също като вчера, скочи от леглото и отвори прозореца. Практична и трезва, Магдалена доскоро не вярваше в сънища, видения и предсказания. Но от няколко дни животът й се бе преобърнал. Толкова странни неща се случиха, сякаш да й покажат, че трябва да обръща повече внимание на малките знаци около себе си. Под хладката вода на душа тя продължи да анализира съня си. Мъжът, от когото бяга, трябва да е престъпникът. Но кой е този, чието лице иска да види? А ако обърне нещата? Тогава този, когото тя гони, е престъпникът. Кой обаче е този, който иска да я настигне, а тя му се изплъзва? Какво беше казала циганката на Мария? Едната лежи, а другата бяга. И мъж, който ги преследва… Замисли се за мъжете около себе си. Тези, които в последните дни изиграха някаква роля в живота й. Дали да включи Майкъл? Не, той остана в предишния й живот, към който вече никога няма да се върне. Сега обаче имаше трима, които по един или друг начин играеха някаква роля в живота й: Виктор, Александър, и Юли. Приятелчетата от компанията не влизаха в сметките, тъй като до един учеха в чужбина. А, да, не бива да забравя и капитана, Николай, но неговият интерес бе служебен. Всеки от тримата беше симпатичен. Всеки — посвоему привлекателен. Всеки имаше достойнства. Как да допусне мисълта, че някой от тях може да е престъпник? Хладката вода, която се лееше от горе, подреди мислите й. Убиецът допусна грешка, като се издаде колко важно за него е това календарче. Нищо не сочеше, че е негово, с изключение на смътното й подозрение. От това следваше, че рефератът, където беше пъхнато календарчето, е бил в ръцете му. Значи го е чел. За да му го даде Мария, значи го познава добре. Познатите им са общи. Значи и тя го познава. Ако, разбира се, Мария няма тайни от нея. Сети се как скри от сестра си връзката с Майкъл…

Магдалена излезе от банята с твърдото решение да опознае по-добре онези тримата. За Юли вече имаше някаква представа. С Виктор, както видя вчера, се беше заела полицията. Значи на ред беше Александър. Защо така настоятелно я убеждаваше да не задава въпроси? Защо я караше да не привлича вниманието към себе си? Може би се опасяваше, че нейното ровене около реферата ще я изведе на изобличаваща го следа?

Някъде в старите бележници имаше записан негов телефонен номер. Извади ги от шкафа и не след дълго откри това, което търсеше. Александър се отзова веднага на поканата да се срещнат. Дори усети в гласа му радостна изненада. Тя, разбира се, определи за място на срещата неговото заведение, където всички добре го познаваха. Нямаше да посмее да й направи нещо. Щеше да има много свидетели.

Той не можеше да дойде преди шест часа, така че тя се обади и на Елена. Имаше толкова много да й разказва…

Николай затвори шарената папка. Прочете реферата на Мария на един дъх и беше изключително впечатлен. Работата беше добра. Но не това го порази, а голямото сходство на описвания от нея психотип с изготвения от криминалните психолози профил на предполагаемия престъпник. Направи му впечатление, че престъпленията съвпадат с официални празници. Дали и вчерашното убийство може да влезе под този знаменател? Вчера бе Стефановден. Появилото се по-рано усещане, че нещо е изкарало престъпника от обичайния му стил, се засили. При това Николай не се съмняваше, че двадесет и трети декември също не е бил избран случайно, въпреки че не е празник. Какъв ли може да е бил мотивът му? Вече беше убеден, че маниакът подбира жертвите си по външно сходство с близначките. Значи най-вероятно Пианиста се крие някъде в приятелския кръг около тях. В деня на пристигането на Мария той убива. Дали не е чакал точно нея? Или сестра й? Нали се е представяла за Магдалена… Дали за него е било без значение върху коя от сестрите ще се нахвърли? Може би предишните жертви са били тържествена подготовка именно за покушението над една от тях? Може би е бил силно увлечен по близначките? Не е успял да го извърши същия ден, когато Мария се е завърнала от Германия, бил е психически подготвен за нападение и си е намерил друга жертва? Не, нещо не се връзва… Вчерашното убийство не влиза в тази схема. Да се опита да поразсъждава от друг ъгъл.

Последният развой на събитията сочеше, че Пианиста е чел този реферат. Дано при експертизата се открият годни отпечатъци, помисли между другото Николай. Мария трябва да е била в добри отношения със своя нападател, за да му даде съчинението си. Явно обаче не го е познавала чак толкова добре, тъй като съвсем не е подозирала за тъмната страна на душата му. Той е прочел неща, които са имали поразителна прилика с неговия живот, а това вероятно го е извадило от равновесие. И е забравил вътре календарчето си. Как иначе да се обясни, че толкова важна за него улика остава в папката. Жалко, че не се знае на кое място е било сложено! Това щеше да даде някаква насока за самоличността му. Той може би се е срещнал с Мария, за да й върне реферата, и тогава ядът му е изригнал. Може би затова характерът на нападението над нея е толкова различен.

Двете сестри имат общи познати. Както и да разсъждава, Магдалена е в голяма опасност. А това неразумно хлапе се прави на героиня, опитва се с въпросите си да открие един толкова опасен престъпник! Още при първата им среща му направи впечатление огънят, който гореше в очите й. Наумила си е да отмъщава за сестра си!

Ще трябва да я постресне по-сериозно. Беше сигурен обаче, че тя едва ли ще сдържи обещанието си да не се бърка там, където не й е работата.

Николай беше респектиран и обезпокоен от хладнокръвието на Пианиста. Ударът му в болницата беше дързък и все пак успешен. Нападнатият колега, след като се свести, не даде никаква нова и полезна информация. Бил е изненадан и моментално неутрализиран. Вярно, че не се отличаваше с безупречна физическа подготовка, беше доста пълен и не особено пъргав, тулупът му с тулуп, но какво да се прави! Това бяха хората, с които разполагаха. За тези пари не се намираха много желаещи да си рискуват живота. От новите попълнения оставаха на работа тези, които не можеха да се реализират в частния бизнес, или тези, които все още имаха някакви нравствени и морални подбуди. И ако не се водеха от идеализирани представи, които животът светкавично разбиваше, то поне имаха чувство за дълг и отговорност.

Вратата на кабинета се разтвори със замах и вътре връхлетя Димитър, запъхтян и зачервен. Носеше резултатите от лабораторията. Приятелят му не беше го подвел и в изключително кратък срок те разполагаха с данните от сравнителния анализ.

— Имаме го! — извика Димитър и му подаде бланките.

Въпреки големия си опит, Николай също не можа да сдържи вълнението си. То пролича в бързината, с която прегледа резултатите. Наистина го имаха. Най-сетне имаха заподозрян! Сега трябваше час по-скоро да вземат заповед от прокурора за неговото задържане. Основанията бяха достатъчни. Пробата от космите му съвпадаше по характеристики с тези на косъма, открит в шапката, намерена на местопрестъплението. Питона трябваше да бъде доволен. Рядко се случваше да напреднат толкова бързо. Май младокът имаше потенциал!

Николай му се усмихна окуражително и посегна към телефона, за да уведоми шефа за резултатите.

Елена не беше от най-добрите слушатели. Тя непрекъснато ахкаше, прекъсваше я и задаваше въпроси, изпреварващи хода на събитията. На Магдалена й отне доста време да разкаже всичко, което й се случи, всичко, което премисли, и изводите, до които бе достигнала. А информацията, която се надяваше да получи от нея, бе твърде оскъдна. Елена вече й беше разказала каквото знаеше за разговора на Мария с Виктор, но за този с Александър спомените й бяха съвсем смътни.

— Лени, колкото и малко да си чула, повтори го дума по дума, моля те! — не губеше надежда Магдалена.

— Маги, бях изпила цяла голяма бутилка кола и щях да се пръсна! Мислех само за това как по-бързо да стигна до тоалетната! Помня, че си хвърлих чантата, дори не видях къде падна, извиках им, че ще се напишкам, и едва стигнах… — Елена почти се бе разплакала от съжаление, че е пропуснала нещо важно.

— Добре, Лени — опита се да я успокои Магдалена. — Но докато си се приближавала към тях, ти си ги видяла как седят, нали?

— М-м-м-да, Александър май я беше хванал за ръката…

— Май или наистина?

— Хванал я беше! Да, сетих се! Дори си помислих, че ще пропусна нещо интересно, защото той й говореше леко усмихнат. С оная усмивка, нали знаеш, когато мъжете искат да ти се харесат…

— Говорил й … Много добре! Виж колко неща си забелязала! Като си се приближавала, не може да не си чула поне края на репликата му, нали?

— Той я попита нещо… Не знам, не помня…

— Добре, успокой се. Ти за какво си мислеше тогава?

— Мислех си, че ще се изложа всеки момент, пък той се обърна към мене и нямаше как да не му отговоря… Да, за нещо май току-що се бяха обзаложили, защото ми каза: Елена, ти си свидетел! Точно така, спомних си! — тя беше много щастлива, че може да помогне на приятелката си. — Сетих се, сетих се! Ставаше дума кой на кого да направи компания, ако спечелят някакъв облог! Точно така! Кой кого да заведе на вечеря! Но за какво са спорили, убий ме, не знам!

— Защо аз да те убивам. Има си човек за тази работа! — черният хумор на Магдалена накара Елена да потръпне.

— Прехапи си езика, Маги! — отвърна й тя. — Маги, мислиш ли, че Александър може да е… Невъзможно!

— И аз не знам вече какво да мисля! Като си припомням кой какво е чул от мен и как е реагирал, стигам и до него. Освен ако не е някой, за когото изобщо не се сещам…

— Маги, ето го, идва! — Елена подскочи на стола и хвана Магдалена за ръката. — Да остана ли с тебе?

— Не, Лени, тук нищо не може да ми се случи. Пък и той е наясно, че ти си свидетел на срещата ни. Така че по-добре тръгвай. Искам да говоря насаме с него.

— Дръж си телефона в ръката и при най-малка опасност веднага ми звънкай, чу ли? Ще бъда наблизо! — Елена я целуна за сбогом и стана да си ходи.

— Здравейте, мили момичета! — Александър се приближи свеж и елегантен въпреки продължителния работен ден във фирмата. Беше около тридесетгодишен, висок, със спортна фигура и не съвсем правилни, но много привлекателни черти на лицето. Правеше впечатление на млад мъж, който знае какво иска и как да го постигне.

— Здрасти и чао! — Елена хвърли многозначителен поглед към Александър и за последно се обърна към приятелката си, като натъртваше думите. — Ще чакам да ми се обадиш!

— Лени, прибирай се!

Александър се усмихна, изпрати Елена с поглед и се обърна към Магдалена.

— Права е да се притеснява за тебе, не мислиш ли?

— За какво намекваш? Пак ли ме обвиняваш, че разпитвам?

— Да си призная, имам такива подозрения. Двете с приятелката ти сте обсъдили навярно всичките си познати. Ще бъда поласкан, ако съм бил включен и аз. Така ли е? — директният въпрос я свари неподготвена, а погледът му я смути. Тя не отговори, само повдигна рамене.

— И сега Елена сигурно ще кръжи някъде наоколо, докато не се успокои, че си се прибрала. Не мислиш ли, че това поведение е опасно за нея? — продължи да настъпва Александър.

— Разбира се, че мисля! Ама каквато е дебела глава, не мога да я разубедя…

— Добре, кажи ми номера й.

— Защо мислиш, че на тебе ще има повече доверие и ще те послуша?

— Сега ще видиш. Кажи го. Веско, ела насам, ако обичаш! — обърна се той към бармана. — Или не, Магдалена, по-добре я набери ти от твоя телефон, но аз ще говоря!

Магдалена въпреки волята си се подчини, толкова беше убедителен. Имаше нещо в гласа му, на което не можеше да се съпротивлява. Набра номера на Елена и му подаде телефона си.

— Ало, Елена! Александър съм. Слушай, моето момиче, опасенията ти са напразни… Много добре знаеш за какво говоря. Затова ме чуй добре… Не, ще бъдеш така добра да ме изслушаш. Сега се прибирай право в къщи, за да не нося отговорност и за тебе!… Да, ще ти казвам какво да правиш, след като двете с приятелката ти… Ще спреш ли за малко, за да ме чуеш? Обещавам ти най-тържествено, че ще я изпратя до входната й врата… Да, думата ми е достатъчна, но ако не вярваш, ето ти Веско, който стои тук до мене и слуша нашия разговор. Давам му телефона да потвърди — и Александър му протегна апаратчето. Веско повтори чутото и му върна телефона. — Добре, Елена, радвам се, че се разбрахме. Желая ти лека вечер. И право вкъщи! Добре, ще я пазя… Пази се и ти.

— Нашите не знаят, че съм с тебе, мислят, че съм с Елена. На тях няма ли да се обадиш? — подкачи го Магдалена, най-сетне успяла да се окопити. Пък в края на краищата наистина имаше свидетели, че е с него! Ако нещо се случеше, той щеше да е първият заподозрян.

— С най-голямо удоволствие. Но този път от моя телефон. Трябва да ти имам номера. — Александър бързо натисна клавишите и след малко разговаряше с родителите й. Представи им се, обеща да я доведе, каза, че няма да закъсняват, и отново повика Веско за свидетел.

— Е, сега, след като свършихме всички формалности, можем малко и да разпуснем, не мислиш ли? Какво да ти предложа? Помня, че преди да заминеш, поръчваше текила, а може вече като германка да си минала на бира, така ли е? Но в такава зимна вечер бих ти препоръчал червено вино. Имаме наистина хубаво.

— Да, предпочитам вино. Мерло. Бирата я пия в по-горещи дни, а за текилата отдавна съм забравила, то беше моментно увлечение.

Александър даде знак на Веско да дойде и докато той правеше поръчката, Магдалена се замисли как да подхване разговора. Налагаше се да бъде нащрек и да не се оставя да бъде подведена от кавалерското му поведение. Трябваше да има начин да се добере до истинската му същност. Реши да започне с опипване на почвата. Сети се за вчерашното убийство. Дали има алиби за времето на извършването му?

— Как ти върви работата? По цял ден ли си зает в офиса? — попита тя сякаш между другото.

Веско вече бе донесъл виното и няколко чинии с мезе. Александър изчака да го налее по чашите и вдигна своята.

— За твое здраве и за здравето на сестра ти! — Магдалена се чукна с него, а той най-сетне отговори на въпроса й. — Да, зает съм по цял ден, но не седя непрекъснато там, ако това имаш предвид. Имам срещи и с клиенти на фирмата. Правя програми, които след това трябва и да поддържам. Но не убивам момичета между срещите, макар че понякога имам желание да се разправя с някой от поръчителите. Работят с програмите като неандерталци, после обвиняват нас. Това те интересуваше нали? Дали имам алиби? — Александър я гледаше със сериозно изражение на лицето, но в очите му имаше смях.

Магдалена вече съвсем се обърка. Той четеше мислите й. Може би тогава просто не трябва да ги крие. Ще кара направо. И ще го наблюдава. Дори и да я лъже, това ще бъде предизвикано от някаква важна за него необходимост. Значи трябва да открива мотивите, които го карат да казва едно или друго. Защо тогава й каза за алибито?

— Много си проницателен — засмя се тя, решавайки да демонстрира хладнокръвност. — Елена ми каза, че със сестра ми сте се хванали на бас. Кой го спечели?

— Ами трябваше аз да го спечеля независимо от резултата… Елена е много забавна, ама вижда нещата такива, каквито иска да ги види. Дори не успя да разбере за какво говорим, тъй като се изстреля като снаряд към тоалетните.

— И за какво спорихте? Как така победата ти е била сигурна?

— Много просто. Обзаложихме се на една вечеря. Ако спечелех аз, Мария трябваше да ми прави компания. Ако спечелеше тя, трябваше аз на нея да й правя компания. Беше шега, както разбираш. Просто повод да я поканя. По-точно, мислех, че каня теб!

— И покани ли я? Ходихте ли на вечеря? — Магдалена се напрегна в очакване на отговора. Александър се усмихна, вдигна чаша да се чукнат отново и я погледна над чашата с изражение, което тя не разбра. Приличаше на дълбоко стаена болка.

— За съжаление, не. Ако бях по-настоятелен, може би нямаше да се случи всичко това. Щях да я предпазя. Повярвай, Магдалена, безкрайно съжалявам, че по такъв повод се срещаме с тебе. Отдавна исках да ти кажа, че си от хората, които ценя безкрайно много, радвам се, че ми се обади, но щеше да е много по-добре, ако причината не беше тази…

Какво беше това? Опитваше се да я оплете в мрежата си? Лъжеше ли я или не? Можеше ли един убиец да говори и да се държи така, или той просто е един добър и мил човек, търсещ начин да я утеши?

— Благодаря ти, Алекс. — Магдалена реши да се стегне и да не се размеква както с Юли. — И все пак какъв беше поводът да се хванете на бас?

— Много приятен. Късметите в баницата. Пошегувах се, че при близнаците навярно и късметът е еднакъв, а тя каза, че сестра й била по-голямата късметлийка. И обеща като доказателство на другия ден да донесе късметчетата.

— Донесе ли ги?

— Не знам. Аз се забавих. Имам една стара леля, която трябваше да посетя. Живее сама, горката. Когато дойдох тук, Мария току-що си е била тръгнала с Виктор.

— Значи затова тези листчета са били в чантата й… Носила ги е, Алекс! Искала е да ти ги покаже. Жалко наистина, че не си бил тук! Най-малкото щеше да означава, че не си бил ти…

— Магдалена, причиняваш ми огромна болка, като допускаш тази мисъл. Познавам ви и двете отдавна. Познавам приятелите ви. Как можа да помислиш, че съм способен да ви посегна. Как да ти докажа, че не съм аз?

— Не знам. Може би като хванат истинския…

Двамата се умълчаха. След като през цялото време беше под напрежение да го хване в лъжа, сега Магдалена изведнъж се почувства напълно изтощена и някак изпразнена. Осъзна, че от все сърце желае той да е невинен. Устните му изглеждаха твърди и издаваха непреклонност, но погледът му бе внимателен и мек. Държеше се така, както винаги бе очаквала да се държи един истински мъж. От него се излъчваше достойнство и някакво усещане за вътрешна сила.

— Ти… разбра ли, че тя не съм аз? Исках да кажа, че…

— Че се е представяла за тебе? Ако трябва да съм честен, не. Въпреки че един или два пъти усетих леко съмнение. Но я видях за съвсем кратко, а и тя като тебе обичаше да прокарва пръст по дясната си вежда.

— Нищо подобно! Тя не прави така! — оживи се Магдалена. — Ха, виж ти! Значи ме е имитирала наистина добре! А ти откъде знаеш, че аз имам такъв навик?

— Малко ли бях с вас, преди да заминете! Още тогава забелязах, че понякога, особено като се замислиш, си приглаждаш веждата.

— Ами да! Получих лек белег, след като паднах като малка, после всичко изчезна, но ми стана привичка да си разтърквам веждата. А как си забелязал, че това съм аз, че съм по-различна? Ние сме съвършено еднакви! — тя продължаваше да се опитва да го хване поне в противоречие. Ако лъжеше, беше съвършен!

— Трябва да ти призная, че трудно ви различавах, но винаги съм гледал повече тебе. Все пак ти си тази, която исках да опозная по-добре. Може би заради огъня в тебе. Сестра ти е по-спокойна… Но настина съм засрамен, че тя успя да ме заблуди. И трябва да ти се извиня. Ако ми позволиш да те опозная по-отблизо, ще те различавам и с вързани очи.

Защо ли й стана толкова приятно? Как да приеме този намек? Магдалена си представи Александър в ролята на сляпа баба и се разсмя. Телефонът й звънна. Все още засмяна, тя го включи и изведнъж кръвта се смъкна от лицето й. По нейните реплики Александър разбра, че говори с баща си, но по въпроси като „Как?, Кога?, Сигурни ли са?“ не можа да определи за какво става дума.

— Магдалена, нещо със сестра ти ли? — я попита той, видимо развълнуван.

— Виктор. Задържан е. За убийство.

— Не може да бъде! Той е последният човек, за когото бих помислил!

— Сега са съобщили по новините… Имало доказателства. Значи затова оня лейтенант го оскуба!

Александър я погледна учуден, но телефонът й отново зазвъня и тя не можа да продължи. Този път се обаждаше Елена. Магдалена почти не успя да се вмести в потока от думи, който се лееше от слушалката. Докато говореше с нея, забеляза, че Александър, който не пушеше, извади една от нейните цигари и запали.

— Елена. Шокирана е. И е възбудена от това, че ще я викат за свидетел. Знаеш ли, Алекс, благодаря ти за всичко, но ще тръгвам. Няма нужда да ме изпращаш. Ето, всичко свърши.

— Не бързай с изводите, Магдалена. Той е задържан, но още не е осъден. Може и да не е Виктор.

— Прав си. Но за да го арестуват, значи има за какво. Още не мога да го осъзная. Искам да се прибера, да чуя следващите новини и да остана малко сама. Трябва да премисля някои неща…

— Не си въодушевена. Нали това искаше — да хванат този, който нападна сестра ти.

— Да, но… Познавам добре Виктор и съм в пълен потрес.

— Още ли се съмняваш в мене? — той зададе толкова тихо този въпрос, че тя едва го чу.

— Не исках! Още от самото начало не съм искала да се съмнявам в тебе, но… Разбери ме! Всичко сочеше, че е някой от познатите ми… Аз ще тръгвам, Алекс, нашите ме чакат.

— Добре. Ще те изпратя. И не възразявай. Това е мое задължение.

— Хубаво, щом се чувстваш задължен… — Магдалена усети леко клъвване в сърцето. Нима всичко при него е просто добро възпитание?

— Магдалена, какво си дете! Не разбра ли, че искам да прекарам още малко време с тебе? — той наистина четеше не само мислите, но и желанията й.

Тя за първи път се почувства спокойна и защитена. Нещо топло се разля в гърдите й и тя усети пак онова голишарче, което трептеше и искаше да изхвръкне. Мислеше, че след раздялата с Майкъл е изпаднало от гнездото. Зарадва се, че още е там и пърха. Магдалена се усмихна на Александър и облече якето си, което той държеше. Дали така й се стори, или леко я прегърна, докато й помагаше?

Вместо удовлетворение от добре свършената работа Николай изпитваше смътно чувство, че е влязъл в задънена улица. Зачете отново протокола от разпита. Заподозреният Виктор Христов даваше пълни и точни показания за самоличността си. Те се покриваха с изявленията на свидетелите. Не отричаше, че вечерта на двадесет и пети декември към седемнадесет часа е отишъл в заведението „Арките“, където е срещнал пострадалата Мария Владова в компанията на приятелката й Елена Лефтерова. Към седемнадесет и тридесет двамата са напуснали заведението и са отишли в дома на неговия колега Атанас Вълев, където са присъствали още седем души, изброени поименно от обвиняемия. Малко след двадесет и един часа Мария е изявила желание да си тръгва и Виктор е извикал такси, с което са пристигнали пред дома й някъде към двадесет и един и четиридесет. За събитията след този момент започваше да отговаря уклончиво. С редица уточняващи и улавящи въпроси Николай успя да изясни, че заподозреният се е намирал в много висока степен на алкохолно опиянение, като е бил и под наркотично въздействие, тъй като на събирането някои са пушили и трева. Заподозреният не уточняваше кой, нито имаше спомен за количеството изпит алкохол, но твърдеше, че по принцип нито пуши, нито пие, а от тревата си бил дръпнал само няколко пъти… Бил под въздействие на празничното настроение, тъй като с колегите са чествали завършването на сложен проект. След изясняването на тези обстоятелства заподозреният категорично отхвърляше да е извършил физическо насилие над пострадалата, като държеше на първоначалното си твърдение, че я оставил във входа и е тръгнал да се прибира пеша, тъй като „искал да се проветри“. След представяне на шапката като доказателство не отричаше, че е негова, но продължаваше да твърди, че не е забелязал кога и как я е загубил, защото не е бил на себе си. Когато Николай го притисна с въпроса откъде са нараняванията му по лицето, той видимо се притесни. Виктор имаше пресни белези, които съответстваха на нанесени при самоотбрана удари. Когато разбра, че ще бъде направена експертиза за доказване идентичността на намерения под ноктите на пострадалата материал с неговите епидермални клетки, той видимо рухна. Николай разбра, че Виктор вече няма психически сили за съпротива, и го попритисна с точно подбрани навеждащи и улавящи въпроси. Той се оплете, започна да си противоречи и накрая заяви, че ще направи пълни самопризнания. Не отрече, че е нападнал момичето във входа и че тя се е отбранявала. Но твърдеше, че от един момент нататък всичко му се губи. Признаваше напълно вината си за нападението над Мария Владова.

Николай въздъхна и запали поредната цигара. Стана, отиде до прозореца, отвори го и вдиша с пълни гърди. След гъстия тютюнев дим, запълнил стаята, студеният нощен въздух му се стори като еликсир. Загледа се в осветените прозорци. Въпреки късния час градът не заспиваше. Хората с радостно оживление се подготвяха за Нова година. На много места святкаха и премигваха най-различни разноцветни лампички. Николай живееше сам и нямаше коледна украса. Откъде време за такива излишества! Празникът за него щеше да настъпи след приключването на това дело. Беше невъзможно да си представи как седи край елхата с приятели, а в касата го чакат документите по незавършения случай на Пианиста, как престъпникът е някъде сред нищо неподозиращи хора, върви и търси следващата си жертва.

Защо не беше удовлетворен? Нали вече имаха заподозрян по делото! С направени пълни самопризнания за нападението над единствената все още жива свидетелка по делото на Пианиста. Николай разчиташе на интуицията си, а в този случай тя му казваше, че нещо не е наред. Виктор отказваше да признае покушенията над останалите жертви. Това беше логично. Отричаше да владее каквито и да било източни похвати. Да не е глупак сам да си окачи примката на врата! Дали самопризнанието не беше ловък ход от негова страна? Мария все пак не е убита. И да дойде на себе си, едва ли ще каже нещо по-различно от неговите показания. Да, била е нападната от Виктор, който не си спомня какви ги е вършил. Само това. Нямаше как да го свържат с другите убийства, нямаше никакви улики, които да докажат участието му в тези престъпления. А характерното петно? Може случайно да го е получила сред многото други удари…

На всички въпроси, свързани с реферата на Мария и откраднатото календарче, Виктор отговаряше еднозначно. Да, виждал е тази папка. Да, Магдалена е разпитвала за някакво календарче. Но той нито е чел въпросната работа, нито има представа какво е това календарче. Николай му зададе редица контролни въпроси с цел да го хване в лъжа, но не стигна до нищо.

Хвърли фаса през прозореца и го затвори. Ако Виктор бе Пианиста, той много умело бе изградил своята защита. Не можеха да му вменят нищо повече от едно нападение с тежки телесни повреди. И то ако експертизата се произнесе положително за уликата… Да, тежко престъпление. Да, със съответното наказание. Но при добър адвокат всичко щеше да му се размине с едно твърде меко наказание. Изобщо не можеше да се сравни с присъдата, която би получил, ако се докажеше, че той е извършил серийните убийства. А между впрочем, Виктор в края на разпита заяви, че няма да каже и дума повече без адвокат. Което си беше негово право.

На Николай му беше ясно, че работата тепърва започва. Трябваше да се издирят и разпитат свидетели за придвижването на Виктор в дните на убийствата. За това време той имаше доста неточни спомени. Дали наистина не се сещаше какво е правил? Може би умишлено поддържаше такова поведение, защото му бе известно, че ако не става въпрос за нещо важно, невинният човек никога не може да си спомни с какво се е занимавал на определена дата. С неговото ниво на интелигентност Пианиста със сигурност знаеше, че едно алиби, изпипано и веднага представено, би събудило подозрения у специалистите.

А освен Виктор имаше още поне двама, които косвено бяха въвлечени от Магдалена в тази история с откраднатата улика. Александър Милев, програмист в сериозна фирма със западно участие, собственик на заведението „Арките,“ и съседът Юлий Костов, перспективен млад учен, физик в научноизследователски институт. Вината на Виктор все още не беше доказана. Трябва да продължат оперативното разследване и по тези две линии. Николай пак се сети за Магдалена. Тя трябва все още да бъде много внимателна. Но дали това непредвидимо момиче няма да се втурне отново в собственото си разследване, като разбере, че истинският убиец може все още да се разхожда на свобода? Доколкото я беше опознал, Николай подозираше, че от нея може да се очаква всичко…

Вече трета нощ Ценко се въртеше на своя матрак и се стряскаше от кошмари. Защо му трябваше да ходи и да наднича там, където не му беше мястото!

Големият град омагьосваше Ценко. Сам на себе си господар, доскоро той се чувстваше голям и независим. Обичаше вечер, когато се прибираше в мазето, да наблюдава от своето прозорче улицата и съседните блокове. От малък бе съобразителен и забелязваше много неща, от които си правеше изводи. Това бе любимото му занимание. Знаеше кой от съседите колко пъти в седмицата ходи до магазина, какво купува, какво се изхвърля в кофите. Забелязваше кой с кого се прибира и кога закъснява. Виждаше къде икономисват от всичко — дори вечер си светят само с екрана на телевизора, и къде до късно през нощта свети ярка светлина. По празниците хората си бяха направили украса и той обичаше да занича по прозорците да я гледа. Имаше мъгляв спомен от детските години, когато с майка си нареждаха заедно елхата. Ако беше жива, може би нямаше татко му да се пропие и всичко щеше да бъде различно…

…В коледната вечер си бе направил малко празненство. Украси със звезди от станиол малко борово клонче и го сложи в един буркан на перваза. Позволил си бе да си угоди от спестените пари с няколко резена салам върху твърд комат хляб и тъкмо хапваше сладко-сладко своя сандвич, загледан в звездната нощ, когато забеляза, че отсреща става нещо интересно. Ценко се измъкна бързо като змиорка през прозорчето и на прибежки се спотаи до входната врата на отсрещния блок. Вътре имаше трима души — двама мъже и една млада жена. Той дойде точно навреме, за да види как единият мъж просна другия на земята, след което заедно с жената, която бе доста уплашена и леко раздърпана, влезе в асансьора. Лампата във входа изгасна, но от уличното осветление вътре се процеждаше слаба светлина. Момчето постоя, погледа и точно се зачуди дали да не иде да провери диша ли онзи, когато той се размърда и стана, олюлявайки се. Поогледа се и тръгна да излиза. Ценко се дръпна в тъмното, за да не го види мъжът. После отново надникна във входа, беше празен. Предпазливо влезе и се огледа дали няма да намери нещо, но в този момент отново заработи асансьорът и той пак се притаи отвън. Появиха се същите мъж и жена. Но тя явно беше в безсъзнание, защото мъжът я носеше на ръце. Тя не изглеждаше никак добре. Мъжът я сложи на пода, огледа се, побутна с крак една черна шапка и излезе със забързана крачка. През цялото време от чантата й се разнасяше телефонен звън…

Ценко не беше глупав и знаеше от филмите, които бе гледал в Дома, че не бива да влиза вътре и да оставя следи. Разбра, че е станал свидетел на нещо сериозно и лошо. Със свито сърце се прибра в своето мазе. Щом я търсеха по телефона, значи скоро трябваше да я открият, утешаваше се той, хапейки пръсти от напрежение. Нямаше към кого да се обърне за помощ, не знаеше какво да предприеме. Винаги излизаше той виновен… Почувства се малък, беззащитен и много-много самотен. За първи път се замисли дали да не се върне в Дома. Седеше на своето прозорче и гледаше към отсрещния вход с надеждата някой да влезе и да предприеме нещо. Когато след цяла вечност вътре светна, Ценко разбра, че някой слиза по стълбите. Скоро видя как отсреща се засуетиха, затичаха хора. Не след дълго засвириха сирени и пристигнаха една след друга линейка и няколко полицейски коли. Много искаше да узнае дали жената е още жива. Когато се промъкна към мястото, видя същия мъж да стои наблизо… Ценко се уплаши и разбра, че няма да посмее да разкаже какво е видял. Мъжът бе облечен добре и изглеждаше като онези солидни господа, които се возеха в скъпите коли и не му даваха нито стотинка, когато им миеше стъклата.

От онази нощ Ценко изгуби самообладанието си. През деня се озърташе да не би онзи човек да го гледа отнякъде, а нощем подскачаше при най-малкия шум. Ами ако мъжът го е забелязал и идва да го удуши? Дали да не иде при ченгетата да разкаже какво е видял? Но каква защита може да очаква от тях? А ако те само му се изсмеят, какво ще стане после? Нали мъжът ще разбере кой го е издал?

Кой би повярвал на него, дрипльото?!