Угасване

Рожден ден под прикритие

9 януари 2006

07:05

Джейни се събужда на рождения си ден, изпълнена с ужасно самосъжаление.

Трябваше да го предвиди.

Всяка година става така.

Но тази като че ли е още по-зле.

Поздравява майка си в кухнята. Тя й отвръща с нещо наподобяващо грухтене, приготвя си сутрешното питие и изчезва в спалнята. Както всеки друг ден.

Джейни изважда замразени гофрети и си прави закуска. Забучва някаква тъпа свещичка в една от тях. Пали я. Духва пламъчето.

„Честит рожден ден, Джейни!“ поздравява се мислено.

Когато баба й беше жива, поне получаваше подарък.

Закъснява за училище. Срамежливко й пише закъснение без много обяснения.

Джейни винаги е мразела Срамежливко.

Най. Тъпото. Джудже.

Психологията е интересна.

Но не съвсем.

Господин Уанг е най-некомпетентният учител по психология в историята на предмета. Джейни вече знае повече от него. Почти сигурна е, че той се занимава с преподаване само докато пробие в шоубизнеса. Очевидно повече го бива в танците. Кари разказа на Джейни как Мелинда го видяла в Лансинг, в някакъв клуб, където направо взел ума на всички.

Интересно. Защото изглежда наистина много, много дървен. Джейни си записва в бележника, но без да иска, разлива плодовия си „Пауърейд“ върху листа. Напитката капе по обувката й и се просмуква в нея.

После по химия колбата й експлодира.

Парченце стъкло се изстрелва като шурикен в корема й.

Пробива блузата й.

Извинява се и излиза от часа, за да спре кървенето. Училищната сестра я съветва да внимава повече. Джейни вдига очи с досада.

Връща се в кабинета по химия и господин Дърбин пита дали би искала да мине след часовете, за да обсъдят какво се е объркало.

За обяд има мексиканска храна.

Тъпака, Смахнатия и Гадняра изглеждат подготвени за всякакви изненади. В часовете им, дори и в този по физическо, все се намира някой, който да заспи, защото по програма имат здравно обучение. Джейни се принуждава да замеря заспалите с хартиени топчета.

Докато стигне до библиотеката, вече й се плаче. Кари не помни рождения й ден, както обикновено. Точно в този момент Джейни осъзнава с типичен женски усет за задаваща се неприятност, че е в цикъл.

Получава разрешение да излезе и прекарва по-голямата част от времето в тоалетната с едничката цел да е по-далече от всички. Няма нито тампон, нито монета, за да си вземе от машината. Така че обратно при сестрата — за втори път този ден.

Сестрата не й съчувства особено.

Най-после, пет минути преди края на училище, се връща в библиотеката. Кабъл й отправя въпросителен поглед. Тя кима, за да покаже, че всичко е наред.

Той се оглежда. Сяда срещу нея.

— Добре ли си?

— Да, просто имам кофти ден.

— Може ли да се видим днес?

— Предполагам.

— Кога можеш да дойдеш?

Замисля се.

— Не знам. Имам някои глупости, за които трябва да се погрижа. Към пет, може би?

— Тренира ли ти се?

Джейни се усмихва.

— Да.

— Ще те чакам.

Звънецът бие. Джейни довършва домашното си по английски, събира си нещата, грабва палтото си и тръгва към кабинета на господин Дърбин. Тя вече знае защо е избухнала колбата и изобщо не й се иска да му обяснява какво се е случило.

Отваря вратата. Краката на господин Дърбин са качени на бюрото. Вратовръзката му е разхлабена около врата, а горното копче на ризата е разкопчано. Косата му е леко бухнала, сякаш току-що е прокарал пръсти през нея. Проверява контролни работи, прикачени на клипборд в скута му. Вдига поглед.

— Здравей, Джейни! Дай ми минутка. — Набързо надрасква нещо.

Тя стои и чака, пристъпвайки от крак на крак. Има мускулна треска. И главоболие.

Господин Дърбин дописва още няколко бележки, оставя химикалката и поглежда Джейни.

— Е. Тежък ден, а?

Тя се усмихва с усилие.

— Как познахте?

— Просто предчувствие — отвръща той. Изглежда сякаш се чуди с какво да продължи и накрая я пита: — Защо точно тортата и глазурата?

— Моля?

— Защо предпочете да върнеш тортата и глазурата пред всичко останало в количката си?

— Нямах достатъчно в брой.

— Това го разбирам. Много мразя като стане така. Но защо не върна гроздето или морковите, или нещо друго?

Джейни присвива очи.

— Какво имате предвид?

— Рожден ден ли имаш? И не ме лъжи, проверих в документите ти!

Джейни вдига рамене и отмества поглед.

— На кого изобщо му е притрябвала торта? — гласът й е изтънял, бори се със сълзите.

Той я наблюдава замислено. Тя не може да разгадае изражението му. И тогава господин Дърбин сменя темата:

— Е, разкажи ми сега за малката ти експлозийка.

Джейни се чувства засрамена.

Въздъхва.

Посочва черната дъска.

— Малко ми е трудно да разчитам от дъската — оправдава се.

Господин Дърбин потупва с пръсти брадичката си.

— Това е логично обяснение.

Усмихва се и се плъзга със стола си назад.

— Ходила ли си на очен лекар?

Тя се колебае.

— Още не — свежда поглед.

— А за кога имаш час? — не се отказва Дърбин.

После се изправя, взема една колба и съставките за формулата и ги нарежда на плота. Махва й с ръка да се приближи.

— Не съм си записала час.

— Нуждаеш ли се от пари, Джейни? — звучи любезно.

— Не… — отговаря. — Имам някакви. — Изчервява се. Тя не е просяк, нито се нуждае от благотворителност.

Господин Дърбин поглежда химическата формула.

— Съжалявам, Джейни. Просто искам да помогна. Ти си невероятна ученичка. Искам да можеш да виждаш.

Тя мълчи.

— Да направим опита отново? — Побутва колбата към нея.

Джейни си слага предпазните очила и пали огънчето. Чете с присвити очи инструкциите и измерва внимателно съставките.

— Това е една четвърт, не една втора — казва той, като сочи с пръст.

— Благодаря! — промърморва тя вглъбена.

Няма пак да прецака експеримента.

Смесва всичко. Бърка равномерно две минути. Оставя го да стигне до точка на кипене.

Засича точно времето.

Гаси лабораторната лампа.

Чака.

Става прелестно лилаво.

Мирише на сироп за кашлица.

Съвършено е.

Господин Дърбин я потупва по рамото.

— Отлично, Джейни!

Тя се засмива. Сваля предпазните очила.

Ръката му е още на рамото й.

Пъпли, почти незабележимо.

Стомахът на Джейни се преобръща. „О, боже!“, казва си тя. Иска да изчезне.

Той й се усмихва доволно. Ръката вече е на гърба й и съвсем лекичко, толкова бавно, че едва се усеща, се спуска към кръста й. Тя стои на тръни.

— Честит рожден ден, Джейни! — почти шепти той, твърде близо до ухото й.

Джейни полага усилия да не се разтрепери. Старае се да диша нормално. „Дръж се, Ханаган!“, нарежда сама на себе си.

Той се отдръпва и се заема да й помогне да разчисти плота.

Джейни иска да избяга. Знае, че трябва да запази хладнокръвие, но вместо това се измъква при първата удала й се възможност. Едно е да обсъждат какво би могло да се случи, съвсем друго е да го преживее наистина. Джейни трепери и се мъчи да крачи спокойно. Събира мислите си.

Излиза на паркинга. И се сеща, че е оставила проклетата си раница на проклетия плот.

Ключовете й са в раницата.

Но кабинетът сигурно вече е затворен.

А тя няма мобилен телефон. „Здравейте! Сега е 2006 година, обаждаме се да ви съобщим, че сте една голяма загубенячка!“

Принудена е да се върне обратно като пълен идиот и по пътя се сблъсква с господин Дърбин.

— Реших да те пресрещна, докато си търсиш това — казва той и сочи раницата.

Джейни мисли бързо. Наясно е как трябва да продължи разговора. Старае се да преодолее отвращението си.

— Благодаря, господин Дърбин! — отговаря. — Вие сте страхотен!

Стисва ръката му за секунда и пуска престорено срамежлива усмивка. После се обръща и тръгва надолу по коридора с широка игрива стъпка. Тя знае какво гледа той.

Когато стига до ъгъла, му хвърля поглед през рамо. Дърбин още е там и я наблюдава със скръстени пред гърдите ръце. Тя му махва за довиждане и изчезва.

Но сега не иска да каже на Кабъл.

Той ще се ядоса.

Прибира се и проверява номера на Капитана. Обажда й се на мобилния.

Споделя предчувствието си.

— Добра работа, Джейни! Родена си за това — приветства я Комиски. — Добре ли си?

— Мисля, че да.

— Можеш ли да продължиш?

— Д-да, сигурна съм, да.

— Знам, че можеш. Сега искам да проучиш нещата хубаво. Няма ли някаква олимпиада или друго подобно по химия? Състезание за гимназиите от щата, на което „Фийлдридж“ да изпраща отбор. Нещо от тоя сорт?

— Не знам. Може би да. Би трябвало да има. По математика има.

— Провери. Ако организират и ако този Дърбин отива, искам да се запишеш. Ние ще платим, не се тревожи. Напрягам си мозъка и не мога да измисля как иначе би могла да влезеш в неговия сън или в съня за някой от учениците му. Ще го направиш ли?

— Не, сър. Тоест, добре, ще се запиша. — Джейни въздиша, спомняйки си преживяното в автобуса до Стратфорд.

— Погледна ли вече докладите на Марта?

— Не всички — казва Джейни.

— Някакви въпроси?

Джейни се замисля за онова, което госпожица Стюбин й беше казала в съня.

— Не, не още.

— Добре. О, и Джейни…

— Да, сър?

— Звъниш ми от вкъщи. Не съм ли ти дала някакъв проклет телефон още?

— Не, сър.

— Е, вече няма да излизаш без телефон. Чу ли ме? Утре ще ти дам. Мини през участъка след училище. И да кажеш на Кабъл за онзи тип, ако още не си! Не искам да работиш сама в подобен проект. Прилошава ми само като си помисля, че този изрод е заплаха за толкова момичета и е толкова опасно близо до теб.

— Да, сър!

— И още нещо — казва Капитана.

— Да?

Следва пауза.

— Честит рожден ден! На бюрото ми има подарък за теб. Утре след училище, ако дойдеш и не съм тук, можеш да си вземеш подаръка заедно с телефона.

Джейни загубва ума и дума.

Преглъща.

— Ясно ли е? — пита Капитана.

Джейни мига, за да прогони сълзите.

— Сър, да, сър!

— Добре. — Капитана се усмихва в слушалката.

Вече минава шест, когато Джейни пристига пред дома на Кабъл. Докато търси ключа за вратата му, връзката с останалите ключове дрънчи и Кабъл вече отваря. Тя го поглежда. Усмихва се.

— Здрасти!

— Къде беше?

— Извинявай. Случиха се разни работи.

Влиза вътре. Сваля палтото и ботушите си.

— Какви работи?

Тя подушва въздуха.

— Какво готвиш?

— Пиле. Какви работи?

— О, сещаш се. Закъснях за училище и след това всичко се обърка. И ти си имал такива дни, нали?

Той отива до печката и обръща пилето.

— Да. На практика всеки ден беше такъв миналия срок, когато ти не ми говореше. И какво стана?

Въздиша.

— Колбата ми експлодира. Третият час. При Дърбин. Трябваше да отида след училище и да повторя експеримента.

Поглежда я с щипките в ръце.

— Оня от магазина?

Кимва.

— И?

— И… мисля, че той е този, когото търсим. Обадих се на Капитана.

Той оставя щипките на масата с трясък.

— И какво те кара да мислиш така?

— Докосна ме. Беше… особено. — Изрича го бързо, обръща се и тръгва към банята.

Но той е точно зад нея и кракът му препречва вратата.

— Къде? — крещи.

Тя се отдръпва. Гласът й изневерява. Поема си дъх, овладява се и вперва в него гневен поглед.

— Стига, Кейб! Ако не можеш да го понесеш, без да правиш драми, няма да ти казвам нищо!

Мълчи.

Очите му се разширяват.

— О, скъпа! — прошепва. Отстъпва. Отдалечава се. Лицето му е мъртвешки бледо. Бавно се връща в кухнята. Навежда се над плота. Заравя лице в ръцете си. Пръстите му потъват в косата му.

Вратата на банята се затваря.

Джейни остава вътре много, много дълго.

Кабъл си скубе косите.

Накрая отчаян се обажда на Капитана.

— Какво става, сър? — Следва пауза и той продължава: — Казва, че я е докоснал. Само това изкопчих от нея досега. — Поклаща глава. Продължава да си скубе косата. — Да, сър. — Слуша внимателно. Изражението му се променя. — Какво? По дяволите, шибана работа! — процежда. — Не може да бъде! — Затваря очи. — Така ли? Ще се гръмна! Не знаех.

Затваря телефона.

Оставя го на масата.

Отива пред вратата на тоалетната.

Обляга чело в рамката.

— Джейни! — извиква. — Съжалявам, че се развиках! Не мога да понеса мисълта, че онзи изрод те е докоснал. Ще се овладея. Обещавам.

Чака. Слуша.

— Джейни! — извиква отново.

Започва да се притеснява.

— Джейни, моля те, кажи ми, че си добре там вътре! Тревожа се. Просто кажи нещо, каквото и да е, за да…

— Добре съм — отговаря Джейни.

— Ще излезеш ли?

— Ще спреш ли да ми крещиш?

— Да — обещава той. — Съжалявам!

— Подлудяваш ме — казва тя, излизайки. — И ме плашиш.

Той кима.

— Не го прави повече.

— Добре.

19:45

Кабъл намалява огъня, надявайки се да спаси пилето от изгаряне. Джейни е в компютърната стая и си попълва бележките.

Той влиза и сяда срещу нея на другия компютър. Първо малко сърфира. После малко пише. Натиска „Изпрати“. Компютърът на Джейни примигва. Когато свършва с бележките, тя проверява пощата си. Натиска линка. Гледа екрана.

Електронна картичка.

Проста и красива.

Джейни навежда поглед към клавишите. Подрежда си мислите. Натиска „Отговор“.

Прочита го и натиска „Изпрати“.

Компютърът на Кабъл примигва.

Той чете имейла.

След секунди натиска „Отговор“.

„Изпрати“.

Джейни чете.

Преглъща с усилие.

Обръща се към него.

— И аз искам същото — казва. Изправя се и се намества в скута му. Обвива ръце около врата му. Той обхваща кръста й и затваря очи.

10 януари 2006

16:00

Джейни влиза в полицейското управление, минава през металния детектор и слиза надолу.

— Хей, новата! — подвиква мъж на около трийсет, когато тя стига до вратата на капитан Комиски и чука. — Ханаган, нали? Капитана поръча да ти кажа да влизаш. Оставила ти е някои неща. Аз съм Джейсън Бейкър. Работихме с Кабъл по случая е наркотиците.

Джейни се усмихва.

— Приятно ми е да се запознаем — стисва ръката му. — Благодаря — добавя и отваря вратата на офиса.

В единия край на бюрото лежи най-миниатюрният мобилен телефон, който Джейни някога е виждала, а до него — средна по размер кутия и пощенски плик. Кутията е с панделка. Широка усмивка грейва на лицето й, взема нещата и излиза. Качва се в колата и е интерес разглежда кутията с подаръка и плика, наслаждава им се.

Решава да изчака.

16:35

Седнала на леглото, отваря първо плика. Традиционна поздравителна картичка с прост подпис отдолу: „Фран Комиски“. И безплатен сертификат за курс по самозащита в „Бойните изкуства на Марио“. Яко.

А в кутията се мъдрят всевъзможни козметични глезотии, които Джейни никога не би помислила да си купи сама. Релаксиращи масла, масажно олио, ароматни соли за вана и цял куп лосиони в очарователни шишенца. Джейни изскимтява. Най-хубавият подарък на света.

Обажда се на Марио и се записва за курса, който започва на следващия ден. После взема телефонния указател и проверява очните кабинети. Намира оптика, която работи и вечер, и се обажда да си запази час. Момичето от регистратурата и казва, че има отказан час за пет следобед днес и пита ще успее ли?

Ще успее.

Часът е записан.

Парите за колежа са насреща.

Излиза от оптиката обедняла с 400 долара, но с нови, модни, секси очила. Обожава ги, това е истината.

И вижда с тях.

Дори не е предполагала колко зле е било зрението й преди.

Разликата е невероятна.

Кара право към Кабъл, макар да знае, че не може да остане дълго. Чука на входната врата. Той отваря, докато подсушава косата си с кърпа. Тя се усмихва лъчезарно.

Кабъл остава с отворена уста.

— Мамка му! — възкликва. — Влизай! — Издърпва я вътре и тръшва вратата. — Изглеждаш невероятно!

— Благодаря! — отговаря. Поклаща се на пети и пръсти. — Има и бонус — допълва.

— Нека позная. Виждаш?

— Как позна?

— Просто предчувствие.

— Хайде да ги сменим!

Той се усмихва лукаво. Сваля своите и й ги подава. Тя ги слага, а той я наблюдава с нескрито удоволствие.

— О, по дяволите, зрението ти е отвратително!

— Не е — обяснява той. — Твоето е отвратително. Моите очила са без диоптър.

Тя ги сваля и закачливо го плясва по гърдите.

— Такъв си гадняр! Значи изобщо не е трябвало да ги носиш?

Кръстосва ръцете й зад гърба й и я притиска плътно до себе си.

— Всичко беше част от имиджа — казва през смях. — Но свикнах с тях. Харесва ми как изглеждам и ги задържах. Секси съм, не смяташ ли? — предизвиква я той и я целува по главата.

— И миришеш страхотно! — казва Джейни. Прегръща го и вдига поглед. — О! Виж това! — Бърка в джоба и вади телефона. — Нямам никаква представа как работи, но не е ли най-сладкото нещо, което можеш да си представиш?

Кабъл взема телефона и го разглежда. С интерес.

— Искам този телефон — казва накрая.

Тя се смее.

— Не. Мой си е.

— Джейни, мисля, че не разбираш. На мен наистина много ми харесва.

— Съжалявам.

— Има идентификация със снимка, интернет, видео, камера и дигитален запис! Пресвета дево… Направо ме влудява.

— О, така ли? — казва Джейни, в гласа й звучат сексапилни нотки. — Не ти ли се ще да си поиграеш с телефона ми, скъпи?

Той я поглежда със затаено желание.

— Определено да.

Прокарва пръсти през косата й, пъхва ръце в задните джобове на дънките й и се навежда да я целуне.

Очилата им се сблъскват.

— Гадост! — прошепват едновременно и се смеят.

— Не мога да остана при теб и без това — казва тя. — Пък и съм паркирала на алеята.

— Изчакай малко, моля те!

Кабъл изчезва и се връща след миг.

— Ето — казва и й подава малка кутийка. — За теб е. За рождения ти ден.

Джейни зяпва от изненада. Поема кутийката. Чувства се неудобно да я отвори пред него. Облизва устни, докато я разглежда от всички страни.

— Благодаря ти! — казва тихо.

— Ъм… — прокашля се Кабъл. — Подаръкът, за твоя информация, е вътре в кутията. Кутията е нещо като допълнение. Така правим нещата тук, на планетата Земя.

Джейни се усмихва.

— Още се радвам на кутийката и на факта, че изобщо си ми купил подарък. Нямаше нужда, Кейб.

— Само трябваше да ми кажеш, че имаш рожден ден, за да ти го дам навреме.

— Е да — казва с въздишка, — колко съм глупава, аз пък си спретнах малко самосъжалително парти. Трябваше да ти кажа. А твоят кога е? — пита неочаквано.

— На 25 ноември.

Поглежда го. Очите й си спомнят.

— Денят на благодарността.

— Да. Ти тогава беше на изследване на съня. И не си говорехме много.

— Трябва да е бил гаден ден — отбелязва Джейни.

Той замълчава за миг.

— Отвори го, Джей.

Маха панделката.

Отваря кутията. Вътре има малко диамантено колие на сребърна верижка. Блести в кутийката.

Дъхът й спира.

И тя избухва в плач.