Третият (или Реквием за един убиец)

25 декември

Николай подреди снимките на четирите убити момичета върху бюрото си. Помилва с ръка образа на всяко едно от тях. Млади, образовани, хубави. Нито едно не е имало леко поведение. И четирите са били високи, с хубави фигури. С това обаче свършваха приликите. Момичетата бяха с различен произход, едно дори беше дошло да учи в София от малко габровско село. Нямаха общи познати, нито имаше вероятност да са се познавали помежду си. Обличаха се различно, но в приетия от младите стил на лека небрежност.

Още веднъж прочете изготвения от психолозите профил на предполагаемия престъпник. Мъж на средна възраст около 30-те, плюс-минус две години, в добро физическо здраве. Със сигурност добре изглеждащ или поне с прилична външност — иначе не би могъл да привлече вниманието на момичетата, с които най-вероятно се е запознавал предварително. От предположението, че владее източни похвати, следваше, че е положил големи усилия върху физическото си формиране. Обременен най-вероятно с неблагополучно детство, от което излязъл с огромен комплекс за малоценност, този тип би трябвало да го прикрива с разкрепостените си обноски. Обикновено в такива семейства майката е невротизирана, зациклена на собствените си проблеми — било с мъж, било заради някакво заболяване, заради прекалена амбициозност в кариерата или поради елементарен егоизъм. Бащата като правило живее свой живот, без да участва във възпитанието на децата. Липса на душевен уют и топлина в семейството, липса на разбиране от страна на възрастните, строг контрол и повишени изисквания или напротив — пълно отсъствие на такива, са само част от факторите, довели го до твърде дебалансирана душевна структура. В съчетание с определени качества като лабилна психика и прекалена ранимост на чувствата например, себевъзприятието му е било изтласкано извън границите на нормалното. При наличие и на шизоиден характер такъв човек много трудно успява да се приспособи към заобикалящата го реалност, затваряйки се в свой измислен свят. От самотата и сексуалната неудовлетвореност, гарнирани с наранено самолюбие, най-често се образува експлозивна смес, изразяваща се в насилие. И въпреки всичко много деца, израснали в подобна среда, не стават престъпници. Трябва да е имало още нещо, което го е превърнало в опасен сексуален маниак. Нещо е отключило агресията и тя буквално е изригнала през последните месеци.

Николай въздъхна. Прочетената справка не му помагаше кой знае колко. Нямаха нито един заподозрян, към когото да приложат психопрофила. Отново прегледа събраните материали в четирите папки. Само у последното момиче имаше билет от концерт, но у първото бяха намерили театрална брошура. И датата на представлението бе от деня на убийството. Тогава този факт не хвърли никаква допълнителна светлина върху разследването, а и още не бе известно, че убийството е само начална брънка на тази зловеща серия… Но дали не е възможно и другите две да са ходили на театър? Трябва отново да се разпитат свидетелите, да се потърсят нови — в показанията нямаше достатъчно информация къде са били момичетата преди нападението.

Николай включи компютъра и се зае с плана за работа върху новото убийство. В сградата на управлението бе тихо и работата му спореше. Можеше несмущаван от нищо бързо да завърши доклада, а после да отиде в дома на родителите си, където го очакваха. Коледният ден изтичаше мирно и спокойно. Но той знаеше, че някъде там, неизвестно къде, един смахнат тип живее в един объркан свят. Никой от околните му най-вероятно няма и най-малък повод да го подозира. И никой не знае кога отново ще реши да излезе и да нападне поредното беззащитно момиче.

С яростен замах на ръката той помете всички дреболии, сложени на малката масичка до креслото. Бяха все неща, на които държеше. Като кристалния кон например. Изправен на задните си крака, с рязвята грива и раздути ноздри, той излъчваше едновременно устрем, страст и усещане за уязвима стъклена преходност. Баща му го бе донесъл от една командировка в Италия преди много години и му беше скъп спомен. Но сега в яда си изобщо не се сети за него.

Той потърси с какво да си отбележи мястото, което го бе наранило толкова много, и това, което първо хвана в чекмеджето на масичката, бе джобното му календарче. Пъхна го между страниците. Не понасяше бъркотии и затова стана да събере парчетата от счупеното. После, за да се разсее, извади сребърната си кутия и пусна концерта на Григ, чийто тържествен финал му напомни как трябва да се чувства един победител.

Бе се видял с нейните очи. Лишен от любов и изплашен от самотата си тип, бягащ от всякакви близки контакти от страх да не бъде наранен. Разкъсван между стремежа да поддържа фасадата си на стабилен, начетен и любезен човек и вътрешната неувереност, произтичаща от постоянната тревога да не се провали в очите на другите. Изпълнен същевременно с чувство на превъзходство над околните, но подвластен на дълбоката потребност да им докаже на всяка цена своето изстрадано съвършенство.

Отдавна бе осъзнал пропастта, която го делеше от света на обикновените хора. И също толкова отдавна бе намерил своя начин да върви по ръба й, без да му се вие свят. Бе достатъчно да изглежда така, сякаш се чувства добре. Това бе изкуство и той го усвои също толкова перфектно, колкото всичко, с което се захващаше.

Но как ги презираше! Не вярваше нито в Бог, нито в карма и не чувстваше никаква вина за момичетата, чиито обеци проблясваха сред лилавото кадифе на кутията му. Те просто бяха инструмент на удоволствието и имаха лошия късмет да попаднат в ръцете му. Дори не желаеше, за всеки случай, да възкликне като Шопенхауер: „Господи, ако те има, спаси душата ми, ако имам такава!“ Наскоро го прочете и хареса математическата логика на тази мисъл. Ако няма Бог и душата е само фикция, значи няма какво да се спасява. Не са нужни никакви усилия, никакви угризения на съвестта. Преведено на езика на математиката: минус по минус дава плюс. А при липсата на Бог, ако душата наистина съществува, то няма кой да я спаси. Имат ли смисъл тогава терзанията? Или: минус по плюс дава минус. Същото разсъждение се отнасяше и за обратната хипотеза, която допускаше съществуването на Бог — ако има Бог, но няма душа, какво тогава трябва да се спасява? Другият краен плюс предполагаше наличието както на Бог, така и на душа. Същият резултат се получаваше и при прилагането на двоичната система. Следователно за да има положителен резултат, трябваше да открие доказателства за наличието на Бог и душа…

В търсене на отговор на своите въпроси той се бе запознал както с Библията, така и с източни философски учения. Някои неща приемаше и дори прилагаше във всекидневието си. Като фън шуй, например. Откри някаква странна логика в делението на всяко пространство на зони, повлияващи определен аспект от човешкото битие. Дори бе сложил съответните символи на подходящото място. Кой знае колко не вярваше, че ще подействат, но изследователският му ум бе склонен да проведе и този опит. Скептицизмът му обаче надделяваше.

И тъй като пристрастието му към точните науки го караше да отхвърля недоказуеми величини като наличието на някаква имагинерна душа и на някаква всеобхватна космическа сила, разпореждаща се по закони, неподвластни на никакви прогнози, изводът му беше, че той самият е над всички правила. Минус по минус дава плюс. Просто и ясно.

Точно този бе неговият начин да докаже своята мъжественост, своята насмешка над всичките им дребни игрички на флирт и влюбвания. Смяташе, че щом му е отказана обич, то поне има пълното право да стъпче и разруши това, което не може да притежава. Така най-сетне той бе действащият, а не страдащият. И бе сигурен, че насладата, която при това изпитваше, бе недостъпна за другите, непосмели да престъпят чертата. Струваше си. Чувството, че е дарен със способността да изпитва нещо повече от тях, обикновените, го опияняваше. Вярваше, че има само една още по-върховна наслада — близостта с неговата богиня. С тяло на грешница и лице на мадона, тя щеше да бъде кулминацията в неговите преживявания. Тя заслужаваше жертвите, които той поднасяше на нейния олтар. Тя бе тази, която би го разбрала. И само от нея би могъл да иска прошка.

Тя го бе дарила с благоволението си, доверявайки му своите мисли.

И точно тя му нанесе най-болезнения удар. В своя реферат се бе осмелила да оскверни паметта на майка му. Най-святото и съкровено ъгълче в неговата душата. Би приел от нея всичко друго, колкото и да го болеше, но само до това не биваше да се докосва… Тя го бе предала…

Щом няма Бог, няма и богини! Трябва или да я свали от пиедестала, или да опровергае грешката й. Пред себе си и пред нея…

На Коледа Магдалена беше на работа през нощта. Трябваше да успее преди смяната да си почине, тъй като заради Майкъл почти не бе спала две поредни нощи и имаше огромна нужда да затвори поне за малко очи. Тя изключи телефона си, дръпна пердетата и се зави презглава. Скоро щеше да съмне. Доплака й се. Повече нямаше да види Майкъл, а вече много остро чувстваше и липсата на сестра си. Освен това й беше домъчняло и за уюта на дома, за родителите. Дали да не се прибере вкъщи за Нова година? И откъде би намерила сега билет? Неусетно заспа.

…Вървеше по коридор, в който абсолютно всичко беше бяло. Нямаше представа защо се налага да бърза, но знаеше, че е въпрос на живот и смърт. Трябваше да излезе от това смразяващо място, а не биваше да отваря страничните врати. Те бяха много. Отляво и отдясно. И нещо я дебнеше отвътре. Някак предусещаше, че там има само всепоглъщаща унищожителна пустота. Лампите примигваха с бръмчене, стъпките й глухо кънтяха и нямаше кого да попита как да излезе. Започна да тича. В края имаше двойна врата и тя със страх се питаше какво ли може да я чака зад нея — изходът или нещо ужасно. А не можеше да се върне, помнеше, че отзад една също такава врата току-що се бе заключила. Стигна края на коридора, със замряло сърце натисна бравата и видя стълби. Водеха надолу. Хукна. Те я доведоха пак до подобна врата, зад която блестеше пак един празен коридор. После пак стълби, пак коридор… а трябваше някак да се измъкне от този лабиринт, защото някъде там, в края на тези призрачни коридори, се намираше една затворена стая, в която — вече знаеше! — я чакаше Мария, която имаше нужда от нея…

Магдалена се събуди, плувнала в пот. Беше спала съвсем малко. Откъде се взе този кошмар? Тя не вярваше в сънища, пренебрегваше разните тълковници и съновници, но си даваше ясна сметка, че работата на мозъка има своите закономерности. Нещо, загнездено в подсъзнанието, се бе свързало с наблюдения, мисли и предположения и катализирано от интуицията, бе създало тази ужасяваща картина. А и по-рано се бе случвало двете със сестра й да установят почти свръхестествена връзка помежду си. Дано, дано нищо лошо да не е станало, повтаряше си Магдалена. Бе около единайсет часа, значи в България бе дванайсет. Грабна телефона, включи го и набра номера на Мария. Тя вдигна веднага. Беше в „тяхното“ заведение с хора, които и двете познаваха. Изсмя се на притеснението й. Разказа й как забавно си прекарва времето, пита я докъде е стигнала с реферата, после се пошегуваха за късметите от баницата. Магдалена тайничко бе доволна от своя — пожелание за любов никога не е излишно, въпреки че сега, след раздялата с Майкъл, не можеше да си представи скоро да се влюби отново. Но късметът на сестра й бе наистина безинтересен. Мария си беше здрава, не боледуваше — как да се зарадваш, когато ти пожелават нещо, което си имаш и не си усетил липсата му. Магдалена предаде поздрави на приятелите, специално поръча да целуне родителите им от нея веднага като се върне за обяд и поуспокоена затвори телефона.

Не можеше повече да спи. Стана и влезе под душа. Хапна, помота се малко и излезе да се разходи край реката. Скоро щеше да се стъмни и смяната й да започне, но преди това искаше да проветри главата си, която след кошмарния сън сякаш бе пълна с тежък мокър памук. Загледа се в мътните води на реката, като си представяше колко добре би било един бистър ручей да нахлуе в нея и да изхвърли тази тежест, която я изпълваше. Не беше много студено и тя седна на любимата им пейка. Изпуши няколко цигари и се почувства още по-зле. Пред погледа й реката бавно и спокойно си течеше, внушавайки мисли за напразните усилия, които всеки един прави, забравяйки от къде идва и къде отива. Загледана във водите й, Магдалена изведнъж видя една друга река. По-голяма и заледена. Като деца двете с Мария бяха на гости с родителите им при роднини, живеещи на Дунава. Зимата онази година бе рядко мразовита. Възрастните разгорещено коментираха ниските температури, ледохода по реката и незапомненото й замръзване. Двете момичета се въртяха край тях, слушаха разговорите и им беше много интересно как може една река да замръзне — та нали тя си тече? Сестра й бе настинала, тя също чувстваше, че носът я смъди, но реши тайно да тръгне на разходка. Искаше да разкаже на сестра си как изглежда най-северната ни граница и дали може да се стигне до отсрещната страна. Наскоро бяха учили по география точно за границите на България. Магдалена се изсули от къщи без някой да я забележи и скоро се озова на високия полегат склон, от който всичко се виждаше достатъчно добре. Но любопитството й не бе задоволено. Трябваше да се спусне долу и да се запознае по-отблизо с реката, за която толкова бяха слушали. Отсрещният бряг се губеше в синкава мъгла, а ледът пред краката й сякаш я подканяше да стъпи на него и да изпробва здравината му. И тя направи точно това. Забравила всяка предпазливост, бавно напредваше по замръзналата повърхност на реката към черното пространство отпред. Там загадъчно и примамливо се носеха на талази тъмни води. Огромни буци лед се премятаха и бучаха страховито. Странно, но тя не се изплаши. Донякъде си даваше сметка, че не бива да стига до края на ледения блок, знаеше, че я грози опасност, но нещо я влечеше към ръба. Като хипнотизирана правеше стъпка след стъпка, сякаш да изпробва съдбата. Ледът под краката й вече пукаше. Някакви черни птици кацаха край нея и грачеха кресливо. И тогава чу сърцераздирателен вик — Мария стоеше на високия бряг и крещеше с все сила. Магдалена се опомни. Като че ли пелена падна от очите й и тя хукна обратно към брега. По-късно попита сестра си как се бе озовала точно тогава близо до нея. Дали от високата температура или заради силната им връзка, но Мария в нещо като просъница я бе видяла да се дави в мразовитите води на Дунав, захлупена под леден свод. Без да вика за помощ, тъй като бързо съобразила, че ще бъде принудена да дава дълги обяснения, се изплъзнала от вниманието на възрастните и се втурнала към реката. Знаела, че само тя може да спаси сестра си…

Магдалена излезе от унеса, в който я бяха въвлекли водите на чуждата немска река, и си каза, че тревогите й са напразни. Реши да мръдне към центъра, да повърви малко сред хората. Така щеше да отвлече вниманието си от натрапливите мисли и да не поставя съдбата на изпитание.

Но беше Коледа и украсените улици бяха празни. Само тук-там заблуден чужденец се луташе в търсене на случайно работещ магазин. Всичко бе затворено, с изключение на някой и друг дюнер или китайски ресторант, някой турски магазин и, разбира се, бара на Сами, в който тази вечер се очакваше също предимно турско присъствие.

Магдалена имаше още доста време, отби се да хапне дюнер, разходи се край древните римски терми, после се отправи към катедралата.

Той отново разгърна реферата на отбелязаното с календарчето място. Два пъти бе прочел частта, където се изследваха предразполагащите обстоятелства за оформянето на сексуални отклонения при мъжете. Отхвърляше категорично етикета, който искаше да му лепне, не се чувстваше ни най-малко сексуален психопат. Той просто бе различен. Бе достатъчно силен и смел да бъде себе си. А силният е най-силен сам. Именно на майка си дължеше силата, с която се гордееше. Тя бе тази, която го научи да се справя със себе си, и той й бе дълбоко благодарен. Ако не бяха дългите часове на самовглъбяване още от детските години, как ли би успял сега да е това, което е? Той се бе научил да си е самодостатъчен и да не познава скуката. Бе навлязъл в увлекателния свят на точната мисъл, бе решавал до упоение задачи, което му бе дало блестящ старт. Ами обноските, на които го научи? Любовта към класическата музика и широтата на познанията му? За всичко това бе признателен именно на майка си.

Бил жертва на властна майка, неспособна да дари детето си с любов?! Не, майка му бе изтънчена и аристократична наследница на стар род. Софиянка пето поколение. Род, където почитта към предци и родители бе въздигната в ранг на първа добродетел. Род, в който той си знаеше много добре мястото. В неговата стая висеше графика, изготвена от един доста известен художник. Като семеен приятел, запознат с родословието им, той го бе изобразил във вид на стилизирано дърво. В корените се четеше име на прочут български възрожденец, почитан от цялата нация. Мощният дънер, устремен право нагоре, се увенчаваше с цяла плеяда достойни имена. И най-отгоре трептеше едно листенце с неговото име. Име, заредено със стремеж към победа. От малък знаеше, че трябва да е достоен за това име и за тази фамилия. Изпълняваше безпрекословно задълженията си, съзнавайки своята отговорност към всички листенца, накацали по клоните на родословното им дърво. Стремеше се да не създава притеснения на майка си, която бе твърде заета със светските си ангажименти. Освен работата в редакцията тя трябваше да поддържа имиджа си на известна журналистка, да ходи по коктейли, представления и творчески срещи. Наистина трябваше да си признае, че понякога в минути на слабост си бе пожелавал една не толкова ангажирана майка. Може би дори малко миришеща на кухня, но с топла усмивка и мека прегръдка. Но скоро следваше нейният пореден ексклузивен репортаж и той дни наред ходеше гордо изпъчен на училище. Не че на момчетата около него им пукаше, но това му даваше още един довод да чувства превъзходството си над другите.

…Реквиемът на Моцарт пронизваше цялото му същество с хладната тръпка на смъртта. Усещаше я като празнота под слънчевия сплит и чувство за пропадане. Майка му бе починала преди две години от скоротечен рак и той все още не можеше да свикне с почти космическия вакуум, настанил се в дома му. Скоро след смъртта й баща му замина при свой приятел и колега в Щатите, където се устрои на добре платена работа. Бивш офицер от тайните служби, той владееше езици, имаше познания в търговията и правото. Виждаха се много рядко, може би веднъж или два пъти годишно, когато той идваше да прекара част от отпуската си в България. Връзката между тях отдавна бе прекъсната и те почти не контактуваха. Бащата бе доволен от стабилната кариера на сина и не се безпокоеше. Синът от своя страна не изпитваше потребност да сподели проблемите си с човек, който се бе отдалечил от него още в детските му години.

Странно защо загубиха пътя един към друг… Имаха и хубави моменти, споделени само между тях двамата, по мъжки. Как му се възхищаваше тогава! В неговите очи той беше силен, горд и мълчалив мъж, като героите от любимите му романи. Помнеше как веднъж го заведе за риба, как седяха на брега и гледаха плувките, после напалиха огън и колко му се усладиха печените шишчета. Трябва да е бил около десетгодишен. Приблизително пак по това време баща му си взе отпуска, която реши да прекара с него на Боровец. Имаше карта за служебната почивна станция, но стаята им там бе толкова студена, че те прекарваха по цял ден на пистите и на топло в някоя чайна. Помнеше и незабравимото спускане със ски по стръмния склон на Маркуджиците, когато той, за да не разочарова баща си, летеше надолу с бясна скорост и със затворени очи. Но тези моменти се брояха на пръсти…

Именно баща му често повтаряше тогава една фраза, която се бе набила в съзнанието му: „Няма нищо по-свято от майката.“ Когато порасна, си даде сметка откъде идва това негово убеждение. Дете на рано овдовяла многодетна майка, баща му от малък станал мъжът в семейството. Бил свидетел на всички изпитания и лишения, през които минала тя, за да вдигне на крака него и трите му сестри. Като жена със свободолюбив и независим дух, си позволявала понякога доста неприемливо за онези години поведение, но винаги поставяла интереса на децата си на първо място. Възхитен от несломимата й воля, баща му се прекланяше пред паметта на починалата си майка.

В детските му години всичко бе много просто: мама е най-прекрасната. Когато навлезе в пубертета, откри, че идеалът му за жена се покрива с образа на майка му. Тя бе наистина съвършена. И той трябваше да открие също толкова съвършената жена. Довчера вярваше, че е успял. Но когато прочете реферата й, бе потресен от хулните думи, изказани от нея по адрес на майките, станали причина за сексуалните отклонения на синовете си. Тя много жестоко грешеше! Имаше нещо сбъркано в разсъжденията й! Не можеше една майка да причини такова нещо на сина си…

Непременно трябваше да я види! Да я убеди в погрешността на изводите й. И тези примери, които прилагаше… Все едно пишеше за него… Тя няма право да посяга на паметта на майка му!

Обади се в дома й и разбра, че е излязла. Стана и решително се облече. Днес бе Коледа и тя едва ли е отишла някъде надалеч, би трябвало скоро да се прибере при семейството си. Ще я открие, знаеше къде ходи с приятелите си. Все едно случайно са се срещнали, а после ще намери начин да се видят насаме. Взе и реферата, за да й го върне. В яда си забрави, че бе пъхнал между страниците своето календарче…

Снегът, валял в продължение на три дни, се бе превърнал в непробиваема ледена кора. Критикувани по повод и без повод, общинарите бяха пратили екипи да разчистват тротоарите. Въоръжени с остри „ледоразбивачки“, нахлузили върху семплите си дрехи оранжевите престилки на „Чистота“, група ромки се бяха скупчили около една от тях и инспектираха труда й. Бяха успели от сутринта да изчегъртат една тясна пътека върху широкия заледен тротоар и бяха много доволни от труда си. Наближавайки ги, Мария неволно чу репликата на най-възрастната:

— Те това се казва квалитетна работа! А сега си земи и парче лед за уискито! Ей туй моме трябва да те черпи! Моме, ей, моме!

Тя точно минаваше покрай тях, насочила цялото си внимание да ги заобиколи по хлъзгавия тротоар, без да се подхлъзне. Беше я напушил смях от колоритния образ — представи си ги насядали на тротоара как разливат уиски по чашите и си откъртват по бучка лед. Атаката на възрастната циганка я свари неподготвена. Очите й се впиваха в лицето на Мария и сякаш я прогаряха като два въглена, черната като мокър клон ръка я държеше здраво за ръкава на палтото.

— Чакай да ти кажа нещо. Много ша патиш, е-е-е-й, моме, много! От мъж ша патиш… Ама що те виждам аз тебе двойно, а? Едната лежи, другата бяга… ама сте еднакви, бре! Че коя ли от двете си ти, нещо сте се объркали май… Спри се, ма, моме! Ей! Нема да ти искам пари… Спри се да видя по-добре! Ша съжаляваш, да знайш!…

Мария най-сетне бе успяла да се отскубне и ужасена побягна по изчистената пътечка. Без да се оглежда, тя се втурна с все сила да бяга далече от викащата подире й циганка. Опомни се едва когато влезе в кафенето „Арките“, закъдето се бе запътила. Огледа се за познати, но не забеляза никого от приятелите. Веско барманът й кимна, позагледа я, но нищо не попита, за което му бе благодарна, тъй като едва сдържаше сълзите си. Тя си поръча кола и дълго кафе. Точно бе седнала и палеше с треперещи пръсти цигара, когато пристигна Елена. Мария много успешно се бе справила със замисъла да се представя за сестра си и сега никой, включително най-добрата им приятелка Елена, не се съмняваше, че пристигналата от Германия близначка е Магдалена.

— Маги, душице, да не си болна? Бяла си като платно!

— Една циганка… Ей тук, наблизо… — Мария вече почти хлипаше. — Като се замисля, нищо особено не ми каза, но имах чувството, че пропадам. Като в асансьор, който се е откачил и лети надолу в шахтата… — и тя се разплака.

— Каква циганка? Ти на врачка ли си ходила?! Защо не ме извика? — Елена чак се ококори от любопитство.

— Каква ти врачка! Луда ли си? Просто си вървях насам. Нищо не съм й правила, разбираш ли! А тя ме хвана за ръката… Щяла съм да патя от мъж, виждала ме двойно… После каза нещо почти безсмислено: едната лежала, другата бягала… Какво значи това, а? Как мислиш?

— Маги, какво толкова е станало! Аз пък помислих, че циганката е видяла болест или нещо още по-лошо! Стига, де! Всички си патим от мъже, нищо ново под слънцето! Направо ми изкара ангелите! Изглеждаш тъй, все едно смъртта си срещнала!

Изплашена не на шега, Елена се опитваше да успокои приятелката си, като омаловажаваше стресналата я последна фраза за двойния образ. Иначе мъжете са си за това, да патят от тях жените. Не е нужно да си циганка, за да го предскажеш!

— Не знам… Разбираш ли, тя гледаше толкова ужасно! И в гласа й имаше нещо… И тази нейна ръка, с ноктите… Като крак на граблива птица! — Мария беше на ръба да избухне отново в ридания.

— Маги, не ставай смешна, нали ги знаеш циганките! Колко пъти са ме спирали да ми кажат бъдещето. Само гледат как да ти отмъкнат нещо!

— Ама тя не ми искаше пари, не разбираш ли!?

— Ти си… Ти като че ли си забравила колко са хитри! Знаят две и двеста, само и само да ти отвлекат вниманието.

Елена със свито сърце търсеше аргументи в подкрепа на тезата си, но уплахата на Мария й се бе предала и тя щеше всеки момент също да изпадне в истерия.

— Добре, за парите сигурно си права! Ама откъде знаеше, че сме близначки?! Какво друго може да значи това, че ме виждала двойно? Значи вижда и … — Мария се запъна. Щеше да каже името на сестра си, но в последния момент се досети, че се представя за нея. — Вижда и Мария! Защо едната от нас ще лежи, а другата ще бяга…

Как да й каже, че най-много я потресе фразата на циганката, че се били „объркали“ — значеше да й признае, че се представя за сестра си…

— Е, хубаво, какво толкова! Нали и мъж е намесен! Значи едната си почива след секс, другата бяга за секс! — Елена вече не знаеше как да разведри обстановката и бе готова да говори всякакви глупости, стига да отвлече вниманието на приятелката си.

— Кой бяга за секс? Как да се включа и аз? Каква е наградата? — тъмнокос усмихнат млад мъж седна на масата им, разкопчавайки скъпата си кожена полушубка, преметна спортната си чанта през облегалката на стола и хвърли преценяващ поглед към Мария, която успешно продължаваше да се представя за сестра си. — Магдалена, май нещо е станало?

— Викторе, извинявай, ама това са си наши работи! Като стане дума за секс, припкаш като просяче за левче! — Елена не цепеше басма никому. Познаваше Виктор като свестен, достатъчно интересен човек и го уважаваше, но сега се чувстваше безпомощна и си го изкара на него. Той беше компютърен инженер и работеше в една кабелна телевизия. Бе споменал на свои колеги за сестрите близначки, които познаваше от доста време, тъй като и за него „Арките“ бе любимо заведение. Там бяха проявили интерес да ги включат в предаване, а Елена и други техни съученици бяха поканени за публика. Някак се сближиха и често се засичаха в кафенето. Носеше им дискове с нова музика, която сваляше от компютрите в работата си, и понякога прекарваха на доста приятна приказка цялата вечер.

— Взимам си думите назад, само мир да има! Нещо ми се виждаш твърде бледа. Плакала ли си? Да не те е обидил някой? — обърна се той към Мария. — Само ми кажи и веднага ще го изкормя! Елена, моля те не ме унищожавай с поглед, искам още да си поживея.

Мария изведнъж се разсмя толкова силно, че Елена и Виктор се стреснаха. Опънатите й нерви се скъсаха и вече почти не се контролираше. Смехът й отново премина в плач, тя се захлупи върху масата, а околните почнаха да се обръщат към тях. Елена я прегърна и тихо й зашепна успокоителни думи. Виктор отскочи до бара и се върна с чаша коняк. Почти насила я накара да го изпие, после хвана ръцете й в своите и с голяма нежност й говори мили глупости дотогава, докато тя не почна леко да се усмихва. Тогава и той се усмихна, удари с длан по плота и тържествено заяви:

— Хайде сега, мили момичета, да ви водя на едно страхотно парти! Като ви гледам, и двете точно от това имате нужда!

— Без мене — заяви Елена. — Трябва да се прибирам. Коледа е и съм обещала на нашите.

— Защо пък не! — Мария внезапно взе решението, което щеше да преобърне не само нейния живот. — Да тръгваме! Само да отскоча до тоалетната да се измия. Имам наистина нужда да разпусна малко!

Магдалена винаги изпитваше лек трепет, когато се озоваваше край старинната катедрала. Обичаше това място. Обичаше както градинката пред нея, където понякога сядаше да погледа отвън сградата, впечатляваща с хармонията на формите си и с внушението за непреходност, така и пищната й вътрешност, напоена с особен мирис. Възхищаваше се на внушителните скулптури и всеки път, разглеждайки ги отблизо, бе поразена от изобилието на детайли — къде остроумни, къде изключително филигранни. А когато слънцето блясваше във витражите, сякаш самият въздух се превръщаше в огромна цветна мозайка. Не беше вярваща, въпреки че в душата си имаше онази душевна нагласа, необходима на всеки, търсещ докосване до божественото. Зарадва се, като видя, че поне тук можеше да влезе. Обичаше понякога да идва тук с Мария, за да послушат орган. Тръбното му звучене я караше да се чувства безплътна, разпиляна на хиляди частици из цялата катедрала. Но сега бе тихо и пусто. На коледната вечер немците свято спазваха традицията всички да си бъдат при семействата вкъщи. Тя приседна на една пейка пред десния страничен портал и се загледа в статуята на Дева Мария, пред която горяха няколко големи свещи. Съжали, че не знае нито една молитва. Убеждаваше се, че няма причини за обзелия я душевен смут, че вкъщи всички са добре — за Майкъл в този момент изобщо не се сещаше, — и въпреки това сякаш някаква ръка й стягаше гърлото. Вгледа се в Дева Мария. Като че ли с неимоверна благост тя бе вперила взор в очите й, сякаш искаше нещо да й каже.

Изведнъж Магдалена много силно почувства присъствието на Мария. Струваше й се, че ако затвори очи и протегне ръка, ще я докосне. Почти физически усещаше сестра си тук, до себе си, на пейката. Като че ли невероятната болка, която се излъчваше от нея, преливаше към Магдалена и я обхващаше с ледени пръсти. Ставаше все по-нетърпимо. Започна да се задушава. С рязко движение размота шала си от врата, разкопча палтото, но нищо не помагаше. Вече едвам си поемаше дъх.

Не знаеше какво прави, не можеше да мисли. Свлече се на колене, разплака се и като в транс, събрала молитвено ръце, занарежда: „Пресвета Дева Марийо! Умолявам те, помогни… не я оставяй, моля те… Не знам какво става, не разбирам, страх ме е… Моля те, Пресвета Дева Марийо, помогни на сестра ми, която носи твоето име… В името на твоя син, моля те… не позволявай да й се случи зло… Пресвета Майко, моля те, бъди със сестра ми… моля те, закриляй я! Бъди благословена заради твоята милост! Не искам нищо друго, само бъди с нея! Ако трябва, вземи мене… Моля те … моля те … моля те…“ Избухнала в ридания, Магдалена се свлече на пода.

Не знаеше колко време е плакала така, когато усети леко докосване по рамото. Вдигна глава и видя една жена без възраст, облечена в синя пелерина с вдигната качулка. Надвесена над нея, тя я гледаше с благ поглед. Очите й бяха добри и мъдри.

— Стани, дете, молбата ти е чута.

— Но аз не знам нито една молитва… — изхълца Магдалена.

— Това няма значение. Важно е да ти идва от сърцето. Сигурно имаш голяма мъка?

— Страх ме е, нещо става със сестра ми…

— Тя къде е? — жената внимателно и със съчувствие я гледаше.

— Далече, в България. Тя ми е близначка.

Магдалена затърси кърпичка, успяла вече малко да овладее треперенето на ръцете си. Коя беше тази жена? Какво я беше довело тук точно в коледната вечер? Дрехите й бяха малко странни, но тя бе свикнала с приумиците на тукашните хора и си помисли, че навярно жената също е потърсила утеха в храма за някаква своя мъка.

— Не се отказвай от силното си упование и ще превъзмогнеш изпитанията, които съдбата ти е отредила. Защото каквото съществува, е станало вече. И каквото ще стане, е станало вече.

Жената говореше някак отнесено и напевно, но в състоянието, в което се намираше, Магдалена не забелязваше това.

— Какво да правя? Ако е станало нещо, как да й помогна? Тя е далече…

— Ще разбереш, когато стане необходимо. Има време за всяко нещо. Време за жалеене и време за ликуване. Време за търсене и време за изгубване. Време за обичане и време за мразене. Връзката ви е много силна и може би само ти ще можеш да й помогнеш, когато му дойде времето. Защото горко на оня, който е сам, когато падне и няма другар да го дигне. И ако легнат двама заедно, ще се стоплят, а един как ще се стопли самичък? И ако някой надвие на един, който е самичък, двама ще му се опрат, и тройното въже не се къса скоро…

Жената се усмихна, отново я докосна по рамото и си тръгна, без да се сбогува.

Магдалена седна изтощена на пейката. Коя беше тази жена? Местната луда? Монахиня от някоя от многобройните църкви? Или най-обикновена изстрадала жена, помъдряла от мъката си?…

Останала без капчица сила, бавно тръгна към бара на Сами. По пътя се опита да звънне на Мария, но телефонът й не отговаряше. Дали да се обади вкъщи? Ами ако всичко е само някаква нейна лудост, нали ще изплаши до смърт майка си… Реши по-късно да звънне пак. В бара нямаше много работа. Сами я загледа и със съчувствие я попита как е, тъй като въпреки слабото осветление бледността й биеше на очи. Опита се да я развесели, като й приготви сладолед със своя специалитет, но тя не можа да сложи и хапка в устата. Предложи й, ако се чувства зле, да я освободи, но Магдалена отказа. Не искаше да остане точно сега сама.

Най-накрая се реши да звънне вкъщи. С огромно усилие успя да овладее гласа си и да попита родителите си как прекарват коледната вечер. Майка й, с която вече се бе чула през деня, й се стори притеснена — станало ли е нещо там, та пак звъни, как се чувства, има ли много работа, отново я затрупа със съвети да се пази, а накрая се изпусна, че сестра й обещала да не се бави, а още я нямало. Магдалена се опита да я успокои, но вътре в нея сякаш нещо се откъсна и се сгромоляса. Вече беше почти уверена, че нещо е станало. Продължи с опитите да се свърже с Мария, но напразно.

Когато телефонът й звънна, тя така се разтрепери, че го изпусна на земята. Беше баща й. С прекъсващ от вълнение глас й каза, че Мария е нападната, че е оцеляла по някакво чудо, но никак не е добре и той я моли възможно най-бързо да се прибере в България.