Трима на бумел

ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА

Нещо много дразнещо извисената англосаксонска душа е прозаичният инстинкт, подбуждащ немеца да строи ресторант в крайната точка на всеки маршрут. На планински връх, в приказна долина, сред самотен проход, край водопад или лъкатушен поток неизменно стърчи оживена Wirtschaft (Гостилница (нем.)). Може ли човек да се захласне в една гледка, когато е заобиколен от залети с бира маси? Може ли да се унесе в исторически блянове сред миризми на печено телешко и спанак?

Един ден, погълнати от възвишени мисли, се качвахме през горски гъстак.

— А на върха — каза с горчивина Харис, когато спряхме да отдъхнем и да стегнем коланите с още една дупка — ще намерим гостилница, пълна с хора, плюскащи бифтеци и сливов сладкиш и наливащи се с бяло вино.

Мислиш ли? — попита Джордж.

— Разбира се — отговори Харис, — нали ги знаеш! Една горичка не оставят за усамотеност и съзерцание, едно възвишение неосквернено от просташкото и материалното.

— Ако не се разтакаваме — отбелязах, — ще стигнем там малко преди един часа.

— Тъкмо време за Mittagstisch (Обяд (нем.))! — изстена Харис. — Може да има от ония сините пъстървички, които ловят по тия места. В Германия няма отърване от ядене и пиене. Да полудее човек!

Продължихме нагоре и красивата гледка разсея възмущението ни. Преценката ми излезе точна. В един без петнайсет Харис, който вървеше отпред, се обади:

— Стигнахме, виждам върха.

— А гостилницата? — попита Джордж.

— Не я виждам — отговори Харис. — Но няма начин да не е тук, пуста да опустее!

След пет минути стояхме на върха. Устремихме взор на север, на юг, на изток и на запад, след това се спогледахме.

— Вълшебна гледка — каза Харис.

— Великолепна — съгласих се аз.

— Ненадмината — добави Джордж.

— Поне веднъж им е стигнал умът да сложат гостилницата по-встрани — каза Харис.

— Наистина са я скрили — каза Джордж.

— Когато не ти я завират под носа, не пречи — отбеляза Харис.

— Да, стига да е на място — уточних, — няма нищо лошо в нея.

— Къде ли са я заврели? — попита Джордж.

— Да я потърсим — предложи Харис в пристъп на вдъхновение.

Идеята беше добра. Аз също изпитвах любопитство. Уговорихме се да тръгнем в различни посоки и после да се съберем на върха, за да докладваме кой какво е видял. След половин час се събрахме. Нямаше нужда от думи. На лицата ни бе изписано, че най-сетне сме открили кътче германска природа, неосквернено от презрени апетити за ядене и пиене.

— Чак не ми се вярва, че е възможно — каза Харис. — А на вас?

— Според мен — отговорих — това са единствените триста квадратни метра в цяла Германия без гостилница.

— И ние, трима случайни пътници — каза Джордж, — ги открихме без никакви усилия.

— Така е — потвърдих. — Благодарение на щастлива случайност сега можем да се отдадем на възвишени чувства, несмущавани от повика на по-долната природа. Погледнете светлината по онези далечни върхове. Не е ли невероятна!

— Като заговорихме за природа — каза Джордж, — кой според вас е най-прекият път надолу?

— Левият — отговорих, след като надникнах в пътеводителя. — Води до Зоненщайг. На два часа път има добър ресторант, „Goldener Adler“ („Златният орел“ (нем.)). Но пък десният, макар и малко по-дълъг, предлага повече перспективи.

— Всяка перспектива е като всички други перспективи — каза Харис. — Не сте ли съгласни?

— Аз тръгвам по левия път — каза Джордж и двамата с Харис заситнихме след него.

Не ни бе писано да слезем бързо. По тия места времето се сменя най-неочаквано и след петнайсет минути ходене се изправихме пред алтернативата да си намерим подслон или да прогизнем до кости. Избрахме първото и си намерихме дърво, което при обикновени обстоятелства можеше да ни предложи надежден заслон. Но шварцвалдската гръмотевична буря няма нищо общо с обикновените обстоятелства. Отначало се тешахме, уверявайки се един друг, че с този размах не може да продължи дълго. След това се опитахме да се успокоим със съждението, че скоро ще бъдем мокри докрай и няма да ни е страх, че можем да се намокрим повече.

— Чудна работа — каза Харис. — Имам чувството, че бих се зарадвал, ако наблизо се намери някоя гостилничка.

— Според мен — каза Джордж — не е добра комбинация да си мокър и гладен. Ако до пет минути не спре, тръгвам.

— Планинските пущинаци — казах аз — са изключителни места в хубаво време. Но при обилен валеж, особено ако сте преминали възрастта, когато…

В този миг до ушите ни достигна глас, изхождащ от един дебел мъж, който стоеше на петнайсетина метра от нас под голям чадър:

— Няма ли да влезете?

— Къде да влезем? — попитах.

В първия момент помислих, че е някой от ония нещастници, които се опитват да проявяват духовитост, когато в положението няма нищо духовито.

— В гостилницата — уточни той.

Излязохме от подслона си и изтичахме при него. Желанието ни бе да научим нещо повече по въпроса.

— Виках ви от прозореца — уведоми ни дебелият господин, когато се приближихме, — но вие не чувахте. Тая буря току-виж продължила още цял час, съвсем ще се измокрите.

Беше добродушен немлад човек, загрижен за нас.

— Извънредно мило от ваша страна — казах. — Ние не сме луди. Щяхме ли да стоим от половин час под това дърво, ако знаехме, че на двайсет крачки има гостилница, затулена от дърветата! Нямахме представа, че сме толкова близо до гостилницата ви.

— Аз затова излязох — поясни възрастният господин, — защото си помислих, че може и да не знаете.

Оказа се, че всички посетители на хана са ни зяпали през прозорците и са се чудели защо стоим там като последни нещастници. Ако не беше любезният възрастен господин, тия глупаци сигурно са щели да ни зяпат целия следобед. Ханджията се извини с думите, че сме му заприличали на англичани. Това не е метафора. Европейците искрено вярват, че всеки англичанин е луд. Убедени са в това точно както всеки английски селянин е убеден, че французите се препитават главно с жаби. Колкото и да се опитва човек да разсее тази заблуда, невинаги успява.

Оказа се уютна гостилничка с добра кухня и задоволително Tischwein (Трапезно вино (нем.)). Останахме няколко часа, изсушихме се, нахранихме се, обсъдихме гледката от върха. Малко преди да си тръгнем, стана нещо, което показа колко по-вълнуващо е в тоя свят въздействието на злото в сравнение с въздействието на доброто.

Влезе един пътник с изтерзан вид. В едната си ръка носеше тухла, вързана с въженце. Влезе нервно и припряно, затвори грижливо вратата след себе си, провери дали е затворена добре, дълго и втренчено се взира през прозореца и след това с въздишка на облекчение остави тухлата на пейката до себе си и си поръча ядене и пиене.

В цялото му поведение имаше нещо загадъчно. Зачудихме се за какво ли му е тази тухла, защо затвори толкова грижливо вратата, защо надзърта тревожно през прозореца, но видът му беше твърде злочест и не подканяше към разговор и ние се въздържахме да му зададем въпроси. След като хапна и пийна, той се поотпусна, въздишките му се поразредиха. Протегна крака, запали смрадлива пура и я засмука със спокойно доволство.

Онова, което последва, стана толкова неочаквано, че не може да се даде подробно обяснение. От кухнята в салона влезе фройлайн с тиган в ръка. В следващия миг цялото помещение се обърна с главата надолу. Когато фройлайн с тигана бе пред входната врата, тя се разтвори с трясък, сякаш всички духове на злото я издъниха. В гостилницата се втурнаха две прасета и една кокошка. Дремещата върху едно бирено буре котка изфуча, изпълнена с огнедишащ живот. Фройлайн изпусна тигана и се просна възнак на пода. Човекът с тухлата скочи и преобърна масата пред себе си заедно с всичко на нея.

Всички затърсиха с поглед причинителя на бедствието и го откриха веднага в лицето на не съвсем породист териер с остри уши и катерича опашка. Гостилничарят изскочи през другата врата и се опита да го изрита навън. Вместо него уцели едно от прасетата, по-тлъстото. Ритникът беше енергичен, добре премерен и точен. Дожаля ни за клетото животно, но нашата жалост бе несъизмерима с жалостта, която самото то изпита към себе си. То тутакси спря да тича насам-натам, седна в средата на гостилницата и призова цялата Слънчева система за свидетел на несправедливостта, на която е станало жертва. Жалбата му сигурно се е чула в околните долини и там много са се чудили какво природно бедствие е сполетяло планината.

Кокошката, която влетя с прасетата, се оказа удивителна птица. Изглежда, умееше да се катери по отвесна стена. Двете с котката събориха всичко, което още не беше на пода. След малко девет души в затворено помещение се опитваха да ритнат едно куче. Сякаш от време на време някой го улучваше, понеже спираше да лае и изскимтяваше. Но усърдието му ни най-малко не намаляваше. Всяко нещо се плаща — вероятно разсъждаваше то, — а за толкова забавно нещо, като гоненето на прасета и кокошка, си струва да се плати.

Освен другите удовлетворения за кучето оставаше и това, че срещу всеки стигнал го ритник другите живи същества получаваха по два. А четири почти неизменно достигаха нещастното прасе, което продължаваше да седи посред гостилницата и да надава вопли. Ритането на това куче бе като игра на футбол с топка, която никога не е там, където се целиш. След като обаче си се засилил, вече не можеш да спреш и единствената ти надежда е кракът ти да срещне някакво препятствие, за да не се озовеш по гръб на пода. Ако някой все пак ритнеше кучето, това ставаше съвсем случайно и напълно неочаквано за ритащия, който обикновено след това падаше върху прасето.

Кой знае колко щеше да продължи тая бъркотия, ако не бе прекратена от едно проницателно хрумване на Джордж. От известно време той бе насочил вниманието си не към кучето, а към другото прасе — движещото се. Най-сетне успя да го спипа натясно и го убеди да напусне гостилницата. Животното излетя през вратата с проточено квичене.

Ние винаги се стремим към онова, което нямаме. Едно прасе, кокошка, девет души и котка по мнението на кучето не можеха да се сравнят с изчезващата плячка. То неблагоразумно се втурна подир прасето, а Джордж затвори вратата след него и пусна резето.

Гостилничарят се изправи и огледа обстановката.

— Много игриво куче имате — каза той на човека с тухлата.

— Не е мое — навъсено отговори човекът.

— Чие е? — запита ханджията.

— Не зная — отговори той.

— Не, такива не ми минават! — каза гостилничарят, вдигна портрета на германския император и го избърса с ръкав от разлятата по него бира.

— Зная, че не минават — каза човекът с тухлата. — Дори не очаквам някой да ми повярва. Омръзна ми да се кълна, че това куче не е мое. Никой не ми вярва.

— Защо ходиш с него, като не е твое? — каза ханджията.

— Аз не ходя с него — отговори човекът, — то ходи с мен. Лепна ми се тая сутрин в десет часа и не иска да ме остави. Когато влязох тук, реших, че съм се отървал от него. Избягах, докато то убиваше една патица на петнайсет минути път от тук. Сигурно ще трябва да я платя на връщане.

— Не се ли опита да го прогониш с камъни? — попита Харис.

— Не съм се опитвал ли! — отвърна човекът. — Ръката ме заболя от хвърляне, а то реши, че това е игра, и ми ги носеше обратно. Ето, от един час мъкна тая тухла, за да го цапардосам с нея, но то всеки път застава малко по-далеч и ме гледа със зинала уста.

— Отдавна не съм чувал толкова смешна история — каза гостилничарят.

— Радвам се, че някой я намира за забавна — каза човекът.

Оставихме го да помага на гостилничаря да събере изпочупеното и поехме отново на път. На десетина крачки от вратата вярното куче чакаше приятеля си. Изглеждаше уморено, но доволно. Явно беше куче с неочаквани хрумвания и за миг ни хвана страх да не хареса нас. Но то ни остави с безразличие да го отминем. Верността му към тоя неотзивчив човек беше наистина трогателна и ние се отнесохме с уважение към нея.

След като се нагледахме на Шварцвалд, тръгнахме с велосипедите през Алт Брайзах и Колмар за Мюнстер, откъдето предприехме кратко изследване на Вогезите. Някога в миналото Алт Брайзах, тая крепост връз скали с реката, минаваща ту от едната, ту от другата й страна (защото в неопитната си младост Рейн май никога не е бил сигурен кой път да избере), е бил изключително привлекателен като резиденция за любителите на новото и вълнуващото. Които и да са водили война и за каквото да са я водили, Алт Брайзах е бил винаги замесен. Всички са го обсаждали, мнозина са го превземали, повечето отново са го губели и никой като че ли не е могъл да го задържи. В чие владение е и какъв е, жителят на Алт Брайзах никога не е бил съвсем уверен. Един ден бил французин, а после, преди да е бил научил достатъчно френски, за да си плати данъците, ставал австриец. Докато се мъчел да разбере какво трябва да прави, за да е добър австриец, изведнъж се научавал, че вече не е австриец, а германец, макар и никога да не е знаел със сигурност от кой от десетината вида германци. Един ден откривал, че е католик, на следващия осъмвал ревностен протестант. Единственото, което е могло да създаде някаква стабилност в съществуването му, е било неизменното задължение да плаща тежки тегоби за привилегията да е това, което е в момента. Но почне ли да мисли за тия неща, човек изпада в недоумение: защо в средновековието някой друг освен царете и бирниците изобщо си е давал труд да живее?

По разнообразие и красота Вогезите не могат да се сравнят с Шварцвалд. Предимството им от гледище на туриста се състои в по-голямата им беднотия. На вогезкия селянин му липсва прозаичното чувство за доволно благополучие, което разваля съседа му от отсрещния бряг на Рейн. Селата и стопанствата се отличават най-вече с чара на разрухата. Другото, с което изпъква Вогезкият край, са старините. Безброй замъци са кацнали там, където на пръв поглед могат да гнездят само орли. Други, започнати от римляните и довършени от трубадурите, са покрили огромни площи с лабиринта на запазени още стени, където можеш да блуждаеш с часове.

Във Вогезите не е позната продажбата на плодове и зеленчуци. Повечето неща от тоя род растат в диво състояние и трябва само да си набереш. Трудно е човек да спазва програма, докато обикаля Вогезите — изкушението в горещите дни да спреш и да си хапнеш от плодовете обикновено е непреодолимо. Малините, най-вкусните, които съм опитвал, горските ягоди, черното френско грозде и боровинките растат по планинските склонове както къпините — покрай селските пътища в Англия. На вогезкото хлапе не му се карат, че краде плодове, то може да си разваля стомаха, без да изпада в грях. Овощните градини във Вогезите са безброй, но да влизаш в чужд имот, за да крадеш плодове, би било толкова глупаво, колкото някоя риба да се опита да влезе в плувен басейн, без да си плати входа. И все пак, разбира се, стават грешки.

Един следобед излязохме на едно плато, където се забавихме може би прекалено дълго и ядохме повече плодове, отколкото е полезно за нас — бяха в такова изобилие, толкова разнообразни. Харис откри едно дърво с малко подранили ренглоти, направо разкошни.

— Това май е най-хубавото нещо, на което сме се натъквали — каза Джордж, — не е зле да се възползваме.

На пръв поглед съветът беше добър.

— Жалко, че крушите още са толкова твърди — каза Харис.

Той се потюхка малко, но пък тогава аз попаднах на чудно хубави жълти сливи и те донякъде го утешиха.

— Май сме още твърде на север за ананаси — каза Джордж. — С какво удоволствие бих хапнал пресен ананас. Тия обикновени плодове лесно омръзват.

— Дребните плодове са много, а едрите са недостатъчно, там според мен е грешката — каза Харис. — Аз всъщност бих хапнал още ренглоти.

— Един човек идва насам — отбелязах аз, — прилича на тукашен. Може да знае къде има още ренглоти.

— Бързо идва за възрастта си — подхвърли Харис.

Той наистина се качваше по нагорнището с удивителна бързина. Освен това, доколкото можехме да съдим от това разстояние, изглежда, беше в много весело настроение, пееше, викаше с пълно гърло, жестикулираше и размахваше ръце.

— Какъв веселяк — каза Харис, — да ти е драго да го гледаш. Но защо размахва тоягата си? Защо не се опира на нея?

— Знаеш ли, според мен не е тояга — каза Джордж.

— Че какво може да е? — попита Харис.

— Повече ми прилича на пушка — каза Джордж.

— Да не би да сме направили грешка? — предположи Харис. — Да не би това да е нещо като частна овощна градина?

Аз казах:

— Спомняте ли си за печалната случка в Южна Франция преди две години? Някакъв войник набрал малко череши, минавайки край една къща, и френският селянин, собственикът на черешите, излязъл и без предупреждение го застрелял.

— Не е позволено да се убива човек, задето си е набрал плодове — каза Джордж, — дори и във Франция!

— Разбира се — отговорих. — Убийството беше съвсем противозаконно. Единственото смекчаващо вината обстоятелство, изтъкнато от защитата, беше, че собственикът бил много раздразнителен и особено много обичал тия череши.

— А, сега се сетих за тоя случай — каза Харис. — Близките на убития войник получиха голямо обезщетение, нали?

— Омръзна ми това място — каза Джордж. — А и стана късно.

— Ако продължава така — каза Харис, — ще падне и ще се нарани. Освен това, струва ми се, че не знае пътя.

Стана ми самотно там, след като нямаше с кого една дума да си кажа. Освен това се сетих, че от момчешките си години не бях изпитвал удоволствието да сляза тичешком по стръмен склон. Реших да проверя дали отново ще изпитам онова усещане.

Тая нощ спахме в Бар на пътя за Санкт Отилиенберг. Преди вечеря в странноприемницата влезе един турист. Приличаше на англичанин, но говореше език, какъвто не бях чувал. Иначе елегантен език, който звучеше чудесно. Ханджията го зяпаше объркан, ханджийката клатеше глава. Той въздъхна и заговори на друг език, който сякаш събуди у мен някакви смътни спомени. И този път никой не го разбра.

— Отвратително! — възкликна той.

— А, вие сте англичанин! — възкликна ханджията със светнало лице.

— И мосю изглежда уморен — добави живата дребна ханджийка. — Мосю иска да вечеря.

И двамата говореха английски превъзходно, почти толкова добре, колкото френски и немски, и се засуетиха да го настанят по-удобно. На вечеря той седеше до мен и аз го заприказвах.

— Кажете ми — подхванах, — какъв беше езикът, на който заговорихте, когато влязохте?

— Немски — обясни той.

— О — казах, — прощавайте.

— Не ме ли разбрахте? — продължи той.

— Грешката очевидно е моя — отговорих. — Познанията ми са крайно несистемни. Човек научава по нещо оттук-оттам, докато пътува, но това, разбира се, е недостатъчно.

— Но и те не ме разбраха — посочи той към ханджията и жена му, — а нали им е матерен език.

— Не вярвам — казах аз. — Е, децата тук говорят немски, нашите стопани донякъде също го знаят. Но иначе навред в Елзас и Лотарингия хората още говорят френски.

— Но аз им заговорих и на френски, — добави той, — а те и него не разбраха.

— Странно наистина — съгласих се.

— Повече от странно — не се примиряваше той, — направо непонятно. Аз имам диплома, а и получавах стипендия само заради високия си успех по френски и немски. Правилното ми изразяване, чистотата на произношението минаваха за пример в моя колеж. А когато съм в чужбина, почти никой не разбира дума от онова, което казвам. Можете ли да ми го обясните?

— Мисля, че мога — отговорих. — Вашето произношение е прекалено безупречно. Нали помните какво е казал шотландецът, когато за пръв път в живота си вкусил истинско уиски: „Може да е чисто, ама аз не мога да го пия.“ Така е и с вашия немски. Ако позволите да ви посъветвам, бих ви препоръчал да говорите с колкото може по-лошо произношение и да вмъквате всички грешки, които ви дойдат на ум.

Всяка страна има специално произношение на езика си, предназначено изключително за чужденци. Местните хора нито го употребяват, нито го разбират. Веднъж чух една англичанка да обяснява на един французин как се произнася думата have.

— Вие го произнасяте, като че ли се пише hav — каза тя с укор. — Но не е така. Има едно „е“ на края.

— Но аз мислех — отговори ученикът, — че „е“-то на края на have не се произнася.

— Разбира се, че не се произнася — обясни учителката. — Това е „нямо е“, но то влияе върху произношението на предната гласна.

Преди това той беше произнасял думата съвсем понятно. А след това, щом стигнеше до нея, се запъваше, съсредоточаваше се и произнасяше тоя звук така, че само контекстът можеше да помогне да се разбере.

Като оставим настрана ранните мъченици, мисля, че малцина са минали през повече изпитания от мен, докато се мъчех да усвоя правилното произношение на немската дума за „черква“ — Kirche. Преди да успея, бях стигнал дори до отчаяното решение да не стъпя на черква в Германия.

— Не, не — поправяше ме моят учител (беше старателен човек), — вие го казвате, като че ли се пише „К-и-р-х-к-е“. Няма никакво „к“. То е… — и за двайсети път тая сутрин той ми показваше как трябва да се произнесе.

Най-печалното беше, че не можех и не можех да открия някаква разлика между начина, по който го казваше той и по който го казвах аз.

— Вие го произнасяте с гърлото — обясняваше той. (Вярно, с гърлото го произнасях.)

— Искам звукът да излезе от тук — и той показваше с дебелия си показалец областта, от която трябваше да се започне.

След мъчителни усилия, които пораждаха звуци, напомнящи за всичко друго освен за молитвен дом, го молех да ме извини.

— Май наистина не мога — казвах. — Вижте, години наред съм говорил, струва ми се, с устата. Никога не съм знаел, че човек може да говори със стомаха. Опасявам се, че вече е твърде късно да се науча.

След дълги часове в усамотение, след упражнение из тихи улици за ужас на случайни минувачи най-сетне се научих да изговарям правилно думата. Учителят ми беше във възторг от мен и преди да дойда в Германия, аз също бях доволен от себе си. Тук открих, че никой не разбира какво искам да кажа с тая дума. Не можах да стигна до нито една черква с нея. Трябваше да изоставя правилното произношение и с много мъки да се върна към стария неправилен изговор. Тогава хората се усмихваха и ми казваха, че е зад ъгъла или на съседната улица.

Мисля, също, че произношението на чуждия език би трябвало да се обяснява по-човешки, а не както сега:

— Притиснете сливиците си към долната страна на ларинкса. Тогава с извитата нагоре изпъкнала част на септума така, че почти, но не съвсем да допира мъжеца, помъчете се с върха на езика да допрете тиреоидната си жлеза. Поемете дълбоко дъх и свийте глотиса. Сега, без да отваряте устни, кажете „гару“.

А когато го направите, пак не са доволни.