Ударът на кобрата

21.

Беше съвсем неочаквано… толкова неочаквано… че Уинуърд дори нямаше време да реагира. Вървеше с ескорта квазаманци край кулата, тайно оглеждаше сградата и съседния район за оръдия и допълнителна охрана и се мъчеше да измисли какво точно да каже, когато отиде при онзи, при когото го водеха. Просто си вървеше мирно и тихо. После командирът промърмори нещо, обърна се и преди Уинуърд да успее да направи каквото и да било, нощта се освети от гръмовен блясък, нещо като тежък ковашки чук го блъсна в гърдите, фаталният изстрел отекна в ушите му и той отлетя в небитието.

Мракът в мозъка му бавно избледня и Уинуърд се върна към действителността. Струваше му се, че са минали часове. Първа дойде болката — тъпа, чукаща в гърдите; остра, пареща в очите и лицето. След това започнаха да функционират и останалите сетива. Започна да долавя звуци: стъпки, отваряне и затваряне на врати, откъслечен неразбираем говор. После откри, че лежи по гръб и ритмично подскача, сякаш го носят. С всяко подскачане усещаше, че нещо капе под куртката.

Постепенно разбра какво се беше случило.

Бяха го застреляли. Умишлено и подло го бяха застреляли. И сега вероятно умираше.

От подготовката за първа медицинска помощ си спомни само, че раненият не трябва да се движи без нужда. Въпреки болката остана неподвижен, със затворени очи. Очакваше от загубата на кръв отново да загуби съзнание и да потъне в тъмнина!

Но това не се случи. Напротив, с всеки удар на сърцето умът му се изостряше, крайниците му бързо възстановяваха силата и чувствителността си. Той отново се връщаше към живота.

Какво, по дяволите, ставаше?

И едва тогава, когато тялото и мозъкът му пак заработиха заедно и локализираха раната, той разбра.

Квазаманецът го бе застрелял в гърдите. Право в покритата с керамична пластинка гръдна кост, която практически беше непробиваема.

Последиците бяха по-малко ясни, но не му беше трудно да се досети. Куршумът е изкарал въздуха от гърдите му. Може дори временно да е спряло да бие и сърцето му и през последните няколко секунди или минути той се е борил да достави кислород на организма си. Лицето и очите му сигурно са обгорели от изстрела, защото ужасно го боляха. За части от секундата го прониза мисълта, че може да остане сляп.

Но в момента това някак не му се стори толкова важно. По-важно беше, че е жив и вероятно всичко имплантирано в тялото му функционира…

А квазаманците го мислеха за мъртъв.

Щяха да си платят за грешката! С кръв!

Трябваше да започне веднага. Очите му може би нямаше да виждат, но имплантираните в кожата около тях оптически усилватели не бяха повредени. Те щяха да захранват зрителните нерви, разположени дълбоко под защитата на черепа. Всъщност, усилвателите не бяха проектирани да заместват нормалното зрение, но кратката проверка показа, че при нулево увеличение, съчетано с най-ниското ниво на усилване, дават достатъчно ясна картина.

Между четирите подскачащи глави над него видя таван. Внимателно, бавно завъртя главата си на една страна. Минаха покрай две врати, завиха около един ъгъл и през отворена двойна врата влязоха в стая с бели стени и светла стоманена арматура, която на места стигаше до тавана. Четиримата квазаманци сложиха носилката на една маса. Той отпусна главата си така, че да е обърната надясно, към изхода. Квазаманците излязоха, затвориха вратата и го оставиха самичък.

Но не за дълго. Стаята, в която се намираше, беше или клетка за ранени, или хирургически кабинет. Ако беше на мястото на квазаманците, Уинуърд щеше да започне колкото е възможно по-бързо да извършва дисекция на мъртвата кобра. Докторите вероятно вече се приготвяха в съседната стая и всеки момент щяха да влязат.

Като полагаше усилия да се движи незабележимо, той бавно завъртя глава и откри стъкленото око на мониторна камера. Беше в задния горен ъгъл, извън пряката линия с неговите лазерни и звукови оръжия. Разбира се, би могъл да вдигне ръце и да стреля по нея, но ако някой следеше монитора, преди да премине през двойната врата и да изскочи в коридора, сигнализацията ще се включи. Действащото във всички посоки звуково оръжие също нямаше много да помогне да се скрие картината. Трябваше му нещо, с което да отклони вниманието на квазаманците.

Зад себе си чу шум от отваряне на врата и миг след това сред лабиринта от медицинска апаратура се появиха четири облечени в бяло фигури.

И диверсията изведнъж стана жизнено необходима. Войниците и носачите навън може да не бяха забелязали нито слабото му дишане, нито че раната на гърдите му още кърви, но приближаващите доктори нямаше да направят същия пропуск. Трябваше да ги задържи далеч преди да разберат, че е още жив.

Шефът на групата беше вече само на един метър от него. Уинуърд включи звуковото оръжие, нагласи го на най-ниската честота и затаи дъх.

Реакцията беше точно такава, каквато бе очаквал. Когато невидимата вълна го удари, квазаманецът трепна и се спря. Другият зад него залитна и се блъсна. За минутка те останаха скупчени точно зад най-неудобната зона и заговориха, а гласовете им звучаха едновременно и разтревожени, и гневни. Уинуърд стисна зъби и зачака следващия им ход.

Не се наложи да чака дълго. Това беше още едно доказателство за голямото желание на върховното командване дисекцията на кобрата да стане незабавно. Шефът махна с ръка на другите да се отдръпнат, взе от наблизо поставената табла един остър инструмент и се приближи до масата. Той се пресегна да свали куртката на Уинуърд…

Звуковият разрушител на кобрата опърли кожата на ръката му и квазаманецът отскочи назад. Той закрещя и побягна покрай масата към задната врата, следван от един от останалите.

Вратата бързо се отвори и с трясък се затвори зад тях, а другите двама се свряха един в друг и зашепнаха от благоговение или страх, или и от двете. Уинуърд се опита да отгатне какво ще направят, но шумът от звуковата вълна, съчетан с чукащата болка в гърдите и лицето замъглиха мозъка му толкова много, че не можа да продължи мисълта си.

Отново не се наложи дълго да чака. Единият от квазаманците отиде в края на стаята и се върна с руло изолиран електрически кабел, взе от таблата с инструменти скалпел и започна да сваля изолацията от единия край на кабела. Когато вторият квазаманец пъхна другия край на кабела в заземеното гнездо на един контакт на стената, Уинуърд с нарастващо вълнение разбра, че възможността, на която се бе надявал, е тук.

Очевидно квазаманецът беше стигнал до заключението, че неговият колега е изгорял от токов удар от тялото на Уинуърд и се готвеше да отведе останалия електрически товар.

След още една минута квазаманците бяха готови. Първият остави скалпела на таблата и замахна със свободния край на кабела, за да го хвърли върху гърдите на кобрата. Уинуърд леко премести дясната си ръка и се прицели в контакта. Трябваше малко да се протегне, но не му оставаше нищо друго, освен да опита. Медната змия прелетя във въздуха, насочи се към гърдите му и той стреля с мълниемета. За части от секундата лазерната светлина трасира във въздуха желания път, йонизираната диря достигна желаната проводимост. После стаята се разтърси от гръм. Трясъкът сякаш разцепи главата на Уинуърд. И тогава токов удар изключи мрежовите прекъсвачи.

Стаята потъна в тъмнина.

Преди ехото да бе заглъхнало, Уинуърд скочи от масата и излетя през двойната врата. Дори ако мониторната камера не беше блокирана от настъпилата тъмнина, почти сигурно бе, че последвалата светкавица щеше да маскира мигновеното нахлуване на светлина от коридора, когато кобрата изскочи от стаята.

За негово най-голямо учудване коридорът бе празен. Вероятно на медицинския етаж нямаше много командни зали и поради това движението беше малко. Затърси стълби. Докато вървеше, внимателно се опита да отлепи клепките си.

Безуспешно. Изстрелът на квазаманеца го бе ослепил. Може би дори авентинските офтамолози нямаше да могат да му възвърнат зрението.

Позатихналата ярост, която тлееше в него, отново лумна. Към ръката на Йорк се прибави още една сметка, която трябваше да уреди с този свят.

На два пъти сменя коридорите, преди да срещне някого. Когато накрая и това стана, заложи всичко на една карта.

Заобиколи ъгъла точно, когато от асансьора, който търсеше, само на десет метра от него се изсипа половин дузина квазаманци. Между тях беше и стрелялият в него.

Шокирана, цялата група замръзна. Дори ограниченият образ от оптическия усилвател беше достатъчен, за да предизвика в Уинуърд усмивка на задоволство от невероятния ужас, изписан върху лицето на неговия нападател. Три секунди квазаманците стояха като парализирани, четири, пет и изведнъж като луди посегнаха към оръжията си.

Уинуърд се завъртя на десния си крак и от бронебойния лазер на левия към тях изригна смъртоносен огън.

Мохите се спасиха от първия изстрел, но докато летяха към него в безсилна ярост, лазерите от пръстите му ги поразиха. Без да погледне назад, Уинуърд скочи над овъглените тела към вече затварящата се врата на асансьора. За момент се замисли пред бутоните на таблото, които бяха най-малко три пъти повече от необходимите, после натисна най-горния и заслушан в слабото бръмчене на асансьора, се приготви за бой.

Вратата се отвори и той се намери в полуосветена стая, където дузина квазаманци го чакаха с извадени револвери.

Изгърмяха като един, но Уинуърд вече беше излязъл от огневата линия. Серводвигателите на краката му го подхвърлиха и превъртяха във въздуха, краката му удариха тавана, потъвайки до глезените в дъските. Отблъсна се и след още едно превъртане полетя към пода зад квазаманските войници, а лазерите в края на пръстите му блъвнаха смъртоносни лъчи… Едва ли някой от квазаманците преди смъртта си разбра какво се случи.

И отново мохите надживяха господарите си, и отново Уинуърд се погрижи да съкрати живота им. Но този път, преди да умре, една птица го достигна. Ноктите й раздраха на лявата му ръка десетсантиметрова рана.

— По дяволите всичко — изруга високо Уинуърд, разкъса ръкава на окървавената куртка и несръчно се превърза. Засадата означаваше, че охраната е в готовност, макар че не бе чул сигнализация. Огледа стаята и разбра, че такава сигнализация не е необходима.

Околовръст, на височина човешко око, бяха разположени големи прозорци — вероятно с поляризирани стъкла, защото отвън не ги беше забелязал — и през тях видя на летището гибелно уязвимият „Капка роса“. Под прозорците в кръг бяха наредени мониторни дисплеи.

Значи бе открил главния оперативен пункт или най-малкото някой от спомагателните. На дисплеите се виждаше припряното движение на въоръжени хора. Уинуърд отиде до асансьорната врата и се ослуша. Кабината се движеше нагоре, несъмнено пълна с войници-камикадзе. Той огледа стаята, откри три мониторни камери и изпрати към всяка по една лазерна мълния. Сега квазаманците бяха по-слепи от него и трябваше да гадаят какво е намислил. И докато та се потяха, той им подготви още две изненади.

Уинуърд отиде на срещуположната на „Капка роса“ страна. Опря лице в стъклото и погледна надолу. Не беше успял да види много преди да го прострелят, но бе зърнал нещичко и оттук без проблем забеляза тежките оръдия, скрити в сянката от кулата, готови да бъдат изтикани от укритието и да обсипят със снаряди кораба. Стига да имаше кой да ги изтика.

Най-близкият монитор показваше същото, както и десетината други в стаята, сякаш беше комутатор от някоя станция в сградата. Уинуърд изстреля една мълния към него, за да прекъсне всички линии, после го сграбчи, измъкна го от скобите, с които беше прикрепен за стената и го вдигна над главата си. Стъклото — или може би някакъв друг материал — на прозореца беше много устойчиво; отне му почти петнадесет секунди, за да го разбие със звуковия разрушител. Уинуърд се питаше как ли се чувстват хората под него при неочаквания дъжд от стъкла. Отиде до прозореца и хвърли монитора към едно от оръдията с точността и силата, които му даваха имплантираните устройства.

Миг преди мониторът да падне върху групичката зад оръдието, започнаха да се чуват писъци. Едновременно с това вратата на асансьора срещу стаята се отвори. Уинуърд не изчака да преброи пристигналото подкрепление. Той стъпи върху рамката на разбития прозорец, обърна се и скочи. Докато минаваше през прозореца, се хвана за горния край, промени посоката и ъгловата скорост на тялото си и се насочи към покрива на кулата.

Падна точно в средата на малка група квазаманци, които очевидно бяха дотичали да видят какво става долу.

Не си направи труда да използва лазерни или звукови оръжия и въпреки това те нямаха никакъв шанс. Той изви ръце като барабан на вършачка и окървавени или зашеметени, запрати квазаманците във всички посоки. С мохите работата стоеше другояче. Но вече бе свикнал на техните атаки и изпитваше някакво странно удоволствие да ги убива във въздуха с лазер.

Тази прекалена самоувереност едва не му струва живота. Срещу него с оръжия в ръка стояха четирима от квазаманския контингент. Мигновено се справи с тях, но когато вдигна глава от последните си жертви, видя да го връхлитат четири мохи.

В първия момент го спасиха компютъризираните му рефлекси, които познаха заплахата и го отхвърлиха ниско встрани. Беше изпълнявал тази маневра безброй пъти при лова на рогати леопарди. Но нито рогатите леопарди, нито ракетите за жива сила имаха маневреността на мохите. Едва се бе изправил на крака, когато първите две птици го достигнаха. Този път преодоляха защитите му.

Дъхът му секна от болка, когато едното мохо заби ноктите си дълбоко в лявата му ръка, а с човката си разкъса направената по-рано превръзка. В последния момент Уинуърд успя да се отдръпне и да избегне пикиращата втора птица, насочила се право към главата му, но крилото й го удари по лицето и му разби носа. А след нея дойдоха и последните две птици; едната се спусна към дясната му ръка, другата кацна на дясното му рамо и започна да го кълве по бузата.

Уинуърд побесня.

Хвърли се по гръб и притисна с всички сили ръцете си към покрива. Усещаше как костите на мохите се чупят от смазващия натиск, но продължи, докато окървавените птици не разтвориха нокти и не паднаха от него. После се пресегна, сграбчи друго мохо за врата и го изви. Чу, че изпука. Тогава се върна последната птица и се стрелна към лицето му. Опита се да я хване за краката, не успя и вместо крака, сграбчи крила и затегли настрани. Едното се откъсна и Уинуърд захвърли двете части от мохото. В този момент изтрещя револверен изстрел и покрай него изсвистя куршум. Кобрата описа дъга с бронебойния си лазер срещу приклекналите стрелци, скочи на крака и се втурна към тях.

И четиримата бяха мъртви. Уинуърд пое въздух с широко отворена уста. Яростта му затихна и отстъпи пред болката в ръцете, в бузата и в рамото. Мозъкът му отново заработи и той се огледа за оръдията, разположени там от враговете му.

Бяха мортири или нещо подобно — просто цев и ударен механизъм на дъното. Снарядите стояха подредени до тях. Следваше да се очаква, че са с прости ударни детонатори. Той грабна един наръч и затича към задния край на покрива.

Първия изпрати към двете лица, които надзъртаха през разбития прозорец. Експлозията разби още два. Уинуърд хвърли още един снаряд в мониторната стая на командния център. Обърна се и останалите полетяха към оръдията и безрезултатно стрелящите по него оттам квазаманци. Когато ръцете му се изпразниха, беше повече от ясно, че вече няма да могат да стрелят.

Зад гърба му се отвори вратата на стълбището за покрива. Уинуърд дори не си направи труда да погледне. Хвана се за края на парапета и се прехвърли в стаята под него. Нанокомпютърът му компенсира малко по-голямото завъртане и той стъпи върху отломките от стъклата.

Стаята беше в пълен безпорядък: таванът беше пробит и почернял от мортирните снаряди. Някои от мониторните екрани бяха разбити от летящи парчета, други — обгорели. Виждаха се най-малко четири трупа.

„Всичко това направих аз.“ — Тази мисъл го порази и той леко потрепери. За първи път през живота си Уинуърд наистина разбра защо човешкият Доминион спечели войната срещу трофтите и защо неговите съграждани отхвърлиха искането за завръщане на своите защитници.

Внимателно мина между отломките, отиде до асансьора и натисна бутона за повикване. Може би рискуваше, ако квазаманците все още не се бяха научили да не изпращат много хора срещу него. Но емоционалната възбуда и загубата на кръв го бяха направили лекомислен и за момента асансьорът му се струваше по-сигурен от стълбите.

Миг по-късно силен блясък го накара да се обърне. Гората зад „Капка роса“ беше в пламъци.

Неволно изруга от страх, че е закъснял и корабът е атакуван. Ала после си спомни инструкциите на Телек, преди да напусне кораба. Ф’ахл е чул изстрелите и сега прочистваше гората с лазерен огън. Не беше сигурен какво е станало с чакащите там войници, но не се съмняваше, че с горящите дървета около тях, ако някои квазаманци все още бяха живи на постовете си, те повече мислеха как да се измъкнат, отколкото да атакуват.

Като стана дума за войници…

Асансьорната кабина пристигна празна. Натисна втория бутон отгоре надолу. Като по чудо асансьорът тръгна в избраната посока — може би блокировката беше на последния етаж? — и спря пред малка, безлюдна стая.

Безлюдна, но не и тиха. Навсякъде беше пълно с електронна апаратура, а от един пулт близо до средата се чуха два гласа.

Уинуърд излезе от кабината и отиде при говорещия пулт. Вероятно беше телефонен комутатор, оставен включен от дежурните, които чувайки шума на горния етаж, благоразумно бяха побързали да изчезнат. Той се зачуди дали микрофонът в залата е все още включен и реши да провери.

— Чувате ли ме? — попита.

Гласовете изведнъж млъкнаха.

— Кой си ти? — миг по-късно се обади един от тях на учудващо добър английски.

— Майкъл Уинуърд, в момента управляващ тази кула — заяви той. Ако имаше късмет, те щяха да му кажат защо всъщност все още не я контролираше и с това да му подскажат следващия ход. Линк трябваше вече да е тръгнал от „Капка роса“. Двамата с него щяха да им устроят едно неповторимо представление…

— Майкъл, тук е Алмо — неочаквано прозвуча гласът на Пири. — Как е при теб?

Уинуърд понечи да отговори, но едва на втория път от устата му излязоха думи.

— Алмо! Къде си?

— В подземния команден център на градския наместник — предаде Пири. — Твоето завръщане от мъртвите изглежда го потресе.

Въпреки болката и слабостта, Уинуърд почувства как по лицето му се разля мрачна усмивка. Потресло ли го е? Ако имаше капка разум, трябваше да е разтреперан от ужас.

Пири отново заговори.

— Сега, господин градски наместник, положението изглежда се промени. Аз държа теб, а Уинуърд контролира кулата…

— Той не контролира кулата — намеси се Кимерон. — Преди малко говорих с командващия кулата…

— Мога да поема контрола, когато си поискам — остро го прекъсна Уинуърд. Очевидно Пири се опитваше да преговаря с квазаманеца. Колкото по-силна бе помощта на Уинуърд, толкова по-големи бяха шансовете му да се върне на кораба, преди да умре от загуба на кръв. — И оръдията, насочени към „Капка роса“, са неутрализирани. Ф’ахл може да отлети, когато пожелае.

Гласът на Кимерон беше тих, думите му — внимателно подбрани.

— Вие предлагате да запазим вашите животи, за да не загубим още от нашите. Вече казах, че не можем да приемем такова споразумение. Знаете твърде много за нас. Каквото и да ни струва, няма да ви пуснем да заминете.

Без да чака отговора на Пири, Уинуърд бързо се върна в асансьора. На мястото на Кимерон той вероятно би взел същото решение и искаше преди преговорите официално да бъдат прекъснати, да е на път за „Капка роса“. Пресегна се към таблото с дългата редица бутони…

И спря.

Всички тези бутони, много повече, отколкото бяха необходими за сграда с подобна височина…

Уинуърд отвори вратата на кабината и се върна обратно в комуникационната зала. Пири говореше нещо за масово разрушение. Уинуърд не го остави да довърши.

— Алмо? — извика той. — Слушай… спомняш ли си, че според някои, голяма част от промишлеността на квазаманците е под земята? Аз мисля, че тази кула е входът към това място. Да отида ли да доведа Дорджей, за да слезем долу и да проверим?

Уинуърд зачака развълнуван, като се надяваше, че Пири ще се сети да използва току-що направения намек. Уинуърд имаше смътна идея, мозъкът му бе започнал да се замъглява, инстинктът му подсказваше, че не може да се довери на точността на логиката си, но се надяваше Пири да е в по-добро състояние.

— Изглеждаш ми разстроен, господин градски наместник — чу той гласа на Пири през обгърналата съзнанието му мъгла. Не долови никаква реакция и след малко Пири продължи. — Знаеш, че можем да слезем долу. Ти видя на какво сме способни и колко малък ефект имат вашите револвери срещу нас. И тъй като корабът ни е свободен и невредим, нищо не ни пречи да слезем, да разгледаме всичко и да напуснем Квазама.

— Ще избием всички ви — заплаши Кимерон.

— Прекрасно разбираш, че това е нереално. Аз ти предлагам сделка: освободи невредими нашите хора и ние ще си отидем, без да слизаме долу.

Смехът на Кимерон прозвуча като лай.

— Опитваш се да изтъргуваш нещо срещу нищо. Но дори да се съглася, не ще мога да убедя нашите хора да приемат това предложение.

— Ти каза, че ние ще отнесем със себе си сведения за живота в града и селото, но ако не приемеш предложението ни, ще отнесем не само тези сведения, а и всички ваши тайни — хладно заяви Пири. — Времето за вземане на решение изтича. След три минути Уинуърд се отправя надолу, а не мога да ти гарантирам, че Линк няма да тръгне дори по-рано.

Минаха цели три минути и дори малко повече, но накрая Кимерон се съгласи.