Третият (или Реквием за един убиец)

27 декември

Първият работен ден след празниците започна с оперативка, на която шефът беше недоволен от всички и от всичко. Може би бе преял по празничните трапези или пък гостуването на тъщата му бе дошло в повече, но той бе настроен да търси предимно недостатъците в работата на подчинените си, свидеше му се и най-малката похвала.

Някои може и да бяха прекарали тези дни в щастливото обкръжение на семействата си, но не и Николай. Празниците около Коледа за него бяха едни от най-натоварените работни дни. Като се почне с убийството на момичето преди Бъдни вечер, вписало се в черната серия на маниака, та се завърши с нападението над близначката на самото Рождество Христово, времето му беше изпълнено с анализи и срещи. Въпреки скептицизма на шефа той бе присъединил и последното дело към останалите „подвизи“ на сексуалния психопат. Вярваше на интуицията си, която досега никога не го бе подвеждала. Мисълта му през цялото време бе заета с Пианиста, както го бе кръстил. Дали защото виртуозно успяваше да натисне точно онази точка, с която омаломощаваше беззащитните момичета, или защото безпогрешно ги хващаше в мрежата си след някой концерт, но Николай чувстваше в него нещо, характерно за изпълнител от висока класа. На своя глава той проведе няколко срещи с близки на убитите, за да изясни интересуващия го въпрос къде са били точно преди нападението. Старите данни в протоколите бяха доста непълни, колегите му тогава все още не бяха инструктирани да търсят общото между тези жертви. С риск да си навлече ругатня от шефа, че не го е уведомил за действията си, той посети хората в домовете им точно по празниците. Даваше си сметка колко болезнено за тях е това връщане към неизлечимата болка в момент, когато се опитват някак да скърпят разкъсания си живот, но времето го притискаше. Той нямаше право да се отпусне, да забрави дори за ден надвисналата над някое невинно момиче опасност. Маниакът се бе активизирал. Той щеше в най-скоро време отново да посегне. А се набелязваше и обезпокоителна промяна в характера на неговото изпълнение, което говореше, че нещо го е изкарало извън обичайните релси. Следващият му удар можеше да бъде още по-непредсказуем и жесток.

След проведените тягостни разговори Николай окончателно затвърди предположението си, че трябва да премери сили с умен, пресметлив и много хладнокръвен психар. Момичетата бяха до едно образовани, самостоятелни и твърде придирчиви във връзките си. Как би могъл един смахнат тип да привлече вниманието им, освен ако не е образец на самата порядъчност? Всички те бяха ходили преди нападението на концерт или театър. Сами, без компания, защото всички до една са били уверени в своята способност да отстояват интересите си. Хубаво са ги отстояли! Горките наивни, доверчиви млади създания, уверени в своя опит да отблъскват досадните ухажьори!

Общото между всички случаи, с изключение на последния, се набиваше веднага на око. Момичетата бяха приведени в безпомощно състояние с помощта на похват от източните бойни изкуства, от тяхна страна липсваше борба, нямаше следи от физическо насилие, извън самото изнасилване. Изобщо — картинка, а не жестоко умишлено престъпление. Направо да кажеш, че жертвите просто са си полегнали да си починат след една хубава любовна среща! При това грижливо наметнати със собствените им дрехи. Нямаше никакви насочващи следи, нито частици кожа, нито сперма. Да, и от всяко момиче маниакът си взимаше по нещо за спомен. Наистина виртуозно изпълнение като на професионален пианист. Така. Сега обаче Николай стигаше до последното нападение, където всичко бе точно обратното, с изключение на умението на престъпника да „изключва“ жертвите си. Но дори и тук имаше разлика! Той бе приложил своя прословут похват, но момичето се бе съпротивлявало. Преди или след това? Факт бе, че то също имаше характерния белег на шията. И с това всички прилики свършваха. Както веднага отбеляза и шефът му, тя не бе изнасилена, а жестоко пребита. Дали не бе взел и от нея нещо за спомен? Николай си отбеляза наум да разпита роднините и най-вече оная устатница, сестра й, дали не липсва нещо от дрехите или вещите на Мария. Като се сети за сестрата близначка, отново някаква мисъл прелетя мълниеносно, без да успее да я конкретизира. Имаше нещо, но какво бе то? Трябва в най-скоро време да се види с нея, реши той. Трябва да проследи усещането си за нещо общо между жертвите на Пианиста и това наежено от мъката си момиче.

Николай така се бе замислил, че не бе чул отправения към него въпрос. От внезапно настъпилата тишина и вперения поглед на шефа се досети, че е дошъл неговият ред да докладва. Трябваше да го убеди, че смята и новото нападение за дело на Пианиста, ако иска да му дадат поне още един помощник. Отваряше се сериозна работа по издирването на притежателя на намерената мъжка шапка. Колегите от лабораторията щяха всеки момент да бъдат готови с анализа на косъма, което определено щеше да стесни доста кръга на търсенето, но въпреки това броят на лицата, които трябваше да бъдат намерени и проверени, бе значителен. Ако изобщо тоя каскет бе паднал от главата на нападателя…

— Действително характерът на последното престъпление е различен от предните четири — започна Николай, — но има един съществен момент, който според мен е достатъчен, за да го причислим към подвизите на Пианиста.

— Пак ли се връщаш на това петно? — скастри го шефът. — При нанесените многобройни удари как може да сме сигурни, че е аналогична следа?

— Имам заключението и на съдебния лекар. Ето.

Той сложи на бюрото му изготвения от Петър документ. Вчера го бе извикал в болницата и той бе прегледал момичето. Но преди да го пуснат да влезе в бокса, така го опаковаха в престилка и марлени превръзки по лицето, че Николай не издържа и се разсмя, стряскайки миловидната медицинска сестра. Доктор Златинов отначало категорично отказваше на хремясалия съдебен лекар контакт с пациентката си. Само като видя зачервения му нос и насълзените очи, с нетърпящ възражение тон отсече „Не!“ и на Николай му трябваше цялото дар слово, което имаше, за да го накара да отмени забраната си. Една сестра пристигна с различни спрейове, мазила и капки. Нещастният Петър бе подложен на толкова медицински манипулации накуп, колкото по-рано едва ли бе получавал за цяла година. Сблъсквал се с какво ли не в дългата си практика, той бе развил нечувано недоверие към колегите си и игнорираше всякаква форма на принудително лечение. Своите настинки си ги караше стоически на крак, без каквито и да било лекарства и цяло чудо бе, че освен хремите не пипваше нищо друго по-сериозно.

— Добре де, виждам, че има вероятност да е приложена същата хватка, но как ще обясниш, че всичко останало не съвпада? — шефът отново впери в Николай прословутия си немигащ поглед, заради който подчинените му бяха измислили прякора Питона. Това име му прилягаше не само заради отношението към тях, но и заради способността му да сграбчва всеки проблем и да не го пуска, докато не го сдъвче и разреши. Освен това и се казваше Панайот Панайотов. Той знаеше как го наричат зад гърба му, харесваше си прякора и го приемаше като едно от доказателствата, че неговите хора си знаят работата. Винаги бе държал всеки от подчинените му да има точно и наблюдателно око независимо от характера на заеманата длъжност.

— Засега нямам обяснение за несъвпаденията — отсече Николай. — Въпреки всичко мисля, че убиецът е бил възпрепятстван от нещо да осъществи нападението по познатия ни вече начин. Нещо го е изкарало от релсите и смятам, че сега той е още по-опасен. Тъй като не е успял да довърши започнатото, има голяма вероятност да удари в скоро време. Затова трябва в най-кратки срокове да стесним кръга на заподозрените и да го изпреварим. Изхождайки от намерените улики, се налага да бъде издирен възможният притежател на шапката, спрямо когото да се приложи тест за съвместимост с останалите веществени доказателства. Първо трябва да се търси в кръга на познатите на последната жертва. Паралелно с това обаче трябва да бъдат разгледани като вероятни кандидатури и познатите на убитите по-рано. Мисля, не е случаен фактът, че момичетата имат нещо общо помежду си като физическо излъчване. Трябва да се отработи линията за евентуален отхвърлен обожател.

— Така. Искаш хора значи. — Шефът резюмира изказването на Николай съгласно неговото желание, с което даваше да се разбере, че приема версията му. — Добре. Ще работиш с Димитър.

Питона огледа отново един по един хората си, сякаш преценявайки дали е останало нещо за поглъщане, после скръсти ръце, облегна се назад и отсече:

— Свободни сте.

С това оперативката приключи.

Николай въздъхна. Лейтенант Гаврилов бе добро момче, но нямаше и пет минути стаж. Дошъл направо от студентската скамейка, той бе надъхан с някакви напълно непригодни в практиката идеи за стратегии, тактики, разработки, методики и тям подобни теоретични премъдрости. Какво пък. Все някой трябва да му покаже суровото лице на оперативната работа. Може и да е за добро, че мозъкът му все още не бе обременен от рутината.

— Да вървим да ти покажа делото — хлопна го Николай по гърба и младокът му се усмихна с ведрата си усмивка.

… Тя вървеше по коларски път, който се катереше по склона на полегат хълм. Буйната зеленина наоколо, нагрята от късното пролетно слънце, насищаше въздуха с упойващия мирис на разточителна нега. Призивът на тревите, доловен от всички хвъркати, възбуждаше сред тях едно всеобщо цвърчене, хвъркане и жужене. Потопена в тази пролетна необузданост, тя вървеше към билото, където, разперил мощна корона, стърчеше вековен дъб. Най-сетне изкатери височината и седна в хладната му сянка. Хвърли поглед към долината, после вдигна очи към все още блестящите заснежени върхове на отсрещната планина. Неочаквано един силует закри гледката. Иззад ствола на дървото бе излязъл някой. Не можеше да види лицето му, тъй като бе застанал с гръб към слънцето, но някак й се струваше, че не излъчва заплаха. Той тръгна към нея. Странно, но тя не скочи, не побягна, дори не извика. Седеше отмаляла и чакаща. Позволи на ръцете му да я обгърнат, а на устните му да се впият в нейните. В прегръдката му се чувстваше на най-защитеното място на земята. Затвори очи и се отдаде на всеобщата нега, струяща от всички страни и излъчвана от тях двамата…

Магдалена отвори очи и в първия миг не може да разбере къде се намира. Очакваше да види студентската си квартира, с която бе свикнала през последните месеци. Осъзна, че е в дома си, и споменът за връхлетялата ги беда я накара да изтръпне. Сестра й е на границата между живота и смъртта, а тя сънува еротични сънища! Още тръпнеше от толкова реалния допир на горещите ръце, обвили пламналото й тяло. Обикновено не се изчервяваше, но сега усети как кръвта нахлува в лицето й от срам пред самата себе си. Не обичаше нито любовните дамски романи, нито сълзливите филми, заснети по тях. Защо й се бе присънил такъв розов сън, като че ли взет от подобна мелодрама?! Кой беше този мъж? Сети се за Майкъл, но това определено не бе той. Някак знаеше, че вече е срещала мъжа от съня си, но лицето му й убягваше. Струваше й се, че трябва съвсем малко да се напрегне и ще го види, но усилията й останаха напразни. За малко се поддаде на изкушението да си припомни упойващото чувство на страст, защитеност и нежност, което усещаше малко преди да се събуди, но почти се отврати от себе си. Трябваше без размекване час по-скоро да се върне в реалността. Реалност, в която от нея се искаше да е много силна и сама да се справи с надвисналата беда. Реалност, в която нямаше на кого да разчита.

Тя скочи, дръпна пердетата и отвори прозореца. Студеният зимен въздух охлади пламналата й кожа. Вчера бяха отишли с баща й в болницата да видят Мария. Доктор Златинов донякъде ги успокои, че състоянието й е стабилизирано, но все пак тя продължаваше да е в дълбока кома. Никой не можеше да им каже кога и дали изобщо ще се събуди. Завариха майка й да седи до леглото на дъщеря си така, както я бяха оставили. Не пожела нищо да хапне от това, което й бяха донесли. Отказваше да се прибере вкъщи. Магдалена се изплаши, като я видя. Бледа и с черни кръгове под очите, тя не приличаше на себе си. Докато успокояваше и убеждаваше майка си, че всичко ще се оправи, баща й отиде някъде, върна се с една медицинска сестра и почти насила й биха някаква инжекция. После двамата заедно я хванаха под ръце, сложиха я в стол на колела и я отведоха към колата. Тя вече не се съпротивляваше, защото едва се движеше. Вкъщи Магдалена я съблече и я сложи да си легне, после изпрати баща си, който тръгна за болницата, след което и тя самата почувства, че е съвършено изчерпана. Безсънните нощи и вълнението си бяха казали думата.

Погледна часовника. Беше малко след единайсет часа предобед. Бе спала повече от дванайсет часа. Тихо излезе от стаята си и надникна в спалнята. Майка й я нямаше. Обиколи навсякъде и видя в хола бележка на масата: „Миличко, отиваме с татко ти в полицията, тъй като ни извикаха. Надявам се да се върнем скоро. Никъде не излизай! Чакай ни! Обичам те! Мама.“ Беше написана преди около половин час. Почувства се като предателка. Всеки нещо прави, само тя спи и сънува едни сънища…

Значи сега сестра й е сама в болницата. Ами ако точно в този момент се събуди от комата? И няма никой около нея? Магдалена бързо се приготви, хапна и набра телефона на баща си. Каза му, че отива при Мария и че ще вземе такси, та да не се безпокоят. Свари го в кабинета на капитана и не можеха дълго да говорят, нито пък той посмя да й се развика, че иска да излиза. Само я помоли веднага да му се обади.

Когато Магдалена пристигна в болницата, видя някаква суетня на етажа, където бе сестра й, и в първия момент сърцето й прескочи. После разбра, че в отделението имат друг спешен случай. Побърза да влезе в бокса. Мария продължаваше да лежи без никакви признаци за промяна в състоянието. Магдалена седна и се загледа в нея. Апаратите писукаха все така загрижено и тя почти се молеше да не се разстрои ритъмът им. Бе виждала по филмите как зигзагът на живота преминава необратимо в зачеркващата всички надежди линия на смъртта. Пред очите й минаха отново различни случки от предишните толкова щастливи дни, без те да са съзнавали това. Тя тръсна глава, за да излезе от унеса си, ядосана, че се размеква. Трябва да вярва, че сестра й ще се оправи! Онази жена от катедралата бе казала да има вяра и упование. И че трябва да му дойде времето, за да й се помогне. Магдалена въздъхна и реши при първа възможност да отиде в „Света Неделя“, където двете ги кръстиха същото лято преди да заминат за Германия, и да запали свещичка за здравето на Мария. Изведнъж се сети за късметите, които им се бяха паднали от коледната баница. Мария по телефона й бе казала, че е изтеглила здравето… И бе недоволна, че не е нещо по-интересно! Колко сме глупави, когато не оценяваме това, което имаме! Сега тя имаше най-голяма нужда точно от здраве! Може би късметът й наистина ще се сбъдне? Защо пък не? При толкова странни неща, които се случиха напоследък… Поне на Магдалена й се искаше да вярва в това. Циганката с нейното плашещо предсказание, жената от катедралата с нейните чудновати думи… Сънят, в който се луташе из белите коридори и търсеше Мария… Как да разбере тези знаци, които определено искаха да й кажат нещо? От вълнение й се припуши. Бръкна в чантата и отново видя папката с реферата, който още вчера в суматохата бе пъхнала там. Все не й оставаше време да го разгърне. Извади го с решението вече да не отлага прочитането му, но първо трябваше малко да се успокои. Взе цигарите и се отправи към мястото за пушене.

Както стоеше зад вратата на стълбищната площадка, стори й се, че вижда в дъното на коридора някакъв лекар. Той май влезе при Мария. Магдалена набързо загаси фаса и тръгна нататък, за да чуе нещо ново, може би този път обнадеждаващо. Когато влезе в бокса, в първия момент се зачуди, че не вижда лекаря до леглото на сестра си. После го видя, надвесен над стола в ъгъла, където бе оставила папката. Той я бе взел в ръце и точно я отваряше. Беше застанал с гръб към нея, но от шума на вратата се стресна, обърна се и изпусна папката. Магдалена очакваше да види доктор Златинов, но това не бе той. А и нямаше как да познае влезлия, тъй като от него почти нищо не се виждаше. Лекарят беше с превръзка, каквато си слагат медицинските работници при грипна епидемия. Тя обхващаше носа и устата му, освен това той носеше тъмни очила, а на главата имаше бяла шапка.

— Извинете, вие кой сте? — успя само да каже Магдалена, застанала на входа към бокса. Лекарят хвърли папката и се насочи към нея с бърза крачка. Тя инстинктивно се отмести от вратата и той излезе. Магдалена почти веднага го последва, но се забави малко, тъй като първо хвърли поглед към сестра си, за да се увери, че е наред. Той толкова стремително бе изхвръкнал, че тя успя да види само края на престилката му как изчезва зад ъгъла. Изтича подир него, но коридорът вече бе празен. Веднага се обади на баща си, който, слава Богу, все още бе в полицията. Капитан Стоев изслуша задъхания й разказ и каза, че веднага ще вземе мерки, а тя да се успокои и да остане на място. След малко дойде и доктор Златинов, явно уведомен за случилото се. Той първо се насочи към Мария, прегледа я, после хвърли преценяващ поглед на апаратите и каза, че нищо не е пипано. Попита я дали самата тя е добре и има ли нужда от нещо, успокои я, че всичко ще бъде наред и като се извини, че има работа, я остави.

Магдалена седна на стола до сестра си и се опита да спре треперенето на ръцете си. Стисна си пръстите, но с това само увеличи напрежението, което усещаше вътре в себе си като бомба, готова да експлодира. Имаше чувството, че всичко в нея вибрира. Какво търсеше този странен лекар? И лекар ли беше изобщо? Ако не бе избягал, тя едва ли би се усъмнила в него. Бе свикнала да има пълно доверие на хората в бели престилки. Но защо той така се стресна, когато я видя? И защо го интересуваше папката на Мария? Нещо много неясно и плашещо бе свързано с този реферат, явно не случайно бе почувствала онази хладина под лъжичката. Този реферат… Какво общо може да има той с всичко това?! Папката се е търкаляла на пода край Мария. Значи тя я е носила някъде, вероятно я е показвала на някого. Е, и какво от това?! Най-обикновена студентска курсова работа. Нито е списъкът на Чандлър, нито на Шиндлер, по дяволите! Какво толкова е написала Мария, че да разбуни така духовете?

Магдалена взе реферата в ръце и го разгърна. Зачете се. Сестра й анализираше причините, водещи при определени обстоятелства до изкривяване психиката на подрастващите, и като възможна деструктивна реакция разглеждаше по-подробно възникването на сексуални отклонения. Какво невероятно съвпадение — като че ли е предчувствала, че ще налети на подобен маниак… Отново й се припуши, но вече не смееше да излиза.

Стана и направи няколко крачки из тясното пространство, за да се успокои. За малко да настъпи календарчето, което отново се бе изплъзнало и се търкаляше на пода. Тя го вдигна и го повъртя в ръцете си. Странно. Пак оная хладна топка се настани в стомаха й. Не бе забелязвала у сестра си склонност към подобни предмети. Те и двете не ползваха нито часовници, нито календари. Откакто имаха мобилни телефони, които им даваха необходимата информация за деня и часа, нямаха нужда от нищо друго. А това календарче, както се виждаше, бе доста използвано. От лицевата страна имаше рекламен колаж на книги по фън шуй и астрология, предлагани от някакво издателство. Магдалена се зачуди. Кой ли е дал на сестра й това календарче? Нямаха познати с интереси в областта на езотериката… Обърна го. Някои дати бяха оградени. Все празнични дни. Защо ли й е трябвало на Мария да ги маркира? Вярно, в Германия тези дни бяха най-обикновени, докато тук, в България, бяха официални неработни дни и дори напечатани с червени цифри. Но пък Мария никога не бе споменавала, че точно тези празници трябва да бъдат отбелязвани по някакъв начин. Шести септември, двадесет и втори септември, първи ноември… Магдалена не си спомняше сестра й да ги е празнувала, нито дори да е говорила за тях. Дали пък толкова я е мъчила носталгията? Дали ги е ограждала, за да не се прекъсва връзката й с родината? Защо нищо не й е казала? А последната оградена дата пък беше 23-ти декември… Това не беше празнична дата! И отново в стомаха й се настани онази хладна топка… Нещо й се завъртя в главата, но тя не успя да стигне до края на мисълта си.

Разсъжденията й бяха прекъснати от медицинската сестра, която доведе капитана и родителите й. Майка й веднага се хвърли да я прегръща, сякаш да се увери, че е цяла и невредима. Вече знаеше, че Мария не е пострадала.

— Какво стана, миличко? Изплаши ли се?

— Всичко е наред, маменце. Който и да е бил, не успя нищо да направи. Ама сигурно ли е, че не е някой от персонала?

— Не, Магдалена — намеси се Николай. — Вече проверихме. Никой от лекарите не е влизал в бокса. Бил е външен човек. Затова искам точно да ми кажете какво видяхте. Как изглеждаше този мъж?

— Висок, с маска, шапка и лекарска престилка…

Магдалена разказа всичко, което бе успяла да забележи. Не беше никак много. Медицинската сестра, която по-рано бе опаковала Петър, вметна забележка, че така описан, посетителят й приличал на съдебния лекар, който идвал вчера сутринта. Николай й хвърли смръщен поглед и тя виновно млъкна. Магдалена спомена и за папката, но кой знае защо премълча за календарчето. Някак й се струваше, че тази информация е само нейна, че за чуждите хора това е нещо твърде лично и сантиментално. Едно нищо и никакво календарче с оградени от Мария дати… Естествено, след интереса, който неизвестният бе проявил към папката, тя бе иззета от полицията. Календарчето обаче остана в джоба й, където тя несъзнателно го бе пъхнала, когато пристигнаха родителите й…

Как можа така да се провали! Имаше рядката възможност с един замах да отстрани всички насочващи към него улики! Най-сетне онази малка измамница, присвоила си тялото на неговата богиня и името на майка му, бе останала сама, неохранявана от роднините си. Той успя още предния ден да се сдобие с всичко необходимо — от една празна стая бе взел престилката и шапката, после от различни аптеки в центъра си купи маската, ръкавиците и стетоскопа. Сложи всичко това в един плик и влезе в ролята на човек, чакащ нещо — реда си пред някой кабинет или свой болен роднина. Намери си място, от което удобно се наблюдаваше входът към реанимацията, и се въоръжи с търпение. Когато видя как бащата си тръгва, разбра, че е дошъл моментът да действа. Но тогава пък лекарите нещо се засуетиха из коридорите с някакъв друг болен. Имаше опасност да го видят и той реши да промени наблюдателния си пункт, докато отново всичко се успокои. След време надникна, видя, че коридорът е празен, и реши да действа. Бързо се преоблече и прие вид на загрижен лекар. С влизането в бокса хвърли преценяващ поглед наоколо и изтръпна. Не само че някой междувременно бе дошъл, без той да забележи, но съзря и добре познатата шарена папка. Знаеше, че вътре се крие най-важната улика срещу него. Бе успял да види как тя пъхна там неговото календарче. На всяка цена трябваше да си го прибере! Той се наведе, взе папката и я отвори. В този момент усети чуждо присъствие в стаята. На прага стоеше тя, неговата богиня. С всеки друг знаеше как да постъпи, но не и с нея… Всеки друг можеше да бъде с лекота неутрализиран и обезвреден и той щеше да довърши това, за което бе дошъл, но сега… Не му оставаше нищо друго, освен да избяга. И да чака реда си.

На нея никога не би могъл да причини болка! Със знойното си тяло и непорочно лице тя бе самото съвършенство, а той единствен би могъл да я оцени така, както тя наистина заслужаваше. С негодувание наблюдаваше фамилиарното отношение на приятелите й към нея. Не виждаха ли чудото пред себе си?! Когато стане негова, той ще й даде цялата нежност и преданост на света. Ще бъде неин закрилник и пазител. Ще я огради от чуждите мръсни погледи, ще я защити от похотливите им мисли. Тя ще бъде само негова. Ще изпие тялото й с целувки — от пръстите на краката до тъй беззащитното местенце зад ухото. Ще сложи ръце на щедрата й гръд и ще пие от нея до самозабвение… Тялото й ще гори и ще се извива под неговите ласки. О, той си представяше как тя ще трепти като струна в ръцете му, ще стене и ще го призовава… После ще влезе бавно в нея и ще я люлее в прегръдките си, докато двамата не се задъхат от въртележката на горещата си страст, тогава заедно ще избухнат в космическата експлозия…

С нея никога няма да му се случи това, което стана при срещата със сестра й. Вече имаше обяснение за онази кървава пелена, която се спусна пред очите му. Сърцето му е почувствало измамата! Другата бе порочна и в очите й имаше огън, който събуди в кръвта му древния зов на ловеца. Тя се съпротивляваше и той усети как се опиянява от жаждата да разкъса плътта й, да я подчини на волята си, да я пречупи… И тя си го получи. Тя бе наказана за своето безсрамие. Тя бе само бледо копие на неговата тъй съвършена богиня. Никой няма право да прилича на нея! Той трябва да накаже, трябва да унищожи всички, дръзнали да й подражават! Твърде много несполучливи нейни копия има напоследък…

Таксито пътуваше по заснежена София към тихия краен квартал, където се намираше кабелната телевизия. От болницата Магдалена тръгна към къщи, но по пътя промени намерението си. Реши да разпита Виктор за гостуването им при този Наско. И ако му е колега от телевизията, да се срещне и с него. На пропуска каза, че идва във връзка с новогодишната програма и че има среща с инженер Виктор Христов. Човекът от охраната се свърза с него и той потвърди думите й, въпреки че навярно е бил изненадан. Магдалена знаеше, че няма да посмее да й откаже, защото се познаваха отдавна.

Срещнаха се в малкото барче на втория етаж. Виктор й се видя още по-уморен и изнервен.

— Страшно много работа имаме. Защо не се обади предварително, можеше да не ме откриеш. Допреди малко бях из центъра, трябваше спешно да намеря един кабел… Едната тарга прави номера, матроксите са забити догоре, а имаме още толкова материал да качваме…

— Съжалявам, няма да ти губя времето, само ми кажи за оная вечер с Мария. Кой е този Наско, къде живее…

— Маги, казах ти, всичко си беше напълно нормално! Пък ако на полицията й трябва информация, ще им разкажа всичко с подробности. Съжалявам, душице, ама наистина нямам време! Нищо интересно не е станало, което да трябва да ти разказвам! — Виктор нервно запали цигара и махна с ръка на свой колега, че скоро ще дойде.

— А това да е твое?

Кой знае защо Магдалена отново измъкна от джоба на дънките си календарчето. Като идваше насам, нямаше никакво намерение да го пита за него, то най-вероятно принадлежеше на Мария. Може би Виктор й се видя прекалено раздразнителен и уклончив в отговорите си. Може би подсъзнателно търсеше начин да го провокира.

— Какво е това? — той го взе и го повъртя в ръцете си. — Пак ли онуй календарче? Не, не е мое.

— А да си го виждал по-рано? Нещо да ти говори?

— Ти ще ме побъркаш! Някакво си календарче! Защо трябва да ми говори нещо? Откъде го имаш? — той изглеждаше наистина изненадан. Впрочем може и да се преструваше. Нима очакваше признание? Магдалена изведнъж съвсем ясно разбра, че вътрешно отдавна е била убедена — то принадлежи на убиеца. Този, който е чел реферата на Мария, е забравил в него тази своя вещ. Затова папката се е търкаляла до нея — тя е имала среща точно с психаря, когото е описала! Затова онзи псевдодоктор ровеше в папката!

— Маги, чуваш ли ме? Зле ли ти е? — Виктор загрижено се взираше в нея. — Искаш ли нещо — вода? Или водка?

— Не, не! — Тя се пресегна и си прибра безценното доказателство. Ще трябва да го покаже на капитана, реши Магдалена и се накани да става. — Аз ще тръгвам, май наистина идвам в неудобен момент… Благодаря ти…

— Извинете, вие ли сте инженер Христов? — до масата им се приближи нисък, слабичък младеж.

— Да… — обърна се към него Виктор.

— Лейтенант Гаврилов! — отсечено се представи новодошлият и тикна под носа на Виктор служебната си карта. Държеше я малко неудобно, забеляза Магдалена — явно беше съвсем новак. Ако искаше да я види по-добре, Виктор трябваше да се наведе, което той и направи. Навярно бе изненадан и търсеше отсрочка да си посъбере мислите, досети се с леко злорадство тя. Нали току-що го разпитваше къде е водил Мария и той все извърташе… Сега вече ще трябва да отговори на въпросите на този лейтенант! Но това, което последва, я изуми. Изпълнен с достойнство, с важно изражение на лицето лейтенант Гаврилов се пресегна и оскуба Виктор! След което извади един плик и прибра плячката си. Като видя ококореното изражение на сащисания Виктор, Магдалена се разсмя с пълен глас. Откакто бе разбрала за нападението над сестра си, това бе първият момент, в който се смееше. Ситуацията бе толкова невероятна, че дори не се самоупрекна.

— Ама вие какво си позволявате!? Как смеете?! Ще се оплача на началника ви! — лютеше се Виктор, почервенял от гняв. Друг би се разпсувал, би преминал на „ти“, но доброто възпитание си казваше думата. А и присъствието на Магдалена явно го спираше да бъде по-рязък.

— Добре, ваше право е — спокойно му отвърна лейтенантът и седна на масата. — Сега, ако обичате, искам да ми отговорите на някои въпроси…

— На никакви въпроси няма да отговарям! Това е безобразие! — от околните маси хората се бяха обърнали и ги наблюдаваха. — Ей сега ще извикам колегите да ви зададат на вас някои въпроси!… Жоре, повикай някой от репортерите с една камера, моля те! Още тази вечер ще го пуснем по новините! Ти видя ли какво направи този, този… — в яда си той не можеше да подбере думата и чак беше скочил от възмущение.

— Съветвам ви да не привличате толкова внимание, господин Христов! — тихо и с твърд тон го прекъсна лейтенантът. — Знаем достатъчно за вас. И мога да ви кажа, че не е във ваш интерес да затруднявате следствието. Няма да ви бавя, искам само да ми кажете за срещите си с пострадалата Мария Владова.

— Това разпит ли е? — подозрително го попита Виктор, но все пак седна.

— Не, разбира се, но ако се наложи, ще проведем и разпит. Поведението ви ми се струва съмнително. Вашата реакция…

— По дяволите с обясненията ви! Казвайте си по-бързо въпросите, че бързам, няма вие да вършите моята работа, я! А всички искате телевизия по Нова година… — вече с поукротен тон заяви той, извади цигара и Магдалена забеляза, че пръстите му треперят.

— Аз лично не държа. Разговорът ни обаче е поверителен и ще помоля госпожицата да ни остави.

Лейтенантът се обърна към Магдалена и тя съгледа лек лукав присмех в очите му. Много й се искаше да чуе за какво ще си говорят, но не посмя да възрази. И май не беше моментът да съобщи за календарчето.

Но младокът май блъфираше! И беше факт, че Виктор се стресна! Тук имаше нещо…

След разговора с Магдалена Николай бе сериозно обезпокоен. Никак не му харесваше визитата на непознатия в болницата при пострадалото момиче. Ако това бе убиецът, явно е решил да отстрани единствената все още жива свидетелка. Но защо не бе извършил това, за което с толкова риск бе дошъл? Вярно, Магдалена неочаквано се е появила, но той досега бе доказал способността си да действа хладнокръвно, какво му е струвало да я зашемети и да довърши останалото? Явно някакво непредвидено обстоятелство го е спряло. Ако това бе Пианиста, значи се е активизирал и от него може да се очаква всичко в най-близките часове. Едва ли ще се откаже доброволно от намеренията си. Ще трябва да бъде изготвено искане за охрана на болната. Питона никак няма да е доволен…

Интересно, какво ли е успял да свърши Димитър? Той трябваше да проведе няколко важни срещи, за които даде много точни предварителни оценки. Беше толкова ентусиазиран, говореше за някаква негова страхотна идея, но не пожела да я обсъди. Нисичък и пъргав, той приличаше на въодушевена маймунка, открила начин да получава повече лакомства, като прави забавен номер. Николай се усмихна. Имаше нещо безкрайно симпатично в новия му помощник. В неговата възторженост той предусещаше любов към тежката им работа, а точната му мисъл даваше залог за бъдещо успешно развитие. Но същевременно се опасяваше да не се пречупи при първите несполуки, които, рано или късно, щяха да дойдат…

Николай се прибираше към управлението след среща с приятелите на близначките. Бе ги извикал в „Арките“, за да се запознае с обстановката там. Не успя да се види със собственика на заведението, тъй като основната му работа била в някаква американска софтуерна фирма, но се запозна с бармана Веско, който много добре познаваше компанията и даде само добри мнения за младежите. Дойдоха няколко съученици и приятели на близначките, сред които и Елена. Но Виктор, когото искаше непременно да види, тъй като упорито бе търсил момичето предните дни, се извини с много работа. Точно преди Нова година в телевизията не можели дъх да си поемат, а и с компютрите имали проблеми — както винаги се разваляли в най-неподходящото време, а пък в момента го търсели и от входа, тъй като имал посетител… Каза му, че ще трябва да го посети в дома му или в службата, той да определи къде ще му е по-неприятно.

Николай носеше със себе си и намерения каскет. Той бе съвсем нов, но в няколкото магазина за кожени изделия, където се продаваше подобен модел, не можаха да му дадат никаква полезна информация. Приятелите също вдигаха рамене в недоумение. Само Елена спомена, че май е виждала тази шапка, но не можа да се сети кой я е носил. Как ли не се опитва да събуди в нея спомен за онзи момент, в който е зърнала този каскет, но напразно! Ако ставаше дума за някакви обеци или парцалки, сигурно веднага би разказала всички подробности за собственичката им, ядоса се в мислите си Николай. Но сега момичето само безпомощно вдигаше рамене въпреки огромното си желание да помогне. Реши да провери наблюдателността й като я накара да опише в точност дрехите и аксесоарите на Мария, по-точно го интересуваше дали е носила обеци. И не само тя, но и две други нейни приятелки в един глас заявиха, че имала на ушите си много интересни сребърни клипсове като конусовидни спирали. Тези клипсове обаче липсваха. Нито на ушите на жертвата, нито на местопрестъплението бяха открити някакви обеци. Николай си отбеляза да пита близките на момичето дали не са ги виждали, въпреки че вече знаеше отговора. Но защо липсваха и двете — за това можеше само да прави догадки.

Научи още от Елена и за срещата на Мария с циганката, което едва ли с нещо щеше да му помогне, но виж, информацията за това, че Виктор се е заел да я успокоява и я завел някъде на гости, беше много важна. Той се очертаваше като доста любопитен тип. Ако Виктор бе евентуалният извършител, не биваше предварително да го плашат, за да не се укрие. Елена спомена, че отишли при някакъв Наско, негов приятел или колега. Може би първо трябва да се види с него.

Николай влезе в кабинета си и набързо написа доклада за свършеното през деня, после извади отново фотосите на жертвите. Беше помолил родителите на близначките за тяхна снимка. Сложи я при останалите и изведнъж разбра каква бе онази сянка на мисъл, която му се изплъзваше още от времето на първата среща с Магдалена в болницата. Всички убити момичета приличаха на близначките… Разбира се, всяко бе със своята индивидуалност, но те всички бяха един физически тип — типът на двете сестри! Николай чак се изпоти от вълнение. Интуитивно усещаше, че те, другите, приличат на оцелялата жертва, а не обратното. Може би различията в последното нападение го тласкаха към тази мисъл, а може би и контактът със съвсем жизненото и здраво момиче, копие на пострадалото. Но той вече бе убеден, че психарят трябва да се търси в обкръжението на близначките.

Телефонът звънна и Николай почувства, че има дежа вю. Отново бе открит труп на изнасилено и убито момиче.

Магдалена се качваше бавно по стълбите, асансьорът беше повреден от онази злополучна вечер, когато бе нападната сестра й. Но дори и да работеше, тя не би имала сили да влезе вътре. Струваше й се, че всички ъгли на кабинката ще крещят за видяното насилие. Не й се прибираше вкъщи. Не й се влизаше в стаята, където от стената щяха да й махат с клони нарисуваните от Мария екзотични дървета. Тя подмина своя етаж и се качи на горния. Намери си повод малко да се забави — трябваше да върне взетите назаем от съседа пари. Позвъни няколко пъти, помисли, че той сигурно е на работа, и вече се канеше да слиза надолу, когато вратата се отвори. Юли стоеше на прага, зачервен и по хавлия с наметната качулка.

— Магдалена! — възкликна той изненадано. — Извинявай за вида ми… Днес имам почивен ден…

— О, не! Ти извинявай, че те безпокоя. Аз, ето… — тя отвори портмонето си и затърси два лева, но като напук видя, че има само едри банкноти и дребни стотинки. Подаде му десет лева. — Дължа ти пари, от вчера… Заповядай.

— Не се излагай, моля те! Обиждаш ме така! Трябва ли и аз да попитам колко ти дължа за услугата?

— Коя услуга? — ококори се тя.

— За книгата. — Юли се усмихна и стегна колана на хавлията си.

— Ама… ти нали даде парите тогава! Още преди да заминем!

— Парите за книгата — да! Но може би не ви е било лесно да я намерите… За времето, което сигурно сте загубили — за него как бих могъл да ти се отплатя?

— Ами да, защо пък не! — отсече изведнъж Магдалена, наслаждавайки се на стреснатата физиономия на Юли. Никак не й се прибираше вкъщи. Ще се обади и ще каже на родителите си, че излиза със съседа. Едва ли биха имали нещо против. Нали след това ще бъде изпратена дори до вратата! — Да, можеш да направиш нещо за мене! Искам да излезем някъде, съвсем съм се сдухала…

— На драго сърце! Разбира се! — зарадва се той. — Стига вашите да нямат нещо против…

— Сега ще говоря с мама, но мисля, че едва ли ще възрази. Такава хубава охрана къде ще си намеря другаде! — усмихна се тя. — Хайде, аз слизам и след около половин час ще бъда готова. Звънни, като се приготвиш.

— Няма да се бавя! — усмихна се Юли.

Магдалена се прибра, като отвори съвсем тихо вратата. Но майка й не спеше и тя се зарадва, че може да поговори с нея. Имаше толкова много неща да й разказва! Гергана беше седнала в хола и гледаше екрана на телевизора с невиждащ поглед.

— Мама! — ласкаво я прегърна Магдалена. — Знам, че всичко ще се оправи, маменце, ще видиш! Само трябва да повярваш! Татко е прав, че трябва да сме силни. Пък аз ще ти кажа, че трябва да вярваме!

— Маги! Милото ми! — Гергана целуна дъщеря си по косата. — Аз само това правя! Непрекъснато си повтарям, че Мари ще се оправи…

— Как иначе! Знаеш ли, мама… Нещо много странно ми се случи същата вечер…

— Кога? — не разбра майка й.

— По същото време, когато са нападнали Мари… Само не се разплаквай! Всъщност това, което стана, може би е за добро… Не знам. Слушай и ще ми кажеш какво мислиш. Значи, първо още от сутринта бях доста напрегната. Бях сънувала един сън, в който вървях по бели празни коридори… И търсех Мари. Сега като си спомням, май приличаше на болница… Ама не съвсем!

— И намери ли я? — Гергана помилва дъщеря си по косата. Милото й дете! Колко е преживяло и то! Тя отдавна знаеше, че двете й момичета са много привързани една към друга. Затова никога не ги деляха и зачитаха желанията им, независимо дали се отнасяха за вещи или постъпки. Но, трябва да се признае, че и те не злоупотребяваха.

— Не знам, събудих се преди края. Но имах усещането, че животът й зависи от мен и че въпреки всичко ще я извадя от онази стая, където тя ме чака…

— Все пак усещането е най-важно, нали?

— Да, сигурно…

— Но не забравяй, че това е само сън, детенце! Ако животът на Мари зависеше от някого от нас… Щеше да е много, много по-лесно…

— И от нас зависи! Просто трябва да вярваме! Затова ти разказвам всичко това! Слушай! После, маменце, излязох, разхождах се… Говорих с Мари по телефона. Тя беше в „Арките“, пошегувахме се… — Магдалена се колебаеше дали да споменава разговора за късметите. Искаше да вдъхне на майка си увереност, но дали пък нямаше да я разстрои?

— Е, и?

— Пошегувахме се за късметите! Мама, нали на Бъдни вечер на Мари й се е паднало здравето! Това е много хубав знак! Ето, значи ще оздравее, ще видиш!

— Ех, детенце… Ако беше толкова лесно… Цялата баница щях да я направя само с късмети за здраве и дълъг живот! — и въпреки тревогата Гергана усети как стегнатият обръч около сърцето й се поразхлаби. Дали от разговора с дъщеря й, дали от надеждата за изтегления късмет…

— Аз вярвам, че ще се сбъдне! И така, слушай, по-късно вечерта отидох в катедралата. Писала съм ти за нея. И на картичка ви я пратих, помниш ли?

— Да, и? Имаше ли служба?

— Не! Те, немците, още рано-рано се прибират на Коледа по домовете си! Чудно защо, но катедралата беше отворена. Аз влязох. Тихо, празно… Горят свещи… Седнах пред статуята на Дева Мария и изведнъж ми стана нещо. Като че ли Мари беше до мен и викаше за помощ… Почнах да плача и да се моля на Дева Мария да я спаси… Сигурно по това време…

— Милото ми! — Гергана прегърна и целуна дъщеря си.

— Тогава съжалих, че не знам молитви, но дойде една жена… И точно това е странното, което исках да ти разкажа. Първо, тя изглеждаше особено. С някаква пелерина, беше си вдигнала качулката, не й видях косите. По лицето й не можах да определя на колко години е. Млада ли беше или стара, не знам… Тогава я помислих за монахиня, там ги има много! Та тя ми каза да имам упование и че е важно молитвата да идва от сърцето. А, да! И каза още, че молбата ми е чута! Представяш ли си! Чута! — Магдалена със светнал поглед гледаше майка си и искаше да й предаде поне частица от своята увереност.

— Разбира се, детенце! За да се молиш, не е нужно да знаеш молитви или да ходиш в черква…

— И после ми говори за това, че всичко е предопределено, поне аз така я разбрах… И че за всяко нещо си има подходящо време. И че има време за обичане и време за мразене… и… А, да, време за жалеене и време за ликуване! Какво ти говори това? Че ето, сега ние страдаме, но ще дойде време да се радваме, нали?!

— Рожбенце, това е от Стария завет… Еклисиаст. Наистина е нещо много мъдро. Ако искаш, ще ти дам Библията, да го прочетеш. И какво друго ти каза тази жена?

— Аз пък си мислех, че тя говори от себе си… Сега си припомням дума по дума приказките й. Казах й, че се страхувам за сестра си. А тя ми отвърна, че връзката ни е много силна и може би само аз ще мога да й помогна. Но когато му дойде времето. И още говори за това, че човек трябва да има другар до себе си. Но накрая това за тройното въже не го разбрах… Кой е третият?

— За какво въже? Не се сещам… — Гергана стана и отиде до библиотеката, откъдето взе Библията. Отвори на Еклисиаст и доста бързо намери мястото. — „И ако някой надвие на един, който е самичък, двама ще му се опрат; и тройното въже не се къса скоро.“ Знаеш ли, миличка, ако го свържем с това, което е по-горе: „И ако легнат двама, заедно ще се стоплят; а един как ще се стопли самичък?“, то според мен става дума за този свещен съюз, който сключват един мъж и една жена, за да създадат трети, този, който е смисълът на тяхната връзка. Може би тройното въже е символ на този съюз, знам ли… Не съм се замисляла досега, но ми изглежда логично да става въпрос за плода на едно такова обединяване на две души.

И Гергана подаде Библията на дъщеря си.

— Да, дай да го видя, не разбирам, какво общо има това с Мария… — Магдалена се зачете, забравила, че беше поканила Юли да излязат. Подскочи, като чу звънеца.

— Мама, съвсем забравих! Със съседа Юли ще поизлезем малко, нали не възразяваш? Това е той! А, забравих и за Виктор да ти разкажа! Нещо много странно и смешно, ама като се върна!

— С Юли? — Гергана се постара да не показва безпокойството си от факта, че дъщеря й пак ще излиза. След дългата раздяла й се искаше децата й да са повече край нея, но ги разбираше. Младите имаха нужда от своята свобода, от компании… — Хубаво, излезте, поне него добре го познаваме.

— Моля те, кажи му да почака! Аз ей-сега ще бъда готова! — и Магдалена изхвръкна от стаята.

Гергана отвори вратата. На прага стоеше Юли със смутена усмивка.

— Здравейте, госпожо Владова! С Магдалена се разбрахме да излезем някъде наблизо. Надявам се, не възразявате?

— Не, разбира се. Само ще ви помоля да я пазите…

— Имайте ми доверие!

— Заповядай, Юли, влез, докато Маги се приготви. Нещо се заприказвахме с нея… Как си ти? — Гергана посочи с ръка към хола и Юли се отправи натам. Знаеше пътя, тъй като апартаментите имаха еднакво разпределение. Магдалена в това време бързо се шмугна в стаята си, където буквално за две минути се облече, пооправи си лицето с малко туш по миглите, сложи леко червило и беше готова.

— Къде ще ходим? — тя застана на прага като олицетворение на младостта и красотата. Все още организмът й беше толкова силен, че нито тревогите, нито безсънието можеха да засенчат пленителната й хубост.

Студеното зимно слънце висеше вече съвсем ниско над върховете на дърветата. В града снежната покривка много бързо се бе превърнала в мръсна, парцалива дрипа, застилаща улици и тротоари, но в парка всичко бе пременено във все още чисти и блестящи дрехи. Час преди залеза ярката светлина рисуваше причудливи сини сенки по земята, запалваше милиарди разноцветни искрици по преспите и ваеше от контурите на заснежените дървета чудновати фигури.

Магията на зимния парк ги плени и те навлязоха в него като в храм. Магдалена пожела да слязат пеша до центъра. Имаше идея да се отбият и в „Св. Александър Невски“, след което да седнат на топло в някое заведение. Тръгнаха по една странична алея, където все още слабо утъпканият сняг хрустеше под краката им. Тук бе тихо и безлюдно. Тя хвърли поглед назад.

— Не се страхувай, нали съм с теб — успокои я Юли.

— Не, не се страхувам. Но след това, което ми се случи днес, нервите ми са опънати.

— Какво е станало? Ако е удобно да попитам, разбира се.

— Май се изпречих на пътя на убиеца…

— Как?! Кога?

— В болницата. Бях излязла в коридора да запаля цигара, видях някой да влиза в бокса на Мария, върнах се и…

— Той направи ли ти нещо? — Юли тревожно се взираше в нея. — Видя ли го добре?

— Там е работата, че от него нищо не се виждаше, беше с маска. Видя ми се висок… Мина край мен и избяга. Не успях дори да се уплаша.

— Маска? Като по филмите?

— Не, превръзка за носа и устата, каквато носят лекарите при епидемия.

— А защо мислиш, че е бил той? Може някой посетител да е сбъркал стаята. А заради епидемията да са го задължили да носи маска…

— Не само аз, и ченгето мисли така. Онзи беше с лекарска престилка. Май имаше и слушалки… Разпитаха персонала, никой от тях не е влизал в бокса по това време! Пък и той се ровеше във вещите ми!…

— Да не е бил крадец, защо ще те пребърква иначе?

— Ха! Болничен крадец! — Магдалена се наведе, взе сняг в шепите си и направи топка. С все сила я запрати по дънера на близкото дърво. — Ето така ще го фрасна следващия път!… Ще го разкъсам! И полицията, разбира се, пристига след края на екшъна!

Тя пъхна ръце в джобовете на якето си, умълча се и закрачи по-бързо. Юли наруши потока на мислите й, като дръпна един клон и върху косите на Магдалена се посипа искрящ снежен прах. Тя не му остана длъжна и го нацели по гърба с една шепа сняг, след което между двамата за кратко се разгоря истински бой със снежни топки, докато той не извика, че се предава. Разчорлени и зачервени, те си стиснаха ръцете за примирие, изтръскаха се от полепналия по дрехите им сняг и отново тръгнаха бавно по алеята.

— Чел ли си Библията? — все още леко задъхана го попита тя.

— Да, но доста отдавна… Защо? Как така внезапно се сети за нея?

— Не е внезапно. Кажи ми нещо за Еклисиаст.

— Еклисиаст? Сложен въпрос… Едва ли ще мога така на прима виста…

— Нищо, опитай. Важно е.

— Мисля, че заедно с Песен на песните това са едни от най-съвършените и поетични места в Библията. Лайтмотивът в Еклисиаст е: Суета на суетите и всичко е суета.

— Какво ще рече това? Не забелязваме истинския смисъл на живота, заети с ежедневието си, така ли?

— М-м-м, не съвсем. Защото именно в всекидневието трябва да го търсим. Ние живеем тук и сега. В настоящето. Миналото е вече само спомен, а бъдещето е вероятна хипотеза. Затова смисълът не е в постигането, а в самото търсене. Не е в нещо, което е някаква крайна имагинерна цел в бъдещето, а в последователните стъпки, които правим, вървейки към нея. Сега, в настоящето, в този миг. Смисълът е в умението да изживееш всеки миг като пръв и последен в процеса на това търсене…

— Да, спомням си. „О, миг, поспри!…“ — обади се Магдалена.

— Точно така! — усмихна се Юли. — Ти като немска възпитаничка си много добре запозната с Гьоте. Преследването на щастливия миг при Фауст…

— Щастливият миг, който не може да бъде спрян и човек да му се наслади, без да го загуби в следващата секунда. Значи отново трябва да го търси. И така безкрай, без никога да е удовлетворен…

— Само че в Еклисиаст се набляга на това, че всичко, което е трябвало да стане, вече е станало. Значи нищо ново и кой знае колко по-различно удоволствие не може да бъде изнамерено… Но хората забравят това и всеки търси нещо ново, понякога се заблуждава, че го е намерил… Но всъщност… Няма нищо, което да донесе на човек неизменно, пълно и вечно щастие. Защото няма нищо ново под слънцето и…

— Да! Чувала съм тази фраза — прекъсна го Магдалена. — Оттам ли е?

— Оттам. Може би си чувала и друго. Например, който трупа знание, трупа печал…

— Имахме един учител по логика, той го спомена. Оприличаваше знанието, което притежава човек, на балон. Колкото повече го надуваш, иначе казано, повече знания имаш, толкова по-голяма площ от него се допира до незнанието. Осъзнаваш колко малко знаеш. Искаш още и още… — тя се увлече в разговора. Може би от Юли щеше да научи нещо, което да хвърли светлина върху срещата й със странната жена…

— Всъщност мисля, че не точно знанието води до печал, а неумелото му ползване. И малко да знаеш, и много, ако не го приложиш в точното време, генерираш проблем, който е като мина със закъснител. Рано или късно избухва. Трябва да имаш търпение, да чакаш да му дойде времето. „Има време за всяко нещо“, казва Еклисиаст.

— Само че как да го уцелиш? Имам предвид точното време…

— Ех, де да можех да ти кажа… — въздъхна Юли. — Който знае това, може да се нарече мъдрец. Знам ли? „Има време за разхвърляне на камъни и за събиране на камъните.“

— Не разбирам…

— Може би като се настрои човек на друга вълна, като залага на неща, които нямат стойност и затова са безценни, ще постигне смисъла. Например — любов… Няма нищо по-силно от любовта… — той се замисли за малко. — Но, имай предвид, едно е да четеш Еклисиаст, съвсем друго е да го прилагаш в живота. Някак тези истини се забравят, дори са неприложими. Остават само като добри пожелания…

— Не, защо? Все пак ти дават стимул… — Магдалена беше заинтригувана. В интерес на истината няколко пъти беше вадила Библията от библиотеката, докато с Мария живееха у дома. И двете се опитваха да я четат, но така и не стигнаха по-далече от първите страници, където Бог изпитваше вярата на Авраам.

— Стимул? Ако нямаш пари да си платиш парното, тока, телефона — можеш ли да разчиташ на голия стимул? Хората са твърде обременени… И твърде затворени всеки в проблема си. — Юли се замисли отново и изглеждаше някак отнесен и натъжен.

— Точно заради това! Напротив, може би трябва по-често да се напомнят тези неща. Ето, аз например, не бях чувала за Еклисиаст. — Магдалена почувства желание да го окуражи. — Със сестра ми четохме като малки една Библия за деца, после някаква книжка за Христос, и трябва да ти призная, че с това знанията ми в тази област свършват. С майка ни много сме си приказвали, тя е чудесен слушател и приятел, но някак не е ставало дума за Библията… И наистина съжалявам, че едва сега научавам неща, които са ми страшно необходими.

Магдалена се насочи към една пейка, седна и вдъхна дълбоко хладния въздух. Той бе наситен с резкия мирис на сняг, борова кора и предвечерна свежест.

— Мисля, че това, което ти ми каза, много ще ми помогне. Именно сега. Сядай! — обърна се тя към Юли, който стоеше до пейката като страж.

— Странно е, че говорим за Библията… Тук и сега… Никога не съм предполагал, че ще изляза на разходка с хубаво момиче и ще си говорим на библейски теми! Как така си се заинтересувала точно от тази тематика? — той седна малко далеч от нея, но така, че да я вижда.

— Срещнах… един човек, една жена по-точно. В особен за мене момент ми каза неща, които ме потресоха. Едва днес разбрах, че ми е цитирала Еклисиаст. Искам да разбера защо точно него. Имам чувството, че някак е свързано със сестра ми, че ще мога да й помогна, ако разбера нещо, което засега ми се изплъзва. И… виж обаче какво излиза. Малко ще преувелича, но… щом не можеш да откриеш нищо ново, щом знанието, което придобиваш в търсенето на смисъла, ти носи само печал, щом трябва да разчиташ не на себе си, а на момента, какво ти остава? Само настоящият миг, казваш? А ако искаш да го промениш?

— Остава любовта. Тя може да промени всичко. Да даде смисъл на всичко. Мисля, че не случайно точно след Еклисиаст е Песен на песните.

— Песен? Ти и по-рано я спомена. Защо се казва така? Там нали са притчи, проповеди…

— Мисля, че защото е изпята на един дъх. От нея лъха на кедър и нагрети смокини… На сладък гроздов сок по сгорещени тела и нощна роса в косите. „Колко си хубава и колко приятна, о, възлюбена, в очарованието си! Тоя твой ръст прилича на палма и съсците ти на гроздове. Рекох: Ще се възкача на палмата, ще хвана клончетата й; и ето, съсците ти ще бъдат като гроздове на лоза, и благовонието на дъха ти като ябълки, и устата ти като най-хубаво вино.“ Харесва ли ти?

— Чакай малко! Това… от Библията ли е? Тая еротика?!

— Да, мила. Но освен страст… там има и болка. И тя е толкова по-силна, колкото по-пламенна е любовта. Чуй това… — неусетно Юли се бе озовал съвсем близо, бе хванал ръцете на Магдалена в своите и я гледаше в очите. — „Отворих на възлюбения си, но той си бе отишъл. Потърсих го, но не го намерих. Повиках го, но не ми отговори. Намериха ме стражите, които обхождат града. Биха ме, раниха ме, отнеха ми мантията… Заклевам ви, ако намерите моя възлюбен, кажете му, че съм ранена от любов…“ — гласът му звучеше омагьосващо.

Магдалена не разбра как се бе озовала в обятията на Юли. Ръцете му я бяха обгърнали така, че тя остана почти без дъх. Отвърна на целувката му. От него лъхаше на свежест, ръцете му бяха силни, а устните горещи… Прималя й. Прииска й се да забрави всички тревоги и да се разтопи в прегръдката му. Спомни си изведнъж сутрешния сън и последвалите го угризения. Нима бе сънувала Юли?! Усети, че прави нещо нередно. Сестра й лежи там, на границата между живота и смъртта, а тя тук се целува! Със съседа! Вярно, той наистина е много симпатичен, но тя не е влюбена в него! Това са само хормони… Тя си има Майкъл… Нима се чувства толкова беззащитна, че е готова да отвърне на първата покана?

— Чакай, чакай малко — задъхано проговори Магдалена и се опита да се освободи. Той не се възпротиви, но хвана отново ръцете й. Струваше й се, че очите му ще прогорят дупки по кожата на лицето й. — Чакай, моля те… Мисля, че не е време за това…

— Защо да не е?… Зависи само от нас.

— Не, Юли, не! Ще се почувствам омерзена от себе си, ако сега се отдам на… Сестричката ми се бори за живота си, а аз… Разбираш ме, нали? Харесвам те, но… Не сега…

— Разбирам те… Ела тук. — Той я прегърна този път закрилнически през раменете и я привлече меко към гърдите си. — Нищо не искам от тебе. Само да знаеш, че можеш да разчиташ на мене.

— Знам. Благодаря ти — тя се сгуши в прегръдката му. Струваше й се, че чува ударите на сърцето му през дебелия плат на балтона. Никога не си бе представяла Юли дори като евентуален по-близък приятел, какво остава за нещо по-сериозно. Той живееше в друг свят, твърде различен от този на младежките им закачки и забивки. Работеше в някакъв престижен научен институт, дори сред съседите се говореше, че е перспективен млад учен. Магдалена чувстваше респект към него, беше й симпатичен и като мъж, но сега нямаше друг избор, освен да му откаже. Дори не биваше да се колебае. Беше се заклела да отмъсти за сестра си. Имаше пред себе си задача и всичките й мисли трябваше да бъдат посветени на нея.

— Не се безпокой, всичко ще се оправи… — Юли я милваше по гърба и косата, после нежно я целуна по склонената глава. — Ще се оправи, ще видиш.

— Искаш ли да тръгваме? — тя леко са освободи от ръцете му, извади цигара и запали. — Нещо ми е малко хладно.

Двамата станаха от пейката и Магдалена потропна няколко пъти с крак. Пръстите й бяха поизмръзнали. Със залеза на слънцето веднага бе захладняло.

— Юли, имам молба към тебе.

— Кажи, ще направя всичко, което…

— Нека минем през „Св. Александър Невски“. Искам да запаля свещичка за здравето на Мари. Мислех си за „Св. Неделя“, но е далече… А после ще седнем някъде на топло… Юли, искам да ми разкажеш за всичките си срещи с нея. И какво сте говорили. Става ли? — тя дръпна още няколко пъти от цигарата и я хвърли. Двамата отново тръгнаха по алеята.

— Разбира си. Отсега мога да ти кажа, че всъщност я видях за по-дълго само веднъж. На Бъдни вечер, към шест часа. Срещнахме се случайно в магазина и тя каза, че иска да ми даде книгата. Разбрахме се да я изчакам в барчето срещу блока, тя изтича до вас… После поседяхме, поговорихме малко… Това беше.

— Да ти е направило впечатление нещо? Някой подозрителен да се е навъртал наоколо? Кои бяха в барчето, забеляза ли?

— Не, Магдалена. Ако питаш за маскиран убиец, нямаше.

— Не се шегувай, моля те! Сериозно те питам.

— Добре, сериозно — в бара си беше постоянното присъствие от квартала. Знаеш ги, почти едни и същи хора са. Никой нищо подозрително не каза, нито я погледна по-особено, нищо, разбираш ли?

— А Мари как ти се стори? Беше ли разтревожена или напротив — превъзбудена? — тя се опитваше, докато вървяха по алеята, да вижда и очите му. Затова правеше забързано няколко крачки напред и се вглеждаше в него.

— Сестра ти беше в много приятно настроение. Разказа интересни неща за живота ви в Германия, за немците, за българската ви компания там, засипа ме с въпроси какво става тук, в страната… Наистина нищо особено не се случи онази вечер…

— А това? — Магдалена внезапно извади календарчето от задния джоб на дънките си и с един подскок се озова точно пред Юли. — Да ти е показвала това?

— Това?… — той се изненада от поредната й маневра. — Не, какво е това?

— И аз искам да знам. Мисля, че не е нейно. Виждал ли си го у нея?

— Не. Дай да го видя. Къде си го намерила? И защо питаш? Съвсем обикновено календарче… — той го огледа от двете страни.

— Намерих го… Сред вещите й. Дай ми го. — Тя пъхна обратно календарчето в джоба си и продължи. — А когато се видяхте, тя носеше ли една шарена папка, да знаеш да е ходила някъде с нея?

— Не, съжалявам, мила. Нищо повече не знам от това, което ти казах… Сестра ти най-вероятно просто си е отбелязвала празниците на това календарче. Защо мислиш, че има някакво значение?

— Не знам, объркана съм…

Тя тръгна умислена. Не можеше да намери отговор на тези въпроси. Дори не възрази, когато Юли протегна ръка, привлече я към себе си и я прегърна отново. Много нежно отметна косата й и с устни я погали по врата. Горещата му длан я помилва по лицето. Очите му горяха… Чувстваше се беззащитна и уязвима. Харесваше й някой да е загрижен за нея. Имаше огромна нужда от съвет. Някой да й каже откъде се е взело проклетото календарче! И защо така й беше влязло в главата? Може би всичко това си е нейна фантазия и Мария действително просто си бе отбелязала нещо с него…

Някъде зад тях се разлая куче и Магдалена се стресна. Наистина нервите й бяха опънати като струни. Обърна се и видя във вечерния здрач висок мъж да излиза от една от преките алеи. Юли я целуна по косата и я пусна. Наближаваха изхода на парка.

— Знаеш ли, Юли, има нещо странно с това календарче и с реферата на Мария. Не знам къде го е носила, но мисля, че ако науча, ще открия нещо много важно…

— Защо мислиш така?

— Не мога да обясня, просто го чувствам… Нещо се върти около този реферат… И маскираният ровеше в папката й, а там беше само това календарче. Но той не го взе. Или може би просто не успя? Как мислиш?

— Мисля, че си пълниш главата с неща, които само те объркват. Нали ако беше някаква улика, полицаите щяха да го вземат! — той хвана ръката й и целуна пръстите един по един. — Милата ми. Замръзнала си. Искаш ли да те стопля?

— Може би си прав… Може би чисто и просто халюцинирам… Искаш ли да вървим малко по-бързо, че вече се стъмва. И наистина ми е малко хладно.

Тя се сгуши отново в прегръдката на Юли и двамата тръгнаха към светлините на близкия булевард.

Николай се върна от огледа на новото убийство в отвратително настроение. Този път момичето, като се изключи големият бюст, почти по нищо не приличаше на предишните. Дръзкото нападение бе осъществено посред бял ден в парка. Нямаше съмнение, че това е изпълнение на Пианиста. Характерното мораво петно се набиваше на очи. Дрехите бяха разкъсани, но жертвата бе захвърлена, без да бъде прикрита голотата й. Явно много бе бързал, тъй като ухото на убитата бе разкъсано. Направо бе изтръгнал обецата. Модната розова чантичка се търкаляше наблизо и те веднага установиха самоличността на момичето. Било е с доста свободно поведение въпреки твърде младата си възраст. Ученичка в близкия техникум, но по външен вид никак не приличаше на такава. Ярко гримирана, с евтини, но модни дрешки, с чантичка, в която само една тетрадка по „всичкология“ подсказваше, че е била на училище, тя се впуснала в поредната си авантюра. Или по-точно — последната… Нападението бе станало в обедните часове, а към четири е била открита от група младежи, минаващи по тази рядко използвана през зимата пряка пътека на път към залата за тренировки.

По време на огледа върлинестият съдебен лекар бе начумерен като буреносен облак и си го изкарваше на журналистите. Едно от хлапетата, открили трупа, бе звъннало веднага на майка си, репортерка в някаква кабеларка, и новинарите се бяха изсипали на местопрестъплението преди всички. Естествено, бяха изпотъпкали наоколо като стадо бизони! Досега поне успяваха да държат надалече тази орда, приличаща понякога на лешояди, но вече бяха попаднали в прицела на обективите им. След престъпниците и лекарите Петър най-много мразеше журналистите. Николай в това отношение споделяше чувствата му. Не само се бъркаха там, където имаше най-малко нужда от тях, но и често представяха нещата доста неточно и изкривено. Но затова пък с много подробни описания на жестокостите и извращенията. Понякога имаше чувството, че самите те са със садо-мазохистичен уклон. Досега успяваха да ги държат настрани, доколкото бе възможно. Николай се постара да представи това престъпление като единичен и несвързан с другите убийства случай. Раздуването на масова истерия по повод на серийния убиец бе последното, което желаеше. Той най-вероятно щеше да се укрие, да „потъне в тинята“ и тогава шансовете им да влязат в дирите му щяха да бъдат значително намалени. Но, познавайки манталитета на журналистите, не си правеше никакви илюзии. Те в най-скоро време щяха да се разровят, да навържат случаите и да взривят бомбата на поредната сензация. Трябваше да ги изпревари. Трябваше на всяка цена да бъде една крачка пред тях.

Цял ден не беше слагал дори троха в устата си. От цигарите и изпитите кафета му горчеше, все едно бе дъвкал сурова маслина. Бе ги опитвал и знаеше, че сурови дори са отровни. Като горчилката, която се бе насъбрала в празния му стомах. Отби се през бюфета, откъдето си взе жилав сандвич, помогна си с чаша кока-кола да го преглътне по-бързо и запали поредната цигара. Ако по-рано стомахът му се бе свил от глад, сега го почувства като раздута, тежка и кой знае защо гореща топка. Хвърли в себе си поредното кафе, за да я охлади, и се качи в стаята си.

На бюрото го чакаше запечатан плик от информационната система на министерството. Беше отговор на запитването му до базата данни за подобни престъпления, съдържащи характерния набор признаци. На територията на страната не бяха открити други такива случаи. Николай отключи касата и прибра плика вътре. Поне един светъл лъч в цялата история. Трябва да ограничат търсенето на Пианиста само в София. Това бе за предпочитане пред координирането на съвместни действия с колегите от регионалните управления.

Тъкмо пишеше доклада за последния случай, когато се обади Питона. Свикваше извънредно съвещание. Гласът му вибрираше, наситен с обертоновете на крайна степен на раздразнение. Някой щеше да бъде погълнат след броени минути. Николай прибра документите и се приготви да слиза. Къде ли се губеше помощникът му? Шефът изрично спомена, че държи на личното присъствие на целия състав. Звънна на Димитър по мобилния и се поуспокои, че е на пет минути от управлението. Никак не беше добре, че не успяха да се координират. Той не беше наясно какво е свършил младокът и още по-малко имаше представа как ще се представи пред шефа. Беше му дал задание да се срещне с близките на жертвите и да изясни конкретни въпроси. Имаше обаче смътното предчувствие, че внезапният изблик на шефа някак е свързан с неговото оперативно дело. Дръпна една благословия с неясен адрес и тръгна към мястото на екзекуцията.

В коридора се сблъска с Димитър. По блесналия му поглед се досети, че го чакат изненади, но дали щяха да бъдат задоволителни, един Бог знаеше… За краткото време преди съвещанието помощникът му успя на бързи обороти да сподели с въодушевление, че е събрал всичкия необходим материал и чрез свой колега съученик, е задействал приоритетното му изследване в лабораторията. За какъв материал ставаше дума, Николай така и не разбра. Не беше му давал никакви указания в тази насока. Каква ли инициатива бе проявил?! Не остана време да го пита, тъй като шефът взе думата.

— Колеги! — предъвка встъплението си Питона. — Длъжен съм да ви съобщя, че за последните няколко часа получих единадесет — единадесет! — оплаквания от граждани.

Шефът спря и с тежък поглед обходи подчинените си, хипнотизирайки ги един по един. Дори тези, които нямаха причина да се съмняват в благоволението му, се почувстваха заподозрени. Някой бе допуснал сериозен гаф, а трябваше да го плащат всички.

— Мога ли да помоля този от вас, който е предприел следните действия, да бъде така добър и да обясни пред колегите си своите мотиви да действа по този изключително безпрецедентен начин, подронващ престижа на професията ни?

Колкото по-силно бе вбесен Питона, толкова по-книжно и възпитано говореше, подбирайки много добре формулирани, почти салонни изрази. Никога не крещеше. Огледа отново всички с поглед, който изискваше от всеки огромна воля, за да не сведе очи. Това веднага щеше да бъде изтълкувано като признание за вина. Въпреки че все още хората му не бяха наясно в какво се състоеше конкретното провинение, те до един очакваха да им бъде намерен някакъв кусур в работата. Когато напрежението достигна връхната си точка, Питона продължи:

— В оплакванията си гражданите твърдят, че са били оскубани от наш служител. Дали всички ме чуха добре? Повтарям: о-ску-ба-ни! И тъй като някои от пострадалите не са се ограничили с обаждане само в управлението, може в най-скоро време да очакваме запитване от министерството. Ще бъде ли така добър колегата, въвел този новаторски метод, да ме осведоми как да го разтълкувам на генерала?

На някого не му издържаха нервите и се чу сподавен смях. Веднага се намери друг, който да му изшътка.

— И така, чакам обяснения. Това е по точка първа. Капитан Стоев, по точка втора ще искам до края на работния ден доклад за днешното убийство. Колеги, нямаме време за губене! Чакам! Искам обяснение за днешните ви подвизи!

Някои се спогледаха недоумяващо, други не отместваха поглед от строго избрана от тях точка, трети развеселено поемаха дъх. Николай забеляза пред себе си огнено червените уши на Димитър. По напрегнатия му врат се досети за всичко. Ето за какви материали е ставало дума! Младокът щеше всеки момент да си признае и това, което щеше да последва, можеше да се отрази на цялата му бъдеща кариера. Не всеки имаше силата да преживее едно поглъщане и изплюване от Питона. Именно на това той дължеше славата си още като обикновен оперативен работник, който като своя животински събрат притежаваше силата да зашемети жертвата си чрез смъртоносно обвиване около нея.

— Моя е вината — каза тихо Николай, срещайки ококорения поглед на помощника си. Дано само не се намеси от излишно чувство за справедливост! — Притиснат съм от срокове. След днешния случай в най-скоро време медиите ще гръмнат. Като естествен резултат очаквам обектът да се спотаи. Дори да промени стила си, тъй като имаме работа с интелект, надхвърлящ средния. Трябва да го изпреварим.

— В оплакванията е споменат лейтенант Гаврилов като извършител. Твърдиш, че инициативата е твоя, така ли да разбирам? — втренчи се Питона в Николай.

Хитрецът му с хитрец! През цялото време е знаел коя му е жертвата, но с възпитателна цел ги е подложил на поредния сеанс по дресировка!

— Да, господин началник, лейтенант Гаврилов е действал по мои изрични указания. Както споменах, нямаме време за оперативни разработки за изземване на сравнителен материал по установените начини. Предвид активизирането на Пианиста, който нанася ударите си буквално през ден, не бива да се подценява обстановката. Днес сме двадесет и седми, остават три дни до новогодишните празници. Хората са по-доверчиви и по-невнимателни. Налага се да търсим начин да избързаме с експертните заключения, за да можем по-скоро да действаме. Най-вероятно още утре ще имаме отговор от лабораторията. Идентифицирането на косъма ще ни даде достатъчно основания за задържане на конкретното лице. Заслугата за това е на лейтенанта. Мисля, че добре се е справил с поставената от мен задача.

— Х-м-м-м… — рядко се случваше Питона да няма думи. Никак не бе наивен, но този път май бе сащисан от нахалството, с което явно го лъжеха. Николай бе един от най-добрите служители, което, разбира се, не му спестяваше вежливите упреци, когато шефът изнервено пришпорваше разработките. Но пък и Питона винаги се съобразяваше с мнението на хората си, в чиято интуиция вярваше. Май бе хванат натясно. — Добре, да изчакаме тогава резултатите. Николай, вие двамата с Димитър — след малко при мен на доклад!

Съвещанието приключи. Някои от колегите хвърляха любопитни погледи към Николай, досещайки се за истинския виновник. Дали Питона не планираше да ги погълне и двамата? Шефът най-вероятно бе предпочел да оцени пред всички по достойнство колегиалността на най-добрия си служител. Но насаме нямаше да му прости театъра…

Тази нощ Магдалена бе решила да остане при сестра си. Малко трудно, но все пак успя да се пребори със съпротивата на родителите си и да убеди баща си към седем да я закара в болницата. Увери ги, че няма никаква опасност, след като отвън пред бокса стои човек от полицията. Капитанът бързо се бе задействал и на Мария бе осигурена денонощна охрана.

След разходката тя се прибра някак замислена и с раздвоени чувства. На въпросите на майка си отговори, че просто е изморена. След като излязоха от парка, двамата с Юли отидоха в „Св. Александър Невски“, където тя запали свещичка за здравето на Мария. Той тактично се бе отдалечил през това време и я чакаше близо до входа. После влязоха да пийнат по нещо в едно близко заведение и към шест вечерта се прибраха. Не засегнаха повече никакви лични теми, Юли се опита да продължи разсъжденията си за смисъла на живота, като навлезе този път в източните философии, дори й обеща книга. Магдалена не успя да открие нищо повече, което да я насочи в разследването й.

И все още не беше наясно със себе си. Юли определено бе симпатичен, въздействаше й със своя властен мъжки чар, но тя не искаше да се влюбва в него. Не и сега, когато имаше пред себе си ясна цел, от която нищо не биваше да я разсейва. Но защо така необяснимо я привличаше? Как да му каже, без да го обиди, че не желае задълбочаване на отношенията им? Имаше огромна нужда да се посъветва със сестра си. Беше свикнала, че тя е човекът, който най-добре я разбира. Мария й липсваше страшно много и сега тя искаше поне да е по-близо до нея. Ще й разкаже всичко, което се бе случило през тези два дни, пък може тя да чуе нещо. Спомни си какво бе чела някъде за комата. Там се казваше, че е възможно изпадналият в това състояние човек да чува и възприема звуци, но да не може да реагира. Дори да не беше така, тя бе длъжна да опита. Ако непрекъснато поддържа контакт със сестра си, може би ще успее да й покаже колко много й липсва. Може би това ще пробуди у нея желание да превъзмогне състоянието си… Кой знае…

Магдалена се загледа в Мария. Вече бяха свалили кислородната маска от лицето й. Тя лежеше спокойна, все едно заспала за кратко. Имаше на разположение цяла нощ, за да й разкаже всичко. И за Майкъл, и за разговора с непознатата в немската катедрала, и за срещите с техните приятели тук… Докато си изливаше душата, имаше невероятното усещане, че Мария ще разбере кога е дошъл моментът да се събуди. Вярваше, че тя ще се върне към живота, но това ще стане, когато дойде нейното време…

Отдавна бе минало полунощ. Магдалена продължаваше да говори. Вече беше разказала почти всичко — и за маскирания, и за срещата с Виктор и как бе оскубан, и за разходката с Юли. Отново извади календарчето от джоба си и зададе на глас измъчващия я въпрос откъде се е взело. Пак се вгледа в оградените дати. Три празнични и един обикновен делничен ден. Двадесет и трети декември. Четвъртък, работен ден. Денят, в който тя от сутринта чакаше Майкъл да й се обади преди заминаването. Денят, в който Мария замина за България. Ами ако е точно това?! Ако е отбелязано именно това събитие? Но тогава може би календарчето си е на Мария?! И всичките й предположения са пълна фантазия…

Тя мушна злополучното календарче в джоба и излезе в коридора да запали поредната цигара. Много пушеше… Съзнаваше това, но не можеше да се въздържи. Имаше нужда от този отдушник на напрежението. Къде ли беше отишъл полицаят от охраната? Дали им се разрешава да отскачат до тоалетната? Нали и те са хора… Огледа се. Лампите осветяваха с хладна светлина празния коридор, водата в радиатора тихо бучеше, а до стола на пазача се търкаляше вестник. Магдалена го вдигна. „Нощен труд“ на първа страница с големи черни букви съобщаваше за ново убийство в парка. Като вихър в главата й минаха различни картини: маскираният, оскубаният Виктор, устните на Юли, мъжът, изскочил от страничната алея в парка… Магдалена не разбра откъде изведнъж у нея се пробуди такава енергия. Тя със замах разтвори всички близки врати. Някои водеха към друг коридор или към стълбището, други към празни в момента стаи — кабинети или манипулационни. На пода в една от тях откри пазача, легнал в неудобна поза, явно в безсъзнание. Дали беше мъртъв? Нямаше време да го разглежда. На бюрото видя телефон. Мигом дохвърча до него, набра 166, извика името на болницата, етажа и какво е видяла. Каза да търсят капитан Стоев и без да затвори, хукна към бокса на Мария. Имаше чувството, че е минал цял час, но всичко това й отне по-малко от минута. Влетя при сестра си и първото, което видя, бе сведената над леглото фигура в бяло. Беше същият мъж. С вик тя скочи отгоре му и го заблъска. Той се стресна и обърна към нея маскираното си лице. Тя посегна да му свали превръзката, но той хвана ръката й със силни като клещи пръсти. Беше с хладни хирургични ръкавици. Някак веднага успя с едната си ръка да сграбчи нейните две в хватка, от която тя не можеше да ги измъкне. С другата посегна към главата й. Викът й изведнъж замря. Сякаш някой изключи лампата…

— Магдалена… Магдалена… — някой упорито повтаряше името й в тъмното. Тя отвори очи и не разбра къде се намира. Беше легнала, а надвесен над нея стоеше мъж в бяла престилка и я удряше по лицето. Не го виждаше добре, погледът й беше разфокусиран. Тя с вик се опита да скочи. Но нито краката я слушаха, нито от устата й излезе нещо. Беше като парализирана. С ужас се опита да вдигне поне ръка, за да се предпази, но и това не успя да направи.

— Магдалена, не се страхувай. Доктор Георгиев съм, дежурният лекар, виждаш ли ме? Сестра, 800 милиграма анексат, бързо. — Тя усети бодване в сгъвката на ръката и разбра, че й бият инжекция. — Сега ще се оправиш. Не се страхувай, сестра ти е добре. Доколкото й позволява състоянието, разбира се…

След цяла вечност, както й се стори, Магдалена успя да проговори въпреки набъбналия и някак вдървен език. Устата й бе пресъхнала, но тя не обръщаше внимание на своите неразположения.

— Хванахте ли го? — изхъхри тя.

— Измъкнал се е. Но ти си спасила сестра си. Браво! Герой момиче си, да знаеш! Дошла си тъкмо навреме, не е успял нищо да й стори. Забавило го е това, че е трябвало да се отърве от тебе. Не се безпокой! — каза докторът, явно забелязал тревогата в очите й. — Мария наистина не е постарадала.

— Календарчето? — изхъхри отново Магдалена. Езикът й вече бе намалил огромните си размери и почваше по малко да я слуша.

— Моля? — доктор Георгиев я загледа внимателно, може би мислеше, че бълнува. — Сега не се напрягай, трябва да си почиваш.

— Моля, вижте в джоба ми. Там ли е календарчето?

— Не се вълнувай, Магдалена… — докторът не можеше да разбере какво иска тя от него.

Магдалена се опита да разшава пръсти и установи, че вече я слушат. Бавно, сякаш изкачваше Еверест, ръката й преодоля разстоянието до джоба. Трябваше й още едно усилие, за да се извърти и да бръкне вътре. Джобът беше празен. Може би е в другия? Повтори същата процедура с другата ръка. Пак нищо. Все едно мълния просветна пред очите й. Този, който го е взел, признава неговата важност като доказателство. Значи е негово, а не на Мария. Значи отбелязаните дати имат друг смисъл… Но дали той е сред тези, които тя разпитваше и на които показваше календарчето? Или може би си го търси, защото помни, че го е пъхнал в реферата? Не, откъде ще знае тогава, че го държи в джоба си?!

Вратата се отвори и в стаята, където я бяха настанили, влезе капитан Стоев.

— Дали ще мога да говоря с нея, в състояние ли е вече? — обърна се той към лекаря. — Има ли някакви увреждания?

— Все още е леко замаяна, но учудващо бързо се справя със състоянието си. Развълнувана е, но това е нормално.

— Аз съм виновна! — Магдалена вече се бе почувствала по-добре и се поизправи в леглото. — Май наистина е било важно, а аз го задържах. Чудех се дали е на Мария… Исках първо сама да разбера чие е било… И, кълна се, ще разбера! За всичко ще си плати!

Николай се удиви на духа на това момиче. Не беше никак уплашена, а в очите й святкаше такава ярост, че той си даде сметка — тя няма да се откаже от намеренията си.

— За какво говорите? — попита той.

— За календарчето, което беше пъхнато в реферата на Мария! Същия реферат, който е носила някъде в деня на нападението! Чудех се… После почнах да ги питам един по един… Никой нищо не каза…

— Чакай малко, успокой се и дай да караме наред. Първо, откъде е изчезнало? У тебе ли е било? — Николай не се усети как мина на ти.

— Да, в джоба на дънките ми. — Тя се надигна вече много по-лесно и с последна надежда пребърка всичките си джобове, но те пак си бяха празни. — Няма го. Той го е взел. А първия път ровеше в реферата! Явно го е търсил, а аз не съобразих… Трябваше още тогава да ви кажа…

— Така, успокой се. Всяко зло за добро. Значи е представлявало заплаха за него. Щом е предпочел да го търси в малкото време, с което е разполагал… Сега искам много точно да ми го опишеш. От двете страни. Спомняш ли си го добре?

— Как иначе, толкова го разглеждах! На лицевата страна имаше снимки на книги и адрес на книжарница. Помня го добре, и книгите помня. А отзад бяха оградени с червен химикал четири дати. Шести септември. Двадесет и втори септември. Първи ноември. Всичките — напечатани с червени цифри, официални празници. С изключение на последната дата. Двадесет и трети декември.

— Браво, Магдалена! Наблюдателна си! — Николай бе развълнуван не по-малко от нея. — Това са дните, в които са убити другите момичета.

— Ама как… и още ли има? Като пристигнах, чух по новините за едно момиче, но нищо не казаха за други… Аз, като ви се развиках оня ден, или май беше вчера, не знаех, че има и …

— Има. Днес още едно момиче е убито — допълни Николай с неохота.

— Да, видях вестника… Пък аз почти почнах да мисля, че календарчето е било на Мария. Че си е оградила датата на връщане… И празниците — от носталгия. — Магдалена вече беше по-добре и стана. — Искам да ида при нея.

— Чакай, не сме свършили! Кажи имената на всички, на които си го показвала. Или си говорила с тях за него.

— Първо, показах го на Александър. Бяхме в „Арките“. Аз май доста се бях разпалила и виках малко по-силно… После, питах Виктор — ходих при него в телевизията. Май и там са могли да ме видят и чуят доста хора… И за последно го показвах на Юлий, наш съсед от блока. Ама бяхме в парка и нямаше други… Май нямаше… Само някакъв мъж се разхождаше с кучето си наблизо. И като се замисля, май всеки път го прибирах в джоба. Не! Помня, че преди да тръгна от „Арките“, го пъхнах в папката… И оня после затова е ровил точно в папката! Май съм направила голям гаф, а?

— Х-м-м-м — разтърка чело Николай, несъзнателно имитирайки шефа си. — На практика кръгът от хората, които са разбрали къде го държиш, се е увеличил доста. Това може и да е било за добро. Имам предвид за следствието, разбира се — поправи се той. — Изиграла си ролята на примамка. Много рисковано! Много неблагоразумно от твоя страна! Поне съзнаваш ли на какъв риск си се изложила?

— Да, разбира се… Мога ли да тръгвам?

— Един момент. Исках да те питам и още нещо. От Елена разбрах, че сестра ти е носела същата вечер сребърни обеци с форма на конусовидни спирали. Знаеш ли ги?

— Да, и аз имам такива. Защо?

— Когато са я открили, е била без тях. Изчезнали са. Убиецът, когото търсим, има навик да взима за спомен по една обеца от жертвите си, но сега липсват и двете. Молбата ми е за всеки случай да ги потърсиш у вас.

— Излишно е да ги търся, няма ги.

— Защо си толкова сигурна?

— Подредих всичките й вещи, няма ги вкъщи.

— Е, добре. Това също е важна информация. Благодаря ти. И сериозно те предупреждавам занапред да не предприемаш нищо повече на своя глава, чуваш ли? Обещаваш ли?

— Да, добре — Магдалена стана и тръгна към вратата, никак не обичаше обещанията. — Сега наистина вече трябва да ида при Мария. Искам да се уверя, че е добре.