Тълкуване на убийството

1

Няма нищо загадъчно в щастието.

Нещастните хора си приличат. Стара рана, несбъдната мечта, удар върху гордостта, искрица любов, потушена от презрително отношение — или по-зле, от безразличие — някои от тези неща им се прилепват или те се прилепват към тях и живеят ден след ден, обвити в пелената на миналото. Щастливият човек не се обръща назад. Той не гледа и напред. Той живее в настоящето.

И тук е уловката. Настоящето никога не може да ни даде едно нещо: смисъл. Смисълът и щастието не идват по една и съща пътека. За да откриеш щастието, трябва само да живееш в мига и за мига. Но ако искаш смисъл — на мечтите, тайните и живота си, — трябва да се върнеш в миналото, колкото и тъмно да е то, и да живееш за бъдещето, нищо че е несигурно. Така естеството размахва пред нас щастието и смисъла и ни кара да избираме между двете.

За себе си винаги съм избирал смисъла. Поради което, предполагам, се озовах в задушаващата тълпа на пристанище „Хобокен“ в неделя вечерта на 29-и август 1909 година, за да чакам пристигащия от Бремен параход „Джордж Вашингтон“ на компанията „Норддойче Лойд“. Той щеше да докара на нашия бряг човека, с когото най-много на света исках да се срещна.

В седем вечерта все още нямаше ни следа от кораба. Моят приятел и колега лекар Ейбрахам Брил беше на пристанището по същата причина. Не го сдържаше на едно място, щураше се напред-назад и палеше цигара от цигара. Жегата беше убийствена, въздухът бе наситен с воня на риба. Неестествено гъста мъгла се стелеше над водата, сякаш от океана излизаше пара. Далеч в открито море се чуваха сирени, но източникът им не се виждаше. Присъствието на чайките се усещаше по жалните им писъци, но самите птици също бяха невидими. Обзе ме абсурдното предчувствие, че „Джордж Вашингтон“ се е забил в сушата някъде из мъглата и всичките му две хиляди и петстотин пасажери са се издавили в краката на Статуята на свободата. Започна да се спуска мрак, но температурата не спадаше. Чакахме.

Изведнъж големият бял параход се появи — не като точица на хоризонта, а изникна от мъглата пред самите ни очи в целия си мамутски ръст. Всички на кея затаиха дъх и се отдръпнаха сякаш видяха привидение. Магията бе развалена от внезапните викове на пристанищните работници, от размахването и улавянето на въжето, от шума и суетнята, които последваха. Само след минути стотина докери разтоварваха кораба.

Брил ми извика да го последвам и си проправи път към подвижния мост. Молбите му да се качи на борда бяха отхвърлени; не пускаха никого нито от брега на кораба, нито обратно. Мина още един час, преди Брил да ме дръпне отново за ръкава и да ми посочи трима пасажери, които слизаха по подвижния мост. Първият беше впечатляващ безупречно поддържан сивокос джентълмен с побеляла брада, в когото веднага разпознах виенския психиатър д-р Зигмунд Фройд.

В началото на двайсети век Ню Йорк стана жертва на архитектурно изстъпление. Една след друга започнаха да се издигат гигантски сгради, наречени небостъргачи. Бяха по-високи от всичко, построено до този момент от човешка ръка. При откриването на Статуята на свободата през 1908 година присъстващите важни персони избухнаха в аплодисменти, когато кметът Макклелън заяви, че четиридесет и седем етажният център „Сингър“, построен от тухли и пясъчник, е най-високото здание в света. Година и половина по-късно на градоначалника му се наложи да повтори същата церемония пред петдесететажната кула на „Метрополитън лайф“ на Двайсет и четвърта улица. Но тогава вече копаеха основите на зашеметяващия петдесет и пет етажен зикурат1 на г-н Уулуърт в центъра на града.

На всяка пресечка върху довчера празни терени се появяваха огромни скелети от метални тръби. Блъскането и скърцането на парните изкопни машини не спираше. Процесът можеше да се сравни само с Хаузмановото преустройство2 на Париж преди около половин век, но в Ню Йорк нямаха единна визия за строителните работи, нямаха обединяващ план нито авторитет, който да въдвори ред. Основните движещи сили бяха капиталите и спекулата, те освобождаваха грандиозна енергия, която си беше по американски индивидуалистична.

Не можеше да се отрече мъжкото начало в тези начинания. На земната повърхност властваше неумолимата манхатънска решетка със своите двеста номерирани улици, простиращи се от изток на запад, и опънатите от север на юг дванайсет авенюта, които придаваха на града своеобразния отпечатък на абстрактен геометрично правилен ред. Отгоре обаче се извисяваха огромни образувания, украсени като паунови пера, които си бяха продукти на чистата амбиция, спекулата, конкуренцията, жаждата за власт и дори похотливата страст — за височина, размер и естествено за пари.

„Балморал“ на Булеварда — по това време нюйоркчани наричаха отрязъка от „Бродуей“ между Петдесет и девета и Сто петдесет и пета улица просто Булеварда — беше една от впечатляващите нови сгради. Самото й съществуване бе резултат от истински хазарт. През 1909 година богаташите все още живееха в къщи, не в апартаменти. Те „държаха“ апартаменти за кратки или сезонни престои в града, но не проумяваха как някой би могъл да живее за постоянно в такова нещо. Затова „Балморал“ заложи на рискованото предположение, че богатите могат да бъдат накарани да си променят мнението, ако обстановката е достатъчно луксозна.

Със своите седемнайсет етажа „Балморал“ беше по-висок и внушителен от коя да е друга сграда с апартаменти, както и от всички жилищни сгради изобщо. Четирите му крила заемаха цялото пространство между две пресечки. Във фоайето имаше римски фонтан, в който играеха тюлени, а подът му бе покрит с бял италианския мрамор. В полилеите на всеки апартамент искреше муранско стъкло. Най-малкото жилище имаше осем стаи. Най-голямото можеше да се похвали с четиринайсет спални, седем бани, обширна бална зала с четириметров таван, пълно обслужване и в добавка отвратително високата сума от 495 долара наем на месец.

Собственикът на „Балморал“ г-н Джордж Бануел беше за завиждане, защото нямаше как да загуби пари от притежанието си. Инвеститорите му бяха привели авансово 6 милиона долара за построяването на сградата, от които той не бе спестил и цент, а педантично бе дал цялата сума на строителите от „Америкън стийл енд фабрикейшън кампъни“. Само че собственик на тази фирма също беше г-н Джордж Бануел, а цялото начинание излезе 4 милиона и 200 хиляди долара. На 1 януари 1909 година, шест месеца преди „Балморал“ да бъде открит, г-н Бануел обяви, че всички апартаменти с изключение на два са вече отдадени под наем. Това заявление си беше чиста измислица, но хората му повярваха и за три седмици то стана истина. Г-н Бануел бе овладял великата тайна, че истината сама по себе си, както и сградите, може да се манипулира.

Екстериорът на „Балморал“ беше произведение на изящното изкуство в най-впечатляващата му форма. Точно под покрива имаше четири бетонни остъклени арки, високи четири метра и простиращи се от пода до тавана, по една във всеки ъгъл. Тези извити прозорци осветяваха четирите големи спални на жилището на последния етаж и ако някой надзърнеше отвън, можеше да стане свидетел на много пикантни гледки. На 29 август гледката отвън към Алабастровото крило си беше направо шокираща. Вътре стоеше права стройна млада жена, осветена от трепкащите светлинки на свещите. Беше полугола, изключително пропорционално сложена. Китките й бяха вързани над главата й, а на шията й беше увита бяла копринена мъжка вратовръзка, която една силна ръка затягаше толкова плътно, че я задушаваше.

Цялото й тяло блестеше от пот заради непоносимата августовска жега. Дългите й крака бяха голи, както и ръцете й. Елегантните й рамене също бяха разголени. Момичето губеше съзнание. Опита се да каже нещо. Трябваше да зададе един въпрос. Сети се, после го забрави. След това отново се концентрира.

— Името ми — прошепна. — Как се казвам?

С облекчение установих, че д-р Фройд никак не прилича на луд. Излъчването му беше авторитетно, главата — добре оформена, а брадата — поддържана и създаваща впечатление за професионализъм. Беше висок около метър и седемдесет и пет, набит, но в добра форма и твърде стабилен за мъж на петдесет и три. Костюмът му бе ушит от скъп плат, носеше часовник на верижка и широка вратовръзка, съвсем по европейски. Изглеждаше невероятно свеж за човек, който току-що слиза на брега след едноседмично пътуване през океана, при това измъчван от досадни здравословни проблеми, за които знаех от Брил.

Но очите му бяха друга работа. Брил ме бе предупредил за тях. Докато Фройд се спускаше по подвижния мост на кораба, очите му святкаха страховито, сякаш всеки миг щеше да избухне. Може би клеветите, които го преследваха в Европа, бяха причинили това намръщено изражение. Или пък беше недоволен, че пристига в Америка. Когато преди шест месеца Хол, ректор на университета „Кларк“ и мой работодател, за първи път покани Фройд в Съединените щати, той отказа. Така й не разбрахме защо. Хол обаче беше настоятелен и обясни, че „Кларк“ иска да удостои Фройд с най-високото си академично отличие, да го направи централна фигура на тържествата за 20-годишнината си и да го покани да изнесе курс по психоанализа — за първи път в Америка. Най-накрая Фройд прие. Дали сега не съжаляваше за решението си?

Не. Както скоро разбрах, всичките ми предположения бяха неоснователни. Като слезе от подвижния мост, веднага запали пура — първото нещо, което направи на американска земя. И веднага след това намръщеното му изражение изчезна, на лицето му се появи усмивка и привидното му лошо настроение се изпари. Пое дълбоко дим и се огледа. Стори ми се, че размерите на пристанището и хаосът го забавляваха.

Брил топло поздрави Фройд. Двамата се познаваха от Европа. Брил дори бе гостувал в дома му във Виена. Беше ми разказвал за тази вечер — очарователна виенска къща, пълна с антики, с обичливи и обичани деца, часове вдъхновяващи разговори. Много от тези истории знаех наизуст.

От нищото изникна група репортери. Скупчиха се около Фройд и закрещяха въпросите си, предимно на немски. Той отвръщаше в добро разположение на духа, но изглеждаше смутен от откритието, че може да се прави интервю по такъв импровизиран начин. Най-накрая Брил ги разгони и ме придърпа напред.

— Позволи ми — каза той на Фройд — да ти представя д-р Стратъм Янгър, наскоро завършил Харвардския университет. Сега преподава в „Кларк“ и специално е изпратен от Хол, за да се погрижи за тебе по време на престоя ти в Ню Йорк. Янгър без съмнение е най-талантливият американски психоаналитик. И, разбира се, е единственият американски психоаналитик.

— Какво? — възкликна Фройд. — Ти не се ли определяш като психоаналитик, Ейбрахам?

— Не се определям като американец — отвърна Брил. — Аз съм един от онези американци с „тиренца“ на г-н Рузвелт, за които според него няма място в тази страна.

Фройд се обърна към мене.

— Винаги се радвам — каза на отличен английски — да се запозная с член на малкото ни движение, особено пък тук, в Америка, за която имам такива надежди.

Помоли ме да благодаря на ректора Хол за честта, която му бе оказал „Кларк“.

— Честта е наша, сър — отвърнах. — Но се боя, че едва ли бих могъл да се нарека психоаналитик.

— Не ставай глупак — каза Брил. — Разбира се, че си. — След това ме представи на двамата придружители на Фройд. — Янгър, запознай се с прочутия Шандор Ференци от Будапеща, чието име из цяла Европа е синоним на умствено разстройство. А това е още по-прочутият Карл Юнг от Цюрих, чиято „Дименция“ един ден ще стане известна по целия цивилизован свят.

— За мен е радост да се запознаем — каза Ференци със силен унгарски акцент. — Изключителна радост. Но моля ви, не обръщайте внимание на Брил. Никой не му обръща, уверявам ви.

Ференци бе добронамерен русоляв мъж, наближаващ 40-е, облечен в екстравагантен бял костюм. Беше ясно, че с Брил са истински приятели. Физически представляваха приятен контраст. Брил беше един от най-ниските хора, които познавах, с приближени очи и широка глава с плоско теме. Ференци не беше висок, но имаше дълги ръце, дълги пръсти, дълги уши и оредяваща на челото коса, което още повече удължаваше лицето му.

Харесах веднага Ференци, но никога преди това не бях стискал ръка, която не оказваше никаква съпротива, по-отпусната от парче месо в месарницата. Беше смущаващо: той извика лекичко и отдръпна пръстите си, сякаш ги бях премазал. Засипах го с извинения, но той продължаваше да настоява, че се радва, задето може „веднага да започне да изучава американските нрави“, забележка, на която можех само да кимна учтиво в знак на съгласие.

Юнг, на вид около трийсет и пет годишен, ми направи съвсем различно впечатление. Беше над метър и осемдесет висок, сериозен, със сини очи, тъмна коса, орлов нос, тънък като молив мустак и огромно чело — помислих, че навярно е твърде привлекателен за жените, макар че му липсваше елегантният маниер на Фройд. Ръката му беше твърда и студена като стомана. Стоеше изправен като стълб, приличаше на лейтенант от швейцарската гвардия, ако изключим малките му академични кръгли очилца. Привързаността, която Брил демонстрираше към Фройд и Ференци, никаква я нямаше, когато стисна ръката на Юнг.

— Как мина пътуването ви, господа? — попита Брил. Не можехме да тръгнем, трябваше да изчакаме да вземем куфарите на гостите. — Надявам се, че не е било твърде изморително?

— Страхотно — отвърна Фройд. — Няма да повярваш, но видях един стюард да чете „Психопатология на ежедневието“.

— Не! — възкликна Брил. — Сигурно Ференци го е подучил.

— Да го подуча? — извика Ференци. — Никога не бих…

Фройд не обърна внимание на коментара на Брил.

— Бих могъл да го определя като най-удовлетворителния миг в професионалния си живот, който обаче не му оказва кой знае какво благоприятно влияние. Получаваме признание, приятели, бавно, но сигурно.

— Дълго ли пътувахте през океана? — попитах като пълен идиот.

— Седмица — отвърна Фройд. — Която прекарахме по възможно най-продуктивния начин: анализирахме си един на друг сънищата.

— Боже мили! — каза Брил. — Ще ми се да бях с вас. И какви, по дяволите, бяха резултатите?

— Е, нали знаеш — намеси се пак Ференци. — Анализата е като да те събличат на публично място. След като преодолееш първоначалното унижение, е доста освежаваща.

— И аз това казвам на пациентите си — заяви Брил. — Особено на жените. А ти, Юнг? И на тебе ли унижението ти се отрази освежаващо?

Юнг стърчеше почти една глава над Брил. Погледна го отвисоко, сякаш беше опитна лабораторна мишка.

— Не е много точно да се каже — отвърна той, — че сме се анализирали един друг.

— Вярно е — потвърди Ференци. — По-скоро Фройд ни анализираше, а ние с Юнг кръстосвахме своите тълкувателни мечове.

— Какво? — учуди се Брил. — Да не би да казваш, че никой не се е осмелил да анализира Учителя?

— Никой не получи позволение — уточни Юнг, без да показва каквато и да е емоция.

— Да, да — каза Фройд с многозначителна усмивка. — Но вие ме анализирате до смърт веднага щом ми видите гърба, нали, Ейбрахам?

— Така е — отговори Брил. — Защото всички сме добри синове и знаем едиповия си дълг.

На леглото зад момичето в апартамента високо над града лежеше комплект инструменти. Отляво надясно бяха подредени: мъжки бръснач с десен ъгъл, с костена дръжка, черен кожен камшик за езда, дълъг около 60 сантиметра, три скалпела, подредени по възходящ ред по големина, и малък стъклен флакон с бистра течност. Похитителят разгледа предметите и избра един от тях.

Като видя сянката на бръснача да се движи по далечната стена, момичето поклати глава. Отново се опита да извика, но примката на врата заглуши молбата й до шепот.

Иззад нея се чу нисък глас.

— Искаш да изчакам?

Тя кимна.

— Не мога. — Вързаните и вдигнати над главата китки на жертвата бяха толкова тънки, пръстите й така изящни, дългите й крака изглеждаха толкова невинни. — Не мога да чакам.

Момичето примигна, когато усети по голото си бедро най-лекото възможно погалване. Погалването на бръснача, който оставяше ярка алена линия, движейки се по кожата й. Извика, гърбът й се изви като арките на големите прозорци и гарвановочерната й коса се разпиля по него. Второ погалване по другото бедро и момичето пак извика, този път по-пронизително.

— Не — скастри я внимателно гласът. — Не викай.

Момичето само клатеше глава и нищо не възприемаше. Искаше да каже нещо, но не можеше.

— Да. Трябва. Знам, че можеш. Аз те научих. Не си ли спомняш? — Бръсначът отново бе поставен на леглото. Под трепкащата светлина на свещите тя видя на отсрещната стена сянката на издигащия се кожен бич. — Искаш го. Издай звук все едно го искаш. Трябва да издадеш такъв звук. — Копринената вратовръзка около шията й се стягаше внимателно, но неумолимо. — Издай го.

Тя се опита да го направи, простена тихо — женски стон, умоляващ стон, какъвто никога преди това не бе излизал от устата й.

— Добре. Точно така.

Нападателят държеше края на бялата вратовръзка с една ръка, а с другата кожения бич, който стовари върху гърба й. Тя отново издаде същия звук. Още едно шибване, по-силно. Болката караше момичето да крещи, но то се удържа и вместо да извика, отново издаде същия звук.

— Още по-добре.

Следващият удар се стовари не върху гърба й, а малко под него. Тя отвори уста, но в същия миг вратовръзката се стегна още повече и тя се задави. Давенето, от своя страна, направи стоновете й по-истински, по-съкрушени, а това очевидно се хареса на мъчителя. Нови и нови удари, все по-силни и по-бързи, се стоварваха по меките части на тялото й, разкъсваха дрехите й и оставяха ярки следи по бялата й кожа. С всяко шибване на бича, въпреки изгарящата болка, момичето стенеше, както й бе наредено, а стоновете й ставаха все по-силни и по-чести.

Ударите спряха. Щеше отдавна да се е строполила, но въжето, провесено от тавана и вързано около китките й, я държеше изправена. Цялото й тяло беше в червени резки, от едно-две места течеше кръв. За миг й причерня, след това трепкащата светлина се върна пред очите й. Потръпна конвулсивно. Очите й се отвориха. Устните й помръднаха.

— Кажи ми как се казвам — опита се да прошепне тя, но никой не я чу.

Нападателят отпусна копринената примка, докато оглеждаше прекрасната й шия. Тя веднага пое свободно дъх, главата й все още бе отметната назад, а вълнистата й черна коса се спускаше чак до кръста. След миг обаче вратовръзката отново се стегна.

Момичето вече не виждаше ясно. Усети една ръка да покрива устата й, по устните й леко се плъзнаха пръсти, които стегнаха копринената вратовръзка, толкова силно, че спря и да се дави. Отново й причерня. Този път светлината на свещите не се върна.

— Под реката минава влак? — попита невярващо Шандор Ференци.

Не само че минаваше влак, уверихме го с Брил, но дори щяхме да се возим на него. Освен с новия тунел през река Хъдзън метрото в „Хобокен“ се гордееше с още една придобивка: цялостни грижи за багажа.

Пристигащите в Съединените щати трябваше само да залепят на куфарите етикет с името на хотела си в Манхатън. Носачите подреждаха всичко в багажното отделение на влакчето, а техни колеги свършваха останалото при пристигането. Възползвахме се от тази благина и излязохме на платформата с изглед към реката. Със залеза на слънцето мъглата се бе вдигнала и пред очите ни се разкри нащърбеният силует на Манхатън, очертан на фона на небето и обсипан с електрически светлини. Гостите ни се взираха учудено в огромния простор и кулите, пронизващи облаците.

— Това е пъпът на света — каза Брил.

— Снощи сънувах Рим — отвърна Фройд.

Чакахме го на тръни — поне аз — да продължи.

Фройд дръпна от пурата си.

— Разхождах се, бях сам — продължи той. — Току-що се бе стъмнило, като сега. Стигнах до витрина с кутия за бижута. Тя, разбира се, символизира жена. След това се огледах засрамен — бях се озовал в квартал, пълен с бардаци.

Последва спор дали учението на Фройд проповядва противопоставяне на конвенционалния сексуален морал. Според Юнг беше точно така; той твърдеше, че който не е усетил този уклон, значи не е разбрал Фройд. Целият смисъл на психоанализата, каза той, е, че обществените табута са плод на невежество и не са здравословни. Веднъж проумели откритията на Фройд, хората биха се подчинявали на морала на цивилизацията само от страх.

Брил и Ференци му се противопоставиха бурно. Психоанализата изисквала от човека да е наясно с истинските си сексуални желания, а не да бъде техен роб.

— Когато пациент ни разкаже свой сън — каза Брил, — ние го тълкуваме. Не го подтикваме да задоволи желанията, които подсъзнателно изразява. Поне аз не го правя. А ти, Юнг?

Забелязах, че Брил и Ференци поглеждат скришом Фройд, докато обясняват идеите му — с надеждата да получат одобрение. Юнг обаче не го правеше. Той или беше напълно сигурен в позицията си, или се преструваше, че е така. Що се отнася до Фройд, той не вземаше ничия страна и с очевидно задоволство следеше разгръщането на дискусията.

— Някои сънища не се нуждаят от тълкуване — каза Юнг, — а изискват действие. Замислете се над снощния сън на хер Фройд за проститутките. Значението му не подлежи на съмнение: потиснато либидо, стимулирано от предчувствието за пристигането в Новия свят. Няма какво да обсъждаме на такъв сън. — И тук Юнг се обърна към Фройд. — Защо да не опитаме нещо в тази посока? В Америка сме, можем да правим каквото си поискаме.

Фройд се обади за първи път.

— Аз съм женен мъж, Юнг.

— Аз също — отвърна Юнг.

Фройд повдигна вежда, но не отговори. Уведомих компанията, че е време да се качваме на влака. Фройд хвърли последен поглед над парапета. В лицата ни духаше остър вятър. Докато се взирахме в светлините на Манхатън, той се усмихна.

— Само ако знаят какво им носим.

2

През 1909 година в Ню Йорк все по-популярно ставаше едно устройство, което улесняваше общуването и което щеше завинаги да промени природата на човешките комуникации: телефонът. В осем часа в понеделник сутринта на 30-и август управителят на „Балморал“ вдигна седефената слушалка от месинговата й поставка и се обади с тих припрян глас на собственика на сградата.

Г-н Джордж Бануел прие обаждането шестнайсет етажа по-нагоре от телефона в големия апартамент в Травертиновото3 крило, който беше запазил за себе си. Информираха го, че г-ца Ривърфорд от Алабастровото крило е намерена мъртва в стаята си. Станала е жертва на убийство, а вероятно и на нещо много по-жестоко. Открила я камериерка.

Бануел не отговори веднага. От другата страна на линията настъпи толкова дълго мълчание, че управителят най-накрая попита:

— Там ли сте, сър?

Бануел отвърна с дрезгав глас:

— Изведи всички. Заключи вратата. Никой да не влиза. И кажи на хората си да си затварят устите, ако не искат мястото им да изстине. — След това се обади на кмета на Ню Йорк, негов стар приятел. В края на разговора Бануел каза: — Не мога да си позволя да пусна полицаи в сградата, Макклелън. Без униформени. Сам ще съобщя на семейството. Учил съм заедно с Ривърфорд. Точно така, бащата, горкото копеле.

— Г-жо Невил — повика кметът секретарката си, щом затвори, — намерете ми Хугел, веднага!

Чарлз Хугел беше главен патоанатом на Ню Йорк. Негово задължение беше да се погрижи за трупа при всяко подозрение в убийство. Г-жа Невил уведоми кмета, че г-н Хугел вече е в кметската приемна.

Макклелън затвори очи и кимна, след това каза:

— Отлично. Прати ми го.

Вратата едвам се бе затворила зад него, когато Хугел се впусна в гневна тирада за условията в градската морга. Кметът, който бе чувал и друг път оплакванията му, го прекъсна. Разказа му за ситуацията в „Балморал“ и му нареди да тръгне с необозначена кола към жилищната част на града. Обитателите на сградата не трябва изобщо да усетят полицейското присъствие. По-късно ще прати на Хугел и детектив.

— Защо аз? — попита патоанатомът. — О’Ханлон от моя отдел може да свърши тази работа.

— Не — отвърна кметът. — Искам ти да отидеш лично. Джордж Бануел ми е стар приятел. Имам нужда от опитен човек, на чиято дискретност мога да разчитам. Ти си един от малкото такива, които ми останаха.

Патоанатомът замърмори, но накрая се предаде.

— Имам две условия. Първо, веднага да се каже на управителя на сградата, че нищо не трябва да се пипа. Нищо. Не можете да очаквате от мене да разкрия убийство, ако веществените доказателства са разбъркани и замърсени още преди да съм отишъл.

— Напълно разумно искане — отвърна кметът. — Какво друго?

— Да имам пълен контрол над разследването, включително и на избора на детектив.

— Имаш го — каза кметът. — Можеш да си поискаш най-известния човек от бранша.

— Точно това не искам — отговори патоанатомът. — Ще съм много доволен, ако поне веднъж не ми пратят детектив, който ще продаде случая, след като съм го разкрил. Има един нов — Литълмор. Него искам.

— Литълмор? Отлично — каза кметът и насочи внимание към купчината хартия на бюрото си. — Бингъм неведнъж е казвал, че е един от най-будните ни младоци.

— От най-будните? Пълен кретен.

Кметът се стресна.

— Щом мислиш така, Хугел, защо искаш точно него?

— Защото не могат да го купят — поне все още не.

Когато Хугел пристигна в „Балморал“, му казаха да изчака г-н Бануел. Мразеше да го карат да чака. Беше на петдесет и девет години, последните трийсет от които бе посветил на служба на общината, повечето от тях в нездравословната атмосфера на градските морги, заради което лицето му бе придобило сивкав оттенък. Носеше дебели очила, между хлътналите му бузи висяха огромни мустаци. Беше напълно плешив, с изключение на няколко твърди кичура, които стърчаха иззад ушите му. Хугел бързо се палеше. Дори когато бе спокоен, подуването на слепоочията му създаваше впечатлението, че всеки миг ще получи удар.

През 1909 година длъжността патоанатом в Ню Йорк бе доста странна; грешка в йерархията. Отчасти медицинско лице, отчасти криминален експерт, отчасти обвинител, патоанатомът бе подчинен директно на кмета. Никой от полицията не можеше да му нарежда, дори комисарят, но и той не можеше да нарежда на никого от полицията, дори на най-нисшите патрулиращи офицери. Хугел се държеше малко надменно с полицията, според него доста некадърна и корумпирана. Възпротиви се на начина, по който кметът подходи към пенсионирането на главен инспектор Бърнс, очевидно забогатял от подкупи. Не бе съгласен и с назначението на новия комисар, който не проявяваше никакво отношение към изкуството и важността на правилно проведеното разследване. Всъщност имаше нещо против всяко взето в полицията решение, дори само да бе подочул за него, освен ако не бе негово. Владееше си занаята. Въпреки че формално не беше лекар, беше изкарал пълния тригодишен курс на обучение по медицина и правеше по-добри аутопсии от лекарите, които работеха като негови асистенти.

След петнайсет минути чакане, което доста изнерви Хугел, г-н Бануел най-накрая се появи. Той всъщност не беше много по-висок от Хугел, но сякаш се извисяваше над него.

— А вие сте? — попита.

— Патоанатомът на Ню Йорк — каза Хугел, като се опита да изрази презрение. — Само аз ще пипам трупа. Всяка неизправност с веществените доказателства ще се смята за възпрепятстване на правосъдието. Ясен ли съм?

Джордж Бануел бе напълно наясно, че е по-висок, по-хубав, по-добре облечен и много, много по-богат от патоанатома.

— Глупости — каза. — Последвайте ме. И говорете по-тихо, докато сте в моята сграда.

Бануел го поведе към горния етаж на Алабастровото крило. Хугел стисна зъби и го последва. В асансьора не си казаха нито дума. Хугел се взираше напрегнато в пода и оглеждаше идеално изгладените панталони на тънки райета на г-н Бануел, както и лъснатите му обувки, които без съмнение струваха повече от костюма, жилетката, вратовръзката и шапката на патоанатома, взети заедно. Прислужник, застанал на пост пред апартамента на г-ца Ривърфорд, им отвори вратата. Бануел мълчаливо поведе Хугел, управителя и прислужника по дълъг коридор към спалнята на момичето.

Полуголото й тяло лежеше на пода. Беше посиняло, очите — затворени, буйната черна коса — пръсната в сложна плетеница по персийския килим. Все още бе изключително красива, ръцете и краката й — все така грациозни. Но шията й бе грозно почервеняла, а тялото й бе обезобразено от следите на камшик. Китките й бяха вързани и вдигнати над главата. Патоанатомът се приближи пъргаво към трупа и постави пръст на китките на мястото, където обикновено се усещаше пулс.

— Как е била… Как е умряла? — попита Бануел с дрезгав глас и скръсти ръце.

— Не виждате ли? — отвърна патоанатомът.

— Нима щях да питам, ако ми беше ясно?

Хугел погледна под леглото. Изправи се и огледа трупа от няколко ъгъла.

— Според мене е удушена. Много бавно.

— Била ли е… — Бануел не завърши въпроса си.

— Вероятно — отговори му патоанатомът.

Хугел очерта с червен тебешир неправилен кръг с диаметър към два метра около трупа на момичето и заяви, че никой няма право да пристъпва вътре. Разгледа стаята. Всичко си беше на мястото, дори луксозните завивки на леглото бяха прилежно опънати и подравнени. Отвори гардероба, бюрото, кутиите й за бижута. Изглежда, нищо не липсваше. Роклите с пайети си висяха подредени в гардероба. Дантеленото бельо беше спретнато сгънато. Диамантена тиара с обици и колие в същия стил лежаха идеално подредени в облечената с тъмносиньо кадифе кутия на бюрото.

Хугел попита кой е влизал в стаята. Само камериерката, намерила трупа, отвърна управителят. След това апартаментът е бил заключен и никой не е влизал. Патоанатомът изпрати да повикат камериерката, която отначало отказваше дори да приближи вратата на спалнята. Беше хубавичко деветнайсетгодишно италианско девойче с дълга пола и бяла престилка.

— Млада госпожице — каза Хугел. — Пипали ли сте нещо в тази стая?

Камериерката поклати глава.

Независимо от трупа на пода и присъствието на собственика момичето се държеше мъжки и гледаше разпитващия право в очите.

— Не.

— Да сте внасяли или изнасяли нещо?

— Аз не съм крадла.

— Да сте преместили някоя мебел или дреха?

— Не.

— Много добре — каза Хугел. — Може да си върви.

— Да приключваме — добави Бануел.

Хугел хвърли поглед към него, извади писалка и хартия.

— Името?

— Чие име? — учуди се Бануел и така изръмжа, че управителят се сви. — Моето име?

— Името на мъртвата.

— Елизабет Ривърфорд — отвърна Бануел.

— Възраст?

— Откъде да знам?

— Доколкото разбрах, сте приятел на семейството.

— Познавам баща й — каза Бануел. — От Чикаго е. Банкер.

— Разбирам. Случайно да му имате адреса? — попита патоанатомът.

— Разбира се, че му имам адреса.

Двамата мъже кръстосаха погледи.

— Бихте ли били така добър — започна Хугел — да ми го предоставите?

— Ще го предоставя на г-н Макклелън — каза Бануел.

Кътниците на Хугел проскърцаха.

— Аз водя това разследване, не кметът.

— Ще видим колко дълго ще го водите — отвърна Бануел и за втори път нареди на патоанатома да приключва.

Семейство Ривърфорд, обясни Бануел, искали трупът на момичето да бъде изпратен у дома и това било негов дълг, за който той искал незабавно да се погрижи.

Патоанатомът каза, че няма начин да го позволи: ако става въпрос за убийство, тялото трябва по закон да бъде взето от полицията и подложено на аутопсия.

— Не и това тяло — отвърна Бануел и посъветва патоанатома да се обади на кмета, ако иска разяснения за нарежданията му.

Хугел отвърна, че не приема нареждания от никого освен от съдия. Ако някой се опита да му попречи да вземе трупа за аутопсия, ще се погрижи той да бъде преследван с цялата строгост на закона. Когато и тази закана не успя видимо да развълнува г-н Бануел, патоанатомът добави, че познава репортер от „Херълд“, който смята убийствата и възпрепятстването на правосъдието за любопитен новинарски материал. Бануел неохотно се предаде.

Патоанатомът беше донесъл Бертийоновата4 си камера и я пусна в действие. Бануел отбеляза, че ако снимките стигнат до „Херълд“, Хугел може да бъде сигурен, че никога няма да си намери работа не само в Ню Йорк, но където и да било другаде. Не дочака отговор — в този миг в стаята долетя странен вой, като звук от цигулка, натегната да възпроизведе възможно най-високата нота. Сякаш нямаше определен източник, идваше едновременно отвсякъде и отникъде. Ставаше все по-силен и пронизителен. Камериерката изпищя. След това в стаята настъпи тишина.

Г-н Бануел наруши мълчанието.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита той управителя.

— Не, знам, сър, но не се случва за първи път. Може би е от някаква вградена в стените инсталация.

— Ами разбери — каза Бануел.

Патоанатомът приключи със снимките и обяви, че си тръгва и взима трупа със себе си. Нямал намерение да разпитва прислугата или съседите — което не било негова работа, — нито да чака детектив Литълмор. Обясни, че в тази жега трупът трябва веднага да бъде прибран в хладилник, иначе ще започне бързо да се разлага. С помощта на двама прислужници тялото на момичето беше свалено с товарния асансьор в мазето и оттам изнесено на улицата зад сградата, където чакаше шофьорът на патоанатома.

Детектив Джими Литълмор пристигна два часа по-късно и в главата му всичко се обърка. На кметските пратеници им бе отнело известно време да открият Литълмор в приземния етаж на новото, все още недовършено централно полицейско управление на „Сентър стрийт“, където се упражняваше с пистолета си. Беше му наредено да направи детайлен оглед на местопрестъплението. Но той не само че не откри местопрестъпление, но не намери и жертва. Г-н Бануел не искаше да разговаря с него. Персоналът също се оказа учудващо необщителен.

Детектив Литълмор не получи дори шанса да разпита камериерката, открила трупа. След като Хугел си тръгна и преди детективът да пристигне, управителят повика младата жена в кабинета си и й даде плик с месечната заплата — без една надница, разбира се, тъй като беше 30-и август. Уведоми момичето, че е освободено от работа.

— Съжалявам, Бети — каза. — Наистина съжалявам.

Докато всички още спяха, аз прегледах понеделнишките сутрешни вестници в луксозната ротонда на хотел „Манхатън“, където университетът „Кларк“ бе настанил Фройд, Юнг, Ференци и мене за тази седмица. (Брил живееше в Ню Йорк и за него не трябваше стая.) В нито един от вестниците не се съобщаваше за Фройд и предстоящите му лекции в „Кларк“. Само „Нюйоркър щатс цайтунг“ даваше някаква информация — кратка бележка за пристигането на „д-р Фройд от Виена“.

Никога не съм искал да ставам лекар. Такова беше желанието на баща ми, а неговите желания за нас бяха заповеди. Когато бях на осемнайсет години и все още живеех с родителите си в Бостън, му казах, че възнамерявам да стана най-големият американски изследовател на Шекспир. Отвърна ми, че бих могъл да стана най-големият американски изследовател на Шекспир, но ако не възнамерявам да се посветя на медицинска кариера, ще се наложи сам да си намеря средства за таксата в „Харвард“.

Заплахата му не ми подейства. Пет пари не давах за семейната ни традиция, свързана с „Харвард“, и му казах, че с радост бих получил образование някъде другаде. Това беше последният ни разговор.

По ирония на съдбата изпълних желанието на баща си, но чак когато той вече нямаше пари, от които да ме лиши. Сриването на бостънските банки през 1904 година не можеше да се сравни с паниката в Ню Йорк три години по-късно, но за баща ми беше достатъчно значимо. Загуби всичко, включително и средствата на майка ми. За една нощ лицето му се състари с десет години, по челото му ненадейно се появиха дълбоки бръчки. Майка ми каза, че трябва да имам милост към него, но аз така и не стигнах дотам. На погребението му, което състрадателният Бостън усърдно избегна, за първи път осъзнах, че ще се посветя на медицината, ако изобщо успея да намеря начин да продължа образованието си. Колебая се по въпроса дали към това решение ме подтикна някаква моя новооткрита практичност или нещо друго.

Оказа се, че и към мене би трябвало да се изпитва жал, дори и от страна на „Харвард“. След погребението на баща си аз уведомих университета, че в края на годината ще напусна, тъй като таксата от двеста долара не ми е по силите. Ректорът Елиът обаче ми я опрости. Може би бе преценил, че дългосрочните интереси на „Харвард“ ще са по-добре защитени не като изрита третия Стратъм Янгър през двора, а като опрости на полусирачето таксата в замяна на бъдещи ползи. Каквито и да са били аргументите му, ще съм му вечно благодарен, задето ми позволи да остана.

Само в „Харвард“ можех да слушам прочутите лекции по неврология на професор Пътнам. Вече учех медицина, имах стипендия, но все още не бях достатъчно вдъхновен от бъдещето си на лекар. Една пролетна сутрин, по време на досадно скучно изложение по неврологични болести, Пътнам спомена „сексуалната теория“ на д-р Зигмунд Фройд като единствения интересен принос по проблемите на хистерията и натрапчивите неврози. След лекцията го помолих да ми препоръча литература. Пътнам ме насочи към Хавелок Елис, който приемаше двете най-радикални открития на Фройд: съществуването на това, което Фройд наричаше „подсъзнание“, и сексуалната етиология на неврозите. Освен това ме запозна с Мортън Принс, който тогава започваше издаването на списание по въпросите на абнормалната психология. Д-р Принс, както се оказа, бе познавал баща ми. Имаше огромна колекция от чуждестранни издания и ме взе като коректор. Благодарение на него успях да се добера до почти всичко, публикувано от Фройд, от „Тълкуване на сънищата“ до фундаменталните „Три студии“5. Владеех добре немски и потънах в трудовете на австриеца със страст, каквато не бях изпитвал от години. Неговата ерудиция спираше дъха. Работите му бяха филигранни. Идеите му, ако бяха верни, щяха да променят света.

Бях захапал въдицата завинаги, когато стигнах до анализа на „Хамлет“. За Фройд това беше епизод, отклонение от двеста думи насред трактата му за сънищата. Но все пак го имаше: съвършено нов отговор на най-прочутата загадка в западната литература.

„Хамлет“ на Шекспир е пиеса, играна хиляди и хиляди пъти, повече от която и да било друга на който и да било език. Тя е най-обсъжданото литературно произведение (ако не броим Библията, разбира се). Въпреки това в сърцето на драмата има странна празнина или вакуум: действието се основава на невъзможността на героя да действа. Пиесата се състои от серия измъквания и извинения, в които меланхоличният Хамлет се вкопчва, за да оправдае отлагането на отмъщението спрямо убиеца на баща си (чичо му Клавдий, станал вече крал на Дания и женен за майка му). Всяко от тях е по-неубедително от предишното, произведението е пълно с болезнени монолози, в които героят се самообвинява за бездействието си. Най-известният, разбира се, е този, който започва с думите: „Да бъдеш или да не бъдеш“. Чак след като отлаганията и грешките му предизвикват катастрофи — самоубийството на Офелия, убийството на майка му, която изпива отрова, приготвена от Клавдий за Хамлет, както и неговото собствено смъртоносно нараняване от отровната сабя на Лаерт — във финалната сцена на пиесата Хамлет най-накрая отнема трижди престъпния живот на своя чичо.

Защо Хамлет не прави нищо? Не и защото няма възможност: Шекспир му създава най-благоприятните условия да убие Клавдий. Дори самият Хамлет признава: „Сега бих свършил лесно“6, но въпреки това се отказва. Какво го спира? И защо това необяснимо колебание, тази привидна слабост, граничеща с малодушие, приковава от векове публиката по целия свят? Най-великите литературни умове на новото време, Гьоте и Колридж, са се опитали, но не са успели да строшат този костелив орех, а стотици по-скромни личности са си изпочупили зъбите в него.

Не ми хареса едиповата версия на Фройд. Направо бях отвратен от нея. Не исках да повярвам в нея, както не исках да повярвам и в едиповия комплекс. Имах нужда да опровергая шокиращите теории на Фройд, да намеря пробойна в тях, но не можех. Ден след ден седях с часове в двора на „Харвард“, облегнал гръб на някое дърво, и разсъждавах върху Фройд и Шекспир. Диагнозата, която Фройд поставя на „Хамлет“, започваше да ми се струва все по-привлекателна не само защото даваше първото пълно обяснение на загадката, а и защото обясняваше поради какви причини никой не е бил способен да я разреши по-рано и изясняваше в какво се състои магнетизмът на трагедията. Един учен прилагаше откритията си върху Шекспир. Ето как медицината можеше да влезе в допир с душата. Когато прочетох тези две страници в „Тълкуване на сънищата“ от д-р Фройд, бъдещето ми бе предопределено. След като не можех да опровергая неговата психология, щях да й отдам живота си.

Имаше нещо в стаята на г-ца Ривърфорд, което никак не се бе харесало на патоанатома Чарлз Хугел. Всъщност — две неща. Първо, странният шум, идващ от стените — сякаш зазидана в тях душа виеше за спасение. Второто беше напълно различно. Нещо липсваше от стаята, сигурен бе в това. Като се върна в кабинета си в центъра, Хугел се обади за куриер и го прати веднага да намери детектив Литълмор.

Хугел не харесваше и разположението на собствения си кабинет. Не го поканиха да се премести в прекрасната нова сграда на полицейската централа, нито в новия Първи участък, който се строеше на „Олд слип“. И двете щяха да бъдат оборудвани с телефони. Съдиите бяха получили своя Партенон неотдавна. А той, който не само беше главният криминален лекар на Ню Йорк, но и съдия-следовател, и то далеч по-нуждаещ се от съвременни технически средства, бе зарязан в рушащата се сграда на „Ван ден Хювел“ с евтините й гипсови замазки, мухъла и — което беше най-лошото — мокрите петна по таваните. Мразеше тези петна и техните кафеникаво-жълтенакиви нащърбени краища. А днес ги мразеше още повече; струваше му се, че са станали по-големи, и се чудеше дали таванът няма да се продъни и да се стовари върху му. Разбира се, един патоанатом трябва да работи в близост до морга, това му беше ясно. Но отказваше да разбере защо в новата полицейска централа не може да се построи съвременна морга.

Детектив Литълмор влезе, олюлявайки се, в кабинета на патоанатома. Беше на двайсет и пет години, нито висок, нито нисък. Късо подстриганата му коса не беше нито тъмна, нито светла; по-скоро рижава. Имаше типично американско лице, открито и ведро, което, ако се изключат няколкото лунички, не бе особено запомнящо се. Ако се размине човек с него на улицата, едва ли ще си го спомни по-късно. Може обаче в ума му да остане добронамерената усмивка или червената папийонка, с която обичаше да се кипри под сламената шапка.

Патоанатомът нареди на Литълмор да му докладва за всичко, което е разбрал по случая „Ривърфорд“, като се постара максимално да звучи заповеднически и деспотично. Патоанатомът се поставяше начело на разследване само в изключителни случаи. Искаше Литълмор да разбере, че ако не успее да постигне нещо, ще има сериозни последствия.

Тържественият тон на Хугел очевидно не успя да впечатли детектива. Въпреки че никога не бе работил с него, Литълмор без съмнение знаеше като всички в полицията, че Хугел не се нрави на новия комисар, че прякорът му бе Вампира заради прецизността, с която извършваше аутопсиите, и че няма никаква действителна власт в управлението. Но тъй като беше истински добряк, не прояви никакво неуважение.

— Какво знам за случая „Ривърфорд“? — отвърна. — Ами нищо, г-н Хугел, освен че убиецът е над петдесетгодишна възраст, около 175 сантиметра висок, неженен, свикнал с гледката на кръв, живее под „Канал стрийт“ и през последните два дни е посетил пристанището.

Ченето на Хугел увисна.

— Откъде знаеш това?

— Шегувам се, г-н Хугел. Не знам нищичко за убиеца. Дори нямам представа защо си направиха труда да ме пращат там. Вие не сте взимали никакви отпечатъци, нали?

— Пръстови отпечатъци ли? — попита патоанатомът. — В никакъв случай. Съдилищата никога няма да признаят пръстовите отпечатъци за доказателства.

— Е, когато аз отидох, вече беше прекалено късно. Цялото местопрестъпление беше почистено. И вещите на момичето ги нямаше.

Хугел кипна. За него това беше компрометиране на веществени доказателства.

— Но сигурно си разбрал нещо за г-ца Ривърфорд.

— Ами била е доста затворена. Не е биела на очи.

— Това ли е всичко?

— Отскоро живеела там — каза Литълмор. — Само от месец-два.

— Сградата е открита през юни, Литълмор. Всички живеят там от месец-два.

— О…

— Видели ли са я с някого вчера? — попита патоанатомът.

— Прибрала се към осем. Сама. По-късно не са й идвали гости. Влязла си в апартамента и повече не излязла, поне никой не я е виждал.

— Имала ли е редовни посетители?

— Не. Никой не си спомня да са й идвали гости.

— Защо е живеела сама в Ню Йорк — на нейната възраст и то в такъв голям апартамент?

— И аз това исках да знам — каза Литълмор. — Но в „Балморал“ никой не пожела и дума да обели. Но за пристанището не се шегувах, г-н Хугел. Намерих кал на пода на спалнята на г-ца Ривърфорд. И то доста прясна. Според мене е от пристанището.

— Кал? Какъв цвят? — попита Хугел.

— Червена. Засъхнала.

— Това не е било кал, Литълмор — каза патоанатомът и извъртя очи. — Това е моят тебешир.

Детективът се намръщи.

— А аз се чудех защо има цял кръг.

— За да не се доближава никой до трупа, глупако!

— Шегувам се, г-н Хугел. Не беше вашият тебешир. Него го видях. Калта беше до камината. Две малки следи. Наложи се да ползвам лупата си, но ги разгледах добре. Взех малко от калта вкъщи, за да я сравня с моите проби; имам цяла колекция. Прилича на червената кал, каквато има около кея на пристанището.

Хугел се замисли. Чудеше се дали да се впечатли.

— Уникална ли е калта на пристанището? Би ли могла да е от някъде другаде — например от Сентрал парк?

— Не е от парка — отвърна детективът. — Тази е червена, г-н Хугел. В парка няма реки.

— Ами поречието на Хъдзън?

— Възможно е.

— Или Форт Тайрън в жилищната част на града, където имаше толкова изкопни работи напоследък?

— Мислите, че там има такава кал?

— Поздравления, Литълмор, за забележителната детективска работа.

— Благодаря, г-н Хугел.

— А случайно да се интересуваш от описанието на убиеца?

— Разбира се.

— Той е на средна възраст, заможен, десничар. Косата му е прошарена или сега започва да се прошарва, като преди е била тъмнокафява. Височина — 185 сантиметра. И според мене е познавал жертвата — и то доста добре.

Литълмор изглеждаше озадачен.

— Как…

— По момичето намерих три косъма. — Патоанатомът посочи към малко прозорче с две стъкла на бюрото си до микроскопа. Между стъклата се намираха затиснати три косъма. — Тъмни са, но посивяващи, което показва, че мъжът е на средна възраст. По шията на момичето има нишки от бяла коприна, най-вероятно от мъжка вратовръзка, с която той очевидно я е душил. Коприната е от най-високо качество. Така разбираме, че нашият човек има пари. Няма съмнение, че е десничар, всички пробождания са нанесени отдясно наляво.

— Десничар?

— Дясната му ръка е силната, не лявата, детектив.

— Но откъде разбрахте, че са се познавали?

— Не съм сигурен, само подозирам. Отговори ми на този въпрос: в какво положение е била г-ца Ривърфорд, докато е бита с камшик?

— Не съм я виждал — оплака се детективът. — Дори не знам причината за смъртта й.

— Удушаване, потвърдено от фрактурата на подезичната кост, както видях, след като разрязах трупа. Хубаво счупване, ако мога така да се изразя, като перфектно разделен ядец. И наистина красив женски торс: ребрата — идеално оформени, гледката на увредената при задушаването, но здрава тъкан на сърцето и белите дробове — впечатляваща. Беше истинско удоволствие да ги държа в ръцете си. Но по същество: г-ца Ривърфорд е била права, докато е удряна с камшика. Това разбираме от простия факт, че кръвта се е стичала право надолу от раните. Ръцете й без съмнение са били вързани над главата с дебело въже, което съм почти сигурен, че е било закачено за куката на тавана. Видях влакна по тази кука. А ти? Не? Ами върни се и ги потърси. Въпрос: защо ще му е на човек, който разполага с хубаво здраво въже, да души жертвата си с фина коприна? Изводът, г-н Литълмор, е: не е искал да увива шията на момичето с нещо толкова грубо. И защо? Хипотеза, г-н Литълмор: защото е изпитвал чувства към нея. А що се отнася до височината на мъжа, отново можем да сме сигурни. Ръстът на г-ца Ривърфорд е 165 сантиметра. Ако съдим по раните й, тя е бита от човек 18 до 20 сантиметра по-висок от нея. Това значи, че убиецът е между 183 и 185 сантиметра.

— Освен ако не е стъпил на нещо — каза Литълмор.

— Какво?

— На табуретка или нещо такова.

— На табуретка? — повтори патоанатомът.

— Възможно е — отвърна Литълмор.

— Никой не се качва на табуретка, за да бие момиче с камшик, детектив.

— Защо не?

— Защото е нелепо. Може да падне.

— Не и ако има за какво да се държи — каза детективът, — може би лампа или закачалка.

— Закачалка? — учуди се Хугел. — И защо ще му е да го прави, детектив?

— За да ни накара да си помислим, че е по-висок.

— Колко убийства сте разследвали? — попита патоанатомът.

— Това ми е първото — каза Литълмор с неприкрито вълнение. — Като детектив.

Хугел кимна.

— Поне се надявам, че си говорил с камериерката.

— Камериерката ли?

— Да, камериерката. На г-ца Ривърфорд. Попита ли я дали не е забелязала нещо необичайно?

— Не мисля, че…

— А аз не искам да мислиш — сопна му се патоанатомът. — Искам да наблюдаваш. Върни се в „Балморал“ и говори отново с камериерката. Тя първа е влязла в стаята. Накарай я да ти опише точно какво е видяла, когато е влязла. И не забравяй детайлите, чуваш ли?

На ъгъла на Пето авеню и Петдесет и трета улица, в стая, в която не бе стъпвала жена дори само за да почисти или дръпне пердетата, прислужник наливаше от искряща гарафа бордо в три гравирани кристални чаши. Те бяха изящно украсени и толкова дълбоки, че можеха да поберат цяла бутилка. Слугата наля по един пръст във всяка чаша и поднесе чашите на Триумвирата.

Тримата мъже седяха в дълбоки кожени кресла, подредени около голяма камина. Помещението представляваше библиотека с над три хиляди и седемстотин тома, повечето от които на старогръцки, латински или немски. От едната страна на незапалената камина имаше бюст на Аристотел върху старинен нефритенозелен пиедестал. От другата страна беше поставен бюст на древен индус. На полицата лежеше фриз, изобразяващ голяма синусовидно извита змия на фона на пламъци. Под нея с главни букви бе изписана думата ЧАРАКА.

Димът от лулите на мъжете докосваше високия таван. Седналият в средата направи едва доловимо движение с дясната си ръка, на която имаше голям странен сребърен пръстен. Наближаваше шейсетте, беше елегантен, с изпито лице, жилаво тяло, тъмни очи, черни вежди под посребрената коса и ръце на пианист.

Слугата веднага реагира на жеста му, като поднесе искра към огнището и подпали приготвения там куп хартия. В камината грейнаха и заприпукваха танцуващи оранжеви пламъци.

— Не забравяй да запазиш пепелта — каза господарят.

Прислужникът кимна в знак на съгласие и тихо се оттегли, като затвори вратата зад себе си.

— Има само един начин да победиш огъня — продължи мъжът с ръце на пианист. Вдигна чашата си. — Господа.

Триумвиратът отпи. Когато надигнаха кристалните си чаши, се видя, че и другите двама имат подобни сребърни пръстени на десните си ръце. Единият от тези двама господа беше набит и червендалест, с рунтави бакенбарди. Той довърши тоста на елегантния:

— С огън — и изпи до дъно чашата си.

Третият, олисяващ слаб мъж с пронизителен поглед, не отронваше и дума, само пийваше от виното, „Шато Латиф“ от 1870 година, специална резерва.

3

От всички забележителности в Америка Брил избра за първата разходка на Фройд Кони айлънд. Тръгнахме пеша към Централната гара, която се намираше само на една пресечка от хотела ни. Нямаше облаци, слънцето вече напичаше, улиците бяха задръстени от понеделнишкия трафик. Автомобилите нетърпеливо набираха скорост покрай теглените от коне куриерски коли. Невъзможно бе да се разговаря. Срещу хотела, от другата страна на улицата, бе издигнато гигантско скеле и се строеше нова сграда, а пневматичните изкопни машини вдигаха оглушителен шум.

Като влязохме в гарата, внезапно се озовахме сред пълна тишина. Фройд и Ференци се спряха, изпълнени със страхопочитание. Намирахме се във фантастичен тунел от стъкло и стомана, двеста метра дълъг и трийсет метра висок, с огромни полилеи с газени лампи по цялата дължина на извития таван. Беше шедьовър на инженерното изкуство, превъзхождащ кулата на г-н Айфел в Париж. Само Юнг не изглеждаше впечатлен. Чудех се дали се чувства добре; беше малко блед и отнесен. Фройд, също като мене, когато чух новината за първи път, беше шокиран, че се канят да разрушат гарата. Но тя бе строена за старите парни локомотиви, а ерата на парата отиваше към своя край.

— Познавате ли барона? — попита елегантният, като се обърна към олисяващия. — Мисля, че сте роднини.

— Ротшилд? — отвърна вяло мълчаливецът. — Никога не сме се срещали. Връзките ни са през английския клон.

На слизане по стълбите към терминала настроението на Фройд се помрачи.

— Той изпитва ужас от вашите подземни влакове — прошепна в ухото ми Ференци. — Малка неанализирана невроза. Сподели ми го снощи.

Вероятно разположението на духа на Фройд не се подобри, когато влакът ни внезапно и шумно спря в тунела между станциите, а светлинките му примигнаха и угаснаха, потапяйки ни в непрогледна жежка тъмнина.

— Сгради, опиращи небето, влакове под земята — каза Фройд раздразнено. — Вергилий е имал предвид точно вас, американците: Ако не можеш да свалиш небесата на земята, създаваш ад.

— Това ли е твоят епиграф? — попита Ференци.

— Да, но не съм имал предвид да се превърне в моя епитафия — отвърна Фройд.

— Господа! — извика внезапно Брил. — Все още не сте чули анализа на Янгър за парализираната ръка.

— Интересен случай? — намеси се заинтригувано Ференци. — Трябва да го чуем на всяка цена.

— Не, не. Не съм го довършил — казах.

— Глупости — опроверга ме Брил. — Това е един от най-добрите анализи, които някога съм чувал. Потвърждава всяка постановка на психоанализата.

Нямах избор и разказах за малкия си успех, докато чакахме в задушния мрак влакът да се събуди за живот.

Завърших „Харвард“ през 1908 година с диплома не само по медицина, но и по психология. Професорите ми, впечатлени от моето трудолюбие, ме представиха на Г. Стенли Хол, първия дипломиран в „Харвард“ психолог, основател на Американската психологическа асоциация и понастоящем ректор на университета „Кларк“ в Уорчестър. Хол имаше амбицията да превърне новия прекрасно оборудван „Кларк“ във водеща за страната научна институция. Когато ми предложи работа като помощник-лектор по психология с възможност да започна и лекарска практика — и да се измъкна от Бостън, — веднага приех.

Месец по-късно вече работех с първия си пациент, когото подложих на анализ — момиче, което ще нарека Присила, на шестнайсет години, доведено в кабинета ми от разстроената майка. Хол ме бе препоръчал на семейството. Повече не бих могъл да кажа, без да разкрия самоличността на момичето.

Присила беше нисичка и пълничка, но с хубаво лице и благ характер. От година страдаше от остри пристъпи на задушаване, спорадично нетърпимо главоболие и пълна парализа на лявата ръка — всичко това я караше да се чувства объркана и засрамена. Хистерията очевидно се потвърждаваше от парализата, която обхващаше цялата й ръка, включително и китката. Както отбелязва Фройд, парализи от този вид не са резултат от затруднения с инервацията и затова не може да се твърди, че са причинени от физиологически проблеми. Истински неврологичен проблем може да извади от строя няколко пръста, но не и китката. Може да засегне ползването на палеца, без да влияе на останалите пръсти. Но когато парализата обхване определена част от тялото по всичките й отчетливо разграничени нервни пътища, не става въпрос за физиология, а за психология, защото този симптом кореспондира единствено на някаква идея, ментален образ, в случая с Присила — образа на лявата й ръка.

Естествено личният лекар на момичето не беше открил никаква органична причина за страданието й. Не бе успял да го направи и ортопедът, специално доведен от Ню Йорк. Той й бе предписал почивка и пълно въздържание от активни движения, което, от своя страна, почти със сигурност бе задълбочило страданието. Бяха се обърнали дори към остеопат, който, разбира се, също не бе направил нищо.

След като изключих вероятните неврологични и ортопедични причини — парализа, болест на Кайнбок7 — реших да опитам с психоанализа. Отначало не бързах да се гмурна в дълбокото, защото майката присъстваше на сеансите. Никакви намеци не успяха да накарат тази добра жена да остави лекар и пациент в усамотението, което изисква психоанализата. След третото посещение уведомих дамата, че няма да успея да помогна на Присила, нито ще я приемам за в бъдеще като пациентка, ако тя — майката — не спре да я придружава. Дори след като се справих с този въпрос, не можах веднага да предразположа Присила да говори. Следвайки препоръките на Фройд, я накарах да легне със затворени очи. Помолих я да се съсредоточи върху парализираната си ръка и да ми каже какво се сеща във връзка с това страдание, да изрече на глас всяка хрумнала й мисъл, без значение каква е, дори на пръв поглед да няма връзка, да е неприлична или оскърбителна. Присила твърдо продължаваше само да повтаря най-повърхностното описание на проблема си.

Неизменно ми разказваше, че фаталният ден бил 10-и август 1907 година. Спомняше си точната дата, защото предния ден било погребението на обожаваната й по-голяма сестра Мери, която живеела в Бостън със съпруга си Брадли. Мери починала от инфлуенца, като оставила Брадли сам с двете им малки деца. В деня след погребението майката на Присила я помолила да напише благодарствени писма на всички приятели и роднини, които изразили съболезнованията си. Същата вечер почувствала остра болка в лявата ръка, с която пишела. Не виждала нищо необичайно в това, тъй като била написала много писма, а и защото през последните години от време на време ръката я наболявала. Същата нощ обаче се събудила, измъчвана от недостиг на въздух. Когато задушаването отшумяло, се опитала да заспи отново, но не могла. До сутринта вече я хванало първото й главоболие, което щяло да се превърне през следващата година в непрекъснато изпитание. И което било по-лошо, открила, че лявата й длан е напълно парализирана. И така си и останала, увиснала безпомощно от китката.

В общи линии това бяха фактите, които тя повтаряше упорито. Следваха дълги мълчания. Колкото и настоятелно да я убеждавах, че има и друго, което би искала да ми каже, че е невъзможно да няма нищо друго в главата й, тя твърдо заявяваше, че няма какво повече да сподели с мене.

Изкушавах се да я хипнотизирам. Очевидно би се поддала на сугестия. Но Фройд категорично отхвърля хипнозата. Тази техника му допада в ранните години, когато все още работи с Бройер, но впоследствие стига до извода, че тя нито води до траен ефект, нито може да събуди надеждни спомени. Реших обаче, че мога да се опитам да приложа техниката, която той предлага, след като отхвърля хипнозата. И точно това доведе до пробива.

Казах на Присила, че ще поставя длан на челото й и че искам да извадя оттам спомен от изключителна важност за всичко, което ми е разказала досега и без който няма да можем нищо да разберем. Внуших й, че много добре знае кой е този спомен дори и да не е наясно засега, и че той ще изплува в мига, в който поставя ръката си на челото й.

Предприех всичко това с известно притеснение, тъй като залагах авторитета си на карта. Ако нищо не се получеше, щях да съм на още по-лоши позиции отпреди. Но споменът се появи точно както го бе описал Фройд — в мига, в който Присила усети докосването на дланта ми.

— О, д-р Янгър — извика тя, — видях я!

— Какво?

— Ръката на Мери.

— Ръката на Мери?

— В ковчега. Беше ужасно. Трябваше да я гледаме.

— Продължавай — казах.

Присила млъкна.

— Да не би нещо с ръката на Мери да не е било наред? — попитах.

— О, не, докторе. Имаше великолепни ръце. Свиреше прекрасно на пиано, не като мене. — Присила се бореше с някаква емоция, която не можех да разгадая. Цветът на бузите и челото й ме разтревожи — станаха почти алени. — Беше все още толкова красива. Дори ковчегът беше красив, от светло дърво и целият в кадифе. Сестра ми приличаше на Спящата красавица. Но аз знаех, че не спи.

— И какво искаше да ми кажеш за ръката на Мери?

— Ръката й?

— Да, ръката й, Присила.

— Моля ви, не ме карайте да говоря. Толкова се срамувам.

— Няма от какво да се срамуваш. Ние не носим отговорност за чувствата си, затова те не могат да ни причинят срам.

— Наистина ли, д-р Янгър?

— Наистина.

— Но това беше толкова нередно.

— Става въпрос за лявата ръка на Мери, нали? — рискувах аз.

Тя кимна, сякаш признаваше престъпление.

— Разкажи ми за лявата й ръка, Присила.

— Халката — прошепна тя почти пред припадък.

— Да — насърчих я. — Пръстенът.

Това „да“ беше лъжа. Надявах се да заблудя Присила, че вече всичко ми е ясно, като всъщност нищо не разбирах. Тази измама беше единственото нещо в цялата история, за което съжалявах. Но се улавям, че повтарям същото под една или друга форма във всяка психоанализа, която подхващам.

Тя продължи:

— Златната халка, която Брад й даде. Помислих си: какво разхищение, да я заровим с нея.

— Няма от какво да се срамуваш. Практичността е добродетел, а не порок — уверих я с обичайната си категоричност.

— Не разбирате — каза тя. — Исках я за себе си.

— Да.

— Исках аз да я нося, докторе — тя буквално викаше. — Исках Брад да се ожени за мене. Нима нямаше да се грижа добре за бедните дечица? Нима нямаше да успея да го направя щастлив? — Тя зарови лице в ръцете си и захлипа. — Радвах се, че е мъртва, д-р Янгър. Радвах се. Защото сега той беше свободен за мене.

— Присила — казах. — Не виждам лицето ти.

— Съжалявам.

— Искам да кажа, че не виждам лицето ти, защото лявата ти длан го скрива.

Тя затаи дъх. Така си беше: бършеше сълзи с лявата си ръка. Хистеричният симптом беше изчезнал в мига, в който в съзнанието й изплува споменът, който го бе причинил. Оттогава мина вече година, парализата така и не се появи отново, нито задушаването и главоболието.

Възстановката на случилото се не беше сложна. Присила се влюбила в Брадли още от първия път, когато дошъл да посети Мери. Тогава Присила била на тринайсет. Надявам се, че няма да шокирам никого, ако заявя, че любовта на едно тринайсетгодишно момиче към млад мъж включва и сексуални желания дори да не са напълно осъзнати като такива. Присила никога не си бе признавала тези желания, нито ревността, която изпитвала към сестра си вследствие на тях и която неустоимо водела детския й ум към ужасната, но пълна с добри за нея възможности мисъл, че ако Мери умре, пътят към Брадли ще бъде открит. Потискала всички тези чувства дори пред себе си. Със сигурност това потискане било и източникът на спорадичните болки в лявата й ръка, които най-вероятно са се появили за първи път в деня на самата сватба, когато е видяла как на пръста на сестра й се появява златната халка. Три години по-късно гледката на халката на ръката на Мери в ковчега събужда същите мисли, които замалко да изплуват — или може би за миг успяват да изплуват — в съзнанието й. Но тогава към тези забранени чувства на желание и ревност се прибавя и напълно недопустимото задоволство, което изпитва от преждевременната смърт на сестра си. В резултат на това се появява нова нужда от потискане, много по-силна от първоначалната.

Ролята на благодарствените писма е по-сложна. Само можем да си представим страданието на Присила при вида на лявата й ръка, неукрасена от мечтания пръстен, която е трябвало многократно да изписва изразяващите мъката от кончината на сестра й думи. Вероятно това е било противоречие, което Присила не е могла да понесе. В същото време трудоемкото писане може би е дало физиологично обяснение за последвалите събития. Във всеки случай лявата й ръка агресивно й е напомнила както че не е омъжена, така й за неприемливите й желания.

Затова в съзнанието й се оформят три цели. Първо, трябва да се отърве от ръката, защото там няма венчална халка. Второ, трябва да се самонакаже заради копнежа си да измести Мери и да стане съпруга на Брадли. Трето, реализацията на този копнеж трябва да стане невъзможна. Всяка една от тези цели се постига посредством хистеричните симптоми; невероятно е колко икономично работи подсъзнанието. Символично казано, Присила се е отървала от грешната ръка и едновременно с това е изпълнила и желанието си да се самонакаже. Като се превръща по собствена воля в инвалид, тя също така става неспособна да се грижи за децата на Брадли или иначе казано, както тя тактично се изрази, „да го направи щастлив“.

Цялото лечение на Присила отне две седмици. След като я уверих, че желанията й са напълно естествени и не подлежат на контрол от нейна страна, тя се отърва от симптомите и се оживи. Новината за излекувания инвалид се разпространи из цял Уорчестър, сякаш Спасителя бе върнал зрението на някой от слепците на Исая. Хората разказваха следната история: Присила се била поболяла от любов и аз съм я бил излекувал. Въздействието на дланта ми, поставена на челото й, бе обвито с множество псевдомистични тайнства. Този случай издигна репутацията ми и осигури лекарската ми практика, но доведе и до някои неприятни последствия. Кабинетът ми бе обсаден от трийсет-четирийсет пациенти, желаещи да се подложат на анализа, които твърдяха, че страдат от симптоми, обезпокояващо подобни на тези на Присила. Всички те очакваха да получат диагноза „несподелена любов“ и да бъдат излекувани, като поставя длан на челото им.

Когато приключих разказа си, влакът навлизаше в станция „Сити хол“. Там трябваше да се прехвърлим на наземния транспорт по „Парк роу“ и така да стигнем до Кони айлънд. Никой не коментира случая с Присила и аз започвах да си мисля, че сигурно съм се изложил. Брил ме спаси, като каза на Фройд, че заслужавам да разбера какво мисли Учителя за моята психоанализа.

Фройд се обърна към мен. Направо не ми се вярваше, но очите му блестяха. Заяви, че ако изключим няколко незначителни подробности, психоанализата ми не би могла да бъде по-добра. Нарече я блестяща и ме помоли за разрешение да я цитира в някой от трудовете си. Брил ме потупа по гърба; Ференци се усмихна и ми стисна ръката. Това беше не само най-удовлетворителният миг в професионалното ми развитие, а изобщо в целия ми живот.

Никога не ми беше правило впечатление колко великолепна е станция „Сити хол“ с кристалните си полилеи, стенописите и високите арки. Всички го отбелязаха, а Юнг отново се въздържа и внезапно обяви, че няма да дойде с нас. Не беше направил никакъв коментар нито докато разказвах за случая с Присила, нито след това. А сега изведнъж заяви, че иска да си легне.

— Да си легнеш? — попита Брил. — Снощи си легна в девет.

Докато предната вечер ние се отправихме към леглата доста след полунощ, след като вечеряхме заедно в хотела, Юнг се прибра в стаята си веднага щом пристигнахме, и не излезе повече.

Фройд го попита дали е добре. Той отвърна, че пак го боли главата, и Фройд ме помоли да го върна в хотела. Но Юнг отказа помощта ми и ни увери, че може лесно да се върне по пътя назад. Взе влака в обратна посока, а останалите продължихме нататък.

Когато детектив Джими Литълмор се върна в „Балморал“ в понеделник вечерта, един от портиерите току-що бе застъпил на смяна. Казваше се Кларк, изясни се, че е бил на работа предната нощ. Литълмор го попита дали познава мъртвата г-ца Ривърфорд.

Очевидно до Кларк не бе достигнала заповедта да си държи езика зад зъбите.

— Разбира се, че я помня — отвърна. — Голяма хубавица.

— Говорил ли си с нея? — поинтересува се Литълмор.

— Тя не говореше много, поне не с мене.

— Да си спомняш нещо по-специално за нея?

— Понякога сутрин й отварях вратата — каза Кларк.

— И какво му е по-специалното на това?

— Тръгвам си в шест. Единствените момичета, които можеш да видиш в този час, са работещите, а г-ца Ривърфорд не ми приличаше на работещо момиче, ако ме разбирате какво искам да ви кажа. Излизаше към… не знам, сигурно към пет, пет и половина.

— И къде отиваше? — попита Литълмор.

— Нямам представа.

— Ами снощи? Да си забелязал някого или нещо необичайно?

— Какво имате предвид под необичайно? — попита Кларк.

— Нещо различно, някой, когото не си виждал тук преди.

— Имаше един тип — отвърна Кларк. — Тръгна си около полунощ. Много бързаше. Видя ли го онзи тип, Мак? Не ми хареса, ако ви интересува.

Портиерът, назован Мак, поклати глава.

— Пушиш ли? — попита Литълмор Кларк, който прие почерпката, но прибра цигарата в джоба, тъй като не му бе позволено да пали, докато е на работа. — И защо не ти хареса?

— Просто не ми хареса. Май беше чужденец. — Кларк не успя да обясни подозренията си по-подробно, но беше категоричен, че мъжът не живеел в сградата.

Литълмор записа описанието: черна коса, висок, слаб, добре облечен, високо чело, между 35 и 40-годишен, с очила, с черно куфарче в ръка. Качил се в такси, което го чакало пред „Балморал“, и отпътувал към центъра. Литърмор продължи да разпитва портиерите още десетина минути, но никой не си спомняше чернокосия мъж на Кларк да е влизал в сградата. Но пък може да се е качил незабелязано нагоре с някого от обитателите. Накрая попита къде може да намери камериерките. Посочиха му надолу по стълбите.

В мазето Литълмор стигна до задушна схлупена стая, по стените на която минаваха водопроводни тръби. Вътре няколко камериерки сгъваха чаршафи. Всички знаеха коя е била на служба при г-ца Ривърфорд: Бети Лонгобарди. Шепнешком довериха на детектива, че няма да може да намери Бети в сградата. Не била тук. Тръгнала си рано, без да се сбогува с никого. Не знаеха защо. Бети имала тежък характер, но иначе била много добро момиче. Една от камериерките знаеше къде живее. След като научи каквото му трябваше, Литълмор се накани да си ходи. Чак тогава забеляза китаеца.

В стаята бе влязъл китаец по бяла долна риза и тъмни къси панталони. Носеше кош, препълнен с току-що изпрани чаршафи. След като изсипа коша на масата върху друг куп спално бельо, тръгна да излиза и тогава привлече вниманието на детектива. Литълмор се взря в дебелите прасци и в сандалите му. Нямаше нищо особено интересно, нямаше нищо интересно и в походката му — леко приплъзваше едното стъпало след другото, — но цялостното впечатление беше хипнотизиращо. На пода след отдалечаващия се мъж останаха две мокри непрекъснати следи, в които блестеше тъмночервена кал.

— Хей ти! — извика Литълмор.

Човекът замръзна, както си беше с гръб към детектива и с приведени рамене, но само след миг се впусна в бяг и изчезна зад един ъгъл с коша в ръце. Детективът се втурна след него и зави зад ъгъла точно навреме, за да го види как минава през летящата врата в дъното на коридора. Литълмор се затича, втурна се през същата врата и се озова в просторната и шумна пералня на „Барморал“, където работниците се трудеха върху дъски за гладене и за пране, парни преси и ръчно задвижвани перални машини. Имаше негри и бели, италианци и ирландци, лица от всякакъв вид — но не и китайци. До една дъска за гладене се търкаляше килнат настрани кош и леко се поклащаше, сякаш току-що са го захвърлили. Подът беше подгизнал, не личаха никакви следи. Литълмор побутна нагоре шапката си и поклати глава.

Паркът Грамърси в края на „Лексингтън авеню“ беше единственият частен парк в Ню Йорк. Тук имаха право да влизат само собствениците на къщите, разположени срещу изящната му ограда от ковано желязо. Всеки един от тези домове си вървеше с ключ от портите на парка и достъп до малкото райско кътче, потънало в цветя и зеленина.

Момичето, което излезе от една от богаташките къщи в ранната понеделнишка вечер на 30-и август, винаги бе смятало този ключ за магически предмет в златно и черно, деликатен, но нечуплив. Когато беше дете, прислужницата им, старата г-жа Бигс, й позволяваше да го носи в малката си бяла чантичка, докато пресичаха улицата. Беше прекалено ниска, за да може да го превърти сама, но г-жа Бигс й помагаше. С отварянето на желязната врата пред детето сякаш се отваряше целият свят.

Колкото повече растеше, толкова по-малък й се струваше паркът. Сега, на седемнайсет години, вече можеше, разбира се, да превърти ключа без чужда помощ и го правеше всяка вечер, влизаше и бавно крачеше към своята пейка, на която обичаше да посяда. Днес носеше цял наръч учебници и личния си екземпляр от „Веселата къща“8. Все още обичаше пейката, въпреки че с порастването й паркът се бе превърнал по-скоро в придатък към дома на родителите й, отколкото в убежище, както беше едно време. Майка й и баща й бяха заминали преди пет седмици в провинцията, като оставиха момичето с г-жа Бигс и съпруга й. Зарадва се, че заминават.

Все още беше потискащо горещо, но нейната пейка се намираше в хладната сянка на балдахин от върба и кестен. Книгата лежеше неотворена до нея. Вдругиден започваше септември, месецът, който чакаше от цяла вечност. През следващия уикенд ставаше на 18 години. Три седмици след това щеше да постъпи в колежа „Барнард“. Беше едно от онези момичета, които, въпреки желанието си да водят друг живот, се опитват да отлагат съзряването в млада жена и на тринайсетгодишна възраст, че и на четиринайсет и на петнайсет се гушкат с плюшени играчки, докато съученичките им вече обсъждат жартиери, червила и покани за партита. Като стана на шестнайсет, плюшените играчки най-накрая бяха запратени на горните рафтове на гардероба. На седемнайсет бе стройна, синеока, спираща дъха красавица. Дългата й руса коса бе вързана с панделка на тила.

Камбаните на църквата „Св. Разпятие“ известиха, че е шест часа, и тя видя как г-н и г-жа Бигс излизат през главния вход и се втурват към магазините, преди да са затворили. Помахаха на момичето и то им махна в отговор. Няколко минути по-късно, след като избърса сълза от очите си, тя бавно тръгна към къщи, притиснала учебниците към гърдите си, загледана в тревата, детелините и кръжащите над тях пчели. Ако се бе обърнала наляво, можеше да забележи в далечния край на парка мъжа, който я наблюдаваше през оградата от ковано желязо.

Този мъж я държеше под око от доста време. В дясната си ръка стискаше черно куфарче, беше облечен в черно — всъщност навлечен, като се има предвид горещината. Не свали очи от момичето, докато то пресичаше улицата и се качваше по стълбите към дома си — изящно творение от варовик с два миниатюрни каменни лъва, застанали на пост от двете страни на входната врата. Забеляза, че момичето отвори вратата, без да я отключва.

Беше видял двамата възрастни прислужници да излизат. Огледа се наляво и надясно, после през рамо и тръгна. Приближи се пъргаво към къщата, качи се по стъпалата, натисна бравата и установи, че вратата все още не е заключена.

Половин час по-късно тишината на лятната вечер над парка Грамърси бе пронизана от момичешки писък. Той се понесе по цялата улица, увисна във въздуха и продължи по-дълго, отколкото хората предполагаха, че е физически възможно. Малко след това мъжът изскочи от задната врата на дома на момичето. Спъна се по стълбите и от ръцете му излетя метален предмет не по-голям от дребна монета. Удари се в една плоча и отскочи изненадващо високо във въздуха. Мъжът замалко да падне на земята, но запази равновесие и побягна покрай навеса със саксиите в градината и оттам — по задната алея.

Г-н и г-жа Бигс чуха писъка. Тъкмо се прибираха, натоварени с торби покупки и цветя. Втурнаха се ужасени в къщата, после с всички сили нагоре по стълбите към втория етаж. Там намериха семейната спалня отворена, а това не беше обичайно. Откриха я вътре. Торбите с покупките паднаха от ръцете на г-н Бигс. По старите му черни обувки се разсипа половин килограм брашно и вдигна бяло облаче във въздуха, а жълтият лук се изтъркаля чак до босите стъпала на момичето.

Стоеше в средата на родителската спалня само по комбинезон и бельо, което прислугата не трябваше да вижда. Краката й бяха боси. Дългите й тънки ръце бяха вдигнати над главата, а китките — вързани с дебело въже, закачено на куката на тавана, на която висеше малкият полилей. Пръстите на момичето почти докосваха кристалните му висулки. Комбинезонът беше скъсан и отпред, и отзад, изглеждаше раздран от удари с бич. Около шията и през устата й бе пристегнато нещо, което приличаше на бяла мъжка вратовръзка или шал.

Не беше мъртва. Очите й бяха като на уплашено животно, взираха се, без да виждат нищо. Погледна към възрастните прислужници, но не с облекчение, а с ужас, сякаш не ги бе разпознала, а те бяха убийци или демони. Цялото й тяло трепереше въпреки горещината. Опита се отново да изпищи, но от устата й не излезе и звук, като че ли целият й глас бе изразходван.

Г-жа Бигс се окопити първа и изгони съпруга си от стаята, като му каза да повика полиция. Тръгна пъргаво към момичето и докато се опитваше да го успокои, размота вратовръзката от шията му. Когато устата му бе освободена, момичето започна да ръкомаха като човек, който говори, но все още от гърлото му не можеше да излезе нито звук, нито дума, нито дори шепот. Когато полицаите пристигнаха, те с неудоволствие установиха, че не може да говори. Но ги чакаше още по-голяма изненада. Донесоха на момичето хартия и молив. Полицаите я помолиха да напише какво се е случило. „Не мога“, написа момичето. „Защо?“, попитаха те. „Не си спомням.“

4

В понеделник около седем часа вечерта Фройд, Ференци и аз се върнахме в хотела. Брил се бе прибрал у дома, уморен и щастлив. Според мене Кони айлънд е любимото му място в Америка. Веднъж ми каза, че когато пристигнал за първи път в тази страна на петнайсетгодишна възраст, безпаричен и сам, прекарвал по цели дни по дървените платформи, а понякога и нощите — под тях. Въпреки това не смятах, че първите впечатления на Фройд от Ню Йорк ще са от Шоуто на преждевременно родените бебета или от 350-килограмовата жена Джоли Трикси, която се рекламираше горещо с плакат с надпис: „Тя е дебела! Тя е ужасно дебела!“ Но Фройд изглеждаше оживен и сравняваше мястото с виенския Пратер; „само че е гигантско“, казваше. Брил дори го убеди да вземе под наем бански костюм и да влезе с нас в огромния соленоводен басейн в парка „Стийпъл чейс“. Фройд се оказа по-добър плувец и от Брил, и от Ференци, но следобед го замъчи старият проблем с простатата. Затова седнахме в едно открито кафе, където, заглушавани от рева на влакчето на ужасите и монотонния звук на прибоя, проведохме разговор, който никога няма да забравя.

Брил се подиграваше с лечението на хистеричните жени, прилагано от американските лекари: масажът лекува, вибрациите лекуват, водата лекува.

— Наполовина шарлатанство, наполовина — сексиндустрия — каза той и описа грамаден вибриращ апарат, закупен наскоро за 400 долара от негов познат лекар, цял професор в „Калъмбия“. — Знаете ли какво всъщност правят тези доктори? Никой не си го признава, но всъщност причиняват на пациентките си оргазми.

— Изглеждаш изненадан — отвърна Фройд. — Авицена9 е прилагал същото лечение в Персия преди хиляда години.

— Забогатял ли е от това? — попита Брил с известна горчивина. — Някои от тях печелят хиляди на месец. Но най-противно ми е лицемерието им. Веднъж посочих на един виден лекар, който по една случайност е над мене в йерархията в службата, че ако това лечение има ефект, то е доказателство за предимствата на психоанализата и потвърждава връзката между сексуалността и хистерията. Трябваше да видите изражението му. Каза, че в методите му на лечение нямало нищо сексуално, абсолютно нищо. Просто помагал на пациентките си да разтоварят излишната нервна стимулация. А ако аз съм бил на друго мнение, това само доказвало деградиращия ефект на теориите на Фройд. Имам късмет, че не ме уволни.

Фройд само се усмихна. У него я нямаше горчивината на Брил, нито неговата отбранителност. Отбеляза, че никой не може да вини невежата. В допълнение към изначалната трудност при обяснението на хистерията имало и мощни потискащи фактори, затвърдени през вековете, които не можем да очакваме да изчезнат за един ден.

— Така е с всяко заболяване — каза Фройд. — Само когато разгадаем причината, можем да твърдим, че сме разгадали и болестта, и само тогава сме в състояние да я лекуваме. Засега причината остава забулена в тайна, затова те са още в Средновековието, пускат кръв на пациентите си и наричат това медицина.

Точно в този миг разговорът стигна до забележителен обрат. Фройд попита дали искаме да чуем за един от последните му случаи — пациент, който има обсесия, свързана с плъхове. Ние естествено отговорихме утвърдително.

Никога не бях чувал някой да говори като Фройд. Разказваше за случая с такава лекота, ерудиция и задълбоченост, че завладя вниманието ни за часове. Брил, Ференци и аз от време на време го прекъсвахме и подлагахме на съмнение тезите му с възражения и въпроси. Фройд ни оборваше, преди да сме се доизказали. През тези три часа се чувствах по-жив от всеки друг път. Усещах как сред глъчката на шумните търговци, пищящите деца и търсачите на силни усещания на Кони айлънд ние четиримата вървяхме по ръба на човешкото себепознание и прекрачвахме в непокорени територии, прокарвахме нови пътеки, по които целият свят някой ден щеше да ни последва. Всичко, което хората си мислеха, че знаят за себе си — за сънищата, съзнанието и най-скритите си желания, — щеше да бъде променено завинаги.

Когато се върнахме в хотела, Фройд и Ференци започнаха да се приготвят за вечерята у Брил. За съжаление аз бях поканен на бал. Юнг трябваше да се присъедини към тях, но не можахме да го открием никъде. Фройд ме накара да почукам на вратата му, но без резултат. Почакаха го до осем, след което тръгнаха към дома на Брил без него. При всички случаи идеята да ходя на бал не би ме въодушевила, но перспективата заради него да пропусна вечеря с Фройд ме вбесяваше неописуемо.

През Златните години10 нюйоркското общество беше в общи линии творение на две много богати жени, г-жа Уилям Б. Астор и г-жа Уилям К. Вандербилд, както и на титаничния сблъсък между тях през 80-те години на XIX век.

Г-жа Астор, с моминско име Скермерхорн, беше родена във висшето общество; г-жа Вандербилд, с моминско име Смит — не. Корените на богатството на видното семейство Астор можеха да се проследят чак до нюйоркската холандска по произход аристокрация от XVIII век. За да сме точни, трябва да отбележим, че думата „аристокрация“ се използва малко условно, тъй като холандските търговци на кожи в Новия свят не са били точно принцове в Стария. Европейските дами и господа може и да не са чели Токевил11, но бяха единодушни, че за най-голямо съжаление на Америка тя няма аристокрация и това я отличава най-много от тях. Въпреки това към края на XIX век приказно богатото семейство Астор вече е прието в двореца Сейнт Джеймс и скоро след това предявява претенции за аристократичност, удовлетворени с английски благороднически титли, които са много по-високи от холандските, ако такива изобщо съществуват.

Вандербилд, точно обратното, бяха никои. Корнелиус Вандербилд — Капитана беше просто най-богатият човек в Америка, което го правеше и най-богатия човек в света. През XIX век дори един милион долара означаваше несметно богатство. Корнелиус Вандербилд притежаваше сто милиона при смъртта си през 1877 година, а само десетилетие по-късно синът му имаше два пъти повече. Но Капитана си беше само прост параходен и железопътен магнат, който дължеше състоянието си на индустриализацията, и г-жа Астор не би посетила нито него, нито роднините му.

По-специално г-жа Астор никога не би пристъпила в дома на младата г-жа Уилям К. Вандербилд, съпруга на внука на Капитана. Не би си оставила и визитката там. Нещата бяха се наредили така, че семейство Вандербилд не бяха приемани в най-добрите манхатънски домове. Г-жа Астор даде да се разбере, че в Ню Йорк има само четиристотин мъже и жени, които могат да бъдат допуснати в бална зала, а по някакво странно съвпадение същото беше и количеството гости, които се канеха в нейната собствена бална зала. Семейство Вандербилд не фигурираха сред тези избраници.

Г-жа Вандербилд не беше отмъстителна, а интелигентна и с несломим дух. И едно пени не бе похарчено за преодоляване на бариерата, спусната пред семейството й от Астор. Първата й стъпка, направена благодарение на огромната щедрост на съпруга й, бе да си издейства покана за бала на патриарсите, важно събитие в светския календар на Ню Йорк, на което присъстваха най-влиятелните граждани. Но въпреки това отново беше отхвърлена от отбрания кръг на г-жа Астор.

Втората й стъпка бе да накара съпруга си да построи нова къща. Тя щеше да заеме ъгъла на Пето авеню и Петдесет и втора улица и да бъде нещо невиждано в Ню Йорк. Проектира я Ричард Морис Хънт, не само най-прочутият американски архитект на своето време, но и добре приет гост у семейство Астор. Домът на Пето авеню № 660 бе копие на френски замък от бял варовик в стила на дворците от долината на Лоара. Каменното фоайе беше дълго двайсет метра, с високи тавани с арки, а в края му се издигаше великолепно резбовано стълбище в европейски стил. Освен трийсет и седемте стаи имаше висока трапезария с прозорци с витражи, огромна стая за игра, издигаща се от началото на третия до края на четвъртия етаж и предназначена за децата, и бална зала, разчетена да побере осемстотин гости. Из цялата къща бяха пръснати произведения на Рембранд, Гейнсбъроу, Рейнолдс, гоблени и мебели, принадлежали някога на Мария-Антоанета.

През 1883 година палатът бе пред завършване. Г-жа Вандербилд обяви, че прави новодомско парти, за което смята да похарчи 250 000 долара. Част от това богатство тя вложи разумно в предварителното подсигуряване на няколко видни, но подлежащи на купуване гости, които не се съобразяваха с правилата на г-жа Астор. Сред тях бяха английски дами, неколцина тевтонски барони, група италиански графове и един бивш президент на Съединените щати. Пусна предварително слуха, че ги е поканила, както и че е приготвила пищни и невиждани досега забавления, след което напечата общо хиляда и двеста покани. Предстоящият бал се превърна в сензация.

Една от най-нетърпеливите желаещи да посетят събитието се оказа Кари Астор, любимата дъщеря на г-жа Астор. Цяло лято Кари заедно с приятелките си подготвяше за бала на г-жа Вандербилд Звезден кадрил. Но нито една от хиляда и двестате покани не пристигна при нея. Всички приятелки на Кари бяха поканени и вече развълнувано планираха с какви рокли ще танцуват кадрила, но не и обляната в сълзи Кари. Г-жа Вандербилд изразяваше наляво и надясно съчувствието си към горкото момиче, но как би могла да го покани, питаше домакинята целия свят, след като никога не е била представена на майка му?

И стана така, че г-жа Уилям Бакхауз Астор се качи на файтона си един следобед през зимния сезон на 1883 година и накара облечения в синя ливрея лакей да занесе визитката й на Пето авеню № 660. Това предостави на г-жа Вандербилд безпрецедентна възможност да натрие носа на великата Карол Астор, възможност, която би била неустоима за по-недалновидна жена. Г-жа Вандербилд обаче реагира веднага, като изпрати в резиденцията на семейство Астор безценната покана. В резултат Кари заедно с избраните четиристотин души на г-жа Астор вече можеше да танцува на бала, придружена от майка си и облечена в диамантен корсаж, който струваше 200 000 долара.

В навечерието на новия век нюйоркското общество вече бе преобразено от пуритански бастион във фриволна комбинация от власт, пари и блясък. Всеки, който имаше сто милиона, можеше да си купи достъп до него. Високопоставени господа се забавляваха с танцьорки с леко поведение. Уважавани дами напускаха съпрузите си. Дори г-жа Вандербилд вече не беше законно такава: през 1895 година премина през шокиращ развод, за да стане г-жа Оливър Х. П. Белмонт. Дъщерята на г-жа Астор — Шарлот, майка на четири деца, избяга в Англия с чужд мъж. Трима от синовете и един внук на мултимилионера Джей Гулд си взеха за съпруги актриси. Джеймс Рузвелт се ожени са проститутка. Дори убиец можеше да влезе във висшето общество, стига да беше от точния сой.

Хари Тоу, макар и наследник на скромно питсбъргско състояние, натрупано от минно дело, никога нямаше да стане знаменитост в Ню Йорк, ако не беше убил прочутия архитект Станфърд Уайт на покрива на Медисън скуейър гардън през 1906 година. Въпреки че Тоу застреля седналия Уайт в лицето пред очите на стотици клиенти на ресторанта, две години по-късно съдът го оправда, като се аргументира с невменяемост. Някои наблюдатели заявиха, че никой американски съд не би осъдил мъж, убил измамника, преспал с жена му, въпреки че за да сме справедливи към Уайт, трябва да отбележим, че аферата му с младата дама се бе случила, когато тя беше само шестнайсетгодишна неомъжена танцьорка, а не уважаваната г-жа Хари Тоу. Други пък бяха на мнение, че точно тези съдебни заседатели не са горели от желание да го осъдят, защото са получили доста тлъсти суми от адвоката на Тоу и не са могли да отхвърлят по съвест заключителната му пледоария.

През летните сезони манхатънските богаташи се оттегляха в мраморни дворци в Ню порт и Саратога, където се занимаваха основно с яхти, езда и игра на карти. Тогава най-видните фамилии също имаха възможност да покажат защо са част от елита на страната. Младият Харолд Вандербилд, който бе отгледан на Пето авеню № 660, три пъти успешно защити Купата на Америка12 от британско посегателство. Освен това измисли спортния бридж.

В навечерието на септември 1909 година се задаваше нов сезон. Всички бяха единодушни, че реколтата от дебютантки тази година е сред най-отбраните. Г-ца Джоузефин Кросби, отбеляза „Таймс“, е изключително красиво момиче, надарено с прекрасен певчески талант. Грациозната г-ца Милдред Картър се бе върнала с баща си от Лондон, където танцувала с краля. И друга известна наследница, г-ца Хайд, щеше да дебютира, както и г-ца Чаплин и г-ца Ръдърфорд, която за последно се бе появявала на публично място като шаферка на братовчедка си, бившата г-ца Уайт, сега омъжена за граф Шиър-Тос.

Откриването на сезона ставаше с благотворителен бал, организиран от г-жа Стивесант Фиш в понеделник вечерта на 30-и август, който целеше събиране на средства за новата безплатна детска болница в града. По това време беше модно да се правят празненства в големите изискани хотели. Партито на г-жа Фиш щеше да се състои в „Уолдорф-Астория“.

Става въпрос за първия „Уолдорф-Астория“, построен на ъгъла на Пето авеню и Трийсет и четвърта улица на мястото, на което четвърт век се бе издигала градската резиденция на г-жа Астор, преди да бъде ударена в земята от дома на г-жа Вандербилд. В сравнение с лъскавия палат на семейство Вандербилд хубавата стара тухлена съща на Астор изведнъж започна да изглежда малка и невзрачна. Затова г-жа Астор, без много да му мисли, я събори и си построи двойно по-голям френски замък — не като тези по Лоара, а в много по-величествения стил на Втората империя — на трийсет пресечки на север, с бална зала, която побираше хиляда и двеста души. На освободения от г-жа Астор терен синът й издигна най-големия в света и най-луксозния в града хотел.

Гостите влизаха в „Уолдорф-Астория“ от Трийсет и четвърта улица през широк деветдесетметров коридор, известен като Алеята на пауните. Когато имаше бал, каляските се посрещаха от портиери със сини три четвърти чорапи, а по цялата дължина на Алеята на пауните бяха наредени стотици зяпачи от простолюдието, които посрещаха процесията от богатство и влияние, пристъпваща важно към вътрешността. Стените на огромния сводест богато украсен ресторант на „Уолдорф“, наречен Палмовата градина, бяха от стъкло, за да се осигури непрекъсната видимост към външния свят. Навсякъде бяха монтирани големи огледала, в които собствениците се бяха погрижили дамите и господата, забавляващи се вътре, да огледат себе си дори по-добре от зяпачите навън. За своето парти г-жа Стивесант Фиш бе наела не само Палмовата зала, но също така и Императорската зала, външната Палмова градина, филхармонията и трупата на „Метрополитън опера“.

Именно щрайховете на този оркестър посрещнаха Стратъм Янгър, докато минаваше, половин час след като гостите от Европа бяха тръгнали за вечерята у Брил, по Алеята на пауните подръка с братовчедка си г-ца Белва Дюла.

Моминското име на майка ми е Шърмърхорн. Сестра й се омъжила за член на фамилията Фиш. Тези величествени генеалогически факти ми осигуряваха покани за всички грандиозни балове в Манхатън. Това че живеех в Уорчестър, Масачузетс, ми даваше добро извинение да отклонявам повечето от тях. Но се налагаше да правя изключения за моята леля Мами — г-жа Стивесант Фиш, — която, въпреки че не ми беше истинска леля, настояваше да я наричам така още от времето, когато като дете прекарвах летата във вилата й в Ню порт. След като баща ми почина, точно леля Мами се погрижи майка ми да не изпитва нужда и да не се налага да освобождава къщата в Блек бей, където бе прекарала целия си брачен живот. Затова никога не можех да откажа, когато леля Мами ме канеше на нейните гала вечери. А братовчедката Белва Дюла отхвърляше този ангажимент, защото се бях съгласил да я придружа по алеята.

— Какво е пък това? — попита ме Белва, имайки предвид мелодията, която чувахме, докато минавахме по безкрайния коридор и през тълпите от зяпачи от двете му страни.

— Това е „Аида“ на Верди — отвърнах. — А ние сме дефилиращите животни13.

Посочи ми закръглена жена, придружавана от съпруга си, които вървяха малко преди нас.

— О, виж, това е Артър Скот Бърдънс. Никога преди не съм виждала г-жа Бърдънс с такъв огромен ален тюрбан. Сигурно иска да ни припомни нещо за слоновете.

— Белва.

— А ето ги и семейство Конде Нает. Нейната шапка е доста по-подходяща, не мислиш ли? Одобрявам и гардениите й, но не съм толкова сигурна за щраусовите пера. Може да предизвика хората да си крият главите в пясъка, когато минава покрай тях.

— Господи, Белва.

— Осъзнаваш ли, че в момента ни гледат поне хиляда души? — Белва очевидно се наслаждаваше на вниманието. — Убедена съм, че в Бостън не се случват такива неща.

— В Бостън сме много изостанали — казах.

— Жената с купчината бижута в косата е баронеса фон Хефтън, която ме забрави за партито си миналата зима в полза на маркиз дьо Шарет. А това са семейство Джон Джейкъб Астор. Казват, че напоследък го виждат навсякъде с Мади Фордж, която едва ли има повече от шестнайсет години. А това са нашите домакини, семейство Стивесант Фишови.

— Фиш.

— Моля?

— Множественото число на Фиш е пак Фиш — обясних. — Казваме семейство Фиш, не Фишови. — Странно беше че си позволявах да поправям Белва по въпросите на нюйоркския етикет.

— Изобщо не ти вярвам — отвърна тя. — Обаче г-жа Фиш изглежда направо в множествено число тази вечер.

— Да не съм чул и дума против леля си, Белва. — Братовчедката Белва беше почти на моята възраст и се знаехме от деца. Бедното кльощаво същество беше дебютирало в обществото преди около десет години и никой все още не беше захапал на нейната стръв. Опасявах се, че на двайсет и седем вече изглежда доста отчаяна и светът се канеше да я зачеркне като стара мома. — Добре че леля Мами не е довела кучето си тази вечер — добавих.

Леля Мами веднъж организира бал в Нюпорт в чест на новия си френски пудел, който влезе по червен килим с нашийник, инкрустиран с диаманти.

— Я виж, довела го е — отвърна сладко Белва. — И то все още носи диамантения нашийник. — Белва сочеше Марион Фиш, най-малката дъщеря на леля Мами, на чието бляскаво въвеждане в обществото тя не беше поканена.

— Чашата преля, братовчедке. Оставям те сама.

Стигнахме края на коридора и аз се отделих от Белва или по-скоро леля Мами ме спаси от нея, като ме предаде на г-ца Хайд, която бе очевидно богата, но като оставим богатството настрани, разполагаше с малко други достойнства. Танцувах с още няколко госпожици, сред които високата и грациозна Еланор Сиърс. Тя бе доста мила, въпреки че през цялото време закачах огромната й като сомбреро шапка. Разбира се, наложи се да кавалерствам и на бедната Белва.

След задължителния коктейл от стриди ни нахраниха на buffet russe14 — както твърдеше менюто с позлатени ръбове — с печено агнешко от планински стада с пюре от кестени и аспержи, пунш с шампанско, мерилендски костенурки и препечена пуйка с гарнитура от портокали. Това беше само първата от двете вечери, които трябваше да се сервират преди полунощ. След втората идваше ред на котийона, а около един и половина през нощта балните танци трябваше да започнат с огледалния, доколкото познавах леля Мами.

Наистина нямах нищо против някоя и друга забава от време на време в Ню Йорк. Бях престанал да ходя по светски събития в Бостън, където не можех да се спася от шепота и тайните погледи след смъртта на баща си. Разликата между бостънското и нюйоркското общество беше следната: целта в Бостън бе да не се прави нищо по-различно от това, което винаги се е правело; в Ню Йорк пък всеки гледаше да надцака вече правеното. Но спектакълът на нюйоркските партита — в който и ти като присъстващ се очакваше да се включиш — беше нещо, към което бостънската ми кръв не успяваше да се приспособи докрай. Особено дебютантките, неимоверно по-многобройни и доста по-хубави от бостънските си посестрими, бяха прекалено фрапантни за моя вкус. Представляваха истински съзвездия от диаманти и перли — по корсажите, около шиите, висящи от ушите, наметнати на раменете, забодени в косите. И въпреки че всичките тези камъни без съмнение бяха истински, не можех да се отърва от усещането, че пред мене блестят фалшификати.

— Ето те и теб, Стратъм! — извика леля Мами. — О, защо с моята Марион сте братовчеди? Щях да те оженя за нея още преди години, ако не беше така. Г-ца Косби пита всички наред за тебе. Тя става на осемнайсет тази година, второто най-красиво момиче в Ню Йорк е, а ти продължаваш да бъдеш най-неженения привлекателен мъж. Искам да кажа — най-привлекателния неженен мъж. Трябва да танцуваш с нея.

— Вече танцувах с нея — отвърнах. — И знам от сигурен източник, че смята да се омъжи за г-н де Менокал.

— Но аз не позволявам тя да се омъжва за де Менокал — каза леля Мами. — Искам де Менокал да се ожени за Елси, внучката на Франц и Ели Сигел. Тя обаче избяга във Вашингтон. А аз си мислех, че хората бягат от Вашингтон. Какво ли му е хрумнало на това момиче? Все едно да пристанеш на някого в Конго. Поздрави ли вече Стиви?

Стиви, разбира се, беше съпругът й Стивесант. И тъй като все още не бях разменил любезности с чичо Фиш, леля Мами ме поведе към него. Той бе потънал в оживен разговор с двама мъже. Единият беше Дж. де Г. Милхо, когото знаех като докторант от „Харвард“. Другият, около четиридесет и пет годишен, ми изглеждаше познат, но не можех да се сетя откъде. Тъмната му коса бе късо подстригана, имаше интелигентни очи, не носеше брада и около него витаеше усещане за авторитет. Леля Мами ме избави от мъките, като ми прошепна:

— Кметът, ще те представя.

Оказа се обаче, че кметът Макклелън си тръгва. Леля Мами извика в знак на протест и започна да го убеждава да не пропуска Карузо. Леля Мами мразеше операта, но знаеше, че всички останали я смятат за върха на добрия вкус. Макклелън се извини, благодари й сърдечно за благодеянията, които върши за Ню Йорк, и се закле, че не би си тръгнал толкова рано, ако не го чакаха неотложни дела. Леля Мами запротестира още по-упорито, този път заради употребата на „неотложни дела“ в нейно присъствие. Заяви, че не иска да слуша за никакви неотложни дела, и ни напусна, обвита в облак от шифон.

Тогава, за моя изненада, Милхо каза на кмета:

— Янгър е доктор. Защо не питате него?

— По дяволите! — възкликна чичо Фиш. — Точно така. Доктор от „Харвард“. Янгър ще знае кой може да свърши тази работа. Разкажете му, Макклелън.

Кметът ме огледа изпитателно, взе някакво решение, без да каже и дума, и ми зададе въпрос:

— Познавате ли Актън, Янгър?

— Лорд Актън? — попитах аз.

— Не, Харкорт Актън от Грамърси парк. Става въпрос за дъщеря му.

Г-ца Актън очевидно бе станала жертва на жестоко нападение по-рано тази вечер във фамилната къща, докато родителите й били в Бъркшър. Престъпникът не бил задържан, нито е бил видян после някъде другаде. Кметът Макклелън, който бил познат на семейството, отчаяно се опитвал да изтръгне от г-ца Актън описание на нападателя, но момичето не можело нито да говори, нито да си спомни какво му се е случило. Затова сега кметът смятал да се върне в полицейския участък. Момичето било още там, наглеждано от семейния лекар, който заявил, че е озадачен от състоянието й. Не откривал физически наранявания, които да станат причина за такива симптоми.

— Момичето има хистерия — казах. — Страда от криптоамнезия.

— Криптоамнезия? — повтори Милхо.

— Загуба на паметта, причинена от потискане на травматичен епизод. Терминът е измислен от д-р Фройд от Виена. Състоянието е хистерично по природата си и понякога придружено с афония — загуба на речта.

— По дяволите! — възкликна отново чичо Фиш. — Загуба на речта, нали така? Точно това е!

— Д-р Фройд — продължих аз — е написал книга за говорните смущения. — Монографията на Фройд за афазията15 бе позната в Америка доста преди да се прочуе с трудовете си по психология. — Той е вероятно най-големият капацитет в света по този проблем и е доказал връзката му с хистеричната травма, особено със сексуалната такава.

— Жалко, че вашият д-р Фройд е във Виена — каза кметът.

5

Блъсках по вратата на Брил, докато най-накрая съпругата му Роуз ми отвори. Нямах търпение да им кажа, че не само съм уредил първата американска консултация на Фройд, ами кола с шофьор, изпратена лично от кмета на Ню Йорк, го чака, за да го откара при пациентката. Сцената, на която попаднах, бе така изпълнена с добро настроение и празничност, че не виждах как мога веднага да разваля атмосферата със съобщението си.

Домът на Брил се намираше на петия етаж на шестетажна жилищна сграда на „Сентръл парк уест“. Беше малък апартамент, само от три стаи, всяка от които по-миниатюрна от хотелската ми килийка в Манхатън. Но имаше директен изглед към парка и почти всеки сантиметър бе претъпкан с книги. Във въздуха се носеше уютен аромат на печен лук.

Юнг също беше там, заедно с Брил, Ференци и Фройд. Всички бяха насядали плътно един до друг около малка маса за хранене в едно помещение, което служеше едновременно за кухня, трапезария и всекидневна. Брил се провикна, че трябва да седна и да опитам печените гърди на Роуз. Наляха ми вино още преди да успея да отговоря. Брил и Ференци точно разказваха как Фройд ги е анализирал, като Брил играеше ролята на Учителя. Всички се смееха, дори Юнг, който, забелязах, не откъсваше очи от съпругата на Брил.

— Стига, приятели — каза Фройд. — Това не отговаря на въпроса: защо Америка?

— Въпросът, Янгър — уточни за мене Брил — е следният: Психоанализата е анатемосана навсякъде в Европа. А тук, в пуританска Америка, Фройд ще получи първата си почетна титла и е поканен да изнесе лекции в престижен университет. Как е възможно да се случи това?

— Юнг казва — добави Ференци, — че е станало така, защото вие, американците, не разбирате сексуалните теории на Фройд. Осмислите ли ги, ще захвърлите психоанализата като горещ картоф.

— Не мисля — отвърнах. — Според мене тя ще се разпространи като неовладян пожар.

— Защо? — попита Юнг.

— Точно заради пуританството ни — отговорих. — Но има нещо, което…

— Точно обратното — намеси се Ференци. — Едно пуританско общество би трябвало да ни отхвърли.

— Ще ви отхвърли — каза Юнг и се засмя на глас. — Веднага щом осъзнае за какво говорим.

— Америка — пуританска?! — включи се и Брил. — Дяволът е по-голям пуритан.

— Тихо, всички — обади се Роуз Брил, брюнетка с проницателни очи. — Оставете д-р Янгър да обясни какво има предвид.

— Не, почакайте — каза Фройд. — Янгър искаше да ни каже нещо друго. Какво е то, момчето ми?

Втурнахме се с максимална скорост надолу по петте етажа. Колкото повече Фройд научаваше за случая, толкова по-заинтригуван ставаше, а когато разбра за личния ангажимент на кмета, вече също като мене нямаше търпение да стигне до центъра въпреки късния час. В колата имаше място за четирима, едната от седалките оставаше свободна, така че Фройд реши, че Ференци също трябва да ни придружи. Първо покани Юнг, който изглеждаше странно незаинтересован и отказа; дори не слезе с нас до улицата.

Точно преди да тръгнем, Брил каза:

— Не ми харесва, че оставихме Юнг. Нека го повикам, ще се сместим и ще го хвърлим до хотела.

— Ейбрахам — отвърна Фройд с изненадваща хладина. — Казвал съм ти неведнъж какво мисля по въпроса. Трябва да преодолееш враждебността си към Юнг. Той е по-значим от всички нас, взети заедно.

— Не е това, за бога! — запротестира Брил. — Нали току-що го нахраних в собствения си дом? Говоря за състоянието му.

— Какво състояние? — попита Фройд.

— Не е добре. Зачервен е, превъзбуден. В един миг се разгорещява, в следващия излъчва студенина. Няма начин да не си забелязал. Някои от изказванията му нямат никакъв смисъл.

— Изпи доста от виното ти.

— Това е друго нещо — отвърна Брил. — Юнг не близва алкохол.

— Това е влиянието на Блюлер16 — отбеляза Фройд. — Аз го излекувах от него. Нали нямаш нищо против, че Юнг пие, Ейбрахам?

— Разбира се че не. Няма нищо по-лошо от трезвия Юнг. Да го държим непрекъснато пиян. Но има нещо… обезпокояващо в него още откакто дойде. Чу ли го как пита защо подът ми е толкова мек — дървеният ми под?

— Въобразяваш си — каза Фройд. — А зад всяка фантазия се крие желание. Юнг просто не е свикнал с алкохола. Погрижи се само да се прибере жив и здрав в хотела.

— Много добре. — И Брил ни пожела успех. Когато потегляхме, извика: — Но и зад липсата на фантазия може да се крие желание.

Докато минавахме по „Бродуей“ в откритата кола, Ференци ме попита дали в Америка е прието за нормално да се ядат смесени ябълки, ядки, целина и майонеза. Очевидно Роуз Брил бе поднесла на гостите си салата „Уолдорф“.

Фройд се бе умълчал. Изглеждаше замислен. Запитах се дали коментарите на Брил не бяха започнали да го притесняват; самият аз вече си мислех, че нещо с Юнг не е наред. Освен това се чудех какво имаше предвид Фройд, когато каза, че Юнг е по-значим от всички нас, взети заедно.

— Брил е параноик — отсече Ференци, обърнат към Фройд. — Всичко е наред.

— Параноикът винаги усеща част от истината — отвърна Фройд. — Забеляза ли грешката на Юнг?

— Каква грешка? — попита Ференци.

— Грешка на езика — обясни Фройд. — Каза: „Америка ще ви отхвърли“, не нас, а вас, „веднага щом осъзнае за какво говорим“.

Фройд отново потъна в мълчание. Преминахме по целия „Бродуей“ чак до „Юниън скуейр“, след това по Четвърто авеню поехме към „Баури роуд“ през долната източна част. На минаване покрай затворените сергии на „Хестър стрийт маркет“ се наложи да намалим скоростта. Макар че беше почти единайсет часа, евреите от квартала се тълпяха на улицата с дългите си бради и странни дрехи, целите в черно от глава до пети. Вероятно им бе прекалено горещо, за да заспят в душните претъпкани жилищни блокове, в които живееха мнозина от имигрантите в този град. Евреите вървяха подръка по двама или се събираха в малки групи, като не спираха да ръкомахат и да обсъждат нещо на висок глас. Отвсякъде се чуваше звукът на разваления им нисък немски17, който наричаха „идиш“.

— Значи това е Новият свят — отбеляза Фройд от предната седалка без грам симпатия. — Защо им е било, по дяволите, да идват толкова далече само за да възпроизведат това, което са оставили зад гърба си?

Дръзнах да задам въпрос:

— Вие не сте ли религиозен, д-р Фройд?

Питането беше неуместно. Отначало реших, че не ме е чул. Ференци отговори вместо него:

— Зависи какво имаш предвид под религиозен. Ако например да си религиозен, означава да вярваш, че Бог е една огромна илюзия, вдъхновена от колективния едипов комплекс, Фройд е много религиозен.

В този миг Фройд за първи път фокусира върху мене всепроникващия си поглед, който бях зърнал на кея.

— Ще ти кажа какъв беше твоят мисловен процес до задаването на този въпрос — започна той. — Попитах защо евреите са дошли тук. На тебе ти хрумна да отговориш: „Заради религиозната свобода.“ Но после размисли, защото ти се стори прекалено очевидно. След това се сети, че ако аз, който също съм евреин, не осъзнавам, че са дошли тук заради религиозната свобода, вероятно религията не значи много за мене, че всъщност е толкова маловажна, че не успявам да видя колко значима е за тях. И оттам и въпросът ти. Прав ли съм?

— Напълно — отвърнах.

— Не се тревожи — намеси се Ференци. — Той постъпва така с всички.

— Така. Зададе ми конкретен въпрос — продължи Фройд. — Ще ти дам конкретен отговор. Аз съм най-големият неверник. Всяка невроза на даден субект се превръща в религия за него, а религията е универсалната невроза на човечеството. В това няма никакво съмнение: качествата, които приписваме на Бог, отразяват страховете и желанията, които изпитваме най-напред като бебета, а след това и като малки деца. Който не осъзнава това, не може да разбере по никакъв начин човешката психология. Ако такава религия търсиш, не съм аз човекът.

— Не си справедлив, Фройд — каза Ференци. — Янгър не каза, че търси религия.

— Момчето се интересува от идеите ми, сигурно знае на какво почиват. — Фройд ме погледна внимателно. Изведнъж хладината му изчезна и изражението му стана почти бащинско. — И тъй като е възможно и аз да съм се заинтригувал от неговите, му връщам въпроса: ти религиозен ли си, Янгър?

За свой срам не знаех как да отговоря.

— Баща ми беше.

— Отговаряш на друг въпрос, не на този, който ти зададоха — намеси се Ференци.

— Обаче аз го разбрах — отвърна Фройд. — Казва, че понеже баща му е бил вярващ, той е склонен да се съмнява в религията.

— Точно така — потвърдих.

— Но също така се чуди — добави Фройд — дали съмнение, което почива на подобен факт, е основателно съмнение. Което пък го прави и склонен да вярва.

Нямах думи. Ференци попита точно това, което ми дойде наум.

— Откъде знаеш това?

— Всичко следва — отвърна Фройд — от казаното от него предната вечер — че е започнал да се занимава с медицина, защото това е било желанието на баща му, а не неговото собствено. Освен това — добави, като дръпна самодоволно от пурата си — се чувствах по същия начин, когато бях млад.

С внушителната си мраморна фасада, гръцки фронтони и фантастично кубе, огряно от меката светлина на уличните лампи, Първи участък на „Олд слип“ приличаше повече на италиански дворец отколкото на полицейско управление. Преминахме през масивната дървена порта и се озовахме пред полукръгъл плот на височината на гърдите, зад който седеше униформен мъж. Електрическите крушки хвърляха жълтеникави отблясъци около него. Той се обади по някакво телефонно устройство и скоро бяхме посрещнати от кмета Макклелън, придружен от по-възрастен притеснен шкембест господин на име Хигинсън, който се оказа фамилният лекар на семейство Актън.

Макклелън се здрависа с всекиго от нас и се извини многословно на Фройд за причиненото ужасно неудобство.

— Янгър ми каза, че сте специалист и по история на Древния Рим. Ще ви подаря книгата си за Венеция. А сега трябва да ви заведа горе. Г-ца Актън е в много окаяно състояние.

Кметът ни поведе по мраморното стълбище. Д-р Хигинсън ни разказа подробно за предприетите от него мерки. Никоя от тях, както ни се стори, не можеше да навреди, така че в това отношение имахме късмет. Влязохме в просторен кабинет, мебелиран в класически стил с кожени столове, много месинг и внушително бюро. Зад бюрото бе настанено момиче, което изглеждаше доста дребно до него. Момичето бе увито в леко одеяло. От двете му страни стърчаха полицаи.

Макклелън беше прав: тя бе в окаяно състояние. Бе плакала много; лицето й бе ужасно зачервено и подуто. Дългата й руса коса бе в безпорядък. Вдигна към нас най-големите и тъжни очи, които някога бях виждал, пълни със сълзи и недоверие.

— Опитахме всичко възможно — заяви Макклелън. — Тя успя да ни разкаже писмено всичко случило се преди и след. Но що се отнася до самия, хм… инцидент — за него не помни нищо.

До момичето се виждаха листове хартия и писалка.

Кметът ни представи. Момичето се казваше Нора. Обясни, че сме специални лекари, които се надявал да успеят да й помогнат да си възвърне гласа и паметта. Говореше й като на седемгодишно дете, вероятно бъркаше проблемите й с говора с трудности с разбирането, макар че по очите й веднага се познаваше, че няма никакви проблеми с последното. Както можеше да се предположи, влизането на още трима непознати мъже я разтревожи. От очите й бликнаха сълзи, но тя успя да ги сдържи. Написа ни извинение, сякаш тя бе виновна, че е получила амнезия.

— Моля, господа, заповядайте — каза Макклелън.

Най-напред Фройд поиска да се увери, че няма физиологическа причина за възникналите симптоми.

— Г-це Актън — каза той, — бих искал да съм сигурен, че не сте ударена по главата. Бихте ли ми позволили? — Момичето кимна. След като я прегледа обстойно, Фройд заключи: — Няма черепна травма.

— Онемяването й може да е предизвикано и от нараняване на ларинкса — отбелязах аз.

Фройд кимна и ме покани с жест да я прегледам сам.

Приближих се към г-ца Актън и се почувствах необяснимо неспокоен. Не можех да определя източника на безпокойството си; вероятно се боях, че ще се представя като неопитен лекар пред Фройд, а бях извършвал къде по-сложни прегледи — и то пред професорите си в „Харвард“, без ни най-малко смущение. Обясних на г-ца Актън, че е важно да установим дали няма нараняване, което да не й позволява да говори. Помолих я да хване дланта ми и да я постави на шията си по начин, който й причинява възможно най-малко неудобство. Протегнах ръка с два изпънати пръста. Тя неохотно я придърпа към шията си и постави пръстите ми върху ямката в долната част на шията. Помолих я да вдигне глава. Тя се подчини и когато плъзнах пръсти нагоре към ларинкса й, забелязах, въпреки синините, че шията и челюстта й имат меки и красиви очертания, като изсечени от мрамор от самия Бернини. Докато притисках различни точки, тя примигваше, но без да се отдръпва.

— Няма следи от травма на ларинкса — докладвах.

Г-ца Актън изглеждаше дори по-недоверчива отколкото когато влязохме. Не можех да я виня. За един човек може да се окаже по-притеснително да разбере, че физически му няма нищо отколкото, че му има. Освен това семейството й не беше наблизо, бе заобиколена от непознати мъже. Струваше ми се, че ни преценява един по един.

— Скъпа моя — каза й Фройд, — ти се тревожиш, че си загубила говора и паметта си. Така й трябва. Амнезиите след подобна случка не са нещо необичайно, виждал съм много пъти и такова онемяване. Когато няма трайно физическо нараняване — както в твоя случай, — винаги съм успявал да помогна за възвръщането и на паметта, и на говора. Сега ще ти задам няколко въпроса, но нито един от тях няма да е за случилото се днес. Искам да ми опишеш само как се чувстваш в този момент. Искаш ли нещо за пиене?

Тя кимна с благодарност. Г-н Макклелън изпрати един от сътрудниците си, който след малко се върна с чаша чай. Междувременно Фройд бе завързал разговор с момичето — той говореше, тя пишеше — но само по най-общи теми, като например, че следващия месец ще е първокурсничка в „Барнард“. Накрая тя написа, че съжалява, но не може да отговори на въпросите на полицаите и че иска да се прибира вкъщи.

Фройд ни даде знак, че иска да поговори с нас някъде, където момичето няма да може да го чуе. Това ни накара — Фройд, кмета Макклелън, Ференци, д-р Хигинсън и мене — да се отправим мрачно към далечния ъгъл на просторния офис, където Фройд ни попита много тихо:

— Била ли е насилена?

— Не, слава богу — прошепна Макклелън.

— Но нараняванията й — допълни Хигинсън — са очевидно съсредоточени около интимните й части. — Покашля се, за да прочисти гърлото си. — Като изключим гърба, била е удряна с камшик многократно по задните части и… ъъъ… таза. Освен това е порязана веднъж по всяко от бедрата с остър нож или бръснач.

— Що за чудовище би сторило такова нещо? — попита Макклелън.

— Въпросът е защо не се случва по-често — отвърна Фройд тихо. — Удоволствието от задоволяването на първичен инстинкт е много по-силно от задоволяването на цивилизовано желание. При всички положения най-доброто, което можем да направим тази вечер, е да останем възможно най-пасивни. Не съм убеден, че амнезията й е хистерична. Силното душене може да доведе до същия ефект. От друга страна, тя очевидно дълбоко в себе си се обвинява за нещо. Трябва да се наспи. Може, като се събуди, симптомите да изчезнат. Ако не са, тогава ще е подходящо да приложим психоанализа.

— Самообвинява се? — попита Макклелън.

— Изпитва вина — каза Ференци. — Тя не страда само заради нападението, но и заради чувството на вина, свързано с него.

— И защо, по дяволите, би изпитвала вина? — учуди се кметът.

— Има много вероятни причини — отвърна Фройд. — Но почти винаги в случаите на сексуално похищение срещу млади хора присъства и елемент на самообвинение. Вече два пъти ни се извини за загубата на паметта. Онемяването й е по-озадачаващо.

— Да не е била насилена — попита Ференци шепнешком — през устата?

— Мили боже! — възкликна Макклелън също шепнешком. — Възможно ли е?

— Възможно е — отговори Фройд, — но едва ли е така. Ако причината за симптомите й е орално проникване, отказът й да използва устата си щеше да се разпростре и върху нежеланието й да вкарва нищо в нея. Но, както видяхте, изпи си чая без никакъв проблем. Истината е, че точно заради това я попитах дали е жадна.

Замислихме се за кратко върху последната забележка. Макклелън заговори пръв, този път без да шепне.

— Простете невежеството ми, д-р Фройд, но дали споменът за случилото се е още в мозъка й, или е, така да се каже, изтрит?

— Ако предположим, че става въпрос за хистерична амнезия, споменът със сигурност все още е в мозъка й — отвърна Фройд. — Той я е причинил.

— Споменът е причинил амнезията? — попита Макклелън.

— Споменът за нападението — заедно с по-дълбоко погребани преживявания, активизирани от него — е неприемлив за нея. Затова го е потиснала, имитирайки амнезия.

— По-дълбоко погребани преживявания? — повтори кметът. — Не ви разбирам.

— Случки като тази, сполетели момичето — каза Фройд, — колкото и да са жестоки и ужасни, на нейната възраст не могат по принцип да причинят амнезия. Жертвата си спомня, ако няма други здравословни проблеми. Но ако е преживяла по-рано друга травма, толкова силна, че споменът за нея да е напълно потиснат в паметта й, нападението може да предизвика амнезия, защото няма как да си спомни за това ново нападение, без да извика в паметта си предишния епизод, а нейното съзнание не позволява това.

— Боже мили! — каза кметът.

— Какво трябва да се направи? — попита Хигинсън.

— Можете ли да я излекувате? — намеси се кметът. — Тя е единствената, която може да ни даде описание на нападателя.

— Хипноза? — предложи Ференци.

— Решително се противопоставям на това — каза Фройд. — Няма да й помогне, не може да се разчита на спомените, извикани под хипноза.

— Ами тази… психоанализа, както я наричате? — попита кметът.

— Можем да започнем най-рано утре — отвърна Фройд. — Но ви предупреждавам: психоанализата е интензивен вид лечение. Терапевтът трябва да се среща с пациента ежедневно поне за час.

— Не виждам никакви проблеми — заяви Макклелън. — Въпросът е какво да правим тази нощ с г-ца Актън. — Все още не се бяха свързали с родителите на момичето. Хигинсън предложи да се обадят на семейни приятели, но кметът беше категоричен, че не бива. — Актън не би искал случката да се разчуе. Хората могат да си помислят, че момичето е вече инвалид.

Почти сигурно беше, че г-ца Актън дочу последния коментар. Видях я да ни пише нова бележка. Приближих се до нея, за да я взема. „Искам да се прибера у дома“, пишеше на нея. „Веднага.“

Макклелън незабавно уведоми момичето, че не може да позволи това. Предупреди я, че престъпниците обикновено се завръщат на местопрестъплението. Вероятно е нападателят дори в момента да наблюдава къщата. И тъй като се бои, че тя може да го идентифицира, единствената му надежда да избегне правосъдието би могла да бъде да отнеме живота й. Затова завръщането край Грамърси парк не подлежи на обсъждане поне докато баща й не се върне в града и не се погрижи за сигурността й. При тези думи изражението на г-ца Актън отново се промени и тя заръкомаха, изразявайки емоция, която не можех да определя.

— Аз ще се погрижа — обяви Макклелън и изложи плана си: г-ца Актън ще бъде отведена в хотел „Манхатън“. Кметът лично ще плати стаята й, където ще бъде настанена с г-жа Бигс, възрастната икономка, която ще нареди от Грамърси парк да бъдат изпратени дрехи и всичко необходимо. Г-ца Актън ще остане в хотела, докато родителите й се върнат от провинцията. Така ще е най-добре не само заради сигурността й, но и заради незабавното започване на лечението й.

— Съществува още един проблем — каза Фройд. — Психоанализата отнема на лекаря доста време — понякога месеци, понякога години. Очевидно аз не мога да поема такъв ангажимент. Моят колега д-р Ференци също не може. Какво ще кажеш ти, Янгър? Би ли я поел?

Фройд забеляза колебанието ми и осъзна, че предпочитам да му отговоря насаме. Затова ме отведе настрани.

— Би трябвало да се заеме Брил — казах, — не аз.

Фройд отново впи в мен онзи свой поглед, който би могъл да пробие и скала, и отвърна тихо:

— Не се съмнявам в способностите ти, момчето ми; постиженията ти ги доказват. Искам ти да я поемеш.

Това беше едновременно заповед, на която не можех да не се подчиня, и израз на доверие, чийто ефект просто нямах думи да опиша. Съгласих се.

— Добре — каза той на висок глас. — Твоя е. Ще наблюдавам случая, докато съм в Америка, но д-р Янгър ще извърши психоанализата. Стига, разбира се — добави той, обръщайки се към г-ца Актън, — пациентката ни да е съгласна с намеренията ни.