Тълкуване на убийството

21

Литълмор се зае с ключалката, аз изчаках зад гърба му. Трябва да е било два през нощта. Работата ми бе да го пазя, но не виждах нищо в тъмнината, нито чувах нещо заради механичния грохот, който заглушаваше всичко. Вместо това се усетих, че гледам обсипания със звезди небесен свод.

Детективът се справи с ключалката за по-малко от минута. Отвори вратата и ние влязохме в слабо осветената кабина. Асансьорът беше неочаквано просторен. Две газени пламъчета хвърляха светлина колкото да позволят на Литълмор да намери и дръпне лоста за управление. Клетката се разклати и ние поехме бавно надолу към кесона.

— Сигурен ли сте, че сте добре? — попита ме Литълмор. Едно от двете сини пламъчета се отразяваше в очите му, а другото — в моите, предполагам. Нищо друго не се виждаше. Бумтящите машини над нас продължаваха да потракват ритмично, сякаш слизахме по аортата на гигантско кръвообращение. — Все още можем да се върнем.

— Прав сте — казах. — Да се върнем.

Асансьорът се разтресе и спря.

— Наистина ли го искате? — попита Литълмор.

— Не, шегувам се. Хайде, да слизаме.

— Благодаря — каза той.

Напомняше ми на някого този Литълмор, но не можех да се сетя на кого. После си спомних: когато бях малък, родителите ми ме водеха всяко лято в провинцията, не във вилата на леля Мами в Нюпорт, а в истинска селска къща, наша собствена, край Спрингфийлд, в която нямаше течаща вода. Обичах тази малка вила. Там си имах най-добър приятел, Томи Нолан, който живееше целогодишно в близката ферма. С Томи се разхождахме с часове покрай дървените огради, които отделяха фермите една от друга. Не бях се сещал за него отдавна.

— Какво мислите, че ще направи кметът, като разбере? — попитах.

— Ще ме уволни — отвърна Литълмор. — Усещате ли нещо в ушите си? Стиснете си носа и надувайте. Така ще ги отпушите. Баща ми ме научи на това.

И аз си имах трик. Сред многобройните безполезни умения, които притежавах, беше способността да контролирам волево мускулите на вътрешното си ухо, с които се отваряше евстахиевата тръба. Скоростта на асансьора беше досадно бавна. Направо пълзяхме.

— За колко време ще слезем? — попитах.

— Пет минути, така ми казаха работниците — отвърна детективът. — Баща ми издържаше под вода повече от две минути.

— Изглежда сте били близки.

— С баща ми ли? Все още сме. Най-добрият човек, когото познавам.

— Ами майка ви?

— Най-добрата жена — каза Литълмор. — Бих направил всичко за нея. Боже, все си мислех дали ще успея да намеря такова момиче като мама. Веднага бих се оженил за него.

— Странно, че казвате това.

— Докато не срещнах Бети — продължи Литълмор. — Тя беше камериерка на г-ца Ривърфорд. Когато я видях за първи път преди три дни, веднага си изгубих ума по нея. Направо полудях. Тя никак не прилича на мама. Италианка е. С гореща кръв, предполагам. Снощи така ме цапардоса, че още ми държи влага.

— Ударила ви е?

— Да. Реши, че съм сгазил лука — каза детективът. — Три дни и вече ме хваща в издънка. Можете ли да счупите този рекорд?

— Може би. Г-ца Актън ме замери вчера с чайник с гореща вода.

— Ох! — отвърна Литълмор. — Видях чинийката на пода.

В кабината се чу свистящ шум, сякаш асансьорът избутваше въздух от шахтата. Бумтенето на машините на повърхността вече се чуваше само в далечината — глухо потропване, което по-скоро усещахме, отколкото чувахме.

— Преди доста време имах една млада пациентка — започнах аз. — Тя ми каза, че иска да прави секс с баща си.

— Какво?

— Чухте ме.

— Това е отвратително.

— Нали?

— Това е най-отвратителното нещо, което някога съм чувал — потвърди детективът.

— Ами аз…

— Не ми говорете повече.

— Добре. — Гласът ми прозвуча по-силно, отколкото исках. Ехото отекваше на пресекулки в кабината. — Извинявайте.

— Няма проблем. Вината си е моя — отвърна Литълмор, въпреки че не беше така.

Би било немислимо баща ми да ми се сопне така. Той никога не показваше чувствата си. Баща ми живееше според прост принцип: никога те си позволяваше да разкрива болката си. Дълго време си мислех, че изпитва само болка, защото ако изпитваше и нещо друго, според мене трябваше да го изразява, без да нарушава принципа си. Чак по-късно осъзнах истината. Всички чувства са болезнени по един или друг начин. И най-голямата радост жили право в сърцето, а любовта… Любовта е криза на душата. Затова, като се имат предвид принципите му, баща ми не можеше да разкрива никакви чувства. И не само че не си позволяваше да показва какво чувства, ами не признаваше, че изобщо чувства нещо.

Майка ми мразеше затворения му характер, казваше, че накрая той ще го убие. Но странно, че точно от този негов характер аз се възхищавах най-много. Вечерта, преди да се самоубие, се държа на масата както винаги. Аз също се прикривам и всеки ден разигравам половината от този принцип на баща си, макар че не го играя и наполовина толкова добре колкото него. Преди доста време реших, че ще изразявам чувствата си само с думи и по никакъв друг начин. Това имам предвид, като казвам „наполовина“. Честно казано, не вярвам, че чувствата трябва да се изразяват иначе освен с думи. Всичко друго е преструвка, театър.

Хамлет казва нещо подобно. Това е всъщност първата му реплика в пиесата. Майка му го пита защо изглежда толкова съсипан от смъртта на баща си. „Изглежда? Не — то е!“ — отвръща той. „Изглежда няма.“ След това се подиграва с външния израз на мъката: „мрачен плащ“, „движения и вид на траур“, „изобилният поток в очите“. Според него тези прояви на скръб са наистина престорени, всеки може да ги изиграе…

— Господи! — възкликнах в тъмното. — Господи, открих.

— Аз също! — извика също толкова ентусиазирано Литълмор. — Разбрах как е убил Елизабет Ривърфорд, въпреки че е бил извън града. Имам предвид Бануел. Тя е била с него. Никой друг не знае това, включително и кметът. Бануел я е убил там, където са били. Разбирате ли? След това е пренесъл трупа в апартамента й, завързал я е и е направил всичко да изглежда така, все едно е убита там. Не мога да повярвам, че не се сетих по-рано. И вие ли това си мислехте?

— Не.

— Не? О, а какво тогава, докторе?

— Няма значение — казах. — Нещо, което ме занимава от дълго време.

— И какво е то?

Така и не разбрах защо реших да споделя.

— Чували ли сте за „Да бъдеш или да не бъдеш“?

— Имате предвид „Това е въпросът“?

— Да.

— Шекспир. Всички го знаят — каза Литълмор. — И какво означава? Винаги съм искал да разбера.

— Точно това открих току-що.

— Животът или смъртта, нали? Да не би да се кани да се самоубива или нещо такова?

— Всички така си мислят — отвърнах. — Но не е това, изобщо не е това.

Просветна ми за един миг: миг на просветление, ярък като слънцето, което се показва след буря. Точно тогава обаче асансьорът стигна крайната точка на своето спускане, разтърси се и спря. Трябваше да се справим с една пневматична ключалка. Литълмор коленичи и отвъртя вентилите, които бяха монтирани до пода. Нахлуха мощни струи въздух, а с тях и странна миризма: едновременно на пресъхнало и мухлясало. Главата ми запулсира. Сякаш някой притисна очите ми към мозъка. Очевидно и детективът страдаше от същите симптоми, защото започна бясно да надува прищипания си нос. Уплаших се, че може да си спука тъпанчетата. Но и той след малко също като мене успя да се аклиматизира към налягането. Отвори вратата на кесона.

Нора Актън се измъкна от леглото си към два и половина през нощта. Никой не я притесняваше, но не можеше да заспи. През прозореца си виждаше полицаят, който патрулираше на улицата. Тази нощ бяха трима: един на предната, един на задната врата и един, който се качи на покрива, когато се спусна нощта.

На светлината на свещта Нора написа с прилежния си почерк кратко писмо върху бял лист хартия. Запечата го в малък плик, написа адреса и сложи марка. После се прокрадна надолу по стълбите и пусна писмото в процепа на пощенската кутия на предната врата. Пощата пристигаше два пъти дневно. Пощальонът щеше да прибере писмото й преди седем и половина сутринта. Щеше да е предадено преди пладне.

Нямах представа колко може да е голям кесонът. Сините газени пламъчета играеха по стените му и хвърляха паяжина от трепкащи светлини и сенки по дъските на мокрия под. От асансьора слязохме по стръмна рампа. Литълмор се измъчи с нея, лицето му се изкривяваше всеки път, когато трябваше да пренесе тежестта си на десния крак. Озовахме се в средата на розета от настлани с дърво пътеки, които водеха във всички посоки. В далечината се виждаха много камери.

— Колко време имаме, докторе? — попита Литълмор.

— Двайсет минути — отвърнах. — След това трябва да се декомпресираме по обратния път нагоре.

— Добре. Търсим Пети прозорец. Трябва да са номерирани. Да се разделим.

Детективът тръгна, куцайки силно, в една посока, а аз — в друга. Отначало цареше пълна тишина, зловеща пещерна тишина, нарушавана само от отекващия шум на капеща вода и заглъхващите стъпки на Литълмор. След това чух силен басов звук, като вой на огромен звяр. Стори ми се, че идва от реката — тътена на дълбоката вода.

Кесонът беше странно пуст. Очаквах да заварим машини, сонди, някакви следи от трудова дейност. Но само тук-там се виждаха по някой лост или счупена лопата, захвърлени самотни сред разпилените камъни и локвите мръсна вода. Влязох в голяма камера, сигурно беше вътрешна, защото не видях по стените й отворите, които Литълмор наричаше прозорци. Под краката ми се счупи дъска. Хрускащият звук бе последван от трополене. Дали тук долу имаше мишки, стотици малки крачета под земната повърхност? Трополенето спря така внезапно, че вече не бях сигурен дали бе реално, или си го бях въобразил. Минах през друга камера, също толкова празна колкото предишната. Пътеката свърши. Трябваше да продължа през локвите на калния под и всяка стъпка предизвикваше все по-силно ехо. В следващата камера видях три големи стоманени плочи, закрепени на една от стените на около метър от пода. Бях намерил прозорците. Купчина вериги и въженца висяха до тях и между тях. На първата плоча бе изписана цифрата седем. На следващата — шест. Когато се наведох да погледна цифрата на последната, една ръка ме сграбчи за рамото.

— Намерих го, докторе — каза детективът.

— Господи, Литълмор — отвърнах.

Той вдигна резето на петицата и дръпна дръжката. Вдигна се като завеса и изчезна в дървената стена. Вътре имаше празно пространство с големината на ковчег, около половин метър високо и два метра дълго, обточено отвсякъде с метал и затлачено с камъни, парцали и чакъл. Далечната стена на това отделение очевидно бе външна към реката и без съмнение се отваряше с дръпване на една от веригите.

— Празно е — казах.

— Така се и очакваше — отвърна Литълмор. Той седна с огромно затруднение и започна да си сваля обувките. — Така, като вляза вътре, затваряте прозореца и дръпвате веригата. Дайте ми една минута, докторе, точно една минута, след това…

— Чакайте, нали няма да влизате във водата?

— Напротив, ще влизам — каза той и смъкна панталоните си. — Тялото й е отвън, пред външната преграда. Трябва да е там. Ще я издърпам вътре. След това ще ме пуснете и готово.

— С този крак?

— Нищо ми няма.

— Едвам вървите — казах. Плуването би му причинило болка, като се имаше предвид състоянието на крака, боях се да не спука кост. А пък да се бори с труп на десетки метри дълбочина, беше направо изключено. Едно по-силно течение щеше да го отнесе.

— Това е единственият начин — каза Литълмор.

— Не, не е — отвърнах. — Аз ще вляза.

— За нищо на света — възпротиви се детективът и се приведе, за да се намъкне в кухината, но не успя да си свие крака. Обърна се и опита влезе с гръб, но безуспешно. Погледна ме безпомощно.

— О, махнете се оттук — казах. — И без това вие по-добре знаете как се борави с това устройство.

Така, за най-голямо свое учудване, аз бях този, който след минута се пъхна гол до кръста, без обувки и чорапи в прозореца. Разгледах кухината колкото може по-подробно, като си давах сметка, че след малко ще бъда в студената вода. От тавана стърчеше желязна дръжка. Хванах се здраво за нея. От стените излизаха гумени маркучи. Казах си, че ще остана във водата възможно най-кратко. След шейсет секунди Литълмор ще отвори вътрешната преграда. Силно се съмнявах, че ще открия труп. Сега хипотезата на Литълмор ми изглеждаше напълно недостоверна. Плочите на прозореца бяха прекалено тежки и здрави. Не виждах как момичешко тяло може да попречи на движението им.

Литълмор ми даде знак да се приготвя. Вътрешното резе зад мене се затвори с трясък. Озовах се в такъв пълен мрак, че загубих ориентация. Не знам защо си бях въобразявал, че няма да е толкова тъмно. Тътенът на реката отвън стана по-силен и отекна в кухината, в която се намирах. Чух глухо тупване по стената, това бе знак от Литълмор, че отваря или че ще се опита да отвори външното резе.

В този миг ме налегна ужасно опасение: първо трябваше да проверим прозореца. Знаехме, че нещо не му е наред. Ами ако Литълмор не успее да го отвори, след като извърти кухината към водата? Заудрях с юмрук по стената, за да накарам Литълмор да спре. Но той или не ме чу, или изтълкува погрешно сигнала ми като потвърждение да действа, защото веднага след това се чу скърцане на вериги и последва внезапен шок от невероятно студената вода. Цялото отделение се завъртя и аз бях изхвърлен неумолимо в дълбините на реката.

В сенките пред оградата от ковано желязо на Грамърси парк се спотайваше висок тъмнокос мъж. Беше три през нощта. Паркът бе празен, тук-там осветен от пръснати газени лампи. Повечето сгради наоколо бяха тъмни, но в една — тази на „Плейърс клъб“ — светлините бяха запалени и отвътре се чуваше музика. Църквата „Св. Разпятие“ бе потънала в тишина, а кубето й се губеше в сгъстения мрак.

Тъмнокосият мъж наблюдаваше полицая, който пазеше предната врата на дома на семейство Актън. Под малкото кръгче светлина от уличната лампа Карл Юнг видя служителя на реда да си говори с друг свой колега, който след няколко минути се отдалечи и зави зад ъгъла по алея, която очевидно водеше зад къщата. Юнг преценяваше възможностите си. След няколко минути се обърна ядосано и се върна в хотел „Манхатън“.

Изведнъж на Литълмор му хрумна ужасна мисъл. Бяха му казали, че Пети прозорец не функционира както трябва. Представи си Янгър под водата отчаяно да удря по стените на кесона с изскочили от орбитите очи, докато той си стои вътре и безпомощно дърпа веригите. Как можа да го остави да върши неговата работа?

Точно след минута Литълмор дръпна бързо една след друга веригите, обърна прозореца в изходно положение и затвори външния отвор. Механизмът си работеше идеално. Отвори рязко вътрешното резе. Вътре се изляха литри вода. Това го очакваше. Но не очакваше, че няма да намери нищо друго в кухината.

— О, не — извика Литълмор. — О, не!

Затвори прозореца, отвори пак външното резе, преброи до десет и след това обърна пак кухината навътре. Отвори прозореца. Мощна струя вода, никакъв Янгър. Литълмор повтори като в треска същите действия, но пак нищо. Започна да се моли. С цялото си сърце се молеше, че най-накрая ще открие доктора в кухината.

— Моля те, Боже — мълвеше той. — Върни го. Забрави всичко друго. Просто го пъхни там.

За трети път Литълмор отвори металната плоча на Пети прозорец и се накисна до коленете във вода.

Кухината вече бе добре измита. Четирите й метални стени блестяха. Но пак си беше празна.

Детективът си погледна часовника: бяха минали две минути и петнайсет секунди. Точно такъв беше рекордът на баща му — две минути и петнайсет секунди. Но баща му просто стоеше, без да полага усилия, в топло и спокойно езеро. Д-р Янгър в никакъв случая няма да може да издържи толкова дълго. Литълмор знаеше това, но не можеше да го приеме. Напълно безчувствен извърши същите действия за четвърти път, после за пети, но пак никакъв резултат. Падна на колене и се взря в празното обшито с метал отделение. Беше спрял да усеща болката в крака си. Усети обаче как нещо се блъсна силно отвън в тежащия милиони тонове кесон. Усети, но не помръдна. Ударът бе последван от стъргане — продължително стъргане по метал — пак на същото разстояние над главата му. Сякаш таванът на кесона бе улучен от дъното на минаваща подводница. Литълмор пак не помръдна.

Когато звукът изчезна обаче, той чу друг тих звук. Потропване. Огледа се, не можа да определи откъде идва. Пролази на четири крака, затаил дъх и без да смее да се надява. Почукването идваше иззад металните плочи на Шести прозорец. Застанал на колене, Литълмор отключи вратата и го отвори. Водата се изля право върху лицето му и от прозореца изскочи черен сандък, който го блъсна силно. След него се появи главата на Стратъм Янгър, налапал маркуч.

Водата продължи да се излива от прозореца като от препълнена вана. Литълмор се бе облегнал на сандъка и гледаше безмълвен доктора. Янгър изплю маркуча.

— М-м-маркучи за дишане — каза докторът, на когото още му бе трудно да говори. Толкова му бе студено, че не можеше да удържи зъбите си да не тракат. — Вътре в прозореца.

— Но защо не влязохте през Пети прозорец?

— Не можах — каза разтрепераният Янгър. — Външното резе заяжда. Шести бе отворен.

Литълмор се отдели от сандъка и възкликна:

— Вие я намерихте, докторе! Намерихте я! Погледнете! — Детективът бършеше калта от сандъка. — Същият като този, който намерихме у Леон.

— Отворете го — каза Янгър, все още подал глава през Шести прозорец.

Литълмор тъкмо се канеше да каже, че сандъкът — куфар е заключен, когато кесонът се разтресе силно още веднъж над тях и отново се чу същият стържещ метален звук.

— Какво беше това? — попита Янгър.

— Не знам — отвърна Литълмор, — но е за втори път. Хайде да се махаме.

— Малък проблем — каза Янгър, който не бе помръднал от прозореца. — Кракът ми е заклещен.

Външният капак на Шести прозорец бе стегнал глезена на Янгър като в капан. Затова водата продължаваше да нахлува през пода на кухината, прозорецът беше открехнат от външната страна. Кракът на Янгър висеше в реката. Със свободния си крак той натискаше колкото сили има, но капакът не се подместваше.

— Никакъв проблем — каза Литълмор. — Ще го отворя. Дайте ми една секунда.

— Внимавайте, ще ни залее цял тон вода.

— Ще го затворя в мига, в който си извадите крака. Готов ли сте? Ето сега.

— О… — Литълмор напразно дърпаше веригата. Прозорецът не помръдваше. — Вероятно външният капак не може да се отвори, ако преди това не затворя вътрешния. Вкарайте си главата вътре.

Янгър се подчини неохотно. Върна главата си обратно в кухината на Шести прозорец и захапа тръбичките с въздух. Но сега пък Литълмор не можеше да затвори вътрешния капак. Дърпаше дръжката с всички сили, но металната плоча не помръдваше. Вероятно, предположи Янгър, не бе възможно да се оперира с вътрешния капак, докато външният е отворен.

— Но те и двата са отворени — каза Литълмор.

— Значи и двата не се поддават на манипулация.

— Страхотно — отсече детективът.

Опита се да измъкне глезена на Янгър. Дърпаше силно и го извиваше. Но освен че причини на доктора силна болка, нищо друго не постигна.

— Литълмор.

— Какво?

— Защо светлините угасват?

Яркостта на сините газени пламъчета от другата страна на камерата бе намаляла и множеството силни фенери сега примигваха като клечки кибрит. След това напълно угаснаха.

— Някой спря газта — каза детективът, който вече се бе измъкнал от кухината на прозореца.

Над главите им пак се чу адското стържене на метал в дърво. Този Път завърши с удар, който бе последван от напълно нови звуци и картини. Литълмор и Янгър вдигнаха поглед към зле осветените греди. Това, което чуха, приличаше на шум от приближаващ влак в тунел. После видяха стълб вода, сигурно трийсет сантиметра в диаметър, да се спуска в цялото си великолепие от тавана. Когато докосна земята, издаде колосално бумтене и избухна във всички посоки. Ист ривър се изливаше в кесона.

— Боже мили! — каза Литълмор.

— О, Господи! — възкликна и Янгър.

Не само в тяхната камера, ами и от още пет-шест дупки, пръснати из кесона, се лееха струи. Ревът на водата беше оглушителен.

Ето какво се бе случило: работата в кесона на Манхатънския мост бе приключила. Затова Янгър не видя машини или инструменти. Планът от самото начало беше, след като изпълни задачата си, кесонът да бъде потопен. Но г-н Джордж Бануел внезапно реши да ускори процеса. Събуди двама от инженерите си и им постави задачи за нощта. Инженерите отидоха, както той им нареди, на площадката на „Канал стрийт“ и включиха дълго мързелувалите двигатели.

Тези двигатели задвижваха вградената в шестметровия покрив на кесона оводнителна система. Тъй като от кесона се правеха и взривявания, проектантите му се бяха погрижили за предотвратяване на евентуален пожар. Опасенията им бяха оправдани: кесонът всъщност веднъж бе пламнал и бе спасен с наводняване на вътрешните камери. За да се пусне водата вътре, трябваше да се отворят три редици от метални котелни плочи, точно това действие бе предизвикало трите силни престъргвания.

Водата вече стигаше до коленете им и продължаваше да се покачва. Янгър се дръпна по-силно, за да измъкне крака си, но не успя.

— Много неприятно — каза той. — Имате ли нож?

Литълмор порови в джоба си и му подаде каквото искаше с готовност. Янгър хвърли неодобрителен поглед върху петсантиметровото острие.

— Това няма да свърши работа.

— За какво ви е? — извика детективът.

Вече едвам се чуваха сред бумтящия потоп.

— Мислех си да го отрежа — извика Янгър.

— Какво да отрежете? — водата вече бързо се вдигаше над коленете му.

— Крака — каза докторът. Като продължаваше да се взира в ножа на Литълмор, той добави. — Предполагам, че мога да се самоубия. По-добре, отколкото да се удавя.

— Дайте ми го — каза детективът и сграбчи джобното ножче от ръката на Янгър. Покачващата се вода вече беше само на сантиметри от прозореца. — Използвайте маркуча за дишане.

— О, да. Добро хрумване — каза Янгър и постави тръбичката в устата си. Но веднага я извади. — Не се ли сетихте, че са спрели въздуха??

Литълмор сграбчи друг маркуч и провери сам. Но и неговият опит даде същия резултат.

— Е, детектив — каза Янгър и се поизправи, — мисля, че е време вие да…

— Млъквайте — отвърна Литълмор. — Дори не го произнасяйте. Никъде не мърдам.

— Не ставайте глупав. Взимайте куфара и се качвайте на асансьора.

— Никъде няма да ходя — повтори Литълмор.

Янгър се пресегна и го сграбчи са ризата, след което го придърпа към себе си и прошепна свирепо в ухото му.

— Нора. Изоставих я. Не й повярвах и я изоставих. Ще я затворят в лудница. Чувате ли ме? Ще я приберат или Бануел ще я убие.

— Докторе…

— Не ми викайте „докторе“. Трябва да я спасите. Чуйте ме. Може да умра. Не сте ме карали насила да слизам долу. Аз исках да намеря доказателство. Сега вие сте единственият, който й вярва. Трябва да излезете. Трябва! Спасете я. И й кажете… няма значение. Просто излезте!

Янгър избута толкова силно Литълмор, че детективът залитна и падна във водата. Изправи се. Надигащата се вода бе преминала долния ръб на прозореца. Литълмор изгледа продължително доктора, след това се обърна и тръгна, като се пазеше от водните потоци и газеше във водата, която вече почти му стигаше до кръста. И изчезна.

— Забравихте куфара! — извика Янгър, но детективът не го чу.

Водното ниво вече се бе вдигнало до средата на прозореца. С огромно усилие Янгър успяваше да държи главата си отгоре. Изведнъж Литълмор се появи отново. В ръцете си държеше дълга метър и половина оловна тръба и камък.

— Литълмор! — извика Янгър. — Връщайте се!

— Да сте чували за Архимед? — каза детективът. — Трябва ни лост.

Изгази до Янгър и сложи камъка в прозореца, който вече беше пълен догоре. Потопи глава в бликащата вода и пъхна единия край на тръбата под външния капак до притиснатия глезен на Янгър, а останалата част подпря върху камъка като лост. Натисна с две ръце свободния край на тръбата върху камъка. За нещастие единственият резултат от това му действие беше, че камъкът изскочи изпод тръбата.

— По дяволите! — изрева Литълмор и изскочи от водата.

Очите на Янгър все още бяха над повърхността, но устата — не. Нито носът му. Вдигна вежди към Литълмор.

— О, боже — каза детективът.

Пое дъх и се гмурна отново. Закрепи отново камъка и тръбата по същия начин и натисна свободния край. Този път камъкът си остана на мястото, но външната плоча не се помръдна. Литълмор изскочи от водата възможно най-високо и се стовари с цялата си тежест върху лоста. Оловната тръба беше силно корозирала и тежестта на Литърмор я счупи на две. Но точно преди тя да се разполови, външният капак се отмести нагоре с няколко сантиметра, които бяха достатъчни, за да освободи Янгър крака си.

Двамата мъже изплуваха на повърхността едновременно, но Литълмор се бореше за въздух и буйно махаше с двете си ръце, докато Янгър едвам помръдваше. Напълни белите си дробове и каза:

— Стана малко мелодраматично, не мислите ли?

— Няма нужда да ми благодарите — отвърна Литълмор и се изправи.

— Как е кракът ви? — попита докторът.

— Добре. А вашият глезен?

— Добре — каза Янгър. — Какво ще кажете да се разкараме от тази адска дупка?

Помъкнали след себе си куфара, те се запромъкваха покрай водните стълбове към централната камера. Стръмната рампа към асансьора вече беше потопена. Вода се лееше и от покрива на асансьора, разливаше се по рампата и образуваше водна стена около кабината. Но самата кабина изглеждаше суха.

Двамата поставиха куфара помежду си, единият го буташе, а другият го дърпаше нагоре по рампата. Качиха го в асансьора и се претърколиха вътре. Изведнъж всичко замря. Наводнението в кесона звучеше приглушено някъде отвън. Сините газени пламъчета в кабината още горяха. Литълмор каза:

— Качваме се.

Премести ръчката в позиция за изкачване, но нищо не се случи. Опита пак. Пак нищо.

— Каква изненада — каза Литълмор.

Янгър се качи върху куфара и почука на тавана, при което се разнесе звук като удар по воден барабан.

— Цялата шахта е пълна с вода — отбеляза той.

— Вижте — детективът посочи над главата на доктора. — Има прозорче в тавана.

Така си беше. В средата на тавана на асансьора имаше два панела на панти.

— И се отваря с това — каза Янгър и показа дебела верига на стената с червена дървена дръжка накрая. Скочи от куфара на пода и хвана дръжката. — Ще се качим горе, детектив, макар и малко по-бързо, отколкото слязохме.

— Недейте! — извика Литълмор. — Да не сте се побъркали? Знаете ли колко тежи водата над главите ни? Няма да се удавим, а ще ни сплеска водният стълб.

— Не. Тази кабина е под налягане — каза Янгър. — Под много силно налягане. В мига, в който отворя прозореца, двамата с вас ще изскочим нагоре през шахтата като гейзери.

— Занасяте ме — каза Литълмор.

— Чуйте ме. През целия път нагоре трябва да издишате. Предлагам ви да викате. Не се шегувам. Ако задържите дъха си дори само за няколко секунди, дробовете ви буквално ще се пръснат като балони.

— Ами ако се омотаем във въжетата на асансьора?

— Тогава ще се удавим — каза Янгър.

— Добър план.

— Отворен съм за други предложения.

Стъклото на асансьорната врата даде възможност на Литълмор да погледне какво става в кесона. Там вече бе напълно тъмно. Водата струеше отвсякъде. Детективът преглътна.

— Ами куфара?

— Ще го вземем с нас. — Куфарът имаше две кожени дръжки. Двамата хванаха по една. — Не забравяйте да викате, Литълмор. Готов ли сте?

— Предполагам.

— Едно, две, три! — Янгър дръпна червената дръжка. Прозорецът на тавана зейна и двамата, крещейки, за да си спасят живота, и с куфара в ръце полетяха нагоре по асансьорната шахта сякаш бяха изстреляни от оръдие.

22

Подът на луксозното антре на големия апартамент на семейство Бануел в „Балморал“ бе покрит с мраморни плочи — млечнобели със сребристи нишки, а в средата им бяха инкрустирани с тъмнозелено преплетени инициали GB. Това доставяше невероятно удоволствие на г-н Джордж Бануел — обичаше да слага монограма си върху всичко, което притежаваше. Клара Бануел го мразеше. Веднъж си позволи да постави в антрето дебел ориенталски килим, като обясни на съпруга си, че мраморът е толкова излъскан, че има опасност гостите им да се подхлъзнат. На следващия ден килимът беше махнат. Клара не го видя никога и нито тя, нито съпругът й повече не го споменаха.

В това антре портиерът получаваше пощата на семейство Бануел. В десет часа в петък сутринта пощальонът му връчи плик, надписан със завъртения красив почерк на Нора Актън. Беше адресиран до г-жа Клара Бануел. За лош късмет на Нора Джордж Бануел си беше още вкъщи. За нейно щастие обаче портиерът Паркър имаше навика да дава пощата първо на г-жа Бануел. Точно така направи и в петък сутринта. Но за съжаление Клара все още държеше в ръка писмото на Нора, когато Бануел влезе в спалнята.

Клара бе с гръб към вратата, но усети присъствието на съпруга си и се обърна да го поздрави, като скри писмото на Нора зад гърба си.

— Джордж — каза, — ти си още тук.

Бануел огледа жена си сантиметър по сантиметър.

— Тези номера ги пробутвай на някой друг — отвърна той.

— Какви номера?

— Това невинно изражение. Помня го от времето, когато се подвизаваше на сцената.

— Мислех, че ти харесвам на сцената — каза Клара.

— Наистина ми харесваше. Но знам какво се крие зад това. — Джордж Бануел се приближи към съпругата си, обви я с ръце и изскубна писмото.

— Недей — каза Клара. — Джордж, това само ще те разгневи.

Четенето на чужда поща създава усещането за влизане в личното пространство на двама души едновременно — на изпращача и на получателя. Когато Бануел видя, че писмото до жена му е от Нора, това усещане му се услади още повече. Но удоволствието му се вгорчи в мига, в който започна да чете.

— Тя нищо не знае — каза Клара.

Бануел продължаваше да чете и чертите на лицето му се втвърдяваха.

— Така или иначе никой няма да й повярва, Джордж.

Джордж Бануел протегна писмото към жена си.

— Защо? — попита тихо Клара и го взе.

— Какво защо?

— Защо те мрази толкова много?

Вече се развиделяваше, когато с Литълмор най-накрая се качихме на полицейската кола, която чакаше на няколко пресечки южно от Манхатънския мост. Двамата бяхме изплували няколко метра нагоре в асансьорната шахта, после отново потънахме. Не успяхме да стигнем веднага повърхността. Трябваше да висим на въжетата на кабината, замръзнали и изтощени, преди водата да се вдигне достатъчно, за да ни изхвърли на кея. Оттам качихме куфара на лодка — същата, с която бяхме стигнали до кея предната вечер. За щастие течението работеше в наша полза. Не мисля, че който и да е от нас имаше сили да гребе. След няколко минути стигнахме брега, където ни чакаше колата. Имах чувството, че Литълмор е нарушил някои правила, за да ни осигури полицейска кола, но това си беше негова работа.

Казах на детектива, че трябва да се обадим по телефона у семейство Актън, нямахме нито миг за губене. Имах ужасното предчувствие, че нещо се е случило там тази нощ. Детективът подкара колата към участъка. И двамата бяхме мокри до кости. Изчаках в колата, докато Литълмор влезе куцайки да телефонира. Върна се след няколко минути: у семейство Актън всичко било спокойно. Нора била добре.

От полицейския участък отидохме в апартамента на Литълмор на „Малбъри стрийт“. Там се преоблякохме в сухи дрехи — детективът ми услужи с костюм, който не ми бе по мярка, изпихме няколко литра горещо кафе и потеглихме към моргата. Предложих да разбием заключения куфар с пикел, но Литълмор бе твърдо решен оттук нататък да действаме по правилата. Изпрати едно момче до ключаря и зачакахме, както си бяхме с мокри коси, крачейки нервно из стаята. Или по-скоро само аз крачех. Литълмор седеше на една маса, изпънал ударения си крак. Куфарът лежеше до него. Бяхме сами. Литълмор се бе надявал да намери патоанатома, но него никакъв го нямаше.

Трябваше да оставя Литълмор и да си тръгна. Имах среща с д-р Фройд и останалите гости в хотела. Днес бе последният ни ден в Ню Йорк. Следващата вечер всички заминавахме за Уорчестър. Но исках да видя какво има в куфара. Ако вътре беше г-ца Ривърфорд, това със сигурност щеше да докаже, че Бануел я е убил, и Литълмор най-накрая щеше да има основание да го арестува.

— Кажете ми, докторе — попита Литълмор, — можете ли по трупа да определите дали човекът е бил удушен?

Детективът ме поведе към хладната морга. Намери и отви частично балсамираното тяло на г-ца Елси Сигел. Вече ми беше разказал всичко, което знаеше за нея.

— Това момиче не е удушено — казах.

— Значи г-н Хугел е прав. Чонг Синг лъже. Как разбрахте?

— Няма оток на шията — отвърнах. — И погледнете тази малка костица тук, недокосната е. Обикновено се чупи при удушаване. Няма следи от травми на трахеята и хранопровода. Твърде е невероятно да е удушена. Но прилича на задушаване.

— Каква е разликата?

— Починала е от липса на кислород. Но не е удушена.

Литълмор направи гримаса.

— Искате да кажете, че някой я е затворил в куфара, докато е била още жива, и тя се е задушила там?

— Така изглежда — отвърнах. — Странно. Виждате ли ноктите й?

— Според мене са си наред.

— Ето това е странното. Върховете им са гладки и незасегнати.

Литълмор схвана веднага.

— Не се е борила — каза. — Не се е опитвала да излезе.

Спогледахме се.

— Хлороформ — каза детективът.

Тогава се почука на външната врата на лабораторията. Пристигнаха ключарите Самюел и Айзък Фридландер. Прерязаха ключалките на куфара с инструмент, приличащ на огромни градинарски ножици. Литълмор ги накара да подпишат декларация за това, което са направили, и ги помоли да изчакат, за да свидетелстват какво е намерено вътре. Пое дълбоко дъх и отвори капака.

Нямаше миризма. Отначало видях само купчина разбъркани и прогизнали дрехи и пръснати бижута. Литълмор ми посочи черните заплетени коси.

— Ето я — каза. — Грозна гледка.

Сложи си чифт ръкавици и хвана косата, подръпна и ръката му измъкна с лекота увиснала между пръстите му зацапана коса.

— Нарязана е — каза един от братята Фридландер.

— На парчета — каза другият.

— Господи — обади се и Литълмор, като скръцна със зъби и хвърли косата на масата. След това я взе отново. — Я чакай малко. Това е перука.

Детективът започна да изпразва куфара. Вадеше предметите един по един и описваше всичко в списък, след което ги поставяше в торби или в кутии. Освен перуката имаше още чифт обувки с високи токчета, доста голяма купчина бельо, пет-шест вечерни рокли, много бижута и тоалетни принадлежности, яка от норки, леко дамско палто. Но жена нямаше.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита Литълмор, като се почесваше по главата. — Къде е момичето? Трябва да има и друг куфар. Докторе, сигурно не си видял другия куфар.

Тогава разказах на детектива своята хипотеза.

Литълмор ме придружи до ослепително светлата улица. Попитах го какво ще прави сега. Каза, че смятал да претърси отново куфара и всичко в него за нещо, което ще го свърже с Бануел или убитото момиче. Вероятно семейство Ривърфорд от Чикаго ще успеят да идентифицират вещите на дъщеря си.

— Ако свържа поне една огърлица с Елизабет Ривърфорд, значи съм го пипнал — обясни детективът. — Искам да кажа, кой друг освен Бануел ще сложи нещата й в куфар под Манхатънския мост в деня след убийството й? И защо ще го прави, ако самият той не е убиецът?

— А защо ще го прави, ако е убиецът? — попитах.

— А защо ще го прави, ако не е?

— Много плодотворен разговор водим — отбелязах.

— Добре. Не знам защо. — Детективът запали цигара. — Знаете ли, в този случай има много неща, които не разбирам. Известно време си мислех, че убиецът е Хари Тоу.

— Онзи същият Хари Тоу?

— Да. Бях решил, че съм направил най-големия удар в историята на полицията. После се оказа, че Тоу е затворен в лудница в южната част на щата.

— Не бих казал, че е точно затворен. Обясних му това, което знаех от Джелиф: че режимът на Тоу в най-добрия случай може да се нарече „по-свободен“. Литълмор поиска да му посоча източника си на информация. Казах му, че Джелиф е един от психиатрите, които консултират Тоу, и че доколкото разбирам, семейството на Тоу плаща на целия болничен персонал.

Детективът разтвори широко очи.

— Това име — Джелиф, познато ми е отнякъде. Случайно да не живее в „Балморал“?

— Да. Преди два дни бях у тях на вечеря.

— Кучият му син — каза Литълмор.

— Май за първи път ви чувам да ругаете, детектив.

— Май за първи път го правя. Доскоро, докторе. — И с най-голямата скорост, на която беше способен, той закуцука навътре в сградата, като ми благодари многократно през рамо и не спря чак докато се изгуби от погледа ми.

Осъзнах, че нямам пари за метрото. Портфейлът ми беше в панталоните, които съхнеха на кухненския прозорец на Литълмор. За щастие открих монета от пет цента в джоба на детектива. И за щастие се събудих точно когато влакът ми спря на станция „Гранд сентрал“. Иначе не знам къде бих се озовал.

Детектив Литълмор удряше бясно безвкусно изработеното чукче на вратата на двуетажната къща на Четиринайсета улица до „Бродуей“. След миг вратата се открехна и се показа момиче, което детективът не познаваше.

— Къде е Сузи? — попита той.

Без да вади цигарата от устата си, момичето благоволи да му съобщи само, че г-жа Мерил е излязла.

Като чу женски гласове отвътре, Литълмор я блъсна и влезе. В пълната с огледала стая имаше пет-шест момичета, разсъблечени в различна степен, а от това, което все пак носеха, се виждаше, че черното и яркочервеното са любимите им цветове. В средата на помещението седеше тази, която Литълмор издирваше.

— Здрасти, Грета.

Тя примигна срещу него, но не отговори. И тя все още беше по бельо, но със сигурност не изглеждаше толкова сънена като преди.

— Бил е тук миналия уикенд, нали? — попита детективът.

Грета продължаваше да мълчи.

— Знаеш за кого говоря — каза Литълмор. — Хари.

— Познаваме мнозина с това име — обади се едно от момичетата.

— Хари Тоу — уточни детективът.

Грета изсумтя. Чак тогава Литълмор видя, че е плакала. Опитваше се да се сдържа, но избухна отново и скри лицето си в кърпичка. Другите момичета веднага се скупчиха около нея и започнаха да я успокояват.

— Ти си, нали, Грета? — попита Литълмор. — Тебе е бил с камшик. И миналата неделя ли го направи? — После се обърна към останалите момичета. — Тоу я е наранил, нали? Така ли стана?

— О, оставете я на мира — каза момичето с цигарата в устата.

Заедно с кърпичката Грета стискаше розово парче плат с връзки в единия край — детски лигавник. Литълмор си даде сметка, че пронизителният детски плач, който пълнеше къщата при предишното му посещение, днес никакъв го няма.

— Какво стана с бебето? — попита той.

Грета замръзна. И Литълмор рискува.

— Какво стана с бебето ти, Грета?

— Защо да не мога да я задържа? — избухна отново в сълзи Грета. Думите й не бяха насочени към никого. И пак захлипа. Другите горещо я успокояваха, но тя бе неутешима. — На никого нищо не е направила.

— Някой е взел бебето й, така ли? — попита Литълмор.

Грета отново скри лицето си в ръце. Едно от другите момичета проговори:

— Сузи го взе. Според мене постъпи доста гадно. В закусвалнята намерила семейство, на което да го даде. Дори не иска да каже на Грета кои са.

— На всичкото отгоре Грета трябва да им плаща — добави друга. — По три долара на седмица. Не е честно.

— А се обзалагам, че Сузи им дава само по долар и петдесет — коментира разпалено пушачката.

— Не ми пука за парите — каза Грета. — Искам си Фани. Искам си я обратно.

— Може да успея да ти я върна — каза Литълмор.

— Можете ли? — попита обнадеждена Грета.

— Мога да опитам.

— Ще направя всичко, което кажете — каза умолително Грета. — Каквото и да е.

Литълмор се замисли над моралните измерения на това, което вършеше — изтръгваше информация от жена, на която току-що са отнели бебето.

— Нищо не искам — отвърна той и си сложи шапката. — Кажи на Сузи, че ще се върна.

Не беше стигнал до пътната врата, когато го настигна гласът на Грета.

— Той беше тук. Дойде към един през нощта.

— Тоу? — попита Литълмор. — Миналата неделя?

Грета кимна.

— Питайте всички момичета. Той откачи. Искаше мене. Винаги съм му била любимка. Казах на Сузи, че не искам да ходя при него, но на нея не й пукаше. Тя все му опява за парите, които й дължи, за да си държим устите затворени, но той само й се изсмива и…

— Какви пари?

— Ами онези, които трябваше да ни дадат, за да не свидетелстваме на процеса и да не разкажем какво ни е причинявал. Сузи получава големите пари. Уж са за нас, но тя прибира всичко. Не сме видели и цент. Но майка му спря да плаща, след като го затвориха. Затова Сузи така побесня. Оная вечер му казала, че ще трябва да плати двойно и предварително, за да ме има. Накарала го да обещае, че ще се държи добре. Но не стана така. — Грета отново придоби отнесено изражение, все едно описваше събития, които са се случили на някой друг. — След като ме разсъблече, свали чаршафите от леглото и искаше да ме върже, както правеше преди. Казах му да се маха веднага или… А той вика: „Какво или?“, и се смее като откачен. След това ми каза: „Нали знаеш, че съм луд? Мога да правя всичко, което си поискам. И какво могат да ми направят, да ме затворят ли?“ Тогава влезе Сузи. Сигурно през цялото време е подслушвала.

— Не, не подслушваше — намеси се едно от другите момичета. — Аз подслушвах. Казах на Сузи какво се кани да направи той и Сузи веднага влезе. Той винаги се е плашил до смърт от нея. Разбира се, тя нямаше да направи нищо, ако той й бе платил предварително. Но все едно, трябваше да го видите как си подви опашката и избяга.

— Дойде в моята стая — каза друго момиче. — Плачеше и махаше с ръце като малко момче. Тогава влезе Сузи и пак го изгони.

Момичето с цигарата разказа края на историята.

— Гони го из цялата къща. И знаете ли къде го хвана? Зад хладилника. Гризеше си ноктите. Сузи го измъкна за ухото и го повлече по коридора, след това го изхвърли на улицата като мръсен парцал, какъвто си е. Затова я арестуваха. Бекър се появи след два дни.

— Бекър? — попита Литълмор.

— Да, Бекър — отвърнаха му. — Нищо не става без знанието на Бекър.

— Ще свидетелствате ли, че Тоу е бил тук миналата неделя? — попита Литълмор.

Никой не му отговори, накрая Грета каза:

— Аз ще свидетелствам, ако намериш моята Фани.

Литълмор пак се канеше да си тръгне, когато пушачката попита:

— Искате ли да знаете къде отиде оттук?

— А ти откъде знаеш? — озадачи се Литълмор.

— Чух от прозореца си горе как неговият приятел нарежда на шофьора.

— Какъв приятел?

— Този, с когото дойде.

— Мислех, че е бил сам — каза Литълмор.

— О, не — отвърна тя. — Беше с един дебелак, дето се мислеше за манна небесна. Но пък е готов да хвърля пари, това му го признавам. Представи се като д-р Смит.

— Д-р Смит — повтори детективът и му се стори, че е чул това име наскоро. — И къде отидоха?

— Грамърси парк. Чух го да го казва ясно и силно на шофьора.

— Кучият му син — промълви Литълмор.

Минаваше десет, когато се прибрах в хотела. Докато ми подаваше ключа, човекът на рецепцията изгледа високомерно протритото сако на Литълмор, което оголваше значителни участъци между края на ръкавите и дланите ми. Каза, че имало писмо за мен, но д-р Брил го взел. Посочи към ъгъла на фоайето: там седяха Брил, съпругата му и Ференци.

— Мили боже, Янгър — каза Брил, когато го поздравих. — Изглеждаш ужасно. Какво си правил тази нощ?

— Най-вече плувах — отговорих.

— Ейбрахам — обърна се Роуз към съпруга си. — Той е с чужд костюм.

— Роуз е дошла — каза ми Брил, — за да каже на всички какъв съм страхливец.

— Не — противопостави му се твърдо Роуз. — Тук съм, за да кажа на д-р Фройд, че двамата с Ейбрахам не трябва да се отказват от публикуването на превода. Страхливци са тези, които ти пращат заплашителни послания. Ейбрахам ми разказа всичко, д-р Янгър, и няма да се оставим да ни сплашат. Представете си каква наглост — да горят книги в тази страна. Не знаят ли, че имаме свобода на словото?

— Влизали са в апартамента ни, Роуз — каза Брил. — И са го засипали с пепел.

— И ти сега искаш да се напъхаш в миша дупка? — попита го тя.

— Казах ти — обърна се Брил към мене и вдигна безпомощно вежди.

— Е, аз нямам такова намерение. Също така няма да те оставя да се криеш зад полата ми, като разправяш, че искаш да ме защитиш. Д-р Янгър, трябва да ми помогнете. Кажете на д-р Фройд, че за мене ще е обидно, ако загрижеността за моята безопасност забави по някакъв начин публикуването на книгата. Това е Америка. Защо са загинали толкова хора край Гетисбърг?

— За да може робовладелството да се превърне в заробване на работниците за надници — каза Брил.

— Млъквай — отвърна Роуз. — Ейбрахам е вложил цялото си сърце в този труд. Той му осмисли живота. Не сме богати, но в тази страна имаме две неща, които струват повече от всичко: достойнство и свобода. Какво ще ни остане, ако ги предадем на онези хора?

— Говори като на предизборна кампания — коментира Брил и думите му накараха Роуз да го цапардоса с дамската си чанта по рамото. — Но сега разбираш защо съм оженил за нея.

— Говоря сериозно — продължи Роуз, като оправи шапката си. — Книгата на Фройд трябва да бъде публикувана. Няма да си тръгна от този хотел, докато не му го кажа лично.

Похвалих куража на Роуз, но Брил веднага ме упрекна, че най-големият риск, който някога съм поемал лично, бил да танцувам цяла нощ с прекалено разпалени дебютантки. Казах му, че сигурно е прав, и попитах къде е Фройд. Тази сутрин не бил слизал още от стаята си. Според Ференци, който вече бе почукал на вратата му, имал „проблеми с храносмилането“. Освен това добави шепнешком, че снощи Фройд и Юнг са се скарали жестоко.

— И ще има още по-голям скандал, след като Фройд види какво е пратил Хол тази сутрин на Янгър — каза Брил и ми подаде писмото, което бе взел от човека на рецепцията.

— Нали не си ми отварял кореспонденцията, Брил? — попитах.

— Не е ли ужасен? — каза Роуз по адрес на съпруга си. — Направи го, без да ни каже. Иначе нямаше да му позволя.

— От Хол е, за бога! — запротестира Брил. — Янгър беше изчезнал. Ако Хол възнамерява да отмени лекциите на Фройд, не мислите ли, че е по-добре да знаем?

— Невъзможно — заявих.

— Напълно сигурно — отвърна Брил. — Виж сам.

Пликът беше голям. Вътре имаше сгънат лист луксозна хартия. Разгънах го и видях вестникарска статия, поместена на цяла страница на седем колони със заглавие: „Америка се изправя пред един от най-трагичните си мигове“ — д-р Карл Юнг. Отдолу имаше голяма снимка на достолепния Юнг с очила, наречен „прочутия швейцарски психиатър“. Странното беше, че хартията бе прекалено плътна, а качеството на печата — прекалено високо, за да е наистина вестникарска страница. И още по-озадачаващото бе, че датата в горната част беше 5 септември, което се падаше след два дни.

— Това е коректура на статия, която ще се появи тази неделя в „Таймс“ — каза Брил. — Прочети бележката на Хол.

Потиснах раздразнението си и го послушах. В писмото на Хол пишеше следното:

За мой ужас писмото потвърждаваше предположението на Брил: Хол беше на ръба да отмени лекциите на Фройд. Кой дирижираше тази кампания срещу него? И какво общо имаше Юнг с това?

— Честно казано — заговори Брил, като взе статията от ръцете ми, — не знам кой е по-опетнен от тази идиотска история, Фройд или Юнг? Чуй това. Къде беше? А, да: „Американските момичета обичат начина, по който европейците правят любов.“ Това го е казал нашият Юнг. Можеш ли да повярваш? „Предпочитат ни, защото усещат, че сме малко опасни.“ Говори само за това как американските момичета лудеели по него. „За жените е естествено да желаят да се подчиняват, когато обичат. Американката иска да бъде водена и притежавана по архаичния европейски начин. А вашите американски мъже искат да са само покорните синове на своите майки-съпруги.“ Това било „трагедията на Америка“. Той напълно се е побъркал.

— Но това не е атака срещу Фройд — казах.

— Намерили са друг да се изкаже срещу Фройд.

— Кой? — попитах.

— Анонимен източник — отвърна Брил, — упоменат само като лекар, който говори от името на „уважаваната“ американска медицинска общност. Чуй какво казва:

— О, боже! — възкликнах.

— Това е чисто лична атака — коментира Ференци. — Нима един американски вестник би публикувал такива неща?

— Ето ти я свободата на словото — отвърна Брил и получи изпепеляващ поглед от съпругата си. — Те спечелиха. Хол ще отмени лекциите. Какво бихме могли да направим?

— Фройд знае ли? — попитах.

— Да. Ференци му каза — отговори Брил.

— Направих му резюме на статията — обясни Ференци — през вратата. Той го очакваше. Не беше много учуден. Каза, че е чувал и по-лошо.

Но Хол не е, помислих си. Фройд дълго време е посрещал всякакви клевети, очаквал ги е, в известна степен е свикнал с тях. Но Хол се ужасява от скандал като всички потомци на пуритани от Нова Англия. Обявяването на Фройд за човек с разгулен морал в „Ню Йорк таймс“ в навечерието на тържествата в „Кларк“ му е дошло в повече. На глас казах:

— Фройд има ли представа кой лекар от Ню Йорк е работил с него във Виена?

— Няма такъв човек — извика Брил. — Каза, че никога не е работил с никакви американци.

— Какво? — възкликнах. — Ами това е нашият шанс. Може би цялата статия е изфабрикувана. Брил, обади се на своя приятел в „Таймс“. Ако наистина смятат да публикуват това, кажи им, че е клевета. Ще пуснат чиста лъжа.

— И смяташ, че ще ми повярват?

Преди да му отвърна, забелязах, че Ференци и Роуз са се вторачили зад гърба ми. Обърнах се и срещнах две сини очи, които се взираха право в мене. Беше Нора Актън.

23

Стори ми се, че сърцето ми спря за няколко секунди. Всичко в Нора Актън — свободно падащите около лицето й кичури коса, умоляващите очи, тънките й ръце с бели ръкавици, дребничкият й торс — сякаш се бе наговорило против мене.

Като я видях във фоайето на хотела, ми се стори, че се нуждая от лечение повече от нея. От една страна, се съмнявах, че ще изпитвам нещо подобно към някой друг, от друга — бях отвратен. В кесона, когато погледнах смъртта в очите, мислех само за нея. Но когато застана пред мене от плът и кръв, не успявах да залича от съзнанието си ужасната тайна за низките й копнежи.

Сигурно съм я зяпал малко по-дълго, отколкото доброто възпитание позволява. Роуз Брил ми се притече на помощ, като каза:

— Вие сигурно сте г-ца Актън. Ние сме приятели на д-р Фройд и д-р Янгър. Можем ли да ви помогнем с нещо, скъпа?

С достойна за възхищение овладяност Нора се здрависа с Роуз, Ференци и Брил, размени любезности с тях и даде да се разбере, че иска да говори с мене. Знаех с голяма доза сигурност, че момичето преживява силни вътрешни сътресения, но се държеше забележително добре, и то не само за седемнайсетгодишната си възраст.

Като се отдалечихме от останалите, каза:

— Избягах. Не се сетих при кого другиго да отида. Съжалявам. Знам, че ви отвращавам.

Последните й думи се забиха като нож в сърцето ми.

— Как бихте могли да предизвикате отвращение у някого, г-це Актън?

— Видях изражението ви. Мразя вашия д-р Фройд. Откъде би могъл да знае?

— Защо избягахте?

Очите на момичето се наляха със сълзи.

— Искат да ме затворят. Казват, че било санаториум, наричат го още и оздравително заведение. Но си е чиста лудница, на север оттук. Майка ми не спря да говори по телефона с тях от сутринта. Каза им, че си въобразявам, че ме нападат пред нощта. И нарочно повиши глас, за да е сигурна, че ще я чуя, както и г-н и г-жа Бигс. Защо не мога да си спомня нещо повече и по нормален начин?

— Защото ви е упоил с хлороформ.

— Хлороформ?

— Хирургическа упойка — обясних аз. — Тя причинява симптомите, които описахте.

— Значи наистина е бил там. Знаех си. И защо го прави?

— За да изглежда така, все едно сама сте се наранили, и никой да не ви повярва за нападението — казах.

Тя ме погледна и се извърна.

— Разказах всичко на детектив Литълмор — съобщих й аз.

— Дали г-н Бануел ще ме нападне пак?

— Не знам.

— Е, сега поне родителите ми няма да ме затворят.

— Биха могли — отвърнах. — Вие сте им дъщеря.

— Какво?

— Докато сте малолетна, те взимат решенията — обясних. — Родителите ви могат да не ми повярват. Няма как да го докажем. Хлороформът не оставя следи.

— На колко години трябва да стана, за да избегна опеката им? — попита тя с внезапен прилив на ентусиазъм.

— На осемнайсет.

— Тази неделя ставам на осемнайсет.

— Наистина ли?

Смятах да й кажа, че при това положение няма защо да се бои от принудително въдворяване, но ме обзе мрачно предчувствие.

— Какво има? — попита тя.

— Трябва да ги задържите до неделя. Ако успеят да ви пратят в болница днес или утре, няма да можете да излезете, докато родителите ви не дадат съгласието си.

— Дори след като навърша осемнайсет?

— Дори тогава.

— Ще избягам — каза тя. — Знам къде — на лятната ни вила. Сега е празна. Това е последното място, на което той ще ме търси. Можете ли да ме заведете там? Само на час път с ферибота е. Параходът по река Хъдзън спира в Таритаун33, ако ги помолиш. Моля ви, докторе. Нямам си никой друг.

Замислих се. Беше разумно да изведа Нора от града. Джордж Бануел бе проникнал напълно незабелязано в спалнята й, можеше пак да го направи. А Нора едва ли би се качила сама на ферибота, никак не бе безопасно за млади момичета да пътуват сами, особено ако изглеждат като г-ца Актън. Всичко друго можеше да почака до вечерта. Фройд беше прикован в леглото. Ако опитите на Брил да се свърже с приятеля си от „Ню Йорк таймс“ се окажеха напразни, следващата стъпка би трябвало да е аз да отида лично до Уорчестър и да говоря с Хол, но можех да го направя на следващия ден, в събота.

— Ще ви заведа — казах.

— С този костюм ли ще бъдете? — попита тя.

Половин час след доставката на сутрешната поща прислужницата на семейство Бануел каза на Клара, че във фоайето чака посетител, „един полицай, госпожо“. Клара последва момичето в мраморния коридор, където портиерът взимаше шапката на дребен човечец в кафяв костюм с блеснали, направо трескави очи, буен мустак и също толкова буйни вежди.

Клара се стресна, като го видя.

— Вие сте?… — попита тя притеснено.

— Патоанатомът Чарлз Хугел — отвърна той не по-малко сковано. — Оглавявам разследването на убийството на Елизабет Ривърфорд. Бих искал да поговоря с вас.

— Разбирам — отвърна Клара. Обърна се към портиера: — Това със сигурност трябва да се отнесе към г-н Бануел, Паркър, не към мен.

— Извинете, госпожо — отвърна Паркър, — но господинът попита за вас.

Клара се обърна отново към патоанатома.

— Мен ли търсите, г-н… г-н…

— Хугел — помогна и патоанатомът. — Ами… помислих си, че тъй като съпругът ви го няма, г-жо Бануел, вие бихте могли…

— Съпругът ми е тук — каза Клара. — Паркър, съобщи на г-н Бануел, че имаме посетител. А сега ме извинете, г-н Хугел. — След няколко минути Клара чу от дрешника си поток от клетви, произнесени с дълбокия глас на Джордж Бануел, последвани от трясване на външната врата. След това до нея долетяха приближаващите стъпки на съпруга й. За миг ръцете на Клара, които пудреха лицето й, започнаха да треперят, но тя ги овладя.

Час и петнайсет минути по-късно с Нора Актън се движехме на север по река Хъдзън покрай опушено оранжевите скали на Ню Джърси. Излязохме от хотел „Манхатън“ през врата в мазето, за всеки случай. Преди това се преоблякох. От страната на реката, на която се намираше Ню Йорк, край гробницата на Грант бе закотвена армада от тримачтови дървени кораби. Белите им платна потрепваха лениво под яркото слънце. Подготвяха ги за празненствата в чест на Хъдзън и Фултън34 тази есен. В ясното небе се виждаха само няколко малки облачета. Г-ца Актън седеше на пейка близо до носа и косата й се вееше на вятъра.

— Красиво е, нали? — каза тя.

— Ако харесвате кораби — отвърнах.

— А вие не ги ли харесвате?

— Аз съм против тях — отговорих. — На първо място ме притеснява вятърът. Ако на хората им бе приятно да им духа в лицата, щяха да застават пред вентилаторите. После — изгорелите газове. И ужасната сирена — дори когато видимостта е идеална и на километри няма нищо, надуват толкова силно проклетата сирена, че избиват със звука й цели пасажи риба.

— Тази сутрин баща ми ме отписа от „Барнард“. Обадил се в администрацията. Майка ми го накара.

— Това е поправимо — казах и се засрамих, че бъбрех така несвързано.

Нямаше да направя тази грешка, ако предната нощ се бях наспал.

— Баща ви ли ви научи да стреляте, д-р Янгър? — попита тя.

Въпросът й ме изненада. Не разбирах какво има предвид и дали изобщо разбира какво ме пита.

— Защо решихте, че мога да стрелям? — попитах я.

— Нима всички мъже от нашите социални среди не могат да стрелят? — Произнесе „социални среди“ почти презрително.

— Не всички — отвърнах. — Освен ако имате предвид, че изстрелвам сто глупости в минута.

— Вие можете да стреляте. Видях ви.

— Къде?

— Казах ви: по време на ездата миналата година. Беше ви забавно.

— Нима?

— Да — отвърна тя. — Отстрани изглеждаше, че ви е доста приятно.

Погледнах я продължително и се опитах да разбера колко знае. Баща ми се бе самоубил с огнестрелно оръжие. Не бих искал да влагам някакъв особен смисъл в това, но той си бе пръснал мозъка.

— Чичо ми ме научи — казах. — Не баща ми.

— Чичо ви Шърмърхорн или чичо ви Фиш?

— Знаете за мен повече, отколкото предполагах, г-це Актън.

— Човек, който се вписва в Социалния регистър35, едва ли има право да се оплаква, ако семейните му връзки станат публични.

— Не съм се вписал аз, вписаха ме, също като вас.

— Тъгувахте ли, когато умря?

— Кой?

— Баща ви.

— Какво искате да знаете, г-це Актън?

— Дали тъгувахте.

— Никой не тъгува след самоубийство — отвърнах.

— Наистина ли? Да, предполагам, че всеки трябва да преживее смъртта на баща си. Вашият е загубил своя, той, от своя страна, своя.

— Мислех, че мразите Шекспир.

— Какво ли е, докторе, да бъдете отгледан от някого, когото презирате?

— Нима не знаете по-добре от мене, г-це Актън?

— Аз ли? — попита тя. — Аз съм отгледана от някого, когото обичам.

— Обикновено не показвате точно това чувство, когато говорите за родителите си.

— Не говоря за родителите си — отвърна Нора. — Говоря за г-жа Бигс.

— Аз не мразех баща си — казах.

— А аз мразя моя. Или поне не се страхувам да го призная.

Вятърът се усили. Може би времето щеше да се влоши. Нора се взираше упорито в брега. Не знам какво се опитваше да ме накара да изпитам.

— В това имаме нещо общо с вас, г-це Актън — казах. — И двамата сме израснали с желанието да не приличаме на родителите си. На нито един от тях. Но според д-р Фройд съпротивата показва точно толкова силна привързаност, колкото и покорността.

— Разбирам, значи вие сте успели да преодолеете привързаността си.

След няколко минути ме помоли да й разкажа повече за теориите на Фройд. Направих го, като избягвах да споменавам Едип и свързаните с него понятия. В нарушение на професионалната етика й разказах за някои от предишните си психоанализи — без имена, разбира се — с надеждата да онагледя как действа трансферът и какви крайни ефекти предизвиква у пациента. С тази цел й разказах за Рейчъл, момичето, което се опитваше да се съблече пред мен буквално на всеки сеанс.

— Хубава ли беше? — попита Нора.

— Не — излъгах.

— Лъжете — каза тя. — Мъжете харесват този тип момичета. Предполагам, че сте правили секс с нея.

— В никакъв случай — отговорих, изненадан от директността й.

— Не съм влюбена във вас, докторе — каза тя, сякаш това бе най-логичната следваща реплика. — Знам, че това си мислите. Вчера сбърках, като предположих, че имам някакви чувства към вас, но тази грешка е продукт на мъчителните обстоятелства и на вашето признание в любов.

— Г-це Актън…

— Не се тревожете. Няма да ви обвинявам. Разбирам, че казаното от вас вчера вече не отразява истинските ви емоции, точно както и собствените ми думи от вчера не отразяват моите. Нямам чувства към вас. Това… този ваш трансфер, който, както казвате, кара пациентите или да мразят, или да обичат лекарите си, не ми действа. Както казах, аз съм ваша пациентка и това е всичко.

Оставих думите й да отекнат без отговор. Фериботът продължи нагоре по реката.

Малко след пладне в петък детектив Литълмор застана пред малка мръсна килия в огромния мрачен арест, известен като Тумс. В него не проникваше никаква слънчева светлина, не се виждаше никакъв прозорец. До Литълмор стоеше надзирател. Двамата се взираха през желязната решетка в проснатото тяло на Чонг Синг, който лежеше безчувствен на мърлявия нар. Бялата му долна риза беше силно изцапана. Краката му бяха боси и мръсни.

— Спи ли? — попита Литълмор.

Надзирателят се изкикоти и обясни, че сержант Бекър го е държал буден цяла нощ. Литълмор отначало се изненада, като чу името на Бекър. Но след това му светна: г-ца Сигел бе намерена на територията на Тендърлойн и естествено бе разпитите да се поверят на Бекър. И все пак детективът беше озадачен. Чонг бе проговорил вчера, призна, че е видял братовчед си Леон да убива момичето. Така каза кметът. Какво е искал от него Бекър снощи?

Надзирателят му отговори на този въпрос. Точно Бекър бил накарал Чонг да проговори. Но Чонг не признавал, че е бил съучастник в убийството. Настоявал, че влязъл у Леон чак след като момичето вече било мъртво.

— И Бекър не му повярва? — попита Литълмор.

Надзирателят си затананика тихичко и поклати глава.

— Не го остави на мира. Както ти казах, държа го цяла нощ. Трябваше да го видиш.

Спящият Чонг Синг се обърна и показа дясното си око, което бе насинено и подуто и приличаше на синя слива. Под носа и под ухото му се виждаше съсирена кръв. Носът му можеше и да е счупен, но Литълмор нямаше как да е сигурен.

— О, боже! — възкликна Литълмор. — Чонг огъна ли се?

— Не.

Литълмор накара надзирателя да отвори килията и да събуди заспалия затворник. Детективът дръпна един стол, запали си цигара и предложи и на китаеца. Чонг погледна тъжно новия си мъчител. Взе цигарата.

— Знам, че говорите английски, г-н Чонг — каза Литълмор. — Може и да успея да ви помогна. Само ми отговорете на няколко въпроса. Кога започнахте работа в „Балморал“, в края на юли ли?

Чонг кимна.

— А на Манхатънския мост? — попита детективът.

— Горе-долу по същото време — отвърна китаецът дрезгаво. — Може би няколко дни по-късно.

— Ако не сте били там, Чонг, как сте видели какво е станало?

— А?

— Ако сте влезли у Леон, след като е убил момичето, откъде знаете, че той го е сторил?

— Вече казах — отговори Чонг. — Чух боричкане и погледнах през ключалката.

Литълмор хвърли поглед към надзирателя, който потвърди, че Чонг е разказал същата история и по-рано. Детективът се извърна отново към Чонг Синг.

— Така ли?

— Да, така.

— Не, не е така. Аз бях там, г-н Чонг, не си ли спомняте? Аз влязох у Леон. Аз отворих куфара. И погледнах през ключалката. През нея не се вижда нищо.

Чонг мълчеше.

— Как ви одобриха на две работни места, Чонг? И как така и двете са за г-н Бануел?

Китаецът сви рамене.

— Опитвам се да ви помогна — каза Литълмор.

— Леон — промълви Чонг. — Той ме уреди.

— Откъде Леон познава Бануел?

— Не знам.

— Не знаете?

— Не знам — настоя Чонг Синг. — Не съм убил никого.

Литълмор стана и даде знак на надзирателя да отвори килията.

— Знам, че не сте — каза той.

Лятната вила на семейство Актън беше вила в нюпортския смисъл на думата, което значеше имение, отговарящо на — или направо надминаващо — стандартите на дребен европейски монарх. Смятах да се върна в града, след като изпратя Нора до вратата, но открих, че не мога да го направя. Не можех да я оставя сама дори там.

Прислугата я посрещна топло, разтвори вратите и прозорците и се засуети наоколо. Изглежда, не знаеха нищо за неприятностите й. Макар че почти не говореше, тя искаше да ме разведе навсякъде. Минахме през първия етаж на главната постройка. Във високия два етажа коридор се издигаше широко мраморно стълбище. Вдясно беше куполът с витражи, а вляво — осмоъгълна библиотека от едри дървени греди. Имаше много мраморни колони и позлатени гипсови отливки.

В дъното бе разположена малка веранда с облицован с плочи таван. Към реката в далечината се спускаше тревиста пътека, обградена от високи дъбове. Момичето тръгна към градината. Последвах я и след малко двамата се озовахме в конюшните, където миришеше на коне и свежо сено. Готвачът вече предвидливо бе изпратил кошница с храна на това място, в случай че г-ца Нора реши да поязди.

Оказа се, че язди толкова добре, колкото и аз. След приятното препускане се отпуснахме на постлано на сянка одеяло, откъдето се откриваше великолепна гледка към река Хъдзън. В кошницата намерихме дузина миди върху лед, студено пилешко, картофени крокети, кутия с малки солени бисквити и салата от череши и диня. Готвачът ни бе изпратил и термос студен чай, както и половин бутилка бордо, очевидно „за господина“. Не бях ял от предната вечер.

Когато приключихме, Нора ме попита:

— Честен ли сте?

— До безобразие — отвърнах. — Но само защото съм много лош актьор. Прислугата няма ли да се обади на родителите ви, че сте тук?

— Тук няма телефон. — Свали сламената си шапка и остави слънчевите лъчи да си играят с косата й. — Извинявам се за държанието си на ферибота, докторе. Не знам защо повдигнах темата за баща ви. Моля да ми простите. Чувствам се като в горяща къща, от която няма как да избягам. Клара бе единственият човек, към когото можех да се обърна, но сега и тя не може да ми помогне.

— Има изход — казах. — Ще останете тук до неделя. Тогава ще навършите осемнайсет години и ще избегнете опеката на родителите си. През това време, ако имаме късмет, детектив Литълмор ще успее да свърже доказателствата, които намерихме, с Бануел и да го арестува.

— Какви доказателства?

Разказах й за слизането ни в кесона. Обясних й, че детектив Литълмор вероятно вече е потвърдил, че съдържанието на куфара принадлежи на г-ца Ривърфорд, а това е всичко, което му трябва, за да арестува г-н Бануел. Дори може Бануел вече да е арестуван.

— Много се съмнявам в това — каза Нора и затвори очи. — Кажете ми нещо друго.

— Какво?

— Кажете ми нещо, което не е свързано с Джордж Бануел.

В дома на семейство Актън край Грамърси парк майката на Нора претърсваше стаята на дъщеря си. Нора бе изчезнала. Милдред Актън прати г-жа Бигс да види дали момичето не е в парка, но не беше там. Мисълта, че е измамена от дъщеря си, изпълваше г-жа Актън с възмущение. Очевидно Нора беше луда, зла и пак луда. Не можеше да има доверие на нито една нейна дума. Г-жа Актън бе видяла откритите в стаята й цигари и козметика. Какво ли друго криеше там?

Бръкна под възглавницата, но не намери нищо, което да си струваше да конфискува. Но с учудване откри там кухненски нож.

Това откритие произведе странен ефект върху Милдред Актън. За части от секундата през ума й преминаха множество кървави картини. Сред тях бяха и спомените от раждането на единственото й дете, които, както винаги, й напомниха, че от онзи ден нататък двамата със съпруга й спяха в различни легла. След миг кървавите образи и асоциации изчезнаха. Г-жа Актън почти ги бе забравила, но настроението, което предизвикаха, остана. Почувства се длъжна да предпази дъщеря си от нея самата и върна ножа в кухнята.

На г-жа Актън й се щеше съпругът й да направи нещо. Искаше й се да не е толкова безнадеждно отпуснат, да не седи вечно затворен в кабинета си или да играе поло в провинцията. Харкорт ужасно бе разглезил Нора. Ако не бе наследил малко състояние от баща си, щеше да свърши в приют за бедни. Милдред му го бе казвала неведнъж.

Г-жа Актън реши, че трябва веднага да се обади на д-р Сакс за още един електромасаж. Вярно, че си бе правила такъв предния ден, а той струваше много, но нямаше да издържи, ако не получи нов. Д-р Сакс си го биваше в това. Помисли си, че щеше да е по-добре, ако бе намерила лекар християнин, който да е точно толкова компетентен. Но нима всички не твърдяха, че най-добрите лекари са евреи?

Мозъкът ми, разбира се, се изпразни тотално, когато Нора ме накара да й кажа нещо разсейващо, но изведнъж се сетих.

— Снощи — казах — разгадах „Да бъдеш или да не бъдеш“.

— Не знаех, че има нужда от разгадаване — отвърна тя.

— О, от векове човечеството се опитва да разгадае този монолог. Но никой не е успял, защото всички си мислят, че „да не бъдеш“ значи да умреш.

— Нима?

— Ако го тълкуваш така, възниква проблем. Монологът приравнява „да не бъдеш“ с „действието“, с „опълчването“, с отмъщението и така нататък. Ако „да не бъдеш“ означава да умреш, тогава смъртта би трябвало да се олицетворява от действието, но пък то принадлежи на живота. Как става така, че действеността минава на страната на „да не бъдеш“? Ако успеем да отговорим на този въпрос, ще разберем защо за Хамлет „да бъдеш“ означава да не правиш нищо, а след това ще успеем да разрешим и голямата загадка: защо той бездейства, защо толкова дълго време е парализиран? Отегчавам ви, извинете.

— Никак даже. Но „да не бъдеш“ може да означава само смърт — каза Нора. — „Да не бъдеш“ означава… — тя сви рамене — да не бъдеш.

Бях се излегнал на една страна, но след тези й думи се изправих.

— Не, т.е. — да. Искам да кажа, че „да не бъдеш“ има и друго значение. Не само смъртта е обратното на това „да бъдеш“. Не и за Хамлет. За него „да не бъдеш“ значи „да се преструваш“.

— Да се преструваш на какво?

— Просто да се преструваш. — Изправих се, закрачих и с известен срам ще призная, че започнах да пукам с всичка сила кокалчетата на пръстите си. — Ключът към загадката през цялото време е бил там, още от самото начало на пиесата, когато Хамлет казва: „Изглежда? Не — то е! Изглежда няма.“ Замислете се. Има нещо гнило в Дания. Всички би трябвало да са в траур заради бащата на Хамлет. Особено пък майка му. И самият Хамлет трябва да стане крал. Вместо това цяла Дания празнува женитбата на майка му, която на всичкото отгоре се омъжва не за кого да е, а за омразния чичо, който му е отмъкнал трона.

И това, което най-много го измъчва, е чувството на тъга, усещането за „преструвка“ — хората, които едвам дочакват да седнат на масите и да празнуват сватбата, а след това да се хвърлят в леглото като диви животни, носят черно. Хамлет не иска да бъде част от такъв свят. Не иска да се преструва. Отказва да „изглежда“ по определен начин. Той Е.

Тогава разбира, че баща му е убит. Заклева се да отмъсти. Но от този миг нататък влиза в света на преструвките. Първата му стъпка е да изиграе една гротеска — да се „престори“ на луд. След това слуша като окаменял как един актьор плаче за Хекуба. След това дава указания на актьорите как да се преструват убедително. Дори сам им написва сцената — за която се преструва, че не го вълнува, а всъщност е преповтаряне на събитията около смъртта на баща му, — като така цели да изненада чичо си и да го принуди да си признае престъплението.

Влиза в реалността на играта, на преструвката. За Хамлет „Да бъдеш или да не бъдеш“ не значи „да съществуваш или да не съществуваш“, а значи „да бъдеш или да се преструваш“. Това решение трябва да вземе той. Да се преструваш, значи да играеш — да си фалшив, да влезеш в роля. И това е и ключът към цялата пиеса, който през цялото време е под носа на всички ни. Да не бъдеш, значи да се преструваш, а да се преструваш, значи да играеш. Затова „да бъдеш“ значи „да не играеш“, да не правиш нищо. И оттам и бездействието му! Хамлет е убеден, че не трябва да се преструва, а това означава да не прави нищо. Ако остане верен на това си решение, ако „бъде“, не може да „играе“. Но ако „обнажи меч“ и отмъсти за баща си, той трябва да „играе“ — да избере да се преструва, а не да бъде.

Погледнах единствения си слушател.

— Разбирам — каза тя. — Трябва да мами, за да докопа чичо си.

— Да, да, но това е и общовалидно. Всеки актьор извършва някакъв акт. Всяко представяне е представление. Неслучайно тези думи са близки по значение. В обмислянето има обиграност, но не и спонтанност. „Фабрикувам“ значи „правя умело“, но също така и „мамя“. „Изкуство“ и „изкуствен“ са сродни думи и произлизат от лъжа. От „вещ“ идва „вещица“ а оттам и „магия“, „измама“. Няма отърване. Ако искаме да играем роля в реалния свят, трябва да се преструваме. Например когато мъж прави психоанализа на жена, той става неин лекар, поема определена роля. Това не е лъжа, а игра. Ако се откаже от тази роля, той приема някоя друга — на приятел, любовник, съпруг и т.н. Можем само да си изберем ролята, но това е всичко.

Нора бе свила вежди.

— Аз играех с вас — каза тя.

Понякога се случва така: истината изскача на бял свят насред сцена, която няма нищо общо с нея, когато действието е някъде другаде, а вниманието — приспано. Знаех за какво говори: за тайната фантазия спрямо баща си, която ми бе признала предишния ден и която естествено се опитваше да скрие.

— Вината е моя — отвърнах. — Аз не исках да чуя истината. Дълго време изпитвах същото и спрямо „Хамлет“. Не исках да призная, че тълкуването на Фройд за пиесата е вярно.

— Д-р Фройд е тълкувал пиесата? — попита тя.

— Да, и то точно по начина, по който ви разказах току-що. В крайна сметка излиза, че Хамлет тайно желае да прави секс с майка си.

— Д-р Фройд ли казва това? — възкликна тя. — И вие му вярвате? Колко отвратително.

— Ами да, но съм малко изненадан, че казвате това.

— Защо? — попита тя.

— Заради това, което ми признахте вчера.

— Какво ви признах?

— Признахте — започнах аз, — че имате същите инцестни желания.

— Вие сте луд.

Снижих глас, но той прозвуча въпреки това твърдо.

— Г-це Актън, вчера в парка ми признахте съвсем открито, че сте ревнували, когато сте видели Клара Бануел с баща си. Казахте, че ви се е приискало да сте тази, която…

Тя стана кървавочервена.

— Престанете! Да, казах, че съм ревнувала, но не от Клара! Колко отвратително! Ревнувах от баща си!

Спогледахме се над малкото вълнено одеяло. И двамата бяхме скочили на крака. Две катерички, които си играеха край близък дънер, замръзнаха и ни погледнаха подозрително.

— Значи затова казахте, че сте порочна? — попитах.

— Да — прошепна тя.

— Но това не е порочно — уверих я. — Поне не в сравнение с другата възможност.

Забележката ми не й се стори забавна. Докоснах я по бузата. Тя сведе очи. Хванах брадичката й, вдигнах лицето й към своето и се приведох. Тя ме отблъсна.

— Недейте.

Не смееше да ме погледне в очите. Отдръпна се от мене и се зае с остатъците от пикника, прибираше храната в кошницата, изтръскваше трохите от одеялото. В пълно мълчание се върнахме до конюшните, където оставихме конете.

Така всичките ми възвишени етични скрупули, които ми забраняваха да се възползвам от породения от трансфера интерес на Нора към мене — ако изобщо имаше такъв, — се стопиха като сняг през април, когато разбрах, че ми е признала сафическо желание, а не инцестно. Смутих се, като установих това за себе си, но имаше логика. В мига, в който осъзнах истината, вече не мислех за това как Нора копнее да целува баща си там, където би могла да целува мене. Може би трябваше да заключа, че би искала да целува така Клара, но тази идея не ми се побираше в ума.

Вилата бе тиха, въздухът в летния следобед — напълно неподвижен, а просторните стаи — сенчести и празни. Всички кепенци бяха спуснати, предположих, че за да пазят мебелите и тъканите от слънцето. Нора беше мрачна и мълчалива. Поведе ме към осмоъгълната библиотека с прекрасните дърворезби. Заключи вратите след нас и ми посочи едно кресло. От мене се очакваше да седна, което й направих. Нора коленичи на пода пред мене.

Проговори за първи път, откакто ме бе отблъснала.

— Помните ли когато ме видяхте за първи път? Когато не можех да говоря?

Не можех да разгадая изражението й. Изглеждаше едновременно разкаяна и невинна.

— Разбира се — казах.

— Не бях си загубила говора.

— Моля?

— Само се преструвах — допълни тя.

Опитах се да не показвам на външен вид как устата ми изведнъж пресъхна.

— Затова можехте да говорите на следващата сутрин — казах.

Тя кимна.

— Защо? — попитах.

— Както и амнезията ми.

— Какво за нея?

— И тя не беше истинска — каза тя.

— Нямали сте амнезия?

— Преструвах се.

Момичето вдигна поглед. Имах странното усещане, че я виждам за първи път. Опитах се да се ориентирам наново, като се опирах на това, което знаех, или си мислех, че знам, около новите факти. Мъчех се да пренаредя всички сцени от последната седмица, за да видя логиката им — но не успях.

— Защо?

Тя поклати глава и захапа долната си устна.

— Опитвахте се да съсипете Бануел ли? — попитах. — Затова казахте, че той го е извършил?

— Да.

— Но вие излъгахте.

— Да. Но останалото — почти всичко е вярно.

Изглежда, се опитваше да си върне симпатията ми, но не изпитвах никаква милост към нея. Сега разбрах защо каза, че трансферът не й влияе. Изобщо не бях успял да проведа психоанализа.

— Направихте ме на глупак — казах.

— Не исках. Не можех… толкова е…

— Всичко, което сте ми казали, е било лъжа.

— Не. Той наистина се опита да ме изнасили, като бях на четиринайсет. И отново — като бях на шестнайсет. И наистина видях баща си с Клара. Точно тук, в тази стая.

— Преди ми казахте, че сте видели баща си и Клара в лятната вила на семейство Бануел.

— Да.

— И защо ме излъгахте за това?

— Не съм.

Трескаво се опитвах да се ориентирам. Сега си спомних: лятната вила на родителите й е в Бъркшър, Масачузетс. Ние не бяхме там. Бяхме във вилата на Бануел. Прислужниците я познаваха не защото работеха за нейното семейство, а защото е идвала често. Изведнъж цялата реалност на ситуацията, в която се намирахме, стана изключително крехка и всеки миг заплашваше да се разбие на парченца. Изправих се. Тя ме хвана за ръцете и вдигна поглед към мене.

— Сама сте си причинили нараняванията по тялото — казах. — Сама сте се удряли с камшик. Нарязали сте се. Изгорили сте се.

Тя поклати глава.

В ума ми нахлуха множество спомени. Първо как помагам на Нора пред хотела да се качи във файтона. Ръцете ми бяха обгърнали изцяло талията й, бяха се докоснали до гърба й, а тя не бе трепнала. Когато пипнах шията й, за да събудя паметта й — което си беше чиста преструвка, — се случи нещо подобно. И тя пак дори не мигна.

— Нямате наранявания — казах. — Те са били за заблуда. Нарисували сте си ги и не сте позволили на никого да ги докосне. Никога не сте нападана.

— Не — каза тя.

— Какво не? Нападната ли бяхте, или не?

— Не — повтори тя.

Сграбчих я за китките. Тя затаи дъх.

— Задавам ви прост въпрос. Бита ли сте с камшик? Не ме интересува кой го е направил. А дали някой мъж — независимо дали Бануел или някой друг — ви е бил? Да или не. Кажете ми.

Тя поклати глава.

— Не — прошепна. — Да. Не. Да. Толкова силно, че мислех, че ще умра.

Ако това, че смени версията си четири пъти за пет секунди, не беше толкова зловещо, щеше да е смешно.

— Покажете ми гърба си — казах.

Тя поклати глава.

— Знаете, че е вярно. Д-р Хигинсън го потвърди.

— И него сте заблудили. — Дръпнах роклята й и я скъсах, оставих я да се свлече по раменете й. Тя затаи дъх, но не помръдна, нито се опита да ме спре. Раменете й останаха голи. Видях горната част на гърдите й, не бяха наранени. Обърнах я. Не виждах рани по гърба й, но кожата под лопатките й бе покрита от бял дантелен корсет.

— И корсетът ми ли ще разкъсате? — попита тя.

— Не. Видях достатъчно. Връщам се в града и вие идвате с мене. — Може би все пак мястото й бе в санаториум. Ако не, тогава не знаех къде й е мястото, но със сигурност трябваше да се намира под нечия опека, и то не моята. Не смятах да поемам и отговорността, че съм я отвел във вилата на Бануел. — Ще ви върна у дома.

— Много добре — каза тя.

— О, вече не се притеснявате, че ще ви затворят в лудница, така ли? И това ли беше лъжа?

— Не. Това е истина. Но трябва да се махна от тук.

— За глупак ли ме мислите? — попитах, като знаех, че отговорът е „да“. — Ако ви заплашваше въдворяване, щяхте да откажете да тръгнете с мен.

— Не мога да остана тази нощ тук. Г-н Бануел рано или късно ще разбере. Прислужниците могат да му пратят телеграма от града тази вечер.

— Е, и? — попитах.

— Ще дойде тук, за да ме убие — отвърна тя.

Засмях се пренебрежително, но тя продължаваше да се взира в мене. Взрях се и аз в лъжливите й сини очи, опитах се да проникна в тях докрай. Или си вярваше, или беше най-изпечената измамничка, която бях виждал. Струваше ми се, че е по-скоро последното.

— Отново ме правите на глупак — казах, — но аз ще повярвам на това, което казвате. Бануел знае, че сте го посочили като нападател. Вероятно имате причини да се страхувате от него дори и да сте измислили нападението. Във всеки случай това е още една причина да ви отведа у дома.

— Не мога да тръгна така — каза тя и сведе очи към разкъсаната си рокля. — Ще взема някоя дреха на Клара. Ще ме изчакате ли?

Кимнах. Когато се приближи съм вратата, извиках след нея:

— Защо ме доведохте тук?

— За да ви кажа истината. — Отвори вратите и затича нагоре по мраморното стълбище, като притискаше с две ръце роклята към гърдите си. За щастие никой от прислугата не я видя, иначе вероятно щяха да се обадят в полицията и да докладват за изнасилване.

24

— Не казвам, че той я е убил, ваша чест. Само твърдя, че крие нещо.

Детектив Литълмор разговаряше късно следобед в петък с кмета Макклелън в кабинета му. Ставаше въпрос за Джордж Бануел.

— Какви доказателства имаш? — попита ядосаният Макклелън. — И по-бързо, човече. Давам ти най-много пет минути.

Литълмор се замисли дали да каже на кмета за куфара, който намериха с Янгър в кесона, но реши да си премълчи, тъй като в него засега нямаше нищо уличаващо, а още повече не биваше изобщо да влиза в кесона.

— Току-що се чух с Гитлоу от Чикаго, сър. Проверил е в тамошната полиция. Прегледал е целия телефонен указател. Търсил е и в регистъра на гражданското състояние. Тя не е от Чикаго. Никой там не е и чувал за Елизабет Ривърфорд.

Макклелън дълго и напрегнато се взира в детектива.

— В неделя вечерта бях с Джордж Бануел — заяви той. — Казах ти го вече три пъти.

— Знам, сър. И съм сигурен, че г-ца Ривърфорд няма как да е била с вас, където и да сте били, без вие да разберете, нали?

— Какво?

— Сигурен съм, че г-н Бануел не е взел тайно г-ца Ривърфорд със себе си, не я е убил около полунощ и след това не я е докарал със себе си в града, за да я върне в апартамента й и да инсценира, че убийството е станало там, ако следите мисълта ми, ваша чест.

— Боже мили, детектив.

— Просто не знам къде сте били, господине, нито как г-н Бануел е стигнал дотам и дали сте били заедно през цялото време.

Макклелън пое дълбоко дъх.

— Много добре. В неделя вечерта, г-н Литълмор, вечерях с Чарлз Мърфи в хотел „Гранд вю“ близо до „Саранак ин“. Вечерята бе организирана по-рано през деня от Джордж Бануел. Г-н Хафън също бе сред гостите.

Литълмор ококори очи. Бос36 Мърфи бе начело на Тамани хол. Луис Хафън, също човек от Тамани, управляваше Бронкс — до миналата неделя.

— Но вие току-що накарахте губернатора Хюз да уволни Хафън, сър.

— Хюз беше малко по-надолу по шосето, у г-н Колгейт, с губернатора Форт.

— Не разбирам, сър.

— Отидох там, детектив, за да чуя какво ще иска от мен Мърфи, за да ме номинира Тамани хол за кмет на следващите избори.

Литълмор не каза нищо. Новината го порази. Всички знаеха, че кметът се бе обявил за враг на Тамани хол. Беше се заклел да няма нищо общо с хора като Мърфи.

Макклелън продължи.

— Джордж ме убеди да отида. Изтъкна аргумента, че след уволнението, на Хафън Мърфи ще е склонен на сделка. Така и беше. Поиска от мене да назнача Хафън за финансов ревизор. Не веднага, а след месец-два. Ако се съглася, те свалят кандидатурата на съдия Гейнър, номинират мене и печеля изборите. Бяха готови да поемат това задължение пред губернатора онази вечер, стига да им дам дума.

— И вие какво казахте, господине?

— Казах им, че г-н Хафън няма нужда от нова работа, тъй като на последния си пост вече е завлякъл четвърт милион долара от градската хазна. Г-н Бануел беше много разочарован. Искаше да приема. Без съмнение той е спечелил доста от нашето приятелство, Литълмор, но си е изкарал всеки долар, който общината му е платила. Всъщност последното плащане му го преведох миналата седмица и то не беше и с цент повече от сумата, която предложи на търга. И не, не виждам как може да е убил г-ца Ривърфорд в „Саранак ин“. Тръгнахме от „Гранд вю“ между девет и половина и десет, отбихме се у Колгейт и се върнахме заедно в града. Бяхме с моята кола и пристигнахме в Манхатън около седем сутринта. Бануел не ми е изчезвал от погледа за повече от пет или десет минути през цялата нощ. Защо ще лъже за местонахождението на семейство Ривърфорд, за мене е пълна загадка. Може би е имал предвид, че живеят в някой от околните градове.

— В момента ги проверяваме, сър.

— Във всеки случай не той я е убил.

— И аз не мисля, че е той, ваша чест. Исках да го изключа. Но съм близо, сър. Много близо. Имам добри улики срещу убиеца.

— За бога, Литълмор. Защо не каза веднага? Кой е той?

— Ако нямате нищо против, ще знам дали съм прав тази вечер. Ако мога да изтърпя дотогава.

Кметът се съгласи също да изчака. Но преди да освободи Литълмор, му даде визитка с телефонен номер.

— Това е домашният ми телефон. Обади ми се веднага щом разбереш нещо, независимо колко е часът.

В осем и половина в петък вечерта на вратата на хотелската стая на Зигмунд Фройд се почука и той отвори. Беше по халат, но с официален панталон отдолу, бяла риза и папийонка. Пред него застана висок младеж, който изглеждаше физически и духовно изтощен.

— Янгър, ето те и тебе — каза Фройд. — Боже мили, изглеждаш ужасно.

Стратъм Янгър не отговори. Фройд веднага разбра, че нещо му се е случило. Но запасите му от съчувствие бяха силно намалели. Окаяното състояние на младия мъж му напомни за пълната бъркотия, която започна да се завихря около него самия още с пристигането му в Ню Йорк. Нима всеки американец го сполита някаква беда? Не може ли поне един да си държи ризата затъкната в панталоните?

— Дойдох да видя как се чувствате — каза Янгър.

— Като изключим това, че загубих доброто си храносмилане и най-важния си последовател, съм доста добре, благодаря — отвърна Фройд. — Отменянето на лекциите ми в твоя университет също е повод за задоволство. Общо взето, пътуването до вашата страна се оказа много успешно.

— Брил беше ли в „Таймс“? — попита Янгър. — Разбра ли дали ще публикуват статията?

— Ще я публикуват — каза Фройд. — И Юнг е дал интервю.

— Утре ще отида при Хол, д-р Фройд. Прочетох статията — само клюки, и то анонимни. Сигурен съм, че ще успея да убедя Хол да не отменя нищо. Юнг не е казал нищо срещу вас.

— Нищо срещу мене? — изсмя се Фройд саркастично, като си спомни последния разговор с Юнг, състоял се на същото място, където се намираше сега. — Той отрече едиповия комплекс. Отрече сексуалната етиология. Отрича дори това, че преживяванията в детството са източникът на неврозите. В резултат на това вашата медицинска общност е застанала зад него, а не зад мене. И твоят ректор очевидно се кани да направи същото.

Стояха на прага на хотелската стая. Фройд не покани Янгър вътре. И двамата мълчаха.

Янгър пръв наруши тишината.

— Бях на двайсет, когато за първи път прочетох трудовете ви и веднага разбрах, че светът вече никога няма да бъде същият. Вашите идеи са най-важните открития на този век. Америка е жадна за тях, сигурен съм.

Фройд отвори уста да отговори, но думите се спряха на устните му. Омекна.

— Ти си добро момче, Янгър — каза с въздишка. — Извинявай. А що се отнася до жаждата, не бих разчитал много на нея. Жадният ще пие каквото му дадат. И като стана въпрос за пийване, ще ходим пак на вечеря у Брил. Ференци вече тръгна. Ще се присъединиш ли към нас?

— Няма как — отвърна Янгър. — Едва си държа очите отворени.

— За бога, какво си правил? — попита Фройд.

— Трудно ми е да ви опиша последните двайсет и четири часа, сър. За последно бях с г-ца Актън.

— Разбирам. — Фройд забеляза, че Янгър се надява да поговорят по-подробно, но се чувстваше толкова изтощен колкото и младежа, и не му бе до това. — Е, ще ми разкажеш всичко утре.

— Утре, добре — каза Янгър и се накани да си ходи.

Усетил разочарованието му, Фройд добави:

— А, исках да ти кажа нещо. Трябва да помислим за Клара Бануел.

— Моля?

— Целият семеен живот обикновено се съсредоточава около най-травмирания член на семейството. Знаем, че Нора по същество е заместила родителите си със семейство Бануел. Тогава въпросът, който изниква, е: кой от това новосформирано семейство има най-големи психологически травми.

— И мислите, че това е г-жа Бануел?

— Не трябва да приемаме безусловно, че е Нора. Г-жа Бануел е властна личност, като всички нарцисисти, но мъжете в живота й без съмнение са й нанесли много дълбоки рани. Съпругът й — със сигурност. Чу я какво каза.

— Да — отвърна Янгър. — Тя ми доразви теориите си.

— На вечерята у Джелиф ли?

— Не. Разговаряхме в дома на г-ца Актън.

— Разбирам — каза Фройд и вдигна вежди. — Мисля, че на нея дължим осведомеността на Нора, че Клара всъщност е правила фелацио на баща й.

— Моля?

— Спомнете си — каза Фройд. Затвори очи и остана така, докато цитираше на Янгър разговора им по този въпрос отпреди два дни, като му припомни и собствените му думи. — „Не намирате ли нещо странно в твърдението на Нора, че когато е видяла г-жа Бануел с баща си, тя не е разбрала на какво точно е станала свидетел? Повечето американски момичета на четиринайсет години не са много информирани по този въпрос, д-р Фройд. Разбирам, но не това имах предвид. Тя е намекнала, че сега знае какво е видяла тогава, нали така?“

Янгър се стъписа.

— Да нямате фонографска памет?

— Да. Полезно качество за един психоаналитик. И ти трябва да я развиеш. Доскоро можех да възпроизведа разговори отпреди месеци, но сега мога да се връщам само дни назад. Както и да е, според мене ще разбереш, че самата г-жа Бануел е образовала Нора по същността на този акт. Според мене е спечелила доверието на момичето, като му е засвидетелствала съпричастност. Иначе чувствата на Нора към нея биха били необясними.

— Чувствата на Нора към г-жа Бануел — повтори Янгър.

— Хайде, момчето ми, замисли се. Вместо да мрази г-жа Бануел, както би трябвало, Нора я избира за заместничка на майка си. Това означава, че г-жа Бануел е намерила начин да създаде специална връзка с това момиче, което си е забележително постижение при тези обстоятелства. Почти сигурно е, че е споделяла с Нора своите нередни сексуални тайни — любим начин на жените да постигнат интимност.

— Разбирам — каза Янгър с леден глас.

— Нима? Това със сигурност е направило още по-трудно положението на Нора. И свидетелства за липса на скрупули у г-жа Бануел. Една жена не споделя такива неща с момиче, което иска да опази невинно. Е, виждам, че искаш да споделиш нещо с мене, но си прекалено уморен. Няма смисъл да говорим сега. Да отложим за утре. Иди си почини.

Смит Ели Джелиф си тананикаше някаква ария, когато влезе в „Балморал“ малко след единайсет в петък вечерта. Даде щедър бакшиш на портиерите и им каза, без изобщо да го питат, че си е прекарал страхотно в „Метрополитън“ в компанията на дама от най-висока класа — от тези, дето знаят какво се прави по време на опера. Лицето му бе светнало, изглеждаше напълно убеден във величието на душата си.

Доброто му настроение бе малко помрачено от появата на млад мъж във вехт костюм, който му препречи пътя към асансьора, и загуби още няколко градуса, когато младият мъж се представи като детектив от полицията.

— Вие сте лекарят на Хари Тоу, нали, д-р Джелиф? — попита Литълмор.

— Знаете ли колко е часът, добри човече? — отвърна Джелиф.

— Просто ми отговорете на въпроса.

— Грижа се за г-н Тоу — призна Джелиф. — Всички го знаят. Документирано е където трябва.

— Беше ли той под ваш контрол — продължи Литълмор — при посещението си в Ню Йорк миналия уикенд?

— Не знам за какво говорите — отвърна Джелиф.

— Разбира се, че не знаете — каза детективът и махна на едно момиче в крещящо облекло, което изчакваше на кожения диван в другия край на мраморното фоайе. Грета се приближи. Литълмор я попита дали разпознава Джелиф.

— Той е, сигурна съм — каза Грета. — Д-р Смит. Дойде с Хари и си тръгна с него.

Същия следобед, преди да отиде при кмета, детективът се бе върнал в кабинета си, беше препрочел протоколите от съдебните заседания и бе намерил в тях свидетелските показания на Джелиф, че Тоу е невменяем.

— Е, д-р Смит — каза Литълмор. — Тук ли ще се разберем, или ще ходим в полицията?

Не му се наложи да чака дълго.

— Решението изобщо не беше мое — избълва Джелиф, — а на Дейна. Дейна отговаря за всичко.

Литълмор нареди на Джелиф да го заведе в апартамента си. Когато влязоха в богато украсеното му антре, детективът кимна одобрително.

— Имате какво да губите, д-р Смит. Значи миналия уикенд сте водили Тоу в града? И как стана? Подкупихте охраната?

— Да, но решението го взе Дейна, не аз — продължи да настоява на своето Джелиф. Отпусна се тежко на стол зад масата си за хранене. — Направих само това, което той ми нареди.

Литълмор се взря в него.

— Ваша ли беше идеята да ходите при Сузи?

— Тоу избра мястото, не аз. Моля ви, детектив. Беше медицинска необходимост. Един здрав мъж може да полудее на място като Матуан, заобиколен от лунатици и лишен от нормалните физиологични отдушници на напрежение.

— Но Тоу наистина е луд — каза Литълмор. — Затова е в лудницата.

— Не е луд. Но е много напрегнат — отвърна Джелиф. — Има нестабилен темперамент. Затварянето на такъв човек не води до добро.

— Толкова по-зле тогава, че сте излъгали по време на процеса — отбеляза Литълмор. — Не за първи път водите Тоу в града, нали? Подвизавали сте се заедно и преди месец?

— Не, кълна се — каза Джелиф. — Беше за първи път.

— Разбира се — отвърна Литълмор. — А откъде Тоу е знаел за Елси Сигел? И как накарахте Бануел да ви покрие следите?

Джелиф отрече да е знаел нещо за Елси Сигел, докато не прочел вестниците вчера следобед.

— Когато заведохте Тоу при Сузи — продължи Литълмор, — знаехте ли какво обича да прави с момичетата? И то ли беше медицинска необходимост?

Джелиф овеси нос.

— Бях чувал за склонностите му — смотолеви той, — но смятах, че се е излекувал.

— О, не е — каза Литълмор. Детективът гледаше отвратен как добре поддържаните нокти на Джелиф почесваха огромния му корем. — Преди онази нощ да отидете при Сузи, когато с Тоу сте отседнали тук, във вашия апартамент, за колко дълго го изпуснахте от поглед? Излизал ли е сам? Излизал ли е извън сградата? Какво стана?

— Тук? — попита Джелиф разтревожен и объркан. — Никога не бих го довел тук.

— Не си играйте с мен, Смит. Вече имам достатъчно доказателства, за да ви обвиня като съучастник в убийство — както в подготвянето му, така и в прикриването му.

— Убийство? Мили боже! Не може да бъде. Не е имало никакво убийство.

— Едно момиче е било убито в тази сграда миналата неделя вечер, същата, в която сте довели Тоу.

Лицето на Джелиф пребледня.

— Не — каза той. — Тоу пристигна в града в събота вечерта. В неделя сутринта се качих заедно с него във влака за Матуан. Остана там както в неделя, така и в понеделник. Можете да питате Дейна и да проверите документацията в Матуан. Ще видите, че думите ми ще се потвърдят.

Отчаянието на Джелиф изглеждаше искрено, но Литълмор имаше доказателства за точно обратното на това, което чуваше.

— Добър опит, Смит, но аз пък разполагам с половин дузина момичета, които са ви видели с Тоу миналата неделя. Нали така, Грета?

— Да — каза Грета. — Около един или два в неделя сутринта. Точно както ви казах.

Литълмор замръзна.

— Чакай малко, чакай малко. Събота вечерта ли имаш предвид, или неделя?

— Събота вечерта, неделя сутринта, все тая — отвърна Грета.

— Грета — каза детективът, — искам да съм сигурен. Кога дойде Тоу — в събота или в неделя вечерта?

— Събота вечерта — каза Грета. — В неделя вечер не работя.

Литълмор пак се върна на изходната точка. Версията с Тоу му изглеждаше солидна като десеттонен бетонен блок. Всичко сочеше натам. А сега се оказа, че е бил при Сузи друга вечер — предишната.

— Ще проверя документацията в болницата — каза Литълмор на Джелиф — и горко ви, ако лъжете. Хайде, Грета, тръгваме си.

Джелиф преглътна и се надигна от стола.

— Според мене ми дължите извинение, детектив — каза той.

— Може би — отвърна Литълмор. — Но ако още един път ми го кажете, ще лежите от една до пет години в „Синг Синг“ за уреждане на бягство на щатски затворник. Да не споменавам, че няма да можете повече да практикувате като лекар.

За втора поредна нощ Карл Юнг минаваше покрай църквата „GB. Разпятие“ от другата страна на Грамърси парк. Този път обаче носеше револвера си в джоба. Може би той му даваше кураж. Премина целеустремено и без да трепне покрай оградата от ковано желязо от южната страна на парка и тръгна право към полицая, който пазеше предната врата на семейство Актън. Полицаят го попита какво прави тук. Юнг отговори, че търси някакъв театрален клуб наблизо. Дали офицерът не може да му помогне?

— „Плейърс“, това ви трябва — каза полицаят. — Номер шестнайсет, през четири сгради оттук.

Юнг почука на вратата на номер шестнайсет и след като каза името на Смит Джелиф, го пуснаха да влезе. Лъхна го вълна от музика и женски смях. Сега, когато вече беше вътре, не можеше да повярва какъв глупак е бил, когато на два пъти почти стигна вратата, но се уплаши и подви опашка. Само си представете: мъж с неговото положение да се плаши от място, където жените се продаваха за пари.

Момичето на гардероба, което посрещна Юнг във фоайето, за миг изтръпна, когато видя револвера му, но той й го подаде с европейска галантност, като обясни, че видял полицай през няколко къщи и се притеснил, че може наоколо да се разхожда убиец.

— Всичко е наред — каза момичето и се усмихна мило. — За момент си помислих, че вие сте убиецът.

Докато двамата се смееха на шегата до все още открехнатата врата, от един файтон в сенките на църквата слезе друг мъж. Файтонът замина и остави мъжа почти на същото място, на което преди малко бе стоял Юнг. Той имаше бяла вратовръзка. Въпреки горещата лятна нощ носеше сако и ръкавици от бяла еленова кожа. Шапката му бе нахлупена ниско, за да скрие колкото може повече от лицето му. Мъжът не помръдваше. Стоеше в тъмнината и наблюдаваше, оттам, където полицаят пред дома на семейство Актън не можеше да го види.

Веднага щом чу вратата да се затваря, Смит Джелиф отиде до телефона. Помоли оператора да го свърже с психиатричната болницата в Матуан. Отне му петнайсет минути, но най-накрая се обади болничен пазач, с когото беше в отлични отношения. Джелиф започна да издава трескаво заповеди, но от другата страна бързо го прекъснаха.

— Закъснели сте — каза пазачът. — Няма го.

— Няма ли го?

— Тръгна оттук преди три часа.

Джелиф свали слушалката от ухото си. Набра с разтреперани пръсти номера на Чарлз Дейна в дома му на Пето авеню. Никой не вдигна. Наближаваше полунощ. След шест позвънявания Джелиф затвори.

— Мили боже — промълви той.

От другата страна на улицата срещу „Балморал“ Литълмор се сбогуваше с Грета под светлината на улична лампа. Нощта беше все така гореща и душна.

— Ако искате, мога да свидетелствам, че е идвал в неделя вечерта — предложи Грета.

Литълмор нямаше как да не се засмее. Поклати глава и махна на преминаващо такси.

— Няма да потърсите моята Фани, така ли? — попита тя унило.

— Напротив, ще я търся — каза Литълмор. — И ще я намеря.

Нареди на шофьора да кара към Четиридесета улица и му даде долар. Грета се взираше в него.

— Голяма работа сте, да знаете! — каза тя. — Случайно да искате да се ожените за мене? И двамата сме червенокоси.

Литълмор отново се засмя.

— Съжалявам, сладурче, вече съм окупиран.

Грета го целуна по бузата. Когато таксито замина, Литълмор се обърна и видя Бети Лонгобарди зад гърба си. По пътя към жилищния квартал детективът се отби у семейство Лонгобарди и остави съобщение за Бети да дойде пред „Балморал“ веднага щом може.

— Започвай да обясняваш — каза Бети. — И гледай да си убедителен.

Беше убедителен: в мига, в който Бети разбра, че Грета е загубила бебето си, спря да му се сърди. Литълмор я заведе до паркираната кола. Извади от багажника една пълна чанта.

— Искам да ти покажа някои неща — каза той. — Някои неща, които може да са принадлежали на г-ца Ривърфорд. Ти си единствената, която може да ги идентифицира.

Литълмор изпразни чантата в багажника на колата. Дрехите бяха прекалено мокри и повредени, за да бъдат разпознати. Бижутата и обувките изглеждаха познати на Бети, но каза, че не може да бъде сигурна. След това видя ръкав с пайети да виси от голяма омотана купчина плат. Издърпа роклята, на която принадлежеше ръкавът, и я разпери под светлината на лампата.

— Това е нейно! Виждала съм я с тази дреха.

— Ти си истинско бижу — каза Литълмор. Канеше се да я прегърне, но го зачовърка едно хрумване. — Тук има ли нещо, което жена може да облече и през деня?

— Не тези дрехи — каза Бети, като ровеше с вдигнати вежди бельото. — И тези също не. Не, Джими. Това е само вечерно облекло.

— Вечерно облекло — повтори бавно детективът.

— Какво има? — попита Бети.

Литълмор не каза нищо, а погледът му стана замислен.

— Какво, Джими?

— Но тогава г-н Хугел… — изведнъж детективът започна припряно да се потупва по джобовете и да рови в тях. Накрая намери плик с няколко снимки. Едната показа на Бети. — Познаваш ли това лице? — попита той.

— Разбира се — каза тя, — но защо…

— Качваме се обратно — прекъсна я Литълмор.

Грабна от багажника един обемист метален предмет, който приличаше на автомобилен фар, забит върху свещник. Беше електрически фенер. Поведе Бети към „Балморал“. Качиха се на най-горния етаж на Алабастровото крило.

— Колко висока беше г-ца Ривърфорд? — попита Литълмор, докато пътуваха с асансьора.

— Малко по-висока от мен. — Бети беше 157 сантиметра. — Или поне изглеждаше по-висока.

— Какво искаш да кажеш?

— Винаги беше на токчета — обясни Бети. — И то много високи токчета. Но не бе свикнала да ходи на тях.

— Колко тежеше?

— Не знам, Джими. Защо?

Коридорът на осемнайсетия етаж беше пуст. Въпреки възраженията на Бети Литълмор пъхна шперца в ключалката на апартамента на Елизабет Ривърфорд и отвори вратата. Вътре беше тъмно и тихо. Лампите бяха прибрани.

— Какво правим тук? — попита Бети.

— Установяваме нещо.

Литълмор тръгна през антрето към спалнята на г-ца Ривърфорд, като светеше с електрическия си фенер.

— Не искам да влизам там — каза Бети и започна да се опъва назад.

Стигнаха до вратата. Литълмор се пресегна към бравата и ръката му замръзна във въздуха. Силен шум прониза тишината. Идваше от банята. Усили се и се превърна в далечен стон.

Бети сграбчи Литълмор за ръката.

— За този звук ти говорех, Джими, точно него чухме сутринта след смъртта на г-ца Ривърфорд.

Детективът отвори вратата. Воят стана още по-силен.

— Не влизай — прошепна Бети.

Шумът внезапно спря. Всичко утихна. Литълмор влезе в стаята. Бети беше прекалено уплашена, за да остане отвън, и също пристъпи, вкопчена в ръкава му. Мебелите все още си бяха по местата: леглото, огледалото, нощните шкафчета, раклите хвърляха зловещи сенки под лъча на фенера. Литълмор постави ухо на стената, почука с юмрук и се заслуша внимателно. Премести се на около метър и повтори същото.

— Какво правиш? — прошепна Бети.

Литълмор щракна с пръсти.

— Камината — каза. — Видях кал край камината.

Отиде до камината, отмести решетката и се просна на пода. Освети с фенера комина. На задната страна видя тухли, хоросан и три дупки, подредени в триъгълник, като най-горната беше кръгла.

— Това е — каза детективът. — Няма друг начин. Но как той…

Литълмор освети с фенера инструментите, които висяха отстрани на камината. Единият от тях беше тризъбец. Два от трите му зъба бяха остри, а третият — кръгъл. Трите краища също образуваха триъгълник. Литълмор скочи на крака, взе тризъбеца и бръкна в комина с него. Краищата на инструмента намериха дупчиците и паснаха в тях идеално, сякаш бяха правени в комплект — и, разбира се, точно така бяха изработени. Миг след това цялата камина се завъртя на невидими панти в стената и в лицето на Литълмор повя силен вятър.

— Я погледни тук — каза той. Малки сини светлинки грееха от стените. — Къде съм виждал нещо подобно? Хайде, Бети.

Влязоха в прохода. Бети стискаше Литълмор за ръката. Забелязаха на едната стена голяма квадратна метална порта. Детективът долепи ухо и каза на Бети да направи същото. Чуваха отдалече същия вой, който така ги бе изплашил.

— Въздушна шахта — каза Литълмор. — Някаква система с нагнетен въздух. Трябва да има помпа. Когато се включва помпата, се чува този звук. — Изминаха стотина метра, минаха през пет-шест подобни врати и завиха на три или четири места. Ноктите на Бети се бяха впили в ръката на Литълмор. Най-после стигнаха до края. Пътят им препречваше стена, но на нея имаше малка метална плочка, от която се излъчваше същата синкава светлина. Литълмор натисна плочката и стената се отмести.

Под светлината на електрическия фенер видяха скъпо обзаведен мъжки кабинет. Стените бяха скрити зад лавици, но вместо книги по тях бяха наредени макети на мостове и сгради. В средата на кабинета бе поставено масивно бюро с метални лампи на плота. Литълмор запали една от тях. Вратата, която водеше навън, бе затворена. Литълмор и Бети тихо се придвижиха до нея и я отвориха. Влязоха в тъмен коридор и стигнаха до бяло мраморно фоайе, където чуха приглушен звук. Продължиха по коридора, минаха покрай най-просторната всекидневна, която и двамата някога бяха виждали. Чу се проскърцване на врата, зад нея имаше някой, който натискаше бравата надолу-нагоре и очевидно се опитваше да я отвори. Литълмор извика, че е полицай.

Отговори му женски глас.

— Отворете вратата. Пуснете ме да изляза.

Не му отне много време. Зад вратата видяха шкаф за спално бельо и гръб на жена, натикана в пространство, което не бе предназначено за хора. Ръцете й бяха вързани отзад. Г-жа Клара Бануел се обърна, благодари на детектива и го помоли да я развърже.

Пот изби по челото на Хенри Тоу, когато погледна към полицая от другата страна на Грамърси парк, който крачеше напред-назад под газената улична лампа пред къщата на семейство Актън. Потта намокри гърба на ризата под официалното му сако и се стече по крачолите на панталоните.

От скривалището си на Източна двайсет и първа улица между парка и „Лексингтън авеню“ Тоу виждаше цялата редица внушителни къщи покрай южната граница на Грамърси. Виждаше и клуб „Плейърс“, осветен весело в петък вечер. Погледът му проникваше през прозрачните завеси на първия етаж на клуба, където заможни възрастни мъже и млади жени с разголени рамене пиеха вермут и коктейли с джин и портокалов сок.

Зрението на Тоу беше по-добро от това на Юнг. Три етажа над патрула забеляза движение по покрива на къщата на семейство Актън. Пак там, на фона на нощното небе, забеляза силуета на друг полицай и очертанията на пушката му. Тоу беше жилав мъж, слаб до степен да изглежда крехък, с малко по-дълги от обичайното ръце. Лицето му беше изненадващо момчешко за мъж, наближаващ четиридесетте. Можеше дори да мине за красавец, ако малките му очички не бяха прекалено вкопани, а устните му — толкова дебели. Независимо дали се движеше, или стоеше неподвижно, все изглеждаше задъхан.

Тръгна на изток, като се стремеше да не излиза от сенките. Когато пресичаше „Лексингтън авеню“, нахлупи още повече шапката си. Познаваше много добре къщата на този ъгъл. Преди време я бе наблюдавал с часове, дебнеше да види как едно момиче излиза оттам, хубаво момиче, което толкова много искаше да нарани, че буквално ръцете го сърбяха. Придвижи се покрай желязната ограда на парка, докато стигна до югоизточния ъгъл с „Ървинг стрийт“, отделяща го от патрулиращите полицаи. Приближи се до къщите от южната страна на Грамърси парк. Полицаите изобщо не го видяха. Беше почти на две пресечки от тях. И най-зоркият наблюдател не би намерил основание да заподозре, че този човек се опитва да влезе в къщата на номер дванайсет, дома на г-н и г-жа Харкорт Актън.

На около пет километра от това място, в апартамента си на втория етаж на малката сграда на „Уорън стрийт“, патоанатомът Чарлз Хугел вече си бе събрал багажа. Стоеше в средата на всекидневната и си хапеше пръстите. Беше връчил оставката си на кмета. Беше уведомил хазаина си, че напуска. Беше отишъл до банката и бе закрил сметката си. Всичките му пари лежаха в спретнати купчинки на пода. Трябваше да реши как ще ги носи. Наведе се и започна да брои банкнотите — за трети път вече, — като пресмяташе дали ще му стигнат, за да се установи в друг, по-малък град. Когато чу да се тропа на вратата, ръцете му трепнаха и във въздуха полетяха петдесетдоларови банкноти.

Ако дежурният полицай пред къщата на семейство Актън бе вдигнал поглед нагоре, може би щеше да забележи по-плътната сянка на прозореца в спалнята на Нора и щеше да се усети, че зад прозореца има човек. Но той не вдигна поглед.

Горе натрапникът разхлаби бялата си вратовръзка, свали я тихо от яката и уви краищата й около ръцете си. Приближи се към леглото на Нора. Въпреки тъмнината успя да различи очертанията на спящото момиче. Видя мястото, където прекрасната й брадичка преминаваше в мека и беззащитна шия. Пъхна вратовръзката между таблата на леглото и възглавницата и я плъзна бавно надолу, под възглавницата, все по-близо до шията на момичето. Действаше изключително бавно, докато двата края не се появиха изпод възглавницата. През цялото време се вслушваше в лекото й равномерно дишане.

Интересно дали кухненският нож би помогнал, ако не беше изваден изпод възглавницата от г-жа Милдред Актън. Дали ако Нора се бе събудила в този миг, щеше да успее да докопа ножа? Ако успееше, дали щеше да го използва? Нора винаги спеше по корем. Дори и да стискаше оръжието с две ръце, дали щеше да може — особено ако я душаха — да си спаси живота с него?

Все хубави въпроси, но доста теоретични, тъй като не само кухненският нож не беше там, ами и самата Нора.

— Горе ръцете, г-н Бануел — каза един глас зад мъжа, надвесил се над леглото на Нора, а в гърба му опря дуло на пистолет.

Електрическият фенер в ръката на униформен полицай до вратата освети стаята. Джордж Бануел вдигна ръце към лицето си. Полузаслепен, погледна надолу към леглото и с ужас видя, че оттам го гледаше непознато момиче, уплашено, но решително — Бети Лонгобарди.

— Отстранете се от леглото, г-н Бануел — каза детектив Литълмор. Докато потупваше Бануел по джобовете, детективът погледна към камината на Нора. Както и очакваше, тя бе отворена и зад нея се виждаше таен проход. — Можете да си свалите ръцете, но ги дръжте зад гърба. Внимателно и полека.

Бануел не помръдваше.

— Каква ти е цената? — попита той.

— Повече, отколкото можете да ми платите — отвърна Литълмор.

— Двайсет хиляди — каза Бануел, като продължаваше да държи ръцете си над главата. — Ще дам на всеки един от вас по двайсет хиляди долара.

— Ръцете зад гърба — повтори Литълмор.

— Петдесет хиляди — каза Бануел. Примигвайки срещу лъча, видя, че на вратата бяха застанали двама мъже, единият държеше фенера, а другият стоеше зад него. Като чуха „петдесет хиляди“, двамата на вратата нервно се размърдаха. Бануел се обърна към тях. — Само си помислете, момчета. Вие сте умни, сигурен съм само като ви гледам. Откъде според вас идват парите на началника ви Бърнс? Знаете ли колко има в банката? Триста и петдесет хиляди. Точно така. Аз го направих богат. Защо да не направя и вас?

— На кмета няма да му хареса, че се опитвате да ни подкупите — каза Литълмор, свали едната от ръцете на Бануел и й сложи белезници.

— Нали няма да послушате този глупак? — изстреля Бануел пак към двамата мъже на вратата. Гласът му бе силен и умерен въпреки бедата, в която бе изпаднал. — Ще го разбия по време на процеса. Ще го разбия, чувате ли ме? Проявете разум. Цял живот ли ще стоите бедни? Помислете за съпругите и децата си. Искате ли и те да мизерстват цял живот? И не се притеснявайте за кмета. Аз го държа в ръчичките си.

— Така ли, Джордж? — каза някой зад полицая с фенера и излезе на светло. Беше кметът Макклелън. — Наистина ли?

Литълмор щракна доволно белезниците и на другата китка на Бануел. С изненадваща за ръста си бързина Бануел се измъкна от хватката на детектива и със закопчани зад гърба ръце побягна към прохода. Но трябваше да се спре и наведе, за да влезе вътре, което го провали. Литълмор стискаше пистолета си в ръка. Държеше го на мушка, но не стреля. Вместо това направи една голяма крачка и стовари дръжката на оръжието върху темето на Бануел. Бануел извика и падна на пода.

След няколко минути детектив Литълмор извлече изпадналия почти в безсъзнание Джордж Бануел в подножието на стълбището на семейство Актън и го върза за парапета с друг чифт белезници, който взе назаем от униформените полицаи. По лицето на Бануел се стичаше кръв. Друг полицай изведе обърканите Харкорт и Милдред Актън от спалнята им.

В клуб „Плейърс“ момичето на гардероба посрещна нов гост, който също я изненада — този път защото носеше дреха над сакото си посред лято. Хари Тоу изпитваше особено удоволствие да се радва на свободата си, като посещава местата, проектирани от мъжа, когото бе убил преди три години — г-н Станфорд Уайт. Представи се като Монро Рийд от Филаделфия. Под това име се запозна вътре с друг човек, чужденец, с когото се срещна в малка бална зала, където танцьорки показваха своя номер на специално издигната сцена. Хари Тоу и Карл Юнг си прекараха доста добре тази вечер. Когато Юнг спомена, че членът на клуба, който го е поканил, е Смит Джелиф, Тоу възкликна, че и той познава Джелиф, но без да признае откъде точно.

— Добра работа, детектив — каза кметът Макклелън на Литълмор във всекидневната на семейство Актън. — Никога нямаше да повярвам, ако не го бях видял със собствените си очи.

Г-жа Бигс промиваше раната на черепа на Бануел, който все още бе вързан с два чифта белезници, единият държеше ръцете му зад гърба, а другият — него самия за парапета на стълбището. Г-н Актън си бе налял голямо питие.

— Можеш ли да ни кажеш какво става тук, Макклелън? — попита той.

— Боя се, че и аз не знам всичко — отвърна кметът. — Все още не мога да си обясня как Джордж е убил г-ца Ривърфорд.

На вратата се позвъни. Г-жа Бигс погледна към работодателя си, който, от своя страна, се обърна към кмета. Литълмор каза, че той ще отвори. Само след миг всички видяха патоанатома Чарлз Хугел да влиза в стаята, стиснат като в клещи от полицай Джон Риърдън.

— Хванах го, детектив — каза Риърдън. — Беше си събрал багажа точно както ти каза.

25

Събуди ме звънът на телефона в хотелската ми стая. Не помнех как съм заспал. Нямах много спомени и как съм се добрал до стаята си. Обаждаха се от рецепцията.

— Колко е часът? — попитах.

— Малко преди полунощ.

— А кой ден? — мъглата в мозъка ми не се разсейваше.

— Все още е петък, сър. Извинете, д-р Янгър, но ме помолихте да ви информирам, ако някой посети г-ца Актън.

— Да?

— Г-жа Бануел се качва към стаята на г-ца Актън.

— Г-жа Бануел? — повторих. — Добре, не пускайте никого горе, без да ми се обадите.

С Нора бяхме взели влака обратно за Таритаун. Почти не си говорехме. Когато пристигнахме на „Гранд сентрал“, тя ме помоли да я заведа пак в хотел „Манхатън“, за да провери дали стаята й все още се води на нейно име. Ако беше така, искаше да остане там до неделя, когато вече нямаше да се страхува, че родителите й могат да я затворят в псхиатрична клиника против волята й.

Въпреки че не ми се стори разумно, се съгласих да я заведа в хотела. Предупредих я обаче, че на следващата сутрин при всички положения ще уведомя баща й къде се намира. Уверих я, че съм сигурен, че ще успее да измисли някаква история, с която да удържи родителите си за двайсет и четири часа. Оказа се права за стаята: тя така и не бе освободена. Служителят на рецепцията й даде ключовете и тя изчезна в асансьора.

Не смятах среднощното посещение на г-жа Бануел за много разумно: съпругът й можеше да я проследи. Бе достатъчно Нора да й се обади по телефона. Но щом Нора успя така добре да ме измами, вероятно и Клара Бануел можеше да излъже съпруга си за нощните си разходки.

Спомних си забележките на Фройд за чувствата на Нора към Клара. Той все още вярваше, че Нора има инцестни желания. Но аз вече не бях убеден. Всъщност, като се има предвид тълкуването ми на „Да бъдеш или да не бъдеш“, си позволявах да мисля, че най-накрая бях намерил отговор на загадката на едиповия комплекс. Фройд беше напълно прав във всичко, бе обърнал огледалото към природата — и бе видял в него огледалния образ на реалността.

Става въпрос за бащата, не за сина. И наистина, когато малкото момченце „излезе на сцената“ заедно с майка си и баща си, един човек от това трио страда от пълно сексуално пренебрежение — и това е бащата. Съвсем естествено е да почувства, че момчето се натрапва в неговата специална и привилегирована връзка със съпругата му. Може дори донякъде да му се иска да се отърве от детето, да премахне натрапника, когото майката обявява за толкова изключителен и съвършен. Дори може да желае смъртта му.

Едиповият комплекс съществува, но обект на терзанията му е бащата, не детето. И става все по-зле, когато то расте. Момичето скоро започва да съперничи на майка си с тяло, към чиято младост и красота тя няма как да не храни неприязън. С времето момчето надминава баща си, който с порастването на сина започва да усеща все по-осезателно повика на поколенията преди себе си, които сякаш идват, за да отведат и него под земята.

Но как би могъл един родител да признае желанието си да убие собствената си плът? Кой баща би заявил откровено, че ревнува от сина си? Сигурно един глас нашепва в ухото на бащата на Едип, че не той, родителят, тайно ревнува и желае гибелта на сина си, а Едип копнее за майка си и си представя смъртта на баща си. Колкото по-силно тази ревност атакува родителите, толкова по-разрушително те започват да се държат със собствените си деца и дори могат да ги обърнат срещу себе си и да създадат ситуацията, от която се страхуват. Така ни учи самият Едип. На същото ни учи и Хамлет.

Жалкото беше, че това откритие, ако беше изобщо такова, вече ми се струваше нищожно и безсмислено. Каква полза от него? И каква полза изобщо от мисленето?

— Това е скандално — каза патоанатомът Хугел, като се опитваше да изиграе едва сдържано възмущение. — Настоявам за обяснение.

Джордж Бануел простена от болка, когато г-жа Бигс залепи лейкопласт на черепа му. В косата му все още имаше засъхнала кръв, но вече не течеше по бузите му.

— Какво означава това, Литълмор? — попита кметът.

— Искате ли вие да отговорите, г-н Хугел? — проговори детективът. — Или аз да го направя?

— Какво да ми отговори? — попита Макклелън.

— Пусни ме — каза Хугел на Риърдън.

— Пусни го, полицай — нареди кметът.

Риърдън се подчини веднага.

— Това да не е някоя от твоите шеги, Литълмор? — попита Хугел, докато си оправяше костюма. — Не го слушайте, Макклелън. Този човек вчера се преструваше на мъртъв на операционната ми маса.

— Наистина ли? — кметът се обърна към Литълмор.

— Да, сър.

— Виждате ли? — извиси глас Хугел към Макклелън. — Вече не работя за общината. Оставката ми влезе в сила в пет часа днес. На бюрото ви е, Макклелън, макар да съм убеден, че не сте я прочели. Отивам си. Приятна вечер.

— Не го оставяйте да си тръгне, г-н кмете — каза Литълмор.

Патоанатомът не му обърна внимание. Нахлупи шапката си на главата и се отправи към вратата.

— Не го оставяйте да си тръгне, сър — повтори Литълмор.

— Г-н Хугел, останете, ако обичате — нареди Макклелън. — Тази вечер детективът вече ми доказа нещо, което не можех да приема за възможно. Искам да го изслушам.

— Благодаря, ваша чест — каза Литълмор. — Най-добре да започна от снимката. Патоанатомът Хугел направи една снимка, сър. На г-ца Ривърфорд, на чиято шия се виждат инициалите на г-н Бануел.

Бануел се размърда в подножието на стълбището.

— За какво става дума? — попита той.

— Неговите инициали? За какво говорите? — недоумяваше Макклелън.

— Имам копие, господине — отвърна Литълмор и подаде снимката на кмета. — Малко е сложно. Вижте сега, г-н Хугел каза, че трупът на г-ца Ривърфорд е бил откраднат от моргата, защото по него имало улики.

— Да, споменахте ми това, Хугел — каза кметът.

Патоанатомът мълчеше и гледаше враждебно Литълмор.

— След това Ривиер прояви плаките на г-н Хугел — продължи детективът — и видяхме, че на шията на г-ца Ривърфорд има някакъв отпечатък. С Ривиер не разбрахме какво означава, но г-н Хугел ни обясни. Убиецът е удушил г-ца Ривърфорд с вратовръзката си, а на нея е имало игла с монограм. Затова, ваша чест, снимката показва инициалите на убиеца, отпечатани върху шията на г-ца Ривърфорд. Това ни казахте, нали, г-н Хугел?

— Невероятно — възкликна кметът, като приближи снимката до очите си. — Боже, видях ги: GB.

— Точно така. Разполагам и с една от иглите за вратовръзка на г-н Бануел, ще видите, че са идентични. — Литълмор извади иглата на Бануел от джоба на панталоните си и я подаде на кмета.

— Я виж ти! — възкликна кметът. — Напълно еднакви.

— Глупости — намеси се Бануел. — Устройват ми капан.

— Мили боже, Хугел — каза Макклелън, без да обръща внимание на Бануел. — Защо не ми каза това, човече? Имал си убедително доказателство срещу него.

— Но аз не знаех… не можех… дайте да видя снимката — каза Хугел.

Кметът му я подаде.

Хугел поклати глава, след като я разгледа внимателно.

— Но на моята снимка…

— Г-н Хугел никога не е виждал тази снимка, ваша чест — обясни Литълмор.

— Не разбирам — каза кметът.

— На снимката на г-н Хугел — т.е. на оригинала — инициалите на шията на момичето не бяха GB. Бяха огледален образ на тези букви.

— Е, би трябвало да са обърнати, нали така? — отбеляза Макклелън. — Монограмите остават обърнати отпечатъци също като печатите върху пликовете за писма.

— Там е уловката — каза Литълмор. — Правилно сте разбрали, ваша чест: иглата би оставила обърнат отпечатък, така че обърнатият монограм на снимката на г-н Хугел, изглежда, доказваше, че г-н Бануел е убиецът. Точно това каза и г-н Хугел. Единственият проблем беше, че неговото изображение вече беше обърнато. Ривиер ни го обясни. Ето това не се е сетил г-н Хугел. На неговата снимка има огледален образ на GB, но тя сама по себе си е обърнато изображение на шията на момичето. Което значи, че отпечатъкът на шията й е GB, а това, от своя страна значи, че монограмът е бил с обърнати букви GB.

— Повторете пак — каза Макклелън.

Литълмор се подчини, повтори още няколко пъти, докато кметът най-накрая го разбра. Обясни му също така, че е накарал Ривиер да извади огледално изображение на снимката на г-н Хугел, като обърне инициалите и ги направи правилни, за да може да ги сравни с инициалите от истинския монограм. Това обърнато изображение държал в момента в ръцете си кметът.

— Но пак не ми се връзва — каза раздразнено кметът. — Никакъв смисъл не виждам. Как може монограмът на оригинала на Хугел да е огледално изображение на монограма на Джордж Бануел?

— Има само един начин, ваша чест — каза Литълмор. — Някой го е нарисувал.

— Какво?

— Някой го е нарисувал. Някой го е гравирал върху изсъхналата плака, преди Ривиер да я прояви. Някой, който има достъп до иглата на г-н Бануел и до плаките на г-н Хугел. Някой, който се опитва да ни накара да мислим, че Бануел е убил Елизабет Ривърфорд. Който е да е бил, доста се е постарал. Направил е всичко както трябва, но е допуснал само една грешка: наредил е нещата така, че фотографията да показва огледален образ, а не би трябвало. Знаел е, че отпечатъкът на шията на г-ца Ривърфорд трябва да е обърнато изображение на истинския монограм. Затова е решил, че на снимката ще излезе огледален образ. Това е голямата му грешка. Като е поставил обърнати инициали на снимката, се е издал.

Тук се намеси Хугел.

— Дори аз не разбирам какво дрънка този патешки мозък. Имаме ясна снимка на шията на момичето. И на нея има инициали GB — това не е негатив, не е двоен негатив или дори троен негатив, или каквото там бръщолеви Литълмор. Просто GB. Това е доказателство, че Бануел е убиецът.

Настъпи кратка тишина, която наруши кметът.

— Детектив — каза той, — проследих мисълта ти, но трябва да призная, че толкова пъти обърнахте нещата, че се затруднявам да кажа кой е прав. Това ли е единствената причина, поради която смятате, че г-н Хугел е подправил доказателство? Възможно ли е г-н Хугел да е прав, че вашата снимка доказва, че Джордж Бануел е убиецът?

Литълмор се намръщи.

— Да видим — каза той. — Според мене има доста улики срещу г-н Бануел, не мислите ли? Г-н кмете, може ли да задам няколко въпроса на г-н Бануел?

— Да — отвърна Маклелън.

— Г-н Бануел, чувате ли ме?

— Какво искаш? — изръмжа той в отговор.

— Знаете ли, г-н Бануел, сега, като се замисля, съм напълно убеден, че можем да ви обвиним за убийството на г-ца Ривърфорд. Намерих тайния проход между апартаментите ви.

— Браво на тебе — отвърна Бануел.

— В нейното жилище имаше следи от кал, която съвпада с калта на строителната ви площадка.

— И това за тебе е доказателство?

— Намерихме и куфара с нещата на г-ца Ривърфорд, този който потопихте в Ист ривър край Манхатънския мост.

— Невъзможно! — извика Бануел.

— Извадихме го миналата нощ, г-н Бануел. Точно преди да наводните кесона.

— Снощи си бил в кесона на Манхатънския мост, така ли, Литълмор? — попита Макклелън.

— Да, сър — отвърна засрамено Литълмор. — Съжалявам, г-н кмете.

— О, няма значение — отвърна Макклелън. — Продължавай.

— Това е капан — намеси се Бануел. — Макклелън, бях с тебе в неделя вечерта в „Саранак ин“. Знаеш, че няма как да съм я убил.

— Не така ще види нещата прокурорът — отвърна Литълмор. — Ще каже, че сте накарали някого да откара г-ца Ривърфорд до „Саранак“, че сте се измъкнали от вечерята с кмета, срещнали сте се с нея някъде за няколко минути и сте я убили. После сте наредили да откарат трупа й обратно в „Балморал“ и да направят така, че да изглежда все едно е убита в дома си. Смятали сте да използвате кмета за свое алиби. Но за зла беда сте си оставили инициалите на шията й. Това ще каже прокурорът, г-н Бануел.

— Не съм я убил — каза Бануел. — Мога да го докажа.

— Как можеш да го докажеш, Джордж? — попита Макклелън.

— Никой не е убивал Елизабет Ривърфорд — заяви Бануел.

— Какво? — попита кметът. — Тя е още жива? Къде е?

Бануел поклати глава.

— За бога, човече — не се стърпя Макклелън, — обясни.

— Няма Елизабет Ривърфорд — каза Бануел.

— И никога не е имало — добави Литълмор.

Бануел издиша силно. Хугел пък пое дълбоко дъх. На кмета му дойде много.

— Някой ще ми обясни ли какво става?

— Теглото й ме накара да се замисля най-напред — започна Литълмор. — Според доклада на г-н Хугел тя е висока 165 сантиметра и тежи 53 килограма. Но устройството на тавана, на което е била овесена, не би издържало такава тежест, щяло е да се откъсне веднага. Проверих.

— Може леко да съм сбъркал височината и теглото й — каза Хугел. — Бях под невероятно напрежение.

— Не сте, г-н Хугел — отвърна му Литълмор. — Направили сте го нарочно. Освен това не бяхте споменали, че косата на г-ца Ривърфорд не е била точно черна.

— Разбира се, че беше черна — запротестира Хугел. — Всички в „Балморал“ ще го потвърдят.

— Перука — каза Литълмор. — Намерихме я в куфара на Бануел.

Хугел се обърна умолително към кмета.

— Той се е побъркал. Някой му плаща, за да говори тези неща. Защо ще ми е да представям погрешно външния вид на г-ца Ривърфорд?

— Защо, детектив? — попита Макклелън.

— Защото ако беше казал на всички, че Елизабет Ривърфорд е сто петдесет и седем сантиметра и четиридесет и шест килограма, с дълга руса коса, нещата щяха доста да се объркат, когато г-ца Актън, която е сто петдесет и седем сантиметра и четиридесет и шест килограма, с дълга руса коса, се беше оказала със същите наранявания на следващия ден — същия, в който тялото на г-ца Ривърфорд изчезна. Нали така, г-н Хугел?

Нора потъна в прегръдките на Клара веднага щом тя влезе в хотелската й стая.

— Скъпа моя — каза Клара, — слава богу, че си добре. Толкова се радвам, че се обади.

— Ще им разкажа всичко — възкликна Нора. — Опитах се да пазя тайна, но не мога.

— Знам — каза Клара. — Написала си го в писмото си. Всичко е наред. Кажи им всичко.

— Не — отвърна Нора, готова да заплаче. — Аз имам предвид наистина всичко.

— Разбирам. Добре.

— Той не ми повярва, че съм била наранена — каза Нора. — Доктор Янгър. Реши, че съм си нарисувала белезите.

— Колко ужасно.

— Заслужавам си го, Клара. Всичко се обърка. Толкова съм лоша. И се оказа, че не си е струвало. По-добре да бях мъртва.

— Тихо. И двете имаме нужда да се поуспокоим. — Отиде до раклата, на която имаше пълна до половина гарафа и няколко чаши. — Ето. О, това ужасно бренди. Ще налея все пак по малко. Ще си го поделим.

Подаде на Нора чашата със златистия алкохол. Нора никога не бе пила бренди, но Клара й обясни как да отпива и след като първото изгарящо усещане премина, пресуши чашата. Няколко капки се разляха по предницата на роклята й.

— Боже — каза Клара. — Това моята рокля ли е?

— Да — отвърна Нора. — Съжалявам. Днес ходих до Таритаун. Имаш ли нещо против?

— Разбира се, че не. Така добре ти стои. Моите неща винаги ти пасват. — Клара наля още един пръст бренди в чашата. — Знаеш ли — каза тя, — че като купувах тази рокля, си мислех за тебе? А обувките, с които съм, бяха предназначени за нея. Ето, премери ги. Имаш такива изящни глезени. Да забравим за всичко и да те нагласим като някога.

— Да ги пробвам? — попита Нора, опитвайки се да се усмихне.

— Искаш да кажеш, че Елизабет Ривърфорд е Нора Актън? — попита Макклелън, напълно объркан.

— И мога да го докажа, ваша чест — отвърна Литълмор. Посочи Бети. — Г-н кмете, това е Бети Лонгобарди. Тя е била камериерка на г-ца Ривърфорд в „Балморал“. Г-н Актън, имате ли снимка на Нора?

Харкорт извади една фотография и я подаде на детектива, който пък я даде на Бети.

— Това е г-ца Елизабет — каза Бети. — Косата й е различна, но е тя.

Макклелън поклати глава.

— Нора Актън е живеела в „Балморал“ под името Елизабет Ривърфорд? Но защо?

— Не живееше там — промърмори Бануел. — Щеше да идва един-два пъти седмично, това е всичко. Какво ме зяпате? Погледнете Актън!

— Вие сте знаели? — попита невярващо Макклелън.

— Разбира се, че не — отвърна г-жа Актън вместо съпруга си. — Нора го е правила скришом.

Харкорт Актън не каза нищо.

— Ако не е знаел, значи е пълен глупак — обяви Бануел. — Но и с пръст не съм я докоснал. Впрочем идеята беше на Клара.

— И Клара е знаела? — кметът се озадачаваше все повече.

— Знаела? Тя го уреди! А сега ме пуснете да си ходя. Не съм извършил никакво престъпление.

— Освен че ме сгазихте на улицата вчера — каза детектив Литълмор — и се опитахте да подкупите полицейски служител, нападнахте г-ца Актън и убихте Симъс Мали. Плодотворна седмица, бих казал, г-н Бануел.

Като чу името на Мали, Бануел понечи да стане, въпреки че бе вързан с белезници за парапета. В настъпилата бъркотия Хугел се втурна към вратата. И двамата не успяха да постигнат каквото бяха намислили. Бануел само си разрани китките, а патоанатомът бе заловен от полицай Риърдън.

— Но защо, Хугел? — попита кметът.

Патоанатомът не отговори.

— Боже мой — продължи кметът. — Ти си знаел, че Елизабет Ривърфорд е Нора. Ти ли я преби с камшик? Мили боже.

— Не съм — извика Хугел отчаяно, все още в ръцете на Риърдън. — Никого не съм бил. Опитвах се да помогна. Трябваше да го осъдим. Тя ми обеща. Никога не бих го направил сам… Тя планира всичко… Каза ми какво да направя… Обеща ми…

— Нора? — попита кметът. — Какво, по дяволите, ти е обещала?

— Не Нора — каза Хугел и махна с глава към Бануел. — Жена му.

Нора Актън свали обувките си и премери тези на Клара. Токчетата бяха високи и тънки, но обувките бяха удобни, изработени от прекрасна мека черна кожа. Когато вдигна очи, видя в ръцете на Клара нещо, което не очакваше: малък револвер със седефена дръжка.

— Толкова е топло тук, скъпа моя — каза Клара. — Да излезем на балкона.

— Защо насочваш оръжие към мене, Клара?

— Защото те мразя, скъпа. Ти прави любов със съпруга ми.

— Не съм — отрече Нора.

— Но той искаше. И то отчаяно. Същото е, не, даже е по-лошо.

— Но ти мразиш Джордж.

— Нима? Предполагам, че е така — отвърна Клара. — Мразя и двама ви поравно.

— О не, не казвай това. По-скоро бих умряла.

— Ами добре тогава.

— Но Клара, ти ме накара…

— Да, аз те накарах — съгласи се Клара. — И сега ще поправя стореното. Само се постави в моето положение, скъпа. Как да те оставя да разкажеш на полицията всичко, което знаеш? Толкова съм близо до успеха. Само ти ми се пречкаш на пътя. Ставай, мила моя, излизай на балкона. Върви! Не ме карай да те застрелям.

Нора стана и тръгна плахо. Едвам ходеше на високите токчета. Подпря се на облегалката на дивана, след това на креслото, на масата, най-накрая стигна до отворения френски прозорец, който водеше към балкона.

— Така — одобри Клара. — Дръпни се малко назад.

Нора направи още една стъпка и се спъна. Хвана се за парапета и се изправи с лице към града. Намираха се тринайсет етажа над земята, духаше вятър. Нора почувства хладния бриз върху челото и бузите си.

— Качи ме на тези обувки, за да ти е по-лесно да ме бутнеш, нали? — каза тя.

— Не — отвърна Клара, — за да изглежда като нещастен случай. Ти не си свикнала да ходиш на токчета. Не си свикнала и да пиеш брендито, което ще помиришат по роклята ти. Ужасен инцидент. Не искам да те насилвам, скъпа. Няма ли да скочиш сама? Просто се отпусни. Мисля, че така ще е по-добре.

Нора видя часовника на Метрополитън лайф тауър, който се намираше на около километър и половина на юг. Беше полунощ. Погледна ярките светлини на „Бродуей“ на запад.

— „Да бъдеш или да не бъдеш“ — прошепна тя.

— Боя се, че отговорът е „да не бъдеш“ — каза Клара.

— Може ли да те питам нещо?

— Не знам, скъпа. Какво?

— Ще ме целунеш ли? — попита Нора. — Само веднъж, преди да умра?

Клара Бануел се замисли над молбата й.

— Добре — каза тя.

Нора се обърна бавно с ръце зад гърба, стискаше здраво парапета и примигваше, за да спре сълзите, които се събираха в сините й очи. Съвсем леко вдигна брадичка. С все още насочен пистолет Клара отметна кичур коса от устните й. Нора затвори очи.

Застанах над мивката в хотелската си стая и си наплисках лицето със студена вода. Вече ми беше ясно, че в семейството си Нора е била мишена на едипов комплекс от огледален вид, за който започвах да осъзнавам, че е доста разпространено явление. Без съмнение майка й е ревнувала жестоко от нея. Но случаят на Нора беше по-заплетен заради семейство Бануел. Фройд се оказа прав и за това: в известен смисъл семейство Бануел се бяха превърнали в заместители на родителите й. Бануел бе пожелал Нора — отново обърнат едипов комплекс, — но Нора очевидно е искала Клара. Нещо не съвпадаше. Ролята на Клара бе най-сложната от всички. Беше се сприятелила с Нора, както отбеляза и Фройд, спечелвайки доверието й и разказвайки й за собствения си сексуален опит. Разбира се, както бе предположил и Фройд, имаше нещо нечисто в начина, по който Клара се бе превърнала в изповедник на Нора. Но според мене Клара е трябвало да ревнува от Нора. Трябва да я е мразела. Трябва да е искала да…

Грабнах ризата си и излетях от стаята.

В мига, в който устните им се срещнаха, Нора хвана ръката на Клара с пистолета. Той гръмна. Нора не успя да го измъкне, но успя да отклони дулото от себе си. Куршумът излетя във въздуха над града.

Нора заби нокти в лицето на Клара, над и под очите й потече кръв. Клара извика от болка, а Нора я захапа с всичка сила за ръката — пак тази, с която държеше пистолета. Оръжието падна на бетонния под на балкона и се плъзна в стаята.

Клара удари Нора през лицето. Удари я втори път, след това извлече момичето за косата до ръба на балкона. Наведе я през парапета и дългите коси на Нора увиснаха право надолу към улицата.

Нора грабна една обувка от земята и удари с нея Клара по крака. Острото токче се заби в босото й стъпало. Клара изрева нечовешки и пусна Нора, която се откъсна от нея. Влезе през френския прозорец, но падна на пода. Продължи да лази на четири крака към пистолета. Докосна седефената дръжка с върха на пръстите си, но точно тогава Клара я издърпа назад за роклята. Хвърли я настрани, прескочи я и се втурна към средата на стаята, където успя да сграбчи пистолета.

— Много добре, скъпа моя — каза Клара, дишайки тежко. — Нямах представа, че си способна на това.

Прекъсна я силен удар. Заключената врата отхвръкна и във въздуха се разхвърчаха трески, зад които се показа Стратъм Янгър.

Янгър замръзна на място. Видя Клара Бануел да стои права насред стаята с издрано лице и малък револвер в ръка. Оръжието бе насочено към него. Видя и Нора да лежи на пода на няколко метра от Клара. В очите й се четеше смесица от страх и ярост.

— Д-р Янгър — каза Клара, — колко се радвам да ви видя. Моля затворете вратата.

Направи го.

— Ранена ли сте, Нора? — попита.

— Не — отвърна тя.

Янгър въздъхна. Само преди минута бе чул изстрел.

— А вие, г-жо Бануел? — каза той. — Как сте тази вечер?

Ъгълчетата на устата на Клара лекичко се повдигнаха.

— Скоро ще съм много по-добре — отвърна тя. — Излезте на балкона, докторе.

Янгър не помръдна.

— На балкона, докторе — повтори тя.

— Не, г-жо Бануел.

— Така ли? — попита Клара. — Тогава да ви застрелям където сте застанали.

— Не можете — каза Янгър. — Дали сте името си на рецепцията. Ако ме застреляте, ще ви обесят за убийство.

— Дълбоко грешите — отвърна Клара. — Ще обесят Нора, не мене. Ще им кажа, че тя ви е убила, и ще ми повярват. Да не сте забравили? Тя е психопат. Тя се изгори сама с цигара, дори родителите й мислят така.

— Г-жо Бануел — каза Янгър, — вие не мразите Нора. Мразите съпруга си. Вие сте негова жертва от седем години, но и Нора е негова жертва. Не ставайте негов инструмент.

Клара се взря в Янгър. Той направи крачка към нея.

— Не мърдайте — каза остро Клара. — За психолог сте много посредствен в преценките си за човешките характери, д-р Янгър. И толкова наивен. Мислите, че това, което ви казах, е вярно? Вярвате ли на всичко, което ви казват жените? Или им вярвате само когато искате да спите с тях?

— Не искам да спя с вас, г-жо Бануел.

— Всички мъже искат да спят с мене.

— Моля ви, свалете оръжието — каза Янгър. — Пренапрегната сте. Имате причини да се чувствате така, но сте насочили погрешно гнева си. Съпругът ви ви бие, г-жо Бануел. Не е консумирал брака ви. Карал ви е да… да вършите различни неща…

Клара се разсмя.

— О, престанете. Прекалено комичен сте. Повръща ми се от вас.

Не смехът, а надменната нотка в него накара Янгър да млъкне.

— Никога не ме е карал да правя нищо — каза Клара. — Аз не съм ничия жертва, докторе. В първата ни брачна нощ му казах, че никога няма да ме има. Аз, а не той. Колко лесно беше. Казах му, че е най-силният мъж, когото някога съм срещала. Че ще правя с него неща, които ще му харесат повече от всичко, което е преживял. Което и стана. Казах му, че ще му водя момичета, млади момичета, с които ще може да прави каквото си поиска. И така и направих. Казах му, че може да ме наранява и че ще му доставям удоволствие, докато го прави. И го изпълних.

Янгър и Нора се взираха мълчаливо в Клара.

— Хареса му — добави тя с усмивка.

Пак настъпи тишина, нарушена накрая от Янгър.

— Защо?

— Защото го познавах — каза Клара. — Апетитът му е неутолим. Искаше и мене, разбира се, но не само мене. Щеше да има и други. Много други. Мислите ли, че бих се съгласила да бъда една от многото, докторе? Мразех го от мига, в който го видях.

— Нора ви е причинила всичко това — каза Янгър.

— Напротив — сопна се Клара. — Тя разруши всичко.

— Как? — този път попита Нора.

— Със самото си съществуване — отговори Клара с неприкрита жлъч, като отказваше дори да погледне към нея. — Той се влюби в нея. Влюби се. Като куче. И то не много умно куче. Като глупаво куче. Тя беше толкова разглезена и в същото време толкова силна. Какво пленително противоречие. Превърна се в негова идея фикс. Затова трябваше да хвърля на кучето неговия кокал, нали? Никой не може да живее с мъж, на когото така са му потекли лигите.

— Затова ли се съгласи да започнеш афера с баща ми? — попита Нора.

— Не се съгласих — каза Клара презрително, обръщайки се към Янгър, а не към Нора. — Това беше моя идея. Най-слабия и скучен мъж, когото познавам. Само заради тази саможертва трябва да отида в рая, но тя пак развали всичко. Отхвърли Джордж. Тя го отхвърли. — Клара пое дълбоко дъх. Изведнъж отново се оживи. — Опитах какво ли не, за да го излекувам. Наистина опитах.

— Елси Сигел — каза Янгър.

Леко помръдване на ъгълчето на устата й показа изненадата на Клара, но иначе не трепна.

— Вие май наистина имате талант, докторе, но в детективския бранш. Мислили ли сте да си смените професията?

— Доставили сте на съпруга си друго момиче от добро семейство — каза Янгър, — като сте мислили, че така можете да го накарате да забрави Нора.

— Много добре. Не вярвам, че друга жена на земята освен мене би могла да го направи. Когато разбрах за нейния китаец, вече я държах в ръцете си. Беше му писала любовни писма — на китаец! Той ми ги продаде и аз казах на горкото момиче, че е мой дълг да ги предам на баща й освен ако не се съгласи да ми помогне. Но моят съпруг не се заинтригува. Трябваше да го видите как вяло действаше. Умът му беше — сега Клара хвърли поглед към все още проснатата на пода Нора — в неговия си кокал.

— Вие сте я убили — каза Янгър. — С хлороформ. Същия, който сте дали на съпруга си, за да го използва за Нора.

Клара се усмихна.

— Казах ви, че трябва да станете детектив. Елси просто не можеше да си държи устата затворена. И какъв неприятен глас само имаше. Не ми остави друг избор. Щеше да ме предаде. Прочетох го в очите й.

— Защо просто не уби мене? — извика Нора.

— О, и това ми хрумна, скъпа, но не ми вършеше работа. Нямаш представа какво изпитах, като видях лицето на съпруга си в мига, в който научи, че ти, любовта на живота му, правиш всичко по крехките си силици, за да го съсипеш. Струваше повече от всичките му пари. Е, не съвсем. При всички случаи аз получавам парите му. Д-р Янгър, мисля, че ме оставихте да говоря прекалено дълго.

— Не можете да ни убиете, г-жо Бануел — каза Янгър. — Ако ни намерят и двамата мъртви, застреляни с един и същи пистолет, никога няма да повярват, че сте невинна. Ще ви обесят. Свалете оръжието. — Той направи още една крачка напред, въпреки че Клара здраво държеше револвера и го бе насочила право в гърдите му.

— Спрете! — извика Клара и обърна оръжието срещу Нора. — Играете си с живота си. Но едва ли ще си позволите да си играете с нейния. А сега излизайте на балкона.

Янгър направи крачка, но не към балкона, а към Клара.

— Спрете! — извика тя отново. — Да не сте се побъркали? Ще я застрелям.

— Ще стреляте по нея, г-жо Бануел — отвърна Янгър, — и няма да улучите. Какво е това? Двайсет и два милиметров — с един изстрел за плашене на гаргите? С това не можете да уцелите и портата на хамбар от половин метър. Сега съм на половин метър от вас, г-жо Бануел. Стреляйте в мене.

— Много добре — каза Клара и стреля.

Янгър имаше ясния макар и необясним спомен как от дулото на револвера излиза куршум, полита бавно към него и пронизва бялата му риза. Усети парване под най-долното си ляво ребро. Чак тогава чу изстрела.

Пистолетът даде откат. Янгър хвана китките на Клара. Тя се сборичка с него, за да се освободи, но не успя. Избута я на балкона — той напираше напред, а тя отстъпваше назад. Оръжието беше над главите им и сочеше към тавана. Нора стана, но Янгър поклати глава. Клара изрита една огромна лампа по посока на Нора. Тя се счупи в краката й и пръсна фойерверк от стъкла по цялото й тяло. Янгър избута Клара към балкона. Преминаха прага. Той я блъсна грубо към парапета, а пистолетът все още беше над главите им. Наведе я назад през парапета и дългата й коса увисна тринайсет етажа над „Мадисън авеню“.

— Доста път е до долу, г-жо Бануел — прошепна й той в мрака и примижа от болката, която куршумът му причиняваше, проправяйки си път през вътрешностите му. — Пуснете оръжието.

— Не можете да го направите — каза тя. — Не можете да ме убиете.

— Не мога ли? — попита той.

— Не. Това е разликата между нас.

Янгър отново примижа: струваше му се, че някой го ръчка в корема с нагорещено до червено желязо. Не успяваше да измъкне пистолета от ръката на Клара, затова я повдигна на около педя от земята, като я хвана през кръста, и я блъсна силно в страничната стена на балкона. Двамата спряха за миг, застанали лице в лице, притиснали гърди, вплели ръце и крака, гърбът й бе прилепен до стената, устните и очите им бяха само на сантиметри. Янгър сведе поглед към Клара, а тя вдигна своя към него. Гневът загрозява някои жени, а някои прави по-красиви. Клара бе от вторите.

Тя все още стискаше пистолета с пръст на спусъка. Оръжието бе някъде между прилепените им тела. Янгър заговори:

— Не знаете срещу кого от нас е насочен пистолетът, нали? — попита той и я притисна още по-силно към стената, толкова силно, че й изкара дъха. — Искате ли да ви кажа? Насочен е към вас. Към сърцето ви.

От ръба на ризата му струеше кръв. Клара не отговори, очите й не се отделяха от неговите и в тях се четеше несигурност. Той събра сили и продължи:

— Права сте, аз може и да блъфирам. Защо не дръпнете спусъка и не разберете сама? Това е единственият ви шанс. След само миг ще ви надвия. Хайде. Дръпнете спусъка. Дръпнете го, Клара.

Тя дръпна спусъка. Чу се приглушен изстрел. Очите й се разшириха.

— Не — каза тя. Тялото й се вдърви. Погледна Янгър, без да мига. — Не — повтори. След това прошепна: — Толкова от мене.

Очите й така и не се затвориха. Тялото й се отпусна и тя падна мъртва на пода.

Янгър вече държеше пистолета в ръце. Върна се в стаята. Опита се да стигне до Нора, но не успя. Затвори очи и се стовари на дивана. Там се отпусна, прихванал корема си. Между пръстите му течеше кръв. Червеното петно на ризата му ставаше все по-голямо. Нора изтича при него.

— Токчета — каза той. — Харесвам те на високи токчета.

— Не умирай — прошепна тя.

Той не отговори.

— Моля те, не умирай. Ще умреш ли?

— Боя се, че да, г-це Актън — отвърна Янгър. Обърна очи към трупа на Клара, след това през балкона към звездите. Откакто бяха осветили „Бродуей“, над тази част от града никой вече не виждаше звездите.

Накрая Янгър погледна още веднъж сините очи на Нора. — Покажи ми.

— Какво да ти покажа?

— Не искам да умра, без да узная.

Нора разбра. Обърна се с гръб към него, както на един от първите им сеанси в същата тази стая. Янгър лежеше неподвижно на дивана, пресегна се с чистата си ръка и разкопча копчетата на роклята й. Когато освободи дрехата, разхлаби връзките на корсета й и разтвори и него. Зад кръстосаните дантели под грациозните й лопатки видя няколко заздравяващи рани от камшик. Докосна ги. Нора извика, но веднага стаи глас.

— Добре — каза Янгър и се изправи до седнало положение. — Това се изясни. А сега да се обадим на полицията и да потърсим медицинска помощ за мене, какво ще кажеш?

— Но — отвърна Нора, като го гледаше малко глуповато — каза, че ще умреш.

— Ще умра — отговори той. — Някой ден. Но не и от това ухапване от бълха.

26

В мига, в който се събудих в ранния предобед в събота, видях, че една сестра въвежда двама посетители — Ейбрахам Брил и Шандор Ференци.

Брил и Ференци се усмихваха унило. Опитваха се да се държат смело, питаха на висок глас как е „нашият герой“ и останаха при мене, докато не им разказах цялата история, но накрая не успяха да скрият мрачното си настроение. Попитах ги какво има.

— Всичко свърши — каза Брил. — Получихме още едно писмо от Хол.

— Всъщност то е адресирано до тебе — добави Ференци.

— Но Брил естествено го е прочел — завърших аз.

— За бога, Янгър — възкликна Брил, — мислехме, че може да си мъртъв.

— И решихте да откриете ловния сезон за кореспонденцията ми.

Оказа се, че в писмото на Хол имало и добри, и лоши новини. Отказал дарението за „Кларк“. Обяснил, че не може да приеме никакви пари, срещу които се поставят условия за академичната свобода на университета. Но вече бил решил за лекциите на Фройд. Ако не сме му отговорили утвърдително до четири часа днес, че статията, която е прочел, няма да бъде публикувана в „Таймс“, лекциите се отменяли. Извинявал се много. Фройд, разбира се, щял да получи целия обещан хонорар. Хол щял да пусне съобщение, че Фройд няма да изнася лекции по здравословни причини. Освен това за негов заместник бил избрал единствения човек, за когото бил сигурен, че Фройд би искал да говори вместо него: Карл Юнг.

Доколкото разбирах, последното изречение беше ядосало Брил най-много.

— Само ако знаехме кой стои зад всичко това — каза той. — Ще ми се да му разбия зъбите.

На вратата се почука и се показа главата на Литълмор. След като ги запознах, накарах Брил да представи ситуацията ни на детектива. И той го направи в най-малки подробности. Най-лошото според Брил било, че не знаем с кого си имаме работа. Кой е изпълнен с такава решимост да не позволи публикуването на книгата на Фройд и да опропасти лекциите му в Уорчестър?

— Ако искате съвета ми — каза Литълмор, — трябва да отидем да си поговорим с вашия приятел д-р Смит Джелиф.

— Джелиф? — каза Брил. — Това е абсурдно. Той е моят издател. Може само да спечели от успеха на лекциите на Фройд. От месеци ме притиска да побързам с превода.

— Грешен поглед върху ситуацията — отвърна Литълмор. — Не бързайте с изводите. Джелиф взима ръкописа ви, а когато ви го връща, е пълен със странни писания. Казва ви, че те са попаднали там заради неразбория с някакъв пастор, който взел назаем печатната му преса. Най-невероятната история, която съм чувал. С него трябва да говорим най-напред.

Опитаха се да ме спрат, но аз се облякох, за да тръгна с тях. Ако не бях такъв глупак, щях да помоля за помощ при обуването. Замалко да си скъсам шевовете, докато си връзвах връзките. Преди да отидем у Джелиф, се отбихме у Брил. Там имаше улика, която Литълмор поиска да вземем.

Литълмор помаха на един полицай във фоайето на „Балморал“. Полицията цяла сутрин претърсваше празния апартамент на Бануел. Литълмор вече бе станал любимец на униформените и изведнъж бе придобил авторитет. Всички знаеха как бе хванал едновременно Бануел и Хугел.

Смит Ели Джелиф отвори вратата по пижама и мокра кърпа на главата. Стресна се, като видя докторите Янгър, Брил и Ференци, но изненадата му се превърна в паника, когато пред очите му се появи основният му враг — детективът, — който наперено ги следваше по петите.

— Не знаех — смотолеви Джелиф към Литълмор. — Не знаех нищо. Той беше в града само за няколко часа. Нямаше никакви инциденти, кълна се. Вече е в болницата. Можете да им се обадите. Повече няма да се повтори.

— Вие двамата познавате ли се? — попита Брил.

За всеобщо учудване на останалите Литълмор разпитва няколко минути Джелиф за Хари Тоу. Когато разбра каквото му трябваше, детективът го попита защо е пращал на Брил анонимни заплахи, защо е изгорил ръкописа и е разпръснал пепелта в апартамента му и защо е оклеветил д-р Фройд във вестника.

Джелиф се кълнеше, че е невинен. Твърдеше, че не знае нищо за изгаряне на книги и изпращане на заплахи.

— О, така ли? — каза Литълмор. — Тогава кой е сложил библейските цитати в ръкописа?

— Не знам — каза Джелиф. — Сигурно пасторът.

— Сигурно — иронизира го Литълмор. Показа на Джелиф уликата, заради която се бяхме отбили у Брил — лист от ръкописа, на който имаше стих от Еремия и малко изображение на намръщен мъж с брада и чалма. — А тогава как е попаднало това там? Не ми изглежда много църковно.

Джелиф зяпна.

— Какво е това? — попита Брил. — Познавате ли го?

— Това е Чарака — каза Джелиф.

— Какво? — попита Литълмор.

— Чарака е древен индийски лечител — обясни Ференци. — Казах индийски. Нали си спомняте, че казах индийски?

Тогава проговори Янгър.

— Триумвиратът.

— Не — каза Брил.

— Да — потвърди Джелиф.

— Какво? — попита Ференци.

Янгър се обърна към Брил.

— Трябваше да се досетим. Кой в Ню Йорк е не само в редколегията на списанието на Мортън Принс и е осведомен за всичко, което Принс се кани да публикува, ами също така има влиянието да предизвика арест в Бостън с едно мръдване на пръста?

— Дейна — каза Брил.

— А семейството, което предлага на „Кларк“ дарение? Хол ни каза, че един от тях е лекар, запознат с психоанализата. Има само едно семейство в страната, достатъчно богато да издържа цяла болница, което също така може да се похвали и с произлизащ от него световноизвестен невролог.

— Бърнард Сакс! — възкликна Брил.

— А анонимният лекар, цитиран от „Таймс“, е Стар. Трябваше веднага да разпозная помпозния му надут стил. Стар винаги се е хвалил, че навремето се е обучавал в лабораторията на Шарко37. Може наистина там да се е запознал с Фройд.

— Кой? — попита Ференци. — И какъв е този Триумвират?

Янгър и Брил му обясниха един през друг. Хората, чиито имена току-що бяха споменали — Чарлз Лумис Дейна, Бърнард Сакс и Моузес Алън Стар — бяха тримата най-влиятелни невролози в страната. Бяха известни като нюйоркския Триумвират. Дължаха невероятния си престиж и властта си на забележителното съчетание от постижения, добър произход и пари. Дейна бе автор на най-авторитетния, писан в Америка, текст за нервните болести при възрастните. Сакс имаше световна репутация — особено заради работата си по болестта, най-напред описана от англичанина Уорън Тей38. Освен това бе написал и първият учебник по нервни заболявания при децата. Естествено семейство Сакс не бяха равни в социално отношение на най-добрите представители на семейство Дейна. Семейство Сакс нямаха място в обществото, тъй като не бяха от правилната религия. Но бяха по-богати. Братът на Бърнард Сакс се бе оженил за жена от семейство Голдман. Основаната в резултат от този съюз банка бе на път да се превърне в бастион на „Уол стрийт“. Стар, най-мижавият от тримата, бе професор в университета „Калъмбия“.

— Той е въздухът в свирката — каза Брил за него. — Кукла на конци в ръцете на Дейна.

— Но защо ще искат да съсипят Фройд? — попита Ференци.

— Защото са невролози — отвърна Брил. — Фройд ги ужасява.

— Не ви разбирам.

— Те принадлежат към соматичната школа — обясни Янгър. — Вярват, че всички нервни болести са резултат на неврологични малформации, а не на психологически причини. Не вярват в травмите от детството, нито че сексуалната репресия причинява психически заболявания. Според тях психоанализата заслужава анатема. Наричат я култ.

— И само заради научни разногласия са способни на такива неща? — попита Ференци. — Да горят ръкописи, да отправят заплахи, да разпространяват фалшиви обвинения?

— Науката няма нищо общо с това — отвърна Брил. — Невролозите контролират всичко. Те са „специалистите по нервите“, което според тях ги прави експерти по „нервните заболявания“. Всички жени ходят при тях да се лекуват от хистерия, сърцебиене, тревожност, стрес. Това е лекарска практика за милиони долари. Прави са да виждат в нас дявола. Ще ги извадим от бизнеса. Никой няма да се консултира с невролог, след като хората разберат, че с проблемите на психиката се занимава психологията, а не неврологията.

— Дейна беше у вас на вечеря, Джелиф — каза Янгър. — Никога не съм виждал човек да се държи толкова враждебно с Фройд като него. Той знаеше ли за превода на Брил?

— Да — отвърна Джелиф. — Но той не би го изгорил. Той го одобряваше. Насърчаваше ме да го публикувам. Дори ми намери редактор, който да ми помогне с текста.

— Редактор ли? — попита Янгър. — А този редактор изнасял ли е ръкописа от твоя офис?

— Естествено — отвърна Джелиф. — Често го взимаше вкъщи, за да работи по него.

— Е, сега вече всичко е ясно — каза Брил. — Копеле.

— А каква е тази работа с Чарака? — попита Литълмор.

— Така се казва техният клуб — отвърна Джелиф. — Един от най-добрите в града е. Много трудно допускат в него. Членовете му носят специален пръстен с изображение като това тук на страницата.

— Това е тайно общество — каза Брил.

— Но те са учени! — запротестира Ференци. — Нима могат да изгорят научен труд?

— Няма да се учудя, ако също така принасят в жертва млади девици — отвърна Брил.

— Въпросът е дали те стоят зад статията, посветена на Юнг, в „Таймс“ — каза Янгър. — Ето това трябва да разберем.

— Те ли са? — попита Литълмор.

— Ами… аз… може и да съм ги чул да говорят за това веднъж — каза Джелиф. — И наистина те уредиха Юнг да чете лекции във „Фордам“.

— Разбира се — каза Брил. — Те насъскват Юнг да детронира Фройд. И Хол се е хванал в този капан. Какво ще правим? Не можем да се опълчим срещу Чарлз Дейна.

— Не съм много сигурен — отвърна Литълмор и се обърна към Джелиф. — Снощи споменахте някакъв Дейна. Същият ли е?

Джелиф кимна.

Прислужникът на вратата на малката, но елегантна къща на Пето авеню ни осведоми, че д-р Дейна не си е вкъщи.

— Предайте му, че детектив от полицията иска да му зададе няколко въпроса за Хари Тоу — каза Литълмор. — И споменете, че току-що идвам от дома на д-р Смит Джелиф. След като чуе това, може и да се окаже у дома.

По съвет на детектива само аз и Литълмор отидохме до дома на Чарлз Дейна. Брил и Ференци се върнаха в хотела. След минута двамата бяхме поканени вътре.

В къщата на Дейна нямаше нищо от парвенющината в апартамента на Джелиф или на наскоро построените по Пето авеню жилища, сред които и някои на мои роднини. Домът на Дейна беше от червена тухла. Мебелите бяха изискани, без да тежат. Когато с Литълмор влязохме във фоайето, видяхме Дейна да излиза от тъмна добре оборудвана библиотека. Затвори вратите след себе си и ни поздрави. Предполагам, че се изненада от моето присъствие, но реагира напълно овладяно. Попита ме за леля Мами и някои мои братовчеди. Не се поинтересува защо придружавам Литълмор. Самоконтролът му наистина правеше впечатление. Изглеждаше на годините си — около шейсет според мен — и възрастта му отиваше. Въведе ни в друга стая, в която ми се стори, че приема пациенти.

Разговорът ни беше кратък. Литълмор смени тона. С Джелиф се държеше заядливо. Обвиняваше го и го предизвикваше да се защитава. Но с Дейна беше много по-внимателен, като пак му даваше да разбере, че знаем нещо, което той не би искал да знаем.

У Дейна нямаше нищо от раболепието на Джелиф. Призна, че Тоу се е възползвал от услугите му за процеса, но отбеляза, че за разлика от Джелиф, той е бил само консултант. Нито в миналото, нито сега е изразявал някакво становище за психическото състояние на Тоу.

— А миналия уикенд давали ли сте мнение дали Тоу може да дойде в Ню Йорк? — попита Литълмор.

— Г-н Тоу в Ню Йорк ли е бил миналия уикенд? — отговори му с въпрос Дейна.

— Джелиф казва, че вие сте взели това решение.

— Не съм лекар на г-н Тоу, детектив. Джелиф е неговият лекар. Прекъснах професионалните си отношения с г-н Тоу миналата година, както ще разберете и от публичните архиви. Д-р Джелиф от време на време се обръща към мене за съвет и аз му помагам, доколкото мога. Не знам нищо за решенията, които той взима относно лечението на пациента, и със сигурност не бих могъл да ги взимам аз.

— Така да бъде — каза Литълмор. — Предполагам, че мога да ви арестувам за тайно организиране на бягството на щатски затворник, но май няма да мога да повдигна обвинение срещу вас.

— Дълбоко се съмнявам — каза Дейна. — Но със сигурност бих могъл да уредя да ви уволнят, ако се опитате.

— Предполагам също така — не му остана длъжен Литълмор, — че сте могли да вземате решения относно кражбата на ръкопис, изгарянето му и разпиляването на пепелта от него в дома на д-р Ейбрахам Брил.

Дейна за пръв път показа изненада.

— Хубав пръстен имате, д-р Дейна — продължи Литълмор.

Не бях го забелязал. На дясната ръка на Дейна имаше пръстен с изображение на лице. Всички мълчахме. Дейна сплете дългите си пръсти, но не за да скрие пръстена, и се облегна в креслото.

— Какво искате, г-н Литълмор? — попита той. После се обърна към мене. — Или може би трябва на вас да задам този въпрос, д-р Янгър?

Прокашлях се.

— Всичко е една скалъпена лъжа — казах. — Става въпрос за обвиненията ви срещу д-р Фройд. Всяко едно от тях е невярно.

— Да предположим, че знам за какво говорите — отвърна Дейна. — Пак ви питам: какво искате?

— Сега е три и половина — казах аз. — След половин час ще изпратя телеграма на ректора Хол в Уорчестър, с която ще му съобщя, че една статия няма да излезе в утрешния брой на „Ню Йорк таймс“. Искам телеграмата ми да казва истината.

Дейна седеше и мълчеше, без да откъсва очи от моите.

— Нека ви кажа нещо — проговори накрая той. — Проблемът е следният: познанията ни за човешкия мозък са непълни. Нямаме лекарства, с които да променяме начина на мислене на хората, да лекуваме халюцинациите им, да намалим сексуалните им желания, за да предпазим света от пренаселване, да ги направим щастливи. Всичко това е задача на неврологията. Така трябва да бъде. Психоанализата ще ни върне сто години назад. Нейната безнравственост ще допадне на масите. Нейната скверност ще се хареса на младите научни умове и дори на някои по-стари. Тя ще превърне хората в ексхибиционисти, а лекарите — в мистици. Но някой ден ще се събудим и ще осъзнаем, че става въпрос за „новите дрехи“ на царя. Рано или късно ще изобретим лекарства, с които да променяме начина на мислене и да контролираме емоциите. Въпросът е дали дотогава ще имаме достатъчно чувство за срам, та да се притесняваме, че всички се разхождат голи наоколо. Пратете телеграмата си, д-р Янгър. Тя ще казва истината — поне засега.

На връщане от дома на Дейна Литълмор ме прекара с колата си през града.

— Е, докторе — каза. — Знам какво изпитвате към Нора и така нататък, но вие… искам да кажа: защо го е направила?

— Заради Клара — отвърнах.

Литълмор поклати глава.

— Всички са вършили всичко все заради Клара.

— Тя е доставяла момичета на Бануел — казах.

— Знам — заяви Литълмор.

— Знаете?

— От снощи — каза той. — Нора разказа на мене и на Бети за работата им с Клара със семействата на имигрантите и на мене това хич не ми прозвуча читаво, ако ме разбирате какво искам да кажа. Не и след всичко останало, което вече бях чул. Затова взех някои имена и адреси и ги проверих тази сутрин. Открих някои от семействата, на които Клара е „помагала“. Повечето от тях не искаха да говорят, но най-накрая се добрах до една история. Ужасна работа, казвам ви. Клара намирала момичета без бащи, понякога и без никакви родители. Много млади момичета — на тринайсет, четиринайсет, петнайсет години. Плащала на който се грижел за тях и ги отвеждала на Бануел.

Литълмор продължи да шофира в мълчание.

— А разбрахте ли накъде води проходът от стаята на Нора? — попитах.

— Да. И Бануел проговори днес — каза детективът. — Обвинява за всичко Клара. Не подозирал, че е против него, не и довчера. Преди три или четири години семейство Актън го наели да преустрои дома им край Грамърси парк. Така се запознали.

— И Нора станала неговата идея фикс — добавих.

— Така изглежда. Тя на колко е била тогава — на четиринайсет? Но той решил, че трябва да я има. Чуйте това: докато работели по къщата, неговите хора открили стар подземен тунел, който тръгвал от втория етаж и стигал до бараката за инструменти в задния двор. Очевидно семейство Актън не знаели за него — докато течал ремонтът, били извън града — и Бануел така и не им казал. Накарал да пригодят прохода така, че да може да влиза в него от задната алея, без дори да стъпва в имота на семейство Актън. После проектирал къщата така, че новата спалня на Нора да е на втория етаж. Попитах го дали е планирал всичко това, за да изнасили Нора. И знаете ли какво? Изсмя ми се в лицето. Според него никога не бил изнасилвал когото и да било. Всички момичета го искали. Смятал да съблазни Нора и му трябвал достъп до стаята й, за който родителите й да не знаят. Но според мене Нора не се е поддала.

— Тя го е отхвърлила — казах.

— И той така ни каза. Кълне се, че с пръст не я е докосвал. Никога не бил използвал тайния проход до тази седмица. Знаете ли, според мене цялата история наистина го е разстроила. Може би никое момиче не му е отказвало досега.

— Възможно е — казах. — Може и да е бил влюбен в нея.

— Мислите ли?

— Да. И Клара е решила да му осигури Нора.

— И как е щяла да го направи? — попита Литълмор.

— Мисля, че се е опитала да накара Нора да се влюби в нея.

— Какво? — учуди се той.

Не отговорих.

— За това не знам — продължи Литълмор, — но признавам, че в едно сте прав: и Бануел твърди, че идеята да накарат Нора да играе ролята на Елизабет Ривърфорд е била на Клара. Докато строял „Балморал“, направил друг проход — идеята му хрумнала от къщата на семейство Актън, — който водел към неговия кабинет. Апартаментът на другия край щял да бъде любовното му гнезденце. Подредил си го точно по свой вкус: голямо легло, копринени чаршафи и всичко останало. Напълнил гардероба с бельо и кожи. Поставил в него и два свои костюма. Но преди известно време, ако може да се вярва на Бануел, Клара му казала, че трябва да го опразни, защото Нора най-накрая се била съгласила. Идеята била да наеме апартамент в „Балморал“ под фалшиво име и да идва да се вижда с него винаги когато има възможност. Не знам каква е истината тук. Не искам да питам Нора за това.

Аз знаех. Предната вечер, докато чакахме полицията, Нора ми бе разказала цялата история. Затова продължих.

Един ден през юли Клара със сълзи на очи казала на Нора, че бракът й не бил такъв, какъвто изглеждал, и повече не можела да го понася. Джордж я биел и я изнасилвал почти всяка нощ. Знаела, че му дължи всичко, но се страхувала за живота си. Не можела да го напусне, защото щял да я убие, ако го направи.

Нора била ужасена, но Клара й казала, че никой нищо не можел да направи. Само едно нещо можело да я спаси, но то било непостижимо. Клара познавала високопоставен човек от полицията. Този човек после се оказа патоанатомът Хугел. Запознали се с Клара, докато тя „помагала“ на имигрантските семейства. Според Клара тя му се изповядала. Хугел я съжалил, но казал, че законът е безсилен в нейния случай, защото не можел да спре съпруга да изнасилва жена си когато си пожелае. Когато обаче Клара добавила, че Джордж изнасилва и други момичета — които понякога били само на тринайсет години и на чиито семейства плащал, за да си мълчат, и от които една поне със сигурност убил, — патоанатомът се вбесил или поне така твърдяла тя. И пак според нея казал, че само едно нещо може да се направи — да се инсценира убийство.

Ако някое момиче бъде намерено привидно мъртво в апартамента, който Джордж пазел за любовниците си, ще изглежда така, все едно той го е убил. Това било възможно, защото самият патоанатом щял да даде на „жертвата“ лекарство, под въздействието на което да изглежда като мъртва, а после той щял да направи огледа на тялото. Улика, оставена на местопрестъплението, ще докаже, че Бануел е извършителят. Клара накарала Нора да повярва, че патоанатомът е автор на целия план.

Нора била изумена от дързостта на инсценировката. Попитала Клара дали наистина я смята за възможна.

Не, отвърнала Клара, защото нямало кого да помоли да изиграе ролята на любовницата и жертвата на Бануел. Просто трябвало да продължи да си носи кръста.

И тогава Нора й казала, че тя е готова да го направи.

Клара реагирала така, все едно била в пълен шок. В никакъв случай, отвърнала. Момичето, което би изиграло ролята на жертвата, трябва да позволи на Клара да я нарани. Нора попитала дали под нараняване има предвид изнасилване. Не, казала Клара, разбира се, че не, но жертвата трябвало да се остави да я вържат с въже или канап около врата, сякаш е била удушена. Би трябвало и да има следи от камшик по гърба. Нора повторила, че е готова да го направи, като усещала, че ако настоява, ще сломи съпротивата на Клара. Накрая Клара се предала и те се заели с изпълнението на заговора. Нора не била сигурна точно какво се е случило в „Балморал“ в неделя вечерта. Това, без съмнение, се дължало на веществото с каталептичен ефект, което патоанатомът й дал. Спомня си как Клара й казала да не вика и как непрекъснато си забравяла фалшивото име. Всичко останало й било в мъгла. Не трябвало да бъде прекалено дълбоко наранена, но Клара сигурно я е удряла жестоко. Това беше моето допълнение към разказа на Литълмор.

— Знам какво е станало после — каза той. — В понеделник сутринта Нора се е събудила при Хугел в моргата. Той й е съобщил лошата новина, че вратовръзката с монограм, която трябвало да намери на местопрестъплението и която трябвало да уличи Бануел като убиец, не била там. Това се случило, защото Бануел минал през прохода същата сутрин. Искал да си вземе дрехите, за да не го свържат с г-ца Ривърфорд. Видял вратовръзката си да лежи до нея и я прибрал.

— Но Бануел не е бил в града онази нощ, бил е с кмета — казах аз. — Хугел не е ли знаел?

— Никой от тримата не е знаел. Бануел е трябвало да бъде на вечеря в града в неделя. Така си е мислела Клара. Срещата с кмета в „Саранак“ изникнала в последния момент и била пълна тайна. Клара е нямало как да разбере за нея, тъй като във вилата им в провинцията няма телефон. Измъкнала се същата нощ от Таритаун, свършила работата с Нора около девет часа и се върнала обратно. Казала на Хугел да определи часа на смъртта между полунощ и два сутринта, защото се предполагало, че Банаул ще си е вече вкъщи по това време.

— Но Бануел видял вратовръзката на следващата сутрин и я взел преди идването на Хугел.

— Точно така. Без вратовръзката Хугел бил в затруднено положение. Не можел да се свърже с Клара. Затова решил да инсценира още едно нападение, този път в дома на Нора, където щял да остави друга улика. Трябвало да успее да обвини Бануел, нали това била целта му. Такава била и сделката му с Клара. Тя му дала авансово десет хиляди долара и щял да получи още трийсет хиляди, ако успеел да повдигне обвинение срещу Бануел. Но нещо се объркало и втория път, не знам какво. Хугел засега мълчи.

Отново се намесих да запълня белите петна. Нора се съгласила на второто нападение, защото все още си мислела, че така спасява Клара, но и защото не знаела как иначе да обясни раните и синините, с които се събудила. По време на второто „нападение“ патоанатомът трябвало само да я върже и да я остави. След побоя от предната вечер тя наистина приличала на жертва. Не се налагало да я малтретират отново. Затова не можа да ми отговори на въпросите предния ден. Бях я попитал дали някой мъж я е бил с камшик и тя се бе побояла да ми каже истината, защото Клара се бе заклела, че Бануел ще убие нея, Клара, ако историята се разплете. Но когато патоанатомът я завързал, загубил контрол над себе си и не откъсвал втренчен поглед от полуголото й тяло. Започнал да се поти и да преглъща. Не я заплашвал, нито й посегнал. Но доста дълго завързвал въжето около китките й. Не искал да си тръгне. И се притискал към нея.

— Очевидно вашият патоанатом му е изпуснал края — казах аз, без да навлизам в повече подробности. — Нора изпищяла.

— И Хугел се паникьосал, нали така? — попита Литълмор. — Побягнал навън през задния вход. В него останала иглата за вратовръзка на Бануел. Искал да я подхвърли в спалнята, но се панирал и я забравил. Затова я хвърлил в градината, като решил, че ще я намерят, като претърсват наоколо.

След като патоанатомът побягнал, Нора не знаела какво да прави. Писъкът й вече бил привлякъл вниманието на г-н и г-жа Бигс и те се втурнали обратно в къщата. Патоанатомът трябвало да я остави в безсъзнание, но избягал, без да й даде опиата. За да не се издаде, Нора се престорила, че не може да говори и да си спомни каквото и да било за случилото се. Знаела как да действа, защото имала опит от преди три години, когато наистина загубила говора си, както и от частичната амнезия от предната вечер.

— А защо Бануел решил да хвърли куфара в реката? — попитах аз.

— Човекът е бил притиснат — отговори Литълмор.

— Само си помислете. Знаел е, че ако преровим апартамента му, ще намерим куфара и ще го арестуваме за убийство. А не е можел да си признае, че Елизабет е Нора. Дори да бяхме му повярвали, пак щеше да се окаже в центъра на огромен скандал и сигурно щеше да влезе в затвора за развращаване на малолетна. Затова е казал, че е изпратил нещата на г-ца Ривърфорд в Чикаго. Събрал ги е в куфара и го е свалил в кесона. Смятал е, че това е идеалното скривалище — докато не се е натъкнал на Мали.

— Почти успя да ни заблуди — казах.

— С Мали ли?

— Не. Когато… когато изгори Нора с цигара. — Само мисълта за това ме накара да се усъмня, че съм убил не когото трябва от семейство Бануел.

— Да — каза Литълмор. — Искал е да си мислим, че Нора е луда и сама си е причинила всичко. Сметнал е, че ако успее да инсценира това, може да оправи цялата каша. Няма значение какво казва Нора, никой няма да й повярва.

— А какво го е накарало да се върне снощи, за да я убие? — попитах.

— Нора е изпратила писмо на Клара, в което пише, че иска да разкаже на полицията за всичко, което Бануел е причинил на Клара и на другите момичета, онези от имигрантските семейства. Очевидно Бануел е видял това писмо.

— Чудя се дали Клара сама не му го е дала — вметнах.

— Възможно е. Както и да е, Бануел решил, че няма друг избор освен да я убие. Но тогава Хугел се отбива у семейство Бануел. Сигурно е бил отчаян. Премълчава какво се е надявал да свърши у Клара, но според мене просто е искал да се посъветва с нея, защото е била единствената, която е знаела какво става. Но Бануел е в апартамента, когато Хугел се появява, и най-накрая събира две и две. Заключва Клара в шкафа и тръгва към дома на семейство Актън. Точно тогава аз се натъквам на тайния проход в „Балморал“ и влизам в кабинета на Бануел. Клара добре си изигра ролята. Каза ми, че съпругът й отишъл да убие Нора, но го направи да изглежда така, все едно аз съм й изтръгнал тази информация. Не вярвам да е допускала, че Нора изобщо не си е у дома. Как после е разбрала, че Нора е в хотела?

— Нора й се е обадила — казах.

— Сигурно е станало веднага след като тръгнах от тях.

— Ами китаеца? — попитах.

— Леон? Никога няма да го намерят — отвърна Литълмор. — Вчера си поговорих надълго и нашироко с другия, г-н Чонг. Оказва се, че братовчедът Леон го навестил преди месец и му казал, че някакъв богаташ е готов да им плати, за да го отърват от един куфар. Същата вечер двамата отишли до „Балморал“ и пренесли куфара у Леон с такси. На следващия ден Леон си събрал багажа. „Къде отиваш?“, попитал го Чонг. „Във Вашингтон, казал Леон, след това се връщам в Китай.“ Чонг се уплашил. Поискал да разбере какво има в куфара и Леон му казал да провери сам. Чонг го отворил и видял вътре мъртва една от любовниците на Леон. Чонг се уплашил, че от полицията ще обвинят Леон в убийство. Леон се изсмял и казал иронично, че точно това се очаква да си помисли полицията. Посъветвал Чонг да отиде на следващия ден в „Балморал“, където ще му дадат наистина хубава работа. Чонг се изнервил до крайност от всичко това. Решил, че на Леон са му платили щедро, защото ще се връща в Китай. Затова, като истински китаец, поискал и за себе си награда — не едно, а две работни места. И Леон го уредил.

Спряхме пред хотела, всеки потънал в мислите си.

— Едно нещо ме гложди — каза Литълмор. — Защо Клара полага толкова усилия да уреди Бануел с Нора, ако толкова много ревнува от нея? От друга страна пък, е мразела Нора заради това. Не ми се връзва.

— Ами не знам — отвърнах аз, докато излизах от колата. — Някои хора изпитват нужда да предизвикат точно това, което най-много ще ги измъчва.

— Така ли?

— Да.

— Защо? — попита Литълмор.

— Нямам представа, детектив. Неразгадана мистерия.

— Това ми напомня, че вече не съм детектив — каза той. — Кметът ме повиши в лейтенант.

Докато чакахме на пристанището на „Саут стрийт“ в неделя вечерта, върху нас се изливаше пороен дъжд. Бяхме Фройд, Юнг, който видимо се чувстваше неудобно, Брил, Ференци и аз. Докато товареха багажа им за нощния рейс от Ню Йорк за Фол ривър, Фройд ме дръпна настрани.

— Няма ли да дойдеш с нас? — попита ме той.

Всеки от нас се бе свил под своя чадър като в палатка.

— Не, сър. Хирургът каза, че не бива да пътувам в следващите ден-два.

— Разбирам — отвърна той скептично. — И Нора също, разбира се, остава в Ню Йорк.

— Да — казах.

— Но има и друго, нали? — Фройд поглади брадата си.

Предпочетох да сменим темата.

— Как вървят нещата с д-р Юнг, сър, ако мога да попитам? — знаех — и Фройд знаеше, че знам — за необичайната сцена, разиграла се между двамата предната нощ.

— По-добре — отвърна Фройд. — Знаеш ли, смятам, че той ревнуваше от тебе.

— От мене?

— Да — каза Фройд. — Най-накрая ми просветна, че е приел като предателство това, че те избрах за психоанализата на Нора. Когато му обясних, че съм посочил тебе само защото си тукашен и можеш да проведеш цялото лечение, отношенията ни незабавно се подобриха. — Той се взря в дъжда. — Обаче това е временно. Няма да продължи много.

— Не разбирам г-жа Бануел, д-р Фройд — казах. — Не разбирам чувствата й към г-ца Актън.

Фройд се замисли. Вече му бях разказал почти всичко: как Нора се е престорила, че си е загубила говора, участието й в заговора за натопяването на Джордж Бануел и т.н.

— Ако трябва да изградя хипотеза — започна Фройд, — бих казал, че за г-жа Бануел Нора е била огледало, в което тя се е виждала такава, каквато е била преди десет години, и в което, по силата на контраста, е виждала и съществото, в което се е превърнала. Това със сигурност се връзва с желанието й да разврати и нарани Нора. Не трябва да забравяте и годините на мъчения, които е преживяла като доброволна жертва на един садист.

— Да, останала е с него. Едва ли е само заради парите. Да не е била мазохистка?

— Няма такова нещо, Янгър, не и в чиста форма. Всеки мазохист и е и садист. У мъжете поне мазохизмът никога не е водещ, при тях става въпрос за садизъм, обърнат срещу тях самите, а г-жа Бануел със сигурност е имала изявена мъжка страна. Възможно е дълго време да е планирала унищожаването на съпруга си.

Имах и още един въпрос. Не бях сигурен дали трябва да го задам, защото ми се струваше прекалено елементарен и издаващ невежество. Но реших да опитам.

— Хомосексуалността патология ли е, д-р Фройд?

— Чудиш се дали Нора е хомосексуална — каза Фройд.

— Толкова ли съм прозрачен?

— Няма човек, който да може да пази тайна — отвърна Фройд. — Ако устните му мълчат, той говори с пръстите си.

Устоях на порива да погледна пръстите си.

— Няма нужда да си гледаш пръстите — продължи той. — Ти не си прозрачен. Чудя се, момчето ми, как бих се чувствал на твое място. Но ще отговоря на въпроса ти. Хомосексуалността със сигурност не е преимущество, но не може да се нарече болест. Не е срамна, не е порок, не е деградация в никакъв случай. При жените специално може да става въпрос за първичен нарцисизъм, любов към себе си, която насочва желанията им към други представителки на собствения им пол. Не бих казал, че Нора е хомосексуална. По-скоро смятам, че е била съблазнена. Но трябваше още от самото начало да забележа любовта й към г-жа Бануел. Тя със сигурност е била най-силният подсъзнателен поток в духовния й живот. Още първия ден ти ми каза с каква топлота е говорила за г-жа Бануел, когато всъщност е трябвало да изпитва най-остра ревност към жената, която е била в сексуални отношения с баща й, нещо, което сама би желала за себе си. Единствено по-силното влечение към г-жа Бануел й е позволило да потисне тази ревност.

Естествено не можех напълно да го подкрепя в тези му разсъждения. Само кимнах в отговор.

— Май не си съгласен? — попита той.

— Не вярвам, че Нора е ревнувала от Клара — казах. — Не и по този начин.

Фройд повдигна вежди.

— Щом не вярваш, значи отхвърляш теорията ми за едиповия комплекс.

Отново премълчах.

— А — възкликна Фройд и повтори. — А! — пое дълбоко дъх, въздъхна и се взря внимателно в мене. — Ето защо няма да дойдеш с нас в „Кларк“.

Помислих дали да не се похваля пред Фройд със собствената си интерпретация на едиповия комплекс. Искаше ми се да го направя, а още повече ми се искаше да обсъдя с него анализа си на „Хамлет“. Но реших, че моментът не е подходящ. Наясно бях колко е страдал след историята с Юнг. Ще имам и други случаи. Казах му, че ще бъда в Уорчестър във вторник сутринта, навреме за да чуя лекцията му.

— В такъв случай — заключи Фройд — нека ти изтъкна една възможност, преди да тръгна. Не си първият, който отрича едиповия комплекс. И няма да си последният. Но може би имаш по-особени причини да го направиш, които са свързани със собствената ми персона. Ти си ми се възхищавал отдалече. В такива отношения винаги възниква някакъв вид бащинско-синовна любов. Но след като ме срещна от плът и кръв и след като имаше възможността да завършиш обучението си, ти се боиш от това. Страхуваш се, че ще си тръгна от тебе също като истинския ти баща. Така ти изпреварваш заминаването ми с отрицанието на едиповия комплекс.

Дъждът валеше като из ведро. Фройд ме погледна с добрите си очи, не с намръщените.

— Някой ви е казал, че баща ми се е самоубил.

— Да.

— Но това не е вярно.

— О, така ли? — погледна ме въпросително Фройд.

— Аз го убих.

— Какво?

— Това беше единственият начин да преодолея едиповия си комплекс.

Фройд се взря в мене. За миг се побоях, че ще приеме думите ми насериозно. След това се разсмя на глас и стисна ръката ми. Благодари ми за помощта през седмицата, която бе прекарал в Ню Йорк, и особено за това, че бях спасил лекциите му в „Кларк“. Изпратих го до палубата. Лицето му изглеждаше доста по-дълбоко набраздено от преди седем дни, гърбът му — леко приведен, а очите му — остарели с десет години. Когато слизах от кораба, той извика името ми. Беше застанал на парапета, а аз бях направил само няколко крачки по мостчето.

— Ще бъде честен с тебе, момчето ми — каза той изпод подгизналия чадър. — Много съм подозрителен към тази ваша Америка. Бъди внимателен. Тя провокира най-лошото у хората — грубост, амбиция и жестокост. Тук има прекалено много пари. Видях лъжеморала, с който страната ви е известна, но той е много крехък и ще се разбие на парчета пред повика за задоволяване на инстинктите. Боя се, че Америка е грешка… Огромна грешка, ако трябва да съм точен, но все пак — грешка.

Това беше последната ми среща с Фройд в Америка. Същата вечер заведох Нора на покрива на Гилъндър билдинг, където се пресичаха „Насау“, „Бродуей“ и „Уол Стрийт“ — място, на което всеки ден се трупаха и губеха огромни богатства. В събота вечер „Уол стрийт“ бе пуста.

Когато е построена през 1897 година, деветнайсететажната сграда на Гилъндър е била четвъртият по височина небостъргач в Ню Йорк. На самия й връх имаше красив купол, от който се виждаше цял Манхатън.

Отидох у семейство Актън веднага щом изпратих Фройд. Г-жа Бигс ме посрещна като стар приятел. Харкорт и Милдред Актън никакви ги нямаше. Попитах за Нора. Г-жа Бигс се оттегли, бъбрейки, и тогава Нора се появи в цялата си прелест.

И двамата не знаехме какво да си кажем. Накрая я поканих да се разходим. Допълних, че за нея е препоръчително по медицински причини. Изведнъж ми се стори, че ще откаже и че никога повече няма да я видя.

— Добре — каза тя.

Дъждът бе спрял. Във въздуха се носеше мирис на мокър паваж, който в този град минаваше за свеж. Портиерът в Гелъндър ни изгледа, изслуша нашето обяснение, че искаме да видим прочутата гледка от покрива, и ни пусна да влезем.

Помещението под купола имаше четири прозореца, които гледаха към всички посоки на града. Всеки от тях бе насочен точно в една от посоките на компаса. На север виждахме набъбващия с всеки изминал ден Манхатън, плувнал в електрически светлини. На юг — края на острова, океана и горящата факла на Статуята на свободата.

— Обичам тази сграда — казах. — Канят се да я разрушат всеки момент. Това ще е най-високата постройка в историята на човечеството, която ще бъде взривена.

— Бил ли си някога щастлив? — попита ме Нора.

Замислих се.

— Д-р Фройд казва, че сме нещастни, когато не можем да се освободим от спомените си.

— А казва ли как да се освободим от тях?

— Като ги запомним.

Млъкнахме и двамата.

— Това не звучи много логично, докторе — каза Нора.

— Не.

Нора посочи покрив на една пресечка на север, почти на нашата височина.

— Виж, това е Хановър билдинг, където г-н Бануел се опита да ме целуне преди три години.

Не казах нищо.

— Ти си знаел? — попита тя. — Знаел си, че ще видим това място оттук?

Продължавах да мълча.

— Все още ме лекуваш — каза Нора.

— Никога не съм те лекувал.

Тя се загледа навън.

— Бях такава глупачка.

— Но не и на половина глупава като мене.

— Какво ще правиш сега? — попита Нора.

— Ще се върна в Уорчестър — отвърнах. — Ще практикувам медицина. Студентите ми се връщат след няколко седмици.

— Моята учебна година започва на двайсет и четвърти — каза Нора.

— Значи все пак ще следваш в „Барнард“?

— Да. Вече си купих учебници. Изнасям се от къщи. Ще живея в южната част на града, в пансиона „Брук хол“.

— И какво ще учиш в „Барнард“, г-це Актън? — попитах. — Шекспир за жени?

— Всъщност — отвърна тя развеселено — наистина мисля да се посветя на Елизабетинската драма и на психологията. А, освен това — и на криминалистиката.

— Абсурдна комбинация. Никой няма да я приеме сериозно.

Пак настъпи мълчание.

— Предполагам, че в такъв случай трябва да се сбогуваме — казах.

— Веднъж съм била щастлива — отвърна тя.

— Веднъж?

— Снощи — каза. — Сбогом, докторе. И благодаря.

Не отговорих. И добре направих. Защото ако не й бях дал този допълнителен миг тишина, тя може би нямаше да произнесе думите, които копнеех да чуя.

— Ще ме целунеш ли сега? — попита.

— Да те целуна? — попитах. — Ти си непълнолетна, г-це Актън. Не бих си и помислил.

— Аз съм като Пепеляшка — каза тя, — само че на обратно. В полунощ ставам на осемнайсет.

Настъпи полунощ. Целунах я. И така се получи, че не успях да напусна Ню Йорк нито веднъж през целия следващ месец.