Ударът на кобрата

30.

Всички слушаха мълчаливо доклада на Маккинли. Когато свърши, Стигър въздъхна.

— Предполагам, че вероятността за грешка е сведена до минимум.

Маккинли кимна.

— Повече от сигурно. Изследвахме достатъчен брой хора и резултатите са статистически достоверни.

Застанал срещу него, Джони усети в устата си горчиво-сладкия вкус от пировата победа и стисна устни. Той беше реабилитиран, неговата „налудничава“ теория за мохите повече или по-малко бе потвърдена.

Цената на тази победа щеше да е война. Той го виждаше по лицата на насядалите около масата. Другите губернатори бяха изплашени… повече, отколкото беше той навремето, след първата мисия на „Капка роса“, и макар някои да не знаеха как биха отговорили на този страх, Джони познаваше достатъчно добре човешката природа и знаеше каква щеше да бъде най-вероятната реакция. Бой и бягство бяха главните възможности. Кобрите обаче нямаше къде да отидат.

Феърли се покашля.

— Аз все още не мога да разбера как мохите могат да правят всичко това. Искам да кажа, че според вас, техните умствени способности са твърде недостатъчни, за да притежават интелект, нали?

— За това не е необходим особено голям интелект — обясни Маккинли. — Става дума просто за мохо-симбионт… или с човек, или с крисджо… който фактически оценява ситуацията, а мохото просто приема тази оценка и налага реакция, според собствените си интереси.

— Но това изисква преценка, което пък предполага интелект — не отстъпваше Феърли.

— Не е задължително — поклати глава Телек. — Директната екстраполативна логика може да е просто част от инстинкта на мохите. Виждала съм в животни инстинкти, които изглежда изискват толкова или дори повече интелект, отколкото е необходим в този случай. Вие ще забележите, че спукитата на Чата явно извършват същия трик, макар че черепната им кухина е съвсем малко по-голяма.

— За мохото това дори може да е още по-лесно — добави Маккинли. — Вероятно квазаманците имат предвид възможните реакции и как биха се отразили те на мохите. Изборът на една от тези реакции не изисква по-голям интелект от онзи, който е необходим на което и да е животно, за да оцелее сред природата.

— В такъв случай може ли вашето тълкуване на данните да е погрешно? — попита Стигър. — Ние трябва да сме абсолютно сигурни в онова, което става.

— Мисля, че не съществува такава опасност, сър. — Маккинли поклати глава. — Уинуърд не можа да получи от Моф толкова подробности, колкото очакваше, но според мен, свършената от него работа потвърждава напълно направените изводи.

— Да не говорим за инцидента с крисджо — промърмори Рой. — Няма рационално обяснение на тяхното поведение, ако мохите не упражняват поне частичен контрол.

В залата настъпи тишина. Стигър огледа насядалите около масата, после кимна към Маккинли.

— Благодаря ви, докторе, за отделеното време. Ако възникнат други въпроси, пак ще ви потърсим. Утре трябва да изнесете доклад пред общото заседание на Съвета.

Маккинли се усмихна.

— Четиринадесет часа добре ли е? — попита той.

— Напълно. До утре.

Маккинли излезе и Стигър се обърна към присъстващите.

— Има ли още някакви въпроси или да гласуваме препоръката за общото заседание?

— Как е могло да се получи такова нещо? — попита кисело Вартансън. — Симбионтите не променят така безразборно партньорите си.

— Толкова ли е чудно? — Рой повдигна рамене. — Сигурен съм, че Лизабет може да посочи десетина подобни примери.

— Не са толкова много, но съществуват — кимна Телек. — Според мен, за да се разбере защо хората са толкова привлекателни като партньори, трябва просто да се разгледат характеристиките на крисджо. На първо място, мохите се нуждаят от добри ловци, които да убиват бололините. Но агресивността, която прави крисджо добри ловци, означава също, че върналото се мохо може да бъде изядено от симбионта, преди отново да установи контрол. Вие видяхте филмите с атаката… Мохите още не бяха слезли от гърбовете на крисджо и животните побесняха.

— А обсегът на взаимодействие по-голям ли е с хората? — попита Хемнър.

— Така изглежда, но може и да е случайно — отговори Телек. — Главното е, че хората с техните пушки са едновременно и по-добри, и по-безопасни ловци. Това означава също, че хората рядко загиват, което спестява на мохите грижата да търсят и да свикват с някой друг.

— Ако мохото трябва да потърси нов крисджо, особено опасен е периодът на адаптация — каза Вартансън и кимна строго. — Да, сега разбирам. Казаното означава, че квазаманците са превърнали планетата в малък рай за мохите.

Телек тихо изсумтя.

— Едва ли. Някога може да е била рай, но условията бързо се променят. — Тя натисна няколко клавиша и на дисплея се появи карта на региона „Плодороден полумесец“. — Ето тук — посочи със светлинната показалка. — И тук, и тук, и тук. Квазаманците разширяват веригата от градове.

— Е, и? — намръщи се Вартансън.

— Не е ли очевидно? За мохите условията за живот в градовете са отвратителни. Там те или трябва да изминават големи разстояния, за да ловуват, или да приемат храната, която им дават техните господари. Но населението нараства и системите им за подземни комуникации изискват да живеят на ограничена площ. Което означава в градове.

— Аз пък мислех, че градовете са построени заради мохите — възрази Рой. — Нали това беше основният аргумент за второто разузнавателно пътуване?

— За тяхното възпроизводство, да — кимна Телек. — Но що се отнася до изхранването, градовете не са им от полза. Доколкото си спомням, не видяхме нито едно мохо да ловува, макар че вероятно се хранят с малки птички или насекоми. И независимо какво вършат бололините или тарбините, малките птички няма да се втурнат на ята към градовете. Градоустройственият план по същество е компромис и ако аз бях мохо, мисля, че определено бих се чувствала излъгана.

— Тогава защо не се върнат? — попита Вартансън. — Някога са живели сред природата. Защо отново не се върнат там?

— Къде да се върнат? Практически откакто са кацнали на планетата, квазаманците са убивали всяко крисджо, което са откривали. Досега сигурно са очистили целия „Плодороден полумесец“ и въпреки това всеки месец откъсват хората от работата им и ги изкарват на лов. Това е истинска глупост.

— А може и да не е — обади се Джони. — Както сама каза, квазаманските лидери добре разбират какво става. Какъв по-добър начин да си осигурят лоялността на техните телохранители от това да ги лишат от възможността да отидат сред природата?

Телек вдигна рамене.

— От квазаманците всичко може да се очаква. Те са достатъчно непочтени и могат да прибягнат и до такъв ход.

— Което означава — продължи Джони, — че разбират ползата да имат наоколо си мохи, които да възпират всякакви междуличностни конфликти. А и ако те смятат тези птици за толкова важни, че са готови дори на война, ние трябва да потърсим начин да премахнем мохите.

— Как? — изсумтя Телек. — Да ги изтребим?

— Защо не? Навремето в Доминиона са били унищожени цели видове. За всяко животно могат да се създадат пестициди, нали?

— Само теоретично и то ако се знае хормоналната последователност на вида по време на размножаване. Ние обаче не разполагаме с такива данни за мохите.

— Имаме достатъчно време, за да си ги набавим — не отстъпваше Джони. — Според експертната оценка, квазаманците ще създадат звезден двигател най-рано след петнадесет години.

— Това няма да помогне — промърмори Рой. — Едно животно, което предпочита добри условия за размножаване пред добри условия за изхранване, трудно може да бъде изтребено.

— Особено като се вземе предвид, че и квазаманците са на тяхна страна — добави Телек. — Не забравяйте, че каквото и да е било внушението на мохите при проектирането на градовете, хората са били тези, които са го осъществили. Възможно е те да не са се нуждаели от много подтикване, защото това от една страна насърчава непрекъснатото доставяне на мохи за нарастващото население, от друга осигурява на птиците храна, от която те не могат да се откажат и да отидат на симбиоза с крисджо.

— За мохите това е по-естествено от живота в клетка — разсъждаваше на глас Рой. — Квазаманците ги залъгват, че уж се грижат за тях, а в същото време избиват крисджо околовръст в диаметър хиляда километра.

Стигър леко потупа по масата.

— И като връх на иронията, куклите съзаклятничат, за да задържат кукловода.

— Връх на иронията ли? — Хемнър поклати глава. — Не. Връх на иронията е последното предупреждение на Моф. При тяхната културна параноя, те може би наистина са наплашени и не смеят да излязат в Космоса, за да не срещнат нещо, което не им харесва. Ако трофтите не бяха попаднали на тях и не ни бяха убедили да отидем, квазаманците може би никога нямаше да представляват и най-малката заплаха за никого от нас. Имайте го предвид, когато се изкушавате да празнувате победата над тази мнима опасност.

В залата настана напрегната тишина. Обхванат от горчивина, Джони тихо се премести на стола си, а тъпата болка в ставите отново го прониза. Хемнър беше прав. Бил е прав още от самото начало. Сега заплахата, от която се безпокояха и по която спореха, беше на път да се превърне в изпълняващо се пророчество.

Беше твърде късно за връщане назад.

Пръв наруши тишината Стигър с обичайния въпрос:

— Някакви идеи?

Вартансън огледа присъстващите, стисна устни и важно кимна.

— Аз смятам, че трябва да приемем предложението на демесна Балиу и срещу петте свята, които ни предлагат, да премахнем заплахата от квазаманците.

Стигър кимна.

— Други?

Джони облиза устни… Той си представи как квазаманците и техните мохи завладяват Чата, Кубха, Такта… и оттам — самите светове на кобрите. „Ние ще дойдем и ще ви намерим“ — беше казал Моф и Джони знаеше, че те наистина ще го направят… Възражението, което се готвеше да изкаже, замръзна на върха на езика му.

Другите може би също имаха подобни видения. Във всеки случай, никой не се обади.

Три минути по-късно препоръката на Вартансън беше приета официално.

Джъстин отдавна не се бе прибирал в апартамента си в Капитолия. Той стоеше до прозореца на всекидневната, гледаше светлините на града и се опитваше да си спомни колко пъти се беше прибирал в него, откакто преди четири месеца започна да се готви за кобра. Може би пет?

Тази мисъл постепенно се изгуби, тъй като не представляваше интерес. Джъстин въздъхна, отиде при писалището си и седна. Неизписаната хартия и магнитните дискове, оставени преди час, стояха непокътнати. Дълбоко в себе си той знаеше, че още дълго ще стоят така. Тази вечер пред очите му бяха единствено лицата на тримата мъже, погребани сутринта — кобри, заминали с „Капка роса“ на Квазама и загинали там. В бъркотията дори не бе разбрал, че са дали жертви. Научи едва, когато пристигнаха с „Менсаана“ и видя техните приятели да носят телата им.

Тази вечер не можеше да работи над военни планове.

Звънецът на входната врата иззвъня. Сигурно губернатор Телек идваше да провери докъде е стигнал.

— Влез! — извика той.

— Здравей, Джъстин! — каза Джони. — Оставил си вратата отключена.

Джъстин почувства стомахът му да се свива на топка.

— Здравей, татко! Какво правиш навън толкова късно?

— И на този студен дъжд? — допълни той и леко се усмихна, докато изтърсваше палтото си, преди да влезе в стаята. — Исках довечера да дойдеш у дома, а телефонът ти не отговаряше. Така че това ми се видя единствената напълно логична алтернатива.

Джъстин сведе очи към писалището.

— Съжалявам, татко, но тази вечер трябва да работя върху… нещо.

— Военен план? — попита тихо Джони.

Джъстин се намръщи.

— Губернатор Телек ли ти каза?

— Не така определено, но не беше трудно да се досетя. Ти вече доказа, че си изненадващо добър тактик, а утре тя трябва да го представи пред общото заседание на Съвета.

— Добър тактик! — мрачно повтори Джъстин. — О, разбира се. Планът беше страхотен, няма що… като се изключи фактът, че накрая Декер и Майкъл трябваше да импровизират, за да можем да се измъкнем. И загубихме трима души.

Джони замълча за момент.

— На даден етап повечето военни планове се налага да се променят — заговори най-сетне той. — Иска ми се да можех да ти кажа няколко утешителни думи и за жертвите, но единственото, което ми идва наум, е, че те са се жертвали, за да спасят останалите. Тази мисъл обаче никога не ме е удовлетворявала.

— Значи те са се жертвали за мисията и за следващите хиляда души, които ще се жертват за Световете. Това ли искаше да кажеш? — Джъстин поклати глава. — Откъде си почерпил тази мъдрост?

— Можеш да я почерпиш отвсякъде — отговори Джони. — И колкото по-рано, толкова по-добре. Затова искам да дойдеш довечера у дома.

— На семейна кръгла маса?

— Позна. Преди заседанието на Съвета трябва да излезем с алтернатива на войната.

— Например, блокада или нещо подобно? Няма да помогне, татко… вече се опитах да измисля начин да се направи. Една планета е твърде голяма, за да може да се обкръжи. — Той загледа ръцете си. Неговите силни, смъртоносни ръце на кобра. — Ние просто нямаме алтернатива.

— Нямаме алтернатива? Така ли! — възкликна Джони и Джъстин вдигна глава при неочакваната жар в гласа на баща му. — Откакто трофтите ни набутаха в тази каша, всички повтарят едно и също. Всъщност, хората ми го разправят през по-голямата част от живота ми.

Джони внимателно стана и отиде до прозореца.

— На мен са ми казвали, че трофтите трябва да бъдат изхвърлени от Адирондак и Силвърн. На времето може и да е било правилно, не зная. След това ми казваха, че ние, кобрите, трябва да останем в армията, защото сме непригодни за гражданското общество в Доминиона. Тогава ние дойдохме на Авентини и създадохме общество, което може да живее с нас. После ми казваха, че отново трябва да се бием с трофтите, иначе Авентини щяла да загине. С малко труд им показахме, че това също не е вярно. Никога не приемай на доверие подобни твърдения, Джъстин. Проучи лично всички възможности. — Той се закашля и изтощен се обърна към сина си. — Затова търся помощта ти тази вечер.

Джъстин тихо въздъхна.

— А какво ще каже мама?

— За какво? Тя също не иска война.

— Знаеш какво имам предвид. — Джъстин се опита да продължи, но езикът му не искаше да помръдне.

— Имаш предвид доброволното ти участие във втората мисия, без да се консултираш със семейството? — Джони отиде до стола си и седна. — Тази ти постъпка дълбоко я нарани. Всички ни нарани, макар че аз разбирам защо го направи. Но това е една от неизбежните болки на всяка майка — да гледа как децата й поемат по собствения си път. — Той въздъхна. — Ако това ще ти помогне, мога да ти кажа, че нейните страхове и безпокойства се дължат и на друго. Тя се… измъчва, предполагам, от спомени и горчилки от пътя, който поех, след като свърших службата си като кобра.

Джъстин се намръщи.

— Имаш предвид политиката? Зная, че мама не обича много политиката, но…

— Много подценяваш въпроса. — Джони поклати глава. — Тя мрази политиката заради времето, което ми е отнела през последните две десетилетия и неудовлетворителните резултати от положения труд.

— Но ти беше необходим. Тя самата ми е казвала, че си помогнал за включване на кобрите в политическата система.

— Може би някога бях необходим, но вече не съм. И с твоята решимост да вървиш по моя път… идва й прекалено много.

— Е, в това отношение за мен може да е напълно спокойна — заяви категорично Джъстин. — Аз се отказвам от авентинската политика в полза на Коруин. Вместо политика, предпочитам един ден да изтребвам рогати леопарди.

Джони леко се усмихна.

— Добре. Защо не дойдеш да й го кажеш лично?

— И докато съм там, да измисля как да избегнем войната?

— А защо не, щом като и без друго ще си у дома?

Джъстин поклати глава с привидно раздразнение и стана.

— Татко, определено твърде дълго се занимаваш с политика.

— И други са ми го казвали. Да тръгваме; вероятно ще продължим до късно.

Компютърният модул звънна, за да съобщи, че копирането на магнитния диск е завършено. Телек потисна прозявката си и се обърна към видеофона, където чакаше Джони.

— Готово, записах го — каза му тя. — Сега би ли ми обяснил защо трябваше да ме събуждаш в… хм…

— Четири и четиридесет — подсказа й Джони.

— …четири и четиридесет сутринта, за да получа магнитен диск, който четири часа по-късно можеше да ми изпратиш в кабинета?

— Разбира се. Исках през тези четири часа да се запознаеш с една алтернатива на войната.

Телек втренчи очи в Джони.

— Имаш приемливо предложение за избягване на войната?

— От теб очаквам да кажеш дали е приемливо. И от Съвета, ако го одобриш.

Тя облиза устни.

— Джони…

— Ако даде желаните резултати, ние ще получим новите светове — добави тихо той. — Двамата с Коруин вече решихме как да го представим пред демесна Балиу като разумно изпълнение на договора.

— Разбирам. Благодаря ти, Джони. Сядам и се заемам с него.

На предложението „Моро“, както беше наречен планът, експертите определиха осемдесет процента вероятност за успех. Само с няколко процента по-малко от една успешна война, но без огромните загуби на човешки и материални ресурси. След две седмици обществени и частни обсъждания планът беше приет.

А две седмици по-късно „Менсаана“ и „Капка роса“, съпроводени от два транспортни кораба на трофтите, отново поеха към Квазама.