Тълкуване на убийството

6

Във вторник сутринта детектив Литълмор забеляза, че хлътналите бузи на патоанатома Хугел са по-изпити от обикновено. Торбичките под очите му бяха заживели свой живот, а тъмните кръгове около тях вече имаха нюанси. На Литълмор му се стори, че това, което бе открил, щеше да съживи патоанатома.

— И така, г-н Хугел — каза детективът, — ходих пак до „Балморал“. Чуйте какво научих там.

— Говори ли с камериерката? — попита веднага Хугел.

— Вече не работи там — отвърна детективът. — Уволнена е.

— Знаех си! — възкликна патоанатомът. — Разбра ли къде живее?

— О, намерих я и още как! Но чуйте първо това: отидох пак в спалнята на г-ца Ривърфорд, за да видя пак онзи механизъм на тавана — нали се сещате, на който според вас е била овесена. Оказахте се прав, имаше влакна от въже по него.

— Добре. Вярвам, че си ги изолирал, нали? — каза Хугел.

— Аха, взех ги. Както и целия механизъм — отвърна Литълмор, предизвиквайки на лицето на патоанатома неприятно изражение, издаващо лошо предчувствие. Детективът продължи: — Не ми се стори много здраво закрепен, затова се качих на леглото и го разклатих и той веднага излезе.

— Значи таванът не ти се е сторил много стабилен — каза патоанатомът, — затова си го разклатил и разбил. Отлична работа, детектив.

— Благодаря, г-н Хугел.

— Следващия път можеш направо да разрушиш цялата стая. Унищожи ли някое друго веществено доказателство?

— Не — отвърна, без да се замисля Литълмор. — Просто не разбирам как се изкърти толкова лесно. Как е могъл да я издържи?

— Ами очевидно я е издържал.

— Има още нещо, г-н Хугел, доста важно. Даже две неща. — Литълмор разказа за непознатия, който си тръгнал от „Балморал“ около полунощ в неделя с чанта в ръка. — Какво ще кажете за това, г-н Хугел? — попита гордо детективът. — Може той да го е извършил, нали?

— Сигурни ли са, че не живее там?

— Напълно. Никога преди това не са го виждали.

— И е носил чанта, казваш? — попита Хугел. — В коя ръка.

— Кларк не знаеше.

— Ти пита ли го?

— Естествено — каза Литълмор. — Трябваше да проверя дали е десничар.

Хугел изпръхтя мрачно.

— Значи не е нашият човек.

— Защо?

— Защото нашият човек има посивяваща коса и живее в сградата. — Патоанатомът се оживи. — Знаем, че г-ца Ривърфорд не е имала редовни посетители. Знаем също така, че в неделя вечер никой външен човек не е ходил при нея. Как тогава убиецът е влязъл в апартамента й? Вратата не е разбита. Има само една възможност. Почукал е, тя му е отворила. А дали момиче, което живее само, би отворило на когото и да е? Вечер? На непознат? Много се съмнявам. Но би отворило на съсед, някой, който живее в сградата, някой, когото очаква, може би някой, на когото и преди това е отваряла.

— Човекът, който събира и доставя прането? — предположи Литълмор…

Патоанатомът се взря в него.

— Това е второто нещо, което исках да ви кажа, г-н Хугел. Чуйте. Слязох в мазето на „Балморал“ и видях един китаец да оставя кални следи — червени кални следи. Взех проба. Калта е същата като тази, която открих в спалнята на г-ца Ривърфорд. Сигурен съм. Може той да е убиецът.

— Китаец — повтори патоанатомът.

— Опитах се да го хвана, но ми се изплъзна. Работи в пералнята. Може би той е занесъл прането в апартамента на г-ца Ривърфорд в неделя вечер. Тя му отваря вратата и той я убива. След това се връща в пералното помещение и никой нищо не разбира.

— Литълмор — каза патоанатомът и въздъхна дълбоко, — убиецът не е китаец, който работи в пералнята. Той е богаташ. В това сме сигурни.

— Не, г-н Хугел, вие така решихте, защото я е душил със скъпа копринена вратовръзка, но който работи в пералнята, по цял ден пере такива вратовръзки. Възможно е китаецът да е откраднал една и да е убил с нея г-ца Ривърфорд.

— И с какъв мотив? — попита патоанатомът.

— Не знам. Може да му харесва да убива млади момичета, като онзи от Чикаго. Освен това г-ца Ривърфорд е от Чикаго. Не мислите ли…

— Не, детектив, не мисля. Нито вярвам, че китаецът има нещо общо с убийството на г-ца Ривърфорд.

— Но калта…

— Забрави за калта.

— Но китаецът избяга, когато…

— Никакъв китаец! Не ме ли чу, Литълмор! Никакъв китаец не се вписва по никакъв начин в схемата на това убийство. Убиецът е поне метър и осемдесет. Бял е: космите, които намерих по тялото й, са на бял човек. Камериерката — в нея е ключът към загадката. Тя какво ти каза?

Отидох на закуска. Имах петнайсет минути до сеанса с г-ца Актън. Фройд също тъкмо сядаше. Брил и Ференци вече бяха на масата. Пред Брил имаше три празни чинии и вече работеше по четвърта. Предния ден му бях казал, че университетът „Кларк“ ще плати закуската му. Очевидно наваксваше пропуснатото.

— Ето това е Америка — каза той на Фройд. — Започва се с печени овесени ядки със захар и сметана, след това горещо агнешко краче с пържени картофи, купа бухти с прясно масло и накрая кейк от черно елдово брашно с върмонтски кленов сироп. Аз съм в рая.

— А аз не — отвърна Фройд.

Очевидно имаше храносмилателни проблеми. Каза, че нашата храна му била прекалено тежка.

— На мене също — оплака се Ференци, пред когото имаше само чаша чай, и добави мрачно: — Май е от майонезената салата.

— Къде е Юнг? — попита Фройд.

— Нямам представа — отвърна Брил. — Но знам къде е бил в неделя вечер.

— В неделя вечер? В неделя вечер си легна — каза Фройд.

— О, не, не е било така — отговори Брил с тон, който според него би трябвало да е тайнствен. — Знам и с кого е бил. Ето, ще ви покажа. Вижте това.

Брил извади изпод стола си дебела купчина книжа, хванати с ластик, някъде към триста страници. На най-горната пишеше „Избрани записки по хистерия и други неврози“ от Зигмунд Фройд, превод и предговор от Е. А. Брил.

— Първата ти книга на английски — каза Брил и блеснал от гордост, каквато никога не бях виждал да показва преди, предаде ръкописа на Фройд. — Ще предизвика сензация, ще видиш.

— Много се радвам, Ейбрахам — каза Фройд и му върна ръкописа. — Наистина се радвам. Но ти ни разказваше за Юнг.

Лицето на Брил се помрачи. Стана от мястото си, вирна брадичка и заяви високопарно:

— Значи така се отнасяш към работата на живота ми, която ми отне дванайсет месеца. Някои сънища и мечти не бива да се тълкуват, а да се действа по тях. Сбогом.

И отново седна.

— Извинявайте, не знам какво ми стана — каза. — Предполагам, че за миг си представих, че съм Юнг. — Мисълта за Брил в ролята на Юнг разсмя Ференци, но Фройд не трепна. Брил се покашля и насочи вниманието ни към името на издателя си, отпечатано на заглавната страница — Смит Ели Джелиф. — Джелиф издава „Журнал по нервни болести“ — продължи Брил. — Лекар е, богат като Крез, с много добри връзки и също запален по каузата ни — благодарение на мене. За бога, ще превърна този Гомор в рая на психоанализата, ще видите. Та нашият приятел Юнг е имал тайна среща с Джелиф в неделя вечер.

Оказа се, че когато Брил взел тази сутрин ръкописа от Джелиф, издателят споменал, че поканил Юнг в дома си на вечеря в неделя. А Юнг не ни беше говорил нищо за тази среща.

— Оказва се, че основната им тема на разговор е било местонахождението на най-добрите манхатънски бардаци, но чуйте това — продължи Брил. — Джелиф помолил Юнг да изнесе следващата седмица поредица от лекции по психоанализа в университета „Фордъм“, учебното заведение на йезуитите.

— Но това е прекрасна новина! — възкликна Фройд.

— Така ли? — попита Брил. — А защо Юнг, а не ти?

— Ейбрахам, аз ще изнасям всеки ден лекции в Масачузетс, започвам във вторник идущата седмица. Няма да мога да бъда и в Ню Йорк по същото време.

— Но защо е тази тайнственост? Защо крие срещата си с Джелиф?

Никой от нас нямаше отговор на този въпрос. На Фройд обаче не му пукаше и заяви, че несъмнено има уважителни причини за дискретността на Юнг.

През цялото време държах дебелия ръкопис на Брил. Прочетох първите две страници, обърнах на третата и бях изненадан, че тя е почти празна. На нея имаше само шест печатни реда: бяха центрирани, с изпъкващи главни букви. Някакъв библейски цитат.

— Какво е това? — попитах и му показах страницата.

Ференци взе листа от ръцете ми и го прочете:

— Еремия18, нали? — добави Ференци, като демонстрира доста по-добри от моите познания за Библията. — Какво прави пророк Еремия в книгата ти за хистериите?

Още по-странно беше, че в долния край на страницата, която Ференци постави в средата на масата, имаше изображение на лице. Приличаше на изпит източен мъдрец с тюрбан на главата, дълъг нос, още по-дълга брада и широко отворени хипнотизиращи очи.

— Индус? — попита Ференци.

— Или арабин? — предположих аз.

А най-странно от всичко беше, че следващата страница от ръкописа беше съвсем същата — полупразна, с библейски цитат в центъра, но без ококорено лице с чалма. Прелистих останалите, всичките бяха еднакви, но без лицето.

— Това да не е някаква шега, Брил? — каза Фройд.

Не беше, ако съдех по физиономията на Брил.

Детектив Литълмор беше горчиво разочарован от пренебрежението на патоанатома към неговите разкрития, но позволи на Хугел да смени темата и да насочи разговора пак към камериерката на г-ца Ривърфорд, която също му бе дала интересна информация.

— Тя наистина е доста притеснена, г-н Хугел, ще ми се да мога да й помогна — каза детективът.

Всъщност точно това бе направил: като разбра, че Бети не е много склонна да говори, я заведе до един автомат за сода. Каза й, че знае всичко, и тя се отприщи. Започна да нарежда колко несправедливо са постъпили с нея. Защо я били уволнили? Тя не била направила нищо лошо. Другите момичета крадели дребни пари от апартаментите — защо не са уволнили някоя от тях? И какво щяла да прави сега? Оказа се, че бащата на Бети починал предната година. През последните два месеца тя издържала цялото си семейство със заплатата от „Балморал“.

— Какво ти каза тя, детектив? — попита патоанатомът, хапейки устни.

— Бети ми обясни, че не обичала да ходи в апартамента на г-ца Ривърфорд. Смята, че бил населен с духове. На два пъти можела да се закълне, че чула бебешки плач, а жилището било празно. Каза също, че г-ца Ривърфорд била странна. Появила се от нищото преди четири седмици, без някой да пренася покъщнината й. Апартаментът бил обзаведен, преди да се нанесе в него. Била тиха и затворена. Не създавала проблеми. Сама си оправяла леглото. Била мила. Веднъж се опитала да подари на Бети обици. Бети я попитала дали са с истински диаманти и когато г-ца Ривърфорд потвърдила, Бети отказала да ги вземе. Почти не се срещали. Известно време работела нощем и тогава на два пъти видяла г-ца Ривърфорд. Иначе тя ставала и излизала обикновено преди седем, когато Бети отивала в жилището й. Един от портиерите ми каза, че г-ца Ривърфорд на няколко пъти напускала сградата преди шест. Какво ли означава това, г-н Хугел?

— Означава — отвърна патоанатомът, — че ще трябва да пратиш някого в Чикаго.

— Да говори със семейството й?

— Точно така. Какво ти каза камериерката за спалнята й?

— Работата е там, че Бети не си спомня много добре точно това. Помни само лицето на г-ца Ривърфорд, когато влязла там.

— Дали е видяла нещо около или върху мъртвото момиче?

— Попитах я, г-н Хугел. Не помни.

— Нищо?

— Само че очите на г-ца Ривърфорд били отворени и изцъклени.

— Малка тъпа идиотка.

— Не бихте го казали, ако я познавахте — противопостави се Литълмор леко изненадан. — Откъде знаете, че нещо е пипано?

— Какво?

— Казвате, че нещо е пипано в стаята след влизането на Бети преди вашето идване. Мислех си, че веднага са заключили апартамента и са оставили прислужник в коридора, който да не пуска никого, докато вие дойдете.

— И аз така мислех — отвърна патоанатомът, разхождайки се по килима на тесния си офис. — Така ни казаха.

— Тогава защо мислите, че някой е влизал в стаята?

— Защо? — повтори Хугел и се намръщи. — Искаш да знаеш защо? Много добре, г-н Литълмор. Последвай ме.

Патоанатомът излезе. Детективът го последва три етажа надолу, после през лабиринта от излющени коридори до моргата. Хугел отключи една врата с арка. Отвори я и в лицето на Литълмор лъхна застоял леден въздух. Видя редици от трупове на дървени полици, някои голи и изпружени, други увити в чаршафи. Не можеше да се удържи да не погледне към интимните им части, което го отврати.

— Никой — заяви патоанатомът — не би забелязал тази улика освен… Никой. — Отиде към дъното на помещението, където на най-отдалечената полица лежеше труп, покрит с бял чаршаф, на който пишеше „Ривърфорд, Е.: 29.08.09“. — А сега погледни внимателно, детектив, и ми кажи какво точно виждаш.

Патоанатомът рязко дръпна чаршафа. Литълмор се опули срещу трупа. Хугел също се обърна да погледне тялото. Причината за смайването на детектива беше следната: под чаршафа не лежеше Елизабет Ривърфорд, а старец с отпусната кожа и черни зъби.

Взех асансьора до етажа на г-ца Актън, след това се сетих, че първо трябва да се отбия да си взема листове и писалка. Странните библейски цитати в ръкописа бяха потресли Брил. Изглеждаше наистина уплашен. Каза, че веднага отива при издателя си, за да потърси обяснение; но на мене ми се стори, че може би не ни казва всичко.

Смятах, че Фройд ще присъства на първите ми среща с г-ца Актън, но той ми каза да му докладвам след края на всеки сеанс. Смятал, че присъствието му ще попречи на трансфера.

Трансферът е психоаналитично явление. Фройд го открил случайно и бил доста изненадан. Пациент след пациент откликвали на психоанализата, като започвали да го обожават или от време на време да го мразят. Отначало се опитвал да не обръща внимание на тези им чувства, като ги разглеждал като нежелани спонтанни замърсявания на терапевтичните отношения. Но с времето открил колко са важни както за заболяването, така и за лечението на пациента. Болният възпроизвеждал в кабинета на психоаналитика конфликтите, довели до появата на симптомите, и пренасял върху лекаря потиснатите желания, които причинявали болестта. Това не било случайно: Фройд открил, че страданието хистерия се основава на трансфер върху други индивиди, понякога дори върху предмети, на множество дълбоко погребани желания и емоции, появили се в детството и останали незадоволени. Започнал да анализира това явление с пациентите чрез изваждане на светло на трансфера и изследване на причинилите го обстоятелства. Така всъщност психоанализата превръща несъзнаваното в съзнавано и отстранява причината за заболяването.

И така оказало се, че трансферът е най-важното откритие на Фройд. Дали някога щях да разбера какво е да стигнеш до извод с подобно значение? Преди десет години ми се стори, че съм го почувствал. На 31 декември 1899 година го обявих развълнувано пред баща си, като прекъснах работата му в кабинета няколко часа преди да пристигнат гостите за новогодишното парти, което майка ми традиционно организираше. Той беше доста изненадан и, предполагам, раздразнен, че прекъснах работата му, макар че не го изрази. Казах му, че съм открил нещо с огромен потенциал, и помолих за разрешение да му го разкажа. Той наклони глава.

— Продължавай — каза.

Заявих, че още от зората на модерните времена един странен факт се повтаря при всички велики революционни проблясъци на гениалност, независимо дали става въпрос за наука или изкуство. Всички те се случват при смяната на столетията и по-точно — в първото десетилетие на новия век.

Коя личност и с кое свое постижение може да претендира, че с гения си е променила в световен мащаб развитието и историята на живописта, поезията, скулптурата, естествените науки, драмата, литературата, музиката, физиката? В областта на живописта познавачите единодушно посочват фреските в параклиса на семейство Скровени, където Джото въвежда триизмерното изображение. Това се случва между 1303 и 1305 година. В поезията със сигурност трябва да се коронова Данте и неговият „Ад“, първата велика творба, написана на местно наречие, която поетът започва малко след изгонването си от Флоренция през 1302 година. В скулптурата има само една възможност — Давид на Микеланджело, изсечен от цял мраморен блок през 1501 година. Същата година бележи и радикална революция в естествените науки, защото точно тогава някой си Николай от Торун отишъл в Падуа, твърдейки, че иска да учи медицина, но надявайки се тайно да продължи с астрономическите си наблюдения, чрез които стига до една забранена истина. Днес той ни е познат като Коперник. В литературата не можем да не изберем първообраза на всички романи „Дон Кихот“, който поел срещу мелниците през 1604 година. В музиката никой не би оспорил повратния за историята гений на Бетовен: той композира Първата си симфония през 1800 година, новаторската „Героична“ през 1803 година, а Петата — през 1807.

Ето теорията, която развих пред баща си. Беше незряла, признавам, но бях само на седемнайсет. Смятах, че е невероятно щастие да се живее на границата между два века. Предвещавах вълна от велики достижения през следващите няколко години. А какво ли не бих дал да живея при смяната на хилядолетията сто години по-късно!

— Виждам, че си наистина ентусиазиран — каза вяло баща ми.

И нищо повече. Сбърках, като му показах колко съм развълнуван. „Ентусиазиран“ за баща ми беше епитет с изключително негативно значение.

Но моят „ентусиазъм“ беше отмъстен. През 1905 година неизвестен швейцарски агент по патентите от немско-еврейски произход създаде теорията на относителността. Дванайсет месеца по-късно моите професори в „Харвард“ започнаха да твърдят, че този Айнщайн е променил завинаги представите ни за времето и пространството. Признавам, че в изкуството не се случи нищо. През 1903 година клубът „Сейнт Ботолф“ доста се развълнува заради лилиите на някакъв французин19, но после се изясни, че става въпрос за художник, който просто започнал да губи зрението си. Но що се отнася за опознаването на човешката психика, предсказанията ми напълно се сбъднаха. Зигмунд Фройд публикува своя труд „Тълкуване на сънищата“ през 1900 година. Баща ми би погледнал с насмешка, но аз съм убеден, че Фройд също е променил мисленето ни завинаги. След него ние никога няма да гледаме на себе си и на другите по същия начин.

Майка ми винаги ме бе „защитавала“ от баща ми. Това ме дразнеше. Нямах нужда от нейната закрила. По-големият ми брат имаше, но в неговия случай тактиката й не беше резултатна. Какво преимущество да си второ дете! Не че ме фаворизираха, но когато настъпи моментът баща ми да се заеме с мене, аз вече се бях научил да бъда непроницаем и той не можеше да ми причини сериозни травми. Имах си обаче ахилесова пета, която той с течение на времето докопа. Това беше Шекспир.

Баща ми никога не каза на глас, че увлечението ми по Шекспир е прекалено, но даде ясно да се разбере, че мисли така. Според него имаше нещо нездраво и същевременно самовлюбено в това, че изпитвам по-голям интерес към художествената измислица, и особено към „Хамлет“, отколкото към действителността. Само веднъж даде воля на това свое усещане. Бях на тринайсет години, мислех, че вкъщи няма никого и рецитирах Хамлетовото „Каква му е Хекуба? Той какво е за нея, че тъй плаче?“ Вероятно съм разсичал въздуха прекалено темпераментно, когато съм произнасял „Злодей развратен, кървав!“ или сигурно съм викал малко по-пронизително „О, мъст!“. Без да подозирам, баща ми видял всичко. Когато свърших рецитацията, той се покашля и ме попита какъв ми е Хамлет и аз какъв съм му, че трябва да плача за него?

Няма нужда да казвам, че не бях плакал. Никога не бях проронил и сълза, доколкото си спомням. Баща ми, ако не възнамеряваше просто да ме сконфузи, искаше да ми покаже, че отдадеността ми на „Хамлет“ е абсолютно безсмислена в реалния живот — нито има полза за бъдещето ми, нито ще помогне на света. Искаше да ме накара да проумея това отрано. Успя. Освен това знаех, че е прав.

Но случката не се отрази на страстта ми към Шекспир. Сигурно ви направи впечатление, че не споменах поета от Стратфорд в своя списък на гениите, които са променили света. Не го включих и когато представих теорията си на баща си през 1899 година. Това беше стратегически ход. Исках да видя дали ще се хване на въдицата. Щеше да му е много удобно да използва „възлюбления ми Шекспир“, както го наричаше, срещу мене. Беше прекалено проницателен, за да му давам примери с Дикенс или Толстой: веднага щеше да отбележи, че би трябвало да ги нарека класици гиганти от средата на столетието си, майстори на вълнуващата форма, но не и създатели, новатори. Освен това беше наясно, че никога не бих отрекъл наличието на революционна гениалност у Шекспир и така бих го превърнал в лесно и унищожително опровержение на собствената си теория.

Вероятно баща ми е надушил капана. Може би е познавал темата по-добре, отколкото предполагах тогава. Във всеки случай не ме попита и на мене не ми се наложи да му казвам, че пиесата „Хамлет“ е написана през 1600 година. Нито получих шанса да припомня, че не съм единственият пристрастен към Шекспир. Някога хората са били готови да умрат за „Хамлет“. Баща ми не знаеше, а и всички бяха забравили, но преди време тук, в некултивираните Съединени щати, е имало бунт заради „Хамлет“. Само преди 60 години прочутият американски актьор Едуин Форест гледал на английска сцена също така прочутия аристократичен британски трагик Уилям Макреди в ролята на датския принц. Форест изразил недвусмисленото си отвращение. Той самият имал мускулесто телосложение и произхождал от бедно семейство с демократични убеждения. Смятал, че хилавият Хамлет на Макреди се перчи твърде префърцунено по сцената, което е абсурдно и унижава благородния принц. Това мнение сложило началото на публичен спор между двете световни величия, който ескалирал непрекъснато. Форест бил изхвърлен от афишите в Англия, а когато Макреди пристигнал в Америка, му върнали услугата. Към сцената полетели яйца със съмнителна преснота, стари обувки, медни монети и дори столове. Кулминацията на този сблъсък настъпила пред старата „Астор плейс опера хауз“ в Манхатън на 7 май 1849 година, когато там се събрали петнайсет хиляди враждебно настроени зрители, решени да провалят представление на Макреди. Неопитният нюйоркски кмет, който встъпил в длъжност само два месеца по-рано, повикал полиция и дал заповед да се стреля по тълпата. В онази вечер загинали двайсет-трийсет души.

И всичко нахалост, би казал баща ми: за Хамлет. Но винаги така се получава. На хората им пука най-много за най-нереалните неща. За мене медицината олицетворяваше действителността. Нищо, което вършех, преди да започна да следвам медицина, вече не ми изглеждаше истинско, а само игра. Затова бащите трябва да умрат — за да направят света реално място, където да живеят синовете им.

Същото е и с трансфера: пациентът развива към лекаря привързаност от най-интензивен емоционален характер. Пациентките плачат за терапевтите си, често им се предлагат, готови са да умрат за тях. Но всичко това е фикция, химера. В действителност чувствата им нямат нищо общо с лекаря, върху чиято персона проектират най-бурните си и смущаващи стремежи, които би трябвало в нормално състояние да насочат в друга посока. Най-грубата грешка, която може да допусне един психоаналитик, е да приеме тези сурогатни чувства, независимо дали става въпрос за съблазняване или омраза, за истински. Така убеждавах сам себе си, докато вървях по коридора към стаята на г-ца Актън.

7

Възрастната г-жа Бигс ме въведе в стаята на г-ца Актън и извика:

— Младият доктор е тук!

Момичето беше приседнало върху подгънатия си крак на канапето до прозореца и четеше нещо, което приличаше на учебник по математика. Вдигна поглед, но не ме поздрави, което бе разбираемо, тъй като не можеше да говори. От тавана висеше полилей, приличните на капки кристални висулки леко потрепваха, вероятно от вибрациите на влаковете в метрото точно под нас.

Г-ца Актън беше семпло облечена в бяла рокля, обточена със синьо. Не носеше бижута. Около шията й, точно над деликатните ключици, имаше шалче в небесен цвят. Като се имаше предвид лятната жега, само едно обяснение за шала ми идваше наум: синините по врата й все още не бяха избледнели и тя искаше да ги скрие.

Изглеждаше толкова по-различно от предната вечер, че можеше и да не я позная. Дългата й коса, която не много отдавна висеше в безпорядък, сега бе идеално пригладена и блестяща, събрана в дълга конска опашка. Ако вчера трепереше неконтролируемо, днес бе въплъщение на грацията, с високо вдигната брадичка над дългата шия. Само устните й бяха леко подути там, където беше удряна.

Извадих няколко тетрадки, куп писалки и бурканче с мастило от черната си чанта. Не бяха за мене, а за г-ца Актън, която засега можеше да общува само чрез писане. По съвет на Фройд никога не си водех записки по време на психоаналитичните сеанси, а описвах разговора по памет веднага след това.

— Добро утро, г-це Актън — казах. — Това е за вас.

— Благодаря. Кое по-точно да използвам?

— Което и да е… — започнах, преди да осъзная очевидното. — Вие говорите.

— Г-жо Бигс — повика тя, — бихте ли налели на доктора чай?

Отказах. Към неудобството, което изпитах от собствената си изненада, сега се прибави и осъзнаването на факта, че съм лекар, способен да се дразни, че пациентът му се подобрява без негова намеса.

— И паметта си ли възвърнахте? — попитах.

— Не. Но вашият приятел, възрастният лекар, ме увери, че ще я възстановя спонтанно, нали?

— Д-р Фройд смята, че е възможно да си възвърнете говора спонтанно, г-це Актън, а не паметта. — Странно, че го казах, защото изобщо не бях сигурен, че е така.

— Мразя Шекспир — отвърна тя.

Гледаше ме в очите и разбрах какво бе предизвикало тази неадекватна реплика. Сред тетрадките, които й предложих, се подаваше томчето ми с „Хамлет“. Прибрах го обратно в чантата. Изкушавах се да я попитам защо мрази Шекспир, но прецених, че не бива да го правя.

— Да започваме лечението, г-це Актън.

Въздъхна като пациент, на когото му е писнало от лекари, извърна се с гръб към мене и погледна през прозореца. Очевидно момичето си мислеше, че ще я преслушвам или поне ще прегледам раните й. Обясних й, че само ще си говорим.

Тя размени скептичен поглед с г-жа Бигс.

— Що за лечение е това?

— Нарича се психоанализа. Просто е. Трябва да помоля прислужницата ви да ни извини. След това вие ще бъдете така любезна да полегнете, г-це Актън, и аз ще ви задавам въпроси. Моля ви да не се притеснявате, ако това, което ви хрумне, ви се стори неподходящо, неадекватно и дори нелюбезно. Просто ми казвайте първото, което ви идва наум, каквото и да е то.

Тя примигна.

— Шегувате се.

— Никак даже. — Отне ми няколко минути да се преборя с колебанието й и още няколко да изслушам оплакванията на прислужницата, че никога не била чувала за подобно нещо, но най-накрая г-жа Бигс беше убедена да излезе, а г-ца Актън — да се отпусне на кушетката. Оправи шала си, придърпа полата си, но въпреки това, изглежда, й беше неудобно, което и се очакваше. Попитах я дали я притесняват синините на гърба, но тя отрече. Настаних се на стол извън полезрението й и започнах:

— Можете ли да ми кажете какво сънувахте снощи?

— Моля?

— Сигурен съм, че ме чухте, г-це Актън.

— Не виждам какво общо имат сънищата ми.

— Сънищата ни — обясних — са съставени от фрагменти от преживяванията ни през деня. Ако си спомните каквото и да било от сънуваното, това може да ни помогне да възстановим паметта ви.

— Ами ако не искам? — попита тя.

— Сънували сте нещо, което не искате да разкажете?

— Не съм казала това — отвърна. — Ами ако не искам да си спомням? Всички предполагате, че бих искала да си спомня.

— Аз предполагам точно това, че не искате да си спомняте. Ако искахте, щяхте да си спомните.

— Какво би трябвало да означава това? — Надигна се тя и ме изгледа с неприкрита враждебност. По принцип новите ми познати ме харесват, но тук имахме изключение. — Мислите, че се преструвам ли?

— Не че се преструвате, г-це Актън. Понякога не искаме са си спомняме някои събития, защото те са прекалено болезнени за нас. Затова ги потискаме, особено ако са от детството.

— Аз не съм дете.

— Нямах това предвид — отвърнах. — Исках да кажа, че може би имате стари спомени отпреди години, които държите далеч от съзнанието си.

— Какви ги приказвате? Бях нападната вчера, не преди години.

— Да, и затова ви питам за сънищата ви от снощи.

Тя ме погледна подозрително, но след известно време успях отново да я придумам да легне. Заби поглед в тавана и каза:

— Карате ли и другите си пациентки да описват сънищата си, докторе?

— Да.

— Сигурно ви е доста забавно — отбеляза. — Ами ако сънищата им са скучни? Дали не си измислят по-интересни?

— Моля ви да не се тревожите за това.

— За кое?

— Че сънищата ви са скучни — отговорих.

— Нищо не сънувах. Сигурно обожавате Офелия.

— Моля?

— Заради покорството й. Всички героини на Шекспир са глупачки, но Офелия е най-голямата.

Това ме свари неподготвен. Винаги се бях възхищавал на Офелия. Всъщност струваше ми се, че всичко, което знаех за жените, бях научил от Шекспир. Г-ца Актън очевидно се опитваше да смени темата и макар това понякога да идваше изневиделица на психоаналитика, беше много полезно за него да си играе с тези отклонения, тъй като често отвеждаха до сърцевината на проблема.

— И какво имате против Офелия? — попитах.

— Самоубива се заради смъртта на баща си — нейния глупав и безполезен баща. Бихте ли се самоубили, ако баща ви почине?

— Баща ми наистина почина.

Дланта й се стрелна към устните.

— Простете ми.

— И това наистина почти ме уби — добавих. — Не виждам нищо необичайно…

Тя се усмихна.

— Когато си мислите за събитията от вчера, г-це Актън, кое е първото, което ви хрумва?

— Нищо не ми хрумва — каза тя. — Доколкото знам, това е да имаш амнезия.

Съпротивата на момичето не ме учудваше. Единственият съвет, който Фройд ми даде, беше да не се отказвам лесно. — При хистеричната амнезия някои дълбоко потискани и отдавна забравени случки от миналото на пациента биваха съживявани от по-скорошни събития, от дразнения върху съзнанието, които също се бореха с всички сили да останат извън позволените спомени. Психоанализата застава на страната на паметта срещу силите на потискането; затова провокира незабавна, а понякога и много силна враждебност.

— Човешкото съзнание никога не остава празно — казах. — Какво има във вашето в този миг?

— Точно сега?

— Да. Не се замисляйте, просто говорете.

— Добре. Баща ви не е починал от естествена смърт. Самоубил се е.

Настъпи кратка тишина.

— Защо мислите така?

— Клара Бануел ми каза.

— Кой?

— Съпругата на Джордж Бануел. Познавате ли г-н Бануел?

— Не.

— Той е приятел на баща ми. Миналата година Клара ме заведе на конни надбягвания. Видяхме ви там. Снощи не бяхте ли на бала на г-жа Фиш?

Признах си.

— Чудите се дали семейството ми е било поканено — продължи тя, — но се колебаете да попитате, защото се боите, че не е било.

— Не, г-це Актън. Чудех се откъде г-жа Бануел знае за обстоятелствата около смъртта на баща ми.

— Неудобно ли ви е, че хората знаят?

— Опитвате се да ме накарате да се чувствам неудобно ли?

— Клара каза, че всички момичета намират за очарователно, че баща ви се е самоубил. Смятат, че това ви одухотворява. Отговорът е, че бяхме поканени, но при никакви обстоятелства не бих стъпила на някой от вашите балове.

— Нима?

— Да, точно така. Гади ми се от тях.

— Защо?

— Защото са толкова… толкова досадни.

— Толкова досадни, че да ви се гади?

— Знаете ли какво са заставени да вършат дебютантките, докторе? Първо, заедно с майките си да посетят всички семейни приятели, което прави сигурно сто визити. Съмнявам се, че можете да си представите колко мъчително е това. Навсякъде и без изключение жените говорят само за това колко пораснала изглеждате, което може да значи само едно нещо, и то доста противно. Когато настъпи великият ден, ви излагат като говореща маймуна и сезонът на светските клюки започва. След това ви принуждават да понасяте танците, по време на които всеки мъж си мисли, че има право да ви ухажва, без значение кой е, на колко години е и колко му е лош дъхът. А аз дори не стигнах до танците. Този месец влизам в колеж и никога няма да се появя като дебютантка.

Реших да не отговарям на тази тирада, която като цяло си беше доста убедителна. Вместо това продължих:

— Кажете ми какво се случва, когато се опитате да си спомните?

— Как така „какво се случва“?

— Искам да ми опишете образа или чувството, които ви връхлитат, когато се опитате да си спомните случилото се вчера.

Тя пое дълбоко дъх.

— На мястото на спомена има мрак. Не знам по какъв друг начин да го опиша.

— Вие в този мрак ли сте?

— Дали съм там? — гласът й притихна. — Така ми се струва.

— Има ли нещо друго там?

— Някакво присъствие. — Потрепери. — Мъж.

— Какви мисли предизвиква у вас този мъж?

— Не знам. Кара сърцето ми да бие бързо.

— Сякаш се страхувате от нещо?

Тя преглътна.

— Страх? Нека помисля. Бях нападната в собствения си дом. Нападателят ми не е заловен. Дори не знаят кой е. Смятат, че все още наблюдава къщата ми и възнамерява да ме убие, ако се върна там. И вие ми задавате проницателния въпрос дали се страхувам от нещо?

Би трябвало да проявя повече съчувствие, но реших да пусна една от стрелите си.

— Не за първи път губите говора си, г-це Актън.

Тя се намръщи. По непонятни причини погледът ми се спря на изящните меки извивки на брадичката и профила й.

— Кой ви каза?

— Г-жа Бигс го е казала вчера на полицаите.

— Това стана преди три години — отвърна тя и леко се изчерви. — Няма никаква връзка.

— Няма от какво да се срамувате, г-це Актън.

— Аз ли няма от какво да се срамувам?

Усетих как наблегна на „аз“, но не можах да разгадая защо.

— Ние не носим отговорност за чувствата си — отвърнах. — Затова няма чувство, което да може да ни засрами.

— Това е най-непроницателната забележка, която съм чувала в живота си.

— Нима? — отвърнах. — Ами когато ви попитах дали се страхувате от нещо?

— Разбира се, че чувствата могат да ни засрамват. Случва се непрекъснато.

— Срамувате ли се от нещо, което се е случило първия път, когато сте загубили говора си?

— Нямате представа какво се случи — каза тя.

Не звучеше така, но изведнъж ми се стори много уязвима.

— Точно затова ви питам.

— Ами няма да ви кажа — отговори тя и стана от кушетката. — Това не е медицина. Това е… завиране на носа в чужд живот. — И извика високо: — Г-жо Бигс? Г-жо Бигс, там ли сте? — Вратата рязко се отвори и г-жа Бигс се втурна в стаята. Без съмнение през цялото време е стояла в коридора с ухо, прилепено към ключалката. — Д-р Янгър — обърна се г-ца Актън към мене, — излизам да си купя някои неща, тъй като, изглежда, никой не знае колко ще остана тук. Сигурна съм, че ще намерите вратата.

Кметът накара патоанатома Хугел да го чака цял час в приемната. Хугел, който при спокойни обстоятелства си беше нетърпелив, сега изглеждаше направо разярен.

— Това е умишлено препятстване на правосъдието — извика той, когато най-накрая го въведоха в кабинета на Макклелън. — Настоявам за разследване.

Джордж Бринтън Макклелън Младши — син на прочутия генерал от Гражданската война — беше най-интелигентният и най-напредничавият човек, който някога бе ставал кмет на Ню Йорк. През 1909 година само шепа американци бяха признати за капацитети по италианска история; Макклелън беше един от тях. На четиридесет и три години вече имаше опит като редактор на вестник, юрист, писател, конгресмен, преподавател по европейска история в университета „Принстън“, почетен член на Американското общество на архитектите и кмет на най-големия град в страната. Когато през 1908 година общинарите приеха наредба, с която се забраняваше на жените в Ню Йорк да пушат на публични места, Макклелън й наложи вето.

Но кметската власт вече му се изплъзваше. Следващите избори бяха след по-малко от девет седмици и въпреки че кандидатите все още не бяха официално обявени, Макклелън не бе получил предложение за номинация от нито една голяма партия или коалиция. Бе направил две политически грешки, които можеха да се окажат фатални. Първата беше, че на изборите през 1905 година победи на косъм Уилям Рандолф Хърст20, който след загубата не спираше да пълни вестниците си със статии за безсрамната корумпираност на Макклелън. Втората беше разривът с Тамани хол21, които пък го мразеха заради неговата неподкупност. Тамани хол беше начело на Демократическата партия в Ню Йорк, а демократите управляваха града. Беше изгодна сделка: през годините, в които Тамани водеше парада, градът олекна с поне 500 милиона долара. Макклелън първоначално бе номиниран от тях, но след като спечели изборите, отказа да се подчини на наглите искания на патроните си. Изгони служителите, които се бяха превърнали в символ на корупцията, и повдигна обвинения срещу много други. Надяваше се да измъкне контрола над партията от ръцете на Тамани, но все още не бе успял.

Върху кметското бюро от орехово дърво до днешните броеве на петнайсетте най-големи градски вестника имаше купчина скици. На тях бе изобразен огромен двуетажен висящ мост, закачен за две гигантски, но впечатляващо тънки кули. На горния етаж бяха нарисувани трамваи, а на долния — шест платна за файтони, автомобили и влакове.

— Знаеш ли, Хугел — каза кметът, — че си петият човек за днес, който иска някакво разследване?

— Къде е трупът? — отвърна му с въпрос Хугел. — Да не би да се е изправил и да си е тръгнал на собствен ход?

— Виж това — отговори му кметът и хвърли поглед към чертежите. — Това е Манхатънският мост. Струва трийсет милиона. Ще го открия тази година, ако ще да е последното нещо, което ще направя като кмет. Арката от страната на Ню Йорк е точно копие на портата Сен Дьони в Париж, само дето е два пъти по-голяма. След век този мост…

— Кмете, госпожица Ривърфорд…

— Знам за госпожица Ривърфорд — сопна му се Макклелън и внезапно стана официален. Погледна Хугел право в лицето. — Какво да кажа на Бануел? А той какво да каже на нещастното семейство? Отговори ми. Разбира се, че трябваше да има разследване и ти трябваше отдавна да си го завършил.

— Аз? — попита патоанатомът. — Отдавна?

— Колко трупа загубихме през последните шест месеца, Хугел, включително и двата неидентифицирани? Двайсет? Не по-зле от мене знаеш къде са отишли.

— Да не би да намеквате, че аз…

— Разбира се, че не — каза кметът. — Но някой от твоя екип продава труповете на медицинските факултети. Научих, че вървят по пет долара парчето.

— Да не би аз да съм виновен, че работя в такива условия? — отвърна Хугел. — Няма защита, няма охрана, труповете валят, няма къде да ги обработваме, понякога се разлагат, преди да успеем да се отървем от тях. Всеки месец пиша доклади за унизителните условия в моргата. И вие продължавате да ме държите в тази дупка.

— Съжалявам за състоянието на моргата — каза Макклелън. — Никой не би се справил и наполовина толкова добре в това тежко положение колкото тебе. Но си затваряш очите за кражбата на трупове и май скоро аз ще платя цената за това. Ще разпиташ всеки член от екипа си. Ще се свържеш с всички медицински факултети в града. Искам този труп да бъде намерен.

— Този труп не е в някой медицински факултет — възрази патоанатомът. — Вече направих аутопсия. Извадих белите дробове, за бога, за да потвърдя удушаването като причина за смъртта.

— И какво от това?

— Няма медицински факултет, който да поиска труп след аутопсия. Телата им трябват недокоснати.

— Значи крадците са допуснали грешка.

— Няма никаква грешка — вбеси се патоанатомът. — Убиецът е откраднал тялото.

— Овладей се, Хугел — посъветва го кметът. — Не си на себе си.

— Владея се напълно.

— Не те разбирам — продължи Макклелън. — Казваш, че убиецът на г-ца Ривърфорд е проникнал в моргата снощи и след това се е измъкнал с трупа на жертвата си?

— Точно така — каза Хугел.

— Защо?

— Защото по тялото на момичето има улики, които не е искал да притежаваме.

— Какви улики?

Челюстите на патоанатома така енергично мърдаха, че слепоочията му щяха да се пръснат от напрежение.

— Уликите са… те са… все още не съм сигурен какви. Затова трябва да си върнем трупа!

— Хугел — каза кметът, — нали имаш ключалки на вратата на моргата, или се лъжа?

— Естествено.

— Добре. Те бяха ли разбити тази сутрин? Има ли някакво доказателство за незаконно проникване?

— Не — призна неохотно Хугел. — Но всеки с приличен шперц…

— Г-н патоанатом — каза Макклелън, — ето какво ще направите: незабавно уведомете хората си, че ще дадем награда от петнайсет долара на този, който намери г-ца Ривърфорд. Двайсет и пет долара, ако я намерят днес. Няма начин това да не я върне. А сега бихте ли ме извинили, много съм зает. Приятен ден. — Когато Хугел с нежелание се обърна да си върви, кметът внезапно вдигна поглед от бюрото си. — Почакайте малко. Г-ца Ривърфорд е удушена, така ли?

— Да — потвърди патоанатомът. — Защо?

— Как е била удушена?

— Чрез прекъсване на кръвотока.

— Значи с нещо като гарота?

— Да. Защо?

Кметът за втори път не отговори на въпрос на патоанатома.

— Имаше ли други наранявания по тялото?

— Всичко е в доклада ми — отвърна Хугел разочарован, че кметът не е прочел доклада му. — Момичето е бито с камшик. Има следи от удари по задните части, гръбнака и гърдите. Освен това е порязана на две места, на границата на дерматоми S2 и L222, с изключително тънко острие.

— Къде? Говори на английски, Хугел.

— От вътрешната страна на бедрата.

— За бога! — възкликна кметът.

Слязох за късна закуска, като се опитвах да осмисля срещата си с г-ца Актън. Заварих Юнг да чете американски вестник. Седнах при него. Останалите бяха отишли в музея „Метрополитън“. Юнг обясни, че не тръгнал с тях, защото тази сутрин се канел да посети д-р Онуф, невропсихиатър от Елис айлънд.

За първи път оставах насаме с Юнг. Той, изглежда, бе в приповдигнато и дружелюбно настроение. Каза, че предния ден цял следобед спал и дългият сън му се отразил много добре. И наистина бледността, която ме бе разтревожила, вече бе изчезнала. Сподели, че мнението му за Америка също се подобрявало.

— На американците просто им липсва литература — каза, — а не култура.

Според мене Юнг смяташе това за комплимент. Но за да му покажа, че американците не са напълно неграмотни, му разказах историята за сражението пред „Астор плейс“ в името на Шекспир.

— Значи американците искат мускулест Хамлет по свой образ и подобие — отбеляза Юнг и поклати глава. — Историята ти потвърждава моята теза. Един мъжествен Хамлет е оксиморон. Както казваше прадядо ми, Хамлет олицетворява женското начало: интелектуалеца, насочената навътре душа, достатъчно чувствителна, за да живее в духовния свят, но недостатъчно силна, за да понесе бремето, което той й налага. Най-голямото предизвикателство е да се справиш и с двете: да чуваш гласовете на другата реалност, но да живееш в тази и да бъдеш човек на действието.

Озадачих се от „гласовете“, които спомена Юнг — вероятно имаше предвид подсъзнанието? Но се зарадвах, че има мнение за Хамлет.

— Описвате Хамлет точно като Гьоте — казах. — Това е обяснението на Гьоте за неспособността на Хамлет да предприеме някакво действие.

— Уточних, мисля, че това е теза на прадядо ми — отвърна Юнг и отпи от кафето си.

За миг се замислих.

— Гьоте е ваш прадядо?

— От всички поети Фройд цени най-много Гьоте — започна Юнг. — За разлика от него, Джоунс го нарича стихоплетец. Можеш ли да си представиш? Това само англичанин може да го каже. Не разбирам какво намира Фройд в него. — Юнг очевидно имаше предвид Ърнст Джоунс, британски последовател на Фройд, който в момента живееше в Канада и трябваше да се присъедини към нас на следващия ден. Тъкмо реших, че Юнг избягва да отговори на въпроса ми, когато добави: — Да, аз съм Карл Густав Юнг Трети. Първият, дядо ми, е син на Гьоте. Това е добре известно. И обвиненията в убийство са, разбира се, абсурдни.

— Не знаех, че Гьоте е бил обвинен в убийство.

— Гьоте със сигурност не — отвърна възмутен Юнг, — а дядо ми. Очевидно много приличам на него. Арестуваха го за убийство, но това беше само претекст. Написа роман, „Заподозреният“ — доста добър впрочем, в който се разказва за убийство. Героят е обвинен в убийството, но всъщност е невинен. Всичко това се случи преди фон Хумболд да вземе дядо ми под крилото си. Знаеш ли, Янгър, почти ми се ще вашият университет да не беше оказал еднаква чест на Фройд и на мене. Той е много чувствителен по тези въпроси.

Не знаех как да реагирам на този внезапен поврат в разговора. Университетът „Кларк“ не бе оказал еднаква чест на Фройд и Юнг. Както всички знаеха, Фройд беше основно действащо лице в честванията на „Кларк“, главен оратор, поканен за пет пълни лекции, а Юнг беше заместил в последния момент отказал се участник в един от семинарите.

Но Юнг не дочака отговора ми.

— Разбрах, че вчера си питал Фройд дали е вярващ. Проницателен въпрос, Янгър. — И това ме изненада: Юнг никога преди не бе показвал положително отношение към каквото и да е казано от мене. — Не се и съмнявам, че е отрекъл. Човек, посветил целия си живот на изследване на патологичното, скритото и първичното, може да изгуби от поглед чистотата, възвишеността, духа. Аз обаче не вярвам, че душата е функция на плътта. А вие?

— Не съм сигурен, д-р Юнг.

— Но идеята не ви привлича. Не ви идва отвътре да повярвате в нея. А за тях е така.

Наложи се да го попитам кои „тях“ има предвид.

— Всички тях — отвърна Юнг. — Брил, Ференци, Адлер, Ейбрахам, Стекел — цялата компания. Той се обгражда с такъв вид хора. Те искат да разкъсат на парчета всичко възвишено, да го принизят до гениталиите и екскрементите. Душата не може да бъде ограничена само в тялото. Дори Айнщайн, който също е един от тях, не вярва, че можем да пренебрегнем Бог.

— Алберт Айнщайн?

— Той често вечеря у дома — отвърна Юнг. — Има същата склонност да принизява нещата. Би свел цялата вселена до математически правила. Очевидно това е някаква особеност на еврейския ум. На еврейските мъже по-точно. А жените еврейки са просто агресивни. Съпругата на Брил е типична тяхна представителка. Интелигентна, нелишена от чар, но много агресивна.

— Според мен Роуз не е еврейка, д-р Юнг — казах.

— Роуз Брил? — засмя се Юнг. — Жена с такова име може да бъде само от една религия.

Не отговорих. Юнг очевидно бе забравил, че фамилията на Роуз невинаги е била Брил.

— Арийците са мистична раса — продължи Юнг. — Те не се опитват да принизят всичко до нивото на човешкото. Тук, в Америка, имате същата склонност да профанизирате, но тя е малко по-различна. Всичко тук е направено като за деца — толкова просто, че и невръстните да го разберат: знаци, реклами, какво ли не. Дори походката ви е детинска: размахвате ръце и тъй нататък. Предполагам, че това е резултат от съжителството ви с негрите. Те са добродушна раса и са много религиозни, но са изключително простодушни. Оказват ви огромно влияние; забелязах, че южняците говорят с негърски акцент. Това обяснява и матриархата в обществото ви. Жената е без съмнение доминиращата фигура в Америка. Вашите мъже са овце, а жените ви се държат като хищни вълчици.

Никак не ми харесваше цветът, който изби на лицето на Юнг. Отначало реших, че е знак за подобрение на състоянието му, но сега ми се стори прекалено зачервен. Притесни ме и ходът на мисълта му, и то по няколко причини. Говореше несвързано, логиката му беше странна, а заключенията му — тревожни. На всичкото отгоре ми хрумна, че за човек, пристигнал преди два дни в страната, Юнг е забележително информиран какво става в Америка, особено относно американките. Смених темата, като му казах, че току-що съм приключил първия си сеанс с г-ца Актън.

Тонът на Юнг стана хладен.

— Какво?

— Наела е стая при нас.

— Анализираш момичето тук, в хотела?

— Да, д-р Юнг.

— Ясно. — Пожела ми успех, но не много убедително, след това стана и понечи да си тръгне.

Помолих го да предаде поздравите ми на д-р Онуф. За миг ме погледна така, сякаш бях казал нещо неприлично. След това отвърна, че с удоволствие ще го направи.

8

На източния бряг на река Хъдзън, на 90 километра северно от Ню Йорк се издигаше масивна разлята сграда от червени тухли във викториански стил с шест крила, малки прозорци и централна кула, построена през XIX век. Това беше Матуанската държавна болница за опасни душевноболни.

Матуанската лудница беше относително слабо охранявана. В края на краищата 550-е настанени там болни не бяха престъпници, а просто престъпно луди. Мнозина не бяха изобщо обвинявани в престъпление, други, бяха оправдани.

Научното познание за душевните разстройства през 1909 година все още не беше прецизно. За десет процента от лежащите в Матуан се мислеше, че са се побъркали в резултат на мастурбация. Повечето от останалите бяха диагностицирани с наследствени страдания. За значителен брой пациенти обаче лекарите на болницата се затрудняваха да кажат от какво са полудели и дали изобщо са луди.

Буйните и опасните бяха натъпкани в пренаселени стаи с облицовани стени и прозорци с решетки. Останалите живееха почти без надзор. Не се прилагаха никакви медикаменти, нямаше и „въздействие чрез разговори“. Основополагащата идея в Матуан беше менталната хигиена. Затова лечението се състоеше от ранно ставане, последвано от леки, но времеемки занимания (най-вече садене и отглеждане на зеленчуци в стопанството на болницата, разположено върху хиляда акра), молитва в неделя, блудкава вечеря в столовата точно в пет, игри на дама и други спокойни забавления за вечерта и ранно лягане.

Пациентът от стая 3121 прекарваше дните си по различен начин. Той обитаваше и стаите от 3122 до 3124. Не спеше на нар като останалите, а на двойно легло и се излежаваше до късно. Не четеше книги, но получаваше по пощата няколко нюйоркски всекидневника и всички седмични списания, които преглеждаше, хапвайки бъркани яйца, докато останалите отиваха под строй на работа. Срещаше се с адвокатите си няколко пъти седмично. А най-сладкото беше, че в петък вечер с влака пристигаше майстор-готвач от ресторант „Делмонико“, за да му приготви вечеря, която изяждаше в личната си трапезария. Шампанското и другия алкохол споделяше щедро с тесен кръг надзиратели, с които също така играеше покер нощем. Когато губеше, обикновено чупеше нещо: бутилки, прозорци, понякога някой и друг стол. Така че надзирателите се грижеха да не губи много: дребните суми, които жертваха на карти, напълно се компенсираха с парите, които той им даваше, за да му спестят болничните правила. Цели състояния, според техните представи, получаваха, когато му водеха момичета за забавление.

Това обаче не беше толкова лесно. Не вкарването на момичетата в болницата беше проблемът. Пациентът от 3121 си имаше определени вкусове. Искаше момичетата да са млади и хубави. Това изискване само по себе си правеше задачата на надзирателите трудна: трябваше да си заслужат парите; не можеха да му замъкнат просто някоя изпаднала алкохоличка. А което беше още по-лошо, дори да му намереха задоволително момиче, то никога не идваше повече от два пъти въпреки щедрото заплащане. Само след дванайсет месеца надзирателите бяха изчерпили всичките си резерви.

Двамата джентълмени, които излязоха от стая 3121 в един часа във вторник, последния ден на август 1909 година, бяха обмислили сериозно тази трудност и бяха намерили начин да я преодолеят, поне по удовлетворителен за тях начин. Те не бяха надзиратели. Единият беше пълен мъж с надменно самодоволно изражение под бомбето. Другият беше елегантен възрастен джентълмен с висяща от джоба на жилетката верижка за часовник, изпито лице и ръце на пианист.

Описанието, което кметът Макклелън даде на събитията в дома на семейство Актън, накара патоанатома да закипи.

— Какво ви има, Хугел? — попита кметът.

— Не съм информиран. Защо нищо не ми е казано?

— Защото сте патоанатом — отвърна Макклелън, — а няма труп.

— Но престъпленията са буквално идентични — запротестира Хугел.

— Не знаех — каза кметът.

— Няма и как, като не сте чели доклада ми!

— За бога, успокойте се.

Макклелън нареди на патоанатома да седне. След като двамата обсъдиха по-подробно двете престъпления, Хугел заяви, че за едно нещо няма съмнение: убиецът на Елизабет Ривърфорд и нападателят на Нора Актън са един и същи човек.

— Мили боже — прошепна кметът. — Дали не трябва да пусна официално предупреждение?

Хугел се засмя неодобрително:

— Че сериен убиец на момичета от висшето общество се разхожда по улиците?

Макклелън бе озадачен от тона на патоанатома.

— Ами да, нещо такова, предполагам.

— Мъжете не нападат произволно млади момичета — заяви Хугел. — Престъпленията си имат мотиви. От „Скотланд Ярд“ не са успели да заловят Изкормвача, защото не са намерили връзка между жертвите. А не са и търсили. В мига, в който са решили, че си имат работа с луд човек, случаят е бил обречен.

— Мили боже, да не би да намеквате, че Изкормвача е тук?

— Не, не, не — отвърна патоанатомът и превъзбудено разпери ръце. — Казвам само, че двете нападения не са случайни. Нещо ги свързва. Като открием каква е тази връзка, ще можем да заловим нашия човек. Няма нужда от официално предупреждение, а от охрана на момичето. Той е искал да я убие, а сега тя е единствената, която може да го разпознае. Не забравяйте: той не знае, че си е изгубила паметта. Без съмнение ще опита да довърши започнатото.

— Слава богу, че я настаних в хотела — каза Макклелън.

— Някой друг знае ли къде се намира тя?

— Само ние. И лекарите, разбира се.

— Казали ли сте на семейни приятели? — попита Хугел.

— Разбира се, че не — отвърна Макклелън.

— Добре. Значи засега е в безопасност. Днес спомни ли си нещо?

— Не знам — каза Макклелън. — Не успях да се свържа с д-р Янгър.

Кметът се замисли какви възможности има. Щеше му се да се обади на стария генерал Бингъм, дългогодишния полицейски комисар, но го бе изпратил в пенсия миналия месец. Бингъм бе отказал да направи реформа в полицията, въпреки че самият той беше неподкупен и знаеше какво трябва да се направи. За нещастие на кмета новият комисар Бейкър се оказа не на мястото си. С него можеше да се говори само за бейзбол и колко може да се спечели от този спорт. Хугел, разсъждаваше кметът, бе един от най-опитните хора в полицията. Не, в разследването на убийства той беше най-опитният. Щом казваше, че публично предупреждение не е необходимо, вероятно беше прав. Вестниците със сигурност щяха да раздуят новината до небесата, да всеят колкото се може повече паника и да се опитат да наложат още по-отрицателно отношение към кмета веднага щом разберат — а те със сигурност щяха да разберат, — че трупът на първата жертва е изчезнал. Освен това Макклелън беше уверил Бануел, че полицията ще се опита да разкрие случая, без да вдига много шум. Джордж Бануел беше един от малкото приятели, останали на кмета. И затова той реши да последва съвета на Хугел.

— Много добре — каза Макклелън. — Никакво публично предупреждение засега. Дано да сте прав, г-н Хугел. Намерете ми убиеца. Веднага вървете у семейство Актън, ще наблюдавате разследването и там. И моля ви, кажете на Литълмор, че искам веднага да го видя.

Хугел запротестира. Докато си бършеше очилата, напомни на кмета, че е „само патоанатом“. Не влизаше в задълженията му да обикаля из града като обикновен детектив. Макклелън преглътна раздразнението си и увери патоанатома, че само на него може да се повери толкова деликатен и важен случай, тъй като било всеизвестно, че имал най-проницателния поглед в цялата полиция. Хугел примигна, сякаш да изрази пълно съгласие с тези твърдения, и склони да отиде у семейство Актън.

Веднага щом Хугел излезе от кабинета му, Макклелън повика секретарката си.

— Обадете се на Джордж Бануел — нареди й той. Секретарката съобщи, че г-н Бануел е звънял тази сутрин. — Какво искаше? — попита кметът.

— Беше доста груб, ваша чест — отвърна тях.

— Не го взимайте присърце, г-жо Невил. Та какво искаше?

Г-жа Невил зачете от стенографските си записки.

— Да разбере „кой, по дяволите, е убил Елизабет Ривърфорд, защо проклетият патоанатом се бави толкова с аутопсията и къде са му парите“.

Кметът въздъхна дълбоко.

— Кой, какво и къде. Пропуснал е само кога. — Макклелън погледна часовника си. И неговото „кога“ го притискаше във времето. Кандидатите за кметове трябваше да бъдат обявени най-късно след две седмици. Вече не се надяваше Тамани да го номинира. Имаше шанс само като независим или подкрепен от коалиция кандидат, но кампанията в такива случаи изискваше много пари. Както и положителни новини в пресата, а не съобщения за зачестили нападения над момичета от висшето общество. — Обадете се на Бануел — добави той към г-жа Невил. — Оставете му съобщение, че ще го чакам след час и половина в хотел „Манхатън“. Няма да откаже; има ангажимент наблизо и ще иска да разбере как се развиват събитията. И ми намерете Литълмор.

Половин час по-късно детективът подаде глава в кабинета на кмета.

— Искали сте да ме видите, ваша чест?

— Г-н Литълмор — каза кметът, — знаете ли, че е имало и друго нападение?

— Да, сър. Хугел ми каза.

— Добре. За мене този случай е особено важен. Познавам семейство Актън, а Джордж Бануел е мой стар приятел. Искам да бъда държан в течение при всяка новост. Освен това изисквам пълна дискретност. Тичайте в хотел „Манхатън“. Намерете д-р Янгър и вижте дали има някакъв напредък. Ако има нова информация, веднага ми се обадете. И, детектив, действайте дискретно. Никой не трябва да разбере, че в хотела има потенциален свидетел на убийство. Възможно е животът на момичето да зависи от това. Ясно ли е?

— Да, г-н кмете — отвърна Литълмор. — Само на вас ли да докладвам, или и на капитан Кари от отдел „Убийства“?

— Ще докладвате на г-н Хугел — каза кметът — и на мене. Искам този случай да бъде разплетен, Литълмор. На всяка цена. Получихте ли описанието, което патоанатомът направи на убиеца?

— Да, сър. — Литълмор се поколеба. — Ъъъъ… може ли един въпрос, сър? Ами ако описанието е погрешно?

— Имате ли основания да го смятате за погрешно?

— Смятам… — започна Литълмор. — Според мене е възможно да е замесен един китаец.

— Китаец? — повтори кметът. — Казахте ли на г-н Хугел?

— Той не е съгласен с мене, сър.

— Разбирам. Е, съветвам ви да имате доверие на г-н Хугел. Знам, че по някои въпроси е… чувствителен, но не забравяйте колко трудно е един почтен човек да си върши работата относително незабелязано, докато мошениците трупат пари и слава. Затова корупцията е толкова опасна. Тя пречупва волята на добрите хора. Хугел е изключително способен. И има високо мнение за вас, детектив. Специално помоли да назначат вас за това разследване.

— Така ли, сър?

— Точно така. А сега тръгвайте, г-н Литълмор.

На излизане от хотела се натъкнах на г-ца Актън и прислужницата г-жа Бигс, които отиваха на пазар. Колата им тъкмо приближаваше. Понеже улицата беше разровена, мръсна и кална, повдигнах момичето, за да се качи във файтона. С известно смущение забелязах, че дланите ми почти успяха да обгърнат тънката й талия. Опитах се да помогна и на г-жа Бигс, но тя не пожела.

Казах на г-ца Актън, че с нетърпение очаквам срещата ни на следващата сутрин. Тя ме попита какво имам предвид. Обясних, че говоря за следващия психоаналитичен сеанс. Държах отворената вратичка на файтона, която тя хлопна рязко и ръката ми увисна.

— Не знам какво ви става на всички — каза. — Не искам повече вашите сеанси. Сама ще си спомня всичко. Просто ме оставете на мира.

Файтонът потегли. Трудно ми беше да опиша чувствата си, докато я гледах да се отдалечава. Нямаше да е много точно да кажа, че бях разочарован. Искаше ми се прекалено грубото ми тяло да се разпадне и смеси с мръсотията на улицата. Брил трябваше да поеме момичето. Любител или селски доктор щеше да се справи по добре от мене с жалката имитация на психоанализа, която направих.

Провалих се още преди да съм започнал. Момичето беше отхвърлило психоанализата и аз не можех да го разубедя. Нещо повече, аз бях предизвикал това отхвърляне, като я притиснах прекалено, преди да съм поставил основите. Истината беше, че не бях подготвен за откритието, че вече може да говори. Бях забравил предположението на Фройд, че може да възвърне говора си за една нощ. Възстановяването на гласа й би трябвало да бъде благодатно за лечението, най-щастливото възможно развитие на събитията. Вместо това то ме обърка. Винаги си бях мислил, че съм търпелив и безкрайно адаптивен лекар, а подходих отбранително към съпротивата й като смотан аматьор.

Какво щях да кажа на Фройд?

На влизане в хотел „Манхатън“ детектив Литълмор мина покрай млад мъж, който помагаше на млада жена да се качи във файтон. За него тези двама души олицетворяваха свят, до който той нямаше достъп. И двамата бяха приятни за окото и облечени изящно, както само елитът можеше да си позволи. Младият господин беше висок, тъмнокос и скулест, а младата дама приличаше на ангел, за когото Литълмор не би помислил, че е възможно да стъпи на земята. Господинът се движеше някак непривично, танцувално, особено когато прехвърли младата дама във файтона. Литълмор си знаеше, че той това не го може.

Но това ни най-малко не тревожеше детектива. Не завиждаше на изискания господин, а и харесваше Бети, камериерката, повече от подобната на ангел млада дама. Реши обаче, че ще се научи да пристъпва като непознатия. Можеше да схване как става това и да го изимитира. Представи си как повдига Бети към някоя кола по този начин — ако изобщо някога наемеше файтон, още повече с Бети.

Минута по-късно, след кратък разговор със служителя на рецепцията, Литълмор се втурна навън след същия млад господин, който не бе помръднал и на сантиметър. С ръце на гърба той се взираше в отдалечаващата се кола така втренчено, че Литълмор помисли, че му има нещо.

— Вие сте д-р Янгър, нали? — попита детективът. Никакъв отговор. — Добре ли сте?

— Моля? — отвърна младият господин.

— Вие сте д-р Янгър, нали?

— За съжаление.

— Аз съм детектив Литълмор. Кметът ме праща. Това в колата г-ца Актън ли беше? — На детектива му стана ясно, че човекът не го слуша.

— Извинете — отвърна Янгър. — Кой казахте, че сте?

Литълмор се представи отново. Обясни, че нападателят на г-ца Актън е убил друго момиче в неделя вечерта, но засега полицията не разполага със свидетели.

— Госпожицата спомни ли си нещо, докторе?

Янгър поклати глава.

— Г-ца Актън си възвърна говора, но не и спомена за случилото се.

— На мене всичко ми се струва много странно — заяви детективът. — Хората често ли си губят паметта?

— Не — отвърна Янгър. — Но се случва, особено след инциденти като преживяния от г-ца Актън.

— А, връщат се.

И наистина: файтонът на г-ца Актън завиваше зад ъгъла и се приближаваше към хотела. Когато спря, г-ца Актън подхвърли на Янгър, че г-жа Бигс е забравила да върне ключа от стаята на рецепцията.

— Дайте — каза Янгър и протегна ръка. — Аз ще го отнеса.

— Благодаря, мога и сама — отвърна г-ца Актън, изскочи от колата, без да дочака помощ, и профуча покрай Янгър, без да го погледне.

Янгър не помръдна, но Литълмор можеше да усети кога жена отблъсква мъж и му стана жал за доктора. После му хрумна нещо друго.

— Кажете ми, докторе — започна той, — така ли оставяте г-ца Актън да се разхожда из хотела? Имам предвид — сама.

— Почти нищо не зависи от мене в случая, детектив. Всъщност — нищо. Но не, мисля, че се движи с прислугата си или с полицай — с изключение на този момент. Защо? В опасност ли е?

— Вероятно — каза Литълмор. Патоанатомът му бе казал, че убиецът не знае къде се намира г-ца Актън. Въпреки това детективът беше притеснен. Целият случай беше много откачен: мъртво момиче, за което никой нищо не знае, хора, които си губят паметта, бягащ китаец, изчезващи от моргата трупове. — Няма да е зле да поогледам.

Детективът влезе отново в хотела, а Янгър го последва. Литълмор запали цигара, докато наблюдаваха как дребничката г-ца Актън минава през колонадата в кръглото фоайе. Обикновено човек, който си връща ключа, просто го оставя на рецепцията и тръгва, но г-ца Актън стоеше търпеливо и чакаше да я обслужат. Фоайето бе претъпкано с пътуващи семейства и бизнесмени. Детективът си отбеляза наум, че половината от мъжете отговаряха на описанието на патоанатома.

Но един все пак привлече вниманието му. Чакаше асансьора: висок, тъмнокос, с очила, носеше вестник. Литълмор не виждаше добре лицето му, но забеляза някаква смътна чуждоземна странност в кройката на костюма му. Вестникът особено го заинтригува. Мъжът го държеше малко по-високо, отколкото беше нормално. Дали не се опитваше да си прикрие лицето? Г-ца Актън бе оставила ключа и се връщаше. Мъжът хвърли бърз поглед към нея — или пък към самия детектив? — и отново зарови глава във вестника. Вратата на асансьора се отвори и човекът влезе вътре сам.

Г-ца Актън не обърна внимание на доктора и детектива, когато ги подмина на излизане. Въпреки това Янгър я последва навън да я изпрати до файтона.

Литълмор остана вътре. Каза си, че няма нищо сериозно. Почти всички мъже се обърнаха след г-ца Актън, докато минаваше през фоайето. Но за всеки случай проследи стрелката, показваща етажите, които асансьорът изкачваше. Тя се движеше бавно към най-високите нива. Литълмор обаче не успя да види къде се спря накрая. Тя още помръдваше, когато отвън се чу пронизителен шум.

Беше цвилене на агонизиращ кон. Въпросното животно беше впрегнато в кола, която току-що бе излязла от строителен обект малко преди пресечката на „Мадисън авеню“, където се издигаше стоманеният скелет на нова девететажна търговска сграда. На капрата седеше елегантно облечен господин с цилиндър, а на коленете му лежеше тънък камшик. Това беше Джордж Бануел.

През 1909 година конете все още се състезаваха с автомобилите по всички по-големи улици на Ню Йорк. Всъщност състезанието вече беше загубено. Пъргавите и шумни автомобили с двигател бяха по-бързи и по-маневрени от каляските. Освен това те сложиха край на замърсяването — по онова време този термин се отнасяше за конските фъшкии, които до обед вече увоняваха въздуха и правеха по-натоварените улици практически непроходими. Въпреки че Джордж Бануел обичаше автомобилите си като всички останали богаташи, по душа си беше ездач. Беше израснал с коне около себе си и не бе готов да се откаже от тях. Даже настояваше сам да си кара файтона, а кочияшът се мъдреше нелепо до него.

Бануел бе прекарал сутринта на площадката на „Канал стрийт“, откъдето надзираваше един важен за него проект. В единайсет и трийсет пристигна с файтона на ъгъла на „Мадисън авеню“ и Четиридесет и четвърта улица, на една пресечка разстояние от хотел „Манхатън“. След като нагледа работата на своите хора там, Бануел се отправи към хотела, за да се срещне с кмета. Но само миг след като зави по булеварда, дръпна рязко и силно юздите на коня, притисна мундщука в устата на нещастното животно, което спря и изцвили. Пронизителният звук не произведе никакъв ефект върху Бануел. Сякаш изобщо не го чу. Беше се втренчил в нещо напред и врязваше още по-болезнено металния накрайник на юздите в устата на коня за ужас на кочияша.

Конят мяташе глава нагоре-надолу и настрани, опитвайки се напразно да разхлаби опънатите юзди. Накрая се изправи на задните си крака и изцвили силно, като в агония. Точно този шум чу Литълмор, както и всички хора на улицата. Конят стъпи на земята, но веднага отново се изправи на задните си крака, този път дори още по-отривисто, от което целият файтон се разклати. Бануел и кочияшът му изхвърчаха като моряци от попаднал в буря кораб. Колата се преобърна с грохот и повлече след себе си и коня.

Кочияшът пръв успя да се изправи на крака. Опита се да помогне на господаря си, но Бануел го блъсна грубо и започна да изтупва мръсотията от коленете и лактите си. Около тях се насъбра тълпа. Нетърпеливи шофьори вече надуваха клаксоните. Магията, завладяла Бануел, очевидно беше развалена. Не беше от хората, които се оставят да бъдат хвърлени от кон. А да падне от файтон, беше направо немислимо. Очите му искряха от гняв — към шофьорите, към насъбралите се зяпачи и най-вече към объркания проснат кон, който безуспешно се мъчеше да се изправи.

— Пушката ми — каза той хладно на кочияша. — Дай ми пушката.

— Не можете да го убиете, господине — запротестира кочияшът, който бе клекнал до коня и се опитваше да освободи копитата му от примката на заплетените въжета. — Няма нищо счупено. Просто се е оплел. Ето го. Хайде. — Последното каза на коня, докато му помагаше да се изправи. — Не си виновен ти.

Без съмнение кочияшът имаше добри намерения, но едва ли можеше да избере по-неподходящи думи.

— Не е виновен, така ли? — каза Бануел. — Буйства като необяздена кранта, пък не бил и виновен? — Хвана юздите, бутна грубо шията на коня и го погледна в очите. — Виждам — каза на кочияша с все още леден глас, — че не си го научил да свежда глава. Е, аз ще го науча.

Бануел разпрегна коня, хвана поводите и го яхна без седло. Върна го на строителната площадка до голямата кука на крана, издигнат до небесата в средата на терена. Бануел хвана куката с две ръце и я провря под такъмите на коня, след като ги закрепи стабилно под корема му. Скочи на земята и викна на краниста:

— Ей, ти! Вдигай! Ти горе — вдигай ти казах! Не ме ли чу? Вдигни го!

Втрещеният мъж реагира бавно. Накрая включи двигателя. Дългият кабел се набра и куката опъна повода. Конят се размърда и започна да рие с копито от неприятното усещане. За миг всичко замря така.

— Вдигай, нещастнико — извика Бануел. — Вдигай или се прибирай вкъщи при жена си да й кажеш, че си безработен!

Кранистът отново натисна лостовете. Конят рязко отхвръкна нагоре. В момента, в който краката му се отделиха от твърдата почва, животното бе обзето от паника. Зацвили и се замята, заизвива се диво във въздуха, увиснало на куката на крана.

— Пусни го! — извика гневен момичешки глас. Беше г-ца Актън. Когато започна целият спектакъл, тя се забърза по „Медисън авеню“ и сега стоеше пред тълпата. До нея бе Янгър, а Литълмор — малко по-назад сред хората. Тя извика отново: — Пусни го на земята. Някой да го спре!

— Вдигай — нареди Бануел. Беше чул момичето. Стрелна я с очи и отново се съсредоточи върху коня. — По-високо.

Кранистът се подчини и започна да издига животното все по-високо и по-високо: пет, десет, дванайсет метра над земята. Философите казват, че няма как да знаем дали животните изпитват емоции, сравними с човешките, но всеки, видял невероятния ужас в очите на коня, никога повече не би се усъмнил в това.

Всички погледи бяха приковани в безпомощно висящото и мятащо се животно и никой не видя как помръдна стоманената релса три етажа по-горе по скелето. Тя бе прикрепена с въже, което на свой ред бе закачено за куката на крана. Досега въжето бе хлабаво, релсата стоеше безопасно на мястото си на скелето. Но когато куката се издигна, въжето също се опъна, стоманената релса внезапно се изтърколи от дъските и увисна свободно във въздуха. И тъй като бе закачена за куката на крана, тя естествено се залюля по посоката на куката или иначе казано, към Джордж Бануел.

Бануел не видя смъртоносната релса да лети и да набира скорост, насочена право към него като гигантско копие, прицелило се право в стомаха му и готово да убива. Ако го беше ударила, с него беше свършено, но тя мина на педя встрани. Намеси се щастливата съдба, доста благосклонна към Бануел, но резултатът бе, че сега гредата полетя към тълпата. Няколко души изпищяха от страх, а десетина залегнаха в калта, за да се предпазят.

Само един човек обаче трябваше наистина да се отмести. Това бе г-ца Нора Актън. Триметровата релса се бе насочила право към нея. Но г-ца Актън нито изпищя, нито помръдна. Дали защото връхлитащото желязо я бе хипнотизирало, или защото й бе трудно да реши накъде да побегне, тя седеше като вкопана на мястото си, пребледняла и обречена.

Янгър сграбчи дългата руса опашка на момичето и я дръпна силно — и не много кавалерски — към себе си. Летящата греда профуча толкова близо, че усетиха как въздухът изсвистя, и ги задмина.

— О! — каза г-ца Актън.

— Извинявайте — отвърна й Янгър. След това я повлече пак за косата, но в обратната посока.

— О! — повтори г-ца Актън по-натъртено, когато стоманената греда се върна и отново прелетя покрай тях, като този път мина на косъм от тила й.

Бануел хвърли безстрастен поглед към превърналата се в махало релса и проследи с презрително изражение как се издигна и вклини в скелето, откъдето започна пътешествието й, като го разби все едно бе от клечки за зъби. Във всички посоки полетяха хора, инструменти и дъски. Когато прахът се уталожи, само конят продължаваше да вдига шум, като се мяташе и цвилеше безпомощно във въздуха. Бануел даде знак на краниста да го свали и изпълнен с хладен гняв, нареди на хората си да разчистят отломките.

— Върнете ме в стаята ми, моля ви — каза г-ца Актън на Янгър.

Тълпата продължаваше да се вълнува дълго след произшествието, пресмяташе щетите и преразказваше отново и отново събитията. Конят бе върнат на кочияша, към когото се приближи детектив Литълмор. Детективът бе разпознал Джордж Бануел.

— Породист ли е?

— Наполовина — отвърна кочияшът, който правеше всичко по силите си, за да успокои все още уплашеното животно. — Наричат го „подобрен“.

— Красавец е, това е сигурно.

— Така е — каза кочияшът и погали коня по носа.

— Боже, чудя се какво го накара да се разтанцува така. Видял е нещо сигурно.

— По-скоро шефът видя нещо.

— Как така?

— Конят няма нищо общо — промърмори кочияшът. — Вината си е изцяло негова. Опитваше се да го върне назад. Не можеш да накараш впрегнат кон да върви назад. — И се обърна към коня. — Мъчеше те да тръгнеш назад, нали? Защото се уплаши.

— Уплаши се? От какво?

— Защо не питаш него? Той не се плаши лесно, но този пък като че ли видя самия дявол.

— Ама че работа — подхвърли Литълмор, преди да се върне в хотела.

В същия този миг на най-горния етаж на хотел „Манхатън“ Карл Юнг наблюдаваше цялата сцена от балкона. Беше видял невероятните събития на строителната площадка една пресечка надолу по булеварда. Случилото се го уплаши, но и го изпълни с такова въодушевление, каквото бе изпитвал само един-два пъти в целия си живот. Върна се в стаята си и седна в ступор на пода, опрял гръб в леглото. Виждаше лица, които никой друг не можеше, да види, чуваше гласове, които никой друг не чуваше.

9

Когато се качихме в апартамента на г-ца Актън, г-жа Бигс се бе побъркала. Нареди на г-ца Актън да полегне, после да стане, после да се поразходи, за да се „върне цветът на лицето й“. Г-ца Актън не обърна внимание на нито една от тези команди. Отиде право в малкия кухненски бокс, с който бе оборудван апартаментът й, и започна да прави чай. Възрастната жена не млъкна, докато г-ца Актън не я сложи да седне и не й целуна ръцете.

Младата жена или притежаваше странната способност да си възвръща бързо спокойствието и след най-критични мигове, или да се преструва на спокойна дори когато не беше. Свърши с чая и подаде димяща чаша на г-жа Бигс.

— Можеха да ви убият, г-це Нора — каза възрастната жена. — Щяхте да сте мъртва, ако не беше младият доктор.

Г-ца Актън постави ръка върху нейната и я прикани да си вземе чая. Когато г-жа Бигс пое чашата, момичето й каза да ни остави, защото трябвало да говори с мене насаме. С големи усилия успя най-накрая да убеди г-жа Бигс да излезе.

Когато останахме сами, г-ца Актън ми благодари.

— Защо накарахте прислужницата си да излезе? — попитах.

— Не съм я „карала“ да излезе — отвърна момичето. — Искахте да знаете при какви обстоятелства съм си загубила говора преди три години. Ще ви разкажа.

Чайникът в ръцете й затрепери. Опита се да налее, но не улучи чашата. Остави чайника и сплете пръсти.

— Бедния кон. Как можа да му причини това?

— Вината не е ваша, г-це Актън.

— Какво ви става? — тя ме погледна ожесточено. — От къде на къде вината ще е моя?

— Няма причина. Но ми звучите сякаш се обвинявате.

Г-ца Актън отиде до френския прозорец. Разтвори завесите към терасата, от която се откриваше панорамна гледка над града.

— Знаете ли кой беше това?

— Не.

— Джордж Бануел, съпругът на Клара. Приятел на баща ми. — Момичето задиша неравномерно. — Случи се край езерото на лятната му вила. Той ми предложи.

— Моля ви, легнете, г-це Актън.

— Защо?

— Това е част от лечението.

— А, добре.

Когато легна на кушетката, продължих разговора.

— Г-н Бануел ви предложи да се омъжите за него, когато сте били на четиринайсет?

— Бях на шестнайсет, докторе. И не ми предложи брак.

— А какво ви предложи?

— Да правим… да правим… — тя млъкна.

— Да правите секс с него?

Говоренето за секс с млади пациентки винаги е деликатна работа, защото човек няма как да знае доколко са наясно с анатомията. Но по-лошо е да прекалиш с деликатността и да увеличиш пагубното чувство за срам, което момичетата изпитват понякога при такива преживявания.

— Да — отвърна тя. — Цялото семейство бяхме отседнали в лятната му вила. Двамата се разхождахме по пътеката край езерото. Каза, че купил къщичка наблизо, където сме можели да отидем. Там имало голямо легло и двамата сме можели да останем насаме, без никой да разбере.

— И вие какво направихте?

— Ударих му шамар и побягнах. Казах на баща ми, но той не застана на моя страна.

— Не ви повярва ли? — попитах.

— Държеше се така, все едно аз съм направила нещо нередно. Настоях да разговаря с г-н Бануел. След седмица ми каза, че го е направил. Г-н Бануел отрекъл обвинението, според баща ми — с огромно възмущение. Сигурна съм, че е имал същото изражение, което видяхте преди малко. Признал само, че ми споменал за новата къща, и заявил, че съм си доизмислила злонамерено всичко останало. Затова били виновни книгите, които чета. Баща ми избра да повярва на г-н Бануел. Мразя го.

— Г-н Бануел ли?

— Баща си.

— Г-це Актън, преди три години сте си загубили говора. А ми описвате нещо случило се миналата година.

— Преди три години ме целуна.

— Баща ви ли?

— Не, ама че гадост! — каза г-ца Актън. — Г-н Бануел.

— Когато сте били на четиринайсет?

— Имахте ли проблеми с математиката в училище, д-р Янгър?

— Продължете, г-це Актън.

— Беше Денят на независимостта — започна тя. — Родителите ми се бяха запознали със семейство Бануел няколко месеца по-рано, но баща ми и г-н Бануел вече бяха най-добри приятели. Работниците на г-н Бануел ремонтираха къщата ни. Току-що бяхме прекарали с тях три седмици в провинцията, докато завършат ремонтите. Карла беше толкова мила с мене. Тя е най-силната и интелигентна жена, която познавам, д-р Янгър. И най-красивата. Гледали ли сте Лина Кавалиери като Саломе?

— Не — отговорих. — Прочутата с красотата си г-ца Кавалиери игра тази роля в „Манхатън опера хауз“ миналата зима, но не успях да дойда от Уорчестър да я гледам.

— Клара много прилича на нея. И тя преди години е играла на сцената. Г-н Гибсън я е рисувал. Както и да е, г-н Бануел строеше една от огромните си сгради в центъра. Смятахме да се качим на покрива на тази сграда и да гледаме оттам фойерверките. Но майка ми се разболя — тя все се разболява — и не дойде с нас. В последния момент се оказа, че й баща ми не може да дойде. Не помня защо. Май и той беше болен. Онова лято върлуваше грип. Г-н Бануел изяви желание той да ме заведе, тъй като аз чаках този миг с нетърпение.

— Само двамата ли останахте?

— Да. Закара ме с файтона си. Беше тъмно. Прекара конете в галоп по „Бродуей“. Помня горещия вятър в лицето си. Качихме се заедно в асансьора. Бях много притеснена, за пръв път се качвах в асансьор. Нямах търпение да видя фойерверките, но когато изстреляха първия залп, се уплаших много. Може и да съм изпищяла. В следващия миг той ме сграбчи с две ръце. Все още чувствам как придърпва… горната част на тялото ми към себе си. След това притисна устни в моите. — Момичето направи гримаса сякаш искаше да се изплюе.

— И после? — подканих я аз.

— Отскубнах се от него, но нямаше къде да отида. Не знаех как да се измъкна от покрива. Той ми направи знак да се успокоя и да млъкна. Каза, че това ще е нашата тайна и че сега само ще гледаме фойерверките. Така и стана.

— Казахте ли на някого?

— Не. След това си загубих говора, стана същата вечер. Всички си помислиха, че и аз съм хванала грип. Може и така да е било. Гласът ми се върна на следващата сутрин, точно както и сега. Но до днес на никого не го бях разказвала. Никога повече не останах насаме с г-н Бануел.

Настъпи дълга тишина. Момичето очевидно бе стигнало до границата на съзнателните си спомени.

— Помислете си за вчера, г-це Актън. Спомняте ли си нещо?

— Не — отвърна тя тихо. — Съжалявам.

Помолих я за разрешение да предам казаното от нея на д-р Фройд. Тя се съгласи. След това й казах, че ще продължим разговора утре.

Тя изглеждаше изненадана.

— Че за какво повече има да говорим, докторе? Казах ви всичко.

— Може да си спомните още нещо.

— Защо казвате това?

— Защото все още страдате от амнезия. Когато разкрием всичко, свързано с тази случка, смятам, че паметта ви ще се върне.

— Мислите, че крия нещо?

— Не може да се нарече криене, г-це Актън. По-точно — криете от себе си.

— Нямам представа за какво говорите — отвърна момичето. На крачка от вратата тя ме спря с ясния си мек глас.

— Д-р Янгър?

— Г-це Актън?

В сините й очи имаше сълзи. Беше вдигнала високо брадичка.

— Той наистина ме целуна. И наистина… ми предложи край езерото.

Не си бях дал сметка колко се притеснява, че може и аз като баща й да не повярвам на думите й. Имаше нещо неописуемо умилително в начина, по който използваше погрешно думата „предложи“.

— Г-це Актън — отвърнах. — Вярвам на всяка казана от вас дума.

Тя избухна в сълзи. Оставих я и пожелах хубав ден на г-жа Бигс на минаване в коридора.

Джордж Бануел и кметът Макклелън бяха седнали в усамотен ъгъл на бара в хотел „Манхатън“. Кметът отбеляза, че Бануел изглежда сякаш току-що е участвал в уличен бой. Бануел сви рамене.

— Малък проблем с едно конче.

Кметът извади от вътрешния джоб на сакото си плик и го подаде на Бануел.

— Това е чекът ти. Съветвам те да отидеш до банката си още този следобед. Доста пари са. И са последните. Повече няма да има, каквото и да се случи. Наясно ли сме?

Бануел кимна:

— Ако има допълнителни разходи, предполагам, че ще съм принуден да ги поема сам.

След това кметът обясни, че убиецът на г-ца Ривърфорд очевидно е направил нов удар. Дали Бануел познавал Харкорт Актън?

— Разбира се, че познавам Актън — отвърна Бануел. — Той и съпругата му в момента са на лятната ми вила. Клара ги посрещна там вчера.

— Значи затова не можем да се свържем с тях — каза Макклелън.

— Какво за Актън? — попита Бануел.

— Втората жертва е дъщеря му.

— Нора? Нора Актън? Току-що я видях на улицата, няма и два часа.

— Да, слава богу, жива е — отвърна кметът. — Но е загубила говор и не си спомня нищо. Не знае кой я е нападнал, ние също не знаем. Сега с нея се занимават някакви доктори. Всъщност тя е тук. Настаних я в „Манхатън“, докато се върнат родителите й.

— Да му се не види — каза Бануел, докато осмисляше чутото. — Хубаво момиче.

— Така е — съгласи се кметът.

— Изнасилена ли е?

— Не, слава богу.

— Слава богу.

Намерих останалите в залите, посветени на римската и гръцката античност, в музея „Метрополитън“. Фройд бе потънал в разговор с гида, като демонстрираше изключителни знания. В това време аз изостанах с Брил. Проблемът с неговия ръкопис бе започнал да се разрешава. Отначало издателят му Джелиф бил озадачен също като него, но после си спомнил, че дал под наем печатната машина на един пастор, който публикувал поредица от поучителни библейски трактати. Сигурно двата ръкописа някак си са се объркали.

— Знаеш ли — попитах Брил, — че Гьоте е прадядо на Юнг?

— Глупости — отвърна Брил, който бе живял цяла година в Цюрих и бе работил там под ръководството на Юнг. — Самоласкателни семейни легенди. Каза ли ти и за фон Хумболд?

— Всъщност да — отговорих.

— А все си мислех, че на един мъж му е достатъчно да сключи брак по сметка, без да му се налага да си измисля и родословно дърво.

— Освен ако не го измисля точно заради изгодната женитба — казах.

Брил изсумтя неопределено. След това с необичайна непринуденост повдигна кичур коса и ми показа грозен белег от ожулено на челото си.

— Виждаш ли това? Снощи, след като си тръгнахте, Роуз хвърли по мене тиган.

— Боже мили! И защо?

— Заради Юнг.

— Какво?

— Споделих с Роуз какво съм казал на Фройд за Юнг и това я вбеси. Заяви ми, че ревнувам от Юнг, защото Фройд го цени, и че съм глупак, защото Фройд щял да прозре завистта ми и още повече да му падна в очите. На което пък аз отговорих, че имам основателни причини да ревнувам от Юнг, като се има предвид как тя го е гледала цяла вечер. Сега като се замисля, обвинението ми може да се окаже и безпочвено, защото май Юнг зяпаше нея. Знаеш ли, че тя има медицинско образование като мене? Но не може да си намери работа като лекар, а аз не мога да я издържам с четиримата си пациенти.

— И те замери с тиган? — попитах.

— О, не ме гледай все едно ми поставяш диагноза. Жените обичат да замерят с разни неща. Всички го правят рано или късно. Сам ще се убедиш. Всички без Емма, съпругата на Юнг. Емма е оставила цялото си богатство на разположение на Карл, родила е и отглежда децата му и се усмихва, когато й изневерява. Сервира на любовниците му вечеря, когато той ги води у дома. Този човек е магьосник. Но ако чуя още една дума за Гьоте и фон Хумболд, направо ще го убия.

Преди да си тръгнем от музея, изпаднахме в затруднение. Внезапно Фройд поиска да отиде до тоалетната и гидът ни прати в мазето. Докато слизахме надолу, Фройд отбеляза:

— Нека да позная. Ще трябва да премина по безкрайни коридори, в чиито край ме чака мраморен дворец.

Беше прав и за двете. Стигнахме до двореца за нула време.

Патоанатомът Хугел се върна в кабинета си чак във вторник вечерта. Прекара следобеда в дома на Актън край Грамърси парк. Вече знаеше какво ще напише в доклада си: веществените доказателства — косми, копринени нишки, влакна от въже — сочат без съмнение, че човекът, убил Елизабет Ривърфорд, е нападнал и Нора Актън. Но патоанатомът се тюхкаше заради това, което не бе успял да открие. Бе преровил родителската спалня. Претърси задната градина — пълзя на колене метър по метър. Както й очакваше, намери счупени клони, стъпкани цветя и много други следи от бягство, но не и доказателството, което му трябваше, единствената улика, с която щеше да установи самоличността на престъпника.

Беше изтощен, когато се добра до кабинета си. Въпреки заповедта на кмета Хугел не бе предал на екипа си, че който намери трупа на г-ца Ривърфорд, го чака награда. Но едва ли някой можеше да го вини за това, каза си Хугел. Нали именно кметът му нареди да отиде право в дома на Актън, без да се връща в моргата.

В коридора го чакаше Литълмор. Докладва, че полицай Гитлоу вече е във влака за Чикаго и ще пристигне следващата вечер. В обичайното си добро настроение Литълмор разказа и странния епизод с г-н Бануел и коня. Хугел го изслуша съсредоточено, след това възкликна:

— Бануел! Трябва да е видял г-ца Актън пред хотела. Точно тя го е изплашила.

— Не бих нарекъл г-ца Актън плашеща, г-н Хугел — каза Литълмор.

— Глупак! — бе отговорът на патоанатома. — Разбира се, той си е мислел, че е мъртва!

— И защо да си мисли, че е мъртва?

— Размърдай си мозъка, детектив.

— Ако Бануел е нашият човек, г-н Хугел, той знае, че е жива.

— Какво?

— Казвате, че Бануел е нашият човек, нали? Но нападателят на г-ца Актън знае, че е жива. Така че ако Бануел е нашият човек, той не я мисли за мъртва.

— Какво? Глупости. Може би е сигурен, че я е довършил. Или… или се е боял, че ще го разпознае. И в двата случая би изпаднал в паника, като я види.

— Защо мислите, че той е нашият човек?

— Литълмор, той е висок над метър и осемдесет и пет. На средна възраст е. Богат е. Има тъмна коса, която е започнала да посивява. Десничар е. Живее в сградата на първата жертва и е изпаднал в паника, като е видял втората жертва.

— Откъде знаете това?

— От тебе. От кочияша си разбрал, че се е уплашил. Какво друго обяснение може да има?

— Не, исках да попитам откъде знаете, че е десничар?

— Вчера го видях, детектив, и внимавах в картинката.

— Ама и вас си ви бива, г-н Хугел. А аз какъв съм — левичар или десничар? — детективът постави ръцете си зад гърба.

— Няма ли да престанеш, Литълмор!

— Не знам, г-н Хугел. Трябваше да го видите, когато всичко свърши. Беше хладен като лед, раздаваше заповеди, разчистваше.

— Глупости. Освен че е убиец, е и добър актьор. Хванахме нашия човек, детектив.

— Е, не сме го хванали още.

— Прав си. — Патоанатомът се замисли. — Все още нямам солидни доказателства. Трябва ни още нещо.

10

На излизане от „Метрополитън“ наехме файтон, който да ни откара през парка до новия комплекс на университета „Калъмбия“ с огромната библиотека. Не бях ходил там от 1897 година, когато майка ми ме завлече на откриването на сградата „Шърмърхорн“. За щастие Брил не знаеше за далечните ми връзки с този клан, иначе без съмнение щеше да го спомене на Фройд.

Посетихме психиатричната клиника, където Брил държеше кабинет. След това Фройд обяви, че иска да поговорим за сеанса ми с г-ца Актън. Брил и Ференци изостанаха, за да обсъдят някои терапевтични техники, а ние с Фройд поехме на разходка по „Ривърсайд драйв“, чиято широка променада откриваше красива гледка към Палисадите — дивите стръмни скали на Ню Джърси от другата страна на река Хъдзън.

Не скрих нищо, разказах на Фройд и за първия сеанс с г-ца Актън, който завърши с провал, и за втория, който пък донесе разкритията й за приятеля на баща й г-н Бануел. Той не спираше да ме разпитва, искаше да узнае всички подробности, независимо колко незначителни изглеждат, настояваше да не преразказвам, а да цитирам точните й думи. Накрая Фройд загаси пурата си в тротоара и ме попита дали смятам, че епизодът на покрива преди три години е истинската причина г-ца Актън да загуби тогава говора си.

— Така изглежда — отговорих. — Устата е важен фактор в случката, както и забраната да разкаже за станалото. Причинили са й нещо немислимо и тя сама си е отнела способността да говори.

— Добре. Значи срамната за четиринайсетгодишната девойка целувка на покрива я е направила хистерична? — каза Фройд, проверявайки реакциите ми.

Разбрах: искаше да каже точно обратното на това, което думите му означаваха. Така както той виждаше нещата, епизодът на покрива не би могъл да причини хистерията на г-ца Актън. Случката не е от ранното й детство, нито има нещо общо с едиповия комплекс. Само детските травми водят до неврози, а по-късните случки събуждат спомена за дълго потискания конфликт и предизвикат хистерични симптоми.

— Д-р Фройд — попитах, — възможно ли е в този случай травма от юношеската възраст да е причинила хистерията?

— Възможно е, момчето ми, ако нямахме следния факт: поведението на момичето на покрива вече е напълно хистерично. — Фройд извади друга пура от джоба си, помисли и я върна обратно. — Нека ти предложа определение за хистерия: това е когато инцидент на сексуално удоволствие събужда чувства, които са до голяма степен или напълно неприятни.

— Тя е била само на четиринайсет.

— А на колко е била Жулиета в първата си брачна нощ?

— На тринайсет — признах.

— Потентен и напълно зрял мъж — за когото не знаем нищо друго освен че е силен, висок, успял, привлекателен — целува момиче по устните — каза Фройд. — Очевидно е в състояние на сексуална възбуда. Смятам, можем да сме убедени, че Нора е получила непосредствено впечатление за тази възбуда. Казва, че все още чувства как Бануел придърпва тялото й към своето и аз нямам никакво съмнение коя част от мъжкото тяло точно е почувствала. При здраво четиринайсетгодишно момиче всичко това би трябвало да предизвика приятна генитална стимулация. Вместо това Нора е обзета от неприятни усещания, по точно отвращение, отнасящо се към устните и гърлото. С други думи тя вече е била хистерична, и то доста преди целувката.

— Но не е ли възможно домогванията да Бануел да са й били неприятни?

— Силно се съмнявам в това. Но ти не си съгласен с мене, Янгър.

Наистина не бях съгласен, и то дълбоко се възпротивявах на твърденията му, макар че се опитвах да не го показвам.

Фройд продължи:

— Ти си представяш как г-н Бануел се натрапва на невинна жертва, която го намира за отблъскващ. Но е възможно тя да го е съблазнила: той е красив мъж, най-добрият приятел на баща й. Такова завоевание би било много желано от момиче на нейната възраст, защото би предизвикало ревност у баща й.

— Тя го е отблъснала — казах.

— А дали? — попита Фройд. — След целувката е опазила тайната му дори и след като си е възвърнала говора. Не съм ли прав?

— Да.

— Дали е по-вероятно това да значи страх от повторение на случката, или е по-скоро желание тя да се повтори?

Схванах логиката на Фройд, но обяснението за невинното поведение на момичето все още не беше напълно оборено.

— След това е отказвала да остава насаме с него — аргументирах се аз.

— Напротив — продължи спора Фройд. — Две години по-късно се е разхождала сама с него по брега на езерото — какво по-романтично място от това?

— Но и там го е отблъснала.

— Ударила му е шамар — каза Фройд. — Това не значи непременно отблъскване. Момичето, също като подложен на психоанализа пациент, трябва да каже „не“, преди да каже „да“.

— Оплакала се е на баща си.

— Кога?

— Веднага — заявих аз, но като че ли избързах и се замислих. — Всъщност не знам. Не питах.

— Може да е чакала Бануел да опита пак и когато не го е направил, е казала на баща си, за да му отмъсти. — Не казах нищо, но Фройд виждаше, че не е успял да ме убеди напълно. Затова добави: — Освен това, момчето ми, не забравяй, че и ти си заинтересован от цялата тази работа.

— Не ви разбрах, сър — казах.

— Напротив, разбра ме.

Замислих се.

— Искате да кажете, че искам домогванията на г-н Бануел да са били нежелани за г-ца Актън?

— Ти защитаваш честта на Нора.

Дадох си сметка, че продължавах да я наричам г-ца Актън, а Фройд я наричаше с малкото й име. Освен това осъзнах, че се изчервявам.

— Това е защото съм влюбен в нея — казах.

Фройд не отговори.

— Трябва вие да поемете психоанализата, д-р Фройд. Или Брил. От самото начало си знаех, че Брил трябваше да се захване с този случай.

— Глупости. Тя е твоя, Янгър. Справяш се много добре. Но не приемай много сериозно чувствата си. Те са неизбежни при психоанализата. И са част от лечението. Твърде е вероятно Нора да изпада под влиянието на трансфера, а ти — на контратрансфера. Отнасяй се към тези чувства като към полезна информация, трябва да ги проявяваш. Те са фиктивни. Не са по-реални от чувствата, които актьорите изпитват на сцената. Един добър Хамлет би се разгневил на чичо си, но в никакъв случай не би си помислил, че този гняв е насочен към колегата му актьор. Същото се случва и при психоанализата.

За известно време никой от нас не каза и дума. Накрая аз попитах:

— Някога изпитвали ли сте чувства към пациентка, д-р Фройд?

— Много пъти. Понякога съм се измъквал от тях на косъм. Но аз започнах да се занимавам с психоанализа, когато бях доста по-възрастен от тебе, което направи задачата ми по-лесна. Освен това бях женен. Към разбирането, че тези чувства са фиктивни, се добавяше и морален ангажимент, който не можех да пренебрегна.

Може да изглежда абсурдно, но единствената мисъл, която се въртеше в главата ми, след като Фройд спря да говори, беше как може „фиктивен“ да звучи толкова близо до „фактически“?

Фройд продължи:

— Достатъчно. Засега основната ти задача е да разбереш каква е първоначалната травма, предизвикала хистеричната реакция на покрива. Кажи ми: защо Нора не е съобщила на полицията къде са родителите й?

И аз се бях питал същото. Г-ца Актън ме уведоми, че родителите й са в лятната вила на Джордж Бануел, но никога не бе споменавала този факт пред полицаите, а те изпращаха съобщение след съобщение до вилата на семейство Актън, където нямаше никого. За мене обаче това премълчаване не беше странно. Винаги бях завиждал на хората, които успяват да намерят истинско упование в родителите си по време на криза, вероятно няма по-голяма опора от това. Но с мене това никога не се бе случвало.

— Може би — отвърнах на Фройд — не е искала родителите си до себе си след нападението.

— Възможно е — каза той. — Таях най-ужасните си съмнения в себе си и ги прикривах от баща си чак до края на живота му. Също като тебе. — Фройд произнесе последните думи така, сякаш изричаше добре известен факт, а всъщност не му бях казвал нищо за баща си. — Но в такъв вид прикриване винаги има невротичен елемент. Започни утре оттук с Нора, Янгър. Това е съветът ми. Има нещо около тази вила. Без съмнение е свързано с несъзнателното влечение на момичето към баща му. Чудя се… — спря на място и затвори очи. Остана доста време така. Накрая отвори очи и каза: — Разбрах.

— Какво? — попитах.

— Ами имам едно подозрение, Янгър, но няма да ти го кажа. Не искам да ти внушавам идеи, нито пък на нея. Разбери дали пази някакъв спомен, свързан с тази вила, спомен отпреди случката на покрива. Не забравяй, че трябва да си непроницаем за нея. Трябва да си като огледало, да не й показваш нищо друго освен това, което тя ти показва. Може би е видяла нещо, което не е трябвало да вижда. Може да не иска да го сподели. Не изпускай случая.

В късния следобед във вторник Триумвиратът се събра отново в библиотеката. Имаха много за обсъждане. Един от тримата господа премяташе в издължените си фини длани доклад, който бе получил наскоро и който бе споделил с останалите. В него бяха включени и няколко писма.

— Тези няма да ги горим — заяви той.

— Казах ви, те до един са дегенерати — добави набитият червендалест мъж с големите бакенбарди. — Трябва да ги елиминираме. Един по един.

— О, така и ще направим — потвърди първият. — Със сигурност. Но преди това трябва да ги използваме.

Настъпи кратко мълчание. Тогава проговори третият, плешивецът:

— Ами веществените доказателства?

— Няма да има доказателства — отвърна първият — освен тези, които решим да оставим.

Детектив Джими Литълмор излезе от метрото на ъгъла на Седемдесет и девета улица и „Бродуей“ от станцията, която се намираше най-близо до „Балморал“. Г-н Хугел може и да залагаше на Бануел, но Литълмор не се бе отказал от собствените си хипотези.

След като китаецът му се изплъзна предната вечер, Литълмор не успя да открие нищо повече за него. Останалите работници в пералнята го наричаха Чонг, но не знаеха нищо освен името му. Мениджърът си бе тръгнал. Негов асистент му каза да дойде на другия ден и да търси Мейхю, счетоводителя.

Литърмор завари Мейхю над сметките в закътан офис. Попита го за китаеца от пералнята.

— Тъкмо щях да се занимавам с неговата надница — каза Мейхю, без да вдига поглед.

— Защото не е дошъл на работа днес? — попита Литълмор.

— Откъде знаете?

— Налучках — измисли си детективът.

Мейхю разполагаше с информацията, която му трябваше. Цялото име на китаеца беше Чонг Синг. Живееше на Осмо авеню № 782 в Мидтаун. Литълмор попита дали г-н Чонг е разнасял прането в Алабастровото крило и по-специално в апартамента на г-ца Ривърфорд.

Мейхю се развесели.

— Сигурно се шегувате.

— Защо?

— Че той е китаец.

— Е и?

— Това е първокласно място, детектив. По принцип не наемаме китайци. На Чонг не му е позволено да напуска приземния етаж. Извадил е късмет, че изобщо си е намерил работа тук.

— Обзалагам се, че е бил страшно благодарен — каза Литълмор. — Защо впрочем го наехте?

Мейхю сви рамене.

— Нямам представа. Г-н Бануел ни помоли да му намерим работа. Изглежда, момчето не е било наясно колко му е провървяло.

Следващата задача на Литълмор беше да намери файтонджията, който е откарал чернокосия мъж в неделя вечерта. Портиерите му предложиха да разпита в конюшните на „Амстердам авеню“, откъдето файтонджиите вземаха коне. Но го посъветваха да не бие път дотам толкова рано. Нощните превозвачи не се появявали преди девет и половина — десет.

Времето, което му се освободи, му дойде добре. Така имаше възможност да огледа още веднъж апартамента на г-ца Ривърфорд и след това да се отбие у Бети. Тя беше в доста по-добро разположение на духа. Съгласи се да излезе с него, представи го на майка си и прегърна за довиждане всичките си по-малки братя, които зяпнаха, когато детективът им показа оръжието си, и се заиграха със значката и белезниците му. Оказа се, че Бети си е намерила нова работа. Цяла сутрин късметът й изневерявал. Напразно обикаляла големите хотели да търси място за опитна камериерка. Но накрая успяла да си уреди интервю със собственика на фабрика за ризи близо до „Уошингтън скуейър“ — някой си г-н Харис, — който я наел веднага. Започваше на следващия ден. Работното време не беше толкова привлекателно: от седем сутринта до осем вечерта, и заплащането не беше кой знае какво.

— Колкото си изработиш — каза. — Според г-н Харис някои момичета си докарват по два долара на ден.

Около девет и половина Литълмор отиде до конюшните на „Аместердам авеню“ близо до Стотна улица. През следващите два часа се отбиха десетина файтонджии да вземат или оставят коне. Литълмор поговори с всичките, но без резултат. Когато и последната ясла се изпразни, общият работник каза на детектива да изчака един стар файтонджия, който си имал собствен кон. Малко преди дванайсет часа се появи бавно пристъпваща стара кранта, водена от също толкова стар кочияш. Отначало старецът не искаше да отговаря на въпросите на детектива, но когато Литълмор започна да си подхвърля монета от двайсет и пет цента, отвори уста. Точно той бе взел чернокосия от „Балморал“ преди две вечери. Помни ли къде го е откарал? Помнеше: хотел „Манхатън“.

Литълмор направо си глътна езика, но старецът имаше още какво да каже.

— Знаеш ли какво направи, като стигнахме там? Качи се веднага в такси, едно от онези в червено и зелено, които се движат с бензин. Направо пред очите ми. Бръкна ми в джоба, така виждам аз нещата, и хвърли парите на конкуренцията.

Фройд прекъсна разговора ни, като внезапно заяви, че трябва веднага да се върне в хотела. Разбрах какво става. За щастие имахме под ръка файтон.

В мига, в който влязохме в хотела, пред нас изникна Юнг. Сигурно специално бе чакал Фройд да се върне. Втурна се към него, препречи му пътя и настоя за незабавен разговор. Беше избрал възможно най-неподходящия момент. Фройд току-що ме бе уведомил с очевидно неудобство колко силна е нуждата му.

— За бога, Юнг — каза Фройд. — Трябва да отида до стаята си.

— Защо? Да не би пак… онзи проблем?

— По-тихо — сгълча го Фройд. — Да. А сега ме пусни да мина. Спешно е.

— Знаех си. Твоята енурезия — каза Юнг, като използва медицинския термин за неволно уриниране — е психогенна.

— Юнг, това е… невроза. Мога да ти помогна!

— Това е… — Фройд се спря насред изречението. Гласът му се промени изцяло. Заговори отново равно и много тихо, като гледаше Юнг право в очите. — Вече е прекалено късно.

Настъпи изключително неловко мълчание. Фройд продължи.

— Никой да не гледа надолу. Юнг, ти ще се обърнеш и ще вървиш пред мен. Янгър, ти застани отляво. Не, отпред, ако обичаш, и малко вляво. Вървете право към асансьора. Тръгвайте.

Наредени по този начин, се понесохме в скована процесия към асансьора. Един от рецепционистите ни беше зяпнал, беше изключително дразнещо, но не мисля, че заподозря нещо. За мое учудване Юнг не спря да говори.

— Твоят сън с граф Тун, той е ключът към всичко. Ще ми позволиш ли да го анализирам?

— Едва ли съм в състояние да откажа — отвърна Фройд.

Сънят на Фройд за граф Тун, бившия австрийски премиер, беше известен на всички, които бяха чели трудовете му. Като стигнахме до асансьора, се опитах да се отделя от тях. За моя изненада Юнг ме спря. Каза, че има нужда от мене. Пропуснахме един курс, но на следващия бяхме сами в асансьора.

Вътре Юнг продължи да бъбри.

— Граф Тун съм аз. Тун — Юнг — от ясно по-ясно. И двете имена се състоят от три букви. Звучат подобно. Неговото семейство е от Германия, но е емигрирало. Моето — също. Той е с по-висок произход от тебе, аз — също. Той е олицетворение на самодоволството, мене ме обвиняват в същото. В твоя сън той ти е враг, но също така и сред най-приближените ти хора. Някой, когото наставляваш, но и който те заплашва, освен това е ариец, със сигурност е ариец. Изводът се натрапва от само себе си: ти си сънувал мене, но е трябвало да го завоалираш, защото не искаш да признаеш, че ме усещаш като заплаха.

— Карл — каза бавно Фройд, — сънувах граф Тун през 1898 година. Това е преди повече от десетилетие. С тебе не се познавахме преди 1907 година.

Вратите се отвориха. Коридорът беше пуст. Фройд бързо излезе, ние го последвахме. Не можех да предположа какво си мисли Юнг и каква ще е реакцията му. А тя бе следната:

— Сетих се! Ние сънуваме и това, което ни предстои, не само миналото. Янгър! — възкликна той. — Ти можеш да го потвърдиш!

— Аз ли?

— Да, разбира се. Ти беше там. Видя всичко. — Изведнъж Юнг сякаш промени мнението си и се обърна към Фройд. — Няма значение. Твоята енурезия показва амбиция. Тя е средство за привличане на вниманието върху тебе — както стана и сега във фоайето. Случва се винаги, когато ти се струва, че има враг наоколо, някой противник, когото трябва да преодолееш. Сега аз съм този противник. И затова проблемът ти се появи отново.

Стигнахме до стаята на Фройд. Той бръкна в джоба си за ключа — нещо, което му беше доста неудобно точно в този момент. Накрая ключът падна на земята. Никой не помръдна. Фройд го вдигна. Когато се изправи, каза на Юнг:

— Съмнявам се, че споделям пророческата дарба на Йосиф, но мога да ти заявя следното: ти си моят наследник. Ти ще наследиш психоанализата, когато аз умра, а ще станеш водещото име в тази област още преди това. Аз ще се погрижа за това. И в момента се грижа. Казвал съм ти го и преди. Казвал съм и на останалите. Казвам ти го отново и сега. Няма друг, Карл. Не се съмнявай в това.

— Тогава ми разкажи и останалото от съня за граф Тун! — извика Юнг. — Много пъти си признавал, че част от този сън с никого не си споделял. Щом съм твоят наследник, разкажи ми. Сигурен съм, че моят анализ ще се потвърди. Е?

Фройд поклати глава. Мисля, че се усмихваше, може би тъжно.

— Виж какво, момчето ми — обърна се към Юнг, — има неща, които дори аз не мога да споделям. Авторитетът ми много ще пострада. А сега ме оставете и двамата. Ще ви намеря в трапезарията след половин час.

Юнг се обърна, без да каже дума, и се отдалечи.

През лятото на 1909 година Манхатънският мост беше пред завършване. Той бе последният от трите големи висящи моста, построени през Ист ривър за връзка между остров Манхатън и това, което до 1898 година беше град Бруклин. За времето си тези мостове — Бруклинския, Уилямсбъргския и Манхатънския — бяха най-големите в света и „Научна Америка“ ги възхваляваше като най-великите постижения на инженерната наука, които светът бе виждал. Проектите бяха реализирани благодарение на изобретяването на усуканото стоманено въже и на една технологична новост — пневматичния кесон.

Проблемът, който кесонът решаваше, беше следният. Огромните подпорни кули на тези мостове, необходими за окачването на стоманените въжета, трябваше да бъдат построени върху подводни основи, вкопани на почти трийсет метра под повърхността. Тези основи не можеха да се налеят направо в мекото речно дъно. Пласт по пласт пясък, тиня, глина, кал и камък трябваше да бъдат отстранени — разбити и понякога дори взривени, — докато се стигне до твърда скала. Извършването на тези изкопни работи под вода се смяташе от всички за невъзможно, докато не бе открит пневматичният кесон.

Кесонът представляваше огромен дървен сандък. Кесонът на Манхатънския мост от страната на Ню Йорк имаше площ от 1600 квадратни метра. Стените му бяха направени от дъски от бял бор, свързани в шестметрови плоскости и замазани с огромно количество кълчища, смола и лак. Най-долната част на кесона — на височина около метър — бе подсилена отвън и отвътре с котелен кожух. Цялото съоръжение тежеше 27 000 тона.

Кесонът имаше таван, но за под му служеше самото речно корито. Всъщност това бе най-големият поплавък, изработен от човешка ръка.

През 1907 година конструкцията бе потопена на речното дъно и водата изпълни вътрешните й участъци. На сушата денонощно работеха огромни парни машини, които помпеха през тръби горещ въздух в огромния сандък. Вкараната по този начин пара създаваше огромно налягане и изкарваше водата през малки дупки в стените. През тавана влизаше асансьорна шахта, която свързваше кесона с кея. С този асансьор слизаха работниците, които дишаха вкарания под налягане въздух. Така те имаха директен достъп до речното корито и извършваха строителни дейности, които преди се смятаха за неизпълними под вода: къртеха скалата, разравяха калта, взривяваха големите камъни, полагаха бетон и стомана. Строителните отпадъци се изкарваха през хитро измислени устройства, наречени прозорци, макар че през тях не се виждаше нищо. В кесона можеха да работят едновременно триста души.

Но там ги дебнеше невидима опасност. На тръгване от смяна от първия пневматичен кесон, с който работеха по Бруклинския мост, те се чувстваха странно замаяни. Следваше вкочаняване на ставите, парализа на коленете и лактите и непоносима болка в цялото тяло. Лекарите наричаха мистериозното страдание „кесонова болест“, а работниците — „изгърбване“ заради свитата поза, в която потърпевшите накрая застиваха. Здравето на хиляди хора бе съсипано, стотици се парализираха и много починаха, преди да стане ясно, че бавното изкачване — със задържане в междинно положение преди окончателното излизане на повърхността — предотвратява заболяването.

До 1909 година науката за декомпресията бе напреднала значително. На работните площадки бяха поставени табели, предписващи точно колко дълго трябва да се декомпресира човек, а това зависеше от прекараното долу време. От тези табели човекът, който се канеше да се спусне в кесона точно преди полунощ на 31 август 1909 година, знаеше, че може да прекара долу петнайсет минути, без да има нужда от никаква декомпресия при излизане. Не се боеше от слизането под вода. Беше го правил много пъти. Това спускане обаче щеше да е различно в едно отношение. Щеше да е сам.

Беше закарал един от автомобилите си почти до самата река, заобикаляйки машини, дървен материал, разбрицани корозирали метални бараки, петнайсетметрови ролки стоманено въже, купчини разбити камъни. Строителната площадка беше пуста. Първите работници щяха да дойдат чак след три часа. Кулата на моста бе почти завършена и хвърляше под лунната светлина сянка върху автомобила, така че той не се виждаше от улицата. Парните машини все още работеха, изпомпваха въздух в кесона на десетки метри надолу и заглушаваха всеки звук наоколо.

Извади голям черен сандък от багажника на колата си и го занесе на кея до отвора на шахтата на кесона. Друг не би се справил с тази задача, но този мъж беше силен, висок и атлетичен. Знаеше как да вдигне тежък сандък на гърба си. Гледката беше нелепа, тъй като човекът носеше фрак и папийонка.

Отключи асансьора и влезе, като издърпа сандъка след себе си. Две сини пламъчета му осигуряваха видимост. Когато асансьорът тръгна надолу, ревът на парните машини стана далечен и приглушен. Тъмнината изстина. Лъхна го силен застоял мирис на пръст и сол. Усети, че ушите му заглъхват от налягането. Справи се с въздушната клапа без усилие, отвори вратата на кесона и засили сандъка по рампата. Той изтрополи зловещо и тупна върху дъските долу.

Светещите в синьо газени лампи огряха кесона. Те се хранеха с чист кислород и осигуряваха достатъчно видимост, без да изпускат дим или миризма. Потрепващите пламъчета хвърляха котешки сенки по земята и нишите. Мъжът погледна часовника си, отиде право до един от така наречените прозорци, отвори вътрешната преграда и със сумтене бутна сандъка вътре. Затвори пак прозореца и дръпна двете висящи от стената вериги. Първата отвори външната преграда на прозореца. Втората завъртя цялото устройство и изхвърли съдържанието му — в този случай тежкия черен сандък — в реката. С още един комплект вериги той затвори външната преграда и активира въздушната тръба, която изтласка речната вода от приспособлението и подготви прозореца за следващото изхвърляне.

Приключи. Погледна си пак часовника: бяха минали само пет минути, откакто бе влязъл в кесона. Тогава чу скърцане на дърво.

От многото звуци, които човек може да чуе в затворено помещение през нощта, някои са разпознаваеми на часа. Например — топуркането на малко животно. Потракването на разлюляна от вятъра врата. Звукът, който произвежда възрастен човек, когато пристъпва по дървен под. Точно това последното долови мъжът.

Извърна се и извика:

— Кой е?

— Аз съм, сър — отвърна глас, който звучеше измамно отдалече заради нагнетения въздух.

— Кой си ти? — попита човекът.

— Мали, сър. — От сянката на две кръстосани дървени греди излезе червенокос мъж, нисък, но с обиколката на мечка, кален, чорлав и усмихнат.

— Сиймъс Мали?

— Същият — отвърна Мали. — Няма да ме уволните, нали, сър?

— Какво, по дяволите, търсиш тук? — попита го високият мъж. — Има ли и други?

— Няма жива душа. Накараха ме да работя дванайсет часа във вторник и после сутрешна смяна в сряда.

— И си останал долу за през нощта?

— Какъв смисъл да се качвам, питам? Докато изляза, и пак става време да слизам. — Мали беше любимец на работниците, известен с прекрасния си тенор, който обичаше да упражнява в акустиката на кесона, и с неизчерпаемата си способност да консумира алкохолни напитки от всякакъв вид. Последният му талант причини доста проблеми на семейството на Мали преди два дни, в неделя, ден, в който не биваше да се пие нищо. Разгневената му съпруга му забрани да се появява, докато не изтрезнее за следващата неделя. Всъщност тази забрана най-вече бе накарала Мали да спи в кесона. — И си казах: Мали, стой си долу за през нощта, защо пък не? Не е чак толкова зле, даже е по-практично.

— И си ме следил през цялото време, нали Сиймъс? — попита мъжът.

— Дума да не става, сър, спал съм като пън — каза Мали, който трепереше като човек, заспал на студено и влажно място.

Мъжът с папийонката се съмняваше силно в твърдението му, макар че то всъщност бе вярно. Но вярно или не, нямаше значение, защото Мали го бе видял.

— Сиймъс — каза той, — срамота, ако те уволня за такова нещо. Не знаеш ли, че майка ми, мир на праха й, беше ирландка?

— Не знаех, господине.

— Точно тя ме заведе за ръка преди трийсет години да видя как самият Парнел23 слиза от кораба. Практически това се случи точно над главите ни.

— Късметлия сте, сър — отвърна Мали.

— Ще ти кажа какво ти трябва, Сиймъс, малко ирландско уиски да ти прави компания тук долу и случайно имам такова в колата си. Защо не се качиш с мене да ти го дам? Ама ако ми обещаеш да пийнем първо заедно. После можеш да се върнеш долу и да се настаниш удобно.

— Прекалено сте добър, сър, прекалено сте добър — каза Мали.

— Хайде, стига си дрънкал и тръгвай. — Мъжът поведе Мали по рампата към асансьора, дръпна ръчката и двамата потеглиха нагоре. — Май трябва да ти взема наем. Така ще е справедливо.

— Защо не? Бих платил колкото кажете само заради гледката — отвърна Мали. — Ще пропуснем първия престой. Трябва да спрете.

— Няма нужда — каза високият мъж. — Връщаш се след пет минути, Сиймъс. Няма нужда да спираме, ако ще слизаш веднага пак.

— Така ли, господине?

— Точно така. Пише го на табелите. — И мъжът с папийонката извади от жилетката си надпис, идентичен с тези на декомпресионните табели, и го размаха пред Мали. Наистина беше вярно: след работа в кесона човек можеше бързо да се качи и да слезе отново без никакъв риск, при условие че остане не повече от няколко минути на повърхността. — Така: готов ли си да задържиш дъха си?

— Дъха си ли? — попита Мали.

Мъжът дръпна спирачката на асансьора, кабината се люшна и спря.

— Къде ти е умът, човече? — извика той на Мали. — Излизаме право горе, нали ти казах? Трябва да задържиш дъха си оттук чак до повърхността. Да не искаш да умреш от изгърбване? — Бяха изкачили около една трета от шахтата, намираха се на около 20 метра под водата. — Колко си стоял долу? Петнайсет часа?

— Близо двайсет, господине.

— Двайсет часа долу, Сиймъс, значи, че със сигурност ще се парализираш, ако въобще оживееш. Сега ще ти обясня. Поеми дълбоко дъх, като мене, и го задръж — животът ти зависи от това. Не издишвай. Ще усетиш леко напрежение, но задръж каквото и да става. Готов ли си?

Мали кимна. Двамата поеха дълбоко дъх. След това човекът с папийонката отново задвижи асансьора. Докато се изкачваха, Мали усети, че напрежението в гърдите му расте. Човекът отсреща не чувстваше такова, защото само се правеше, че си задържа дъха. Всъщност дишаше скришом през цялото време, докато асансьорът приближаваше повърхността. През глухия тътнеж на парните машини никой не можеше да чуе как вдишва и издишва.

Мали усети болки в гърдите. За да покаже, че става нещо и че му е трудно да сдържа дъха си, той посочи към гръдния кош и устата си. Мъжът с папийонката поклати глава и размаха пръст, за да подчертае колко е важно да не издиша. Повика с жест Мали към себе си, сложи голямата си длан върху носа и устата му и напълно му затвори достъпа до въздух. Вдигна вежди сякаш питаше дали така е по-добре. Мали кимна и направи гримаса. Лицето му все повече почервеняваше, очите му изхвръкнаха и точно когато асансьорът стигна повърхността, той инстинктивно се изкашля в дланта на човека с папийонката. И дланта му се покри с кръв.

Човешките бели дробове са учудващо еластични. Могат да увеличават обема си. На двайсет метра под водата, когато Мали за последен път пое дъх, налягането бе около три атмосфери, което значи, че Мали бе поел в дробовете си три пъти повече въздух от нормалното. Докато асансьорът се изкачваше, този въздух се бе разширил. Дробовете му бяха се раздули отвъд предела си, като пренапомпани балони. Скоро плеврите в дробовете — малките резервоарчета, в които влиза въздухът — бяха започнали да се пръскат бързо една след друга. Освободеният въздух бе нахлул в плевралната кухина, намираща се между гръдния кош и дробовете, и бе причинил пневмоторакс, при който дробовете колабират.

— Сиймъс, Сиймъс, нали не издиша? — бяха стигнали повърхността, но мъжът не отваряше асансьора.

— Кълна се, че не съм — каза едвам Мали. — Майко божия, какво ми е?

— Загуби един от дробовете си, само това. Ще оживееш.

— Трябва… — Мали се свлече на колене — да полегна.

— Да полегнеш? Не, човече: трябва да те държим изправен, чуваш ли ме? — високият мъж подхвана Мали под мишниците, вдигна го и го опря на стената на асансьора. — Така е по-добре.

Като повечето проникнали в течност газове въздушните мехурчета в човешката кръв се издигат нагоре. Изправеното положение на Мали гарантираше, че въздушните мехурчета, които все още се намираха в дробовете му, ще тръгнат през разкъсаните му плеврални капиляри и ще продължат право към сърцето, а оттам — към коронарната и сънната артерии.

— Благодаря — прошепна Мали. — Ще се оправя ли?

— Всеки миг ще разберем — каза мъжът.

Мали се хвана за главата, защото започна да му се вие свят. Капилярите на бузите му изпъкнаха и посиняха.

— Какво ми става? — попита той.

— Ами според мене си получил удар, Сиймъс.

— Ще умра ли?

— Ще съм откровен с теб, човече: ако те сваля веднага, може и да успея да те спася. — Това беше вярно. Рекомпресията беше единственият начин да се спаси умиращ от декомпресия. — Но знаеш ли какво? — мъжът не бързаше, чистеше бавно кръвта от ръката си със снежнобяла носна кърпа. — Майка ми не беше ирландка.

Мали отвори уста сякаш се канеше да каже нещо. Погледна убиеца си. После очите му се изцъклиха и той повече не помръдна. Човекът с папийонката спокойно отвори вратата на асансьора. Наоколо нямаше никого. Влезе в колата си, намери ирландското уиски отзад, върна се до асансьора и постави бутилката до свлеченото тяло. Трупът на бедния Мали щеше да бъде намерен след няколко часа и щеше да бъде оплакан като поредната жертва на кесона. Добър човек беше, щяха да кажат приятелите му, но сглупи, че нощуваше долу, на място, неподходящо и за животни. Някои ще се почудят защо се е опитвал да излезе посред нощ и защо не е спрял на междинните спирки. Сигурно е бил уплашен, а и пиян. Никой няма да забележи следите от червена глина, оставени от убиеца на кея. Всички работници в кесона влачеха същата мръсотия и отпечатъците от елегантни мъжки обувки скоро щяха да бъдат заличени от безразборното трополене на хиляди груби ботуши.