Ударът на кобрата

28.

Йорк бе прекарал тежък ден на кораба и сега беше решил добре да се наспи, преди долу да стане горещо. Спал бе само четири часа когато звънецът на интеркома го събуди.

— Ало… Йорк слуша — промърмори той. — Какво има?

— Нещо става на Квазама — чу той гласа на дежурния офицер. — Мисля, че ще желаете да го видите.

— Идвам.

След две минути, само по халат и бос, той седеше пред един от големите дисплеи. Онова, което видя, наистина си струваше събуждането.

— Хеликоптери — идентифицира той обектите пред дежурните наблюдатели. — Вероятно с допълнителни ракетни двигатели… Развиват доста добра скорост. Откъде дойдоха?

— Най-напред ги засякохме на няколко километра източно от Солас — докладва дежурният офицер. — Може да идват доста отдалеч. В първия момент забелязахме само, че нещо се движи.

— Аха. — Йорк натисна няколко клавиша и заразглежда обектите в долния край на екрана. Шест броя, скорост малко под свръхзвуковата, което не говори нищо за истинските им възможности… Движат се на югоизток, към селото, край което се намира „Менсаана“. Приблизително време на пристигане — около два часа. — Свържете ме с губернатор Телек — каза той през рамо.

Телек също спеше и когато дежурният офицер я събуди, Йорк имаше малко повече информация.

— Два са доста големи, може би транспортират войска — обясни той. — Другите четири са по-малки. Предполагам, че са разузнавателни или щурмови. Съществува голяма вероятност да са преоборудвани граждански модели, което е добре за нас.

— Е, все още нямат гравитационни двигатели — разсъждаваше на глас Телек. — В това поне сме сигурни.

— Не съвсем. — Йорк поклати глава. — Никой не слага гравитационни двигатели на щурмови хеликоптери… За маневриране на малко разстояние и с високи скорости са крайно неефективни. Освен това при нощни операции светлината от гравитационните двигатели на хеликоптера ще се вижда като летяща мишена.

— Значи имаме достатъчни основания да се безпокоим от тези хеликоптери.

— И още как! — изсумтя Йорк. — Във флота много използвахме хеликоптери и съм виждал да унищожават райони, два пъти по-големи от това село.

Образът на Телек върху екрана на интеркома сви устни.

— Само че ако квазаманците направят такова нещо, ще избият три хиляди души от своите хора.

— Аз също не вярвам, че са толкова отчаяни — съгласи се Йорк. — Пък и едва ли ще останат да висят над нас и да стрелят по кобрите, докато не разберат с какво стреляме ние.

— Значи психолозите да продължат работата си, а спомагателните екипи по-добре да се приземят?

— Спомагателните екипи непременно да се скрият. А „Менсаана“ трябва да се разкара оттам.

— По дяволите. — Телек захапа устна. — Прав си. Смяташ ли, че разстояние от сто километра ще е достатъчно?

— Колкото по-далеч, толкова по-сигурно. Но се махнете бързо, преди да наближат и да засекат гравитационните ви двигатели. Не ми се иска на собствен гръб да разберем ударната мощ на ракетите им въздух-въздух.

— Съвсем правилно. Капитан Шефърд, за колко минути можем да излетим?

— За три минути — чу се по интеркома гласът на капитана. — За временно убежище избрахме едно място на триста километра северозападно оттук. Чакаме вашето одобрение.

— Какво? Точно по пътя на хеликоптерите? — намръщи се Йорк.

— Не, на няколко километра от него. Там има дълбок разсед. Това е последното място, където квазаманците биха очаквали да се скрием.

— Чудесно — одобри нетърпеливо Телек. — Да тръгваме. Когато останем свободни, ще разгледам картите. Декер, наблюдавай хеликоптерите и ако се покаже нещо друго, веднага ме уведоми.

— Слушам — каза Йорк. — Вие също следете екраните… Може квазаманците да са докарали противосамолетни ракети или да са разположили наблюдатели под дърветата.

— Всичко предвиждаш! — отвърна сухо Телек. — Вече трябва да тръгвам. Свържи се с Майкъл. Ще говорим по-късно.

Образът на Телек изчезна от екрана.

— Сега поне не могат нито да блокират, нито да подслушват връзките ни — каза дежурният офицер.

— Стига през последните шест седмици да не са научили за предавателите с разделена честота — коригира го мрачно Йорк. — Във всеки случай, аз не бих разчитал на това. — Той пое дълбоко дъх и прогони всякаква мисъл за сън. — Е, господа, да се хващаме за работа. Пълно наблюдение на селото и всичко около него в радиус от хиляда километра. Ако забележите някакво движение, веднага ми докладвайте.

На около петдесет километра западно от селото хеликоптерната формация се разпадна; две от по-малките машини се насочиха право към селото, другите го обградиха от север и от юг. Кобрите на Уинуърд се приготвиха за атака, но хеликоптерите само прелетяха над селото, прегрупираха се на изток и се отправиха на север. Известно време летяха над пътя и спомагателна група едно на Пири бързо се разпръсна. По нищо не пролича дали ги откриха. Хеликоптерите продължиха на север и някъде близко до следващото село, изчезнаха от екраните на „Капка роса“.

— Смяташ ли, че са ни открили? — обърна се Джъстин към Пири, когато десетте кобри на спомагателната група предпазливо се върнаха на позицията си край пътя.

— Трудно е да се каже — въздъхна Пири и погледна часовника си. До изгрев слънце имаше още час и половина… достатъчно време екипажите да заредят с гориво, да попълнят боеприпасите си, дори да поседят и да обсъдят стратегията си и пак да се върнат, преди да съмнало. — Зависи колко добри са апаратите им за инфрачервено виждане. При този плътен балдахин от дървета радарите и сензорите за откриване на движещи се обекти са безполезни.

— Мисля, че ако ни бяха открили, щяха да ни атакуват — обади се една от другите кобри.

— Освен ако не продължават да мислят, че в тъмнината не сме ги забелязали — каза Пири. — В такъв случай може би ще предпочетат да не се лишават от тайните си съгледвачи, като изпепелят двадесеткилометровия участък от гората на север.

— Предполагам, че ще оставят това на наземните войски сутринта — обади се някой.

Пири се намръщи. Преди петнадесет минути от „Капка роса“ бяха съобщили, че по пътя на юг се движи конвой.

— Вероятно — съгласи се той. — На тяхно място обаче, аз щях да върна хеликоптерите и да ги включа в операцията. В случая няма място за военни хитрости.

— Много приятно разсъждение — отбеляза Джъстин. — Имаш ли да споделиш още нещо от този род?

Пири вдигна рамене.

— Ще добавя, че до няколко часа конвоят няма да пристигне… което означава, че дотогава някои могат да се опитат да подремнат.

— Само някои ли?

— Само някои, защото трябва да назначим часовои — заяви твърдо Пири. — Не съм сигурен, че квазаманците няма да се опитат да промъкнат нещо покрай „Капка роса“… а и хеликоптерите може да се върнат. Хей, приятели, трябва да свиквате на страх и безсъние… това е войната.

И много убити, разбира се. Пири се надяваше, че с последното няма да им се наложи да свикват.

Прелитането на хеликоптерите не остана незабелязано от изследователската група, но едва когато започнаха работа с квазаманците, откриха, че и жителите на селото са научили.

— И изражението на лицата, и езикът на тялото така ясно показват, че знаят за хеликоптерите, сякаш имат окачени дисплеи на шиите си — каза Маккинли на Уинуърд час след започване на интервютата. — Те знаят, че властите са ни открили, и очакват в скоро време, може би дори още днес, някакви действия.

Уинуърд кимна. Йорк и другите на борда на „Капка роса“ бяха стигнали до същото заключение.

— Е, ние, разбира се, не можем да седим и да чакаме със скръстени ръце да започнат военни действия. Кога най-рано можете да свършите?

— Зависи колко данни искате да имате — отговори Маккинли. — Ние вече комбинираме първоначалната програма за втория и третия ден в едно, като правим половината от предвидените интервюта…

От една от стаите прозвуча приглушен вик и се чу падане на някакъв предмет.

— Какво става? — извика Маккинли и се обърна. Уинуърд вече тичаше с всичка сила, включил слуховите усилватели, за да чуе другите шумове. Звуци от борба… приглушени ругатни… отваряне на врата…

Той блъсна вратата и видя една кобра да дърпа от масата съпротивляващ се квазаманец. Експериментаторът се надигаше разтреперан от пода зад преобърнатия стол. Върху бузата на пребледнялото му като платно лице аленееше кръв. До него лежеше мъртво мохо.

Когато влезе Уинуърд, кобрата вдигна очи и докладва:

— Мохото се опита да нападне експериментатора и трябваше да го убия. Малко се забавих и не успях да предотвратя станалото.

Уинуърд кимна. Дойде и Маккинли.

— Изкарайте го оттук! — заповяда той на кобрата. Тя повлече квазаманеца към вратата.

— Убийци! — излая той към Уинуърд. — Мръсни екскременти… гадини…

Вратата хлопна зад гърба му и прекъсна гневната тирада.

— Бас държа, че при превода много се губи — подхвърли Маккинли. Двамата с Уинуърд отидоха при експериментатора. — Добре ли сте?

— Аха — кимна той и леко докосна с носна кърпичка бузата си. — Беше съвсем неочаквано… точно се готвех да изключа апарата и квазаманецът се хвърли върху мен.

Уинуърд и Маккинли се спогледаха.

— Кога стана това? Когато беше убито неговото мохо ли?

— Много странно, но не. Не съм съвсем сигурен, но мисля, че квазаманецът и птицата ме нападнаха едновременно.

— Хм — каза Маккинли. — Е, на лентите ще видим подробностите. Вие най-добре да отидете в лазарета, за да дезинфекцират тези драскотини. Няма никакъв смисъл да поемате излишни рискове.

— Да, сър. Съжалявам.

— Вината не е ваша. И не се връщайте, преди да сте сигурен, че се чувствате в състояние да продължите. Не сме се разбързали чак толкова много.

Експериментаторът кимна и излезе.

— Ако е прекалено нервен, може да повлияе върху резултатите — обясни Маккинли.

Уинуърд кимна. Той отиде до рекордера на масата и го включи.

— Нека да видим какво в действителност се е случило.

Оказа се, че експериментаторът е прав. Птицата и човекът бяха нападнали едновременно.

— И двамата проявяват признаци на нервност — отбеляза Маккинли и пусна отново лентата. — Виж трепкането на крилата и потракването на човката, виж потръпването на лицевия мускул и движенията на ръцете на квазаманеца.

— И всичко това като реакция от ултразвука, който човешкото ухо не може да улови? — Уинуърд почувства, че по гърба му полазиха мравки.

— Точно така. А сега погледни експериментатора. Той се намира в същия ултразвуков лъч и освен обилното потене, нищо друго не се забелязва. — Маккинли захапа устната си. — Не очаквах такава силна реакция.

— Може би като са научили, че техните войски са тръгнали, са си възвърнали куража.

— Предполага се, че птиците не са толкова интелигентни, за да разбират това — изсумтя Маккинли.

— Може да са го доловили от езика на тялото на своите собственици. Може дори по този начин мохите да предават възбудата си на хората.

— Възможно е — въздъхна Маккинли. — За нещастие, теориите за езика на тялото и за телепатията много трудно могат да се разграничат, без продължителни проучвания.

— За каквито нямаме време. — Уинуърд се намръщи. — Добре, направете всичко, което можете… Надявам се, че заедно с биолозите ще съумеете да извлечете полезни сведения от тези засега необработени данни. И се постарайте в работата си с квазаманците да не преминавате допустимата граница.

— Добре.

Банион пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. Най-после търсената златна жилка.

Трите създания под храстите, вперили очи в хората, бяха истински крисджо. Сигурно на Квазама нямаше други същества с такива остри, кървавочервени кучешки зъби. Дълги почти два метра, с яки мускули и прокрадваща се походка на хищници, зли, те се приближаваха към четиримата, без да откъсват очи от жертвите си.

Теорията на губернатора Телек се оказа вярна. На рамото на всеки звяр седеше по една също толкова зловеща птица.

— Сега какво? — малко нервно се обърна Ханфорд към Банион.

— Включен ли е рекордерът? — Кобрата по-скоро почувства, отколкото видя как Ханфорд кимна. — По местата ли са всички?

Почти едновременно в слушалката прозвучаха три потвърждения. Другите кобри бяха взели трите крисджо на прицел. Време беше да проверят реакциите на хищниците.

— Пригответе се — обърна се той към зоолозите до него. — Започвам. — Банион вдигна ръце и лазерите в пръстите му изстреляха залп към животните в храстите.

Крисджо не бяха глупави. За момент те замръзнаха на местата си, след това заотстъпваха така предпазливо, както бяха пристъпвали преди това. Едва бяха минали един метър, когато избухна втори лазерен залп и трасира линия от пушеща растителност. Животните отново спряха, бавно обърнаха глави и затърсиха скрития нападател.

— Е — каза Банион, — изглежда ще покротуват известно време. Колко близко искате да отидете до тях, за да ги разгледате?

— Не по-близко, отколкото е необходимо — промърмори един зоолог. — Не вярвам, че мрежата може да задържи такова голямо животно.

— Глупости — отвърна Ханфорд. „Не е много уверен“, помисли си Банион. — Сега ще я изстрелям върху онова крисджо вдясно. Бъдете готови!

Банион чу зад гърба си тихо „пуф“ и от въздушната пушка към указаното животно полетя малък цилиндър. Последва експлозия, мрежата изскочи, разгъна се и омота главата и предните крака на крисджото. Мохото на гърба му изкрещя и излетя… И тогава крисджото обезумя.

Банион беше използвал безброй пъти такива мрежи на Авентини срещу рогати леопарди… бе ловил по-големи и по-злобни на вид животни по време на обиколката на „Менсаана“ на петте свята преди два месеца… но никога не беше виждал такава неудържима реакция. Крисджото ревеше от ярост, късаше със зъби и нокти фината мрежа, обгърнала тялото му, търкаляше се под храстите.

И само за секунди се освободи.

Ханфорд направи крачка напред и отново вдигна въздушната си пушка, но Банион вече бе взел решение.

— Забравете за нея — обърна се той към зоолога, надниквайки шума и отклони надолу цевта. После взе на мушка животното с левия си крак и стреля с бронебойния лазер.

Блесна мълния и с един последен писък крисджото се строполи върху остатъците от мрежата. Някой тихо изруга.

— Не е чудно, че квазаманците организирано избиват тези същества.

— Аха. — Банион насочи вниманието си към другите две крисджо, които продължаваха тихо да чакат. Бяха се преместили с няколко метра по-настрани от мястото, на което стояха преди минута. До тях тлееше нова линия от обгорена растителност.

— Какво стана? Опитаха се да избягат в суматохата ли?

— Вече размислиха — отговори сухо една от кобрите. — Смятам, че за момента ги убедихме да ни сътрудничат.

— Да сътрудничат! — размишляваше на глас Ханфорд. — Доколкото си спомням, кметът на Хърисийм спомена, че когато квазаманците дошли тук, крисджо били доста миролюбиви.

— Според легендите — уточни един от другите. — На мен ми е трудно да си представя, че поведението на едно животно може така драстично да се промени.

— А какво имаме насреща си в момента? — изсумтя Ханфорд. — Тези две крисджо са така миролюбиви, както разказваше кметът.

— Вярно, но само защото разбират, че ще бъдат накълцани на парчета, ако се опитат да ни направят нещо.

— Това вече е много показателно — додаде Банион. — Забравихте ли, че тази сутрин изследователският екип съобщи за видимо предаване на агресивност между мохи и хора?

— Мислиш ли, че мохото е накарало крисджото да се съпротивлява срещу мрежата? — Ханфорд заслони очи с ръка и затърси между дърветата избягалата птица.

— Точно обратното — отговори Банион. — Аз се питам дали мохото не е седяло на гърба на крисджото, за да го възпира от вродената му агресивност, докато не е било принудено да избяга.

— Това е пълна глупост — присмя се една от кобрите. — В храстите крисджо са просто мишени… точно сега най-добрата им тактика е или да бягат, или да нападат.

— Но ние им показахме, че и в двата случая можем да ги убием — каза замислен Ханфорд. — Не си ли спомняте спукитата на Такта? Ако мохите имат подобен усет за опасност, те може би разбират, че най-доброто за тях е да седят и да чакат.

Настъпи продължително мълчание, докато останалите проумеят казаното.

— Предполагам, че има известна логика, теоретично погледнато — обади се най-после един от зоолозите. — Трудно ми е обаче да разбера как се създава една такава система, камо ли пък как може да се докаже.

— При наличие на телепатична способност на мен тя ми изглежда доста ясна — каза Банион. — Мохите се нуждаят от някой достатъчно силен хищник, за да подгони бололините към градовете и да получат достъп до носителите на техните ембриони. Може би мохите се отплащат на крисджо, като им служат за съгледвачи на големи разстояния или за нещо друго.

— Макар че с мохите отношенията не могат да са много взаимни — промърмори Ханфорд. — Птиците изглежда са стопроцентови паразити.

— Аха — съгласи се Банион. — А колкото до доказателството… Дейл, ще вземеш ли на мушка най-близкото до теб мохо? Стреляй в главата! Бързо и точно, без да засегнеш директно крисджото.

— Слушам — прозвуча отговорът в ухото му. — Готов съм.

Банион впери поглед в избраното крисджо и прехвърли теглото си на десния крак. Ако опитът успееше, искаше бронебойният му лазер да е готов за стрелба.

— Стреляй!

Отстрани и зад крисджото светна огън и порази мохото. В следващия миг крисджото изрева и нападна. Банион се наведе назад и активира системата за автоматично управление на стрелбата, левият му крак замахна и се насочи право в лицето на звяра. Блесна ярък пламък от отразена светлина и козината на крисджото потъмня, обгорена от лазерния лъч. Животното се строполи тежко на земята.

Банион вдигна глава точно навреме, за да види как мохото на другото крисджо се спуска право срещу лицето му.

Нанокомпютърът му го хвърли встрани от пътя на атакуващата птица. Картината пред очите му политна като пияна, но той видя, че крисджото също е в движение. Банион падна на земята, претърколи се през лявото си рамо и точно в този момент чу някой да крещи. Той коленичи и видя едно крисджо да се спуска към Ханфорд.

Банион вдигна нагоре ръце и изстреля към хищника два лазерни лъча. За стотна от секундата зоологът изпрати рефлексен изстрел с въздушната пушка и това спаси живота му. Удареното крисджо събори Ханфорд на земята, но мрежата го беше оплела и ноктите и зъбите му не можаха да навредят на жертвата. Банион изпълзя изпод храстите, за да освободи краката си, но още преди да насочи бронебойния лазер, две блестящи лазерни копия осветиха гората и крисджото се превърна в овъглен труп.

Банион се изправи и бързо се огледа. Мохото не се виждаше.

Но не за дълго. Птицата беше кацнала върху кръстосаните ръце на един от другите зоолози, който се бранеше, а тя го удряше с криле по главата и се опитваше да го клъвне по лицето.

Банион мигновено се озова там, хвана с две ръце врата на птицата и започна да стиска. Мохото пусна зоолога, запляска силно с криле и протегна крака към новия нападател. Но хватката на кобрата беше подсилена от серводвигатели и само за няколко секунди птицата се отпусна безжизнена в ръцете й.

— Добре ли сте? — попита Банион зоолога и трепна при вида на кръвта, която се процеждаше през ръкава му.

— Ръцете и главата страшно ме болят — изсумтя ученият и нерешително свали гарда си. — Друго нищо ми няма.

Лицето му не бе пострадало.

— Ще ви заведем до въздушната кола — каза му Банион и се обърна към Ханфорд. Другите кобри бяха отместили трупа на крисджото от него, а Дейл беше коленичил. — Как е той?

— Може да има едно-две спукани ребра — каза Дейл, докато се изправяше. — Не е желателно да го носим надалеч. Ще отида да докарам въздушната кола.

Банион кимна и коленичи до Ханфорд, а Дейл хукна за колата.

— Как се чувстваш? — попита Банион.

— Научно реабилитиран — промърмори Ханфорд и леко се усмихна. — Доказахме, че мохите и сред природата изпълняват същата роля, както и при квазаманците — помагат на крисджо да се бият.

— И очевидно помагат да се вземе решение кога е най-подходящият момент за започване на боя — добави Банион и кимна.

— А не за бягство.

Банион вдигна очи и видя гневния поглед на незасегнатия зоолог от групата.

— Аз не бягах — тихо каза кобрата.

— Разбира се, че не сте бягали — изсумтя ученият. — Просто се преместихте на място, от което можете да стреляте, нали? Докато крисджото беше заето с нас, останалите. Чудесна постъпка! Наистина чудесна! — Той му обърна гръб.

Банион въздъхна и за миг затвори очи. Те никога нямаше да се научат… нито хората, които определиха кобрите за телохранители, нито самите охранявани хора. Компютъризираните рефлекси на кобрата бяха предназначени да опазят нея и само нея. В програмата на нанокомпютъра нямаше заложено условие за героична саможертва. Но цивилните все не можеха да го разберат, независимо, че многократно им бе казвано.

В слушалката му се чу тихо щракане: предаване от апаратурата с разделена честота в тяхната въздушна кола.

— Банион? Обажда се Телек. Елате веднага.

— Да, губернаторе. Случило ли се е нещо?

— Имате ли вече резултати от лова?

— Всъщност — да. Ще ви ги изпратим веднага, щом включим рекордера към предавателя.

— Не се тревожете — каза Телек и Банион почувства нова нотка в гласа й. — Просто елате лично и донесете данните на „Менсаана“. Знаете ли къде се намираме?

— Ако не сте се преместили от миналата нощ — да. Какво става?

— Всъщност, нищо — въздъхна Телек. — Или по-точно, нищо неочаквано. Но искам да сме готови при нужда бързо да се изтеглим.

Банион усети как стомахът му се сви на топка и се намръщи.

— Квазаманският конвой достигна ли спомагателна група едно?

— Преди десет минути. И ги нападна.