През юли 1910 година Джордж Бануел не бе признат за виновен за убийството на Сиймъс Мали. Съдията не прие доказателствата. Осъдиха го обаче за опит за убийство на Нора Актън и прекара остатъка от живота си в затвора.
Чарлз Хугел излежа осемнайсет месеца, задето бе приел подкуп и бе подправил улики. В затвора спеше лошо, в някои нощи не можеше да мигне, разболя се психически и така и не се възстанови.
Един прекрасен летен ден на 1912 година Хари Тоу излезе през парадната врата на Матуанската щатска болница за опасни душевноболни пациенти и се качи в колата, която го очакваше, за да го откара в Канада. Там бе заловен и екстрадиран обратно в Ню Йорк, където бе съден за бягство. Обвинението не постъпи разумно. За да се стигне до осъдителна присъда спрямо Тоу, прокурорът трябваше да убеди съдебните заседатели, че обвиняемият е бил психически здрав в момента на бягството. Но ако те решаха, че е вменяем, то тогава имаше законно право да избяга, защото психически здравите хора не могат да бъдат държани насилствено в такива заведения. В края на процеса Тоу бе освободен. Девет години по-късно преби с камшик един младеж и отново бе прибран.
Джордж Макклелън не се кандидатира на кметските избори през 1909 година и никога повече не зае някоя изборна длъжност. Но той удържа на думата си да завърши Манхатънския мост, ако ще това да е последното нещо, което ще направи по време на мандата си. В онези години за край на мандата се приемаше краят на календарната година. На 31 декември 1909 година Макклелън преряза лентата на Манхатънския мост и той бе пуснат в експлоатация.
Джими Литълмор бе официално повишен в лейтенант на 15 септември 1909 година. С Бети се ожениха малко преди Коледа. Грета бе сред гостите на сватбата им заедно с бебето си.
Ърнест Джоунс никога не разбра за участието на Фройд в разследването на престъпленията, извършени от Джордж и Клара Бануел. Фройд не искаше ролята му в този случай да се разчува и не довери на Джоунс нищо. Джоунс обаче проучи всичко за клуба „Чарака“. Беше особено очарован от пръстените им. Реши да направи подобни за всички истински и лоялни последователи на Фройд, които да се разпознават по тях навсякъде. Няма нужда да казваме, че Юнг не получи такъв.
В десетилетията след лекциите на Фройд в „Кларк“ стана ясно, че 1909 година е била повратен момент в развитието на психиатрията и изобщо на културата на Америка. Появата на Фройд в американски университет беше знак за успех. Трудът на Фройд за хистерията в превод на Брил излезе, вярно малко късно. Психоанализата пусна корени на американска почва и бързо се утвърди в нечувани мащаби. Сексуалните теории на Фройд постигнаха триумф и психотерапевтичната култура започна да си пробива път.
Лекциите на Юнг в университета „Фордам“, чрез които той официално скъса с Фройд, най-накрая се състояха през 1912 година. Същата година „Таймс“ публикува две страници, на които имаше пълна със суперлативи статия за Юнг и друга, в която Моузес Алън Стар разказваше за „странния живот“ на Фройд във Виена. Но вече беше прекалено късно. Звездата на Юнг изобщо не изгря с яркостта на звездата на Фройд. Разривът с Фройд предизвика у него пристъп на дълбока депресия, белязана с няколко психотични и полупсихотични пристъпа. След време щеше да осмее идеите на Фройд и да ги нарече „еврейска психология“.
Психоанализата скъса връзката между неврологията и нервните заболявания. Терминът „нервни болести“ излезе от мода за сметка на цял нов речник, в който бяха вписани думи и словосъчетания като „потиснато желание“, „подсъзнателна фантазия“, „то“, „его“, „суперего“ и разбира се — „сексуалност“. Психологията се възроди, а соматичното неврологично лечение на „душевните болести“ за почти век бе смятано за непотребно, назадничаво и непросветено — до наши дни, когато махалото най-накрая започна да се връща назад.
Фройд никога не изпита задоволство, както очакваха всички, от успеха на психоанализата в Америка. Озадачавайки колегите си, той нарече Смит Ели Джелиф престъпник. Твърдеше, че идеите на фройдизма може и да са популярни в Америка, но никога не са били напълно разбрани там.
— Подозрението ми за Америка — споделил Фройд със свой приятел към края на живота си — е, че тази страна е непревземаема.