Тълкуване на убийството

Епилог

През юли 1910 година Джордж Бануел не бе признат за виновен за убийството на Сиймъс Мали. Съдията не прие доказателствата. Осъдиха го обаче за опит за убийство на Нора Актън и прекара остатъка от живота си в затвора.

Чарлз Хугел излежа осемнайсет месеца, задето бе приел подкуп и бе подправил улики. В затвора спеше лошо, в някои нощи не можеше да мигне, разболя се психически и така и не се възстанови.

Един прекрасен летен ден на 1912 година Хари Тоу излезе през парадната врата на Матуанската щатска болница за опасни душевноболни пациенти и се качи в колата, която го очакваше, за да го откара в Канада. Там бе заловен и екстрадиран обратно в Ню Йорк, където бе съден за бягство. Обвинението не постъпи разумно. За да се стигне до осъдителна присъда спрямо Тоу, прокурорът трябваше да убеди съдебните заседатели, че обвиняемият е бил психически здрав в момента на бягството. Но ако те решаха, че е вменяем, то тогава имаше законно право да избяга, защото психически здравите хора не могат да бъдат държани насилствено в такива заведения. В края на процеса Тоу бе освободен. Девет години по-късно преби с камшик един младеж и отново бе прибран.

Джордж Макклелън не се кандидатира на кметските избори през 1909 година и никога повече не зае някоя изборна длъжност. Но той удържа на думата си да завърши Манхатънския мост, ако ще това да е последното нещо, което ще направи по време на мандата си. В онези години за край на мандата се приемаше краят на календарната година. На 31 декември 1909 година Макклелън преряза лентата на Манхатънския мост и той бе пуснат в експлоатация.

Джими Литълмор бе официално повишен в лейтенант на 15 септември 1909 година. С Бети се ожениха малко преди Коледа. Грета бе сред гостите на сватбата им заедно с бебето си.

Ърнест Джоунс никога не разбра за участието на Фройд в разследването на престъпленията, извършени от Джордж и Клара Бануел. Фройд не искаше ролята му в този случай да се разчува и не довери на Джоунс нищо. Джоунс обаче проучи всичко за клуба „Чарака“. Беше особено очарован от пръстените им. Реши да направи подобни за всички истински и лоялни последователи на Фройд, които да се разпознават по тях навсякъде. Няма нужда да казваме, че Юнг не получи такъв.

В десетилетията след лекциите на Фройд в „Кларк“ стана ясно, че 1909 година е била повратен момент в развитието на психиатрията и изобщо на културата на Америка. Появата на Фройд в американски университет беше знак за успех. Трудът на Фройд за хистерията в превод на Брил излезе, вярно малко късно. Психоанализата пусна корени на американска почва и бързо се утвърди в нечувани мащаби. Сексуалните теории на Фройд постигнаха триумф и психотерапевтичната култура започна да си пробива път.

Лекциите на Юнг в университета „Фордам“, чрез които той официално скъса с Фройд, най-накрая се състояха през 1912 година. Същата година „Таймс“ публикува две страници, на които имаше пълна със суперлативи статия за Юнг и друга, в която Моузес Алън Стар разказваше за „странния живот“ на Фройд във Виена. Но вече беше прекалено късно. Звездата на Юнг изобщо не изгря с яркостта на звездата на Фройд. Разривът с Фройд предизвика у него пристъп на дълбока депресия, белязана с няколко психотични и полупсихотични пристъпа. След време щеше да осмее идеите на Фройд и да ги нарече „еврейска психология“.

Психоанализата скъса връзката между неврологията и нервните заболявания. Терминът „нервни болести“ излезе от мода за сметка на цял нов речник, в който бяха вписани думи и словосъчетания като „потиснато желание“, „подсъзнателна фантазия“, „то“, „его“, „суперего“ и разбира се — „сексуалност“. Психологията се възроди, а соматичното неврологично лечение на „душевните болести“ за почти век бе смятано за непотребно, назадничаво и непросветено — до наши дни, когато махалото най-накрая започна да се връща назад.

Фройд никога не изпита задоволство, както очакваха всички, от успеха на психоанализата в Америка. Озадачавайки колегите си, той нарече Смит Ели Джелиф престъпник. Твърдеше, че идеите на фройдизма може и да са популярни в Америка, но никога не са били напълно разбрани там.

— Подозрението ми за Америка — споделил Фройд със свой приятел към края на живота си — е, че тази страна е непревземаема.