Труден за убиване

13

— Трябва да поговорим — каза Холи.

— Ами добре, говори — отвърна Ричър.

Двамата лежаха върху дюшека в полумрачната каросерия. Подскачаха и се люшкаха, но не чак толкова много. Ясно беше, че се движат по магистрала. Тази сутрин, след петнайсет минути бавно каране по прав път, скоростта намаля още повече. Спряха за малко, направиха ляв завой и ускориха нагоре по плавен наклон. После камионетката леко подскочи и още веднъж зави наляво. От онзи момент нататък се движеха непрестанно с около деветдесет километра в час и сякаш никога нямаше да спрат.

Температурата в мрака бавно нарастваше. Ричър бе свалил ризата си. Но тази сутрин камионетката беше изстинала след нощта в обора и Ричър имаше чувството, че докато насрещният вятър ги охлажда, положението ще е поносимо. Лошото щеше да дойде, ако им се наложеше да спрат за по-дълго време. Тогава каросерията щеше да се нагорещи като пещ и отново ги чакаха вчерашните мъки.

Отначало двойният дюшек беше изправен зад стената на кабината, а другият лежеше на пода пред него, оформяйки нещо като диван. Но правият ъгъл между седалка и облегалка се оказа много неудобен. Тогава Ричър издърпа по-малкия дюшек заедно с Холи и свали двойния до него. Сега разполагаха с широко меко легло. Лежаха по гръб под широк ъгъл един към друг, събрали глави, за да могат да разговарят. Подът под тях се полюшваше леко.

— Трябваше да ме послушаш — каза Холи. — Трябваше да избягаш.

Той не отговори.

— Обременяваш ме — продължи тя. — Разбираш ли? Не ми стигат другите грижи, ами и за теб да се тревожа през цялото време.

Той пак не отговори. Лежаха и се люшкаха мълчаливо, Ричър усещаше от косата й аромата на вчерашен шампоан.

— Отсега нататък си длъжен да вършиш каквото ти наредя — каза тя. — Слушаш ли ме изобщо? Просто не мога да си позволя лукса да мисля и за теб.

Той извърна глава и я погледна отблизо. Значи тя се тревожеше за него. Изненадата го връхлетя изневиделица. Потресе го. Както става понякога във влака. Седиш в купето на някоя оживена гара и наблизо е спрял друг влак. Твоят влак тръгва. Набира скорост. И изведнъж се оказва, че не е бил твоят влак. Движи се другият. Твоят е стоял неподвижно през цялото време. Сбъркал си гледната точка. По същия начин досега Ричър смяташе, че се движи неговият влак. А тя мислеше, че е нейният.

— Не ми трябва твоята помощ — говореше тя. — Има кой да ми помогне. Знаеш ли как работи Бюрото? Знаеш ли кое е най-голямото престъпление на света? Не са бомбите, тероризмът или отвличанията. Най-голямото престъпление на света е да се задяваш с човек от Бюрото. Бюрото си пази хората.

Ричър помълча за момент. После се усмихна.

— Значи и двамата няма от какво да се плашим — каза той. — Лежим си тук и скоро цяла тълпа агенти ще дотича да ни спаси.

— Вярвам на своите — отсече Холи.

Отново настана мълчание. Две-три минути се чуваше само равномерното боботене на двигателя. Ричър мислено отмерваше пътя. Около седемстотин километра от Чикаго. На изток, запад, север или юг. Холи изпъшка и с две ръце измести крака си.

— Боли ли? — запита Ричър.

— Само ако се изкриви — каза тя. — Когато е прав, нищо ми няма.

— В коя посока отиваме? — запита той.

— Ще правиш ли каквото ти кажа? — прекъсна го Холи.

— По-горещо ли става или по-хладно? Или си е все същото?

Тя сви рамене.

— Нямам представа. Защо?

— Ако се движим на юг или север, температурата ще се променя — обясни той. — На изток и запад ще е горе-долу едно и също.

— На мен ми изглежда същото — каза Холи. — Знае ли обаче човек в тая кутия…

— Магистралата ми се струва пуста — каза Ричър. — Не усещам да задминаваме други коли. И не намаляваме скоростта. Движим се равномерно.

— И какво от това?

— Може да означава, че източната посока отпада. Нататък има доста прегради, нали така? Кливланд, Питсбърг, Болтимор. Като граница. Става все по-оживено. Трябваше да навлезем в гъсто движение. Какво сме днес, вторник ли? Към единайсет сутринта? За изток е прекалено пусто.

Холи кимна.

— Значи остават север, запад и юг.

— Камионетката е крадена — каза той. — Голяма грешка.

— Крадена ли? Откъде знаеш?

— Знам, защото и другата кола беше крадена.

— Откъде знаеш? — повтори Холи.

— Защото я изгориха — каза той.

Холи извъртя глава и го погледна в очите.

— Помисли малко — обясни Ричър. — Помисли за техния план. Пристигнали са в Чикаго със своя кола. Сигурно преди известно време. Може би са им трябвали две седмици, за да те проследят. Или три.

— Три седмици? Мислиш, че са ме следили толкова време?

— Вероятно три — каза той. — Ходиш в ателието всеки понеделник, нали така? Веднъж седмично. Трябвало им е време, за да го разберат. Но не са можели да те отвлекат със своята кола. Прекалено лесна е за откриване, а освен това навярно е имала прозорци и тъй нататък. С две думи — неподходяща за дълъг превоз на жертвата. Затова предполагам, че са откраднали камионетката от Чикаго, вероятно вчера сутринта. Замазали са надписа отстрани. Забеляза ли слоя бяла боя? Прясна, с малко по-друг оттенък. Маскирали са я донякъде, може и да са сменили номерата. Но все пак камионетката си остава опасна, нали? С нея е трябвало да се измъкнат след удара. Затова не са искали да рискуват из центъра. Пък и някак странно изглежда, когато група хора се качват в закрита камионетка. За тая работа трябва обикновена кола. И те са откраднали черната лимузина. Смениха колите в оная изоставена фабрика, изгориха лимузината и отпратиха.

Холи сви рамене. Направи гримаса.

— Дотук няма никакво доказателство, че колите са крадени.

— Напротив, има — възрази Ричър. — Кой купува нова кола с кожени седалки, като знае, че ще я изгори? Биха предпочели някоя вехта таратайка.

Холи кимна неохотно.

— Какви са тия хора? — изрече тя по-скоро на себе си, отколкото на Ричър.

— Любители — каза той. — Правят грешка след грешка.

— Например?

— Тъпо е да подпалваш кола. Привлича вниманието. Мислят се за хитри, но не е така. Вероятно са изгорили и собствената си кола. И бас държа, че са го сторили някъде около мястото, откъдето са вдигнали черната лимузина.

— На мен ми изглежда доста разумно — каза Холи.

— Ченгетата забелязват подпалените коли — отвърна Ричър. — Ще намерят черната лимузина, ще разберат откъде е открадната, ще идат там и сигурно ще заварят другата кола още да тлее. Тия типове оставят следа, Холи. Трябваше да оставят и двете коли на дългосрочния паркинг пред аерогарата. Там могат да останат незабелязани цяла година. Или просто да ги зарежат отворени нейде из южното предградие заедно с ключовете. След броени минути двама души от онзи квартал щяха да си имат нови коли. И вече никой нямаше да ги види. Така се прикрива следа. Изгарянето изглежда приятно, създава чувство за окончателно решение на въпроса, но всъщност е адски тъпо.

Холи извърна глава и се загледа в горещия ламаринен покрив. Кой, по дяволите, е този човек, запита се тя. И дали казва истината, или само ме залъгва, защото се тревожи за мен?