Труден за убиване

10

Към пет и половина във вторник сутринта специалният агент Броган седеше сам в заседателната зала на третия етаж и използваше една от новите телефонни линии, за да се свърже с приятелката си. Пет и половина сутринта едва ли е най-удобното време да поднесеш извинения за провалената снощна среща, но досега Броган беше много зает и не очакваше в близко време да се освободи. Затова реши да се обади. Събуди я и съобщи, че го задържат по служба, вероятно за няколко дни. Тя беше сънена и ядосана, тъй че се наложи да повтори още веднъж. Сетне й хрумна да приеме новината като малодушен опит за скъсване. Броган се ядоса на свой ред. Заяви, че Бюрото винаги е на първо място. Как не може да разбере? Темата не беше особено подходяща за обсъждане със сърдита и сънена жена в ранни зори. След кратък скандал Броган мрачно затвори телефона.

Неговият партньор Милошевич се бе усамотил в малкия си кабинет. Мъчеха го също тъй черни мисли. Най-голямата му слабост бе липсата на въображение. Макграт бе заръчал да проследи всяка стъпка на Холи от обяд нататък. Но засега Милошевич тъпчеше на място. Беше я видял как излезе вчера от сградата. Тя прекрачи навън и пристъпи на улицата, пъхнала здраво ръка в извитата гривна на болничната патерица. Това го видя със собствените си очи. Но оттам насетне картината просто изчезваше. Цяла нощ си напряга мозъка и в крайна сметка нямаше какво да каже на Макграт.

В шест без петнайсет той отскочи до тоалетната, после си наля още кафе. Чувстваше се ужасно. Върна се на бюрото. Седна и за дълго потъна в размисъл. После сведе очи към китката си. Погледна колко показва масивният ръчен часовник. Усмихна се. Стана му по-добре. Пак се замисли. Отново погледна часовника. Кимна. Сега можеше да каже на Макграт къде е отишла Холи Джонсън през обедната почивка.

На две хиляди седемстотин трийсет и девет километра от Чикаго младежът започваше да изпада в паника. Първите часове бе прекарал в тъпо вцепенение. Покорен и слаб, той позволи на клиента да го изблъска нагоре по стълбите към новата стая. После прахоса първите часове. Просто седеше като парализиран и гледаше тъпо. След това го обзе безумен оптимизъм. Сигурно всичко беше някаква нелепа шега. Така прахоса и следващите часове с твърдото убеждение, че нищо няма да му се случи. Но сетне, както става с всички затворници в самотата на студените предутринни часове, цялата му защита рухна и го разтресе отчаяна паника.

След като бе загубил половината време, той се хвърли в трескава дейност. Жестоката подигравка на съдбата го смазваше. Толкова усилия бяха хвърлили за тази стая. Построиха я както трябва. В главите им непрестанно танцуваха доларови банкноти. Не пестяха труда. Напълно зарязаха дребните дърводелски хитрини. Всяка дъска беше безукорно права и лежеше плътно на място. Главата на всеки гвоздей бе забита дълбоко в дървото. Прозорци нямаше. Вратата беше масивна. Никаква надежда. Цял час младежът се лута из стаята като обезумял. Плъзна мазолестите си длани по всеки квадратен сантиметър. Под, таван, стени. Никога не бяха работили тъй усърдно. Накрая той се сви в ъгъла, погледна ръцете си и заплака.

— В ателие за химическо чистене — каза Макграт. — Там е отишла.

Отново седеше на председателското място край дългата маса. Вторник сутрин. Разпечатваше пакет цигари.

— Тъй ли? — запита Броган. — Химическо чистене?

Макграт кимна.

— Кажи му, Мило.

Милошевич се усмихна.

— Преди малко си спомних. Вече пет седмици работя с нея, нали така? Откакто си разтегна коляното. Всеки понеделник отскачаше през обедната почивка да си отнесе дрехите на химическо чистене. И да вземе почистените. Сигурно тъй е било и вчера.

— Добре — каза Броган. — Къде е ателието?

Милошевич поклати глава.

— Не знам. Винаги ходеше сама. Всеки път предлагах да й помогна, но тя отказваше. Пет понеделника един след друг. Нямала нищо против малко помощ в Бюрото, не искала обаче някой друг да й тича за дрехите. Много е независима.

— Но ходеше пеш, така ли? — запита Макграт.

— Точно така — потвърди Милошевич. — Винаги пеш. Връщаше се с осем или девет закачалки. Значи можем да предположим, че ателието е наблизо.

Броган кимна. Усмихна се. Вече имаха някаква нишка. Той грабна телефонния справочник и отвори на буква „Х“.

— В какъв кръг да търсим? — запита той.

Макграт сви рамене.

— Двайсет минути дотам, още двайсет обратно. Горе-долу това е максимумът, нали? С оная патерица не ми се вярва да мине повече от половин километър за двайсет минути. Куца здравата. Хайде, да речем седемстотин метра около сградата. Какво ще излезе?

Броган взе картата на Чикаго. Разпери палец и показалец вместо пергел. Раздалечи ги на около седемстотин метра според мащаба В долния край на картата. Описа кръг из гъсталака от улици. После взе да прелиства справочника, като надничаше в картата и отбелязваше с молив ателиетата. Накрая ги преброи.

— Двайсет и едно — заяви той.

Макграт се вторачи в него.

— Двайсет и едно? Сигурен ли си?

Броган кимна. Побутна към него справочника по лакираната повърхност на масата.

— Двайсет и едно. Явно в тоя град хората страшно си падат по чистите дрехи.

— Добре — каза Макграт. — Двайсет и един пункта. На работа, момчета.

Броган взе десет адреса, а Милошевич единайсет. Макграт им даде по една увеличена цветна фотография от досието на Холи Джонсън. После им кимна да вървят и зачака в креслото си на председателското място, близо до телефоните. Седеше прегърбен, гледаше в пустотата, пушеше и тревожно потропваше с тъпия край на молива.

Младежът чу неясни звуци навън много по-рано, отколкото бе очаквал. Нямаше нито часовник, нито прозорци, но твърдо смяташе, че утрото е още далеч. Със сигурност трябваше да му остава поне час. Може би два. И все пак чуваше шум. По улицата вървяха хора. Той затаи дъх и се вслуша. Минувачите бяха трима или четирима. Отново огледа стаята. Вцепенен от колебание. Би трябвало да блъска и рита новите чамови дъски. Знаеше го. Но не вършеше нищо. Защото знаеше, че е безнадеждно и усещаше дълбоко в душата си, че трябва да пази тишина. Това се превърна в сигурност. В убеждение. Ако мълчеше, можеше и да не го закачат. Можеше да забравят, че е вътре.

Търсеното ателие се оказа седмо от единайсетте в списъка на Милошевич. В осем без двайсет сутринта тъкмо започваше работа. Беше малко, но елегантно и без съмнение гонеше по-висока цел от евтиния костюм на средния чиновник. На големи табла по стените се рекламираха всевъзможни видове специална обработка и допълнителни услуги за редовни клиенти. С приемането се занимаваше млада корейка. Милошевич й показа служебната си значка и сложи върху тезгяха пред нея снимката на Холи.

— Познавате ли тази жена? — запита той.

Корейката огледа снимката любезно и съсредоточено, с ръце зад гърба.

— Разбира се — каза тя. — Това е мис Джонсън, идва всеки понеделник.

Милошевич пристъпи плътно до тезгяха. Приведе се към жената.

— Идвала ли е вчера?

Жената се позамисли и кимна.

— Разбира се. Както ви казах, тя идва всеки понеделник.

— По кое време?

— През обедната почивка — каза жената. — Винаги по едно и също време.

— Около дванайсет? — настоя Милошевич. — Горе-долу до дванайсет и половина?

— Разбира се. Всеки понеделник през обедната почивка.

— Добре, да поговорим за вчера — рече Милошевич. — Какво стана?

Жената сви рамене.

— Нищо. Дойде, взе си дрехите, плати и остави други дрехи за чистене.

— Имаше ли и друг човек с нея?

— Нямаше — каза жената. — Винаги идва сама.

— Накъде тръгна? — запита Милошевич.

Жената посочи към сградата на ФБР.

— Оттам дойде.

— Не питам откъде е дошла — каза Милошевич. — Накъде тръгна, когато излезе?

Жената помълча.

— Не видях — призна тя. — Отнесох дрехите в склада. Чух вратата да се отваря, но не видях накъде е тръгнала.

— Значи просто грабнахте дрехите? — рече Милошевич. — И хукнахте към склада още преди да е излязла?

Жената се запъна, сякаш я обвиняваха в нещо ужасно неприлично.

— Не хукнах — уточни тя. — Мис Джонсън вървеше бавно. Имаше болен крак, сигурно знаете. Не исках да я зяпам. Мислех си, че това ще я притесни. Отнесох дрехите в склада, за да не сметне, че я гледам.

Милошевич кимна, отметна глава и въздъхна към тавана. Високо над тезгяха зърна видеокамера.

— Какво е това? — попита той.

Корейката се завъртя и погледна нагоре.

— Мерки за безопасност. От застрахователната компания казаха, че трябвало да я монтираме.

— Работи ли?

— Разбира се, че работи. От компанията казаха, че така трябва.

— През цялото време? — настоя Милошевич.

Жената кимна и се изкиска.

— Ами разбира се. И сега работи. Сигурно вече ви има на лентата.

Милошевич погледна часовника си.

— Трябва ми вчерашната лента. Незабавно.

Жената се сепна. Милошевич отново измъкна служебната значка.

— Това е разследване на ФБР — заяви той. — Важна правителствена задача. Трябва да взема лентата още сега, разбрахте ли?

Жената кимна и му направи знак да изчака. Мина през една врата в дъното на ателието. След няколко минути се върна сред полъх от химикали с видеокасета в ръката.

— Само ми я върнете, бива ли? — рече тя. — От застрахователната компания казаха, че трябвало да ги пазим цял месец.

Милошевич хукна обратно и към осем и половина залата на третия етаж отново гъмжеше от техници, които включваха стандартен видеокасетофон към мониторите по дългата маса. Възникнаха проблеми с някакъв изгорял предпазител, после пък кабелът се оказа къс и трябваше да бутнат един от компютрите към средата на масата, за да се премести видеото. Най-сетне старшият техник подаде на Макграт дистанционното управление и кимна.

— Готово, шефе.

Макграт отпрати техниците и тримата агенти приведоха глави към екраните, очаквайки да тръгне картината. Екраните гледаха към стъклената стена и тримата бяха й обърнали гръб. Но в този ранен час това не смущаваше никого, защото яркото утринно слънце огряваше другата страна на сградата.

Същото слънце изгряваше в ясното утро над бялата сграда на две хиляди седемстотин трийсет и девет километра от Чикаго. Младежът знаеше, че е изгряло. Чуваше тихото пукане на затоплената рамка от стари греди. Чуваше приглушени гласове отвън и малко по-долу, на нивото на улицата. Гласовете на хора, пристъпващи в новия ден.

Вече нямаше нокти. Бе открил тесен процеп между две дъски, заковани малко по-хлабаво. Пъхна в него връхчетата на пръстите си и напъна с все сила. Ноктите му се откъснаха един по един. Дъската не помръдна. Тогава той пролази заднишком и се сви в ъгъла. Смучеше окървавените си пръсти и сега цялата му уста бе омазана в червено като на лакомо дете.

Чу стъпки по стълбището. Едър мъж с лека походка. Стъпките спряха пред вратата. Ключалката щракна. Вратата се отвори. Клиентът се втренчи в него. Подпухнало лице с две кръгли червени петна, пламнали високо върху скулите.

— Още си тук — рече той.

Дърводелецът се вцепени. Нямаше сили нито да мръдне, нито да проговори.

— Не успя — рече клиентът.

В стаята настана тишина. Чуваше се само бавното пукане на рамката от греди под лъчите на утринното слънце.

— И какво ще правим сега? — попита клиентът.

Дърводелецът го гледаше тъпо. Без да помръдва. После върху лицето на клиента изгря непринудена, дружелюбна усмивка. Сякаш внезапно се бе изненадал от нещо.

— Ама ти наистина ли си мислеше, че говоря сериозно? — тихо запита той.

Дърводелецът примига. Леко поклати глава, изпълнен с надежда.

— Чуваш ли нещо? — запита клиентът.

Дърводелецът напрегна слух. Чуваше тихото пукане на дървото, далечната песен на горските птици, едва доловимия шепот на въздух в слънчевото утро.

— Значи е било само шега? — запита той.

Грачеше глухо и дрезгаво. Облекчението, надеждата и непоносимият страх притискаха езика му към небцето.

— Слушай — рече клиентът.

Дърводелецът се вслуша. Гредите пукаха, птиците пееха, топлият въздух нашепваше. Не чу нищо друго. Тишина. После чу тихо щракане. И бръмчащ вой. Започна бавно и глухо, после се засили до познатото звънко свистене. Отлично познаваше този звук. Звука на голям моторен трион, който светкавично набира обороти.

— А сега мислиш ли, че говоря сериозно? — изкрещя клиентът.