Ударът на кобрата

13.

За екскурзията до отдалечените села Моф смени обичайната открита кола с малък закрит автобус. Причината не беше трудно да се разбере; само на километър от Солас пътят минаваше през горите, които бяха видели от орбита.

— Нормална предпазна мярка — обясни Моф смяната на превозното средство. — Макар и рядко, понякога крисджо нападат автомобили. — Джошуа потрепери при тази мисъл и за стотен път се зачуди какво е накарало Пири да отиде самичък в гората и защо Телек му е позволила. На „Капка роса“ не знаеха абсолютно нищо за задачите, изпълнявани от Пири. За Джошуа това беше доста подозрително. По време на пътуването от Авентини двамата с Джъстин бяха умували надълго и нашироко за участието на Пири в мисията, но така и не намериха разумен отговор. Мисълта, че Телек е взела Пири, само защото поради неговите политически възгледи можеха да го изхвърлят от Съвета, не му беше идвала наум по-рано. Сега обаче я допусна, въпреки че му бе съвършено безразлично.

За момента всичко това не беше от голямо значение. Пири бе демонстрирал умението си да оцелява сред пустошта на Квазама. Освен това направеното предната нощ заедно с Телек биологическо откритие беше твърде впечатляващо, за да бъде пренебрегнато. Макар в образованието на Джошуа програмата по естествени науки да бе много ограничена, той разбираше добре колко различна е екологията на Квазама от всичко известно както на планетите, така и в Доминиона. Даваше си сметка и за последствията. Досега контактната група не бе имала възможност да ги обсъди, тъй като домакините не трябваше да се досетят за намеренията им, но Джошуа разбираше по очите им, че същата мисъл занимава и тях. Той наблюдаваше през стъклото на автобуса ярко оцветените листа и нетърпеливо очакваше Серенков деликатно да зададе поставените от Телек въпроси.

Любопитството на Серенков несъмнено беше по-голямо от това на Джошуа. Той обаче изчака почти да привърши петдесеткилометровото пътуване, преди да обърне разговора в тази посока.

— Забелязах между дърветата да летят по-малки птици — каза той и посочи с пръст, — но не видях такива с размерите на мохо или на техните женски — тарбините. По дърветата или сред бодлите върху гърбовете на бололините вият гнездата си те?

— Не е необходимо да вият гнезда, за да отглеждат малките си — отвърна му Моф. — Малките мохи се раждат с всички необходими за оцеляване умения.

— Наистина ли? Нима тарбините не лежат върху яйцата и не мътят?

— Няма никакви яйца. Малките мохи се раждат живи. Всъщност по-голямата част от квазаманските птици не са такива в истинския смисъл на думата.

— Колко интересно! — Джошуа почти виждаше как Серенков търси въпрос, от който да не личи, че съзнателно се прави на неосведомен. — Интересувам се също от отношенията между тарбините и бололините. Тарбините наистина ли паразитират върху гърбовете на бололините и ги използват за безплатно придвижване?

— Не, отношенията между тях са взаимноизгодни. Тарбините често защитават бололините от нападения на хищници. Освен това се смята, че от въздуха те откриват добри пасища и насочват животните към тях.

— Аз пък мислех, че когато искат да нападнат града, бололините се ориентират по линиите на магнитното поле. Могат ли животните да се отклонят от тях? — намеси се Риндстат.

Моф го погледна учуден.

— Разбира се. Бололините използват магнитните силови линии само за отиване на север в регионите за размножаване. Но как открихте това?

— Главно от плана на Солас — отговори Серенков, преди Риндстат. — Всички широки булеварди в града са ориентирани по магнитните линии, без никакви предпазни мерки срещу бололини. Мисля, че въпросът на Марк отразява простия факт, че когато стадото нахлу в града, хората останаха спокойно на по-тесните преки улици, сякаш знаеха, че животните няма да се отклонят от пътя си. Един от нашите хора на кораба се запита дали животните не са принудени строго да следват силовите линии.

— Не, разбира се, че не са. — Насмешливият поглед на Моф граничеше с подозрение. — Иначе много животни биха се блъснали в сградите, вместо да вървят по улиците. Но откъде е научил вашият другар къде са стояли хората?

Джошуа примря. Квазаманците с нищо не бяха показали, че знаят за имплантираните в него сензори, но той имаше чувството, че всички в автобуса се вторачиха в него. Това го върна към детските години, когато през невинния му поглед майка му лесно разкриваше направената беля.

Но Серенков вече бе взел положението в свои ръце.

— От нас, разбира се — възкликна той и в гласа му прозвуча искрено учудване. — Докато вие стреляхте, ние им описахме цялата сцена. На тях им се видя много интересен начина, по който се съешават мохите, и сметнаха онова, което им разказах, за много странно. Има ли нещо като ритуален танц, който съм изпуснал?

— Вие изглежда много се интересувате от мохите — забеляза Моф и тъмните му очи се впиха в очите на Серенков.

Серенков вдигна рамене.

— Учудва ли ви? Трябва да признаете, че вашите отношения с тях са уникални в човешката история. Не познавам друг културен народ, който да има такава универсална защита — искам да кажа, отбранителна защита. Тя изглежда е намалила опасността от всякаква форма на насилие — от обикновеното нападение до въоръжената агресия.

Когато осъзна този факт, Джошуа се намръщи. Той така се бе задълбочил в изучаването на най-малките подробности от живота на Квазама, че бе изпуснал важни неща. Но Серенков следеше всичко и ако беше прав, може би трофтите имаха основание да се тревожат. Една човешка култура, премахнала традиционните враждебни отношения между силния и слабия, създала тясно сътрудничество и освободила се от съперничеството, независимо от технологическото си развитие представлява сериозна потенциална заплаха за своите съседи.

Моф отново заговори:

— И вие смятате, че това се дължи на малките мохи, а не на нашия народ и нашата философия? — попита той и поглади гушата на птицата си.

— Разбира се, ние отдаваме дължимото и на народа ви — отговори Риндстат. — Но от историята са известни безброй култури, които поради страх, на думи са възприемали принципите за справедливост и свобода, но на практика не са правели нищо конкретно за своите граждани. Вие, в частност поколението, което най-напред е започнало да опитомява мохите, сте доказали, че човекът е способен на истински идеализъм. От наша гледна точка, дори само това е достатъчно, за да оправдае контакта между нашите два свята.

— Казаното означава ли, че вашият свят не може да премахне въоръжените конфликти? — попита Моф и погледна към Риндстат.

— Досега успявахме да ги избягваме — предпазливо отвърна Риндстат. — Но на нас не са ни чужди нормалните човешки агресии и това понякога ни създава проблеми.

— Разбирам. — За момент те замълчаха, после Моф вдигна рамене. — Е, вие ще разберете, че и ние не сме премахнали напълно агресията. Разликата е само в това, че се научихме да я насочваме към опасностите от дивата природа, вместо към хората.

„Наистина опасно“, помисли си Джошуа. Дори Серенков изглеждаше разтревожен, когато разговорите в автобуса секнаха.

Няколко минути по-късно стигнаха село Хърисийм.

Джошуа си спомни споровете за пръстените около селата. Сега нямаше никакво съмнение. Направена от огромни каменни или бетонни блокове, боядисана в черно, стената около Хърисийм напомняше за древната история на Земята и непрекъснатите регионални войни от онези дни. Тук тя изглеждаше съвсем не на място, особено след разговора отпреди няколко минути.

До него Йорк се прокашля.

— Висока само три метра — промърмори той. — И без бойници.

Моф очевидно го чу.

— Тази стена е издигната, за да предпазва селото от бололините и други, още по-опасни хищници от гората.

— А защо не е приложен същият принцип като в Солас? — попита Серенков. — Той е достатъчно ефективен за бололините, а други хищници не видях да влизат.

— Хищници рядко влизат в Солас, защото там има много хора и градът е отдалечен от гората. Тук това няма да помогне.

„Тогава прочистете горите“, помисли си Джошуа. Но подобна задача може би изискваше повече труд, отколкото струваше цялото село.

Автобусът тръгна по околовръстния път към южната страна на селото, където в стената се виждаше черна порта. Когато наближиха, тя се отвори. Очевидно ги очакваха и следяха. Автобусът мина през портата, Джошуа се обърна и я видя да се затваря.

Поради стената и гората той подсъзнателно очакваше да види примитивно село с колиби със сламени покриви. Остана разочарован, когато видя солидни сгради, модерни улици и хора като онези в Солас. Автобусът спря и до него се приближиха трима души. Щом слезе и последният човек от квазаманския ескорт, посрещачите пристъпиха напред.

— Кмете Инглис — заговори Моф, — позволете ми да ви представя нашите гости от Авентини: Серенков, Риндстат, Йорк и Моро.

Ако градският наместник Кимерон на Солас беше почти винаги весел, Инглис бе тържествено учтив.

— Добре дошли в Хърисийм — поздрави ги той. — Разбрах, че искате да се запознаете с живота в селата на Квазама. С каква цел, ако мога да попитам?

И така, квазаманското подозрение не е атрибут само на големите градове. За Джошуа това беше още по-голямо разочарование.

Серенков повтори познатите приказки за търговски и културен обмен, а през това време Джошуа огледа наоколо. В Хърисийм, за разлика от Солас, изглежда нямаше по-високи от шестетажни сгради. Липсваха и абстрактни цветни рисунки по стените на постройките. Във всичко останало селото представляваше умалено копие на по-големия град. Дори защитната стена не се натрапваше и му трябваше време, за да разбере, че от вътрешната страна тя е изрисувана с картини на сгради и горски пейзажи. „Защо тогава отвън е боядисана в черно?“ — питаше се той. И изведнъж разбра. — „Черно. Същият цвят като дънерите на дърветата. Нападащите бололини трябва да виждат селото като гигантско дърво и да го заобикалят. А това означава…“

Той посегна към гърдите си, за да затисне микрофона на преводача.

— Сетих се — промърмори Джошуа. — Рисунките по улиците на Солас го правят да изглежда като гора. И това кара бололините да се отклоняват.

Последва продължителна пауза и той се зачуди дали на монитора в „Капка роса“ има някой. После в слушалката прозвуча гласът на Намиди.

— Интересно. И странно. Но е напълно възможно. Отчасти зависи колко добро е зрението на бололините, предполагам. Губернатор Телек още спи, но веднага щом се събуди, ще й предам. Тогава ще разбера дали през изминалата нощ е попаднала на някакви данни.

— Чудесно — каза Джошуа, — а междувременно можеш ли да ми дадеш що-годе разумно социологическо обяснение за желанието им да пускат тези стада през Солас?

— Това наистина поставя под съмнение твърдението на Моф, че те просто не могат да попречат на бололините да влязат в града — съгласи се Намиди. — Ще помисля, но засега нищо не ми идва наум. Почакай една секунда… моля те, отмести си главата малко наляво.

Джошуа покорно мръдна главата си на няколко сантиметра в желаната посока.

— Какво има?

— Онзи знак, ограден с червено, близо до портата… Не съм го виждал в Солас. Чакай да включа оптическия транслатор…

Джошуа задържа за момент главата си неподвижна, за да се получи на лентата добър образ, после се обърна към другите.

— Чудесно — каза Намиди. — Надписът гласи: „Крисджо ще нападне този месец: на 8-и и 22-и в 10 часа“. Ако числата, които видяхме на друго място, са верни, днес е осми. Чудя се защо си правят труда да слагат знак при средствата за комуникация, които имат?

— Може би такова малко село като Хърисийм не разполага със същата жична мрежа като онази в Солас — предположи Джошуа. Изглеждаше, че Серенков и квазаманците са свършили предварителните разговори; кметът Инглис сочеше една открита кола, подобна на онази, която използваха в Солас цяла седмица. — Ще се опитам да разбера — добави той и свали ръка до тялото си.

От репродуктора на преводача чу гласа на Инглис:

— …по-късно ще посетим обработваемите земи. В момента мнозина от работниците са на лов, затова не може много да се види.

— На лов за крисджо ли? — попита Джошуа.

Инглис го погледна.

— Естествено. Само крисджо и бололините си заслужават масов лов. Когато приближат, ще чуете предупредителни сирени.

— Моф спомена един-два пъти за крисджо — каза Серенков. — Останах с впечатление, че са опасни, но друго нищо не чухме.

— Опасни ли? — Инглис се засмя. — Опасни е меко казано за животни, дълги повече от два метра и високи един метър, със зъби, които за секунди могат да прехапят човек. Свирепи зверове. Застрашават и хората, и добитъка.

— Приличат малко на нашите рогати леопарди — отбеляза мрачно Риндстат. — Местни авентински хищници, с които се борим откакто сме се заселили.

— Тук не е така — поклати глава Инглис. — Според древните легенди, крисджо са били относително миролюбиви, избягвали са първите заселници и са проявявали готовност да си разделят бололините с хората. Едва по-късно, може би когато са разбрали, че хората имат намерение да останат завинаги, започнали да ги нападат.

— Или когато са открили, че човешкото месо също е добро за ядене — подхвърли Йорк. — Тази промяна отведнъж ли е станала или постепенно?

Инглис погледна Моф и той повдигна рамене.

— Не зная — отвърна Моф. — Информацията за първите години е непълна. Аварията, поради която сме спрели тук, е унищожила голяма част от електронната ни записваща апаратура и много исторически данни са се изгубили.

По линията се чу гласът на Намиди.

— Изясни този въпрос, Юри — каза той. — Трябва да научим дали крисджо наистина проявяват признаци на интелигентност.

— Попитах — продължи Серенков, — защото ако действително са разбрали, че сте решили да се заселите тук, тези крисджо може да са интелигентни същества.

— Нашите биолози изследваха този въпрос — отвърна Моф — и са на мнение, че е изключено.

— Например, те не проявяват голяма способност да се учат — поясни Инглис. — Във всички села, а и в някои градове, периодично се устройват ловни хайки, в които участват до петдесет души жители и гости. И въпреки това крисджо не се научиха да стоят далеч от населените райони.

Започна да се смрачава.

— А, затова значи е сложен онзи надпис на портата — обади се Джошуа. — За да може всеки, който мине оттам, да научи за предстоящия лов на крисджо, а не само местното население.

— Да — кимна Инглис. — Тези хайки представляват един вид отдушник за агресивните страсти на хората и всички, които желаят да участват в тях, са добре дошли. Кожите на крисджо са много ценни, а и мнозина намират месото им за по-вкусно от това на бололините. Ако бяхте дошли един час по-рано… но, не, разбира се, вие нямате мохи. Виждам, че нямате и оръжие.

— Звучи така, сякаш този вид е на изчезване — измърмори Йорк.

— Всъщност, наистина е на изчезване — призна Инглис, — поне в населените области на Квазама. Казвам, че са опасни и многобройни, но когато хайка от петдесет души се върне с един или два трофея, хората смятат, че са имали голямо ловно щастие. Навремето, при строителството на Хърисийм, от предпазната стена човек е убивал по животно на час.

— Истинско щастие е, че са оцелели — отбеляза Йорк.

Инглис сви рамене.

— Както казах, когато крисджо се превърнали в сериозна заплаха, нашият народ започнал да приучва мохите да го защитават. По ирония на съдбата тази програма била стимулирана главно от грижа за опазване на крисджо.

— Достатъчно сме говорили за древната история — намеси се Моф. — Ако искате да разгледате селото, трябва да тръгваме.

За миг Джошуа съзря нещо странно в израза на Моф, но когато квазаманецът се обърна към откритата кола и тръгна подир Инглис и хората му, той реши, че си въобразява.

Джошуа се огледа любопитно и последва останалите в колата.

Буквално от десетилетия Телек бе изоставила навика да работи по цели нощи в лабораторията, а с механичния оператор на дистанционния анализатор никога не го беше правила. Когато около обяд се появи в салона на „Капка роса“, имаше чувството, че представлява компютърна симулация на мъртвец.

— Какво става? — обърна се тя към Намиди, докато отиваше да си налее кахве от автомата.

— Какво правиш тук? — намръщи се той от мястото си пред дисплея. — Би трябвало да си в леглото и да почиваш.

— Би трябвало да ръководя мисията — озъби се Телек с димяща чаша кахве в ръка. — Ще спя догодина. Бил още ли е долу?

— Да.

Освен да наблюдава и от време на време да прави по някое предложение, Кристофър не беше вършил почти нищо друго. „Учудващо колко е уморително да не правиш нищо“ — каза си тя кисело и престана да мисли за него.

— Това ли е обещаното ни от Моф село?

— Да. Хърисийм. Онзи представителен мъж е Инглис — кметът на селото. А това изглежда е тяхната версия на базара, който видяхме в Солас. Без бололините.

— Значи селото е защитено със стена.

— И то солидна. Преди малко Джошуа изказа интересно мнение за цветната окраска в Солас.

Телек слушаше с половин ухо предположението на Джошуа и в същото време се наслаждаваше на вкуса и аромата на кахвето и на организирания хаос на дисплеите. На по-малкия селски пазар тя за първи път разбра услугите и стоките, които се предлагаха. Зад един щанд стоеше строител с компютърен монитор, на който бе показан планът на къща, а в дъното бяха изложени мостри от дървен материал и тухли. „Защо не вършат цялата работа с компютри? — почуди се тя. Дали не предпочитат личните контакти?“

Намиди свърши с описанието и Телек вдигна рамене.

— Напълно е възможно. Ще проверя по-късно дали компютърът може да оцени разделителната способност на зрението на бололините. Все пак глупаво е да се пускат бололините в града.

— Точно това каза и Джошуа — отвърна Намиди и кимна. — Но дали не пропускаме нещо? Имам предвид, в отношенията между бололините и хората.

— Не мисля, че за една седмица сме разбрали всичко — каза Телек сухо. — Какво по-точно искаш да кажеш?

— Ами… — той махна неопределено с ръка. — Не зная. Някаква симбиоза като тази, която съществува между хората и мохите.

— За мен мохите са по-скоро домашни животни, отколкото участници в симбиоза, но ако добавим и връзката между бололини и тарбини, това е напълно възможно. — Телек се намръщи и се помъчи да си спомни всички форми на симбиоза, които съществуваха на планетите: — Единственото, което ми идва наум в момента е, че стрелбата по бололините помага на жителите на градовете да се разтоварят от агресивността си. Това ги прави миролюбиви.

— О, по този начин те не се разтоварват от агресивността си, а просто я пренасочват — изръмжа Намиди и посочи дисплея. — Пропусна да видиш пазарлъка в бижутерийния магазин. Тези момчета ще засрамят дори и търговец-трофт.

— Хъм. Може би това също е логическо средство за разтоварване при наложената им от мохите забрана да се бият. Както и политиката, вероятно.

Тя млъкна.

— Нещо не е наред ли? — попита Намиди.

— Не съм сигурна — отвърна Телек и вдигна микрофона. — Джошуа, бъди така добър да обиколиш бавно пазара.

Джошуа тръгна и от време на време се спираше, уж да разгледа някой и друг павилион. Когато свърши с обиколката, странното чувство на Телек се превърна в увереност.

— Моф е изчезнал — съобщи тихо тя на Намиди.

— Какво? — Той се намръщи и премести стола си по-близо до дисплея, сякаш това щеше да му помогне. — Как така! Моф не си позволява да отиде дори до тоалетната, ако нашата контактна група не е свряна в някой ъгъл, откъдето не може да научи нищо.

— Зная. Ало, Юри! Слушайте всички! Моф е изчезнал. Някой да знае къде е отишъл или да го е видял да се отделя от групата?

Настъпи кратка пауза. После в края на екрана Телек видя Серенков да вдига ръка към преводача си.

— Не, губернаторе — каза той. — Около нас има страшно много хора.

— Точно затова е избрал такова място — прекъсна го недоволна Телек. — Някой да е забелязал нещо необичайно в поведението или в приказките му тази сутрин?

Последваха четири отрицателни кимвания.

— Добре. Следете скришом завръщането му и се опитайте да откриете дали няма нещо подозрително в изражението на лицето му.

Тя изключи микрофона и остана загледана в шумната сцена на пазара.

— Какво мислиш, че означава това? — обърна се към нея Намиди и прекъсна мислите й.

— Може би нищо. Или по-точно, ще ми се да вярвам, че е така. Но възнамерявам да прегледам още веднъж видеолентите от тази сутрин и да се опитам да открия нещо в поведението на Моф. Наблюдавай внимателно. Ако се случи нещо, веднага ми съобщи.

Телек взе канчето си с кахве, отиде до един свободен дисплей и потърси нужните й записи.

— Да се обадим ли на Алмо и на мостика? — попита Намиди.

— На мостика — да, но не прави голям въпрос от това. — Тя се поколеба. — А на Алмо… не, по-добре засега да не го тревожим. Ще му съобщим, когато разберем какво става — ако изобщо нещо става.

— Правилно.

Телек се обърна към дисплея. Полумракът беше прекъснат от трепкаща светлина — квазаманска версия на будилник. Джошуа се обърна в леглото, после седна и картината се промени.

— Вече съмна, Марк — каза той на Риндстат в другото легло. — Очаква ни тежък ден.

— Нищо ново не ми казваш — отвърна със сънлив глас другият.

Телек пипнешком взе чашата с кахве и седна пред екрана.