Трима на бумел

ДЕСЕТА ГЛАВА

От Баден — моден курорт, досущ като всички останали от тоя род — тръгнахме вече сериозно с велосипеди. Предстояха ни десетдневна обиколка на целия Шварцвалд и спускане по Дунава. Последните трийсетина километра от Тутлинген до Зигмаринген може би са най-красивата долина в Германия. Дунав лъкатуши по тесния си път покрай непокътнати старовремски села и древни манастири, сгушени сред зелени пасища, където все още босият и гологлав монах, препасан с въже, пасе с гега в ръка овцете си по планинските склонове; през обрасли с гори склонове, между отвесни канари, чиито зъбери стърчат увенчани с развалини на крепост, черква или замък; с Blick (Изглед (нем.)) и към Вогезите, където половината население люто се засяга, ако му заговориш на френски, другата половина скача докачено, заприказваш ли му на немски, а и двете половини възмутено се начумерват при първия звук на английски и това превръща разговора с чужденец в твърде изнервяща задача.

Не успяхме докрай да изпълним програмата си, защото човешките постижения винаги изостават от човешките намерения. В три часа след пладне е лесно да обявиш и дори да повярваш: „Ставаме в пет, закусваме леко в пет и половина и в шест сме на път.“

— Преди да напече, вече ще сме навъртели доста път — отбеляза един от нас.

— По това време на годината най-хубаво е рано сутрин, нали? — попита друг.

— Точно така! — съгласи се третият.

— Толкова е прохладно и свежо…

Първата сутрин компанията наистина е на масата в пет и половина. Всички са мълчаливи, затворени, леко заядливи, склонни да мърморят против храната, както и против почти всичко. Атмосферата е заредена със засилена раздразнителност, която напира да се отприщи. Вечерта се чува гласът на изкусителя:

— Мисля си, че ако тръгнем към шест и половина, ще имаме достатъчно време…

Гласът на добродетелта протестира полугласно:

— Е, нали решихме друго?

Изкусителят възразява:

— Решенията са създадени за човека, а не човекът за решенията (Дяволът чете Евангелието, както му отърва). Освен това защо да вдигаме на крак целия хотел. Помислете и за нещастните прислужници.

Гласът на добродетелта продължава, вече съвсем немощно:

— Но тук всички стават рано.

— Нямаше да стават, ако не им се налагаше! Закуската, да кажем, точно в шест и половина. Така няма да смущаваме никого.

Ето как грехът навлича маската на човеколюбието и ти спиш до шест, обяснявайки на съвестта си (която никак не ти вярва), че го правиш от себеотрицание, заради другите. Известни са ми случаи, когато с такива оправдания някои хора са се излежавали и до седем.

Оказва се освен това, че измереното с пергел разстояние не отговаря на измереното с крака.

— Десет мили на час значи за седем часа седемдесет мили. Нищо работа за един ден.

— Нали имало стръмнини?

— Но от другата им страна са нанадолнища. Добре де, осем мили на час да са, шейсет мили на ден. Gott im Himmel! Ако не можем да правим по осем мили на час, да тръгнем с инвалидни колички!

Както и да го гледаш, трудно е да се изминат по-малко.

Но в четири часа следобед гласът на дълга не звучи съвсем като небесен фанфар:

— Е, да тръгваме, а?

— Защо бързаш толкова! Виж каква гледка.

— Вярно, но до Санкт Блазиен са още двайсет и пет мили.

— Колко?

— Двайсет и пет мили, ако не и повече.

— Да не искаш да кажеш, че сме изминали само трийсет и пет?

— Толкова.

— Глупости! Не вярвам на твоята карта.

— Това е невъзможно, драги! Откак тръгнахме тая сутрин, не сме спирали.

— Първо, не е вярно и, второ, тръгнахме в осем.

— В осем без петнайсет.

— Добре, в осем без петнайсет, и спирахме на всеки пет-шест мили.

— Спирахме колкото да погледаме. Какъв е смисълът да дойдеш да видиш една страна, а пък да не я видиш.

— А и колко стръмнини изкачихме!

— Освен това беше страшна жега.

— Добре де, аз само казвам, че до Санкт Блазиен са двайсет и пет мили.

— Има ли още стръмнини?

— Две, една нагоре и една надолу.

— Нали каза, че до Санкт Блазиен е все нанадолнище?

— Точно така, последните десет мили. Оттук са двайсет и пет.

— Няма ли преди Санкт Блазиен?… Какво е онова градче там на брега на езерото?

— Не е Санкт Блазиен, не е и близо до него. Не бива от самото начало да започваме така.

— Не бива от самото начало да се преуморяваме. Във всяко нещо трябва да има умереност. Какво хубаво местенце изглежда Титизее на картата. Личи си, че въздухът е изключителен.

— Добре, съгласен съм. Вие предложихте да стигнем до Санкт Блазиен.

— Какво толкова има в този Санкт Блазиен! Някакво забутано градче на дъното на клисурата. Титизее според мен е много по-добро място.

— И е съвсем близо, нали?

— Пет мили.

Всички в един глас:

— Спираме в Титизее.

Джордж откри разликата между теорията и практиката още в първия ден от велосипедната ни обиколка.

— Доколкото си спомням — каза той (Джордж караше единичното колело, ние с Харис бяхме малко преди него с тандема), — нали се канехме нагоре да пътуваме с влак, а надолу — с колелата.

— Вярно — отговори Харис, — като общо правило. Но не по всяко нанагорнище в Шварцвалд има влак.

— Имах си едно наум, че ще стане точно така — изръмжа Джордж и за известно време се възцари мълчание.

— Освен това — отбеляза Харис, който очевидно продължаваше да размишлява по темата — ако правим така, значи само да се спускаме. Няма да е честно. Покрай доброто трябва да се приема и лошото.

Пак настъпи мълчание, тоя път нарушено от Джордж.

— Вие да не се пресилвате само заради мен? — попита той.

— Какво искаш да кажеш? — запита Харис.

— Искам да кажа, че там, където случайно има влак нагоре по тия планини, вие не се отказвайте да го вземем само заради мен. Готов съм да изкачвам всички нанагорнища с влак, колкото и да не е честно. Ще уредя тоя въпрос със съвестта си. Вече цяла седмица ставам сутрин в седем часа и смятам, че тя ще е по-милостива. Тъй че за мен не се безпокойте.

Обещахме да го имаме предвид и продължихме в упорито безмълвие, отново нарушено от Джордж.

— Каква каза, че е марката на твоя велосипед? — попита той.

Харис му я каза.

— Сигурен ли си? — настоя Джордж.

— Разбира се, че съм сигурен — отговори Харис. — Защо, какво има?

— Ами не отговаря на плаката — каза Джордж.

— На кой плакат? — попита Харис.

— На плаката, с който се рекламира тая марка — обясни Джордж. — Разгледах го точно преди да тръгнем. Един мъж беше яхнал такъв велосипед и развяваше байрак в ръка. Виждаше се как го кара без никакво усилие, просто си седи и гълта свежия въздух. Велосипедът сам си вървеше, при това бързо. А това колело оставя цялата работа на мен, то е едно мързеливо магаре. Не натиснеш ли педала, няма да помръднеш. На твое място аз щях да се оплача на фирмата.

Като се замисля, малко велосипеди отговарят на рекламата. Спомням си само един плакат, на който се виждаше, че колоездачът полага усилие. Но то беше, понеже го гонеше бик. Обикновено целта на художника е да убеди колебаещия се, че да караш колело, значи просто да седиш на много удобно седло, докато невидими небесни сили те тласкат бързо в желаната от теб посока.

Обикновено на колелото е седнала дама и тогава ти се струва, че никакъв пухен дюшек не може да ти осигури по-пълен покой, съчетан с липса на умствено напрежение, от карането на велосипед по планински път. И пътуващата на лятно облаче фея не се чувства по-удобно от момичето на велосипеда, ако вярваме на плаката. Облеклото є е идеално за колоездене в горещо време. Вярно, че ханджийки с по-старовремски разбирания може да откажат да й поднесат обяд, пък и някой тесногръд полицай току-виж я загърнал с одеяло, преди да я отведе в полицейския участък. Но тя никак не се страхува, тя се носи като прелестно видение по нанагорнища, по нанадолнища, сред улично движение, което ще подложи на изпитание находчивостта и на котка, по пътни настилки, годни да повредят товарен вагон. Русата й коса се вее на вятъра, изящната й фигура е кацнала с единия крак на седлото, другият е стъпил на рамката, в лявата си ръка държи запалена цигара, с дясната размахва китайски книжен фенер.

По-рядко на велосипеда е същество от мъжки пол, което не е такъв изкусен акробат, колкото дамата, но все пак умее да прави прости фокуси: да се вози изправено на седлото и да размахва флагове, да пие в движение бира или бульон. Трябва с нещо да занимава ума си: на човек с жив темперамент не може да не му доскучае да седи с часове на колелото, без нищо да прави и да мисли. Затова виждаме колоездача изправен на педалите, когато наближава някой планински връх, поздравяващ слънцето или рецитиращ стихотворение на гледката наоколо.

Понякога плакатът изобразява двойка колоездачи и човек изведнъж осъзнава колко по-удобен за флиртуване е съвременният велосипед от старомодния салон или от изживялата времето си градинска порта. Двамата се качват на велосипедите, като внимават, разбира се, да са от правилната марка. Оттук насетне могат да не мислят за нищо, докато сладката прастара приказка си тече сама. По сенчести поляни, през оживени градове в празнични дни весело се носят „най-добрите във Великобритания велосипеди Бърмондси“ или солидните „Еврика Камбъруел“. Няма нужда от натискане на педалите, няма нужда от управляване. Ти само ги обърни в нужната посока и им кажи в колко часа искаш да си у дома. Друго не им трябва. Докато Едуин се навежда от седлото, за да шепне в ухото на Анджелин сладостните признания, а Анджелин извръща лице към хоризонта, за да прикрие залялата я руменина, вълшебните велосипеди летят равномерно напред.

Винаги грее слънце, пътищата винаги са сухи. Отзад не тича строг родител, не се бърка никаква леля, иззад ъгъла не наднича дяволито братче, няма засечка. Боже мой! Защо, когато ние бяхме млади, не можеше да се вземат под наем „най-добрият във Великобритания“ и „Еврика Камбъруел“?

Понякога „най-добрият във Великобритания“ и „Еврика Камбъруел“ стоят опрени на тараба. Вероятно са се уморили. Толкова са работили цял предобед, возили са тия млади хора, които сега са слезли, за да могат велосипедите да си починат. Младите хора седят в тревата под сянката на китни клони. Тревата е висока и суха, отпред тече поток. Всичко е потънало в мир и покой. Друго състояние освен мир и покой според художника на велосипедния плакат не съществува.

Не, все пак не съм прав, твърдейки, че на плаката велосипедистът никога не се напряга. Сега се сещам, че на някои плакати господата, качени на велосипеди, полагат големи усилия — може дори да се каже, че се преуморяват. Те са изпити и грохнали от изнурителния труд, от челата им капе пот и просто чувствате, че, появи ли се отвъд плаката още едно нанагорнище, те ще трябва или да захвърлят колелото, или да умрат. Но причината единствено е собственото им недомислие. Пада им се, щом са се заинатили да карат долнокачествени велосипеди. Ако караха „Пътни народния“ или „Батърси бегача“ като разумния младеж в центъра на плаката, нямаше да виждат този зор. Тогава от тях щеше да се иска само едно: в знак на благодарност да имат щастлив вид — е, може би от време на време да въртят за малко педалите назад, когато велосипедът в прилив на младежка необузданост съвсем се забрави и полети твърде бързо.

Вие, капнали младежи, седнали край пътя в пълно изнемощение, без дори да обръщате внимание на неспирния дъжд; вие, премалели девойки с увиснала влажна коса, разтревожени от късния час, обзети от желание да кълнете, но без да знаете кого; вие, дебели плешиви мъже, стигнали почти до припадък, пъшкащи и пъхтящи по безкрайния път; вие, зачервени отчаяни матрони, които със сетни сили превъртате тежките педали — защо не сте се погрижили да си купите „най-добрия във Великобритания“ или „Еврика Камбъруел“? Защо долнокачествените велосипеди са толкова много в страната?

Или и с колоезденето е като с всичко друго? Никога ли животът няма да заприлича на изобразения на плаката?

Нещо, което всеки път да ме удивлява и възхищава в Германия, е немското куче. В Англия ти идват до гуша старите познати породи: английски дог, далматинец, териер (черен, бял или космат, но винаги хапещ), шотландска овчарка, булдог и толкоз. А в Германия непрекъснато се натъкваш на кучета, каквито не си виждал. Дори няма да кажеш, че са кучета, преди да залаят. Джордж спря едно куче в Зигмаринген и ни накара да го огледаме. Приличаше на кръстоска между риба и пудел. Не съм сигурен дали не е било точно това. Харис се опита да го снима, но то скочи през една ограда и се мушна в някакви храсти.

Не знам към какво се стреми немецът при кръстосването на кучешките породи. Джордж предполага, че крайната цел, държана в тайна засега, е получаването на митичния грифон. Тази теория сякаш не е лишена от основания, някои от получените резултати на пръв поглед я подкрепят. Но пък немецът е практичен човек и не виждам за какво ще му служи грифонът. Ако ще е до чудати форми, нали вече си има дакел! Какво му трябва повече? Освен това грифон вкъщи е много неудобно нещо: непрекъснато ще го настъпват по опашката. Аз мисля, че целта на немеца е да създаде сирена, която после да обучи да лови риба.

Защото немецът обича кучето му да работи. А и немското куче обича да работи, това не подлежи на съмнение. Живот като на английско куче би бил мъка за него. Представете си едно здраво, енергично и схватливо създание, неуморимо по темперамент, а осъдено да прекарва по двайсет и четири часа на ден в пълно бездействие! Как ще се чувствате на негово място? Нищо чудно, ако то смята, че не го разбират, копнее за недостижими неща и прави пакост след пакост.

А немското куче има достатъчно неща, с които да занимава ума си. То е делово и важно. Вижте го как върви по улицата, впрегнато в количка за мляко. Дори черковен настоятел, събиращ волни пожертвувания в черквата, не може да изглежда по-самодоволно. Всъщност човекът бута, а кучето лае и коментира:

— Старата, като не може да лае, добре, че поне бута!

В този миг някакво друго псе подхвърля нещо пренебрежително за маслеността на млякото. Нашето куче спира на място, без да обръща внимание на уличното движение.

— Какво каза за млякото ни?

— Нищо не съм казал за млякото ви — отвръща онова псе с тон на добродушна наивност. — Казах, че времето е чудесно, и попитах по колко върви тебеширът.

— Интересува те цената на тебешира, значи? Искаш ли да я научиш?

— Да, благодаря ти, мислех си, че може би я знаеш.

— Точно така, знам я. Той струва…

— Хайде де, върви най-сетне! — казва старата жена, уморена, изпотена, искаща час по-скоро да свърши разнасянето на млякото.

— Ама ти нали чу той какво намеква за нашето мляко?

— Стига, моля ти се! Виж, идва трамвай, ще ни сгази.

— Как така стига! Ние имаме ли гордост или не! Щом се интересува колко струва тебеширът, ще го научи! Тебеширът струва двайсет пъти повече, отколкото…

— Всичко ще прекатуриш! — възкликва сърцераздирателно старицата и напряга всичките си слаби сили да удържи кучето. — О, Боже мой! Защо не те оставих вкъщи!

Трамваят се приближава стремително, някакъв файтонджия им крещи, друг огромен пес повлича към тях хлебарска количка от отсрещния тротоар, следван от пищящо дете, събира се малка тълпа и един полицай забързва към местопроизшествието.

— Тебеширът струва — казва млекарското куче — точно двайсет пъти повече, отколкото ще струваш ти, като свърша с теб.

— О, така ли?

— Точно така, изчадие на френски пудел, нещастен жабарски…

— Ето на! Знаех си аз, че ще я преобърнеш! — вайка се клетата млекарка. — Казах му, че ще я преобърне!

Но кучето е заето и не й обръща внимание. След пет минути, когато движението е възстановено, чирачето на хлебаря е събрало окаляните си кифли и полицаят си е отишъл с имената и адресите на всички присъстващи, то благоволява да се огледа.

— Виж ти, станала е малка бъркотия — признава то. Сетне отхвърля от себе си всички грижи и весело добавя: — Но го научих колко струва тебеширът. Едва ли ще посмее пак да се закача с нас.

— Да не дава Господ! — казва старата жена и поглежда с отчаяние побелялата от мляко улица.

Но любимото развлечение на впрегатното куче е да дочака на върха на някоя стръмна улица друго куче и двете да си направят състезание надолу. В такива случаи основното занимание на придружителя е да тича отзад и да събира разпиляното: франзели, зелки, ризи. Долу в подножието кучето спира.

— Хубаво надбягване беше, нали? — отбелязва то, когато запъхтяното човешко същество най-сетне го настигне. — Сигурен съм, че щях да съм пръв, ако не беше онова глупаво хлапе. Изпречи ми се точно след завоя. Видя ли го? Защо реве този сополанко! Задето го съборих ли? Ами защо не се махна от пътя ми? Срамота е хората да оставят децата си, където могат да ги съборят. Всичко ли изпопада от количката? Ясно, не си го подредил, както трябва. Трябва да си по-грижлив! Не си допускал, че ще се втурна презглава по надолнището? Ама ти наистина ли мислиш, че ще се оставя дъртият пес на Шнайдер да ме надмине? Но ти кога ли мислиш! Сигурен ли си, че си събрал всичко? Така смяташ? Аз на твое място нямаше да „смятам“, а щях да изтичам обратно догоре, за да проверя. Уморен ли се чувстваш? Добре де, само не обвинявай мен, ако нещо липсва.

То е дълбоко убедено, че трябва да свие във втората пресечка вдясно, и нищо на света не е в състояние да го убеди, че трябва да свие в третата вляво. Сигурно е, че ще успее да прекоси улицата навреме, и нищо не може да го убеди, докато не види количката прегазена. Вярно е, че след това се чувства много виновно, но каква полза? Понеже обикновено е голямо и силно като младо биче, а човекът, който го придружава — немощен старец или малко дете, прави каквото си иска. Най-голямото наказание, което господарят може да му наложи, е да го остави у дома и да кара количката сам. Но немецът е твърде милозлив, за да го прави често.

Аз съм убеден, че немският селянин крои малките такъми и майстори малката количка единствено с мисълта да достави радост на своето куче. В други страни, като Белгия, Холандия и Франция, съм виждал да се отнасят зле с впрегнатите кучета и да ги преуморяват, но в Германия това е изключено.

Иначе немците възмутително ругаят животните. Видях един немец да стои пред коня си и да го ругае с всички думи, които езикът му се обърна да изрече. Но конят не го и погледна. Тогава немецът повика жена си на помощ. Когато тя пристигна, той й разказа в какво се е провинил конят. Жената също се ядоса, двамата се изправиха от двете страни на нещастното животно и взеха да го ругаят заедно. Обиждаха покойната му майка, оскърбяваха баща му, подхвърляха язвителни забележки за външността му, за ума му, за нравствеността му, за общите му способности като кон. Животното слуша известно време и направи най-доброто при тези обстоятелства: обърна се невъзмутимо и си тръгна. Жената се върна при прането си, а мъжът хукна да догонва коня, продължавайки да го хули.

Няма по-добродушни хора от немците. В Германия е почти непозната жестокостта спрямо животните или децата. Тук камшикът е музикален инструмент — плющенето му се чува от сутрин до вечер, но в Дрезден пред мен едва не пребиха един италиански файтонджия, който го бе използвал наистина. Германия е единствената страна в Европа, където пътникът може да се отпусне удобно в наетата кола, уверен, че с милия му приятел между стръките няма да се отнасят безчовечно и няма да го преуморят.